Неотдавнашната дискусия между Валери Найденов, Георги Ангелов и други в “24 часа” и предаването “Референдум” по БНТ за плоския данък отново показаха, че доста български икономисти са заложили на живот и смърт на овехтели и опровергани от живота догми на пазарния фундаментализъм - няма да е лесно съпротивата им да бъде преодоляна с рационални аргументи.
Плоският данък, както учеше класикът Адам Смит в “Богатството на народите”, и както почти всички икономисти в развития свят днес признават, е регресивен инструмент за преразпределение на данъчната тежест в интерес на богатите и във вреда на средната класа и бедните. Независимо от краткосрочните резултати в събираемостта, азбучна истина е, че в дългосрочен план регресивното облагане намалява съвкупното търсене, потиска растежа, увеличава дефицита и публичния дълг, засилва неравенството и подчинява демокрацията на олигархичния капитал, което поражда чувство на несправедливост у мнозинството и генерира политическа нестабилност. Икономическото неравенство в България е по-високо от това в Путинова Русия, САЩ и Великобритания и общественото недоволство е изключително силно, както стана ясно през февруари м.г.
Не случайно в САЩ само маргинални десни политици като Стив Форбс си позволяват да издигат предизборни лозунги за плосък данък. България и повечето други бивши социалистически страни са мнозинство сред държавите с плосък данък, защото са опитна лаборатория за екстремистки десни идеи на западните политици и тинк-танкове и техните корпоративни спонсори, които издържат и български пропагандни звена като Института за пазарна икономика (ИПИ). Цял свят след края на студената война се учеше да срича икономика от американците. Това не е осъдително само по себе си - САЩ си остава водещата сила, редно е останалите да се поучат на нещо и от тях.
Но стана ясно, сме се учили от “неправилните американци” - и особено, че ни най-малко не сме се учили от реалната американска икономическа история. Уроците на Голямата депресия в САЩ, преодоляването с помощта на “Ню Дийл”-а (б.р- в българската историография е популярен като Нов курс) на Франклин Рузвелт, опитът на над четвъртвековното динамично развитие на Америка след Втората световна война са изключително актуални за днешна България - но също толкова непознати на широката публика и пренебрегвани от повечето икономисти. По-долу привеждам накратко няколко примера от американската история в подкрепа на тезата на Валери Найденов и на проф. Иван Ангелов в “24 часа”. Икономическата история на САЩ ни учи, че дълбоката причина за Голямата депресия е засиленото през “ревящите 20 години” на XX в. икономическо неравенство и обедняването на мнозинството. Същата е и причината за Голямата рецесия от 2007 г., и за липсата на търсене и растеж в днешна България. През 30-те години на ХХ в. Рузвелт вижда намаляването на неравенството и от двете страни, в това число и високото прогресивно облагане на богатите, не само като икономически, но и като морален императив.
“Трябваше да се борим със старите врагове - казва той в предизборна реч в 1936 г. - търговските и финансови монополи, спекулантите, безразсъдните банкери. Властта на организираните пари е опасна досущ като властта на организираната престъпност. Никога досега тези сили не са били единни като сега в омразата си към мене - и аз приветствам омразата им” (Рузвелт, от богато патрицианско семейство, бил третиран като предател от своята класа).
И до 30-те години, разбира се, в САЩ има прогресивна данъчна система. Но “Ню Дийл”-ът вдига маржиналната данъчна ставка за най-високите доходи (федерален подоходен данък за горната една десета процент от населението) от 23% в 1928 г. до 70% в 1934 г. и за кратко - до 93% в края на войната, а републиканският президент Айзенхауер в 1952 г. я заковава на 91%. Корпоративните данъци стигат над 50%, а данъците върху печалбата от капитала - 25%. Чрез данък наследство са конфискувани и разкошните дворци на олигархията в стил “великият Гетсби” край Ню Йорк, които и досега са публични музеи, ботанически градини и социални домове.
