Търсене в този блог

четвъртък, 7 ноември 2013 г.

ЕДНА БЪЛГАРКА - Недялко Йорданов / песен - разказ /


Най- случайно в тълпата един ден го открих.
Той вървеше след мене беше странен и тих.
Със костюм и със риза на червено каре.
И изглеждаше външно доста добре.

Бе шейсет и четвърта. БКП бе на власт.
Аз бях млада и готина. Бях красавица аз.
Един ден спрях внезапно –той се блъсна във мен,
беше толкова жалък, и страхлив, и смутен.

-Как се казваш? – попитах.Той ми каза с тих глас...
/Но сега не цитирам това име пред вас./
И така се започна нашта странна любов ,
за която, оказа се, той не беше готов.

Беше влюбен до лудост, /тоест – до уши/.
Една нощ го поканих и със мен съгреши.
Като мъж беше нула, но с това ме плени.
Беше страшно послушен четиридесет дни.

На четирсет и първия забременях
и той, милия, духна моментално от страх,
нарушила бях всъщност този негов комфорт
и какво да се прави – нелегален аборт.

После той пак пристигна, плака, кле се... Простих.
Бяхме шумна компания.Той бе винаги тих...
Тайно слушахме Бийтълс /имах плочата аз/.
И разправяхме вицове за бай Тошо на глас.

Един ден позвъниха. И от къщи – навън -
ме прибраха в участъка / сякаш всичко бе сън/.
Показания писах, всичко аз си признах –
два шамара и после си умираш от страх.

И направо във Белене. С още трима от нас.
Чак тогава загряхме, че не сме били в час.
И че моят любовник толкоз нежен и мил,
бил доносник, а може - и ченге да е бил.

Мина време...Разбира се мен ме пуснаха...Но...
Цял живот ме преследваше това страшно петно.
-Мили боже!- си виках. -И защо? До кога?
На децата ми даже легна тази дамга...

А пък той бе изчезнал, в дън земя се покри.
И след толкоз години го забравих дори...


*


След десети ноември уж дойдохме на власт
/ не че имам претенции за заслуги и аз/
ала всеки побърза да се вреди,
а пак си останах както преди.

Но сега – безработна. Жалка.Стара. И зла.
Ровя в кофите тайно, бърша чужди стъкла,
а децата в чужбина не се сещат за мен,
и мъжът ми почина –от живота сломен.

И случайно в неделя на екрана видях:
Кого мислите? - Него! Моят сън. Моят грях!
Боядисан, наконтен – но безкрайно познат.
Политически лидер и депутат.

И говори човекът без всякакъв срам:
“Да разкрием ченгетата, да ги махнем от там,
дето те са се скрили и конците държат...
До кога – пита гневно – те сред нас ще стоят?”

Аз го слушам...И плача...И крещя в тоз момент.
Ще отида, си казвам, в този наш Парламент.
Ще им кажа, че той е мошенник голям.
А пък те незабавно ще го махнат от там.

И отидох... И казах... “Дайте - казват –адрес.”
Дадох... Беше във вторник. И пристигнаха днес.
Позвъниха внезапно. И аз всичко разбрах.
Два шамара - и после си умираш от страх.

“Няма!.. Няма!..” – ги молех...Знаех – няма шега.
“Ще си трая! Ще бъда гроб от сега...”

“За това става дума!” -Бръкна в десния джоб.-
“Ще ти тегля куршума и ще гниеш във гроб!”

Ох... Макар изтерзана, и превърната в скот,
аз все пак го обичам този жалък живот.
И хитреца , подлеца ще е вечно на власт.
А пък аз ще си трая и ще плача без глас... 

 

 

6 август 2013 г.