Търсене в този блог

понеделник, 28 април 2014 г.

Солидарна икономика. Оттук накъде ? – Лен Кримерман

  

 

 

„Мейнстрийм икономиката” се върти на пълни обороти, съществува ли обаче алтернатива?

През 80те години на 20 век Маргарет Тачър обявява своята прочута доктрина „Няма алтернатива” (TINA - There is No Alternative – няма алтернатива; бел. пр.). Две десетилетия по-късно, насред катастрофалния глобален крах на привилегированата икономическа система на транснационален, корпоративен капитализъм, отприщен от тази доктрина, тя е добила ново и още по-мрачно тълкувание. Защото днес, повече от всякога, поне доколкото се сещам аз, този крах е не само вероломен, но и широко признат.

Но щом няма алтернативи, тогава какво трябва да се направи? Малцина ще поискат завръщане на държавно регулираната икономика или поне експеримент в тази посока. Нима сме обречени на колонизация от гигантските нефтени компании и от намесващата се военна империя, които взаимно се подкрепят и издържат едни други?

Не и според практиците и застъпниците на Солидарната икономика (СИ), които ни носят добрата вест, че има живи, дишащи и развиващи се алтернативи – безброй много такива! – които вече са внедрени на различни места по света, дори в собственото ни ежедневие. Техният отговор до Маргарет би бил:

„Има много алтернативи!” (TAMA - There are Multitudinous Alternatives)

Семейството на СИ е изключително разнородно и отворено: то обхваща например микро и малки местни предприятия, междусъседски разменни взаимоотношения, бартерни споразумения чрез интернет или „на живо”, „солидарно земеделие” (CSA - community supported agriculture - солидарно земеделие), а също и големи асоциации като италианската „Легакооп” (Лига на кооперативите), която произвежда около от 5% от БВП на държавата, „Мондрагон” – баско обединение от над 200 кооператива с работническо управление и собственост, което съществува вече 60 години, и „Ла виа кампесина” – Пътят на селянина – международна федерация от дребни земеделци и селскостопански работници, която има клонове на четири континента. (1)

За да се присъедините към това семейство не е необходимо да прегръщате каквито и да било партийни линии или идеологии, необходимо е единствено да откажете да действате на капиталистическа основа, при която тези, които предоставят инвеститорския капитал контролират онези, които предоставят труда си. Вместо това новите алтернативи са обединени от широкобхватни ценности като взаимопомощ (солидарност), икономическа справедливост, зачитане на индивидуалното самоопределяне и културно разнообразие, местна независимост, екологична устойчивост. Тези категории обаче не са строго и трайно дефинирани, а още по-малко наложени от някакъв елит или авангард.

Разрастващ се феномен

В една своя скорошна публикация моят приятел и съконспиратор Итън Милър прави кратък очерк на произхода и развитието на „подхода на солидарната икономика” (2). В нея той вижда зараждането през 80те, разцвета през 90те и продължаващото му разпростиране по света от тогава насам. По време на първия Световен социален форум (ССФ) през 2001 г. Итън казва: „С формирането на Глобалната мрежа на солидарно-социалната икономика, на световната сцена се появи СИ”. До ССФ, проведен в Мумбай през 2004 г., тази мрежа се е разраснала и включва четиридесет и седем национални и регионални мрежи на солидарната икономика от почти всички континенти, представляващи десетки хиляди демократични, местни, икономически инициативи от целия свят. На последния Световен социален форум във Венецуела, темите на солидарната икономика обхващат близо една трета от програмата на цялото събитие.

В статията си Итън признава, че „фактът, че хиляди разнородни, местно установени, общностни, икономически проекти [са способни да] поставят основата за една жизнеспособна демократична алтернатива на капитализма, може и да прозвучи невероятно.” Признава още, че понастоящем тези „алтернативни островчета” са се пръкнали сред враждебното капиталистическо море и „често са малки по мащаб, бедни на ресурси и със слаба гъстота на мрежата.” Въпреки това той говори дръзко за обществото на СИ и заявява, че решителни и отдадени местни, икономически активисти по целия свят „…посаждат сред нас семената на една друга икономика… и [зараждат] социално движение, и икономическа визия, способни да разклатят устоите на глобалния капиталистически ред…”

Конструктивна критика

„Не е за историята на битката, а за битката на историята” (Патрик Рейнсбъроу)

Аз съм участник в СИ и неин поддръжник. Подпомагал съм създаването на хранителни, занаятчийски и работнически кооперативи. Споделям надеждата, че нейните многобройни проявления са също и предвестници на друг, далеч по-справедлив, незаробващ и демократичен икономически модел. Способна ли е СИ наистина „да разклати устоите на глобалния капиталистически ред”? Ако някой ви каже, че знае отговора на този въпрос, не вярвайте на нищо друго, което този човек ще ви каже оттам насетне.

Все пак СИ като съзнателно, световно движение съществува от едва две десетилетия - време, съвсем недостатъчно, за да се направи категорична оценка за потенциала, с който разполага или, за да се определи влиянието й до момента. Едно не тъй преждевременно и по-полезно, според мен, изследване би започнало с това да се определят специфичните предимства (плюсове и постижения) и след това да се посочи как същите биха могли да се разширят така, че да се реализира този потенциал. Нека започнем с предимствата на солидарната икономика, от които поне следните четири могат да бъдат изброени.

Първо, и за мен най-характерно и вълнуващо е това, което може да се нарече „конструктивистко” или „централизирано” схващане на СИ за икономическите институции. Да поясним, спомнете си изказването на поетесата Мюриъл Рюкейсър: „Светът не е съставен от атоми, а от истории.” Прилагайки тази максима към „икономическия свят” откриваме, че широко приетото схващане за един единствен, хомогенен икономически модел, наречен „капитализъм”, преобладаващ в една или в друга държава, или по целия свят, в крайна сметка е просто една история сред много други.

