Търсене в този блог

понеделник, 12 септември 2016 г.

Димо Хаджидимов – един от създателите на учителската социалдемократическа организация

 

 

 

( Част от книгата на Боян Кастелов „ Димо Хаджидимов. Живот и дело”,  Издателство  Отечествен фронт, София, 1985 г. )


През 1904 г. идейният небосклон на Българския учителски съюз се раздира от непримирима борба. Неговите опортюнистически водачи се спират „на бивак в една тъмнина”, както сполучливо се изразява Димо Хаджидимов , и все по-дръзко развяват знамето на съюзен неутралитет към политическите течения и борби.

В отговор на въпроса на някои учители социалдемократи „какво поведение да държат спрямо учителската организация” и за да ги предпази от необмислени действия, на 10 май 1904 г. Централният комитет на БРСДП (т. с.) изпраща на партийните организации специално окръжно. „На запитванията на отделни другари по този въпрос — се казва в него — ние не можем друго, освен да им препоръчаме да вземат най-живо участие в борбата, която се води между двата лагера в Учителския съюз.”  Хаджидимов е доволен, че не е бездействувал. В писмо до учителя социалист Михаил Воденичаров той пише: „Да крещим, отколкото да мълчим. И по-малко да спим.”  Но все пак пред него стои открит въпросът: докога? Този партиен документ дава отговора: до предстоящия конгрес. Главното е, се посочва в окръжното, да се запазят усилията и на конгреса учителите социалдемократи „да извадят съюза от пътя на израждането и обуржоазяването му, към което го тикат днес съединената клика на демократите и общоделците.”  Но преди учителите социалдемократи да напуснат съюза, те трябва да проведат трудна и продължителна идейна борба вътре в него. В това указание Хаджидимов разкрива смисъла на предварителната борба, която по думите на Благоев ще съдействува „да се оформи по-високо социалдемократическото съзнание и да бъдат спечелени повече привърженици на социалистическите идеи”.

Въоръжен с ясната позиция на партията, Хаджидимов засилва своята настъпателна борба срещу общоделското ръководство на съюза. В стила и със средствата на революционните марксисти — аргументирана и страстна полемика — той прави дисекция на съюзната организация, изразява открито недоверието си към съюзното ръководство, което тика учителството по пътя на буржоазната идеология. Цялото съюзено учителство според Димо Хаджидимов трябва да разпростре своята дейност не само в сферата на професионалните интереси, но далеч извън нея — в обществено-политическия живот в защита на общонародните интереси.

Всъщност месеци наред преди свикването на X конгрес на БУС Хаджидимов се подготвя за решителна борба с дребнобуржоазната линия в него. И в други публикации  учителят социалдемократ критикува политиката на буржоазните правителства, които „отклоняват” съюзеното учителство от истинския му път — пътя на откритата борба в защита на своите професионални интереси и социални придобивки. По този повод Михаил Воденичаров му пише: „Чекурливи въпроси, Димо. Дали ние много не искаме? Нагърбили сме се да заставяме държавата, капиталистическата държава да урежда учебното дело по последната дума на науката.”  Но Хаджидимов не отстъпва. Сам станал жертва на един „попски донос”, той воюва в защита на уволнените учители и се бори да прокара социалистическо разбиране сред дейците на съюза. Това го издига в очите на прогресивните учители. „Едно знай — пише му Никола Шопов от с. Дрен, Радомирско, — че ти си човекът, когото съм търсил от ред години и който най-близко стои до сърцето ми.”

При такава разгорещена обстановка сред учителството на 3 юли 1904 г. в София е свикан X конгрес на Българския учителски съюз.  Димо Хаджидимов участвува в конгреса като делегат на Софийското учителско дружество.  Бивш секретар на съюза, сега той е един от водачите на делегатите социалисти. Това се чувствува и в оценката на комитета за дейността му. Като се споменава за напуснатата от него секретар-касиерска длъжност, в отчетния доклад се казва: „Изобщо тия променения не можеха да увредят на правилното изпълнение на комитетската служба.”

Двете течения на съюза са напълно оформени и още от първото конгресно заседание проличава, че неминуемо е тяхното окончателно разцепление. Представителите на дребнобуржоазното течение разполагат с 56 делегати, а социалдемократите — с 18 делегати.  Макар и мнозинство демократите и общоделците не са единни. Това Хаджидимов и неговите другари забелязват по време на дебатите, както и от представените от тях три различни резолюции.  Усетили критичните удари на изказалите се социалдемократи, все пак под ръководството на Христо Ганев те се обединяват, като от трите резолюции набързо изфабрикуват една. Главното в нея е, че се признава учителската организация като обществено-политическа, целяща „гарантиране свободата на убеждение и обществена дейност, материално-служебно осигуряване”  и пр. Но за присъствуващите резолюцията им прозвучала като празна декларация. Това впечатление се засилва от посочените в нея средства за постигане на съюзната цел. Учителската организация трябвало да предявява искания пред държавата, да търси помощта на прогресивните обществени сили, но всякога „да запазва своята индивидуалност и самостоятелност, без да се свързва с ангажимент към която и да било политическа групировка”.

На резолюцията на мнозинството 18-те учители социалдемократи противопоставят своя, при разработването на която ценна помощ оказват Д. Благоев и Г. Кирков.  В нея подробно са разгледани характерът, целите и задачите на учителската организация. Осемнадесетте делегати предлагат конгресът да възприеме следния възглед относно нейния характер: „1. Че характерът на всяка организация се определя главно от социалното положение на съставляващите я елементи; 2. Че народният учител по своето социално положение спада към класата на пролетариата и че тенденцията на социалното развитие все по-ясно и по-определено изтъква пролетарското положение на народното учителство; 3. Че антагонизмът на всеки воюващ член от обществото да заеме съответствуващата на класовото си положение позиция..., че организацията на народното учителство трябва да се схваща като професионално-пролетарска с обществено-политически характер.”

По-нататък в резолюцията на 18-те се посочва, че целите и задачите на Учителския съюз не съвпадат със стремежите на буржоазната държава и поради това неговите искания могат да се извоюват само чрез борба. Но тъй като исканията на учителството не са чисто професионални, а политико-обществени, те не могат да се постигнат само със собствени сили. Ето защо се изисква от учителската организация, която „по естество” и по задачите си е „боева организация”, да ратува за постигане на обществените идеали на класата, към която спада, в чиито идеали са включени и чисто учителски интереси, като се надява „на постоянна и основна поддръжка само на Работническата социалдемократическа партия”.

