Търсене в този блог

неделя, 24 ноември 2013 г.

Потомък на непокорлив род - интервю с Иван Багалийски

Иван Багалийски е роден през 1933 г. в с. Пиперков чифлик, Кюстендилско. Първоначално работи като пропагандист в Околийския комитет на Комсомола в Кюстендил. Завършва „Геология и проучване на полезните изкопаеми” в Москва. От 1969 г. започва работа като инструктор в „Промишлено-стопанския отдел” на ОК на БКП – Кюстендил. Между 1972 и 1974 г. завършва партийна школа в Москва. След завръщането си става заместник-председател на Окръжния народен съвет – Кюстендил и секретар по строителството в ОК на БКП. След закриването на окръзите през 1987 г. става генерален директор на Минно-обогатителния комбинат „Осогово”, където остава до 1990 г. В момента ръководи кюстендилската структура на Партията на българските комунисти.

 

 

Интервю на Михаил Грудев и Ангел Джонев с Иван Багалийски, Кюстендил, 05.03.2011 г.

 

 

-  Казвам се Иван Борисов Багалийски, роден съм на 28 декември 1933 година, сбъркал е баща ми, ако бяха минали още две дена и щял съм да се родя в 1934 година. Роден съм в Пиперков чифлик, обаче родът ми има голяма история. Някога още 1850 година са избягали от Тиквешията. Един от моите предци се е казвал Цветан, направили са нещо беля, отмъстили са на турците и са избягали в Гюешево, има една местност, която се казва Катунище, КПП-то сега е там. И те се заселват там. По–късно вече като воюват турците с австро-унгарците,..пък може би и с руснаците, тези разбитите войски, се връщат и мародерстват по този край. И тогава възниква т. нар. Гюешевска буна, избиват турците, обаче след това идва войска оттука...от Кюстендил, и на всички режат главите. Кой може - се спасява. Един от моите прадеди, след като се бие, се скрива под един..., подмол му казват. Как тече дерето - отгоре корени и там се скрива и благодарение на това - куртулисва. Обаче го търсят и той избягва в чифлика на Мехмед Пиперко. Това е турчин, който е имал чифлик в сегашното Пиперков чифлик. И там се вече наема като момок. Момок е особена категория крепостни селяни, вие го знаете и аз няма да го обяснявам. Обаче турчина...дава им той земи, за да му работят ангария, и работят по три-четири дена ангария. Другото, участъкът, който си е, си го обработват те. И създават семейство. При Освобождението той, турчинът, бяга и синовете му също бягат, цялата му фамилия бяга, като идват войските тука. Но не може да му се отрече, че е бил добър за селото. Той подарява на селото мегданът, викат му мера. И сега ако отидете в селото - ще ви кажат. При Берлинския договор има една клауза, в която те трябва да се върнат. Той е заровил имане и се връща. Обаче някъде до Коняво го срещат пак българите и - бой, той отново избягва и земите остават във владение, на тези, които са били момоците. И сега някои от местностите носят имената тогава както са били. В същото време заможни кюстендилци купуват земи, в другите се оземляват от чифлика. И един от моите, пра-прадядо, взима доста земи и живее заможно. Сега, това е дотогава. Мойта баба е от Рошковци, това е махала на село Слокощица. Те също са бунтовен народ, но са от Горно поле, Дупнишко...Червен бряг, те са били четири братя и са имали една сестра. Обаче те турците я обезчестяват. Те, както казват турците, „секир башка” и бягат. И един от тях се установява в Рошковци, високо в планината, в Бреза. Другите се разпиляват, един по Каменица, друг по Ловни и т. н. Т. е по тая линия, по линията на мойта баба, също е такъв непокорлив род. Та може би тази черта така в мене е останала.

Така след Освобождението така дели се родът, раждат се деца и фамилията става голяма. Почти половината от селото са ни роднини. Аз служих и в Гюешево, бях първи секретар на БКП, на селищна система Гюешево. Там открих и другият клон на рода. Тия, дето са останали, те са пети и шести братовчеди вече. Те не носят името Багалийски, а съвсем други фамилии, но са останали там. Приказвахме си какво - що.

Баща ми, той понеже беше с леви убеждения, вкараха го преди девети септември в тези черните роти.

- Комунист ли беше или земеделец?

- Той не е бил партиен член, но у нас се провеждаха партийни събрания, имаше партийна организация в Слокощица, а ние бяхме като махала на Слокощица. По-късно, през 1945 година Пиперков чифлик се отделя и става отделно село.

- А къде беше в черна рота?

- Черна рота беше в Левуново. По железницата са ги карали да работят. Трудови бригади. Имаше окупация на Гърция, и са искали комуникациите да изградят. Ние само не сме ги градили и фашистите са градили и социалистите, след това всички са градили. Тука - за Гюешево и за Македония и т. н.

- А за политика в семейството говореше ли се ?

- Говореше се и му викаха „Комуниста”, макар, че той не беше член на партията. Но тази работа се подочу тука в Околийското управление и го прибраха, за да не отиде по-нататъка работата и да отиде да се труди. Това е било 1943-4 година. Аз по това време бях ученик, но бях още в началното училище в Пиперков чифлик. Бил съм в трети клас. В семейството сме три деца. Брат имах, той три години по-малък и сестра ми, то тя много по-късно се роди, след Девети септември. Аз съм най-големият.

- А те там ли си живеят - на село?

- Не, брат ми беше машиностроител, първо беше в завод „Сталин”, после завод „Струма”. Той висшист, конструктор беше там. Сестра ми средно образование има - касиерка туй-онуй. Омъжена е в с. Лозен.

- Разкажете ми за Вашия детски спомен от и около девети септември? Как Вие разбрахте, че властта се е сменила ?

- В дома се говореше: „Ето, на общината в Слокощица партизанин застана да пази.” Нещо, от което аз разбрах, че е Девети. Нещо е станало. Обаче аз малък, и не мога да вникна у тия промени, нали. „Там у Слокощица пази Кръстев, партизанинът.” Баща ми се върна от трудова повинност и се образува в Пиперков чифлик партийна организация, защото там нямаше.

- А партизани имало ли е в този район?

- Партизани имаше в Слокощица. Георги Кръстев, с двете му дъщери. Но и там е интересна работата, той беше от македонстващите, по-рано, 20-30-та година. Но по-късно премина към комунистите, към партийната организация и той замина там като партизанин чак до девети септември. Дъщеря му беше също партизанка.

- Но те в този район не са действали?

- При тоя район, аз ви казах и одеве при нас се провеждаха събрания. Беше по-неутрално така мястото. Идваше така чичо Кире Богословски, командир на партизаните, от Слокощица такето нелегален. И у нас провеждаха събрания. Но нас ни държеха по настрана да не кажеме нещо, да не се изпуснеме. Така беше тази работа.

