Търсене в този блог

вторник, 24 септември 2013 г.

Оранжева кръв - Николай Стариков

 

Терминът „оранжева революция” в нашия живот дойде от Украйна. В средата на десетилетието между 2000 и 2010 г. там бе осъществена „портокалова” революция, която даде своя цвят на всички подобни процеси в политическия и обществен живот и в други страни след това. След Украйна смяната на властта във всички други страни става по един и същ „оранжев” сценарий. 

Що за сценарий е това?

Имат ли автор „оранжевите” сценарии и по какво си приличат? За автор на технологията за безкръвна смяна на властта се смята Джин Шарп, тя е описана в брошурата му „От диктатура към демокрация”. След като изчетох брошурата и доста подобни съчинения, стигнах до извода, че в цялата тази “разрешена” литература и в множеството методики към нея липсва нещо много съществено. Фрагментите изглеждат вътрешно понятни и логически свързани, но не могат да дадат една обща и пълна картина. Те трябва да се обединят в едно цяло, което да бъде видно веднага, като на длан. И да се разбере как именно работи технологията.

Какво премълчават бащите и идеолозите на „оранжевите” технологии?

Те премълчават за „цимента”, който свързва всички техни методики. Не казват нищо за няколко условия, които дават шанса на „оранжистите” (разбирай „протестиращите” у нас) да постигат целите си в други страни с помощта на съвсем елементарни действия.

Ако си позволим да направим аналогия на „оранжевата” с класическата революция, първата може да се оприличи на спортист, който се състезава с допинг, т.е. той съумява с по-малко усилия да постига значително по-високи резултати, отколкото спортистът, който не приема допинг. Ако искате нечестният спортист да престане да се радва на временните си преимущества, ще трябва да го заставите да се състезава без стимулатори, или въобще да го декласирате.

И така какво се явява допинг за „оранжизма”?

„Оранжизмът” (т.е. протестите) има няколко вида допинг. Те действат в комбинация, а неутрализирането им би довело до обезсилване на действията на „оранжистите”.

Ето кои са те:

Задължително включване в оранжевата революция на местния политически елит. По-голяма или по-малка част от него, влиятелна или по-малко влиятелна част – това е въпрос на технология. Но този елит трябва да има такива вътрешнополитически функции и пълномощия, че при необходимост да е в състояние да парализира работата на държавните институции, или поне да ги направи неефективни. (Какво прави ГЕРБ със своите депутати, кметове и президент? - Бел. пр.)

„Оранжевата” революция се опира на „улицата”, т.е. трябва да има една критична маса от недоволни. При това протестът на „недоволните” не трябва да е вследствие на тяхното безнадеждно материално положение. Причината за недоволството трябва да бъде внушеното им чувство, че са лъгани, че нещо им е обещано, но не им е дадено. Това е най-важното условие. Само то поддържа и прави „улицата” управляема.

По принцип във всички „оранжеви” революции недоволните (протестиращите) са сити, добре облечени, с работни места и ангажирани в социалните институции на държавата (Справка: „умните и образованите” в София). Но благодарение на пропагандата те са уверени, че протестът, лично на тях, може да им осигури по-високо ниво на потребление и (или) на участие в живота на държавните институции.

Само човек, който не е гладен, който има работа и е включен в социалните институции на държавата може да изразява своето недоволство, подарявайки цветя в ръцете на „сатрапите на кървавия режим” (жандармерията). Само такъв гражданин може да е активен в мрежата туитър и да се мотае по градските улици.

Истински бедният човек не би се занимавал с подобни глупости. Той или ще затегне още повече колана, или ще започне да громи всичко, което е намразил, включително и да унищожава физически тези, които олицетворяват неговата ненавист. Такъв човек е безнадеждно маргинализиран, за да аплодира рокгрупи по площадите, да се занимава с бистрене на политика и със запознанства с другия пол по маскарадни сборища на борците срещу режима.

Реалната заплаха за властта трябва да идва винаги от чужбина.

Вътрешните сили на обикновените „протестиращи”, на този интелектуален елит, излизащ на улицата като на „празник на непокорството”, са достатъчни само да замърсят паркове и градинки, но не и за поемане на риска да загубят благополучието си, получено при „престъпния режим”, камо ли живота си. Единствено външните сили могат икономически да въздействат на институциите на властта. Само те, външните сили, са в състояние да окажат политическо въздействие на властта. Политическо, в смисъл точково, върху определени представители на властовия елит, за да се намали нивото на съпротива на тези, които желаят сплотяване около властта.

И накрая, само външните сили имат възможността в краен случай да употребят в военна сила. Или за сплашване (Сирия), или за действителна военна интервенция (Либия).

