Търсене в този блог

сряда, 27 ноември 2013 г.

Преходът свърши, но българите не желаят да приемат това - проф. Искра Баева

 

 

Интервю на Елена Дюлгерова за glasove.com, 26 ноември 2013 г.                   

„Националистическите нагласи в българското общество са в пряка зависимост от социалната криза. Затова острият етап на национализма от началото на 90-те години бе овладян и канализиран по пътя ни към ЕС. Но той никога не е изчезвал и това, че политически коректното говорене не позволяваше да се говорят определени неща, не означаваше, че българският национализъм си е отишъл, а че разстоянието между политическите елити и редовите българи се увеличава. Според мен, колкото повече сами без националистите говорим против национализма, толкова повече създаваме на националистите ореол на преследвани. И им помагаме да се разграничат от нас, спечелилите от прехода, като потърсят единение с мнозинството на загубилите. Щом национализмът вече е спечелил достатъчно привърженици, трябва да говорим за това и да видим какви са причините за явлението.“ Така коментира зачестилите националистически проявления в обществото ни напоследък  специалистът но история на най-новото време проф. д-р Искра Баева. Специално за ГЛАСОВЕ тя анализира политическите и социални брожения в годините на прехода в България от 1989 г. до днес. Убедена е, че историята не изисква дистанция във времето, за да бъде предмет на проучвания и прогнози.  

 

- Проф. Баева, вие сте сред немногобройните в българската наука автори, чиито трудове разглеждат съвременното развитие на България. Тук включвам не само вашата книга „Съвременна България: между Изтока и Запада”, която бе издадена в Париж през 2001 г., но също българското й издание, както и цяла редица научни студии и статии.

– Да, вярно е. Може би интересно е и това, че книгата ни (заедно с моята колежка и приятелка Евгения Калинова) „Българските преходи” възникна първо като поръчка от френското издателство L'Harmattan. Едва след като подготвихме книгата за Франция, решихме, че бихме могли да я разширим и издадем и на български, като тогава я ограничихме хронологически между годините 1944 и 1999. Впоследствие чуждестранни издателства от Виена и Солун проявиха интерес и я издадоха съответно на немски и гръцки език. За мен най-важното издание, разбира се, е българското. Първото издание излезе през 2000 г. и беше доста неугледно, но беше наистина първият опит да се представи аналитично цялата история на България от следвоенния период до края на ХХ в. А фактът, че последваха още три издания, последното от които от 2010 г., и че книгата продължава да се търси, говори достатъчно ясно сам по себе си.

- Не е ли още рано да се дава научна оценка на случилото се буквално вчера? Няма ли да е нужно да се отдалечим от злободневието, за да преценим правилно мястото на съвременните събития?

– Не, не е рано. Идеята, че трябва да минат определен брой години – 20, 30 или 50, за да можем да оценим някакво събитие, не е историческа. Изискването за отдалечаване във времето се прилага в архивистиката, за да посочи кога документите могат да станат общодостъпни, сиреч няма да навредят на действащите лица. За да стане по-ясно защо историята не изисква дистанция във времето, ще припомня, че първият истински професионален историк – Тукидид, е писал за събитие, на което е бил свидетел и в което е участвал – Пелопонеската война. Нещо повече, той дори не е доживял края на войната, което не му е попречило да направи великолепен исторически анализ на това самоубийствено за Древна Елада събитие.

С други думи, умението критично да се анализират историческите събития не е функция на времето, а на способностите на историците. А и отдалечаването във времето често не намалява интензивността на споровете. Вижте колко бурно се спори за произхода на старите българи, независимо че е миналото толкова много време и че почти не са останали сведения и доказателства за онази епоха. Да припомня ли и споровете и люшкането на оценките за Стефан Стамболов, за княз/цар Фердинанд и т.н. За нашето време поне има достатъчно много документи, а и свидетели.