Тази конструктивистка перспектива е ясно изразена в една друга публикация на Итън Милър, в която той ни насърчава да загърбим „оная история, която ни кара да се чувстваме малки и безсилни,” и която „е скрила от нас собствената ни сила”. В една нова, даваща ни възможности история, бихме видели капитализма с неговия свободен пазар, „работни места” и „заплати” просто като един начин за създаване и поддържане на препитание за семействата ни и за общността, в която живеем. Премахвайки подвеждащата идея за една гигантска „Икономическа система” ще прозрем начина на действие на редица други различни видове икономически модели, които на практика действат и ни поддържат, но остават под повърхността на тази глобална система. (3)

В книгата си „Посткапиталистическа политика” – друг първоизточник както на теорията, така и на практиката на СИ, Гибсън-Греъм (Джей Кей Гибсън-Греъм е общ псевдоним за феминистките икономисти – Джули Греъм и Катрин Гибсън. Първата им книга „Краят на капитализма (какъвто го познаваме)” е публикувана през 1996г., последвана от „Посткапиталистическа политика” през 2006 г.; бел. пр.) разглеждат проблемите, пред които са били изправени работниците от аржентинските фабрики, участвали в „Завземането” – инициативата, започнала през 2001 г., когато работниците започнали да поемат контрола върху изоставени фабрики и да ги правят отново действащи под работническо самоуправление. Според Гибсън-Греъм, основният проблем, с който са се сблъскали работниците не бил държавата или капитала, а техният собствен субективизъм. Те били работници, не управители или търговски представители, или предприемачи, и както казва един от тях: „Ако при нас беше дошъл някой с по 50 песос и ни бе казал утре да се явим на работа, така и щяхме да направим.” (4)

Иначе казано, те са преглътнали историята на капитализма и мястото си в нея. За да продължат отвъд тази история, да направят първата крачка за изграждането на солидарната икономика била необходима, както работниците сами я наричат, „битка със самите себе си”, което ще рече, че те са осъзнали, че преборването на капитализма [неминуемо] води до отричането на дългогодишно насаждани себеусещане и начин на съществуване в света, и същевременното възпитаване на нови форми на общуване, възприятия за щастие и икономически възможности. (5)

И според Итън Милър, и според Гибсън-Греъм, СИ започва с познатия „субект на отрицанието” – който често сме ние самите! – чийто себеусещане и среда са ограничени от действащите вътрешни нему истории, измислени от други. Целта й е да ни преведе през широко разпространените, но лишаващи ни от възможности истории към истории, разкриващи допреди скрити възможности и да ни помогне да осъзнаем в по-голяма степен силата на нашите собствени възможности. (6) Освен това се прилагат подходи като тези при Модела за развитие на общността на база на ресурсите. Те позволяват на участниците да преструктурират не само мисленето си, но и  квартала, в който живеят, местната си общност, позволяват им да си разказват различни истории за онова, което липсва или е дефектно и за това какво може да се определи като ресурс и преимущество.  

Концепцията за развитие, базирано на ресурсите приканва общностите да започнат да мислят за онова, което могат да направят, за да впрегнат в действие даденостите, с които вече разполагат. Въпреки че е възможна външна помощ, извън рамките на общността, към нея трябва да се прибягва като втора, а не първа възможност и само след като членовете на общността са решили сами как ще се оползотворят допълнителните ресурси. (7)

Действително тази конструктивистка първа стъпка е била от съществена значимост за повечето солидарно икономически инициативи. Такава е била тя за един баски свещеник и неколцина студенти в техническия университет, сблъскали се с опустошенията на гражданската война, които отричат едновременно капиталистическия и комунистическия строй и се възприемат като „социални изобретатели” на онова, в което днес се е превърнала инициативата „Мондрагон” – система от взаимосвързани, управлявани и притежавани от работниците кооперативи, произвеждащи по-трайни стоки от което и да било друго испанско предприятия. За шест десетилетия са закрити едва две предприятия от кооператива.

През 1965 г. за шепа токийски домакини, силно разтревожени от високите цени и ниското качество на храните по супермаркетите, необходимостта да се превърнат в „организатори, които да посредничат при договарянето” между домакинства и квартали и дребни земеделски производители, тъй щото първите да изкупуват от вторите, на приемливи цени, органични, млечни и зърнени продукти, също се оказала от изключителна важност. Те се нарекли „сейкацу” (което приблизително ще рече „животите на хората”) и днес системата от потребители и работнически кооперативи, която са изградили, помага на над 300 000 души в няколко японски града. (http://www.seikatsuclub.coop/english/)

Второ, близко до горния пример, предимство на солидарно-икономическите инициативи е (сравнителната) лекота, с която могат да бъдат започнати, поне сред така наречените либерални демокрации. Разрастването на солидарно земеделските инициативи (CSA) в САЩ е само един пример за това. Според някои изчисления към момента тези стопанства наброяват почти две хиляди, като за сравнение през 1999 г. броят им е бил едва шейсет (http://newfarm.rodaleinstitute.org/features/0204/csa2/part2.shtml). Изследване на Министерството на земеделието на САЩ от 2007 г. сочи, че „…12 549 ферми в САЩ продават продукцията си чрез механизмите на солидарното земеделие (CSA).”        (http://www.nal.usda.gov/afsic/pubs/csa/csa.shtml) Тези, както и по-голямата част от проектите на солидарната икономика, в това число „Мондрагон” и „Сейкацу”, са започнали с минимален или нулев външен капитал. Те са изградени въз основа на човешкия труд и други локално налични или намиращи се в общността ресурси и техните равностойни еквиваленти. За тях не са се изисквали някакви специални разрешителни или подкрепа от водещите политически сили. Освен това, както вече беше споменато, присъединяването към семейството на солидарната икономика не налага изповядването на едно или друго политическо кредо и идеологии, преданост към сектантски водачи, религиозни или етнически фракции и други подобни. 