Димо Хаджидимов е един от авторите на резолюцията и водач на организираната борба срещу общоделското мнозинство на конгреса. Обаянието на „метежния” делегат се чувствува осезателно — в позицията и във формулировката на резолюцията. Заедно с Л. Кандев, Г. Кръстев, В. Иванов, Т. Самодумов и др. той превръща конгреса в „истинско полесражение”. Георги Стоянов, учител социалист от с. Пороминово, Дупнишко, му пише: „По време на конференцията в Дупница чух, че ти си привлякъл 15—16 хлапетии, както се изрази един, та си разцепил съюза. Нищо не зная по туй разцепление от онова, което прочетох в „Съзнание”. Но вярвам, че то е станало не поради някакви „вътрешни ежби”, а поради съществуването на две гледища по положението и тактиката на съюза.”

Наистина буржоазните вестници и особено в. „Съзнание” правят опит да заблудят читателите си, нахвърлят се срещу социалистите, но истината не може да остане скрита от учителството — както за същността на спора, така и за поведението на 18-те социалистически делегати. С активното си поведение на конгреса Хаджидимов печели врагове, но и симпатии. От Рилския манастир Ив. Недялков го моли: „Телеграфирай що стана с „разрушителните елементи”.

Веднага след конгреса социалистическите делегати избират четиричленна комисия в състав: Михаил Герасков (председател), Петко Ралев, Димо Хаджидимов и Найден Киров.  Централният комитет на партията й поставя задачата да организира пропагандата на идеите, залегнали в резолюцията на 18-те делегати, да поддържа връзка с учителите социалдемократи в страната, да държи заострено социалистическото им чувство на борци и деятели. Колко много ЦК е разчитал на тази комисия, личи от дейността й в следконгресните месеци. В спомените си Никола Въжаров посочва, че тя „с ред окръжни, освен че даде устни напътствия как да се води дейността на отделни кръжоци, но ги тури и в единение помежду им и подготви необходимата почва за един здрав самостоятелен организационен живот.

Междувременно уволненият от с. Буковец учител е съпътствуван от много лични и обществени грижи. Разправиите в учителския съюз, тежката домашна атмосфера с парализата на баща му, събитията след въстанието го потискат, силно е наранена чувствителната му душа. В едно от писмата си до Александра той не скрива потиснатото си настроение: „Страшно съм разстроен душевно. Всяка минутка губя от своята жизнерадост.”

В такива случаи дейната му натура търси начин да излезе от „кошмарния обръч” на депресията. И той намира „ключа” в обществените изяви. Апостолската му ревност по създаване на социалистическите групи сред учителството отново го завежда из Радомирско, Дупнишко и Кюстендилско. След всяка среща с учителите следват раздвижване, промени в работата, лични откровения. Той никога не полемизира с извъртане на истината. Неговата позиция за делата в съюза се излива в точна аргументация или остроумна фраза. Така всеотдайността му сгрява сърцата, подкупва доверието, ободрява духовете. В едно писмо учителят Е. Димитров от с. Ярджиловци, Радомирско, се съветва с него: „С другарката си, учителка, сме в ожесточен конфликт. Борбата има пролетарски характер. Вчера е ходила да се оплаква при окръжния инспектор. Какво да правя, ако инспекторът вземе страната й?”

През тези месеци и друга мисъл бушува у Хаджидимов — сега в Македония има най-много нужда от учители. И той не е далеч от мисълта да замине за този робски край на родината и изцяло да се отдаде на освободителното дело. Ст. Г. Черногорски му пише от Кюстендил: „Съобщи ми какво си намислил за себе си?”

 Тази идея „се загнездва” у Хаджидимов още през зимата на 1903 г., когато дейците на Вътрешната организация надълго обсъждат положението в Македония след потушаването на въстанието. Сам той настоява пред тях да се започне дълбока и къртовска работа сред брата роб отвъд Рила и Пирин. И Яне Сандански, който по това време се намира в Банско, смята, че „сега е най-удобният момент да влезат повече легални хора, защото четите без легални ръководителни сили, не струват счупен грош”.  Войводата се надява на влиянието на Хаджидимов сред учителството. В писмо до него Иван Недялков му съобщава молбата на Сандански: „И пише, щото ти да се погрижиш да намериш такива да вървят.” Недялков завършва с думите: „Мене ме е страх да ти пиша това, защото знам, че преди да кандардисваш други, ще започнеш да кандардисваш себе си.”

Основателен е страхът му, защото подобна мисъл е назряла и у Хаджидимов. Това личи от писмото на Сандански от 8 май 1904 г., в което одобрява решението му. „Димов — се казва в него, — от Недялков получих едно писмо, с което ми съобщи, че ти си решил догодина да отидеш в Македония учител. Тъкмо навреме наистина ти е дошла тая мисъл. Сега е времето, щото искрените и съзнателни работници-учители да се нахвърлят вътре като легални работници, за да се тури една здрава основа на тая организация, затова гледай още някой и друг учител да убедиш в това. Положението общо в тоя край е доста критическо…”  Но в средите на революционните дейци разногласията се засилват и той е принуден да изчака.

Междувременно Хаджидимов се свързва с приятели и познати, които проучват вакантните учителски места в Дупнишко и Кюстендилско. Ако не може да замине в Македония, поне ще отиде по-близо до границата. Затова на поканата да стане учител в с. Мошино, Пернишко, той отказва.  Проучва възможността да заеме учителско място в с. Рила, Дупнишко. Стремежът му към този край има и друга причина. Тя е от личен, интимен характер — наблизо до с. Рила, в с. Стоб учителствува Александра. Събитията, заетостта му с революционна дейност, честите му местения като учител вече седем години го разделят от годеницата му.

 Срещат се само по време на ваканции, а душата му така копнее за семеен живот. От това време е писмото му до Александра, в което той припомня един стих от Славейков: „От любов нищо по-силно и от раздяла — нищо по-тежко.”

Сведенията от Рила не са окуражаващи. „Работиме за втори клас — пише му учителят Величков, — ако се отвори, ще бъдете назначени.”  Четири дни преди това, на 24 август, Стойнов от Кюстендил му съобщава: „Назначен си в с. Долна Диканя.”  Тъй като няма друг избор, Хаджидимов се подготвя да заеме предложеното му учителско място. „Към 1 и 2 септември ще се отправя за с. Долна Диканя — пише той на Александра. — Отивам там, но сам не зная дали да си подам веднага оставката, както направих преди няколко деня със село Мошино.”

Неизживял болката по Македония, той често се оплаква от бездушие и сива обстановка в столицата. Затова го измъчва въпросът: „Ако се върна и оттам разочарован, какво ще правя после?” Но в Радомирско Хаджидимов намира добро поле за изява. Тук учителите социалисти имат силно влияние. Това възвръща настроението му и той веднага се включва в активна работа. На Александра пише: „Още от началото можахме с голямо болшинство да вземем дружеството от ръцете на опортюнистите. Какво ще стане по-нататък, ще видим.”  В Радомир той се свързва с хората, които подготвят чети и главно с Иван Неврокопски, заможен човек, който „ги обличаше и пращаше в Македония”.