След Девети септември, понеже тормозиха много баща ми, и го биха, той заболя и 1948-ма година почина. И аз след това останах сирак. И трябваше да гледам цялото семейство. Брат ми...сестра ми, която беше невръстна – две-три години. Прогимназията завърших в Слокощица през 1947 година. Тогава се образува „Септемврийче”, влезнахме в него. През 1948-ма година в гимназията дойдех в Кюстендил. Тогава беше девическа и мъжка гимназия. Имаше и занаятчийско училище. Но в гимназията всичко идваше да се учи. Бяхме по 36 човека пълняемост в клас. Имаше и паралелка с буквата „з”. Имаше гимназия и в с. Трекляно и в Дупница, но всички бяхме накуп. Но имаше и страсти. Тогава и турците от Кюстендил не бяха изселени, в нашата паралелка имаше и турчета. Имаше и евреи. Всякакви бяхме.

- А отношения на етническа основа имаше ли ?

- Не, ние бяхме в много добри отношения. Той се казваше Гюнер Али Мехмедов турчина, преди няколко години той беше заместник-министър в Турция, в Анкара. Освен това бяха и евреите, след това и те се изселиха. С тях сме били еднакви. Аз имам само един случай. Понеже този, турчинът, баща му, той живееше тука над пазара и баща му нали, по-така ориентиран към турците, и на учебника вземал и нарисувал американското знаме. Обаче беше ни класен ръководител един партизанин Атанас Гергинов. И той върви между редовете и съзре: „Кой ти каза това да рисуваш, бе?” „Тата”. „Ела да видиш баща ти”. И доста шамари му удари. Това ми е останало оттогава. Беше осми клас. Тогава беше четвърти гимназиален.

- А между българите политически страсти имаше ли?

- Не, тогава още нямаше СНМ-то. Тогава беше РМС. Но в началото бяха забранени всякакви политически организации в гимназията. И ние след Девети септември бяхме ремсисти, обаче нелегални ремсисти, защото не ни позволяваха в училището (смее се). Малко смешно излиза, ама така беше. Нелегални ремсисти след Девети. Едва по-късничко разрешиха като обединиха земеделците. Като го обединиха ЗМС-са с РМС-а и тогава ни легализираха в гимназията. 47-ма беше тогава - накрая на годината.

- А всъщност Вие си дойдохте член на РМС още...?

- В Пиперков чифлик ме приеха понеже имаше възраст. Аз като навършил възрастта ме приеха, в нарушение ме приеха ремсист, към 15-16 години бех. Така ме приеха и оттогава така тръгна партийната линия.

В гимназията бях отличник, бях деец на СНМ, ДСНМ. След това отидех в Учителския институт, тука имаше педагогически тука в Кюстендил, полувисш беше. Така като завърших гимназията работа няма.

- А не отидохте в казармата?

- За казармата по-късно ще кажа. Отидех в института. Завърших го. Станах  педагогика - начален учител. След началния учител, нали тогава бяхме така надъхани с      тия идеи. Трябва да работиме. И отидех в Долно Раково в прогимназията като преподавател. Това е на границата, голямо село, това е в Осоговската планина на река Елешница. Там преподавах математика, руски език, известно време и биология. Разбира се, от сегашна гледна точка бил съм недостатъчно подготвен. Но за тия условия преподавах. И много от тези ученици, които съм ги учил в гимназията, след това ги срещнах и завършили и университети, тука работници в Кюстендил, ние поддържахме връзката дълго. Но има едно нещо друго, аз ще го споделя с вас, понеже животът има и малко друга страна. И сега ще ви кажа. Бяха момичета големи, повтаряли по няколко пъти. Аз млад тогава, някъде около 17 години големи, и те - като им преподавам, почнаха да ми щрапат окото. И аз си викам: „А, даскале, сага ще объркаме работата” (смее се). Но се въздържах. След това, като поучителствах малко, около една учебна година, май месец приключвахме и ми се обадиха от СНМ-то – „ела”. И аз дойдох и почнах да работя в СНМ като завеждаш отдел „Пионерска, средношколска и комсомолска младеж”. Тук доста така прекарах. Тогава беше още време, когато всичко беше с купони. Но бяхме всеотдайни. Това става 50-51-ва година. И нас ни изпращаха не речи да произнасяме, понеже имаше други, които речи да произнасят, трябваше да организираме. Мен ме изпратиха в Богослов, ама някъде беше през март. Там ще отидеш - трябва сеитба на частните стопани. Още не достигаше това...

- А по изпълнението на доставките имаше ли...

- Сега ще ви кажа и за доставките. И аз отидех там и значи като заваля един сняг и вечерта се прибирам...е, те хората ме каниха да пренощувам, ама аз викам: „Не, заминавам за Кюстендил.” По виелицата, по снега, от Богослов, тука дойдех. На другия ден трябва да докладвам. Доставките от тогава е, по-късно ставаха те организирано, докато станат ТКЗС-тата. Складовете - в Пиперков чифлик, другите места бяха складове. Освен това вършитбата се извършваше на общи хармани. Цяло село там си сложат снопите и почнат, на този овършат, колко имаш членове на семейството - ти се полага по 600 грама пшеница всеки ден за цяла година - толкова по толкова и му дадат. Другото оставаше за държавна доставка. Съвсем така, коректно вършеха тези работи. Понеже народният контрол беше голям. Събрало се цялото село там и малко ако някой наруши тоя ред, дето се вика, дупе да му е яко.

- А имаше ли съдебни процеси срещу такива, които не можеха да издължат доставките си, или такива, които укриваха...

- Не! Поне за нашето село.

- А за района...

- За района и за Слокощица не знам, и за Багренци също. Аз отговарях за Пиперков чифлик, Богослов, Багренци, Тия полските села. Понеже имаше и Околийски комитет на РМС-а, той отговаряше за околията. Аз бях в Градския комитет на РМС...Ми студенти и от Софийския университет, и оттука, бяха на тези приемни пунктове. Аз бех студент, но като идвах, те бяха приемчици. Те доставките бяха малко по-продължително време. Не само аз като бях в Богослов, но и като отидох да уча. И през лятото, като се връщах тука, заварвах мои колеги – студенти, да работят тука като приемчици на зърно.

През есента на 1952-ра година заминах за Москва. Заминах през Комсомола. То беше с прием. Отиваш – държиш пет изпита – в това число и руски език, литература...изпитите са полагаха тука, в София. Там не. Там ти легализират дипломата само в министерството, тогава беше КНИК. Пишат: „Вярно с оригинала”, подпишат се, ударът печата на КНИК-а. И като я представиш и те приемат. Разбира се, нас тогава ни посрещна Стела Благоева.                                                         

- Ама как решихте да заминете?

- Ами представяха ни списъци, и отивахме и изпити държахме. Кой издържи - заминава, кой не издържи - се връща и продължава тука да работи. Имах възможност и в София да отида да уча, но аз работих вече. Ако отидех в София, явно щях да се върна на втория месец, защото материално не става и затова там отидох. Верно, даваха минимално стипендия  - 50 рубли от института и 25 рубли от министерството – 75 рубли. Горе-долу - имаше за чай, имаше и за черен хляб и изкарахме.

- А какво отидохте да учите? Партийна школа ли?

- Не, „Геология и проучване на полезните изкопаеми”.

- Ама Вие ли си го избрахте или просто там ви приеха?

- Ние дадохме тука заявки, аз дадох заявка за биология, но за биология нямаше и затова ме прехвърлиха геология. Та завършихме там.

 - А там колко години изкарахте?

 - Там четири и половина години – пет.

 - Тоест двете години от педагогическото не Ви ги признаха.

