Търсене в този блог

сряда, 16 април 2014 г.

Що е реиндустриализация и има ли тя почва у нас - Валентин Хаджийски

  

 

 

Коментарът на д-р Емил Хърсев „Реиндустриализация?“ във в. „Сега“ от 27 януари т.г. е от най-доброто – и като информираност, и като дискурсивно мислене, и като стил – от жанра „вуду икономика“ (voodoo economics), с който този всекидневник пълни главите на читателите си, но обикновено в нискокачествена форма и „по материали от чуждия печат“. Авторът е истински учен икономист, чел икономически книги на чужди езици – поне докато си е писал дисертацията преди повече от две десетилетия, и със самото това забележителен в страна, в която минават за „учени икономисти“ и хора като Симеон Дянков и Красен Станчев.

Хърсев основателно отхвърля „презумпцията, че държавата е лош стопанин, а (ре)национализацията винаги е вредна и губеща“. Той осъжда „вайкането, че някой „ще се нагуши“ с държавните милиони“ – порок, типичен впрочем не за „комунизма“, както той казва, а за българската изконна завист и can’t-do attitude* – и признава, че „без достатъчно данни не можем нито да потвърдим, нито да отхвърлим никой инвестиционен проект“. Но за съжаление 

 

икономистът съвсем неоснователно заключава, че „реиндустриализацията е грешна рецепта“, 

 

че „не е възможна“, нито е „лек срещу стопанския упадък в индустриализираните страни” и че новата „реиндустриализационна мода“ в ЕС е запазена марка на социалистическата политикономическа стилистика“. В това той, напълно логично, се позовава на Марк Пери – американски „сладководен“ (т.е. фридманистки, антикейнсиански) икономист от American Enterprise Institute, един от десните олигархични тинк танкове, за които съм писал вече. 

Реиндустриализацията наистина е „нова мода“ за ЕС и съвсем нова, от по-миналата седмица – за България (поне извън интернет форумите), но се радва на голяма медийна популярност от доста време в САЩ. Миналия вторник например слушахме годишния доклад на Обама пред конгреса „за състоянието на съюза“ и пак чухме за изключителната важност на „следващата вълна високотехнологични промишлени работни места“ (the next wave of high-tech manufacturing jobs) за укрепването на средната класа. 

Миналата година президентът направи медийно събитие в един нов завод за авточасти на Линамар в Американския юг, дето огласи намерението си да превърне отново Америка в „магнит за работни места в промишлеността“. Миналия вторник той съобщи под бурните аплодисменти от двете страни и на двете палати на конгреса, че отново САЩ, а не Китай, създават най-много такива работни места благодарение на чужди инвестиции. 

Пред мене е последният брой на сп. „Тайм“  – на задната корица има голям фотос с лъскави промишлени инсталации и усмихнат синеблуз работник с приятна средиземноморска външност – 

 

„В американската промишленост се вари нещо голямо“ 

 

(American Manufacturing is Brewing Something Big) – реклама на „Сименс“ за оборудване за пивоварна. Но такива реклами поръчва обилно и „Голдман Сакс“. Републиканските критици на „социалиста“ Обама и „сладководните“ им икономически съветници са в глуха отбрана. 

Любопитният български читател може да види и сам, че и Еврокомисията също вече прокламира на сайта си „Мисия растеж: 

 

Европа в челото на новата индустриална революция“ 

 

(Mission Growth: Europe at the Lead of the New Industrial Revolution), призовава за „незабавни действия за европейско индустриално възраждане“ (industrial renaissance) и „засилена индустриална политика” (reinforced industrial policy) от всички страни членки – но особено от „групата на догонващите“ (the ‘catching-up group’), дето и е България, за наше облекчение – заедно с регионални отличници като Чехия и Полша. Става дума за приоритетни инвестиции, в това число държавни, в ключови отрасли, сред които нови промишлени и строителни технологии, нови материали, ключови революционни технологии (key enabling technologies) и интелигентни енергийни мрежи (smart grids). 

