Търсене в този блог

петък, 9 май 2014 г.

Относно „политиката на паметта и забравата” - Валентин Вацев

 

 

 

 

Настоящото изложение по въпросите на паметта и забравата като че ли е уместно да започне с един субективен спомен, който обаче съдържателно засяга един обективен факт и то с огромно обществено значение.

Преди няколко години, в телевизионно предаване на един телевизионен канал с национален обхват, университетски преподавател (доцент в Софийския Университет), заяви с категорична убеденост и по начин, нетърпящ възражение, че има неща, които неговите студенти - а и всички студенти, всъщност – не само че може да не знаят, а трябва да не знаят. Той имаше предвид знанието за българския социализъм. И, разбира се, само по себе си това изявление представляваше не нещо друго, а обикновена вулгарна антисоциалистическа пропаганда на обикновен вулгарен дърдорко, който - и в това няма нищо изненадващо – беше успял да се промъкне сред академичния състав на Университета и впрочем, продължава да благоденства и до днес там.

Пропагандистите, дори облечени с академични тоги, си остават пропагандисти и като такива трябва да бъдат предоставени на вниманието на други подобни пропагандисти, които ще противопоставят на тази пропаганда друга пропаганда с противоположна насоченост. В това няма нищо странно и нищо неестествено. Пропагандата, дори ако е особено вулгарна, какъвто беше този случай, вероятно е неизбежна в наше време. Гледната точка на тази пропаганда е абсолютната незаинтересуваност от разликата между истината и неистината, тъй като - както е известно - практическите цели могат да бъдат постигани еднакво ефективно както с истината, така и с неистината.

Но в този казус, който през последните няколко години продължава да ме занимава, е заложен втори, много по-дълбок и сериозен проблем с огромен смисъл.

Можем за момента да оставим настрана абсурдността на самата постановка, и то огласена от академичен преподавател: когато доцент в Университета твърди, че незнанието е за предпочитане пред знанието, това е точно толкова абсурдно, колкото ако лекар в болница твърди, че е по-добре пациентите му да умират, а не да живеят. И все пак тук можем да оставим временно настрана грубото и очевидно излизане от страна на този господин извън строгите и безусловни рамки на професионалната етика. За академичния учен знанието е благо, а незнанието е зло – точно както за медика благо е живота, а неговия край е зло.

Но тук има нещо неизмеримо по-важно. Това е тържествуващото днес и насаждано по всякакъв начин, с всички средства и във всички обстоятелства, разбиране, че работата с паметта е хуманитарна задача на победилата либерална демокрация. А това вече е тема, достойна за академично разглеждане.

Така наречената „политика на паметта” е израз, който намери своето разпространение в Западна Европа след края на Втората световна война. Този начин на говорене се утвърди главно в следвоенна Германия, където победителите си поставиха задача да променят един път завинаги светоусещането на германския народ, с цел завинаги да го излекуват от демоните на нацизма. Появи се и друга интелектуално-политическа задача – „пренаписване на скрития дневен ред на германското образование”. По същия начин и в същия смисъл тогава беше обвинен в „криптонацизъм” един от главните философи на Европа на 20 век – Мартин Хайдегер. Целта на победителите в Западна Германия беше пренаписване на съзнанието, „преобразуването на интелектуалния код” на германската култура, с цел решително и окончателно избавление на германците, а и на цялото „европейско човечество”, от нацистките демони, за които се предполагаше, че обитават подземните етажи на германския Weltanschauung .

В същия смислов контекст се появи и постановката „политика на паметта” – нещо като Endlösung , т.е. отново окончално решение, но този път не на „еврейския въпрос” от страна на нацистите, а на „германския въпрос” от страна на победилите либерали от англо-саксонския свят. Трябва да се признае, впрочем, че на фона на някои други, „хард-варианти” за решаване на този въпрос, инициативата да се пренапише съзнанието на вечно виновните германци изглеждаше наистина хуманна. В сравнение с идеята Германия да се разкъса на 9 отделни държавици, идеята просто да се пренапише съзнанието на отделния германец изглеждаше като проява на „мека сила”. Вместо да се унищожат германците като германци, беше решено просто да се пренапише софтуера им.