От 1920 до 1955 г. в резултат на това доходите на най-богатите американци спадат абсолютно над два пъти, а делът им в общия национален доход намалява с три четвърти. Пределната данъчна ставка остава 70% при десния Никсън и 50% при бащата на икономиката на предлагането Рейгън; данъчните намаления на Буш II я свалят до 35%, а “социалистът” Обама успява с голям труд да я върне до 39,6%.
Приходите от високите данъци на богатите се използват от държавата да изгради огромна публична инфраструктура - от автомобилни пътища до училища и университети.
В същото време Новият курс създава условия и за една трета от работниците в частния сектор да членуват в синдикати и да преговарят на равна нога с работодателите си. От ИПИ веднага биха отсекли, че при тези условия няма да има интерес от частни инвестиции, заетост и растеж. Но всъщност времето на най-високите данъци за богатите в САЩ е и времето на най-ниската безработица за последните 120 години - средно под 4%, и на най-силния растеж на доходите на средната класа: пълзящата средна стойност на средния доход на домакинство расте с близо 4% годишно, особено силно при групите с най-нисък доход, и от 1947 до 1973 г. се удвоява по съпоставими цени - в крак с удвояването на производителността и на БВП. Това е време на небивала вертикална социална мобилност и народен оптимизъм, намерил силен израз и в американската популярна култура, покорила света през 50-те и 60-те години на ХХ век. Америка на високите данъци за богатите създаде обществото на масовото благоденствие със средна класа, към която се причисляват 80% от американците; доходът на фабричен работник или прогимназиален учител - с обикновено неработеща жена - е достатъчен за поддържане на прилична къща, две коли и три деца в колеж.
И обратното, отслабването на прогресивността на данъчното облагане на богатите от Рейгън насам доведе заедно с другите свързани икономически мерки на десницата в интерес на най-богатите като дерегулацията на финансовия сектор, допускането на монополи и ренти, разбиването на синдикатите - до обратните резултати. През 2012 г. икономическото неравенство в САЩ задмина пика си от 1928 г. - в навечерието на Голямата депресия. Разликата в дохода на средния топ мениджър и средния му работник в САЩ е нараснала над девет пъти - от 30 пъти в края на 70-те години, до 277 пъти днес.
Средната класа се топи, съвкупното търсене е депресирано. А индексът Дау Джоунс расте ли, расте - печалбите на корпорациите чупят рекорди, но не се реинвестират, защото няма платежоспособно търсене. Най-богатите американци продължават да забогатяват астрономически, но не създават работни места, а спекулират с излишните си пари, като вдигат цените и на стоките и услугите, които се плащат и от средната класа, или изнасят парите в офшорки и не плащат данъци.
И тук евентуалните възражения от ИПИ, че причините за всичко това били обективни - глобализацията, не хващат дикиш, защото производителността на американската икономика продължава да расте със същото темпо, но доходите на средната класа не растат заедно с нея като до средата на 70-те години, а стагнират. Средното почасово възнаграждение от 1975 до 2010 г. е пораснало 10 пъти по-малко от производителността.
През 2007 г., в навечерието на Голямата рецесия, в САЩ се появява и голям отрицателен разрив - 10% - между реалния и потенциалния БВП. Господството на парите в политиката пак достига размаха си от 20-те години нa XX век.
Ясно е, че икономическото неравенство е коренът на злото - американските прогресивни политици, от новия кмет на Ню Йорк Бил де Блазио до Обама и евентуалния бъдещ президент Елизабет Уорън, вече не се боят да го казват. Дори десницата срамежливо го признава. Предложенията включват и засилване прогресивността на данъците, намаляващ подоходен данък за ниските доходи, по-стръмни ставки за високите.
В кой свят живеем ние?
Валентин Хаджийски e доктор на философските науки, живее в Ню Йорк и се занимава с издателска работа. Бивш научен работник в БАН, бивш дипломат, специалист по правата на човека в МВнР и делегат в ООН.
Източник: вестник „Труд”, 14.03.2014 г.