Междинен извод:

Част от местния елит и „улицата” са необходими като проводници на външното въздействие и като антураж за демонстриране на слабостта на властта и за оправдаване намесата на външни сили за въздействие върху държавната власт.

И последно, най-важно условие е гаранцията на външните сили, че местният елит и „улицата” няма да станат обект на репресия от страна на върховната власт. Т.е., никой няма да бъде закачан даже при явно участие на местния елит в „оранжевата” революция, независимо от резултата от този „революсион”.

Това е първото условие, което посланиците на влиятелни държави припомнят на местната власт, за да не попадне в „черния списък”.

Това е първата тема за политическия натиск, който чужди посланици и техни доверени лица започват да оказват на властта при разрастване на „оранжевия” сценарий по улиците на страната.

От определянето на видовете допинг за „оранжизма” следват и начините за противодействие на „оранжевата революция” от страна на властта, която Вашингтон и Лондон са решили да „демократизират”.

Изключване на тази част от местния елит, която застава зад протестите, чрез разколебаване в собствените сили.

Властта демонстративно показва, че гаранциите за „неприкосновеност”, подадена на „оранжистите” от страна на външните сили (да си спомним изявленията на посланиците на Франция и Великобритания у нас) не струват пукнат грош, тъй като държавната власт има волята за съпротива.

Местният елит трябва да осъзнае, че играта на „оранжева” революция няма да се играе на една врата. Ръководни позиции, бизнес, свобода и обществено положение за нелояалност към властта действително могат да бъдат изгубени.

“Улицата” не трябва да бъде разглеждана като хомогенна маса от хора, която или трябва да се търпи, или трябва да се разгонва ат полицията без колебание.

„Улицата” като феномен се дели на две части. На мнозинство от „недоволни” (в българския вариант „умни и образовани”), което е продукт на успешна пропаганда от страна на геополитическите „партньори”, и на нейния „боен и направляващ” отряд, състоящ се от провокатори и подстрекатели на сблъсъци. Последните са наети от една от структурите, които разчитат на външна поддръжка и са разтворени в тълпата, маскирани като „сити и недоволни”.

Ако от масата граждани на улицата се елиминира нейната втора, агресивна част, то „ситите и недоволните” ще загубят катализатора на своето „недоволство”. Останали

на улицата без пастири, те губят възможността

да се превърнат в опасна тълпа, управлявана от специалисти, владеещи психологически методи за масови мероприятия.

Политиката на държавната власт по отношение на тези външни сили, които се опитват с помощта на местния елит и „улицата” да поставят условията за капитулация на властта в страната, обхваната от „оранжева революция” се изчерпва с „помахване с ръчичка и усмивки”.

Дава се вид, че властта не разбира докрай същността на предлаганите решения за изход от политическата криза, печели се време за размисъл и при това с усмивка.

Желателно е усмивката да е нагла, с поглед директно в очите и със започване на военни учения със стрелби в тази част от страната, която може да смути „партньорите”. Властта трябва да протака времето и да поставя неизпълними насрещни условия. Да се съгласява на всичко чрез изявления на трето лице - посредник, а след известно време с възмущение да опровергава думите му с изявления от първо и второ лице.

В същото време усилено да „работи” (да притиска) с местния елит, станал проводник на „оранжизма” и с тази част от „улицата”, която се активизира от провокатори и подстрекатели на насилие от името на „ситите и недоволните”.

Всичко това осигурява време за маневриране и разсейване на силите, оказващи външния натиск.

Сега накратко и тезисно тъй като е известно, че „повторението е майка на знанието”:

Каква е методиката на  „оранжистите”:

„Оранжистите” създават условия, даващи повод на външни сили за явен (дипломатически) или скрит (кулоарен) натиск въху държавната власт. „Улицата” олицетворява степента на „всенародното” отхвърляне на прогнилата (в корупция) власт.

Част от местния елит, подкрепящ „оранжизма”, олицетворява разкола във властта, а също така регулира градуса на народното недоволство и дирижира уличната демокрация.

Създава се достатъчно ниво на нестабилност. Външните сили включват всички лостове и по дипломатически, и по кулоарни канали.

Те размахват „тоягата и моркова” с цел разцепване на лоялната част от елита и заставяне на властта доброволно да се откаже от изпълняване на своите функции, отстъпвайки място на другата част, преминала на страната на „оранжизма”.

Методика на противодействието

На описаната по горе методика може да се противодейства само с изключване на емоциите и осъзнаване на прилагания механизъм за завземане на властта от външни сили с помощта на вътрешни „оранжисти”.