В с. Долна Диканя Хаджидимов учителствува само три месеца.  От началото на декември 1904 г. той се премества в с. Рила, Дупнишко — така ще бъде по-близо до Македония и до своята годеница. Пък и сред учителството в този край има какво да се направи. Хаджидимов постоянно снове из селата, разяснява позицията на 18-те делегати по време на учителския конгрес и поведението на общоделското ръководство на съюза. Тук е в стихията си: разяснява, че учителите тесни социалисти са свързани с реалните интереси и поддържа, че само „от туй гледище” най-правилно могат да се защищават учителските интереси изобщо. По-късно неговият другар от Кюстендилското педагогическо училище и учител в тукашните села Никола Въжаров е имал предвид дейността му, та в своята „кратка история” на учителското движение ще отбележи: социалистическите кръжоци „заработиха трескаво за надмощие на своите идеи”.

От това време е и споменът на земеделския деец Димитър Ив. Зографски. Бъдещият министър от правителството на Александър Стамболийски пише: „Познавам Хаджията още като беше учител и обикаляше нашия край. Той беше рядко надарен човек, с много прозорлив ум, горещо привързан в своята политическа принадлежност.”  А учителят от с. Пороминово, Дупнишко, Георги Стоянов, след като съобщава, че е станал тесен социалист, му пише: „Голяма чест ще ми направиш и голяма благодарност ще получиш, ако може да ми разправиш защо сега тъй мислиш за Съюза?”  И младият учител, който след 16 години ще оглави училищното настоятелство по време на Дупнишката комуна, търси помощта на своя по-голям идеен другар: „Ръководя се от искреното желание да се уясня по този въпрос и понеже, без да ти правя комплимент, уважавам мнението ти по който и да е въпрос, а даже съм възприел напълно мнението ти по известни въпроси.”  Към тези аргументи трябва да прибавим и оценката на другарката му Александра. „Според тогавашните стремежи — по-късно ще си спомня тя — към познание и организация ние се събирахме почти всеки празничен ден не за веселие и гуляи, а на просветни събрания. Изнасяха се доклади върху актуални научни въпроси и политически теми. Ставаха много задълбочени и осмислени разисквания. Ние тогава бяхме малко на брой, ала нашата работливост, идейност, нашата издигнатост над равнището на останалите учители ни правеха привлекателни и интересни, та събранията ни се посещаваха от много други, които не влизаха в нашата група.”

През тези трудни за социалистите месеци след X конгрес Хаджидимов използува и талантливото си публицистично перо. Въпреки конгресното решение в. „Съзнание” да остане като „свободна трибуна”, той е обсебен от редактора му Христо Ганев за опортюнистични цели. „Ще се дава ли във вестника място на мои статии — пита Хаджидимов редактора му, — които не ще хармонират с официалното представление на учителската организация?”  Отговорът на Ганев е отрицателен. Затова пък „Работнически вестник” го търси за постоянен сътрудник. Чрез неговите страници Хаджидимов изяснява характера на учителската борба, критикува колебаещите се учители, попаднали под дребнобуржоазно влияние. Не пожалва дори приятеля си Ив. Кепов, който като подпредседател на БУС провежда общоделска политика.

Вижда се, че става все по-належащо учителите социалдемократи да имат собствен печатен орган. До такава идея пръв достига Хаджидимов. През октомври 1904 г. той пише до председателя на комисията Михаил Герасков за необходимостта от един вестник, който да стане организатор на 18-те и трибуна на учителите социалдемократи. От кореспонденцията му с Герасков става ясно, че той е готов да се нагърби и с неговото редактиране. Предложението на Хаджидимов става достояние и на останалите членове на комисията. В началото на ноември с. г. тя се събира в дома на Михаил Герасков в София и обсъжда идеята за вестника.  На 2 ноември 1904 г. Найден Киров му изпраща писмо, подписано от Ралев и Герасков: „Точни сведения за поддържителите или пък на симпатизантите на революционното гледище в Учителския съюз няма почти никакви. Предвид на това неопределено положение ние сме на мнение да не се започва вестник засега, да не би да объркаме или най-малко да прибързаме.”

Авторите на писмото не са съвсем точни. Олевяването на съюза е един необратим процес. Под влияние на социалистическата пропаганда някои учителски дружества открито се противопоставят на централното ръководство на БУС. В началото на септември с. г. група учители от Ловеч напускат съюза и излизат с позив към всички учители социалдемократи да последват примера им.  Месец по-късно, на 3 октомври 1904 г. Тетевенското околийско учителско дружество съща взема решение да напусне съюза. Ръководството на Радомирското дружество изцяло преминава в ръцете на учителите социалдемократи, за което голяма заслуга има и Хаджидимов.

Той отблизо следи идейния прелом у десетки дружества. Изгонени или доброволно напуснали съюза, те повече не могат да стоят неорганизирани и разпръснати. Затова Хаджидимов настоява за „една обща сбирка”, която да постави началото на отделна учителска социалдемократическа организация. А появата на един нов учителски вестник се явява като необходимост да съдействува за изясняване нейните цели и задачи.

Плахостта на останалите членове на комисията пред подобна стъпка, особено на Петко Ралев и Михаил Герасков, не е ли първият симптом за бъдещите им анархолиберални позиции? Трудно е да се даде категоричен отговор, но всеки случай те се колебаят и в крайна сметка се противопоставят на предложението на Хаджидимов: „Страх ни е да се започва сега вестник — пишат му те, — защото: 1) може да няма достатъчно абонати, 2) няма да има достатъчно материали за движението, което той ще представлява.” Към тези два аргумента те добавят и трети: „Друг един аргумент против предложението ти е да не би утре да захванеш на друго място някой лист, та тогава хептем ще я объркаме.”

Членовете на комисията явно са имали предвид намеренията на Хаджидимов да замине за Македония. Трудно е да се предположи, че те са знаели за молбата на дейци от Серския революционен окръг Хаджидимов да започне да издава вестник на македонската левица. Но неговите другари от комисията са прави в друго: Хаджидимов не може да бездействува. Човек на делото, с прозорлив и находчив ум, той по-бързо от мнозина учители усеща хода на процесите, развитието на събитията. Затова отново настоява комисията да започне да издава свой вестник. Сам се залавя да го организира, като се ориентира към Дупнишкото и Кюстендилското учителско дружество. В отговор на негово писмо дупнишкият издател и печатар А. Н. Топлийски му пише: „Мога да ви печатам такъв вестник покрай моя, с цена по 37 лв. на 1000 екземпляра, но понеже има да правя специални разпореждания по ангажираните още работници и още буквен и книжен материал, ако ще ви е възможно да се заплати цената поне на 5 броя в аванс, и после за всеки 2 броя стойността да ми се изплаща редовно, приемам.” И Топлийски завършва писмото си: „За 10 или 15 дена ще съм готов да започна, ако ми отговорите утвърдително.” Едновременно Хаджидимов сондира мнение за отпечатването на бъдещия вестник и в Кюстендил.