Виждаме, че 

 

под „реиндустриализация“ в САЩ и ЕС се разбира преди всичко възраждане и модернизация на промишлеността 

 

(manufacturing). Но проблемът е и по-широк. Хърсев разбира многозначността на термина „индустрия“, макар погрешно да го приема за „фикция“. В съвременния английски език „industry” означава и „отрасъл“: говорим не само за „финансова индустрия“, но и за health industry, college education industry, broom industry и massage industry – безотносително към реалната им технологизираност, която може да и е нулева, както при масажа. Но под „индустриализираност“ съвременният английски разбира също и „обща мяра на икономическо развитие“: „развитите страни” са „the industrialized countries” – и точка. В последното значение никой здрав българин нищо смислено не може да възрази на „реиндустриализацията“ – 

 

възстановяване на икономическото развитие на страната, 

 

на „проекта цивилизована България“ по думите на един колега. Превратното разбиране на английските термини и лошото им калкиране на български впрочем е голям нашенски проблем, заслужаващ отделен коментар. Тук ще се огранича да спомена за безобразното „случвам се“, лош превод на английското „happen”, което се използва масово и от най-образовани българи: „реформата да се случи“, „какво се случва в държавата“ – английското „happen“ няма „страдателния“ смисъл на българското „случвам се“ и се превежда правилно със „ставам“. 

Но и в тясното значение на „индустрията“ като „промишленост“ Хърсев е неубедителен, когато твърди, че „терминът индустрия е напълно изпразнен от съдържание извън стопанската история”. Трисекторната хипотеза (three-sector hypothesis) не предвижда, разбира се, отмирането на промишлеността или „изпразването й от съдържание“ в „третичната цивилизация“ (на услугите), а само намаляване тежестта й като работодател вследствие автоматизацията на производството и за сметка на разширяването на услугите. Евродокументът, споменат по-горе, констатира, че намаляването на процента работна сила, заета в промишлеността до 16%, е прекалено – и предвижда връщането му до 20%, както си беше и според трисекторната хипотеза. 

 

Цялото „постиндустриално“ говорене се градеше на презумпцията за вече постигнато високо индустриално развитие, 

 

с роботи и други чудеса, което, за съжаление, почти никъде по света, камо ли у нас, още не е факт. И тук се вижда недостатъчността от четенето на книги преди повече от две десетилетия, но не и след това. Модната тогава, възникнала впрочем още в 60-те години тема за „постиндустриалното общество“ на Даниел Бел (и особено „третата вълна“ на Алвин Тофлър), в което физическото боравене с материали във фабрики ще отстъпи на боравенето със символи пред екрани в домашна среда, отдавна бе дискредитирана от реалността. Това на свой ред е интересен предмет за отделен коментар, засега ще отбележа, че и „четвъртичният сектор“ (quaternary sector), на информационните работници, не оправда очакванията на утопистите от миналите десетилетия.

В годините след световната финансова криза от 2008 г. 

 

почти залязоха суперпрестижните дотогава кариери на инвестиционния банкер (investment banker) и консултанта (management consultant), 

 

а след тях в голяма степен и кариерата на адвоката, служител в голяма фирма (big-firm law associate) – legal research (юридическият анализ) успешно се върши от софтуер вместо от платени по 200 долара на час харвардски и йейлски възпитаници с по четвърт милион банков дълг за law school (следването им в юридическия факултет). Кариерата на IT специалистите бе също поставена под силен натиск от аутсорсване още в началото на миналото десетилетие. В момента под такъв натиск вече са и много медицински професии, а здравната реформа в САЩ неминуемо ще доведе до снижаване не доходите в здравно-индустриалния комплекс. Почти всички „офисни“ професии, свързани с рутинна обработка на информация, някогашната основа на чиновническата средна класа, са в процес на изчезване. 

