Когато ми дадоха думата да приветствам участниците в конференцията „Информационно обезпечаване на социални проекти”, вече се бяха изказали няколко човека и аз усещах интуитивно, че от мен се очаква още нещо повече – бях единственият рискувал да присъства чуждестранен участник. Немци, швейцарци и латвийци бяха намерили предлог да не присъстват.
Днес в Москва никой не е равнодушен към случващото се в страната, към реакцията в чужбина на дипломатическо ниво или в медиите, към вестите от роднините от Украйна. Онези, които се правят на равнодушни, по този начин просто се опитват да съхранят спокойствието си – толкова много и разнопосочни са настроенията, радостите, страховете, притесненията. Суховатият сайт на Министерство на външните работи едва ли някога се е радвал на по-голяма популярност. Левите медии бълват оценки и позиции с терминология, която у нас дамгосахме и не употребваме – въстание, революция, комунизъм, троцкизъм, анархизъм.
Тези 5 дни, които бях в Москва, ме накараха да видя отново две неща: Русия наистина не може да се проумее, впише или оцени еднозначно и рационално, защото е изградена от вяра, надежда и любов, които споделят и критикуващите властите, и подкрепящите Кремъл и Путин. Русия не може да бъде вмъкнати в сюртука на традиционните политически схеми, приемани за нормални в света, защото е огромна, богата, бедна и пълна с противоречия, които изискват от властта качества и поведение, различни от традиционните.
Не ме упреквайте в липса на уважение към демократичните институти, не ми вменявайте априори греховете на стереотипно рисуваните бранители на руския деспотизъм или авторитаризъм. На мен самата не винаги ми е лесно да отсея и проумея, да оневиня или да обвиня. Спомените и професионалните ми интереси са ме направили вероятно по-чувствителна и по-възприемчива към вижданото или чутото, но емоциите никога не са ме привръщали в роб на една или друга „фобия” независимо от знака й – едно заболяване на обществото ни, което винаги ни е носило единствено разочарования и изразява провинциалната ни комплексарщина.
Москва ме посрещна с 20 градусова температура, пълни с хора улици, уморени лица в метрото, блестящи от чистота булеварди, строящи се или посторени кули –небостъргачи, безкрайно синьо небе и червенеещ се в далечината Кремъл. Приятелите ми - както винаги мили и обичащи ме, са странно притихнали и говорещи с тъжни гласове – войната им се струва неизбежна, възможносттта синовете им да бъдат взети в армията не се коментира.
Студентите, които подложих на тест, асоциираха България с една дума – „почивка” и само един бе написал „азбука”. Рекламата за летния ни сезон бе навсякъде по вратите на вагоните в метрото – „Лятото е късо, за да го прекарете на вилата. Елате в България”.
Негативната ми реакцията на изречени от дама – PR на «Лукойл”, хвалба, че на социалните ангажименти на фирмата й се дължи добрият имидж на Русия в България, едва не докараха организаторите до инфаркт, а аз бях помолена да не натрапвам нетипична за конференцията тематика за обсъждане. На ухо и шепнеща, дамата упрекна всички български правителства, при това с онези назидателни думи на кремълските бюрократи, които винаги са ме вбесявали. Репликата ми, че не е наша, а тяхна вината, защото 20 години работят с некадърни лобисти и не могат един свой проект да пробутат, за разлика от американците, я накара да застине от ...гняв или уплаха, не разбрах точно, но ми стана драго, че съм го казала.
Най-близката ми приятелка въобще не слуша новините, защото лекарката й, родом от Украйна, я бе уверила, че показваното по новините не е така и в Киев си живеели много добре. Тя е специалист по народните движения във Франция и проведохме дълъг разговор за политическата пропаганда, потребноста от позиция и информация. Днес ми изпрати във фейсбук една статия – анализ за Украйна, бе разбрала, че случващото се е сложно и страшно с това, че няма готови рецепти, за да бъде спряно. Че украинците също живеят в създаден от тях самите свят, в който ориентирите са лошите-руснаци и добрите – те самите/ние, макар това „ние” да е съставено от напълно несъвместими частици, които рано или късно ще се самоунищожат, за да възтържествува нечия политическа амбиция. Още през декември предрекох, че това ще се случи и писах, че трябва да седнат да говорят на една маса – наивност някаква, защото събитията са част от ясен и сложен сценарий, който някой отдавна реализира, а междувременно друг е проспал.
От вчера се опитвам да се отърся от емоцията и подкрепя впечатленията си за разговорите и хората, които бяха с мен през тези дни – московчани, подкрепящи Путин, но страхуващи се от бъдещето на Русия; колеги, мърморещи, защото икономиката им трудно ще преглътне Крим, а Изтока – още повече. Много от написаното тук не бе изричано експлицитно, долавях го в отделни думи и намеци, защото за пъви път видях социалната реализация на една фраза, която ги сплотява - "русские русских не бросают". Тя беше в заключенията дори на онези, които говореха за присъединяването на Крим като за анексия или назоваваха опълченците от Изтока – сепаратисти или федералисти.