Управителният комитет на БУС започва да се държи все по-предизвикателно към учителите социалдемократи.  Хаджидимов получава десетки писма, в които неизменно стои въпросът: какво да се прави? „Има вече мераклии — пише му Георги Стоянов от с. Пороминово — да махнат всички ония, които разяждали отвътре организацията. Изглежда, че ще се почне изключване на общо основание на всички тесни социалисти.”

Междувременно и Чирпанското дружество се разцепва на две групи. Т. Стоилов, който още на X конгрес разкритикува остро позициите на мнозинството, застава начело на социалистическото ядро на дружеството в Чирпан, което заявява, че в своята бъдеща дейност ще се ръководи от резолюцията на 18-те делегати.

Изпаднал в тревога от такъв развой в учителските .дружества, Управителният комитет на БУС издава окръжно № 150, с което прокламира изключването на редица учителски дружества, между които и Радомирското. Неговият председател Хаджидимов и секретарят му Н. З. Шопов с писмо до учителските дружества в страната коментират „изводите и решенията” на УК на БУС за състоянието в дружеството и изключването му от съюза.  В уводна статия на в. „Съзнание” Управителният комитет обяснява своите действия.  По този повод Хаджидимов излиза със силен и аргументиран отговор в сп. „Учителска мисъл”, редактирано от Михаил Герасков. Той пише: „На добър час” — така самоволно и със сатанинска радост се провикват от няколко време насам „почитаемите ръководители” на съюзната организация по адрес на всички членове на съюза, които под влияние на твърде систематически подхранваното от самите тия „ръководители”, отчаяни от работата в съюза, са напуснали неговите редове.” Верен на своя саркастичен стил, Хаджидимов иронизира „върховното управително тяло”, в което господствуват „най-ниските инстинкти, свойствени за една разярена от мощната социалистическа критика опортюнистическа природа, която всякога и навсякъде черпи своя кураж само и изключително от числената сила”. Те, посочва авторът, „тържествено откриха, преди още петлите да пропеят, една невиждана и нечувана досега в аналните на военната съюзна история пушечна канонада.”

След като съобщава, че Радомирското учителско дружество се е разделило, в края на статията си Хаджидимов възкликва: „Прочее радвайте се, господа съюзни пълководци около в. „Съзнание”, от резултатите на вашата авторитетна пропаганда за запазване на някакви „целости.”

Решението и на учителското дружество в Тетевен да напусне БУС се явява като нов горчив хап за неговия Управителен комитет. С окръжно № 156 от 18 ноември 1904 г., той прокламира изгонването на учителите социалисти и дава указание за организирана борба срещу тях. Тормозът и гоненията предизвикват масово напущане на съюзните редове.

Във връзка с новото настъпление на Управителния комитет на съюза срещу учителите социалдемократи Хаджидимов публикува в партийния орган „Отворено писмо”. В него воюващият социалдемократ изобличава комитета, който още с окръжно № 150 „публично” излъгва организацията, че не е намерил „достатъчно категорични основания да застане солидарно с едната или с другата страна”. „Хайката — пише Хаджидимов, — която вий достойно и с безпримерна ревност препоръчвате и настоятелно очаквате от дружествата против „язвите”, т. е. против принципиалните различия в съюза, прави съвършено безсмислена вашата „анкета”, съвършено излишни всякакви по-нататъшни обяснения по нея върху „формална основа” и, следователно, съвършено безполезно изкуството на делегата ви г. Ганчев — да представя всяка истина за лъжа и всяка лъжа за истина.”  Верен на своя марксистки възглед за обективните процеси у нас той не се поколебава да иронизира и жигосва враговете на социализма. „При подобни обстоятелства — с насмешка пише той — аз мога само да поздравя учителската организация с такива достойни, незаменими водители като вас, с такива смели пълководци в предстоящия великолепен поход против „разрушителните елементи” и да обявя, ако това е нескромно, че след като прочетох вашето „знаменито” окръжно № 156, в душата ми се роди едно страстно желание — да видя един ден Ганевци и Кеповци министри на България, а ние, учителите социалисти, да уловим тогава за ушите бившите министри Величков, Вачев, Иванчев и пр. и да им кажем: „Гледайте хубаво: така се гонят учителите, така се тъпче свободната мисъл, така се удушава свободната критика.”

В края на 1904 г. Централният комитет на БРСДП (т. с.) разбира, че разцеплението на БУС става неизбежно. Той свиква две съвместни заседания с избраната от 18-те делегати комисия — първото на 19 декември 1904 и второто — на 15 февруари 1905 г. „И в двете тези заседания — пише Димитър Благоев — Централният комитет разви своите възгледи както върху насоките, които трябва да легнат в основата на организацията, тъй и върху характера и задачите й като учителска социалдемократическа организация, както и върху отношението й към Партията и Синдикалния съюз.”

По неизвестни засега причини на първото заседание на ЦК с комисията Хаджидимов не присъствува. Още на другия ден след заседанието Найден Киров му съобщава за взетите решения: „Комитетът ще издаде едно окръжно до учителите социалисти да стоят в Съюза, докато това е възможно и да се организират вътре в него, да не бъдат пръснати и още повече да се пръснат. В този смисъл и комисията ще издаде подобно окръжно.”

На заседанието е разискван и въпросът за издаването на вестник на учителите социалдемократи. Найден Киров му съобщава: „Единодушно се призна, че такъв вестник е необходим до сбирката.” В края на писмото си Киров отново му напомня: „Той (Централният комитет — б. м., Б. К.) мисли, че трябва да се побърза, едно, и че най-добре би било да излиза като официално издание в София.”  За подкрепата на неговата идея от ЦК му съобщава и В. Шопов от Радомирското учителско дружество. „Всички единодушно са признали, че е необходимо издаването на един такъв вестник за уясняване на нашите възгледи. Като са признали туй, същевременно са решили да се издава в София под контрола на партията.”  А М. Герасков му пише: „Ние разсъждавахме и дойдохме до заключение, че между нашите другари Вие ще бъдете най-способни да изпълните тая задача, че в редакторството ще се намерите в собствената си стихия.”

Но въпросът с вестника се бави. А от ден на ден Управителният комитет на БУС взема все по-крути мерки срещу редица учителски дружества и учителите социалисти.

Всяко историческо събитие има своя строга логика. Прикритите опити и „тая вътрешна амбиция” на опортюнизма „да минава всякога за социализъм” по сполучливия израз на Хаджидимов стават все по-ефимерни. Затова публицистът насочва своето перо към разясняване на истината за неосведомените. Без страх от сблъсъка на гледища, с ясен поглед за процесите на социалната практика — скъсване с опортюнизма и утвърждаване па марксистките позиции на Учителската социалдемократическа организация.