Единствено „петичният сектор“ (quinary sector), на топ бизнес елита, просперира донякъде според прогнозите, но в обществено неблаговидната светлина на „най-горния един процент“. В същото време физическите (и умствени) непрестижни професии, свързани с лично обслужване на хора или просто с постоянна употреба на здрав човешки разум, който засега, за разлика от рутинната обработка и на най-сложната научна или стопанска информация, не може да се моделира машинно, процъфтяват. 

 

Няма изгледи скоро учителите, продавачите, болногледачките, охранителите и водопроводчиците да бъдат заменени с роботи, 

 

дори ако някои категории шофьори бъдат успешно заменени. 

Тук е много интересно споменаването от Хърсев на икономиста Саймън Кузнец, макар в друга връзка. „Кривата на Кузнец“ (Kuznets curve), с която днес най-вече се помни създателят на модерната категория БВП, показва увеличаване на икономическото неравенство в началния период на индустриален растеж и намаляването му след постигане на определено равнище на среден доход. Такава е и действителността в САЩ по време на „голямата компресия“ на доходите от Ню Дийл-а, достигнала кулминация в 50-те и 60-те години, когато намаленото икономическо неравенство се съпровожда от рекорден растеж на доходите на всички класи при ниска безработица и висока обществена динамика и оптимизъм. 

Стръмното увеличаване на неравенството след 1980 г. и до днес – според публикуваната през септември м.г. и достъпна в интернет работа на Еманюел Саез Striking it Richer: The Evolution of Top Incomes in the United States („Все по-богати: еволюция на топ доходите в САЩ) по данни до края на 2012 г. – свидетелства на свой ред за връщане назад в икономическото развитие. 

Следователно има много работа за вършене и във „вторичния сектор“ (промишлеността), и в останалите сектори, особено в страна като България, дето икономическото неравенство излетя в облаците, дето цели региони пустеят, дето почти всичко се внася и дето хората взимат отпуска и се редят на безкрайни опашки, за да си платят данъците и таксите. 

 

Никой, разбира се, не иска връщане на губещите мастодонти на социалистическата тежка промишленост, 

 

макар че не всички големи социалистически предприятия бяха такива, както се вижда например от примера на „Солвей Соди“, гигант на социндустриализацията от 50-те и 70-те години на ХХ в., „рожба на българо-съветската дружба“, който обаче от самото начало работи по утвърдената тогава световна технология (именно на „Солвей“) и е рационално разположен до суровини, енергия, население и транспортна инфраструктура. Всъщност социализмът също остави много важни и перспективни традиционни отрасли недоразвити, като например морското стопанство. 

Всички привърженици на реиндустриализацията и в САЩ, и в България, подчертават, че тя е 

 

реакция на тежките икономически, социални и цивилизационни проблеми на деиндустриализацията 

 

в индустриализираните страни. По този въпрос Хърсев не казва нищо, но всички знаем, че сред тях 

 

на първо място е безработицата, 

 

особено сред хората с не особено висока квалификация. Пряко всички гръмки приказки за „гъвкавостта“ на новоиндустриализиращите се страни е ясно, че аутсорсването на промишлени дейности от развитите в бедните общества не е „прогрес“, а вид „корпоративен комунизъм“ – гарантирана от държавата привилегия на капитала от богатите страни да бъде едностранно мобилен, т.е. да може да се възползва от ниското жизнено равнище, липсата на ефективни режими за социална защита и за опазване на природата в развиващите се страни, без да носи финансова или друга отговорност за предизвикваните от това у дома икономически и социални проблеми. 

 

Американските компании в навечерието на световната криза всъщност вече не бяха американски, а глобални снабдителни вериги (supply chains), които печелеха повече от продажби в чужбина и не бяха свързани по никакъв начин с американския живот. Индустриалният индекс на Дау бележеше (и пак бележи) нови рекорди, докато икономическото положение на американците – 99-те процента – се влошаваше. 