Предимство и недостатък при писането на текуща история е това, че има много свидетели на събитията. Това обстоятелство поставя високи изисквания пред историците, а и прави историята по-отговорна дейност. Помислете колко по-лесно е да се пише за дейци и епохи, които никой не помни – тогава историкът може да дава оценки според собствените си симпатии, защото действащите лица не са живи и не могат да се защитят. Докато в моя случай всеки от политиците или дейците на прехода може да заяви своето несъгласие и да защити своята гледна точка. Затова смятам за голямо предизвикателство да се пише за съвременността – тогава трябва да се мисли за различните гледни точки и да се положат усилия те да се представят.

Признавам, че съм се срещала с хора, на които им се струва, че не съм изразила достатъчно ясно тяхната гледна точка, но никой не е изразявал пълно несъгласие. Надявам се, че в изследванията си, посветени на прехода, съм съумяла да представя гледната точка не само на победителите, но и на победените и загубилите от промените. Тя обикновено не присъства в историческите изследвания на по-отдалечените периоди, но за близките събития е особено важна. Само така можем да излезем от омагьосания кръг историята да се пише само от и за победителите. Следването на победоносния ход на историята ми изглежда не само елементарен, но и неисторичен. Защото, ако погледнем на историята не от перспективата на 20–30–50 години, а за по-дълъг периоди, ще видим, че победителите и победените често си разменят местата.

И още едно предупреждение за онези, които пишат съвременна история – ние представяме само една гледна точка и не можем да очакваме тя да остане единствена. Историците от всяка епоха търсят в историята отговори на въпроси, които вълнуват тяхното общество, затова имаме толкова различни и променящи се исторически интерпретации. Това е начинът историята да изпълни своята социална функция – да бъде учителка на живота (Historia magistra vitae est).

- Изказани бяха редица мнения в публичното пространство за прословутия ни преход, едни смятат, че той вече е завършен, според други ще се проточи още. Въпросът, който интересува всички ни, в крайна сметка, е завърши ли най-сетне четвъртвековният ни преход?

– Аз съм сред онези, които смятат, че преходът е свършил. Обосновала съм своята теза в предговора на книгата „Българските преходи 1939–2010”. Ако приемем, че формулираните през 1990 г. цели на прехода бяха в България да се установи политически плурализъм (парламентарна демокрация) и пазарна икономика, то първата цел беше постигната още през 1991 г. с приемането на новата конституция и утвърдена през декември 1994 г., когато страната ни издържа „теста на двойната промяна” (два пъти да се сменят управляващите политически сили след демократични избори). За втората цел ни трябваха доста повече години, но и тя беше постигната, след като ЕС призна България за действаща пазарна икономика и станахме пълноправен член на съюза.

Проблемът с нежеланието на българите да приемат, че преходът е свършил, идва не от обективното развитие на събитията, а от субективното възприемане на прехода. Ако си припомним всеобщата еуфория в дните около 10 ноември 1989 г., ще видим че масово бяхме окрилени от надеждата, че в най-скоро време – максимум до пет години, ще живеем като „на Запад”. Бяхме убедени, че развитието може да върви само напред и след като се отървем от задържащата ни съветска система, бързо ще развием индустрията, селското стопанство, образованието, здравеопазването, социалната система.

А се оказа, че сме били преди всичко наивни, смятайки че Западът ще се погрижи за цялостното ни развитие. Оказа се, че целта на Запада е била победата в Студената война и присъединяването на Европейския изток към западната система. Но правилата там се определят от конкуренцията, при която по-силните печелят, а по-слабите губят. И днес вече сме част от Запада (ЕС и НАТО), но се оказахме най-бедната му част, което породи новото недоволство от несправедливостите на капитализма.

Този извод с пълна сила се отнася и до отношенията вътре в страната – вместо всички да станат богати, оказа се, че богати станаха малко и при това по съмнителен начин, а повечето българи обедняха не защото са мързеливи или неспособни, а защото загубиха работата си в хода на деиндустриализацията.

При това положение повечето българи днес не искат да приемат, че преходът е завършил, защото той трябваше да донесе по-добър живот и по-голямо достойнство на България, а не е налице нито едното, нито другото. Проблемът обаче не е в прехода, а в нашето неразбиране какво представлява преминаването от държавен социализъм от съветски тип към капитализъм – то не носи богатство на всички, а социално разслоение. Единственото успокоение, с което мога да се обърна към недоволните българи, е това, че преходът може и да е свършил, но развитието не е. И само от нас зависи да направим живота си по-добър в бъдеще. Но това няма да стане с хленчене и молби някой да ни помогне, а с нашите собствени усилия и борба.