 - Не, после ми признаха в София, в Минно-геоложкия институт, тези дисциплини Сапромат, математиките, механиките, понеже след това в София аз завърших още едно висше. Завърших и Висшата партийна школа и ми се натрупаха доста така...(смее се).

Завършихме го интересно, други...

- А вие бяхте още ерген в Москва?

- Ерген бях.

- Защото обикновено българите се връщаха с рускини...?

- Тогава беше 1953 година, Сталин, и беше забранено чужденци да се женят за рускини и обратно. И ние можеше да се любиме, но не можеше брак да сключиме. Не знам защо, може би заради войната, затова сигурно чак до 1957 година тази забрана беше. И за добро или зло попречиха ми рускиня да взема.

- А какво си спомняте от погребението на Сталин ?

- Виж какво, всички плачеха, в това число и аз съм плакал. Всички плачеха, буквално на улицата. Редехме се по два дена, за да отидеме на поклонение на Сталин. Благодарение на посолството, иначе не можехме да влеземе, там бяха километрични опашки, денонощно се пускаше. Благодарение на посолството ни въведоха от една метростанция и изпреварихме опашката и отидохме на поклонение. Това беше март, 1953 година.

- А от посолството събраха ли ви ? Имаше ли реч?

- Не, само ни казаха: „Явете се, на поклонение отиваме”. Речи имаше...понеже нашият институт беше на Манежния площад и там всички учреждения, включително и „Ломоносов”, ние в двора на „Ломоносов” бяхме, старият университет, всичко спряха, блокираха, няма учене, има само поклонение. Така беше в центъра тогава.

- А, колко продължи траурът, спомняте ли си ?

- Траурът - четири или пет дена, ако кажа точно, може би да ви излъжа. Четири-пет дена, но непрекъснато беше поток от хора. Хората всички плачеха, траурът беше действително голям. След това дойдеха другите, тази група Маленков и т. н. По-късничко беше Молотов и казваха на руски: „и примкнувший Шепилов, т. е. присъединил се на български. Отначало беше Берия, министър на вътрешните работи, но него го обвиниха в нещо...в този семитизъм, с евреите е имал нещо, и го съдиха и го осъдиха. И тогава почнаха частушки за него. „Берия, Берия, потерял доверие, присудили на суде, отарвать ево не.” С него се разправиха тогава, останаха групата [на] Молотов, Булганин, Ворошилов и Каганович. Тя цялата група остана и коя година беше, някъде 57-ма ли, 58-ма, също там стана меле и Никита Сергеевич Хрушчов дойде. Него го помня с това, бяхме отличници и той в Кремълският дворец на студентите отличници правеше бал и аз присъствах на този бал, представиха ме като българин и аз със Никита Сергеевич здрасти съм правил.(Смее се) С Никита Сергеевич сме на „ти”.

- А по някакъв начин тези борби, които на върха се водиха в КПСС, това как се свеждаше на студентите? Каква беше формулировката, по която ви информираха?

- Виж какво, тогава ние много вярвахме на Политбюро и на Централния комитет и всичко, което станеше, го възприемахме. Като твърдо и като нещо непроменимо. Това беше при нас. Тогава на ХХ конгрес, когато Никита Сергеевич изнесе доклада против култа, проведе се събрание. Нас чужденците не ни пускаха, това си беше тяхна работа, но охраната не можаха да я направят и ние се мушнахме тамо да слушаме. Имаше мои професори, които като им четяха това, без да искат - очилата ги сламяха и само кръв им течеше. Те са вервали...те не можеха да повярват тая работа за Сталин до ХХ конгрес. След това на ХХI конгрес и аз тогава си дойдох тука.

 - А коя година се върнахте?

 - Аз се върнах 1957 година.

 - А в предварителния разговор Вие казахте, че сте бил и в Китай. Кога сте били в Китай?

 - В Китай бях отначалото.

 - Т. е. преди да отидете в Москва, първо сте били в Пекин ?

 - Понеже ние бяхме надъхани за това, а те малко по-друго...и почнахме много да защитаваме и те ни казаха хайде...

 - Кои ви казаха така? Китайците?

 - Китайците.

 - Вие защитавахте руснаците?

 - Руснаците защитавахме, ама те... и ни изпратиха и се спряхме у посолството при баба Стела. 

- Да уточним – Вие първо заминавате за Китай?

 - Да.

 - Ама там обучението на какъв език се водеше? На руски ?

 - Не, там си е на китайски, обаче, ние имахме време година, за да научим китайския.

- Вие сте отишъл на подготвителен курс на практика?

 - Да, но не стигнахме до консенсус и ни върнаха.

 - А колко време стояхте в Китай?

- Някъде около осем месеца. Но много работи видях, де. Тогава бяхме малко фанатици, ние си смятахме, че сме най-правоверни. 

 - А как Ви се стори китайският комунизъм, в сравнение с руския?

 - Това по-късно беше - Дън Сяопин, а тогава беше Мао Дзедун. Имаха известни спорове те. Но беше още пресно, братушките воюваха за тях. Смазаха Квантунската армия и с това беше...

 - А беше ли приключила Корейската война?

 - Не, корейската война беше някъде 1952-1953 година.

 - А това, че тогава беше война, нямаше коментари, така ли?

 - Не, те си го вършеха военните. Кой ще ни занимава нас с тази работа.

 - А идеологически с какво ви занимаваха на Мао хората?

 - Гледай сега, те си имат китайски манталитет, не е нито руски, нито български, също смятаха, да кажем - като руснаците, че те са най-правоверни. Тогава бяха наченките на културната революция, те си разгониха много хора, нали. И кой ще е с нас, той ще е с нас. Щом малко изкривиш... и ние...

 - Участвахте ли в обществения живот?

 - Не, не, не че някой ни е държал в изолация. Можехме да вървим, ама като не знаеш езика.

 - А това, че ви върнаха, нямаше ли някакъв дипломатически скандал?

 - Хич не знам, но ни върнаха.

 - Какво беше официалното обяснение за това, че ви върнаха?

 - Върнаха ни и толкова, и ние се озовахме при баба Стела.

 - Т.е. не сте се връщали до България, а сте отишли от Пекин в Москва?

 - Да, там отидохме и влезнахме в посолството, изморени, понеже там дълго с влака пътувахме, по-малко от седмица беше. И отидохме изморени и заспахме в посолството. И тя влиза: „Абе, това тука да не е хан, бе!” Обаче, след това, като й казаха кои сме и тя: „А, добре, добре.” И веднага ни уреди и ни изпрати по институтите.

 - А ти в Китай какво щеше да учиш?

 - Аз ли, не бях още ориентиран. Още езика учих.

 - А в Москва българските студенти имаха ли някакво вземане, даване с КГБ?

 - Не.

 - А колко човека бяхте?

 - Ние в нашия институт. Аз ги заварих там, де, в тоя курс, дето аз бях, бяхме пет човека. Обаче различни специалности бяха.