В мартенската книжка на сп. „Учителска мисъл” Хаджидимов излиза със статията „Самоохрачване на учителската организация”.  Тя е написана от автора изцяло в полемична форма. Спонтанен в реакциите си, той използува и силни аргументи, за да разголи „истинския лик” на организацията след познатата „дивна епопея на вътрешни борби”. И затова изводите му отекват като удар на гонг — категорични и ясни: „Станал в последните години абсолютно негоден за каква да е обществена дейност, насочена да подобри условията на учителския труд и да вмъкне прогресивния дух в учебното дело, съюзът на организираното основно учителство видя и тутакси позна в лицето на своите членове — социалдемократи една опасна „язва”, заразителното влияние на която последният трябваше с каквато и да била цена да се отърве и опази.”

Апостолски верен на марксизма, с изкристализиран опит от предишните битки Хаджидимов с всеки ред става по-настъпателен. И по-язвителен, разобличавайки морала на съюзното ръководство, прикрит зад едно прозрачно „социално було”, което все още продължава „да закрива жалкия череп на един мухлясал дребнобуржоазен мозък, какъвто всъщност е мозъкът на цялата организация”. И авторът на статията заключава: „Последната по един блестящ начин доказа, че няма нищо общо със социализма, че социализмът заради нея е нещо като стихийна напаст, способна само злочестини и смърт да разнася.”

Решението на ЦК на БРСДП (т. с.) учителите социалдемократи да напуснат БУС послужва като сигнал за настъпление. В статията си „Върху един ясен, но замъглен въпрос” Благоев съобщава позицията на ЦК „както върху началата, които трябваше да легнат в основата на организацията, тъй и върху задачите й като учителска социалдемократическа организация, както и отношението й към партията и синдикалния съюз”.

На 15, 16 и 17 април 1905 г. учителите социалдемократи правят първата стъпка към изграждане на нова учителска организация. От съществуващите до този момент 49 социалдемократически кръжока, в които членуват 553 членове, в така наречената „великденска сбирка” участвуват 43 делегати. Поради липса на средства делегатите от 19 кръжока не могат да участвуват в сбирката, но те писмено дават своето съгласие с нейните решения.

Димо Хаджидимов е един от организаторите на учредителната сбирка. Той е в постоянна връзка с кръжоците, дава указания по организационни въпроси, води преписка. „Образувахме кръжока от 21 души и избрахме делегати” — съобщава му Н. Шопов от Горна Диканя, Радомирско.  А Георги Муструков, бъдещият първи кмет на Дупнишката комуна, го моли „да направи работата да бъде вписан в протокола” за сбирката. „Надявам се — пише му Муструков, — че в София ще науча много интересни работи по новата организация.”

На предварителното заседание, проведено на 15 април, представителите на кръжоците избират ръководство и определят дневния ред на сбирката. Тих и безшумен, но човек на действието и като един от заместник-председателите, Хаджидимов дава големия тласък, вярата, вдъхновението. И деловитостта. Това личи от хрониката на заседанията: всеки ден делегатите заседават от 8 до 12 ч. и следобед от 14 до 19, а последния ден провеждат и едно „вечерно заседание”.

Кое подтиква Хаджидимов към такава активност? Само действената натура ли? В запазената преписка между членовете на комисията се откроява желанието му час по-скоро да се освободят учителите социалдемократи от общоделството на Съюза. Изхождайки от разбирането, че по своето социално положение основният учител е пролетарий, той бърза да го отклони от общоделската зараза, иска да види учителството в своя организация, със свои цели и задачи. Това ще спомогне то да се отърси от буржоазното влияние, от натиска и преследването на държавата.

Не, това не е прибързаност в действията му като обществен деятел. Излизането от съюза е жизнена необходимост за учителите социалисти. Затова и на него ЦК. поставя задачата да разработи реферата: „Нужна и навременна ли е отделна самостоятелна учителска социалдемократическа организация?”

Всъщност това е втората точка от дневния ред на сбирката. Същността на реферата му служи за основа на приетата резолюция, останала като важен документ в историята на УСДО. В нея се посочва, че народният учител по своето социално положение стои близо до пролетариата и че неговите по-важни интереси съвпадат с интересите на работническата класа. От това следва изводът, че тези интереси могат най-сигурно и най-правилно да се защищават само от гледището и чрез политическата борба на революционната социалдемокрация. По-нататък в резолюцията се разкрива буржоазния характер на БУС, в който учителите социалдемократи са подложени на жестоки преследвания. Това според резолюцията налага да се води енергична борба и широка социалистическа пропаганда сред народното учителство, за да се откъсва то от онези заблуждения, за неговото бързо класоосъзнаване.

Във връзка с реферата на Хаджидимов в. „Работнически вестник” пише, че на въпроса нужна и навременна ли е учителска социалдемократическа организация „единодушно делегатите отговориха — да”. А резолюцията, която обосновава този отговор, е „приета с акламация”. След това делегатите „при общ ентусиазъм” напускат салона на „Стопанското училище”, викайки: „Да живее социалдемократическата учителска организация! Да живее пролетарското дело! Да живее социалистическият идеал!”

Работата си сбирката привършва в навечерието на бойния празник на труда. Делегатите, „окичени с червени ленти”, участвуват в тържеството, „гдето за пръв път манифестираха открито своята братска солидарност не само с българския пролетариат, но и с международния”.  Един от най-възторжените манифестанти е Димо Хаджидимов.

Появата на Учителската социалдемократическа организация трябва да бъде осмислена от основното учителство. Това се налага не само поради обществения резонанс, но и защото дейците на общоделския БУС започват истинска война срещу нея. Наричат я „отрепка”, „отроче”, предвещават й гибел преди още да е родена. Към атаките на в. „Съзнание” се присъединяват вестниците на буржоазията.

Срещу писмената „канонада” Главният съвет на новата учителска организация разчита твърде много на публицистичното перо на Хаджидимов. Още в първия брой на печатния орган на УСДО в. „Учителска искра”, той отпечатва статията „Новата учителска организация”. В атмосферата на изострена общоделска психоза тя звучи предизвикателно, носи оптимизма на времето: „Обективното развитие на нашата обществена действителност трябваше да наложи на учителите социалдемократи едно обединение в името на социалистическия идеал.”  И въпреки „бакалското свиване на рамене”, въпреки скептичните въпроси според автора на статията „това обединение е факт свършен”. И ако все пак у някой се е загнездило съмнение, Хаджидимов го разрушава докрай: „Защото основният учител по своето социално положение спада фактически към пролетарската класа и защото имаме вече за едно пролетарско организационно начинание достатъчно единици между основното учителство, които са се издигнали до цялостно социалистическо съзнание.” 

Времето утвърждава целесъобразността на новата учителска организация. Следователно според автора „самото основаване на подобна организация можеше да бъде вече не предмет на някакво обсъждане, а една акция, подета с горещ ентусиазъм и с пълно единодушие”. Това че е посрещната „карикатурно”, че е окачествена като „парад революционен”, „временно недоразумение” и пр. може да послужи на нейните учредители „за подтик към една усилена социалистическа пропаганда и агитация” в ония среди, които се отнасят „с безверие към „парадите” на социализма”.

