Търсене в този блог

понеделник, 28 април 2014 г.

Живеем в опустошителна анархия, създадена нарочно и с умисъл – Владимир Зарев

 

  

 

 

 

Интервю за ГЛАСОВЕ на Елена Дюлгерова

 

„През настоящата 2014 г. по романа „Разруха” режисьорът Петър Попзлатев започва снимките на едноименен игрален филм и това ще бъде особено вълнуващо събитие за мен“, споделя в специално интервю за ГЛАСОВЕ писателят Владимир Зарев и коментира: „Знанието, човешките умения и интелигентността, невежеството и долните ни инстинкти, всичко у нас се стреми да се превърне във власт. Поради този нестихващ стремеж някои си взимат куче, други трупат безбрежно и неупотребимо богатство, трети стават тирани. Всеки голям писател, художник или композитор е един очарователен тиранин. Копнежът към властта у човека е вездесъщ, всепроникващ. Затова горският в село Бистрица, където прекарвах летата си в детството, идваше на реката, захвърляше карабината, събличаше се съвсем гол, но никога не сваляше фуражката си – защото тя бе знак за неговата значимост, за неговата власт.“

 

 

- Разговаряме седмица след великденските празници. С какво свързвате тези светли дни?

 – С усещането за светлина... За пречистваща духовна светлина. С чувството, че се докосвам до едно величествено страдание, което възвестява победата на съвършеното духовно битие над грубия и така омърсен от нас материален свят.

-До юни романът ви „Разруха” ще се появи на пазара в ново, десето издание. Какво е значението му за вашето творчество?

- Издателство „Хермес” прояви щастлив за мен интерес към „Разруха” и романът наистина ще бъде преиздаден вече за десети път. В „Разруха” описвам как след демократичните промени 1989 година беше обезкръвена и ограбена България, как трудът на милиони хора беше окраден, обезсмислен и поруган. И най-важното – как бившата комунистическа номенклатура и репресивните служби се опитаха и успяха да превърнат политическата си власт в икономическа.

Как умишлено и престъпно бяха парализирани, а сетне и корумпирани полицията и съдебната власт, т.е. беше унижена и подкупена имунната система на всяка държавност, а също и как умният, интелигентен и най-важното честен човек у нас, започна да се отъждествява с глупака, а мошеникът, отявленият негодник и престъпник бе осветен от прожектора на медийното внимание и се превърна в герой на нашето време.

- Гневен сте…

- А вие не сте ли? Не живеем в реална демокрация. Именно това твърдя в романа „Разруха”. Живеем в неспирна полузаконна и опустошителна анархия, която беше създадена нарочно и с умисъл. Сюжетът, образите, посланията, цялото духовно усилие в книгата са повлияни и всепроникнати от помитащите исторически събития на промяната, които ни споходиха в последните двадесет години.

- „Разруха” е преведен на немски и предизвика вниманието на немскоезичната критика, отбелязан е с множество ласкави отзиви. В Германия бяхте наречен „българският Балзак”...

- „Разруха” наистина има прекрасна съдба в Германия. По мнението на немскоезичната критика романът е не само свидетелство за мъчителния, безнадеждно криминален преход у нас, но засяга ония социални и психологически механизми, които касаят промените в цяла Източна Европа – немската критика нарече „Разруха” буквално „роман на промяната в цяла Източна Европа”.

- За него в Германия, Австрия и Швейцария излязоха над 40 направо ласкателни отзива. Любопитно е, че в някои от тях се подчертава, че е съществувало очакването тази книга да бъде написана в Чехия, в Унгария или в Полша…

- Да. И че се е появила и е дошла от България. Втора програма на националната немска телевизия направи едночасов филм, наречен „Българският Балзак”, и го излъчи многократно в предаването си за култура „Фьоникс”.

През настоящата 2014 г. по романа „Разруха” режисьорът Петър Попзлатев започва снимките на едноименния игрален филм и това ще бъде особено вълнуващо събитие за мен.   

- Успех в немскоезичния свят пожъна и епичната ви трилогия „Битието”, „Изходът”, „Законът”?