Стъпките са следните:

Провокаторите се отделят от мирните демонстранти. Без провокаторите те не са по-опасни от едно домашно коте.

Към част от оранжевия елит са прилагат санкции (насилие).

От една страна, по такъв начин се показва цената, която трябва да се плати за гаранциите, получени от „цивилизования свят”, а от друга страна, елитът се дезориентира и се принуждава да бъде лоялен към властта.

В същото време на външнополитическите „партньори”, на фона на показване на мускули, се демонстрира майсторство в играта „Нищо не разбирам, нищо не чувам, ще помисля и ще отговоря утре”. И всичко това - придружено с ослепителни, дружелюбни усмивки.

В крайна сметка улицата, останала без провокатори и подстрекатели, и без поддръжката на протеста от местния елит, се превръща просто в група маргинали, изглеждащи глуповато, неспособни да акумулират протеста и да водят организирани действия.

С това се приключва с оранжевият проект.

Започваме да мислим какво да се прави от тук нататък.

Място на разминаване е твърдението, че външните сили само се възползват от обективните проблеми в обществото. Че за съществуването на тези проблеми е виновна самата власт и че ако тя беше постъпила по друг начин (не с избора на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, например), опозицията нямаше да предлага друго, правилно решение, а външните сили не биха имали никакъв шанс да дестабилизират положението в страната.

Някои „опозиционери” дори не скриват финансовата поддръжка, която получават от чужбина. Те се мотивират така:

Няма значение какви са причините, поради които интересите на външните спонсори на революционния процес и на опозицията съвпадат. Щом поддръжката идва „на ползу роду” (от борба с корупцията до права на човека), то тази поддръжка е добре дошла и не трябва да се отказва.

Лидерите на днешната опозиция (част от предишната либерална власт в Русия) години наред приспиваха населението с разкази за своите успехи под формата на пореден транш от МВФ или приемане на поредния „прогресивен закон”. И всичко това - на фона на мръсните пазари, бандитизма, на пълната деиндустриализация, нищета и ужасяваща корупция. Време, в което самите либерали не си губеха времето за сключване на контракти, а просто слагаха ръка на цели отрасли, бюджети и региони, в които отделни заводи и фабрики просто се „приХватизираха”.

Но всяка пропаганда има край, когато разликата между това, което се говори (справка: Бойко Борисов и Симеон Дянков 2009-2013 г.) и това, което се върши на практика, премине някаква критична граница.

Отдръпването от либералните пропагандистки клишета започна от август 1998 г. От този момент плавно, но неспирно текат два паралелни процеса. От една страна, в държавата настъпи оживление, забеляза се ръст на реалните доходи на гражданите, държавата се завърна към социалните си гаранции, западна престижът на професиите „наемен убиец” и „проститутка”, започна отново да се цени висшето образование. Беше решен проблемът с териториалната цялост на страната. Вместо мръсните пазари се появи потребителска инфраструктура. Професията  „военен” отнова стана почетна. Започна строеж на нови заводи, ремонт на стара и създаване на нова инфраструктура.

От друга страна, либералните кланове бавно, но неотклонно губеха възможност да влияят на вътрешната и още повече на външната политика. Усилването на тези две тенденции получи своя огледален образ в информационното поле на Русия.

Удивително! „Добрата пропагандна машина”, която в 90-те години премълчаваше проблемите и работеше само за красивата опаковка, без да споменава за отвратителното съдържание, сега обратно - започна да описва опаковката в изключително черни краски, без да отделя изобщо внимание на успехите на страната.

Да си припомним, след 1991 г. настъпи 1993 г. Сравнете нажежаването на страстите около Белия дом на едни и същи хора. През 1993 г. противопоставянето стигна до масови убийства, до проливане на кръв, до реалността за започване на нова гражданска война. Нямаше никакви „сити и недоволни”, а единствено ограбени и излъгани граждани, очите на които бяха замъглени от либералната пропаганда. А защо? Защото никой през тези 2 години не пропагандираше новата идеология на потреблението. Страната и народът просто бяха грабени с правото на победителя без всякакви обяснения. И само кръвта и заплахата от загубата на възможността за грабеж и занапред принудиха либералната власт да задвижи новия пропаганден маховик.

Искахте джинси, дъвка, колбаси и пътуване в чужбина? Ще ги имате. Не за всички и не винаги, но т. нар. средна класа беше зачената и започна да се появява в средата на 90-те години. И то при положение, че основната маса граждани живееше под нивото на бедността и с месеци не получаваше никакви доходи. Страна с пълна липса на социални ангажименти пред собствения си народ. Но

маховикът на пропагандата

свърши своята работа. Реклама, кино, токшоу, концерти на световни естрадни звезди, „умни” телевизионни дебати убеждаваха, и убеждаваха руснака, че „ти си достоен за подобен стандарт”.