Има нещо привлекателно в гнева на публициста. Отрано обайван от спасителния полъх на социалистическите идеали, той все по-пълно и углъбено живее с тях. Затова така до болка е нараняван, когато неговите врагове го изопачават и хулят. Оттук идват и вътрешната динамика на стила му, остротата на епитетите, язвителността към враговете му: „Клетият широк социализъм! В Учителския съюз блесна по един ослепителен начин непроходимото безсмислие на неговата мила и скъпа „теория” за неутралитет...” Движейки се по стари коловози, общоделците в съюза замъгляват своята фасада „с примамливи социални краски”. „Цели орди — пише авторът, — останали само с дребнобуржоазно недомислие и пълно безкласово безцветие в главите си, се отровиха в тихото пристанище на неутралността, откъснати духовно и физически от съзнателната пролетарска класа и нейните революционни борби.”

И колкото по-язвителен е към общоделците в съюза, толкова по-грижовен е към „отрочето, което изтърси учителският съюз”. Макар че върху нея тежи „сянката на презрението”, на хулите и клеветите, новата учителска социалдемократическа организация в самите си корени носи своята жизненост и бъдеще. „Със стъпване на пролетариата на чисто класова почва в своите революционни борби и с организирането на развиващата се буржоазия в борба за своите интереси и против тия на пролетариата, ние присъствуваме на едно раздвижване и разместване на обществените сили, като че става пред очите ни някое ново велико преселение не вече на народи, а на разбирания, на стремления и борби. Всички трябваше да отидат по своите места.”

Така и става. Учителската социалдемократическа организация се легитимира пред обществото.

Хаджидимов има големи заслуги за изясняване на социалната принадлежност на учителя-пролетарий и за социалистическата му ориентация. Този въпрос той засяга в различни статии, но след създаването на УСДО пише специална брошура „Социалистическият възглед за обществената дейност на основния учител”. В нея авторът застъпва разбирането, че обществената дейност на дадена личност или група се определя от нейното социално положение. Понеже социалното положение на основния учител е пролетарско, неговата съзнателна обществена дейност трябва да бъде дейността на класовоосъзнатия пролетариат, т. е. социалистическа. „И тъй — пише авторът, — да се повърнем отново — истина ли е, че основният учител по положение е пролетарий? На тоя въпрос ние, учителите социалдемократи, отговаряме — да! Защо? Защото: 1. Той е наемник на държавата, която го експлоатира също тъй както отделните капиталисти експлоатират своите наемници; 2. Той не притежава други средства освен своята работна сила и енергия. В що се изразява експлоатацията на основния учител от държавата? Изразява се в това, че държавата като комитет на капиталистическата класа прибира и оползотворява за себе си произведената от него духовна ценност, като в замяна на това му определя във форма на заплата неговата работна сила.” Хаджидимов иронизира теорията на общоделците, която според автора е „изградена върху пясък и тя ще рухне безвъзвратно с разнебитването на ратайската психология”. Авторът развива мисълта, че основният учител, макар да е „интелигентен пролетарий”, няма пролетарска психология. И оттук прави извода: „Основният учител без пролетарска идеология и психология не може да се развива в прогресивна насока, не може да осъзнае социалното си положение и да води успешна борба за промяната му.”

Трудът на Хаджидимов предизвиква противоположни оценки в печата. В отзив за книгата сп. „Демократически преглед” се противопоставя на възгледите на Хаджидимов.  В. „Учителска искра” иронизира автора на отзива и редактора Т. Влайков, че в списанието си дава „няколко случайни бележки” върху такъв важен въпрос. „Преди всичко — пише вестникът — Влайков си поставя за цел да „докаже”, че за основния учител социалистическата обществена дейност не била единствена, както твърди Димов. Излиза, че Димов натрапва на учителите несоциалисти една омразна на тях социалистическа дейност. Т. Влайков иде да осветли „забъркалия” се автор и с това да отърве несоциалистите от социалистическа дейност.” И вестникът заключава: „Който е прочел брошурата, добре знае, че думата е за една съзнателна обществена дейност, а не въобще за каквато и да е.”

В друг брой в. „Учителска искра” посочва, че брошурата „тъкмо на време иде да запълни една чувствителна празнота”. Авторът на отзива Ламби Кандев завършва: „Нашата организация трябва да си състави възглед по този въпрос, като база за разглеждането му послужи брошурата на др. Димов.”  А в сп. „Ново време” Димитър Благоев й дава висока оценка, като изтъква, че Хаджидимов „разработва нови теоретични проблеми, които до сега не са разработени”.

При учредяването на Учителската социалдемократическа организация обаче се допуска да се вземат решения, които са в противоречие с възгледа на партията за характера, целите и задачите на новата учителска организация. Под влияние на П. Ралев и М. Герасков делегатите на учредителната сбирка приемат чл. 55 от Устава, според който УСДО влиза в състава на Общия работнически синдикален съюз.

Защо след като Д. Благоев отблизо следи всяка стъпка на новата учителска организация, се допуска такава формулировка? Още преди сбирката ЦК на партията мотивира своето становище, че УСДО не бива да влиза в състава на Синдикалния съюз. Но неговият пратеник Н. Харлаков вместо становището на ЦК, в писмен вид излага своето становище, като по този начин прокарва идеите на анархолиберализма и в Главния съвет на Учителската социалдемократическа организация.

Известно е, че групата на анархолибералите в партията тогава се стреми да противопостави Централния комитет на партийните организации и на ОРСС. Чрез П. Ралев и М. Герасков тя успява да даде път на това течение и сред учителите социалдемократи. Те обвиняват ЦК, че искал да постави Учителската социалдемократическа организация в „данъкоплатно положение” и затова настоявал тя да бъде под непосредственото му ръководство.

 Всъщност анархолибералите както в партията, така и в УСДО въстават срещу партийната дисциплина. Те открито я наричат „бюрократически централизъм”, „автократизъм”, потискаща личността „диктатура”. Това налага Благоев в няколко статии да изясни понятията, с които създадената в УСДО опозиция непрекъснато спекулира. „Целта, разбира се — пише Благоев, — е съвсем друга — да провъзгласи УСДО за „неутрална”. С други думи болшинството от Главния съвет реши да превърне Учителската социалдемократическа организация в неутрална, понеже анархолибералите сега здраво са се докопали с ръце, крака и зъби о чутовния общоделски „неутралитет” и работническото движение или с още по-чутовния „свободен синдикализъм” на анархосоциалистите на Запад.”

Дискусията с анархолибералите започва по време на XII конгрес на БРСДП (т. с), когато на специално съвещание П. Ралев изразява несъгласието си със становището на Централния комитет за мястото и ролята на Учителската социалдемократическа организация. Особено след конгреса П. Ралев и М. Герасков засилват своята дейност за привличане и на други активни дейци на младата учителска организация.