И тръгнахме...трябваше и руски език да учим, но тука ни готвеха много добре руснаците. Преподаватели имаше. И горе-долу го усвоих бързо. Нашият институт е наследник на „Горняя академия”. Професорите бяха на много високо равнище, академици, научих много от тях. Идваха и други, наши да изнасят лекции, тука Бончев, вие ги знаете геолозите тука. Идваха и от Германия също, по обмяна на лектори. Обаче тия плаваха нашите, някои неща ги засекат, а те не могат да отговорят. Става въпрос за германците тогава. Но не мога да давам оценка, аз съм само бил слушател.

 - И от там дойдохте с диплома на инженер-геолог ли?

 - Инженер – геолог – „проучване на полезни изкопаеми”. И когато се върнах, беше 1957 година, управляваше Никита Сергеевич, при него завърших и при него се върнах.

 - А какво беше отношението на съветските хора към Хрушчов?

 - Добро беше, аз ви казах, това е първото време, когато тези настройки, тези виждания, се така...чупеха на хората. Даже професорът, дето си строши очилата, много говори. Той е вервал. Това ми остана и вика : „Сега какво става тука?” и без да осъзнае - си чупи очилата. И много други, които приказваха, но пак казвам – те вярваха на Централния комитет.

 - Разкажете за периода след като се завърнахте от Москва и за семейството си.

 - Е ми, аз ви казах, че там не разрешаваха чужденци да се женят за руски граждани. Тука се залюбихме с мойта изгора. Тя - учителка, начална учителка, и сключихме брак.

 - А Вие още като завършихте, се върнахте в града?

  - Е, аз още като се върнах ваканцията, четвърти курс бех, и свършихме тази работа. Обвързах се. Но като се върнах - ние бехме много надъхани така да строим социализма, всеотдайни бяхме и преди това в Комсомола и след това, като учихме там. И аз отидох при академик Йовчо Йовчев, беше шеф на Комитета по геология. Посрещна ме човекът и вика: „Къде искаш?” Викам: „Абе, от Кюстендил съм и искам у „Осогово”. Даже тука се проучваше полиметали. „Няма место и ще те изпратя в Родопите”. И аз заминах в Родопите, в Ерма река, Златоградско. Там проучвахме жили. Нали трябва да докажеме запасите и след това на базата на тези запаси се проектира и се строи. И го проучихме и открихме и тази вода, горещата, тя е над 80 градуса и е минерализирана. А оттатъка - зад браздата в Гърция имаше фонтани. Проучихме и защитихме запасите. Но вече при мене деца се раждат. А съпругата ми дойде с мен, тя - учителка в началното училище в Ерма река. Обаче деца се раждат, а ние живеехме в бараки. Дървени бараки и като погледнеш към ъглите и отдвънка виждаш снега. И викам, някак трябва да излизам от положението, и се върнах тука.

 - А там колко време изкарахте?

 - Около една година. 58 и 59-та малко. И пролетта се върнах и дойдех в мина „Бистрица”. При въглищата.

 - А партиен член бяхте ли вече?

 - Приеха ме в Ерма река.

 - А в Съветския съюз бяхте ли обвързан с някаква политическа организация?

 - Не, там беше Земляческото дружество и аз отговарях за физкултурата, бех клечка там в Москва. А този, Козарев, може би да го знаете, той беше аспирант, а след това стана професор в ИСИ-то. Него Той беше председател на землячеството.

 - А нещо от културната революция в Ерма река спомняте ли си ? Идеологическата работа сред помаците?

 -  Виж, там нямахме време много. Там като партиен член бях на помаци и само българи, така интелигенти бяхме тези, които проучваме. Сондьорски бригади имаше, те бяха българи, но от Северна България. Имаше и проходчески бригади , но отвънка по изкопните работи работеха турчета. Не мога да се оплача от тех. Беха много добри и много добре общувах с тех. Еми като защитихме това, те вече преместиха бригадата, докладът, дето беше за защите на експлоатацията се даде на Горубсо-то и те пристъпиха към проектирането и строителството на рудника. Той почна да се строи 60-та година. Той по отношение на рудата комплексният коефициент е много висок. Но по отношение на минно-геоложките условия вътре е голяма топлина. И затова трябваше вентилация голяма.

 - А съветски специалисти имаше ли там?

 - Съветски специалисти нямаше. Бяха заминали. Бригадата беше изцяло българска.

Върнахме се тука (в Кюстендил) и станах главен инженер на рудник „Скриняно”, това са лигнитни въглища. След дълги такива митарства те са ги проектирали и аз дойдех на проектиран рудник, но разкриващите ги галерии бяха ги прокарали. И пуснахме първия фронт у Скриняно за въглища. След това дълго време работих там като началник-рудник. И известно време като секретар на партийния минен комитет. Аз тогава сформирах много добър колектив. Умни момчета, изпратих ги да учат задочно. По шест-седем човека завършиха задочно. Нали, може да е в ущърб на производството, защото отсъстват, но те даваха в повече, когато бяха тук. След това, като отидех шеф в окръга, много от тях понеже ги знаех, направих от тях много директори на предприятия и те развиха предприятията тогава. Иван Бижулев стана директор на „Драговищица” тогава, после стана в КЗК-то. Това, което японците не можаха да го направят, той го направи. Има една такава дума „японците си осраха войщето.” И нашият човек, нали с него, оправиха и пуснаха тази техника. Тези, които дойдеха да монтират машините, те не са производители, а друга фирма, и тези като дойдоха, мотаха се година и половина, не можаха да се оправят машините и след това дойде нашият умен човек и оправи тази хубава техника, високопроизводителна, в КЗК-то. На „Кюстендилска комуна” ние пуснахме осветителни тела, ново производство, те дотогава се внасяха, на базата на нашите кондензатори. Но после ще се върна за научно-техническия прогрес в окръга.

Това беше в „Бистрица”, те участваха в рационализаторски предложения. Аз също имах разработки. Вътре - като влезеш у мината, това тука, което е на повърхността, ти смяташ за твърдо, вътре изтича като салам. Т. е. консистенцията се менява от минния натиск. Ето това трябваше да го неутрализираме. Понеже добивните загуби, те се затваряха от това. Така грубо казано подуването понеже вътре се изменя кристалната решетка. Тия неща ги решихме. Други неща се решиха, които помогнаха ние да стабилизираме производството и да го увеличим чувствително няколко пъти.

- А производствени аварии имаше ли ?

- Сега, минното дело - това е наука, минното дело - това е изкуство и минното дело - това е дисциплина. Този правилник, дето е, той е писан със страстта на хиляди хора. Аз като началник бях безкомпромисен, когато някой наруши правилника. През мое време смъртна злополука, тежка злополука – няма. И това е заслуга на целия колектив. Те разбраха тази работа и затова бяха много стриктни. Това е за „Бистрица” и това е за рационализациите, дето ви казах. Аз като се върнах от Родопите, тогава у „Бистрица” имаше взрив от гризу, тогава девет човека ги изпържиха направо. Но аз въведох така дисциплина, че през цялото мое време не е имало големи аварии. В „Бистрица” бях от 1960-та до 1969-та година.

- А междувременно казахте, че сте завършили и Минно-геоложкия и партийна школа?

- Тогава задочно и паралелно, понеже някои казваха: „Абе, ти си геолог, не си разработчик, и аз - да им докажа, че това е най-лесна работа, завърших и Минно-геоложкия. Тамо се признаваха изпитите до трети курс и само специалните предмети - вентилация, това – онова. Просто да имах тапия, не, че нещо нова щях да науча там.