- Трилогията, всъщност това наистина е епична фамилна сага, излезе на немски в общ обем от над 2000 страници и в прекрасния превод на Томас Фрам, който успя да съхрани не само образите и посланията на романите, но и енергията, необикновеността, яркостта на езика. Миналата година едно от най-големите издателтва в Германия DTV (ДеТеФау) закупи правата за „Битието”, „Изходът”, „Законът” от Ханзер и ще преиздаде трилогията на немски език в меки корици, което означава в голям тираж.

- Кой е основополагащият проблем, който ви вълнува и ви предизвиква постоянно във вашето творчество?

- С удоволствие ще споделя, че в трилогията, пък и в цялото си останало творчество се опитах да размишлявам и да разреша за себе си навярно най-важния за всеки от нас екзистенциален проблем – проблема за властта. Колкото и да звучи измислено, ако се вгледаме внимателно в човека, ще забележим, че всички негови стратегии за бъдещето, пък и мимолетните му хрумвания, въжделения и действия в настоящето са продиктувани и се подчиняват на копнежа му да властва... да властва на всяка цена над някого, над нещо, поне над някакво умение.

Цялото наше разумно поведение е опит да овеществим и наложим своята власт. Забележете, поне половината от времето бебето плаче не защото е гладно или подмокрено, а за да привлече вниманието на майка си и чрез своя инат да упражни властта си над нея. Всичко, до което се докоснем у себе си, се стреми към някаква власт или изразява власт.

Душевната чистота упражнява власт, но и подлостта е форма на власт, любовта е власт, ала и омразата е власт, красотата е форма на власт, но и грозотата властно ни привлича, защото ни въздейства и отблъсква, парите са власт, ала дори нищетата и страданието са форма на власт – сакатият просяк нарочно оголва отрязания си крак и така чрез своето нещастие властва над нас и ни принуждава да му дадем милостиня.

Знанието, човешките умения и интелигентността, невежеството и долните ни инстинкти, всичко у нас се стреми да се превърне във власт. Поради този нестихващ стремеж някои си взимат куче, други трупат безбрежно и неупотребимо богатство, трети стават тирани.

Затова горският в село Бистрица, където прекарвах летата си в детството, идваше на реката, захвърляше карабината, събличаше се съвсем гол, но никога не сваляше фуражката си – защото тя бе знак за неговата значимост, за неговата власт.

В планинските води не се къпеше обикновен мъж, а горският, надзирателят, властта. Дори изкуството е прекрасна форма на власт и ако се замислите, всеки голям писател, художник или композитор е един очарователен тиранин.

Копнежът към властта у човека е вездесъщ и всепроникващ... дори самоубийството изразява нечия последна власт, макар че самоубиецът унищожително я упражнява върху себе си.

- Семейната сага „Битието”, „Изходът”, „Законът” е разказ за 120 години национална история. В първия роман действието се открива през 1890 година, а последният завършва с влизането на България в Европейския съюз. И в трите книги ли проблемите на властта, за които говорите, са различни?

- Разбира се. Макар и универсално въздействащ, механизмът определящ човешкия копнеж към властта в различните исторически реалности, се проявява по различен начин.

В първата част на трилогията, в „Битието”, когато следосвобожденското общество е все още подчертано патриархално, силно ме занимава това, което аз наричам „първичната власт на кръвта, на инстинкта, на вътрешната потребност да надмогнеш себе си и да се реализираш“, генетичната власт на едни автентични, обусловени от рода и могъщи люде. Неистовият им, понякога помитащ стремеж да строят, да властват над другите и над себе си като непрестанно съграждат и сътворяват нещо, като разрушават нещо друго.

Във втората част „Изходът” се опитвам да разгадая методите и смислите на тоталитарната власт, на това всепоглъщащо безумие, което превръща насилието, ожесточеното и ужасяващо насилие, в единствен инструмент за постигане на мнимо благополучие и щастие.

Имам герой Крум Марийкин, който, размахвайки бича, по най-зловещ начин принуждава селяните уж доброволно да предадат нивите и добитъка си, имота си, който е по-скъп от живота им, да влязат в ТКЗС и през цялото време, искрено учуден, се пита: „Защо тези хора не искат да бъдат щастливи?”.