Както в други трудни моменти за партията, така и в борбата й срещу анархолибералите Хаджидимов развива изключителна активност. Още по време на партийния конгрес пред софийската партийна група той говори за предстоящите задачи на учителските социалдемократически групи.  Всяко, дори най-малкото отклонение от задачите на групите, предизвиква у него реакция. Затова на сбирката той посочва погрешната позиция на онези, които смятат, че социалистическата пропаганда трябва да се води само сред членовете на кръжоците. „Групите трябва да използуват — препоръчва Хаджидимов — отделни някои моменти за агитация на своите максими между близкостоящи учителски и работнически среди.” Той призовава групата да не смесва своята дейност с тази на местната партийна организация. Разкритикувал дейците на Главния съвет за тяхното двуличие, той посочва: „Грешка прави редакцията на в. „Учителска искра”, дето в цели две уводни статии се занимава с конгреса на съюзистите. Това е остатък от широката дейност.”

 

Като един от най-здравото ядро сред учителите социалдемократи Хаджидимов е тясно свързан със становището на ЦК на партията, че „УСДО е професионална с общественополитически характер”. Той аргументирано отстоява тази постановка. Подложил на остро изобличение общоделците около в. „Съзнание”, сега Хаджидимов се заема да разголва анархолибералите, за да блесне пролетарският идеал „в неговата чистота”.

Във връзка със спора в партията за нейния печат той отправя някои критични бележки и към списването на в. „Учителска искра” и главно върху материалите на М. Герасков и П. Ралев. В писмо от 28 юни 1905 г. Г. Кръстев му пише: „Напълно споделям възгледите ти относно нашия вестник. Какво е отношението ти по въпроса за партийния печат?” В дните, когато Герасков и Ралев започват да прокарват своите възгледи в Главния съвет, той чрез Генко Кръстев като редактор на вестника се бори за отстояване на партийната позиция. За това свидетелствува едно писмо на М. Воденичаров, в което той съветва Хаджидимов: „И не оставяй Генко да се завладее от Петко (Ралев — б. м., Б. К.)”

Противоречията между учителите марксисти и анархолибералите в УСДО стигат до своя неизбежен край. След продължителната дискусия в печата, на 6 декември 1905 г. Софийската партийна организация изключва от редовете си П. Ралев и М. Герасков и техните привърженици. Няколко дни по-късно, на 11 декември, те са изключени и от софийската група на учителите социалдемократи. В „Открито писмо” на Генко Кръстев се посочва, че „животът на нашата млада организация временно се преустановява... от изключените из партията членове на Главния съвет: М. Герасков и П. Ралев.”

Определен като един от „консерваторските капацитети” на УСДО, и Хаджидимов е поставен „на мушката” от анархолибералите. Наричат го „консерватор”, „дезорганизатор”, а позицията му — донкихотовска. Особено раздразнени са те от неговия призив за спазване на партийната дисциплина. А ясната му позиция по време на заседанието на софийската група е окачествена като „декларация”, според която „всичко казано и вършено от ЦК” трябва „да се посреща с ръкоплескание”.

В такава обстановка Димо Хаджидимов и още няколко учители социалдемократи от софийската група излизат със специален позив, в който призовават организацията към нова сбирка. Задачата й, посочена в позива, е учителите социалдемократи да вземат „отношение към дезорганизаторската дейност” на М. Герасков и П. Ралев и по „организационното укрепване” на УСДО. „Нашата организация — се казва в позива, — както произлиза от нейния дух и от принципите, легнали в основата на устава й, има място само за партийни членове или съчувственици на партията. Ето защо, за да запазим социалистическия характер на организацията и нейното единение с партията, ние, подписаните членове на софийската група и живущите в София членове на Учителската социалдемократическа организация, се обръщаме към вас, съзнателни другари, да дойдете на 25 и 26. XII. т. г. в София на конференция, която ние в съгласие с ЦК на партията устройваме, за да се изяснят станалите събития и да се реконструира организацията.”

След подписа на Хаджидимов следват и тези на Ив. Колинкоев, В. Йолов, Стаменов, Конов, Ел. Клинкова, Сл. Атанасов, Ст. Нопоев и М. Воденичаров. Но Хаджидимов не е само в центъра на позива, той се захваща и с практическата организация на предстоящата конференция. Когато на 24 декември вечерта се събират делегатите на 21 от всичко 37 организации, той ръководи предварителното заседание, на което се определят съставът и характерът на конференцията. Под негово ръководство делегатите стигат до извода, че тя не трябва да стигне само до „изясняване на положението”, а и „да осигури правилната насока на развитието” на УСДО. Накрая Хаджидимов съобщава, че на конференцията ще участвува като делегат на ЦК Димитър Благоев.

На другия ден, 25 декември, от 9 часа в салона на „Стопанското училище” в София се събират 50 делегати. Димитър Благоев открива конференцията, разобличава пакостната роля на учителите анархолиберали, като заявява, че ЦК никога не е смятал учителската организация за „просветителско дружество”. След като определя задачата на конференцията да „реконструира” организацията и я „постави в тесни идейни и организационни връзки с партията”, той заключава, че само така тя „ще може правилно да се развива и да преуспява в своята борба”.

На конференцията по поръчение на ЦК на партията Хаджидимов изнася реферат по жизнено важния въпрос за отношението на УСДО към БРСДП (т. с). След като изтъква от що се определя характерът на всяка организация и елементите, които обуславят обществено-политическия характер на Учителската социалдемократическа организация, рефератчикът заявява: „Учителската организация е профсъюзна, защото си поставя професионални цели, но тя не може да се идентифицира с един работнически синдикат, защото тя не крие в себе си необходимата икономическа сила и докато синдикатът може непосредствено на икономическа почва — чрез най-мощното и сигурно средство — стачката — да води своите борби, учителската организация може само като се осланя на политико-икономическата мощ на единствено прогресивната обществена сила в капиталистическото общество — социалната демокрация.

В реферата си Хаджидимов посочва, че от обществено-политическия характер на учителската организация се определя мястото й „направо при партията, защото така ще се увеличи повече боевата й сила и най-сигурно ще укрепва пролетарската психология на нейните членове, отколкото ако тя се присъединеше към ОРС съюз”.  Той проследява разбиранията и на М. Герасков по същия въпрос, като доказва цялата фалшивост на доводите му. В заключение рефератчикът заявява: „Герасков и Сие още от излизането ни от буржоазния съюз и до сега нямат ясно представление за характера, целта и задачите на организацията.”

В станалите разисквания отново се подчертава социалдемократическият характер на УСДО, както и нейните специфични особености и съществените различия между нея и работническите профсъюзни организации. С обширна и задълбочена аргументация Хаджидимов и останалите делегати подкрепят становището на Централния комитет на БРСДП (т. с.) за необходимостта организацията да се намира под прякото ръководство на партията.