След това тука, нали смениха първите секретари, в „Бистрица” се построи още един рудник, работата се нормализира и по предложение на „Промишлено-стопанския отдел”...От окръжния отдел - знаеха си кадрите, пък и там бяха много добри кадрите и в селско стопанския и в промишлено-стопанския, бяха големи специалисти и си познаваха хората и по тяхно предложение, по предложение на бюрото, аз дойдех в „Промишлено-стопанския отдел” като инструктор. Отговарях за минната промишленост в Бобовдол, „Осогово”, „Бистрица”. Там отидох 1969 година. Вече се разгръщаше строителството. Там имахме колеги, които отговаряха за строителството. Имахме специалисти по леката промишленост. Хората бяха на равнище, на тях не можеш нищо да им кажеш. И почнах да раста като маршал Толбухин (смее се). Той от войник, а аз от инструктор. Станах след това завеждащ-сектор „Технически прогрес”. След това завеждащ-отдел „Промишлено-стопански”. 

- А Вашия растеж в йерархията, това отразили се във взаимоотношенията Ви с някои хора? Приятелският кръг, ако щете?

- Не, тогава понеже през мене като началник на мината минаха хиляди и хиляди хора и всички, които ме срещат: „Другарю инженер, другарю инженер, ела да си поговориме, ела да пийнеме по чаша”. Общуването вървеше и понеже времето мина и тези, които сега са останали старци, и те - като ме срещнат - се разтапят. Разбира се, аз пак ви казвам бях строг към небрежните и мързеливците, но тези, обикновените работници - аз душата си давах за тех. Това ми е отношението към обикновените хора и към кадърните. 

- Добре, а имаше ли период, да кажем, поради специално снабдяване на членовете на окръжния комитет кога почувствахте, че може да имате нещо повече, отколкото сте имали преди?

- Аз не съм стигнал до там, сега говорим за Висшата партийна школа. Тука по решение на бюрото бях изпратен да карам Висшата партийна школа в Москва. Това беше две години. Заминах 1972-ра две учебни години и 74-та година се върнах. Но там имаше профил – профилиране и аз се записах като съветски работник т. е. тука в съветите. И долу-горе тия специалности дето са при съветите, завърших ги. Освен това, освен това исках малко да удара и в науката и дадох кандидатския минимум по икономика, но и до това ми свърши вече. По-натамо не тръгнах, понеже се явиха други неща тука. Наместо да пиша дисертация и да изследвам, аз реших да пиша информации. Завърших тогава и дойдех тука - в Общинският съвет началник т.е. окръжния.

- Каква беше Москва през 70-те години в сравнение с тази през 50-те години?  Как Ви се стори съветското общество?

- Ами хората си бяха все същите, те бяха трудолюбиви, малко наплашени, даже и аз бях наплашен, нали. Те ме питат - как виждам Съветският съюз и аз им цитирам Тютчев: „Россию умом не понят, у нею особенная стать, Россию надо только верит”. И винаги съм се придържал, иначе - ако почнеш да коментираш, може да последва китайският вариант (смее се). 

- А добре, това е времето, където конфликтите с Мао са отминали, но въпреки това...

- Тогава вече беше на плоскостта Дън Сяопин. И много се коментираше там - в школата, и преподаватели, и друго - дали строят социализъм или не.

- Т. е. това е било част от актуалния идеологически етап?

- Коментираха го и ние задавахме тия въпроси. Строят ли там социализъм или строят капитализъм. И те бяхя разединени преподавателите, едни така смятаха, други иначе.

- А какво е било отношението на тях към ревизионизма? Как те са го интерпретирали? Какво е било за тях ревизионизъм?

- Как искате да ви го кажа - както аз го чувствам или както е по учебници?

- Първо - какво те са ви учили Вас, и второ - как Вие го чувствате ?

- Ревизионизмът вие знаете, че почва...

- Тито като ревизионист ли беше интерпретиран ?

- Като ревизионист. Но знаете, имаше една среща между Хрушчов и Тито и там Тито говореше за ротата: „Ние ще крачим в една рота”. И Хрушчов му отговори: „В чия рота ?” Дали в ротата на капитализма, на ревизионистите, или в другата рота. Та едно на ум винаги имаше. Само това привеждам по отношение на ревизионизма. Иначе на дълго и на широко - кой какво е бил, какви трудове, го учихме. Иначе животът е по-голям учител с времето.

- А чешките събития как се интерпретираха? Като проява на ревизионизъм или контрареволюция?

- Чешкият - като контрареволюция, че някои сили, така, подклаждани, искат да изменят строя. А пък вие знаете, че това, което е взето - се дава с бой. Поне така ни нас учеха. Това са чешките събития, след това съм приказвал с нашия тука...нали той командваше българските част и в Чехия...Чавдаров. Той ми обясни някои подробности, но това са негови интерпретации.

Върнах се от Москва и станах началник-инспекция. Малко време бех. Грижехме се за кадрите. Вие знаете, тогава всичко беше под разпределение. Но основното на нас беше да задаволиме със средни специални и висши кадри цялата област. Разработка имахме.

- В кои случаи се предпочитаха местни кадри и в кои - отвън?

- Такова разделение нямаше. Понеже при нас се развиваха много производителните сили. Казвам го общо - и промишлеността и селското стопанство и извънматериалната сфера. Тук винаги имаше недостиг от кадри. По-късно, когато вече се появи проблема с граничните райони и излезаха постановления. Ние ги изпращаме четири месеца да се учат, изпит, и след това...При нас винаги не са достигали кадри. Проведе се и пленум на Окръжния комитет на Партията. След това в Окръжния народен съвет работихме с Комитета за култура и реализирахме тези постановления. Но на тази база дадено предприятие има нужда от толкова хора. Комитетът казва: „Дайте си вашите хора - кои вие предлагате, ние ги изпращаме там, карат четири месеца, държат изпит”. И ако издържат този изпит - изпращат ги в институтите да учат. Разбира се, имаше и пропуски. Да кажем, ние учехме „френска филология” някъде за с. Трекляно или по Каменица - дето няма хора (смее се). Аз ви казвам, че имаше такива смешни неща. В общото нещо имаше и такива смешни неща.

- А в този контекст какво беше отношението с дупнишките кадри?

- Понеже в Окръжния комитет пет години отговарях аз за строителството и архитектурата в окръга. За четири години по същите въпроси бях заместник-председател на народния съвет. Никога в мене не е стоял въпроса за разделение. Тези, които повдигаха въпроса, нека да кажа недозрели, но те бяха некадърни да прехвърлят това...болката от здравата на болната глава. И когото в мене бяха ресурсите да кажа - те толкова апартамента в Дупница, толкова в Бобовдол, толкова в Кочериново, толкова в Кюстендил, отивах при тех, при градския комитет, и им казвам: „Дайте сега да видеме какво ще направиме.” Под мое ръководство се разработваха и тези мандатните планове, какво да направиме като обществени организации за благоустройството, за хигиенизирането. Големи такива обекти да кажеме Джерман – корекция, Кюстендил – корекция на реката. Ей такива обекти и винаги с тях ги съгласуваме. Те беха против някои тука, които искаха да са началници, от тази позиция. При мене я нямаше тази позиция. При мене бяха кадифени ръкавиците. Кой колко може – толкова. А имах още и резерви. Ето, аз им дам, да кажеме, триста – четиристотин апартамента в година, ако не могат, понеже може да ми изиграят и този номер... Там не питат колко апартамента си направил в Дупница и колко в Кюстендил. А казват: „В Кюстендилски окръг ние му спуснахме толкова, вие не изпълнихте, вие не сте кадърни.” Те не казват това за Дупница.