И за да се върнем от историята в наши дни, можем просто да кажем – цялата идея за пренаписване на германския софтуер, т.е. проектът за „политика на паметта, която води в правилна посока” – се провали. Провали се еднозначно, определено, провали се с трясък. Днес германците, разбира се, не са нацисти, защото са направили всички изводи от ужасната война, агресори в която бяха. Но цялата „политика на паметта” , която се стовари върху тях в следвоенните години, не ги превърна в стадо уплашени и гузни пленици на собствените им престъпления в миналото. По един парадоксален начин – дали пък това не е имал предвид Хегел, загадъчно намеквайки за „иронията на историята” – се оказа прав един друг исторически деец, който в далечната 1945 год. заяви твърдо: ”Хитлеровците идват и си отиват, а Германия остава”. В това донякъде енигматично твърдение на Сталин звучи неприкритото уважение на победителя над победения, както и вярата на този победител, че на победения не бива да се насаждат комплекси, че не бива да се правят над него унизителни експерименти и че трябва да му се помогне да изпълзи от ужасната бездна, в която е потънал. В този подход се прояви по парадоксален начин каноничното православно разбиране, че грехът може да бъде безкрайно отвратителен, но не и грешникът – той по-скоро е много тежко болен, и затова следва да се лекува...

Истинският победител във Втората световта война – налага ми се да повторя този банален факт, макар и с извество неудобство, защото се полагат огромни усилия и се харчат шеметни суми, за да бъде той забравен - е Съветският съюз. От името на победителя, Сталин отказва да прави пренаписване на подсъзнанието на победените германци и е съгласен да се говори не за вечна вина, а за вечна памет – като поука и смисъл на най-ужасната трагедия в човешката история. …

Всичко това има смисъл да се напомни днес, не само заради нашия интерес към историята, а поради днешни насъщни и видими отвсякъде причини.

Идеята, че паметта може да се пренапише, че базовият софтуер може да се препрограмира и че историческото съзнание следва да бъде окончателно коригирано, ние срещаме в днешния живот. Става дума не за това, че всяка нова година, всяко ново десетилетие, и всяко ново време изобщо внасят допълнителни щрихи към картината на миналото. Напълно естествено е, че руснаци, американци, французи и германци, и разбира се, българи, мислят различно за своите истории, но и за Историята по нов, различен и променен начин – променен спрямо мисленето на поколенията, които са били свидетели на това минало.

Всъщност, „политиката на паметта” означава нещо друго – това е припомнянето на безусловния факт, че историята се пише от победителите, припомняне, в съчетание с още един факт - че днес има други победители.

Тази логическа конструкция – старото право на победителя в съчетание с новия победител днес, работи на пълни обороти. По силата на тази „политика на паметта”, един български министър-председател от зората на българската „демокрация” (Ф. Димитров) огласи, че „до спасителния бряг на демокрацията” българското общество ще достигне едва тогава, когато умрат и последните, които имат спомен за социализма. Очевидно за всички други, които нямат такъв спомен, доктрината ФД предвиждаше да им се завинтят в главите други, правилни спомени, произведени в различни лаборатории на спомените (например – но съвсем не единствено – в т.нар. „Институт за близкото минало”, ръководен от жертвата на комунистическите зверства проф. Ивайло Знеполски). В претенциите на същия министър-председател (който впрочем беше фигура болнава и случайна, и главно неспособна да отговаря за собствените си думи и дела) още тогава критиците видяха нездрави амбиции за сравняване с Моисей, който е довел до Ханаанските земи само тези евреи, които са нямали спомен за египетското робство. Но същите критици не довидяха нещо много по-важно – неприкритото пожелание на същата фигура да измрат повечето от неговите съграждани. Нека повторим – това беше фигура смехотворна сама по себе си, но дълбоко представителна, емблематична за тогава пръкналия се хегемон на новата българска история - революционната сила „СДС”.

А още по-надолу, в смисловите основания на тази постановка, има една технологична „нескромност” - да се управлява паметта, да се разбива, да се денонсира, да се надхитря, а където това е невъзможно - да се заобикаля, и когато нищо друго не помага, да бъде унищожена - и най-добре заедно със своите носители. В своето логическо дъно, в своите първични основания и крайни интенции, т.нар. „политика на паметта” включва като неизбежно условие и геноцид. От онези 33 племена, които евреите е трябвало да изтребят, за да влязат в ефективно владение на Обетованата (т.е. обещана им от Бога) земя, са останали само спомени, но не спомени ОТ, а ЗА тях. Тяхната памет не е вечна, напротив, затрупана е под пясъците на времето и те са останали само като наименование в летописите на победоносния наследник на Ханаанската земя.