Впрочем очакваното увеличаване на разходите и в развиващите се страни, оскъпяването на превозите и напредъка в автоматизацията от години доведоха до обратен процес на „решоринг“, връщане на много промишлени производства от развиващите се страни „у дома“, при потребителите си. Наистина, тези производства вече често не са многолюдни, но имат ред други положителни ефекти, за които ще стане дума по-нататък. 

 

На второ място, 

 

деиндустриализацията води до влошаване на качеството на работните места – 

 

новите работни места в услугите, които идват на мястото на загубените в промишлеността, са по-зле платени и без социални придобивки. В предишен коментар дадох пример с някогашния и сегашния най-голям работодател в САЩ – „Дженерал Мотърс“ и „Уолмарт“. Важно е да се разбере, че много по-доброто положение на промишлените работници от миналото в сравнение с работниците в услугите днес не се дължеше на технологичното равнище на отраслите им, нито на по-високата им квалификация (очевидно не е по-„квалифицирано“ да завиваш болтове на конвейер в автозавод, отколкото да тракаш на касата в хипермаркет), нито от конкурентната среда – и „Дженерал Мотърс“ тогава, и „Уолмарт“ сега еднакво доминират отраслите си. Разликата иде от различната социална защитеност на работниците – на първо място, от правото им на сдружаване и колективно договаряне. Упадъкът на синдикатите в САЩ – от огромна членска маса от една трета от работещите в частния сектор в 60-те години до по-малко от 8% днес – също е отделна тема, излизаща извън рамките на този коментар. 

 

Деиндустриализацията води и до социална деградация – 

 

урбанизираният от първоначалната индустриализация човек – в България това стана в основни линии до 70-те години – не може да се върне към затвореното натурално селско стопанство (subsistence farming) след разпадането на дотогавашния му градски поминък. Призивите на бившия премиер – и надявам се, скорошен бъдещ обвиняем – към студентите да ходят да пасат овце бяха празно бръщолевене на един самодоволен глупак. Образувалото се вследствие деиндустриализацията градско свръхнаселение създава редица проблеми, за които ще стане дума по-долу. 

 

Деиндустриализацията предизвиква демографски упадък, 

 

обезлюдяване и варваризиране на регионите и застрашава, и реално, и психологически, националния суверенитет. Трагедията на Детройт и много други някога славни градове от „ръждивия пояс“ (Rust Belt) на Америка, комай единствено изключение сред които е старата столица на стоманата Питсбърг, много прилича на трагедията на Българския северозапад и много други краища на страната. В бързо деиндустриализираща се България, съседка на бурно индустриализиращата се в последното десетилетие Турция, начело с неоислямистки радикали като Давутоглу, е напълно разбираема, ако не и рационална и тревогата за потенциална загуба на териториален суверенитет. Българите помнят как бе „приватизирана“ АК „Балкан“, а сега чуват, че Turkish Airlines е станала авиокомпанията с най-много дестинации в света. Научават, че Ердоган, кой знае защо, дава мило и драго за руски ядрени реактори, газо- и нефтопроводи на своя територия, а българските правителства бягат от тях. Българите преживяват рекета си от продадените на чужди интереси ЕРП-та (макар, както разбираме, рекетът да се дължи най-вече на местни мутренско-каратистки фактори) и господството на чуждите търговски вериги над местния производител и дребен търговец като лишаване от икономически суверенитет. 

Това създава богата хранителна среда за „националистите“ в кавички, за които стана дума неотдавна – не само в България и не само в бедните страни – почти всички страни, разбира се, и САЩ, и дори Германия преживяват болезнено своята деиндустриализация. Това непосредствено заплашва демокрацията, мира, а и самата пазарна икономика. Трябва да отбележим, че 

 

насилствената деиндустриализация се използва като средство за ограничаване суверенитета и контрол над победен противник. 