- След 1990 г. в България трикратно се надигаха бурни протести – през 1997 г., през февруари, а също и през лятото и есента на тая година. Има ли според вас връзка между трите вълни на протест и бяха ли те спонтанни? Защото не е тайна, че се посочваха значителни вътрешни и външни сили, които стоят както зад протеста от зимата на 1997 г., така и зад сегашния протест?

– Никога не съм била привърженичка на лесните обяснения на историческите събития. Според мен големите промени се извършват в резултат на различни фактори – външни и вътрешни, лични и групови. Голямо събитие не може да стане по волята на един човек или малка група хора, ако няма назрели обективни условия. От такава гледна точка – като проява на някакви по-общи нагласи, възприемам и трите масови протеста в годините след 1989 г.

Ще ги скицирам съвсем накратко. След свалянето на Живков на 10 ноември 1989 г. българското общество постепенно се събуди и поиска да се включи в „правенето” на история. В началото обществената активност се изразяваше главно в митингуване, а истински се прояви след изборите от 10–17 юни 1990 г., които неочаквано за новите сили бяха спечелени от старата БСП (като наследник на БКП). Поражението на СДС беше неочаквано, защото всички подобни организации в Централна Европа бяха спечелили триумфално своите избори.

Впоследствие се оказа, че на Балканите процесите се развиват с различна скорост – не само в България, а във всички балкански социалистически страни управлявалите с десетилетия партии спечелиха първите плуралистични избори. Защо се получи така? Според мен най-малко по две причини – първо, балканското дисидентство беше слабо и без достатъчно влияние в обществото, и второ, съветският модел беше по-пригоден за тукашната православна и държавноцентралистична традиция.

Независимо от това студентите и привържениците на СДС от големите градове отказаха да приемат поражението и прибягнаха до актове на гражданско неподчинение. Те не искаха съдбата им да се определя от „по-неграмотните” и изостанали жители на селата и малките градове (както бяха описани в следизборната реч на председателя КС на СДС д-р Желю Желев). Студентите и градската интелигенция се почувстваха хегемон на демократичната революция и се опитаха да противопоставят своята воля на изборните резултати. С какви средства? Окупационна стачка на СУ, палатков Град на истината в центъра на София, масови демонстрации. Успяха ли? На пръв поглед – не, тъй като ВНС започна работа с председател акад. Николай Тодоров, а БСП състави правителство с премиер Андрей Луканов.

Погледнато от малко по-широка перспектива обаче, масовите демонстрации от лятото и есента на 1990 г. постигнаха успех. Защото под техен натиск на 6 юли Петър Младенов подаде оставка като президент, на негово място на 1 август беше избран д-р Желю Желев (при абсолютно мнозинство на БСП във ВНС), а на 29 ноември Луканов подаде оставка и беше съставено правителството на безпартийния юрист Димитър Попов, в което основните икономически постове бяха в ръцете на представители на СДС. Ако погледнем и ролята на външния фактор, той също бе изцяло в подкрепа на новите сили – Западът естествено подкрепи прозападните сили, а Съветският съюз бе толкова ангажиран със собствените си проблеми, че изостави посткомунистите.

Втората голяма криза настъпи през 1996–1997 г., когато опитът на следващия социалистически премиер Жан Виденов да върне някои от практиките от социализма в условията на разградена държава доведе до дълбока криза. Към зърнената, банковата и икономическата се прибави и вътрешнопартийната, в резултат на което БСП загуби президентските избори в края на октомври и началото на ноември (тогава от името на обединената опозиция беше избран Петър Стоянов). През декември 1996 г. беше свикан извънреден конгрес на БСП, на който Жан Виденов подаде оставка и откри възможност пред вътрешнопартийните му противници да съставят ново правителство.