Създадохме екипи. Увеличихме производителността на един зает работник. За организацията и технологията ги сменихме нали...което преди го нямаше, преди аз да отида. Беше 0,8 апартамента на тези, които са заети на година. При мене стана 2,5 на зает в жилищното строителство. Освен, че построихме една малка инсталациика в сравнение със София домо-комбинатите, в сравнение с Перник...Става въпрос за индустриализацията на строителството. Освен това, трябваше целият така цикъл да се отработи. Хората вътре също трябваше да се пообучат. Затова ни трябваше и училище. Ние построихме Строително училище – това стана по мое време. Там не ни стигаха средни кадри, направихме техникум, нали, трудничко беше, понеже започнаха нашите архитекти и проектанти, инженери да преподават там. Това с наши сили е създадено. Освен тези професионално-технически кадри...изпълнителите. Създадохме младежки бригади...тези мрежови графици ги внедрихме, т. е. всичко трябваше да се стикова, да се използва. И още нещо беше, за да има такова голямо строителство е необходимо суровини, материали. Освен жилищното строителство, заводското строителство, минното строителство, пътното строителство, ние трябваше да дадем за това строителство материали. Там трябваше тухли, трябваше бетон, инертни материали, там трябваше бетонозаводи. Успяхме и с Главно управление на пътищата. Успяхме и с Главно управление на трудови войски и с другите такива...имахме заводско строителство. Те идваха тука - монтираха с Електроуправлението, т. е. тази координационна работа и създаването на кадри, това беше наша задача – и на Окръжния комитет, и на Окръжния народен съвет. Понеже аз бех като заместник-председател знам...ние до там стигнахме. Имаше един Георги Маринов, зам.-министър, за да го заангажираме, той добър беше, отидохме на такава хитрост (смее се) : „Ела, бе, другарю Маринов, да ни помогнеш, а провеждай ти оперативките.” Той се хвана на тази работа, почна да идва, ама като идва, той трябва да реши въпросите. Да подсигури и цимент, понеже тогава беше криза за цимент, да подсигури и желязо от контингентите. И по този начин, дето се вика, ние излезнахме едни гърди пред другите окръзи. Това го направихме.

По мое време се построиха големи заводи - ТЕЦ „Бобов дол”, мините казахме, че ги построихме – „Осогово” и рудника в Бобовдол.

- Коя година се пусна ТЕЦ-а?

- През 1976 година, през 1977 година втора и трета турбина. Аз бях там началник-щаб и при мене беше Белички, те го пуснаха за 24 месеца, а втората я пуснахме за 12 и третата за 8 месеца. И милиони киловатчаса енергия от предсрочното пускане отдадохме. И много други заводи трябваше да ги направим, ето КЗК-то трябваше да го изградиме, архитектурно-строителната част, за да може монтажниците да влезат. ФХК-то в Дупница. Ето това заводското строителство освен жилищното и другото - битовите комбинати, така, беше ми голяма грижа.

Вие искате в битов план...

- Да, децата, семейството...?

- Е ми...родиха ми се деца, учеха в матаматическа гимназия и беха...имаше един такъв институт на знаменосци, беха много добри, участваха в конкурси, по математика, по другото..., завършиха и синът отиде в Инженерно-строителния институт. Завърши го, след това отиде в Москва, за „международни-икономически връзки”. Сега е тука, в Кюстендил. Но традицията продължава. Внукът завърши в Съединените щати и той - икономика. Сега работи в Лондон. Записал се е магистратура.

- А колко деца имате?

- Аз ли? Две.

- Защото разказахте само за сина си? Две момчета ли са ?

- Добри са ми децата...

- А Вашата кариера до къде се разви? Административно и партийно.

- Еми, виж какво, това ми беше върхът – Окръжният комитет на партията. Член на бюрото бях и след това зам.-председател пак по строителството.

- Колко години?

- Пет години бях секретар, по това време построихме тези – градовете, става въпрос за големите жилищни комплекси. Това е у Дупница, у Бобов дол южен участък, Бистрица, тука „Румяна войвода”, „Герена” и това са хиляди и хиляди апартаменти. Рационализации на Домостроителния комбинат направихме. С около прибавяне на двеста процента за сметка на някои форми увеличихме производството. Не намалихме другите системи монолитните - пакетно повдигане, плочи, скелетно безгредова система. Само ликвидирахме монолитното, понеже там...

- А какви бяха отношенията Ви с първите секретари на окръга? С кои се разбирахте и имаше ли такива, с които не се разбирахте?

- Не...вижте аз работих тука със Станко Димитров.

- А кои години бяхте зам.-председател на Окръжния народен съвет?

- Виж какво ще ти кажа – след Окръжния комитет на Партията, аз отидох първи секретар на Гюешевска селищна система. Тогава вече започна да се изгражда МОК „Осогово”.

- Коя година това?

- Това е 1979 година, ако не се лъжа... при създаването на селищните системи аз я оглавих. Но тогава почнахме изграждането на МОК „Осогово”.

- А живеете в града и пътувахте или как беше ?

- Имах си квартира там и когато се налагаше бях у Гюешево. Когато ми се приискаше булка, идвах си при нея.

- Колко години изкарахте в Гюешево?

- Мандат и половина и след това се върнах като заместник-председател на Окръжния народен съвет. Тези две години и половина, които бех горе понамалиха броя на пусканите жилища. И аз...прецениха и се върнах тука. Тогава [рангът ми отговаряше] на статут на секретар на Окръжния комитет за архитектурата. Бях  по тези въпроси по промишлените – там беше и строителството и така нататък. Имаше секретар и по селското стопанство. И вече дойдех тука през 1981-2 година, но почнахаме да работиме тука. Все още първи секретар беше Станко Димитров, Андрей Савов беше председател на Окръжния народен съвет.

- А някакви по забележителни срещи с големци от София? Партийни величия от национален мащаб?

- С много съм се срещал. Идва президиумът на Академията на науките. Какво може да ни помогне тука. С тех среща. Идва Стамен Стаменов, беше министър на тежката промишленост след Тано Цолов. С него също се срещнахме, много неща решихме. От Главно управление на пътищата ние имаме 42 хил. километра пътища. С тех поддържахме връзка и изградихме база на пътното строителство и втора база в Дупница за пътни строежи. Значи ежегодно някъде към осем-девет хиляди [километра] реконструирахме пътищата. И първа и втора класа ремонт от републиканската мрежа, и четвъртокласната пътна мрежа - до населените места. С управление „Геология” също имахме съвместни разработки тука за проучванията на местонахожденията тука в Кюстендилски окръг. С научните институти за проучване на водите дойдеха, ние им заплатихме, и те поучиха водите в Кюстендилски окръг.

