Търсене в този блог

събота, 16 януари 2016 г.

Свободно ли е свободното слово – Ивайло Христов

 

 

 

За какво може и за какво не може да се пише и говори в българските печатни и електронни медии

 

Имитацията на демокрацията у нас рязко изостря въпроса за взаимовръзката между медиите и властта, както и за това доколко политическата власт влияе и манипулира журналистиката и как журналистиката задава мисленето и действията на властта. Все по-открит става въпросът дали обществото ни е успяло да създаде независима журналистика със своя нравствена и социална програма, или  медии, които не зачитат истината, справедливостта и интересите на хората.

Една от бедите на съвременната ни журналистика е нейното политическо и социално хамелеонство. То е видимо в жаждата за похвали, в ослушването и оглеждането, в смяната на езика, в подтичването след изгряващи или изгрели политици, министри, депутати.  Формално, разбира се, в българските медии съществува плурализъм на мнения, но в тях реалните факти и множеството неистини и лъжи са оплетени в огромен информационен поток, който ирационализира колективното и индивидуалното съзнание. Никога у нас не е имало толкова оглупяло масово съзнание. Тенденция съзнателно поддържана и от медиите: най-вече в посока на забранените и разрешени теми.

С "разрешените" теми е лесно - те се свеждат до няколко "наборни" полета: личността на премиера, "позитивната" икономическа и социална политика на правителството,    реженето на трикольорни лентички, "откриването" на магистрали, животът на псевдозвездите, атлантическите ценности, НАТО, САЩ като "стратегически съюзник", безкрайно обсъждане на идиотщините в "Биг брадър", прогнози за светлите ни бъднини в обединено европейско семейство. Тук всичко е подчинено на "сакрализиране" на управляващия елит, загърбване на социалните проблеми и открояване на "приоритетите", които кой знае защо народът ни не ги разбира.

"Зоната на забраната" се движи в няколко направления: демонизиране на социализма, трансформация и утвърждаване нови "ценностни" ориентири, "нов прочит" на миналото, целенасочено забравяне на имена от българската култура.

Водеща насока на българските медии е да легитимират сегашния див, бандитски, спекулативен, неолибирален капитализъм, постигнат  чрез гигантски грабеж, водещ до ново разпределение на собствеността и благата. Операция, от която се облагодетелства нищожен процент от населението на страната. Ето защо всякакви сравнения със социализма са недопустими. Ако ги има, те са изцяло в негативен план. Изразите "тежкото наследство на соца" и това на "тоталитарното минало" вървят като рефрен в медиите. В ефира и страниците на повечето от тях и дума не може да става за паралел (статиите на проф. Васил Проданов в "Преса" са изключение, потвърждаващо правилото) между "преди" и "сега" по основни статусни характеристи. Например: грижата за човека според индекса на ООН, бедността, формирането на средна класа. "Нагласа" в медиите е да не се споменават цифри, а за социализма да се говори през призмата на дефицита на "банани", "кока - кола" и "портокали". Социалното  неравенство е тема табу за медиите ни. Днес българинът е значително, неизмеримо по-беден, отколкото през последните социалистически години. Никога разликата между малко богатите и много бедните не е била толкова очевадна. За милиони хора социалният и икономически статус след 1989 г. е в деструктивна посока. Всичко това е вън от вниманието на медиите, следващи звъна на "златния телец", а не правдата и обективността.

Все повече "свободните" медии утвърждават потребителска, консумативна психическа нагласа, пренебрегваща традиционните български добродетели като трудолюбието, почитта към родителите, семейната традиция, спестовността, толерантността, солидарността, добросъседството, гостоприемството. Именно въпросните медии формираха нов социален, а и "нравствен" модел. При него парите придобиват все по-нарастващо, доминиращо значение, извън тях почти всичко губи стойност. Далеч в миналото остана възгласът на Иван Вазов: "Да работим, тази славна дума, нека екне кат' камбанен звън". Повечето млади хора подражават на този социален модел, разбирайки че успял е не онзи, който повече знае и може, а който е богат. Вече не е важно да си образован, а хитър и пресметлив, не е важно какво можеш, а какво имаш. Трудът и почтенността  не са гаранция за успех. Днес успехът и реализацията са резултат не толкова на  труд, а на шанс, късмет и спекулативна икономика. Неслучайно медийното ни пространства е залято от телевизионни игри и реалити формати, внушаващи култ към парите, лукса и охолството. 