Разбира се при някои режими, никога не е лесно да се внедрят каквито и да било алтернативи. В такива случаи, често е необходимо да се прибегне до  гражданско неподчинение и конструктивна, мирна съпротива. Последното е доказано от Движението на безимотните селскостопански работници (MST - Movimento Sem Terra) в Бразилия – солидарно икономическа инициатива, която насилствено окупира близо 20 милиона хектара необработваема земя и устройва близо 1 милион допреди това безимотни хора, като им помага да изградят съвместно жилищни, земеделски и образователни кооперативи. (За други подобни случаи вж. Демокрация на земята на Вандана Шива, особ. глава 5). 

Трето предимство на солидарната икономика е, че няколко от нейните най-популярни инициативи могат да бъдат разгледани като основоположници на нови, от по-висок ранг и с изключителна степен на участие форми на демокрация. Особено показателно сред тези е бразилското „бюджетиране/координиране чрез координирано участие” (наричано още и „партиципаторно планиране”. Подобен тип планиране и бюджетиране е една от четирите основни институции на ПарЕкон – алтернативен икономически модел, разработен от Майкъл Албърт и Робин Ханел; бел. ред.), което в момента бива широко разпространявано по света (информация на http://www.participatorybudgeting.org). Такова е и споменатото преди това Движение на безимотните работници, както и „Мондрагон”, италианските кооперативи, „Сейкацу” и „Ла вайа кампесина“, което се определя като международно селско движение, съставено от малки и средни производители, безимотни жени от селата, коренни жители, младежи от селските региони и земеделски работници. „Ние защитаваме ценностите и интересите на нашите членове. Ние сме автономно, плуралистично и мултикултурно движение, независимо от всякакви политически, икономически или други обединения. Нашите членове са от 148 организации от 69 държави по света.” (http://www.viacampesina.org)  

Всички тези проявления, по поразяващо различен начин представляват онова, което анархистът и активист за демокрация на работното място – Джордж Бенело определя като „работещи модели“ на това, което представлява демокрацията, когато се надгради тъй щото да позволи пълноценното участие (не просто периодичното гласуване) на милиони хора. Това ще рече, че тези движения са създали възможност за всички участниците или заинтересовани да оформят приоритетите и практиките на многочислени общности, прехвърлили са властта на по-малки или по-местни групи и са преструктурирали основните функции на по-големите звена, за да се улесни ръководството и да се позволи съвместната работа отдолу нагоре.

Добре е да се отбележи и обхвата на тези проправящи пътя модели. От безимотните селяни до домакините на средната класа, до работодателите на завършили университет и компютърно грамотни служители и кооперативни предприемачи, през национални и континентални граници. Още повече, те са постигнали тези цели и вървят в крак със своята преоткрита демокрация, те са тук сега и ще се застоят доста.

Четвърто и последно, СИ предлага нещо уникално за онези, които се присъединят към редиците й – възможността да изкарват или да започнат да изкарват препитанието си, да споделят разработването и оползотворяването на основните за икономиката ресурси и същевременно да допринесат за наистина нов и по-добър свят.

Разбира се сама по себе си не всяка инициатива на солидарната икономика може да гарантира на участващите в нея доходи за препитание или безипотечен дом с компютър или лаптоп във всяка стая. Някои се приближават до това положение – Мондрагон или северноиталианските кооперативи са достигнали жизнен стандарт над средния за Европа. Други като местните валути (на англ. ез. „local currency” или още комунална /регионална/ валутае вид валута, създадена в рамките на дадена общност като алтернатива на националната валута. Тази валута не е оторизирана от националните правителства и се използва само за търговия в определени области или общности – повече информация на http://en.wikipedia.org/wiki/Local_currency; бел. пр.) или жилищните кооперативи обезпечават само една част от икономически потребности на даден човек. Те трябва да бъдат допълвани, за да осигурят липсващите елементи на икономическата обезпеченост. Работническият кооператив може да осигури приличен доход, а също и разпределение на част от приходния излишък на предприятието за всичките си членове, но въпреки това ще им е необходимо солидарно земеделие и енергиен кооператив, за да се справят с изкуствено надутите пазарни цени на основните стоки и суровини.  

Независимо от това, особено в тези тежки времена на над десет процентна безработица, кооперативите са добро начало. 

Така съществуващи, те оформят онова, което може да се нарече „предимства на СИ”: нейният конструктивистки и „фокусиран върху субекта“ подход за разбиране на икономическия живот, относителната лекота с която инициативите на солидарната икономика могат да бъдат подхванати, капацитетът й да изгражда и поддържа работещи модели на демокрация на участието, не само през географски, но и през образователни и класови граници, а също и способността й да обезпечи прехраната ни, докато се опитваме да съградим нов свят за всички. По моему, изброените са преимущества не само спрямо (онова, което Тачър и други като нея ни казват, че е) статуквото, но и също спрямо много други познати форми на „социална промяна“, например онези, които или целят промяна на статуквото чрез конвенционални електорални политики, или целят да го отхвърлят чрез кървави революции. Вероятно предложенията ми за укрепване на солидарната икономика, които следват, ще ви убедят в това. 

Грабни момента! Предложения за укрепване на СИ

„Намираме се във време, в което може да се изправим пред мрачни десетилетия или пред възможност за реална, фундаментална промяна. Макар и да съм обнадежден от това, което правим знам, че изоставаме значително от мощта на „ниския път”, и че към момента сме губещите.“ Дан Суини, дългогодишен активист за солидарност и основател и директор на чикагския Център за изследване на труда и общността (8)

Разбира се сами по себе си тези преимущества и достижения не могат да осигурят гладък и безпроблемен път за изместването на глобалния капитализъм от СИ, справедливо определен от Дан Суини като „ниския път“. Тази система все още контролира повечето от световните икономически ресурси. Освен това тя бива поддържана от изключително могъща коалиция от заможни национални държави, начело на които са все още империалистическите и силно милитаризирани САЩ – въпрос на който ще се върна малко по-късно.