 Накрая се извършват организационни промени. В протокол № 4 от 24 декември 1905 г. е записано: конференцията „предложи да избере за член на главния съвет другаря Д. х. Димов”. Както посочва в. „Учителска искра” избирането му става „с акламации”. Хаджидимов е избран и за председател на комисията по изземване делата и касата на организацията от изключените Герасков и Ралев.

След конференцията Временното управително тяло на УСДО в състав Г. Кръстев, Д. Хаджидимов и М. Воденичаров чрез „Работнически вестник” отправя позив към членовете на организацията. В него се посочва: „Превратът, който се предизвика в учителската социалдемократическа организация вследствие неокачествимото своеволие на бившите членове на Главния съвет — М. Герасков и П. Ралев, наложи необходимостта от една конференция, която своевременно да проучи положението в организацията и посочи начин за излизането от това безизходно положение.” След като посочват, че конференцията възстановява организацията и премахва „онези пречки, които спъваха нейното правилно развитие”, Хаджидимов и другарите му поставят и конкретни задачи пред нея, които членовете трябва да изпълнят, „за да подкрепим живота и борбата на собственото ни дело”.

В такава обстановка на учителския фронт през октомври 1905 г. Димо Хаджидимов се премества да живее в София.  Но вече не сам, а с Александра Ставракиева, която става негова съпруга и другарка в бурния му живот. Те правят скромно празненство в с. Баланово, Дупнишко, където родителите на Александра имат малко имение. Сватбеното им пътешествие е до Кюстендил, където престояват една седмица и оттам потеглят за София. „Когато се преместихме в София — спомня си Александра — учениците на Димо идват пеша в столицата да молят учреждението, в което работи, да им върне „любимия” учител.”

Столицата не се оказва гостоприемна за младите провинциални учители. Намеренията на Хаджидимов да се захване с журналистическа дейност се осуетяват. По този повод Михаил Воденичаров от Пазарджик му пише: „Ако си изгубил всякаква надежда, че ще останеш в София и няма другаде място, пиши ми да взема мерки да дойдеш на моето място.”  А в друго писмо до Александра учителят социалист и другар на Димо, шегувайки се със смелостта й да се омъжи за такъв „нехранимайко”, й пише: „Ич комита къща храни ли, бе джанъм, не можахте ли да се допитате до стари хора? Пък и да е някой богатичък — ами той ходи със скъсани панталони, зеленясало палто и смачкана капела. А косата му е като на влашки поп. Пада малко и чапкънин — закача от суцелизмото. Нефелен човек и туй то.”

Наистина бедността става постоянна спътница на младото семейство. Отначало Хаджидимов е принуден да започне работа в Софийското техническо окръжие като кондуктор, където работи до 22 ноември с. г.  Върховистите искат да го привлекат на своя страна и му предлагат да го изпратят в Белград като секретар на консула Димитър Ризов, но той отказва.  Публицистът Тома Карайовов му помага и от 1 януари 1906 г. Хаджидимов започва работа в Министерството на вътрешните работи и вероизповеданията като „чиновник за особени поръчки”.

След изключването на Ралев и Герасков от УСДО те се опитват да създадат нова учителска организация — „Синдикат на учителите в България". Чрез страниците на либералната „Учителска искра” и редактираното от М. Герасков сп. „Учителска мисъл” анархо-либералите повеждат борба срещу УСДО и БРСДП (т. с.). Димо Хаджидимов не може да бъде спокоен и в статията си „Подлости на три фронта” той пише: „Фалиралите величия върху починалия Главен съвет на учителската с. д. организация са некадърни да противопоставят на възгледите възгледи, понеже нямат, неспособни да се издигнат нито косъм над своята дребнава интелигентска амбиция, немощни да изтърпят „терора” на социалдемократическата критика и „цезаризма” на пролетарската дисциплина.” Самият факт, че са заплетени в мрежата на лутаница и безпринципност кара авторът да стигне до извода: „Такава е неумолимата участ на всички подложени на пролетарското възпитание случайни гости на социализма, на всички кавалери на социалистическата фразеология и на всички акробати със социалистически фирми и брътвежи.”  Учителят марксист не може да спре порива на пролетарското чувство, без докрай да ги е приковал на позорния стълб. „Чужди по ум и душа на пролетарското революционно дело, те са готови да го захвърлят всяка минута, стига само да се видят ограничени в интелигентската си страст към безконтролна дребнобуржоазна разпаленост и анархия.”  Убеден в изпитаното оръжие — принципната критика, Хаджидимов не щади ония, които чрез „подъл начин, дискредитиране и интелигентска злоба” се опитват да внесат смут и обърканост в идейната му среда. Обвинението им, че Хаджидимов „отдавна” е напуснал учителското поприще, обяснява и присъствието на остри и презрителни думи като „ругатели”, „клеветници”, „социалствующи” и др. И Хаджидимов завършва статията си: „Лъжата, клеветите и доносите — ето трите фронта на борбата, която водят против организацията. Лъжа и заблуждение по всички фронтове, клевета и инсинуации върху всички по-видни членове на организацията и донос против други — ето трите рода оръжие на „либералното войнство”.

Статиите на Хаджидимов в защита на УСДО са раздвижени й словесно оцветени, полемичният патос се доближава до този на Г. Кирков и Д. Благоев.

Тази последователна борба на Хаджидимов е неразделна, съставна част от борбата на партията против опортюнизма в работническото и професионалното движение в България. Но в стремежа си да го предпазят от влиянието на буржоазната идеология тесните социалисти стигат до крайности. По-късно Г. Димитров пред V конгрес на партията ще посочи тази слабост: „Партията издигна самостоятелното действие в догма, отричаше въобще каквото и да било споразумение с други обществени и политически групи при всички условия и по такъв начин фактически се самоизолираше. Нашата партия беше чужда на ленинското учение за революционните компромиси, без каквито нито една революционна партия не можеше успешно да се бори и върви напред.”

Несъмнено тези грешки на партията се виждат и в статиите на Хаджидимов. Своите позиции той обосновава с това, че учителите, макар и да спадат към работническата класа, нямат икономическа сила, чрез която да водят борба и самостоятелно да защищават своите професионални интереси. От приетата тогава теза в партията, че учителството няма икономическа сила, Хаджидимов прави извода, че учителите не могат да влизат в общи акции с други учителски организации Професионалните интереси на народните учители напълно се обхващат от обществените и училищните идеали на работническата класа. Затова те могат да очакват пълна защита на своите професионални интереси само от социалдемократическата партия.

Въпреки отделни слаби страни в теоретичните разработки на Димо Хаджидимов като един от ръководителите на УСДО не трябва да се забравя, че историята потвърди факта, че единственият защитник на учителите тогава е БРСДП (т. с). А това преминава като червена нишка в кратката учителска дейност на войнствуващия учител-марксист и революционер.


Цялата книга можете да прочетете с тази връзка:  http://www.promacedonia.org/bk/index.html