Търсене в този блог

сряда, 9 април 2014 г.

Политическата дъвка „гражданско общество“ – проф. Васил Проданов

 

 

През последните години българският народ е от сутрин до вечер охулван като „лош човешки материал“, със „сгрешен чип“, „шибан народ“, „опростачващ се“, носещ не знам какви си негативни черти, идващи от не знам къде си...

Преди време един от последните оцелели истински интелектуалци в българската политика проф. Андрей Пантев, очевидно не желаейки да се компрометира с идеологическия новоговор на политиците, заяви в интервю, че не иска да използва термина „гражданско общество“, а предпочита „обществено мнение“. Разбирам негативизма му. Нали става дума за любимата политическа мантра на всички самообявили се за „демократи“ след 1989 г.

Скоро след 1989 г. новопръкналите се от разни посоки „демократични“ политици обявиха, че не им трябва „комунистическата“ дума „народно“ и проведоха операция по изрязването й от названието на държавата ни, която Народна република България стана само Република България. Но както с всички останали „комунистически“ неща, много им се искаше и него да приватизират, ако не индивидуално, то партийно. Така скоро „демократите“ отдясно започнаха да се натискат да станат членове на Европейската „народна“ партия. От БСП позакъсняха с 18 години, но през 2008 г. и те решиха да направят партийна приватизация на названието на държавата ни и в новата си програма обявиха, че били „лява „народна“ партия“.

Свалиха го от конституцията

за да си го приберат при партиите. Досега обаче не са  казали кои са по-„народни“, тъй като приватизираното „народно“ не им носи кой знае какви партийни дивиденти. А и от политическите им настойници от Европа идват предупредителни неолиберални гласове - Херман ван Ромпой обяви, че трябва да забравим думи като „народ“ и „родина“.

Щом става дума за българския народ, той е от сутрин до вечер охулван през последните години като „лош човешки материал“, със „сгрешен чип“, „шибан народ“, „опростачващ се“, носещ не знам какви си негативни черти, идващи от не знам къде си - като се почне от прабългарските времена, мине се през османското робство и се стигне до любимата антикомунистическа ария за „лошите комунисти“.

Към приватизираното „народно“ се отнесоха по същия начин като към разграбеното под формата на т.нар. приватизация построено от социализма народно материално богатство от заводи, кооперативни стопанства, индустрия, армия, почивни домове и какво ли още не. Едни от тях нарязаха на скрап, продадоха за вторични суровини или просто ги заграбиха с щедри комисиони и изнесоха навън с помощта на офшорки.

След като се оказа, че приватизираното от партиите „народно“ много не им върши работа за пред хората, политиците го замениха с „гражданско общество“. Те го задъвкваха и замляскваха винаги когато трябваше да обявят себе за носители на височайши истини или

да намерят висш говорител

на нещо, което им носи изгода. Така както вярващият християнин си мисли, че от устата на папата идват най-важни божествени неща, така и новопръкващите се политици откриха в думите „гражданско общество„ мястото, откъдето може да обявят, че идват истини от последна инстанция, на новия божествен „демократичен“ рай, към който ни водеха. Гражданското общество се превърна в идеологически локум, чрез който можеш да оправдаеш и обясниш всичко.

„Гражданското общество“ беше вносна стока и като всяка вносна стока след 1989 г. им изглеждаше връх на сладоледа. В самия Запад, откъдето я внесоха новите идеологически влъхви, то влезе в представата за либерална демокрация през последните десетилетия с вълната на неолиберализма. Преди това под него се разбира или просто буржоазно общество, или понятие, равнозначно на държавата.

В неолибералния контекст на атаки срещу държавата 

то бе вкарано в оборот

като общности от граждани, ограничаващи държавата. Томас Чаротс отбеляза в 1999 г. в списание „Форин полиси“: „Внезапно през 90-те години гражданското общество се превърна в мантра за всеобща употреба.