По силата на същата структурна логика, паметта на, но и паметта за периода на българския социализъм следваше да бъде изчегъртана, а там, където това е невъзможно, тя трябваше да бъде ре-интерпретирана. И точно затова няма нищо странно в тържествените изявления на една българска народна представителка (от НДСВ, коалиционен партньор на БСП), че всъщност Освобождението от турско робство на българите е дошло не от царството на злото, наречено „Русия”, а от САЩ – надежда и опора на българския народ, както и на цялото прогресивно човечество

Описваното тук, разбира се в други форми, се разгърна и в Русия. На руснаците трябваше да бъде внушено, че са не “богоносен народ, освободил човечеството от кафявата чума”, а че са:

а) несъществуващи (като етносмесица от няколко азиатски племена),

б) гнойна брадавица на тялото на прогресивното човечество,

в) вечна заплаха за същото човечество, и че

г) мястото им е - по думите на В. Новодворская - „у параши истории”,

д) а Русия сама по себе си не е нищо друго, освен Царството на злото, така талантливо описано от Толкин.

В тези превъплъщения има строг и неизбежен смисъл. Тук няма нищо за изненада – когато обсадения град падне, когато войските на победителя са имали своите три дълги дни за плячкосването му, когато повалените защитници са изклани, жените им са изнасилени (да си

спомним колко много говори фантазъма за двата милиона изнасилени германки от съветските чудовища), когато всички деца са отвлечени и са изпратени за превъзпитание в правилни училища, когато са свалени кръстовете от всички църковни куполи, когато са изгорени всички библиотеки, обезглавени всички статуи, когато са изчегъртани очите на всички икони и са осквернени всички свети места – тогава идва най-сладкото. Да напишеш Историята на победените, да създадеш новите учебници, от които победените най-после да научат истината за себе си: а именно, че не стават за нищо, освен че са виновни за всичко. И всичко това е назовано с умния, академичен и политкоректен термин „политика на паметта”.

Всъщност, тук няма нищо трудно за разбиране. Право на памет има само победителят. „А на победените ще оставим само очите, за да оплакват загубата си”, както находчиво и искрено отбелязва Чърчил. И затова „политиката на паметта” не е нищо друго, освен политиката на победителите, стоварена върху съзнанието на победените. Смисълът на тази политика е много прост – просто трябва да се помни “кой е отгоре и кой е отдолу”; кой е повален в праха и кой върху чие гърло е стъпил с подкования си ботуш. Именно тогава става ясно, че дядо Мраз е отвратителен тоталитарен извращенец, а дядо Коледа е мил старец, който носи щастие на всички деца по земята.

И поради същата причина, впрочем, на територията на днешна свободна Германия до ден-днешен продължава да квартирува английска танкова бригада...

Всичко това дотук е банално – защото такава е практиката, осветена от историята, защото всичко това е било известно още на римляните и защото нищо ново нито е измислено, нито е можело да се измисли.

Несигурната част в замисъла за т.нар. „политика на паметта” е в продължението – а кой е победителят? Точно тук картината става изключително объркана, неопределена и пълна с условности.

Тук трябва да се запитаме: ако наистина победителят е този, който има право да съобщи истината за ситуацията, и да остави, разбира се, за поколенията тази своя истина, произвеждайки я като универсална, т.е. общозадължителна - откъде той получава това право? Откъде идва то? Краткият отговор на този труден философски въпрос гласи - от Победата. Правото на победителя да огласява Истината произтича не от неговата обективна наблюдателност или остроумие, а от простия факт, че е победил, с други думи, той я е създал, произвел я е в конфликтна ситуация.

Войната наистина е “Майка на всички неща” - разбира се, и на Истината.

Това е съвсем ясно – но само докогато победителят не се колебае в победата си и докато не си задава въпроса „наистина ли съм победител”? Обаче в края на 80-те години на миналия век в Съветския съюз (а също и в България, разбира се), започна да се пита дали победата не е поражение и респективно – поражението – победа. По парадоксален начин се оказа прав – вероятно не без помощта на „иронията на историята”, някой си Владимир Улянов, който в една своя гневна статия - далеч и отдавна в началото на 20-те години на миналия век - беше писал афористично: „Никой не може да победи болшевиките, освен те самите”. И така стана - внукът на Аркадий Гайдар победи дядо си.