 

Ярък пример ни дава следвоенна Германия от 1945–47 г., дето първоначалният американски устройствен „план Моргентау“ (Morgenthau Plan) предвижда страната да се лиши напълно от тежка промишленост и да се развива като селскостопанска територия с ограничена лека индустрия, за да не може никога да се възроди немският милитаризъм. Предвижда се областите с традиционна концентрация на производство на въглища и стомана – Рур, Саар и Горна Силезия, да се извадят от границите на страната или да се оставят под чужда окупация. Това, разбира се, е преодоляно бързо – все пак Америка, която окупира Германия, беше Америка на Ню Дийл-а, а не тази на Буш II в Ирак, и тогава за нея работеха и голям брой компетентни немски икономисти и други обществоведи. Но много българи сега също се чувстват като жители на победена територия, която победителят Запад насилствено е деиндустриализирал – и за да я лиши от суверенитет, и за да я колонизира икономически, а според някои по-крайни оценки – и да я обезлюди и подготви за заселване от други племена. В непосредствена връзка с това 

 

деиндустриализацията намалява техническата компетентност на обществото, 

 

лишава икономиката от специалисти, влошава качеството на образованието, снижава и общото равнище на рационалност, характерно за индустриалната епоха. Съвсем не случайно вълните от ирационализъм и свързано с него варварство – чалгата, увлеченията по разните месии – царя, Сидеров, пожарникаря – заляха България едновременно с деиндустриализацията, особено с РМД приватизацията. Главната причина за тези процеси беше лумпенизацията на големи човешки маси поради загубата им на стабилен поминък и самоуважение. 

 

Деиндустриализацията означава упадък на физическите активи, 

 

на инфраструктурата (а в България означава също и нейното продължаващо неразвитие). Опазването и развитието на националния капитал – сгради, съоръжения, машини и т.н. – има определящо значение за производителността и следователно и за равнището на доходите. Няма в природата икономика, забогатяла само от селско стопанство и туризъм – богатството вирее само на високоиндустриална основа. Самото масово престижно потребление на висококачествени (биологични или по американски – органични) храни и други селскостопански продукти и на качествени туристически услуги е възможно само на такава основа. 

Не само в България, но и в САЩ често се говори за привличане и развиване на производства „с висока добавена стойност“, като всъщност се има предвид висока производителност, водеща до високи доходи. Най-високата добавена стойност е присъща на най-капиталоемките отрасли – в САЩ такива са например производството на цигари и нефтопродукти, следвани от стоманата и другите метали, докато електрониката има около или под средната за страната добавена стойност. Но независимо дали става дума за добавена стойност или производителност, в основата и на двете е инвестирането във физически капитал, неговото и натрупване, и постоянно технологично обновление. Деиндустриализацията грубо прекъсна този процес. 

 

Деиндустриализацията съдейства за влошаване на търговския баланс и структурата на износа  

 

България сега например има двойно по-малък дял високотехнологична продукция в износа си за ЕС в сравнение с Унгария и значително по-голям дефицит. Поне доскоро много американци, както и до днес много българи се тревожат от неспособността на националната икономика да произвежда достатъчно, за да плаща за растящия си внос, което води до затъване в дългове и низходяща спирала на икономически упадък. (Тук не засягам дискусионните въпроси за замяната на вноса (import substitution) и протекционизма на ‘infant industry argument’ и ги оставям, както и въпроса за субсидирането на износа (export subsidy), за някой следващ коментар). 

За българите много важно значение има и проблемът за 

 

деиндустриализацията като следствие от несправедлива, грабителска и разхитителна приватизация,

 

ограбила труда на поколенията, създала брутален нов свят на Дикенсов капитализъм и родила кастата на олигарсите, забогатели за сметка на обществото със съдействието на държавата, която те сега на свой ред „спонсорират“. 