Независимо от това, глобалният капитализъм е видимо разклатен от своите собствени, вътрешни недостатъци, ето защо, сега изглежда е удачен момент да се запитаме как това зараждащо се движение може да добие по-голяма сила. Може би любимата максима на Джон Дюи, че демокрацията се нуждае от прераждане с всяко поколение е валидна тук и това поколение на активисти и застъпници на СИ е готово да създаде свой собствен модел на солидарна икономика. Във всички случаи, ако достатъчно от нас повярват, че вместо „мрачни десетилетия“ пред нас е плодоносна „възможност за реална, фундаментална промяна“, е възможно самите ние да създадем тази възможност.

Ето три предложения, които мисля биха допринесли солидарната икономика да се доближи повече до онова, което би могла да бъде.

Първо, необходимо е да се развият съществуващите форми на образование в СИ и на нейното разпространение. В САЩ, а и не само там, понятието е слабо познато, и почти нищо от практиките на СИ не се преподава в т. нар. курс на висшето образование, а още по малко в средното такова. (9) Необходимо е да се разработят учебни програми и да се открият съмишленици, които да преподават по тях в официалните образователни институции.

В частност, може би си заслужава да се разгледат семинарите, предлагани чрез организации или институции, насочени към обучението на възрастни или т.нар. продължаващо обучение, като тези към университетите, най вече поради причината, че същите привличат хора, които са били съкратени или търсят нова квалификация. В университета в Кънектикът, където работя, с мои колеги създадохме програма за „Изграждане на творческо общество“ към Департамента за продължаващо обучение. (http://www.creativecommunitybuilding.org). В тази програма, която предлага бакалавърска степен, към академичния състав са се присъединили хора с дългогодишен практически опит, включително и в солидарната икономика, и заедно напътстват учащите се и ги консултират за кариерното им развитие в различните форми на демократично участие и основната социална промяна. Открихме, че центърът за продължаващо обучение в университета ни предоставя изключително благоприятна среда, тъй като дейността му е фокусирана не към академични дисциплини и високоспециализирани публикации, а към подпомагането на нетрадиционни обучаеми в начертаването на собственото им образование. Възможно е същото да важи и за други университети. (10) В допълнение обаче практиците и застъпниците на солидарната икономика трябва да създадат свои собствени образователни алтернативи, били те квартални семинари, летни лагери или цели „училища на конструктивистката съпротива“. За момента ситуацията с обучението в СИ е такава, че дори когато е предлагано на групи ориентирани към про-социална промяна, то се провежда предимно като събитие от голям мащаб, например социални форуми, които се провеждат веднъж на две и повече години, правейки по този начин обучението недостъпно и непривлекателно за повечето хора.

Второ, бих препоръчал да се отдели повече внимание на изграждането на т.нар. поддържащи организации, които да предлагат необходимите ресурси за започването, затвърдяването и развитието на солидарно-икономическите инициативи. В момента първичните солидарно-икономическите инициативи, осигуряващи основни икономически продукти или услуги, често биват изолирани и се оказват в невъзможност да намерят съюзници, образователни материали, експертно бизнес консултиране или финансово подпомагане. В резултат много от тях се закриват точно толкова бързо, колкото са се появили.  

Такъв е случаят с местните валути за просъществуването на които се изискват неимоверни административни, координационни и маркетингови усилия, които често остават недооценени или неовъзмездени. Дори итакският час (на англ. ез. „Ithacahour или съкр. „час” е вид местна валута, използваща се в гр. Итака, САЩ. Тя е най-старата и най-голямата местно-валутна система, действаща и до днес в САЩ. С един итакски час се заплаща един час положен труд. Установеният обменен курс на 1 итакски час е 10 американски долара. Итакските часове, не са обезпечени в национална валута и не могат да бъдат свободно обменяни, въпреки това, някои фирми и предприятия се съгласяват да ги изкупуват. Допълнителна информация тук и тук; бел. пр.) - родоначалникът на тези проекти в САЩ – търпи сериозно обезценяване. (http://www.ithacahours.org). След достигане на близо 4000 индивидуални и 400 бизнес членове през деветдесетте години, за изминалото десетилетие участието в тази местно-валутна система е спаднало до 900 члена. За същия период повечето от близо петдесетте бартерни системи сред различни общности, водещи началото си от итакския час са прекратили съществуването си. (http://www.jgpress.com/inbusiness/archives/_free/000636.html)

Освен това сякаш има нежелание за разрастването на СИ или безразличие към нея като цяло. (Или може би все още не е ясно чия отговорност е това.) Ако солидарно-икономическата авантюра във вашия квартал или град посреща потребностите на членовете си, тогава защо да се ангажирате с разрастването й и разпространението й другаде? Този въпрос изникна безкомпромисно пред мен на един семинар през 2006 г., изнесен от Тим Хюет - кооператор и активист в Района на залива (Сан Франциско). По време на семинара Тим накара участниците да се замислят какво би било, ако бавно развиващата се и възпрепятстваща копирането си инициатива „Чийзборд” - прочутото кооперативно притежавано и управлявано от работниците си кафене в Бъркли - беше частна собственост. В този случай, всеки предприемчив собственик (или собственици) щеше да е силно мотивиран да разкрие още дузина и дори стотици други „Чийзборд”-ове не само в Бъркли, но и извън него. Къде е обаче стимулът, пита Тим, да се приложи това за един добре работещ кооператив, справящ се отлично със своите четири дузини работници – собственици. 

Да, Том признава, че отвращението към растежа не е желязно правило за кооперативите. Забележителни такива изключения в САЩ са Равноправна размяна, непрекъснато разрастващият се кооператив Честна търговия и Кооператива на партньорите за домашна грижа, който от по-малко от двайсетина души през 1985 г. е нараснал до над хиляда. В действителност, два от изброените кооперативи, активно и успешно се стремят към разрастване и превръщат процеса в част от мисията си. Тези примери обаче, допълва Том, са изключения, които потвърждават правилото.