Всъщност тайната на тоталитарната власт се състои в това, че тя се стреми да вмени на всеки усещането за виновност, за някаква вина и още по-коварно – опитва се да превърне всеки човек в съучастник. По този начин и жертвата, но и палачът стават жертва на насилието, на една привидно красива идеология, която обаче е неосъществима.

Социализмът непрестанно обещаваше на хората светло бъдеще, отлагаше живота им в бъдещето, ала настоящето им беше трудно и лишено от справедливост.

- В третата част в „Законът” като че сте пожелали да разкажете най-вече за властта на парите. Защо? Какво са парите?

- По време на социализма разликата между бедни и богати беше незначителна. Хората естествено се стремяха към парите, но те не носеха престиж. Близостта до висшата партийна номенклатура, връзките с властимащите и службата, която заемаш, носеха престиж, хората с много пари се считаха за съмнителни, направо за мошеници и врагове на народа.

Освен това тогава с парите не можеше да се направи нищо – например да се изгради фабрика, да се отвори собствен магазин, ресторант или хотел, да се купи апартамент или лека кола (за панелно жилище се чакаше с десетки години), да се предприеме околосветско пътешествие или свободно да се пътува по света, единствената банка – Държавна спестовна каса, даваше един процент лихва.

След демократичните промени у нас парите изведнъж добиха съдбовно, необгледно, нетърпимо значение и се превърнаха в най-висша ценност. Изведнъж хората бяха ослепени от провиждането, че парите дават свобода, неизразима свобода, защото подпомагат различието... и власт, смазваща, всепроникваща, достигаща до ненаказуемост, до самообожествяване власт.

Така хората масово повярваха, че могат по чудо да станат милионери и в първите години на демокрация у нас се нароиха няколко милиона фирми, а доста необразовани, първосигнални, ала нагли и арогантни мошеници се превърнаха в уважавани предприемачи и бизнесмени. Интересно за мен като писател бе да анализирам самообожествяването, появата у повечето от тях на лъжливото парвенюшко убеждение, че парите, големите лесни и награбени пари, носят безсмъртие.

- А разрешим ли е проблемът за властта?

- Размишлявал съм по този мъчителен въпрос, от лична гледна точка той навярно е разрешим, или поне изглежда така, и това може да стане чрез трудния и спасителен път на смирението. Не казвам примирението, защото примирението означава, че нещо, някакво решение, ни е наложено отвън. Ние просто сме били принудени, били сме насилени да го приемем.

Докато покаянието и смирението изразяват драматичен вътрешен избор, те са отказ от нещо, наложен отвътре. Както знаете със смирението подробно се занимават източните философии – най-вече даоизмът и будизмът.

От обществена и социална гледна точка обаче проблемът за властта изглежда неразрешим, защото дори във възможно най-демократичното общество тези, които управляват, са малцинство. Те са по-малко от тези, които са управлявани – а това неравенство води до непрестанни противоречия, до неминуем конфликт на интереси.

- Много хора, които не са запознати с творчеството ви, гледаха с любопитство сериала „Дървото на живота”, изграден по мотиви от романа ви „Битието”. И в него, и в доста от другите ви книги сякаш правите психологически „разрез“ на българина – в цялата му многоликост. Имаме ли специфичен национален характер, от какво се определя той?

– Българинът притежава едно удивително едновременно възвисяващо и снизяващо го качество – той е завършен индивидуалист, съществува и най-важното – оцелява, не в общността и чрез другите, а най-вече индивидуално, чрез себе си. Цялото ни историческо битие се е сложило така, че с изключение на няколко звездни мигове като Съединението или Балканската война например, ние не можем да работим в екипност, в цялост, в национално единение... всяка простичка или величествена народна идея сякаш се разпада в егоизма и индивидуалните интереси на всеки от нас.

- Ваше е разсъждението, че българската държава в продължение на векове предизвиква неуважение, дори ненавист от страна на своите поданици. Пояснете, моля ви.

- За да бъдем такива, каквито сме днес, основна вина има ужасяващото в своята продължителност турско робство, което по неведоми за мен причини някои български историци нарекоха едва ли не любовно „османското присъствие”.