Изглежда банкерът Хърсев държи толкова на „третичната цивилизация“ с господството на „третичния сектор“ – услугите, защото е привърженик на статуквото на 

 

всевластието на банките над реалната икономика, 

 

или както по-точно в Америка го наричат, господството на Уолстрийт над Мейн стрийт – на високорисковия (casino-type) и потенциално астрономически доходен инвестиционен банков сектор над реалната икономика и обслужващите я търговски банки. Световната финансова криза демонстрира системните (не циклични) рискове от това господство, от разминаването на интересите на банкерите с тези на обществото и за това е ставало дума в коментарите ми по-рано. 

Тук е важно да се посочи, че привилегированата позиция на Уолстрийт спрямо реалната икономика в последното десетилетие преди кризата не беше резултат на някакви обективни „третични“ или „постиндустриални“ сили, а на субективни политически решения в интерес на банкерската олигархия, налагани силово от нея чрез нейните политически и медийни агенти и довели и до отмяната на много дотогава сдържащи механизми – като закона на Глас и Стийгъл (Glass–Steagall Act) от времето на Ню Дийл-а за разделянето на инвестиционните от търговските банки, както и на почти цялата регулация на сектора, така и до предоставянето на огромни нови привилегии на банките в сравнение с условията за другите компании – привилегии, често замъглявани с фалшиви доводи. Не знам дали Хърсев е в течение, но 

 

2013 г. година донесе определени успехи на привържениците на демонтажа на банкерските привилегии 

 

и на затягането на банкова регулация в САЩ. Започна се успешно прилагане на закона на Дод-Франк (Dodd–Frank Wall Street Reform and Consumer Protection Act) с правилото на Волкър (Volcker Rule), затегнаха се изискванията към банковата капитализация, постигнат бе напредък в регулацията на пазарите на финансови деривативи. Помогна за това и големият трейдингов провал (на „Лондонския кит“) на „Дж. П. Морган“. Направен бе и сериозен пробив в идеологията на банкерските привилегии с публикацията на книгата The Parade of the Bankers’ New Clothes („Парадът на новите дрехи на банкерите“) от Anat Admati и Martin Hellwig. Достъпна безплатно в интернет е тяхната статия от юни м.г., продължение на книгата, The Parade of the Bankers’ New Clothes Continues: 23 Flawed Claims Debunked. 

Разбира се, Хърсев не вярва в 

 

смисъла на реиндустриализацията като кейнсиански стимул, 

 

макар сигурно да е чувал, че най-антикейнсианското американско ръководство, изправено есента на 2008 г. пред колапса на финансовата система – негово собствено създание, прибягна – с голямо извиване на ръце – до най-големия в историята стимул, TARP (Troubled Asset Relief Program), за спасяване (bailout) на банковия сектор с парите на данъкоплатците. През Голямата депресия Кейнс препоръчваше на държавата да закопава банкноти в бутилки в стари рудници, за да може частният сектор да ги изравя, за да се намали безработицата и се създаде търсене; Пол Кругман препоръча наскоро да се измисли едно марсианско нашествие, което да оправдае пред Конгреса една мащабна държавна кампания за пълна заетост и стимулиране на търсенето. Реиндустриализацията тук иде на разчистено място, особено в България с нейната инфраструктура. 

Хърсев вярва, че остеритетът в ЕС, за разлика от разпуснатото американско кейнсианство, е ефективна спирачка за реиндустриализацията – „приказки много, резултати почти няма, но поради финансовата дисциплина (austerity) в ЕС няма и сериозни загуби”. Но от друга страна, 

 

самият остеритет в ЕС е вече пътник, 

 

десните партии губят позиции и все повече хора в европериферията разбират, че пазарно-фундаменталистките басни, с които са ги залъгвали досега, за „банкрута“ на социалната държава, за „ефективните пазари“ и „твърдата валута“ (еврото), са олигархична или германоцентристка пропаганда. И в ЕС, и в България предстоят интересни събития. 