Съвременните български медии са подчинени на глобализацията, и то глобализацията с главо "Г", а не глобализацията като аморфен процес. Тази глобализация притежава четири ясно изразени маркера: антидържавност, антинационализъм, антипротекционизъм и антиустойчивост. По тази причина в медиите (без тези от патриотичния спектър) не се коментира разпадането на единството на националната общност, на националното тяло, както и разкъсване на връзката между държавата и нейните граждани. За повечето от "водещите" ни журналисти  понятия като "родина", "патриотизъм", "православие", "отечествен дълг" са ненужни, остарели и анахронични, несъвместими с европейския хуманизъм и толерантност. Именно медиите и идеологическите апарати, стоящи зад тях, създадоха поредицата от митове, имащи за цел да подменят промяната. Главните им посоки на въздействие се свеждат до "възход" на демокрацията, която обещаваше едва ли не вселенско щастие на българите; доминация на идеята за човечеството, изкоренило нациите; манипулацията на интелигенцията от домогванията на постмодернизма; както и митът за неравенството като връх на цивилизацията.  

 В медиите ни днес е налице правилото: за Турция или добро или нищо. Известни са геополитическите амбиции на неоосманизма, но за него във "ретийнговите" медии се мълчи. Неслучайно в пресата, радиото и телевизията все по-често се появяват псевдоучени, с откровено заявени протурски възгледи. Тези хора навсякъде повтарят нещо много смущаващо: че България едва ли не е била 500 години в състава на Османската империя, едва ли не като в днешния Европейски съюз. Всеки знае - България е завладяна, и то не доброволно, а с насилие - потоци от кръв и разруха. Тя е била под турско робство. Подобни евфемистични изрази като "османско присъствие", "контактна зона" и пр. не са приемливи за българите и са исторически неверни. Основанието на някои историци да не употребяват понятията "роби" и "робство" е несъществуването по това време на робовладелски строй. Освен социално значение обаче, тези понятия имат и политически, и морален смисъл. В "Българския тълковен речник" думата  "робство" е обяснена така: "живот под чужда политическа власт." Като по правило привързаността на днешните управляващи към бреговете на Босфора върви паралелно с обичайното  наплювателско отношение към Русия.

Също така - нашите "свободни" медии охотно се занимават с глезотиите и формите на "фолк фуриите", за това къде, кога и с кого са преспали. В момента имаме дузина списания, чиято основна тема е животът на "хайлайфа", но нито едно за детско-юношеска литература. Тази  доминация на чалга културата у нас се поощрява и толерира от медийните собственици.  Но с пълно мълчание се подминава проблемът за "хала" на българския писател и интелектуалец. Преходът го постави в задния двор на действителността, превръщайки го едва ли не в "екзотична птица".  Факт е, че българската интелигенция изпадна в депресия през "прехода". От една страна, тя показа слаби съпротивителни сили срещу наглостта и демагогията на политическата класа, но от друга - съзнателно бе поставена в изолация, за да не наднича в новата "кухня" на живота. 

През прехода се разруши и профанизира митът за свободата на словото, изтъкван от днешните идеолози на капитализма като основополагаща ценност. Неслучайно Наoм Чомски написа книгата "Медиите под контрол", а Стенли Фиш в "Критика и хуманизъм" каза: "Няма такова нещо като свободно слово".  Съвременните медиите са подчинени на императивите на бизнеса и идеологическите апарати на новобогаташите; чрез тях се печелят пари и влияние в обществото. В мисленето на съвременните медийни магнати парите са преди идеите, което означава, че с пари може да се купуват и идеи, и хора. Всичко.

 

Източник: вестник ДУМА, 2012  г.