Наред с това, особено в началната фаза на зараждането на дадена инициатива може да бъде трудно да се отделят време и ресурси, че дори и ентусиазъм и да се подкрепят сходни инициативи, но на други места, а също и създатели на мрежи и по-широкообхватни сдружения отвъд регионалните или национални граници. В такива условия съществува вероятност местната солидарност да дегенерира до форма на проява „само в задния ми двор“ (СВЗД) или най-малко да се обезсърчат усилията за сътрудничество с отдалечени съмишленици и за развитието на по-скоро глобално, отколкото тясно провинциално съзнание.

За щастие отдадени членове на семейството на солидарната икономика могат да приведат примери за това как да се справим с проблема да запазим отделните солидарно икономически инициативи независими и същевременно подхранващи растежа на цялото движение. Сред тези примери са вече споменатите Движение на безимотните селскостопански работници (MST) и „Ла виа кампесина” – Пътят на селянина (LVC), които обхващат цели държави и функционират на няколко континента, и които продължават да се разрастват без да компрометират отдадеността си на изконните форми на демокрация. LVC например заедно с членството предлага и програми, които включват обучение на работниците в техники за устойчиво производство, споразумения за честна търговия, съхранение, равенство между половете и изпълнението на банкови и кредитни политики, в подкрепа на гореизброените инициативи и програми. (11)

Освен това, съществува световно кооперативно движение, което насърчава солидарността и предоставя помощ на различни нива, от части чрез съблюдаването на седем ръководни принципа. Принципите са: доброволно и отворено членство; демократично управление от членовете; икономическо участие на членовете; автономност и независимост; образование, обучение и информираност; сътрудничество между кооперативите и грижа за общността (ILO R193, чл. 3 (b)). Желателно е солидарно икономическата общност да помисли за метод за изработването на подобен набор от базисни и осигуряващи последователност принципи (а дори и по-разширени, вж. по-долу).

Освен тези внушителни, широкомащабни организационни методи за разрастване на СИ, съществува и друг, по-директен и лице в лице подход. Нека се върнем на инициативите Равноправна размяна и Кооператива на партньорите за домашна грижа – изключенията от златното правило на кооперативите да гледат на растежа с безразличие и неохота. И двете активно и успешно са се стремили към разрастване и са превърнали процеса в част от мисията си. Как така? Какво им е позволило да се превърнат в изключения? (12)

Причината вероятно е, че и двете организации са избрали да прекрачат отвъд собственото си членство, да обединят усилията си отвъд границите на организацията и да работят за трансформирането на целия индустриален сектор, за да поправят системната несправедливост.

Да го кажем другояче, и двете са кооперативи, които така да се каже имат смесена или двойна мисия – да служат на членовете си и да служат на още една група. При Равноправна размяна тази група обхваща дребни фамилни земеделци, предимно от южното полукълбо, които биват експлоатирани от установените системи, били те финансова, производствена и системата за дистрибуция на земеделска продукция. При Кооператива на партньорите за домашна грижа допълнителната група включва огромната работна сила за домашна здравна грижа в САЩ (наброяваща близо милион според някои статистики), представителите на която, заради алчни агенции за домашна грижа, са поставени на дъното на здравната система. 

Този вторично разрастващ се модел може да се нарече „хоризонтална или местна солидарност“, за да се разграничи от другите прояви, които разчитат предимно на отдалечени мрежи, асоциации, организации, предоставящи техническа помощ и др. И двата кооператива виждат себе си не само като организации, ангажирани единствено с оцеляването си, но и като помощни такива – създатели на възможности за изграждане на други кооперативи, сътрудничещи си с други групи от хора, които не получават достатъчно обслужване или които биват експлоатирани от капиталистическата „мейнстрийм икономика“. Като такива, те работят директно с тези групи, без да прибягват до външни посредници.    

Концепцията за „хоризонтална солидарност“ ме извежда до окончателното ми заключение, а именно СИ насърчава междусекторното и междуорганизационното сътрудничество в собственото си семейство и приемствеността между новаторите на  демокрацията на участието. Като основа за съждението си ще ви разкажa накратко една случка от програмата за „Израждане на творческо общество” (ИТО), за която ви споменах преди малко.

Миналия семестър в програмата за ИТО, за бакалаври, бе включена дисциплината „Творческа демокрация и изграждане на общността”, по която преподаваха четирима опитни практици, всеки от които със свой собствен похват на преподаване на методите за динамичната социална промяна. Те варираха от организиране на общността по Сол Алински и Mидуестката академия (http://www.midwestacademy.com) през ненасилствената съпротива на Ганди и конструктивистката социална програма до изграждане на кооперативна икономика и базиран на общността граждански диалог, участие и взимане на решения. Далеч преди самото започване на курса, лекторите – практици бяха във възторг от букета от методи и подходи, който се получи, но същевременно имаха ясната представа, че знаеха съвсем малко и почти никога не бяха работили с хора извън кръга на техните собствени концеции и убеждения.

Идеята за включването на тази дисциплина в програмата по ИТО беше да се компенсира именно тясната специализация на различните групи, целящи фундаментална, прогресивна промяна. И това, апропо, е същината на последния ми съвет към привържениците на СИ – необходимо е да се акцентира върху това колко е важно идеите на солидарната икономика да се разпространят отвъд комфорта на практикуващите я организации. Основополагащото схващане за това е, че сама по себе си нито една прогресивна визия или стратегия не е достатъчна за създаването на един истински справедлив, демократичен, мислещ за природата и основан на мира свят. Това важи с еднаква сила и за солидарната икономика, и за всяко друго хоризонтално демократично движение. Накратко, ако активистите на солидарната икономика се стремят да се доближат до целта действително да поставят под въпрос глобалния капитализъм, то тогава е необходимо да намерят съюзници, с които да обменят опит и знания и с които активно да си сътрудничат.

Разговаряйки със съмишленици – кооперативни активисти за тази потребност от междуорганизационно сътрудничество, открих, че би било от полза да добавя още един, осми принцип, който да допълни превърналите се вече в канон седем принципа, разгледани по-горе. Оформен така, че да адресира СИ, а не само кооперативите, той би звучал така:

Солидарно икономическите инициативи сътрудничат за изграждането на справедливо, изцяло демократично и основано на мира общество.