- По това време ли започна строителството на язовир „Кюстендил”?

- Започна 1981 година. То започването при мене стана, ама свършването не му се види края. Срещахме се и с това обединение – „Електроника”. Имахме виждание как техническия прогрес да го насаждаме в окръга. На базата на Кондензаторния завод построихме Завод за нестандартно оборудване - т.е. всичко, което от електроника ..., но това беше още в началото, сега много напреднаха работите. Предвиждахме тука и създавахме колектив, разбира се колективът беше още в самото начало, за да може във всяко едно предприятие ние този технически прогрес...да...да внедриме новостите. Ето това ни беше целта. И с това управление „Електроника”, което беше  КЗК-то - решихме на тази база да изградим филиал на този на...Машинно-електротехническия институт. И работата беше задвижена, но знаете...

- В тази връзка ли са Военните заводи?

- В тази връзка. Затова искахме и там да пробиеме. И да решиме успоредно с това и друга задача – да създадеме промишленост и в с. Ваксево, Пиянец и в Каменица, за да може да задържиме населението.                             

- Добре, а тези мерки от 70-те години по задържане на населението в селските райони, те общо взето се провалиха, но какво правихте?

- Първо – за граничните райони имаше няколко постановления, освен това, че изпращахме кадри, аз одеве ви споменах, че някой път и смешни бяхме, но...грешки на растежа (смее се). Та...създадохме промишленост, макар че у Трекляно изградихме цех за пластмаси. У Гюешево, на базата на кооперацията създадохме също на Електрониката цех. Във Ваксево също - завод на базата на Електрониката. Освен това, на нас ни беше ясно, нали, хората от селското стопанство ще бягат в промишлеността, ако не им създадеш такива условия за живот. Тези комплекси, които ги изградихме горе, по балкана, където са пасищата, навсякъде благоустроихме сграда, вътре с вода, с баня, и затова напъваха хората да отидат по Осогово да са овчари, пастири да са. По Краището също. Идваха по постановленията, защото там като отидеше, му плащаха допълнително, нали..., но ти като му създадеш условия, той не иска да се върне в родното си место. Може би да не бяхме справедливи спрямо нашето население, но като вземем от друга страна да гледаме на въпроса, че той като е командирован, понамалявахме му разценките, за да вземе пари и да си компенсира тези разходи. Важното беше да използваме природните ресурси като пасища.

- А не се ли проявяваше противоречие между населението и привнесените хора, специално от турското малцинство – тютюнджиите? Заплащането беше с огромни разлики.

- Не, гледай сега, на тех в полските райони – бяха главно в полските райони. Живееха на фургони, баня отвънка правехме, клозет отвънка правехме, сушилните от найлон бяха...Натискахме ги даже повече тютюн да вземат. Две тютюнджийки ги направихме герои на социалистическия труд. Едната от Пиперков чифлик, другата от Дупнишко. Тоест, достатъчно беше те да работят, да си привличат от семейството и да взимат добри пари. Имаше и прогресивни методи, там с двойна игла, с това...нали..., увеличиха производителността. Когато почне народът да твори - ние сме нищо.

- А тука Людмила Живкова беше депутат от района, тя по някакъв начин помагаше ли ?

- Людмила много помагаше. Понеже аз бях тогава в комитета. По отношение на строителството, проектирането. Като чествахме 100 годишнина на Майстора (Владимир Димитров). Направихме хотела ние, за да може чуждестранни делегации като дойдат. В Шишковци изцяло обновихме дома-паметник. В родното му място Фролош, там целият балкан го оправихме, паметник и направихме път 11 километра. Това всичко с Людмила Живково. Заедно с Окръжния комитет на партията разработихме програма за развитие на културата. Обаче не само строителство – литература, кръжокът, какво да направим, какви прояви. Второто – „Знаме на мира”, децата, това беше. Да не говориме за строителство. След това тия ансамбли, дето идват, и как самодейността да я развием.

- Това ли ви беше най-близкият човек от Политбюро, с който контактувахте ?

- Абе, разбира се, тя помагаше много от Политбюро, идваше и Йорданов, Станко Тодоров идваше, но те работеха в различни области. Людмила направи много неща. И ние тука щяхме да проектираме „Знаме на мира”, но Господ не ни помогна, закриха ни окръга и оттогава се свърши работата, никой не се занимава.

- Добре, като закриха окръга през 1987 г., кадрите, които бяха, останаха ли си по местата или се пръснаха?

- Моя милост ли?

- И Вие и останалите?

-  Аз отидох шеф на „Минстрой” и построих окончателно МОК „Осогово” (Миннообогатителния комбинат), шахтите, хоризонтите, въобще всичко, които е за един рудник. Други - Вергил Бангелов, той беше заместник - отиде в Дупница да работи в търговията. Никола Тасев, той беше секретар, и Миленков.

- Някой от тях стана ли член на Областния комитет?

- Областен няма. Само Боян Алексов, секретар стана, земеделец. Сега е нотариус...но секретар беше запазено навсякъде, по различните органи по едно место за земеделците. И той от тая работа отиде и стана, но след това се върна и оттогава се занимава с нотариат. А останалите...на мен при предлагаха да отида в София, аз викам: „Благодаря”. Мойта нагласа е да отида и да строя в Осогово, при орлите на 2000 метра. МОК-а е нагоре по реката, на 11 километра, близо до границата. Отидех там и го построихме. Но дойде синьото време и аз се пенсионирах (смее се). 

- Коя година се пенсионирахте?

- През 1990 година. 

- Добре, каква беше идеята на МОК-а?

- Виж какво, това беше да замести мощностите в Родопите. Действително руда има много, но е малко по-друг тип орудяването, отколкото в Родопите. Иска се и друга система и технология на добива, така масово отбиване на рудата, не е както в другите рудници. И флотационната фабрика горе на Среброто, на „сребърно коло” и тя се направи. Нея я направиха Трудови войски. Ние - подземната част, електрификацията, вентилационните, подстанциите, технологичната вода отдолу, помпени станции, пътища, това все ние го направихме. Шахтите беше електроника, понеже по това време вече електрониката напредна, тролеи, подземни влакове, теснолинейки, с по пет-шест вагона с по десет тона, травербани...И аз като си отидех...не те бяха и някои при мене де, флотерии, мои кадри бяха, когато бях първи секретар, лично аз ги изпратих да учат. Но почнаха паралелните фирми, почнаха да крадат повече, отколкото може да се краде. На вместо да мислят за производството, те почнаха - на входа, на изхода...

- Например? Дайте пример. Не с конкретна фирма, а за дейност, която фактически изсмуква предприятието.

- Ами на входа, ето имаше един от Гюешево, беше заместник-директор на МОК-а, тогава вече късно, след 90-та година, и той организира фирма да снабдява някои материали. Няма държавни фирми, той снабдява. На изхода, разбира се, слага по-големи цени, от това което, а тогава мътно време - никой не те контролира. На изхода също фирма, за концентрата, за да го кара, продава и т. н.

- А имаше ли достатъчно руда? Да задоволява или имаше идеи да се ползва рудата и от съседните райони. Например Югославия.