Само че вакуумът във властта и подемът на десницата след победата в президентските избори стимулираха за действия студентите и привържениците на СДС (във вида ОДС). На 10 януари 1997 г. те предприеха окупация на Народното събрание и вечерта успяха да проникнат в задния му вход и да го подпалят. Така започнаха всекидневните студентски протести, парализирали живота в столицата и довели до галопираща инфлация, в резултат на която левът се срина от 500 лв. за долар на 10 януари до 3000 лв. за долар на 4 февруари. Победата на студентските протести от 1997 г. беше безспорна – поредното управление на БСП приключи под натиска на улицата и беше отворен пътят за голямата изборна победа на ОДС през април 1997 г., дала на Иван Костов сигурно мнозинство и свобода за осъществяване на реформи. И в този случай ролята на външните сили беше безспорна и отново на страната на протестите. Само че подкрепата за протестите идваше не само от Запад, а и от Изток – Русия предпочиташе да се отърве от инатливия Виденов.

Това са бунтовете на прехода, довели България до членство в западните структури НАТО и ЕС (е, вярно, че при други правителства – на НДСВ, ДПС и отново на БСП). Докато днешният протест вече е извън прехода. Според мен днешният бунт се отличава не толкова със своята продължителност (която е безспорна), колкото със своята слабост. Окупиращите студенти многократно се питаха защо не ги подкрепят достатъчно масово техните колеги и други граждани. Казах им и на тях, ще го кажа и пред вас. Мисля, че основната причина за слабата подкрепа е в това, че по-голямата част от българите вече са натрупали опит от предишните два бунта и знаят какво следва след победата на студентите. Ново дясно управление, от което печелят нови групи от политическия елит, но за останалата част от населението последиците са нови приватизации, закриване на още повече предприятия и производствени дейности и в крайна сметка увеличаване на безработицата и бедността. Все повече хора вече не вярват, че като махнем лошите червени, ще дойдат добрите сини. И никакви патетични слова за морал и нравственост не могат да променят реалността.

Сравнението между днешна България и онази отпреди две десетилетия не винаги е в полза на днешната. Съвсем не искам да кажа, че всичко днес е лошо. Напротив, постиженията на прехода в областта на политическите свободи и плурализма са безспорни, но повечето хора се интересуват много повече от социалните и икономическите условия, в които живеят, а там са големите проблеми. Те не само изпратиха България в периферията на Европа, а и поставиха въпроса за съществуването й в бъдеще (имам предвид демографските тенденции).

В протестите от 2013 г. външната намеса ми изглежда по-незначителна, въпреки че изявленията на германския и бившия френски посланик бяха категорични, да не говорим за странното посещение на бившия посланик на САЩ Пардю в окупирания Ректорат или за финансирането на „Протестна мрежа“ от фондации от САЩ. Много по-съществена обаче ми изглежда олигархичната намеса – както в дейността на правителството, така и в подклаждането на протестите.

- Не смятате ли, че сме свидетели на обръщане на лявото и дясното в съвременния ни политически живот, при това в условията на тотален разпад на партийния модел у нас, модел, който впрочем съществуваше от края на 1989 г. насетне?

– Откровено казано, трудно ми е да определя какви са днес проявите на лявото и дясното. Защото БСП под ръководството на Георги Първанов трайно зави надясно, към либералното, и то не в политически, а в икономически план. При това БСП се държи като консервативна и дясно отговорна партия, което традиционно е била запазената марка на десницата. Докато дясното, където и да го намираме – в Реформаторския блок или в ГЕРБ, излиза на улицата и се бунтува по подобие на традиционната левица. Гражданско неподчинение, масови протести, вдигнати юмруци като символ, „Окупирай!” като призив – всичко това идва от западното ляво. В България през целия преход политическите посоки бяха объркани, да не кажа разменени.

Що се отнася до партийния модел, не мисля, че има тотално негово разпадане. Въпреки всички кризи и поражения БСП се запази като траен играч в партийно-политическата система, същото може да се каже и за ДПС, независимо че неговата конституционна легитимност продължава да е съмнителна. Тези две партии доста успешно, макар и не съвсем справедливо заемат нишите на лявото и на либералното, те допускат и други формации в тях, но продължават да са водещи.