И още: „Гражданското общество стана една от любимите фрази на глобално бърборещите класи, натрапвана от президенти и политолози като ключ към икономически, политически и социален успех. Както с акциите на интернет обаче стойността на гражданското общество като понятие бе раздута много повече от реалната му възвръщаемост.“

Така, внесено отвън, „гражданското общество“ се превърна в основен източник на легитимност на всяка политическа идиотия. Днес не само политиците,

но и всяко агресивно малцинство

напира да бъде признато за баш „представителя на гражданите“. Словоблудствата на тема „гражданското общество“ станаха любима политическа дъвка на всякакви протестъри и окупатори през последната година. С него можеш да обясниш и оправдаеш всичко.

Докато все още бяха на власт, но нямаха парламентарно мнозинство, Борисов и Цветанов обясняваха, че управлявали с подкрепата на гражданското общество. Някой им беше вероятно подсказал, а какво бяха разбрали, е отделен въпрос.

От своя страна лидерът на ДПС Лютви Местан свърза дълга към пострадалите от възродителния процес с „участието на всички млади хора в демократичното гражданско общество на България“. И обяви, че „българският етнически модел“ бил изграден от „гражданското общество“ и „от партиите“.

Докато за Местан „гражданското общество“ е нужно за обяснение на етническия модел, то Меглена Кунева открива

други негови чудодейни свойства

„Само гражданското общество - казва тя - може да „оздрави“ съдебната система.“

„Гражданското общество“ се оказа удобно и за Антон Кутев в опитите да обясни протестите срещу назначението на Делян Пеевски за шеф на ДАНС. „Ако през 2001 година имаше гражданско общество, Бойко Борисов нямаше да е главен секретар“, обяви той по БНТ.

От своя страна протестърите от "Протестна мрежа" обявиха, че «Едно гражданско общество няма кукловоди». И с ужасяващите за нормалния човешки слух тъпанарски и вувузелски децибели  ни убеждаваха, че те са „гласа на гражданското общество“ и „гласа на гражданите“. Преди век и половина либералната демокрация предлага партиите като гласове,

като изразители на интересите

на различни групи граждани. Кризата на тази демокрация и на партиите днес направи възможно всякакви групи от хора да претендират, че те именно правят това и трябва да бъдат включени в управлението, да „бъдат чути“. 

Миналата есен двадесетината университетски „окупатори“, превърнали един от интелектуалните символи на България в политически катун, като нямаше какво друго да кажат,  ни обясняваха пък как те били не какво да е, а „мускул на гражданско общество“. „Подкрепям окупацията, защото смятам, че е важно да се утвърди студентският глас като силен политически инструмент, и защото окупацията развива закърнелия мускул на гражданското общество“, заяви тържествено един от тях пред медиите.

Четейки подобни политически словоблудства в устата на политици, протестъри и окупатори у нас, не мога да не се съглася с един от най-известните изследователи на гражданското общество Адам Селигман, направен в преведената на български през 1995 г. негова книга „Идеята за гражданското общество“. Там той прави извода за:

неадекватността на идеята за гражданското общество като някакъв изход от онези съвременни задънени улици... както в източноевропейските, така и в западните общества... Отново по ирония на съдбата по времето, когато идеята за гражданско общество е провъзгласявана на международни научни конференции, а академични, както и по-популярни списания й посвещават многобройни статии, мислителите в Източна Европа започват да се съмняват във възможностите тя да бъде панацеята срещу проблемите, пред които се изправя обществото при прехода си към една капиталистическа свободна пазарна икономика“.

- - - - -

*В изследванията си проф. Проданов отделя значително място на гражданското общество - не само на политическа употреба на думите, а и на цялата история и същност на идеята. Той е автор на книгата „Гражданското общество и глобалният капитализъм“ (изд. „Христо Ботев“, 2003 г.)

 

Източник: вестник „Преса”, 08.04.2014 г.