Търсене в този блог

неделя, 4 септември 2016 г.

Стефан Продев - 54 години журналистика не стигнаха

 

 

 

Свободата и думите, парните локомотиви и конете, лулите и Божана бяха неговите големи любови

 

 

Статия на Мира Баджева, вестник „Сега”, 5 септември 2001 г. 

 

 

 

Преди 2 години, когато се оттегли от главното редакторство на вестник "Дума", Стефан Продев каза пред "Сега": "52 години журналистика стигат!" Не беше прав. Понеже имаше още много какво да каже, а перото му липсваше и на почитателите, и на враговете му, той не изневери на журналистиката. Стана един от постоянните автори на "Сега" - с авторска колонка всяка седмица. Продължи да пише почти до последния си дъх въпреки рака, който го изяждаше отвътре, понякога в адски болки.

Когато се сбогуваше преди 2 г. с "Дума" и с партията си - като главен редактор на левия вестник, - Продев се обърна към Висшия съвет на БСП с думите: "Нека никой не смята, че си отивам обиден или огорчен. Аз съм стар кон и съм свикнал да тегля. Освен това не страдам от никакви сантименти. Журналист съм от 52 г. и съм преживял много такива моменти. Държа да се знае, че оставката ми не е бягство от ситуацията, а проява на политическо възпитание. Отивам си от вестника точно толкова беден, колкото бях при идването си в него. Перото ми бе, е и ще остане ляво. Сега мога да заявя откровено, че не съм нито комунист, нито социалист, нито социалдемократ.

Аз съм просто ремсист

Един от онези. Това обяснява цялото ми поведение."

 

Продев бе главен редактор на "Дума" в продължение на 10 г., от първия й ден до лятото на 1999 г. Докато бе начело на соцоргана, бе тачен и презиран, хулен и боготворен. В началото - когато "Дума" бе във възхода си - привържениците на соцпартията се покланяха ниско пред него като пред кумир. Защото от фалиралото в обществените очи след 10 ноември 1989 г. "Работническо дело" Продев направи заедно с екипа си всекидневник, от който се учеха на професионализъм новите поколения журналисти. Заедно с това "Дума" беше и знаме, и убежище на левите българи веднага след промените - с "Дума" се печелеха избори, "Дума" сваляше президенти (председатели), опразни от мумии мавзолея, сменяше правителства. От "амвона" на "Дума" Продев - с ореола си на отколешен дисидент - проповядваше разбиранията си за демокрация и социален идеал. И беше почти всесилен.

После дойдоха сблъсъците между свои и свои в партията. И розите станаха камъни. Продев подпали фитила на вътрешната война за първи път изричайки публично през 1995 г. на един висш партиен форум името "Орион" и формулирайки проблема за

социалното разделение в БСП на "червени бабички" и "червени мобифони"

Така постави началото на дълга битка срещу себе си и партийния вестник, която не можа да го отстрани, но финансово обезкърви всекидневника. "Червените мобифони" наливаха парите си в алтернативни трибуни и оттам продължаваха да громят Продев и "Дума". През това време партийният вестник тихо гаснеше от финансова недостатъчност, докато накрая изпадна в кома.

Когато соцорганът спря за трети път, 72-годишният му главен редактор реши, че е време да си иде. (В момента "Дума" е отново "временно" спряна, за 4-и път.) На два пъти преди го връщаха от вратата. На третия бе непреклонен. "Най-големият ми грях е, че не успях да превърна "Дума" в стока. Защото не исках. Смятах, че "Дума" трябва да е сериозният вестник на България, но тук волята ми влезе в двубой с манталитета на времето", твърдеше Продев - вече като пенсионер.

На бюрото в домашния кабинет на Стефан Продев стоеше в рамка пожълтяла снимка. "1925 г. Влак N23." "Това е влакът на моя баща - карал го е, после е слязъл от него и го е снимал", обясняваше той. "И дядо ми бе железничар - един от първите огняри по линията Саранбей-Одрин", добавяше, пафкайки любимата си лула. Парните локомотиви и лулите бяха негова страст, предавана по наследство.

Разказваше, че е израснал в софийската "Банишора". 11-членната му фамилия деляла 3 стаи и един голям двор. Имало много дърва за цепене, оттогава обичал да цепи дърва, най-вече в родовата къща в Енчевци, край Трявна, където и почина. В черквата на същото село Енчевци прадядо му поп Шино е криел Левски, а после бил "ятак" на четата на капитан Дядо Никола.

На 16 години, през 1943 г., Продев става ремсист. Лично участвал във въстанието на 9 септември 1944 г. "Бяхме евакуирани в Лясковец. Превзехме кметството там, арестувахме жандармеристите, окупирахме гарата. Баща ми тъкмо се връщаше от работа - поисках му пропуска. Той ми заши един шамар и мина без пропуск", разказваше Продев не без усмивка.