През цялото време усещах нещо средно между боязън за загуба на постигнатото еснафско благополучие и срам от този страх. Нервността на това, което наричат "либерална опозиция", не бе дразнеща, понеже общите настрояния са я маргинализирали, а и въпреки приказките, тя не е преследвана шумно, т.е. ореолът на мъченик не й е отреден и това още повече я изнервя. Насмешливи кротки подигравки с Кремъл се рисуват на фона на видимо, за да не кажа облекчено примирение с твърдата политика на Путин, защото някъде отзад е неизреченото чувство от унижението за загубената някогашна Родина (СССР).
Около мен в тези дни витаеше една типично руска смес от емоции, рационалност/нерационалност, искрен патиротизъм и негодувание, насмешлив антиамериканизъм и антиевропеизъм и нещо в стила „Мать вашу, мол...за что избиваете негров". На фона на това един феномен, който България е добре да види и осмисли – невероятен ръст на пробългарските насторения, искрени и човешки – за редовите хора, не говоря за плановете на Кремъл, ако ги има. Нямаше я покровителствената интонация на великия брат към „братушките”, обречени да са благодарни и послушни. Писа ми от Одеса един приятел – ние се караме с българите и се обичаме като членове на едно семейство, прощавайки си. Тук може някои от нашите апологети на нещото, наричано „русофобия” да изригнат в някакво си тяхно свещенно негодувание, тяхно си право.
Още преди месеци колега професор-геолог от Томск ми бе писал „страна напрягается” (страната се напряга). Кризата вътре в Русия не е за пренебрегване. Тя набъбва и Путин полага огромни усилия да не избие като цирей, защото икономически случващото се е огромна тежест. Пенсионерите се притесняват, че няма да получат увеличение на пенсиите. Бюджетът поема огромни ангажименти, което плаши включително и експертите. Цялата икономика е преминала като управление в ръцете на господаря на Кремъл, офицера от КГБ, когото не са лустрирали, и той не крие способностите си за анализ и отговор на всеки удар, научени във „фирмата”.
Млади мои приятели във фейсбук ми пишат, че до дни ще са в Киев, а след това ще ни "освободят". Искрено си вярват децата. Онези недъзи на днешния ЕС, които компрометират европейската идея за солидарна Европа, в Русия са изведени като основа на пропагандни клишета и понякога дори ти става кеф, че друг вместо теб изрича това, което сам усещаш – присъединяването ни бе нужно, но дали на нас или на старите страни–членки... И доколко солидарността въобще остана като „мото” на Съюза. В интервю, което дадох, приятел ме запита „Как оценявате Орбан”? Ами не сме го оценили, оцени го майка ми, която изслуша както посланика ни в Будапеща, така и тезите на предизборните му обещания и...остана доволна. Но Унгария постигна това, защото си позволи да бъде „лошото момче” на Съюза. А на нашите ще достигне ли храброст да защитят „Южен поток”? Няма отговор. Политиката ни както винаги през последните 25 години е безформена маса от лобистки послания и интереси, замесени с маята на политическата ни инфантилност.
Ако Путин загуби, няма да му го простят. Олигарсите са превърнати от него в нещо като топмениджъри. Не крие, че не ги обича, но заяви, че ще ги търпи, ако си плащат данъците, и така открито дефинира нужната на народа негативна оценка за тях. Какво се крие зад тези му думи, „момчетата” си знаят... Оказва се, че всяка емоция е свързана с някакво конкретно решение в банковия сектор, законова промяна, решение в полза на... народа. Популизъм, или тактика на решаване на задачите и на постигане на максимален успех при минимален риск?
Учените и университетски преподаватели са бесни от правените по модела на МВФ и Световната банка реформи, както и у нас, но в същото време започват да работят национални фондове, които подкрепят научни поректи със суми, за които можем само да мечтаем. Влиянието на политиците от времето на Елцин въобще не е подценявано, напротив - смятат, че е много силно и присъствието им не може да бъде елиминирано от Путин. Не се радват на дружбата с Китай, знаят, че не е в тяхна полза. Такива едни мътнотии в главата ми...
24 часа, след като колата ме отведе по новопостроения скоростен път само за час до Шереметиево, емоциите все още диктуват думите ми. Напуснах за пореден път Русия - огромна страна, с огромни проблеми, с огромни шансове и с огромно желание (несъществуващо другаде явление) да помагат, не да оправя света по свой тертип и да налагат, а някакво си руско усещане за предопределеност да си носител на "добро", да си мисионер.
От дни Русия се гордее, че има нова концепция за международната си помощ - няма да работят със Световната банка, а сами за себе си от името на Русия и за нуждите на Русия. Мисля си за американците, но сравнението би било механично, защото при руснаците е като тортата "Наполеон" - 20 слоя различни и противоречиви неща обединени в едно – „ние сме руснаци”, ние сме носители на доброто... И скептицизмът, който е редом, щом ножът опре до кокала, изчезва, за да се роди феномена на онази Русия, която с ум не се разбира. Този завършек е доста травиален, но след 30 години занимания с руска история, знам, че в това е и силата на руснаците – трудно ще ги спре някой в момента. Те са видели мисията си, а ние не сме видели нито нея, нито мястото си в региона, нито стратегическите си цели. Нито един български политик не е направил смислена оценка, прогноза или начертал ясна политическа платформа в невероятно динамичната нова международна среда, не бих искала това да бъде задача и цел единствено на Брюксел - тъжна българска действителност, озвучена от единични вопли „за или против”.
Източник: Клуб „Z”