В тези пет помъртвели века се извършват две основни манипулации с българския народ. Първата е, че насилствено се променя генетичния фонд на българина, защото петстотин години всеки по-смел, непокорен и изпълнен с достойнство християнин е бил физически унищожаван и не е могъл да остави след себе си потомство.

Оцелявали са безличните и примирените, най-вече крайните индивидуалисти и страхливците, те генетично са се възпроизвеждали. Навярно на някой ще се стори, че подобен извод е преувеличен, но аз ще дам прост пример, който го доказва.

В края на ХIV век българите и англичаните като народи са горе-долу еднакви – по около два милиона и двеста хиляди души. В края на ХIХ век, когато се освобождаваме от „турското присъствие”, ние наброяваме около три милиона и половина, а англичаните са тридесет и три милиона само на Острова, без да се броят колониите.

Представете си какво чудовищно прочистване ни е сполетяло във вековете на крайна цивилизационна изостаналост и мрак. Спомнете си и печалната поговорка: „Преклонена главица сабя не я сече!”.

Втората беда, която настига българският народ, според мен е още по-значима и тя се превръща в част от най-негативните прояви на националния ни характер. В продължение на пет века българинът не само се отчуждава от държавата и нейните институции, но ги и намразва завинаги, ще употребя по-силни думи... намразва ги не само в паметта, но и в кръвта си.

Защото султанът не е неговият цар, кадията не е неговият съдя, ислямът не е неговата религия и полумесецът не е неговото знаме. Това тотално неуважение, а в днешно време то е свързано още с гняв и с презрение към институциите и държавността, е пагубно за всичко, което касае целия народ, което може да се превърне в общонационална перспектива и спасителна кауза.

- Днес направили ли сме крачка към уважението на институциите?

- Бездарната и корумпирана политическа класа и самите институции, ще посоча само прогнилата до корен съдебна система, отчуждиха още по-плашещо и болезнено българският гражданин от институционализма и държавността.

Спомнете си, за да се назначи на висок пост някой магистрат, трябва да го търсим със свещ, защото по правило всички кандидати се оказват най-малкото незаконно забогатели, висшите магистрати, призвани да прилагат закона, се оказват с тежки правни нарушения, за които някои обикновени хора биха лежали в затвора.

- Как се проектира българският национален характер върху днешната политическа и обществена реалност? Защо така години наред се случва с възторг да приемем нещо или някого – примерно, навремето царя, неотдавна Бойко Борисов и прочее примери – пък после горко да се „разочароваме“?

- Тази на пръв поглед умилителна доверчивост е също част от националния ни характер и можем да я проследим във времето. Убеден съм например, че същите българи, които са плакали за кончината на цар Борис Трети, след Девети септември все така искрено са оплаквали и гибелта на Георги Димитров.

Но днешният политически живот е толкова нечистоплътен, повсеместната корупция и несправедливостта – така отчайващи, че погнусеният от всичко българин се надява на последното – на чудото, на праведника, на „месията”, вярва че най-сетне ще се намери някой чист и достоен човек, който освен за своите лични интереси и вождистки амбиции ще се погрижи и за добруването на окаяния си народ.

- Как ви се вижда България месец преди европейските избори, които, както се очаква, ще определят политическите събития у нас през лятото, през есента?

- Аз отдавна споделям опасението си, че за жалост България все повече се превръща в територия, българският народ се топи като късен сняг и всички прогнози посочват, че е на път да изчезне.

Ние сме шепа хора, сам по себе си българинът е умен, находчив, надарен е с умения, населяваме красива, плодородна, прекрасна земя, толкова е лесно при възстановяване на законността и на ясните правила, които трябва да важат за всички, да се оправим и замогнем буквално за години. Преживявали сме няколко страдални, кървящи войни, преживели сме несправедливостта и приумиците на великите сили, преживели сме три национални катастрофи и въпреки това сме се съвземали, възраждали сме като птицата Феникс от пепелта.

Сега, слава богу, живеем в мирно време, нямаме врагове и да се надяваме, намерихме правилните си съюзници, уж влязохме в Европа и въпреки това четиридесет процента от народа е неграмотен и тъне в невежество, селата запустяват и умират, внасяме чесън от Китай, целина от Холандия, картофи от Полша, зеленчуци от Македония, плодове от Гърция, мизерията е навсякъде, голяма част от населението просто оцелява, промишлеността едва крее, не произвеждаме нищо освен несправедливост и отчаяние.