И ето, съседът ти вече е купил някаква собственост и е пътувал някъде в чужбина. Обществото на потреблението вече не е камо картинка от списание. Още малко, още малко усилия и „американската мечта” може да постигнеш и ти, дори без да напускаш пределите на Русия.

Така работеше „добрата пропагандна машина” на потреблението. В основни линии тя не се е изменила и до днес. И много хора се включиха в надпреварата за високо ниво на потребление, за което толкова мечтаеха по времето на „соца”. Тази пропаганда, тези трошици от господорската маса на олигархията помогнаха да се избегне Гражданската война през 1993 г. и осигуриха победата на Елцин, разполагащ само с 4 % електорална подкрепа. Те създадоха ерзац общество на потреблението, но и това беше достатъчно за обърканото от пропаганда население.

По време на господството на либералния клан във властта, по време на неудържимия грабеж на Русия, нямаше митинги нито на площад “Болотная”, нито на Гора Поклонная. За наш срам, след 1993 г. нямаше никакви митинги, защото тогавашният либерален елит разбираше, че е „самоубийствено” да разлюлява лодката, в която самият той се намира.

Получи се така, че същите хора, които през 90-те години мълчаливо се бореха за съществуването си и за собственото си оцеляване на фона на пропадащата Русия, сега са силно разтревожени , че „всичко е пропаднало” и съобщават това на света със своите компютърни устройства. Те излизат на протестните митинги с новите си автомобили и разсъждават в евтини кафета и ресторанти на висок глас колко много са откраднали от тях „мошениците и крадците”. (Нещо да ви напомня, драги читатели, за софийския протест и за хората от т.нар. реформаторски блок, например?)

Иска ми се да запитам: ако така се възмущавате от вашия живот сега, то в началото и до средата на 90-те години на 20 век, с тази огромна болка за бъдещето на Русия, вие би следвало задължително да бяхте излезли като партизани в горите?! Но не сме чували нищо за подобни ваши действия.

Вашият протест представлява едно продължение на  „добрата пропагандна практика”.

Следователно, за предотвратяване на „оранжеви” революции е необходимо да бъде следван примерът на всички тези, които желаят да задържат властта  и да се вземе под контрол агитацията (и пропагандата).

Отсъствието на държавен контрол над информационните потоци в страната и неговото подчинение на глобални информационни играчи създават не по-малка опасност за обществото, отколкото предаването на контрола върху бюджета на държавата, на контрола върху въоръжените сили и върху системата на държавно управление в ръцете на тези, които винаги са били геополитически противници на Русия. 

                                                             *      *       *                     

 

Източник:  в-к “Нова Зора”,  бр. 38/2013 г.  

          

Авторизиран превод от руски: Румен ВОДЕНИЧАРОВ 

 

 

 

КАК ДЪРЖАВАТА ДА РЕАГИРА НА ”ОРАНЖЕВИТЕ” ТЕХНОЛОГИИ

В страна като Русия, която в годините на либералното безумие до голяма степен бе деиндустриализирана, а пък европейци от рода на Соломон Паси си позволяваха иронично да я наричат „Горна Волта с ракети”, пряка военна интервенция все още е невъзможна. Разпадането на Руската федерация обаче си остава крайна цел на “бащите на новия световен ред” и затова опитите за мрежова война и предизвикване на „оранжева” революция продължават. Западът е наясно, че ще запази своя шанс единствено ако либералите от СПС (Союз правых сил) и от рода на Алексей Навални и Борис Немцов отново се доберат до властови позиции.

Николай Стариков е добре познат на читателите на „Нова Зора”(книгата му „Криза. Как се прави?” излезе през 2011 г. в “Зора”). Той предлага анализ на “оранжевите” технологии, който може би ще отвори очите както на честните хора, въвлечени в софийските протести, така и на управляващите, които са длъжни да им противодействат. Достатъчно е само на мястото на „оранжисти” в неговия тест да поставим „протестиращи”, за да се получи днешният български вариант.

Не е задължително човек да е политолог, за да проумее, че софийският сценарий не е нещо ново, а тъкмо изпитаният в Украйна и Грузия и в „арабската пролет” оранжев сценарий. От нас зависи дали той ще се реализира и в България, за да бъде въвлечена в агресия срещу Сирия и Иран, или да се превърне от унитарна във федерална държава например...

                                                                                               Вестник “Нова Зора”