Те си сътрудничат с разнородни хоризонтални демократични и граждански-формирани групи, за да изградят със съвместни усилия изцяло демократично общество, чиито институции, ресурси и възможности са достъпни за всички на равна нога, и където ненасилственият диалог и решаване на конфликти ще се прилагат широко за предотвратяването и решаването на проблеми.

Както споменах, такъв обтекаем принцип може да се допълва по много и различни начини. Един, особено привлекателен за мен начин включва сътрудничество между активистите на СИ и на многото общностни групи, които са се превърнали в основоположници на новооткритите форми на хоризонтално демократично управление, като например онези групи, които съм описал в „Дилема на демокрацията”, в предната си публикация на тема „Да си представим обществото отново”, като създаващи нови форми на пряка демокрация и съвместно управление.  

Несъмнено това заключение ще предизвика почуда, ако не и по-бурни реакции от много активисти на СИ. Все пак аз току що така да се каже прегърнах думичката с „П” или поне идеята за нещо изключително наподобяващо я. Привържениците на СИ са по-скоро склонни на презрение към всички форми на сътрудничество с правителства, политически партии и псевдо-представителни институции, които в наши дни се приемат за проявление на демокрацията. 

Тези емоции със сигурност са разбираеми, но нека видим какво би се случило, ако приложим същия конструктивистки подход, който СИ прилага към „капитализма”, към „правителството”. Тогава „правителството” със своите „ръководни кадри”, „политичиски партии и държавни чиновници”, „закон и ред”, „затвори и съдии”, със своя „електорат”… не е нищо друго освен част от начина, по който ние всъщност изграждаме и поддържаме мира, по който се справяме с конфликтите, упражняваме и развиваме управленството, изграждаме стабилни взаимоотношения и хармонични общности, и прочие в ежедневието си. Концепцията за всеобхващаща и хомогенна „политическа система” е удобна фикция – една от онези обезсилващи истории – за тези, които са окупирали и контролират това, което можем да наречем официална система на управление. Като погледнем под повърхността на тази измислица, ще видим необятния спектър на неофициалната управленска структура – механизъм, чрез който разногласието се превръща в съгласие, властта и водачеството стават легитимни, а миролюбиви, дисциплинирани и сигурни общности биват съхранени. Не е трудно да се намерят работещи примери, било то взети от обществата, населяващи Галапагоските острови и техните общностни съвети или пък от процъфтяващите през последните три-четири десетилетия методи за обществено посредничество и възстановително правосъдие, прилагани към „престъпността”, от Квакерите и от други, основани на консенсуса процеси на взимане на решения, от традицията за развитие на управленските качества на движението за граждански права, от методите за обществени проучвания като изследването чрез действие и участие, посредством, което контролът върху това как и какви знания да се добиват е споделен между участниците, от граждански миротворчески инициативи, от проектантските, проучвателни кръгове и от други процеси на изграждане и планиране на обществото. (13)

В почти всички от изброените, властта и правомощията са по-скоро споделени, отколкото едностранно упражнявани от някакъв елит или доминираща институция. Още повече, тези неофициални прояви на управление обикновено прибягват до незначителни или почти никакви форми на физическо насилие или заплахи за такова. По-скоро разчитат на развитието на отношения, основани на доверие, взаимопомощ и съпричастност, на прилагането на методи за изграждане на консенсус и на временното и на ротационен принцип разпределение на властта, правомощията и лидерството. В този смисъл, можем да ги определим като израз на солидарното управление (СУ), контрастиращо на преобладаващо насилствените и йерархични структури на официалните правителствени системи.

Смятам, че сама по себе си СИ не може да преобразува или да покори американската империя, нито пък да откопчи национална държава, каквато я познаваме днес, от „легитимната власт”. Но именно това трябва да се случи, ако действително желаем да поставим под въпрос „глобалния капиталистически ред”. Ако не поставим под същото съмнение и държавата, капитализмът ще продължи да черпи своите основни финансови и военни ресурси. Властта на държавата, както твърди Хилъри Уейнрайт, трябва да се „изиска обратно”, т.е. да се преустрои тъй щото действително да се упражнява от „останалите от нас”, а не само от избрани чиновници, а целите й трябва да обезпечат трибуна за всяко мнение и да насърчат лидерството у всеки заинтересован. Това не е краткосрочна цел, но по този начин ще се избегне дуалната наивност на „вземане” и „отхвърляне” на властта, две действия, които в крайна сметка ще оставят „останалите от нас” точно толкова маргинализирани и безгласни, колкото сме и днес.

За да се предвиди и да се вдъхне живот на една „възстановена” държава, да се преустрои властта, са необходими повече от едно сърце, от един ум или от една група хора. СУ може да ни научи как е успяло (а) да обедини цели общности, включително цели щати в САЩ, при взимането на решения по начин, носещ характеристиките на „спонтанно” управление и как (б) са били убедени законодатели, кметове и други политически фигури да приемат (много) от тези решения. От друга страна СИ ще ни е необходима, за да (а) убедим скептични или лишени от правомощия граждани, да се включат активно в социалната и политическа промяна, и (б) да достигнем до онези, които поради бедност или поради особено унизителната си и изтощителна работа нямат време, а още по-малко мотивация за демократично участие. Освен това, ако солидарното управление, подобно на участието в бюджетирането (УБ), е способно да генерира финансови ресурси за солидарната икономика, солидарно икономическите инициативи могат да подпомагат икономически „доброволчески” ангажираните с гражданско-формираните прояви на управление.

Несъмнено още много може да се изговори за това дали е възможно и ако да как трябва да се осъществи симбиозата между СУ и СИ. По моему обаче, тъй като съм активист и на двете движения вече десетки години, няма съществени пречки или недостатъци, които да стоят пред едно такова сътрудничество. Действително двете движения имат токова общо помежду си и се допълват така добре, че сякаш са създадени едно за друго.