На това най-сетне трябва да се сложи край, трябва да се потърси сметка от всички, които ни доведоха до състояние на национална кома.

- Казвате, че политическата класа е наложила фасадната демокрация, която в същността си е анархия. Защо смятате така? Какво всъщност представлява политическата ни класа?

- В своите бляскави диалози за държавата Платон определя три възможни форма на държавна организация – тирания, олигархия и демокрация. Очевидно демокрацията е най-спасителната, най-продуктивната форма на управление, но само когато в обществото има ясни правила и законите са задължителни за всички.

Когато няма ясни правила и законите не важат за всички, демокрацията най-лесно деградира в анархия. Аз твърдя, че вече двадесет и пет години ние живеем в непрестанна и добре отглеждана анархия. За така мъчителния, несвършващ и направо криминален преход у нас най-основна вина има новоизлюпилата се политическата класа. За жалост тя не излъчи нито един достоен мъж, нито един наистина горд, величествен и достатъчно образован мъж, който да донесе облекчение и най-важното – усещането за справедливост. Да възвиси своята воля, ум и човечност и да остане в историята!

В тези вече двадесет и пет години българската политическа класа от всички цветове демонстрира невежество, живуркането в някаква паралелна празнична за нея, но несъществуваща за хората действителност, истеричен егоизъм, корумпираност и ненаситна алчност. Нашите народни избраници превърнаха политиката в най-сигурния и доходоносен бизнес.

Не влагаш нищо, нито средства, нито труд, нито умения, тревоги и безсъние, но непрекъснато и сигурно преразпределяш. Както вече споменах, тези хора позволиха да се корумпират съдебната система и полицията – т.е. имунната система на всяка държавност.

Те разпродадоха за жълти стотинки народното богатство, унищожиха промишлеността и всякакво производство, прогониха два милиона българи да се скитат немили-недраги по света, съсипаха българския народ заради личните си изгоди и превърнаха България в бананова република.

- В книгите ви винаги присъства националната идея. Има ли я днес, какви са измеренията й?

- Обезкръвен, унизен до дъно и омерзен, така самотно изоставен от своите управляващи, българинът все по-често ще приема идеите на национализма, на крайния, на войнстващия национализъм. И това е не просто опасно, това може да се окаже пагубно.

С голяма надежда следях развитието на февруарските и сетнешните протести и вярвах, че най-сетне у нас реално ще възникне лелеяното от години „гражданско общество”, че гражданите ще отхвърлят безхаберието и тиранията на партиите, че ще изхвърлят цялата скудоумна, корумпирана и негодна политическа върхушка.

Вярвах, че това движение ще се превърне във всенародно, че ще успее да излъчи нов и качествен елит, че ще поиска да бъдат осветлени всички големи сделки на прехода, всички непростими далавери и разпродажби на народното имущество, че ще бъде поискана сметка от виновните и така ще се възстанови справедливостта.

Протестите щяха да имат смисъл и да постигнат съдбовни резултати само ако бяха насочени срещу цялата политическа върхушка, срещу всички политически партии, които имат вина за днешното безрадостно състояние на българската нация. За жалост политическата класа отново надхитри и излъга хората, наместо единение и обединено „гражданско общество”, те успяха да насъскат недоволните едни срещу други, да ги поделят на „протестиращи” и на „контрапротестиращи” и така да разделят отново обществото на „наши” и „ваши”, да върнат омразата, а няма по-благодатна среда за беззаконието и ненаказуемия грабеж от националното разединение и взаимната омраза.

В момента всички ние трябва да имаме една най-важна кауза и цел... създаване на реално, действено и наистина обединено „гражданско общество”.

- Политическият елит, изглежда, нехае и най-малко се интересува от развитието на духовността и културата у нас. Какво ще да ни каже това?

- В тези двадесет и пет години на преход българското общество не създаде истински елит, настоящият псевдоелит, който показват по телевизиите и натрапват във вестниците, се състои от некадърни корумпирани политици, от съмнителни в своята почтеност олигарси и всякакви миски и плейбойки.