Наистина, когато победителят победи себе си, истината става безинтересна, просто защото тя вече няма значение. В момента, когато победителите побеждават себе си, вече няма кой да изрече истината, а и дори да я изрече някой, тя се превръща в празен звук.

Така започват тъмните времена – Завесата се разкъсва, идва времето между 6-тия и 9-тия час, когато земята се пълни с поличби - но те не свидетелстват за нищо...

И тогава водещи руски журналисти публично твърдят, че за Русия е било по-добре да победи Хитлер (а не “мустакатото чудовище”), и водещ общоруски телевизионен канал изразява съжаление, че Ленинград не е обявил капитулация пред настъпващия Вермахт, и съвсем официално се водят публични дискусии дали не е бил всъщност прав генерал Власов (европеец, все пак) и т.н, но най-важното е, че не друг, не началникът на градския транспорт в Москва, а Президентът - сиреч Началникът на всички Началници в Русия, публично, в състояние на пълна трезвост и съвсем сериозно, заявява, че Русия е “млада страна”, само на 20-тина години, и следователно, няма спомени, няма памет, няма отговорности, няма минало, няма задължения - няма нищо, и най-важното - не онаследява нищо от своята история, защото просто няма такава.

С други думи, тогава се оказва, че е дошло това на пръв поглед невъзможно време, за което пророкува онзи забравен днес, но изключително прозорлив американски политик и военен от края на 19-ти век, който писа, че ще дойдат времена, когато единствената разлика между истината и неистината ще бъде факта, че истината е истина.

Когато изчезне субектът на истинността, когато той се самоунищожи - тогава губи и своето могъщество Истината като Събитие; тогава това събитие е изчерпано, разликата между истина и неистина е обективно нивелирана, а победителят решава да бъде победен. В началото на 90-те години тогавашният съветски политически елит реши да постъпи творчески – да измами историята, като обяви себе си (наследник на Победата) за победен, за да победи,.

Хитростта тук се състоеше в това, “да победиш чрез отказ от победата”. За щастие американският елит, в краката на когото Яковлев, Козирев (и изобщо цялото колективно бесовско перестроечно хоро) решиха да поставят своята победа, им отговори с твърдата и непоколебима ковбойска увереност, че първо, Победата е неделима, и второ, че победителят получава всичко, включително и правото да формулира и да огласява истината.

Хипнотизиран от идеята „да се наконсумираме и ние най-накрая, да си отживеем, да си отядем и да си отпием”, тогавашният съветски елит просто забрави една фундаментална културно-историческа поука, а именно - първородството винаги може да бъде изтъргувано за паница леща, но в тази сделка никога няма обратен ход. Старозаветният Исав пръв е научил това и опитът му е зафиксиран в историята.

Желанието да се откажеш от Победата, просто за да си „поживееш като хората”, доведе единствено дотам, докъдето можеше да доведе: до загуба не само на достойнство, на смисъл и значение, но и до изпадане от историята.

Така кръгът се затвори. Търговията с Победата те изхвърля от Историята, вече не си исторически субект и дори не си и обект, а си просто обстоятелство, което може да бъде заобиколено, а ако трябва, може да бъде и обградено. С военни бази, например.

Оттук следват множество изводи, които вероятно ще бъдат направени, когато трябва, от когото трябва, и по-точно, от този, който е в състояние да ги направи. А аз мога да направя само един предварителен, междинен и - боя се - очевиден извод: така модерната днес „политика на паметта и забравата” не е нищо друго, всъщност, освен едно иносказание, една метафора: това е метафората на възможно най-фундаменталната и битийно-определяща диалектика – диалектиката на победата и поражението; диалектиката на Живота и Смъртта. Спекулирайки с паметта и с нейното отсъствие днешните лукави господари на живота се стараят да внушат, че никой друг не е побеждавал, освен тях, и че тяхната победа е окончателна.

А ние можем просто да се досетим, че веднъж похарчената Победа е наистина невъзвратима и затова нейното отсъствие може да бъде компенсирано само по един начин – само и единствено с нова Победа. И разбира се, с нов победител, който този път няма да е готов да я изтъргува за поредната паница леща. За да може той да остане в паметта, а да не изтлее в забравата.


 Източник: Поглед Инфо