Добрата новина е, че такива симбиози, макар и редки, не са непознати. Процесът на участие в бюджетирането (УБ), зародил се в Бразилия, е може би най-известната проява на такова сътрудничество. Той позволява на обикновените граждани и общностни организации да разпределят дялове на градския или областен бюджет, обикновено сведено само до нуждите от комунални подобрения (например изграждане на нови училища, предоставяне на повече здравни услуги и др.), но потенциалът е доста по-голям. Според някои източници, в Латинска Америка, Европа, а и на други континенти вече съществуват над 3000 общини и по-големи административни единици, прилагащи различни форми на участие в бюджетирането. Макара и често да бива отхвърляно от по-консервативните и да среща други пречки, изглежда съществува широкоразпространено единомислие, че УБ е стъпка към ограничаването на икономическата несправедливост и по-достъпното активно гражданско участие в управлението.

В САЩ солидарната икономика има необичайната възможност да си сътрудничи с федерално назначена и финансирана агенция - Системата за кооперативно разрастване, представителствата на която обикновено се помещават в т.нар. държавни „ланд-грант” колежи или университети (ланд-грант университет или колеж е висша, държавна образователна институция в САЩ, ползваща се от предимствата на Закона Морил. Законът Морил от 1862 година предоставя възможността за получаване на държавни заеми за създаване на земеделски университети в различните щати; бел. пр.). В седем северозападни щата някои групи, практикуващи СУ (но не и практиците на СИ) вече си партнират с лекторите на системата за кооперативно разрастване и са обединили сили в борбата срещу селската бедност в региона. (14)

От опита си съдя, че обучителите по кооперастивно разрастване често прилагат оправомощаващ модел на икономическо развитие на общността, който спокойно може да се слее с принципите и практиките на СИ. Например Центърът за опазване на околната среда и биоразнообразието към Университета в Кънектикът започна съвместна работа с нашия департамент по кооперативно разрастване, от части, за да разработят „Земеделско училище”, където студентите да живеят и да се обучават в устойчиво земеделие, като по този начин те ще бъдат по-пригодни за професионално развитие в условията на по-скоро солидарни икономика и управление, отколкото на корпоративен агробизнес. Според Скот Питърс от Корнелския университет този оправомощаващ модел е част от „популярната традиция на организиране на образователния процес”, от която са произлезли три типа на обучение:

  1. Инструменталното обучение, което е помогнало на хората да развият техническите си умения в земеделието, производството на продоволствия и други области;
  2. Комуникативно обучение, което е помогнало на хората да се разберат един друг, да разберат гледната точка, проблемите, надеждите, интересите и прочие на другия; и
  3. Еманципиращо обучение, което е развило управленските умения, увереността и куража у хората, и им е дало възможност да работят заедно, за да променят света по начин съответстващ на ценностите и идеалите им. (15)

Тази традиция и присъствието на Системата за кооперативно разрастване в толкова много университетски учреждения и местни общности, е превърнала обучителите по кооперативно разрастване в идеалните сътрудници на солидарно-икономическите инициативи, а едно такова сътрудничество би било полезен прецедент за други федерални агенции и програми.

Как обаче осъвместяването на СУ и СИ може да се надгради така, че действително да отхапе част от неприятните функционалности на съвременната национална държава? Една несъмнено визионерска стратегия би била преразпределението на федералния бюджет, тъй щото една значима и нарастваща част от данъчните приходи да се връща директно в местните общини или квартали („Без облагане ако няма местна възвращаемост”?). Да вземем за пример САЩ. Може да се започне с всяка от 60 000 малки общности от по 5000 жители, които да получават годишен дял от по 1 милион долара за финансирането на местно-разработени инициативи, които (а) насърчават икономическата самостоятелност на общността (СИ) и (б) се определят чрез процеси на участие във взимането на решения, в следствие на директен, лице-в-лице диалог между жителите (СУ). Общностите – реципиенти ще трябва също да допринесат своя дял в равен размер на федерално отпуснатото финансиране, било то чрез собствени средства (евентуално с използването на местна валута) и/или в натура, допринасяйки с времето, таланта и продукцията си. Така общата стойност на „местно-насочените федерални приходи” ще достигне 60 милиарда долара, което звучи безумно много, но бледнее спрямо залозите, бонус пакетите и всякакви други наливания на средства за корупция и банкрутиране на корпорации, които федералните чиновници са одобрили през изминалата година и нещо. (Програмата може да се нарече Гражданско разпределени обществени приходи ГРОП.) 

За да се извършва граждански контрол върху обществените приходи, тези федерални преразпределения ще се извършват директно към самите местно разработени инициативи, като за целта ще се търси одобрението на кметове, общински съвети и други държавни служители, но същото няма да има задължителен характер. По-мащабни проекти, като такива за изграждане на възобновяеми соларни или ветро-енергийни източници за населението или за строителството на екологосъобразни CAD-CAM 9CAD- компютърно подпомагано проектиране; CAM- компютърно подпомагано производство; бел, прев.) промишлени сгради и работни места, могат да се подпомагат чрез комбинирано федерално преразпределение от няколко малки общности. В случай, че се прецени, че е необходим федерален надзор, за целта може да бъде свикан съвет от нечленуващи в официалните политически партии делегати, избрани от местните общности. Местните инициативи, с одобрението на този съвет или на по-големи асоциации, могат да потърсят помощ от поддържащите групи на СИ и/или СУ.

Разбира се 60 милиарда долара годишно няма да разрушат империята на Глобалния капиталистически ред, но с отстраняването на засечките и препъни камъните в този ГРОП експеримент, сумата може да нараства стабилно. И при всички положения предимствата от един такъв обозрим и да се надяваме успешен експеримент няма да отидат за определени хора и ще генерират своя собствена мощ за възпроизвеждане на модела.