Освен това демокрацията притежава един голям недостатък – това е, че понякога проблемите на обществото не се решават от елитите, от одухотворените, можещите и качествените хора, а от простото мнозинство.

Просветеният човек е един глас и необразованият простак също е един глас. По тази причина в медиите и в обществения живот у нас така лесно взе надмощие примитивният първосигнален вкус на мутрите и на мутресите, на новобогаташите и техните любовници, на безбройните охранители и чалга певиците.

Разбира се, вие сте права, за този мъчителен процес на тотално, невиждано опростачване вина отново имат управляващите. Националната култура, българската интелигенция, носителите на морал и на духовност бяха изхвърлени и забравени в задния двор на общественото внимание, просто защото от тях не може да се печели, с културата не могат да се правят далавери и да се трупат пари.

- Добрата книга, добрата литература, четенето… Какво е значението на всичко това за изграждането на пълноценната личност?

- Когато човек чете художествена литература, той не просто съучаства, а променя и дописва книгата. Според своите духовни качества, въображение, емоционална чувствителност и възраст читателят доизмисля и досътворява художествения текст, превръща го в свой личен духовен опит.

Всяка книга представлява един завършен, „неподвижен” текст, но отделният читател го обогатява в себе си и така той се променя... колкото читатели са прочели „Братя Карамазови” на Достоевски, толкова са и „различните” романи „Братя Карамазови”.

Трябва да настояваме младите хора да четат, защото това ги превръща в съавтори и творци на художественото слово, развива въображението им, провокира ума, емоциите и нравствеността им и спомага те неимоверно да обогатят познанието си за битието, да преминат през множество, през десетки и стотици чужди животи. А то означава, че самият им личен живот ще бъде по-богат, по-интересен и духовно по-наситен.

- Вие самият чувствате ли се удовлетворен като творец? Щастлив човек ли сте?

- Многократно и в други интервюта съм го казвал, че аз наистина съм един сполучил в живота си и осъществен човек. Имам своите проблеми, но съм здрав, животът ми подари три красиви дъщери и четирима прекрасни внуци. Живея щастливо със съпругата си, поетесата Мирела Иванова, книгите ми се четат. И най-важното, продължавам да пиша.

- Съвременната българска литература. Натъжава ли ви, радва ли ви?

- Оптимист съм... българската литература остава духовен приятел на народа си и състрадава неговите проблеми, развива се успешно, завоюва признание в цяла Европа и по света, появи се поколение от наистина талантливи и обсебени от Словото, съдбовно предани на Словото автори.

- Кои млади или не чак толкова млади автори всеки сравнително интелигентен българин трябва познава?

- Ще спомена разбъркано, както изникват в съзнанието ми, само няколко имена. Ще започна с дамите – Теодора Димова, Емилия Дворянова, Керана Ангелова. Сетне – Деян Енев, Георги Господинов, Палми Ранчев, Алек Попов, Милен Русков, Емил Андреев, Калин Терзийски... Това са все писатели, с които би се гордяла всяка национална литература.

                                                   

                                                        *       *       * 

Владимир Зарев е роден през 1947 г. в София. Завършил е българска филология в СУ „Климент Охридски”. Издал е 16 книги, между които трилогията „Битието”, „Изходът”, „Законът” и романите: „Разруха”, „Светове”, „Поп Богомил и съвършенството на страха”, „Лето 1850”, „Хрътката”, „Хрътката срещу Хрътката”. Главен редактор на списание „Съвременник”. Романът на Владимир Зарев „Разруха” бе издаден от престижното немско издателство “Кипенхойер и Вич” и според радио „Дойче Веле” е най-успешната българска книга, излизала някога на немски език. По-късно издателство „Ханзер” публикува трилогията му „Битието” („Familienbrand”), „Изходът”(„Feurkopfe”) и „Законът” („Selenascche”). А немскоезичната литературна критика нарече трилогията „откритие в европейския епос”. Със знаковите оценки, които трилогията получи в „Нойе Цюрхеер Цайтунг”, „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“, „Берлинер Цейтунг”, „Тагес Анцайгер” и „Дер Щерн”, тя бе определена като култова, а авторът ѝ бе сравнен с Томас Ман и Достоевски.