Търсене в този блог

четвъртък, 15 септември 2016 г.

ДЕНЯТ, БЕЗ КОЙТО НЕ МОЖЕМ – Стефан Продев

 

 

Днес е Девети септември. Един от най-паметните дни в съвременната ни история. Денят, който възвести победата на народа над българския фашизъм.
След 10 ноември 1989 г. различни политически сили тълкуват различно историческото значение на Девети септември. Това тълкуване се движи от старата празнична щампа до пълното отрицание на антифашисткия подвиг. Не ще и съмнение, че истината трябва да се търси между тези две крайности.
Слънчевият септемврийски ден ще остане в народната памет като Ден на свободата независимо от многобройните лични драми. Той сложи края на една национална драма, която покри България с хиляди безкръстни гробове. Цели четири години преди неговия изгрев у нас се водиха епични битки срещу фашистката реакция. През 1944 година тези битки прераснаха в истинска гражданска война, която сломи антинародните сили. В този смисъл Девети септември е дата с висока историческа цена. На този ден нашата държава се откъсна от хитлеристкия военен блок и се включи официално в редиците на световната антифашистка коалиция. Това бе велик демократичен акт със съдбовно значение.
Онези, които ненавиждат деветосептемврийската победа, я изваждат от историческия контекст на времето и я принизяват до обикновена класова разправа. Право за подобен извод им дава ръководната роля на комунистите в антифашистката съпротива. Това не е заблуждение, а клевета, която решава днешни политически задачи. Наистина комунистите организираха и ръководеха съпротивата, но тя имаше всенароден характер. Наред с тях в борбата участваха и земеделци, и социалдемократи, и звенари, и анархисти, и радикали, и безпартийни - всички, които ненавиждаха фашистката идея и държавния терор. Създаването на Отечествения фронт е най-ярко свидетелство в това отношение. Той бе организацията, под чието знаме се разгъна антифашистката епопея. Неговите инициали бяха изписани на нелегалните позиви и на партизанските кепета. Фронтът бе национален, всеобщ и всяка стъпка на борбата бе белязана от неговия патриотичен дух.
Масовото участие на Работническата партия и на РМС в антифашисткото движение е голяма историческа заслуга към народа. Неслучайно фашистката държава и главорезите й бяха безпощадни към техните герои. Те ги мъчеха и разстрелваха, давени от най-зъл антикомунизъм. Но това не им помогна, защото народът вярваше на своите синове и вървеше по стъпките им. Днес потомците на главорезите се опитват да фалшифицират историята. Те обявяват червените антифашисти за най-обикновени терористи и рушат паметниците им с непочтителна жестокост. Това не е просто омраза, а опит да се заличи една страница от българската история. За щастие напразен опит. Подвигът на десетките хиляди партизани и политзатворници, ятаци и концлагеристи, нелегални и безименни е жив и ще остане във времето. След Април 1876 година и Сръбско-българската война от 1885 в българското минало няма друг такъв масов и безкористен подвиг. Благодарение на него антифашистката борба излиза от рамките на тривиалния спомен и се превръща в национална епопея.
Днешните реваншисти, които се опитват да върнат България петдесет години назад, хвърлят върху Девети септември сянката на сталинизма и на тоталитарното управление. Това е груба фалшификация. Великият ден не изгря в името на греховете и престъпленията, които се случиха след него. Франция и до днес чества 14 юли като свой национален празник независимо от годините на терора. В същия смисъл Девети септември е дата, която има свое съдържание и значение въпреки последвалите я години. Онези, които я сътвориха, мислеха за свободата и демокрацията, без да подозират какво ще се случи по-нататък. Мнозина от тях вярваха в Сталин, без да са сталинисти, и по-късно станаха невинни жертви на репресиите. Това не покрива с позор великия ден, а е само част от драмата му. Той дойде, за да освободи България от тиранията на фашизма, и с това остана в календара на вечните български дни. Всичко, станало след него, носи други дати, други имена и съдби. Каквото и да е то - хубаво или лошо, - не може да смути летописа му.
Вече цели две години наивни кметове, идеолози и политически лидери се опитват да заличат спомена за светлия ден. Те махат името му от улици и площади, рушат революционните му знаци, забраняват песните му, инкриминират книгите и филмите, посветени на славата му. Жалки усилия! Нима може да се зачеркне станалото, нима Балканът е останал без памет, нима героизмът на няколко жертвени поколения не живее в народни легенди и песни? Нищо от това, за което става дума, не може да се зачеркне. Девети септември е планина, а не историческо баирче. Той нe е просто дата, а фолклор. Онези, които го хулят и къртят името му от стените, са хора без историческа култура и чувство за отговорност. Те са модерни вандали, издънки на една отмъстителна класа, която търси своя реванш. За съжаление сега те са на власт и превръщат гаврата над антифашистката борба в официална политика. Господата мислят, че връщат времето, а всъщност трупат позор върху главите си. Нека беснеят! Девети септември е височина, непостижима за хилавите им нозе. Ще минат години и тогава истината за него ще се освободи от всички недостойни спекулации. Политиката греши, но историята никога!
За десетки хиляди хора, които днес лумпените наричат „червен боклук“, деветият ден на септември е най-скъп знак от личната им биография. На този ден те видяха свободата с очите си и паднаха на колене пред нея. Който не е преживял този миг, не може да усети човешката цена на антифашистката драма. И драмата на антифашистката победа, която годините натовариха с чужди грехове. Аз видях свободата, падах на колене пред нея и затова искам да прегърна всички, които се жертваха за нея. Тогава те бяxa млади, закичени със здравец и още не знаеха, че лакоми и недостойни люде ще заграбят победата им. Не знaexa, че мечтата и животът са две различни неща. Сега някои ги обвиняват в революционна наивност, в незрелост, но не са прави. Не друг, а те спасиха България от фашизма и това е достатъчно, за да се чувстват горди. Веригата, която счупиха, никога вече няма да се съедини. Тя е исторически отречена и обречена. Някои днешни господа правят опити да я залепят, но там, където е капала родна кръв, лепилото е безсилно. Дори и храчките не помагат. Там, където е капала народна кръв, цъфти омайниче. Така е още от хайдушко време. Затова Девети септември не е обикновен ден. Стъпил върху строшената верига, той е връх на свободата, върху който българския кръст стои достойно. Под него лежат кости на герои, на славни мъченици и на невинни жертви. Сянката му пада върху тях и ги благославя.

 

 9 септември 1992 г.