През 1945 г. той е един от създателите на първия ученически вестник "Средношколско единство". После постъпва на рождения си ден (15 септември) в "Труд" - като стажант-репортер. 2 г. по-късно го вземат в армията и той завършва висшето артилерийско училище. До 1957 г. работи в "Народна армия", после в "Народна младеж" - оттам го изгонват, защото заедно с група съмишленици

иска съд за Червенков и Сталин

след XX конгрес на КПСС. Без работа е цяла година, през която съпругата му Божана - оперна и оперетна певица, звезда на Музикалния театър, е принудена да пее по ресторанти, за да изкарва прехраната на семейството. После постъпва в "Отечествен фронт", но и оттам го гонят. Христо Радевски го взема в сп. "Септември". По-късно основава заедно с Радой Ралин, Васил Акьов и други единомишленици контрапункт на казионния "Литературен фронт" - в. "Литературни новини". Но го закриват в разгара на атаката срещу Солженицин в СБП.

Следващите 15 години от живота му са свързани с БТА

Създава пазарния хит "Паралели",

а с покойния вече Кръстан Дянков - и "ЛИК". През 1973 г. е спецкореспондент на БТА във Виетнам по време на войната със САЩ. Спомените му оттогава са "отвратително антиамерикански".

Продев не обичаше думата "дисидент" и говореше с удивителна скромност за дисидентстването си по тоталитарно време: "Бяхме просто недоволни хора. Искахме да хуманизираме обществото, а не да сменяме строя." Само че той е един от тези, благодарение на които и навън знаят, че в България не всички ръкопляскат на Тодор Живков. И през януари 1989 г. Продев е поканен на прословутата закуска с Франсоа Митеран във френското посолство в София.

През 1980 г. като главен редактор на сп. "София" оглавява Клуб на приятелите на софийската архитектура, в който членуват художници, поети, архитекти - като Дечко Узунов, Блага Димитрова, Христо Генчев. Всеки месец заседават по проблемите на града, внасят в общината конкретни предложения за съдбата на София. "Това бе първият клуб на хора, протестиращи срещу тъпотията на отделни ведомства. Спасихме от разрушаване Халите, Банята, Трамвайното депо, Захарна фабрика, Арсенала (където сега е музеят "Земята и хората"), Перловската река", разказваше големият журналист.

Когато Продев става шеф на "Народна култура" през 1984 г., вестникът се превръща в оазис за инакомислещите. Там е отпечатано

писмото на Светлин Русев "Вик за Русе",

там излиза прочутата статия на Желю Желев "Великото време на интелигенцията". (Желевата книга "Фашизмът" вече е забранена.) Заради позицията на вестника по "възродителния процес" Продев е викан на два пъти при Георги Джагаров. Отвръща: "Ако съм неудобен, махнете ме." Махат го. След малко повече от година го връщат - веднага след 10 ноември.

Имаше един кратък период, през който Стефан Продев беше ничий - принадлежеше и на сините, и на червените. И едните, и другите го искаха едновременно за знаме и знаменосец. Той избра вторите. Защо? "Аз съм просто ремсист. За мен по-хубава обществена идея от социалистическата няма. И християнството е търпяло крахове, колкото си искате, но не е изчезнало", обясняваше Продев.

И тъй на първия конгрес на СБЖ го избраха за шеф с почти френетични акламации. После - след като прие да стане главен редактор на "Работническо дело", по почти толкова френетичен начин го свалиха от СБЖ. "Защо напуснахте "Култура" и отидохте в "Работническо дело", попитах преди 2 години. "За да направя един голям вестник", ми отговори той. "Като човек с дисидентско минало имах голям авторитет, исках да възпитавам партийната аудитория, учех я на демокрация."

Стефан Продев имаше няколко големи любови (освен съпругата си Божана, споминала се 2 години преди самия него): конете, парните локомотиви, лулите. Но на първо място бяха думите. Пишеше до последно есетата, новелите и статиите си на шумна пишеща машина. "Не исках да свикна с компютъра - аз съм на края си. Звукът на пишещата машина ме тонизира", признаваше публицистът.

Последната си колонка в "Сега" Продев озаглави "Тъжно"

и посвети на закритата за пореден път "Дума". "След маса перипетии, пленуми, обещания и партийни клетви Висшият съвет на БСП продаде "Дума" на частното лице Димитър Иванов. Лицето се зарече да спаси вестника и бавно, но сигурно го доведе до гроба. Барабар с масите и столовете, с компютрите и апаратурите и - което е особено болно - барабар с журналистите. Господинът си внуши, че не е обикновен бизнесмен, а духовен мъж, перо, и направи всичко възможно, преди да обяви фалит на вестника, да го промени. Сега вече е ясно защо. Първо нещата се развалят, а след това се хвърлят на обруганите. За жалост колегите в "Дума" се уплашиха за хляба си и позволиха да станат играчка в ръцете на един самозванец. Не ги обвинявам, но ми е горчиво, защото дълги години ги възпитавах в професионално и политическо достойнство. Би ми се искало "Дума" да умре с гръм и съпротива, но както виждам, тя ляга в спомена без капка самочувствие. Това е най-голямото наказание за мен, създателя на вестника", написа той на 4 юли, точно 2 месеца преди смъртта си.