Как обаче да накараме една толкова различна стратегия да заработи? Труден въпрос. Част от мен вижда едно продължаващо десетилетия боксуване на партерното ниво на СИ и на солидарно-икономическото организиране (и сътрудничество), което в последствие ще се филтрира в общинските и държавни администрации, докато накрая не достигне онези, които сме избрали да създават федералните политики. Най-първата отсечка от този така дълъг път, според мен обхваща именно изграждането на мост между тези две преоткрити форми на демокрация така, че да се обединят в този процес на организиране на местните общности.

В допълнение, имам силното усещане, че рядко е имало такъв благоприятен момент като сегашния за надграждащи иновации, които да трансформират както икономиката, така и начините ни на управление. Това ми усещане се потвърждава от неотдавнашния емоционален диалог и преговори между федералния Секретариат за обществено участие и цяла общност от организации и хора, ангажирани с „обществен дебат и разискване”. В следствие на преговорите бе постигнато споразумение за набор от обществено ангажиращи принципи, насочени към изграждането на трайно сътрудничество, което да подсили различните прояви на СУ на много нива в политическата система на САЩ. (За актуална информация и за достъп до този градивен процес отидете на уебсайта на Националната коалиция за дебат и разискване: http://www.thataway.org)

Активистите и застъпниците на СИ може да се заинтересуват от този дебат и да видят как собствените им „предимства”, принципи и най-добри практики могат да се популяризират и да се обвържат – тук и сега – с целите на държавата и на федералните агенции, фокусирани върху „икономическото развитие на общността”, например ЖГР (Жилищно и градско развитие), МЗ (Министерството на земеделието на САЩ), АИР (Администрация за икономическо развитие) и няколко други. Несъмнено тази втора възможност да „грабнем момента” трябва да се подкрепи и обезпечи от първата, иначе рискуваме да обхванем само малка част от общата картина. Противното обаче ми се струва също толкова валидно – по какъв по-добър начин можем да станем широко разпознаваеми като привлекателна алтернатива, от това да поставим дневния ред и постиженията си на всяка възможна публична сцена

 

Превод: Донка Александрова

БЕЛЕЖКИ

1. За обща информация за солидарното земеделие (CSA), вижте следните сайтове http://www.localharvest.org/csa/; http://newfarm.rodaleinstitute.org/features/0204/csa2/part2.shtml; италианската Лигкооп http://www.legacoop.it/; за Мондрагон: http://www.mondragoncorporation.com/; и http://www.youtube.com/watch?v=NORmQ8zaL1c ; LVC, www.viacampesina.org/main_en/. Подробни статии на сайта на Икономическо организиране на общностите (GEO): http://www.geo.coop/, и в антологията Солидарна икономика под редакцията на Джена Алард, издателство „Чейнджмаркет пъбликейшънз”, 2007г.

2. Милър, И. „Други икономики са възможни” в Долар и разум /Икономическо организиране на общностите (GEO)/", юли/август 2006г. Другите цитати в раздела са от същата статия.

3. Милър, И. „Солидарна икономика: от долу-нагоре и от вътре-навън” на http://www.geo.coop/node/15 .

4. Гибсън-Греъм, Дж. К. (2006). „Посткапиталистическа политика”. Минеаполис, Минесота, Университетско издателство

5. пак там

6. Тук съществува силна връзка между освободителната (и конструктивистка) педагогика на Пауло Фриере, чрез която неграмотните или полуграмотните добиват възможността да осъзнаят, че писмения език не е външно наложен код, предназначен само надарени и официално образованите, и да го използват за да разширят собственото си себепознание, словесното си творчество и политическа принадлежност.    

7. Гибсън - Греъм  - в цитираната книга.

8. Цитат от „Солидарна икономика” цитигарана по-горе.

9. Една обнадеждава инициатива е Политехническата академия в Остин – нова държавна гимназия в един от по-бедните афро-американски квартали в Чикаго. Целта е да се насърчи кариерното ориентиране за млади хора в сферата на висококвалифицираната продукция, управлението и предприемачеството”. В учебните програми на училището са заложени посещения на учениците в кооперативите на Мондрагон. Вижте статията на Дан Суини „Развитие на обществото по Високия път и Солидарна икономика” в антологията Солидарна икономика, цитирана по-горе.

10. Статия от и за ЦООСБ в онлайн списанието Ню вилидж: http://commons.newvillagepress.net/commons/new-village-online/current-issue/

11. Менсър, M. (2008) „Преходна демокрация на участието в действие – случаят „Пътят на селянина”. Журнал по социална психология, том 39, бр. 1.

12. Всъщност има много други изключения в САЩ и извън. Например италианските социални кооперативи, които наброяват хиляди и в които участват както доставчиците, така и ползвателите на социални услуги. По темата вж. „Социални кооперативи” от Рената Жоржен от италианската Лигакооп.

13. За начинаещи в необятнато поле на солидарното управление: за възстановително правосъдие и обществено посредничество, вж. http://www.restorativejustice.org/articlesdb/articles/7338; http://www.mrjc.ca; http://www.nafcm.org; http://www.voma.org; за развитие на управленските умения, вж. Мери Беленки, „Традиция без име”, особ., Част 3, „Развитие на обществения глас” (Бейсик букс, 1997); за „изследване чрез участие, вж. МД Анису Рахман „Човешко саморазвитие” (Зед букс 1993); за „граждански миротворчески инциативи”, вж. Харолд Сандър „Процес за обществен мир” (Палграве, 1999); за „представа и планиране на обществото” вж. Хилъри Уейнхарт „Възстановяване на държавата” (Версо, 2003), Мат Лейнингър „Следващата форма на демокрация” (Университетски издателство, Вандербилт. 2008) и споменатат ми вече статия „Дилема на демокрацията”. За допълнителни примери особено от не-западаните държави вж. Джон Гавена „Методи на участие в местното управление: уроци от чужбина” в Нашънил сивик ривю, зима 2004.  .

14. вж.: http://www.nwaf.org/Programs.aspx?pg=Programs/Horizons.htm, отразена и в статията ми „Дилема на демокрацията”

15. Питър, С. „Вдъхновяване на хората на земята” журнал Икстеншън, юни 2002.

 

 

 

Източник: сайтът Живот след капитализма