- Имаше. Ние като карахме рудоспусъците, това е един хоризонт, отгоре построиш товарище, там машини за разтоварване и  след туй, някъде около сто метра отива на долния хоризонт и оттам се кара с влакче до флотационната фабрика. Като карахме тия комини, вътре всичко беше руда, блестеше. Олово, цинк...

- А кога усетихте, че тази система повече няма да просъществува?

- Коя?

- Социализмът. В оня вид, които беше тогава.

- Аз по това време накрая...виж...при мене има горчилка оттогава, когато почнаха да правят тия реконструкции. Правилно е да направиш реконструкция, но нещо по-хубаво да създадеш. Закриха работещи институции като окръзите и създадоха областите. Кой се интересуваше? След туй отидехме един път, вече аз като началник на „Минстрой” ни откараха в Брезник. Едно съвещание - излезнаха, общи работи приказваха, и тогава разбрах тази работа, че в името на нещо ликвидираме други големи неща. И още след като почнаха тука, тия изплуваха нездравите елементи, които не ги биваше „за вàрен”, както казват по нашия край (смее се), те изплуваха нагоре на повърхността и те почнаха да рушат.

- А кои от Вашите колеги така, бяха много кадърни, способни специалисти ? От нивото на секретарите, на Окръжния съвет.

- Аз ви казах, бяха много добри специалисти. То Вергил - овощар, той и сега е овощар. Отиде в Испания и докара посадъчен материал. Реконструкция на овощните градини, нови технологии. Това беше човек на много високо равнище. От нас, от „Промишлено-стопанския отдел” имахме много добри проектанти – Галя Манова, Кирчо Лазов.

- А секретарите как стояха?

- Моето мнение ли? Имаше много добри, но имаше и лайна, които бяха случайни.

- Външни или местни?

- Не, само първият беше външен, всички останали бяхме оттука. Става въпрос, че това го казвам понеже вие отдеве казахте: „А разправиите между Кюстендил и Дупница?” За да имаше равновесие слагаха посредствени хора.

- Кои бяха способните? Кои ще откроите?

- Миланка беше много добра като идеолог. Друг - Боян Давидков, селското...беше много добър, секретар беше. Шопкин, също беше добър.

- Добре, един по-общ въпрос, защо според вас се провали социализмът ?

- Социализмът не се е провалил като система, него го провалиха. Аз ви дадох пример с този, заместника...пример с Биков, дето беше министър при Ф. Димитров и Беров, той беше от Гърляно, него целта му беше това - да провали МОК „Осогово”.

- А защо?

- Е, ми... за да оберат някои неща, понеже там има много материални ценности. И другото, за да докажат, че виж: „тия са такива, не ги бива нищо и са правили ненужни неща тука” А като отидеш там, не ние, още преди римляните, средновековна България, турците, разбира се - те занемаряват, но всички са добивали руда. И сега оловото на джамията, оттам е. И сега дето са железните скоби, тия големите, това е по железния път от Киселица и от Кобиле докарано тука. Т. е. тоя край е рударски край и при това положение винаги е рентабилен.

- Вие сте се пенсионирали точно на финала. 

- Ами виж какво, аз като дойдеха сините, всички...даже директори тука, тръгнаха, които са членове на бюрото, на Градския комитет, и те тръгнали и викат: „оставка, оставка”. На кого викаш остава, бе синковец, на себе си ли викаш „оставка”. И такива имаше.

- А после останахте ли в БСП?

- После отидеха на 14 конгрес, те отидеха като делегати на конгреса и се върнаха като социалисти на Дертлиев и викаха: „оставка”. Те това, значи може да се продадеш.

- А сега още с политика занимавате ли се?

- Бях общински съветник и за този период. Сега съм първи секретар на Партията на българските комунисти. Минчо Минчев ни е първи секретар и Васил Коларов в София.

- А кога скъсахте с БСП?

- Веднага след като се преименуваха. Отидох със заявление и им казах: „Аз не мога да членувам в тази партия, имам друга партия”. Молба им подадох и някъде в архивите мойта молба я има.

- Добре, ама тя отскоро е [начело с] Минчо Минчев, по-рано се казваше друго...  „Георги Димитров”.

- С Владо Спасов ли?

- Не, с Владо Спасов, не. По-преди беше. То беше „Марксистка платформа”...

- Да, това беше в БСП.

- В БСП, но те напуснаха и станаха Комунистическа партия „Георги Димитров”. И от две години вече сменихме името. Понеже приеха един закон за партиите, които, ако има опашка, не може да те регистрират -  т. е. БКП - Георги Димитров, щом е „Г. Димитров” няма да те регистрират и сега сме Партия на българските комунисти.

- А иначе, представени ли сте тука, в общината ?

- Сега не, аз бях съветник през 1999-2003 година.

- А какво беше отношението на партията тогава, съответно на Окръжния комитет и на Окръжния съвет към проблемите на българските общности зад граница – Западните покрайнини и Македония? Имаше ли отношение и каква политика прокарвахте вие?

- Имаше, обаче тогава тази сърбизация беше много по-силна отколкото сега. На съборите, дето ги произвеждаме, понеже и аз съм участвал в тези комисии - си проверявахме взаимно речите. Не може да се изпуснеме нещо и да кажеме: „Тия са наши”, нали, не се допускаше. Нито на Крива паланка, нито на Славчето, там се правеха съборите, а и на Черната скала. Понеже те бяха много надъхани, правеха ни провокации, те арестуваха един наш комсомолски деец, нещо казал и у тяхна територия влезнал, нали, и не можем да го освободим една седмица. Та беше строго официално.

- Т.е. вие проверявате речите на югославяните и те вашите?

- Да.

- А някакви облекчения ползваха ли от Босилеград в Кюстендил?

- Понеже ние имахме голяма нужда от работна ръка, а у нас се развиваше промишлеността - независимо, че увеличавахме производителността, но винаги не ни достигаше работна ръка. И ние негласно тия, които минеха, българи оттамо, ги оставяхме тука. Имахме около 10-15 жени към гарата, тука мъже имахме към „Каляшки”. Такава беше политиката. Ние им грабехме населението, както при нас Червена могила взимаше строителните работници. Те строяха и там плащаха по-добре и затова по естествен начин рейсовите пуснати и те отиваха там. А така също ние използвахме им опита.

- Един последен въпрос имаше ли интерес на Държавна сигурност към Вас ? Имате ли досие, знаете ли?

- За членовете на комунистическата партия и членовете на Окръжния комитет те не подлежаха на вербовка, затова към мене нищо няма.

- А преди да станете член на бюрото на Окръжния комитет?

- Ама бех член на партията. ...И другото - аз се движех свободно, вие знаете тогава с турците като стана, тогава автомати, другото...аз се движа свободно и по Хисарлъка си правя разходка. Генерал Димитров, на окръжното  вика: „Абе, как така, не ти ли трябва охрана?” Аз му викам: „Каква охрана ще ми трябва...?” 

Накрая ще ви кажа, моят принцип е бил: „Държавата е по-богата, ако изнася повече суровини, т. е. ако изнасяме повече кал, т. е. тухли за Югославия, значи сме по-богати. Ако вземеме в оборот селското стопанство, земята, пасищата, горите, нали, ние сме по-богати.

Можете да направите паралел за това, което го правихме, и сега, което става.

                

 

 

 

Източник:  prehodbg.com