Хърсев ни предупреждава за 

 

опасностите при харчене на държавни пари за инвестиции

 

и привежда много примери от развитите икономики на държавна неефективност и разсипия. Разбира се, има и много примери на ефективни държавни инвестиции, както и на неефективни частни: например амбициозният проект на Google, Google Wave, бе неотдавна прекратен поради безперспективност. Но много важно е да се подчертае 

 

важната, често определяща роля на държавните инвестиции, на държавната индустриална политика 

 

за техническото развитие (и неразвитие) в частния сектор през последните десетилетия. Нямам предвид износа на храни от България в 30-те години, нито промишления бум на Турция или общоизвестния пример на Сингапур, а крепостта на venture капитализма и либертарианството – САЩ, дето всички без изключение технически нововъведения в основата на смартфона, символа на съвременната престижно-потребителска ултратехнологизирана култура – интернетът, клетъчната технология, литиевите батерии, сензорните екрани, GPS-ът, много нови материали и т.н. – 

 

бяха създадени в държавния (главно военния) сектор, 

 

отдето „изтекоха“ към частния сектор в комерсиализируема форма. Тези революционни (enabling) технологии бяха създадени към края на Студената война и досега задават параметрите на развитието в частния сектор. От друга страна, отливът на държавни инвестиции от отбраната и фундаменталната наука с края на Студената война и с напредъка на остеритета и бюджетните съкращения предизвика забавяне на техническото развитие в частния сектор. Това е особено осезаемо в американския фармацевтичен комплекс, дето проблемът е усложнен и от монополизма – в американската FDA (агенция за храните и лекарствата) сега имало на изпитание само 14 нови лекарства. 

 

Ролята на държавните инвестиции следователно трябва да е важна и при реиндустриализацията и това постепенно става факт и в САЩ, а също и в гледаната от много българи отвисоко Русия с ОАО „Роснано“ – в момента четвъртата в света по обем на инвестициите си venture capital компания. Истина е, че някои от държавните инвестиции в хай-тек по времето на Обама, като „Солиндра“, се провалиха, но други като „Тесла“ (финансирана с 450 млн. долара кредит от министерството на енергетиката в 2009 г.) успяха, както си му е и редът във високорисковия свят на предприемачеството. А в малки пазари като България без големи и мощни частни компании ролята на държавата за развитието е толкова по-очевидна. 

Колкото до случая „Химко“, предизвикал полемиката на Хърсев, наистина засега няма какво конкретно да се каже, освен че 

 

възраждането на корупционно съсипаната през „прехода“ българска химическа промишленост по трасето на газопровода „Южен поток“ 

 

– в Девня, Шумен, Плевен, Враца, Видин – ми изглежда доста перспективно решение. Газопроводът ще доставя не само енергия, но и суровина, ще подобри и цялостната инфраструктура и ще даде положителен пример за успешен голям икономически международен проект на българска територия. Химическата промишленост, разбира се, на високо технологично равнище, сега е сред приоритетите и на ЕС, и на други бързоразвиващи се региони, а Северна България – особено Северозападът – са сред най-тежко засегнатите социално-икономически и от „прехода“, и от управлението на ГЕРБ. 

Голяма е ролята на държавата и за появата на олигарсите, включително българските, и няма да се мине без нея и при разкулачването им. И в това отношение реиндустриализацията може да има решаващо значение. 

Дано само бъде прозрачна и успее да се предпази от нашенската корупция и can’t-do attitude*.

 

–––––––––––––––

Can’t-do attitude – обратното на американската can-do attitude или житейската позиция „таа нема да стане”, „такова жувотно нема“, „ще ни употребят“.

 

 

Източник: Гласове, 05.02.2014 г.

 

 

Валентин Хаджийски e доктор на философските науки, живее в Ню Йорк и се занимава с издателска работа. Бивш научен работник в БАН, бивш дипломат, специалист по правата на човека в МВнР и делегат в ООН.