Най-големи проблеми има в дясната ниша, където естественото разпадане на голямата дясна коалиция СДС не можа да роди силен и траен играч. Любопитно е да се отговори на въпроса защо в тази най-желана и доминираща в годините на прехода политическа посока не успя да се утвърди голяма партия. Може би защото конкуренцията там беше най-голяма, защото не достигаше опит на десните политици или защото външните сили се намесваха твърде много.

- Не е ли израз на тежка криза, на тотално недоверие, на разпад почти на българския партиен модел създаването на 1 септември тази година Националистическа партия на България?

– И по този въпрос моето мнение малко се различава. Смятам, че националистическите нагласи в българското общество са в пряка зависимост от социалната криза. Затова острият етап на национализма от началото на 90-те години бе овладян и канализиран по пътя ни към ЕС. Но той никога не е изчезвал и това, че политически коректното говорене не позволяваше да се говорят определени неща, не означаваше, че българският национализъм си е отишъл, а че разстоянието между политическите елити и редовите българи се увеличава.

Първото предупреждение беше изборният успех на „Атака” на Волен Сидеров през 2005 г. Ако си спомняте, тогава „Атака” изобщо не влизаше в сметките на социолозите, а влезе комфортно в парламента и го прави всеки път, за разлика от важни десни партии. С национализма ние постъпваме като с неприлично заболяване – затваряме си очите и се правим, че го няма, а то си се развива необезпокоявано. Появата на тази нова Националистическа партия на България е поредното доказателство.

По отношение на това явление мисля, че трябва да се отървем от задръжки и срам и да си отворим очите. Нашият национализъм не е изключение в Европа – ксенофобските организации засилиха позициите си навсякъде заради кризата и нарастващия брой пришълци, независимо дали са гастарбайтери, бежанци или нелегални емигранти. За разлика от представителите на либералната интелигенция не мисля, че на националистите не трябва да се дава думата, а да говорим само ние.

Според мен, колкото повече сами без националистите говорим против национализма, толкова повече създаваме на националистите ореол на преследвани. И им помагаме да се разграничат от нас, спечелилите от прехода, като потърсят единение с мнозинството на загубилите. Щом национализмът вече е спечелил достатъчно привърженици, трябва да говорим за това и да видим какви са причините за явлението. Трябва да се преодоляват причините, а не да се борим с онова, което се вижда на повърхността.

- В телевизионните репортажи от протестите често се виждат гологлави младежи , чийто начин на обличане и агресивно поведение ни връщат сякаш 90 години назад, във времената на зараждането на италианския фашизъм и на германския националсоциализъм. Подобно изглеждащи млади хора, сред които и членове на пловдивския клон на неонацистката политическа мрежа „Кръв и чест”, забранена впрочем в няколко вече европейски държави, основаха Националистическа партия на България. Може ли да се открие историческа успоредица между съвременните събития в България и зараждането на италианския фашизъм, както и на германския националсоциализъм?

– За миналото ни напомни първо „Атака”. Да не забравяме, че дори името на тази партия идва от профашистко списание. Със своите символи „Атака” показа, че Сидеров или някой от обкръжението му познава достатъчно добре миналото на българския национализъм от ХХ век.

Новият изблик на национализъм има същите корени както в миналото. Но фактът, че националистите не могат да се обединят в една организация, а се цепят и ожесточено спорят помежду си, е донякъде успокоителен. Защото при тях феноменът вождизъм е достатъчно силен. От няколкото телевизионни прояви на техни представители стана ясно, че те могат само да повтарят няколко мантри, а не могат да дадат смислени решения на големите въпроси пред българския народ. Като прибавим нетърпимостта им към чуждото мнение, очертава се една нерадостна, но не особено опасна картина на българския национализъм – разкъсан и затворен в собствената си сфера. Не вярвам, че националистите могат да се превърнат във водеща тенденция, да не говорим, че и исторически България винаги е била подвластна на водещите европейски и глобални тенденции. А поне засега те не са насочени към краен национализъм.

- Известно е, че не съществува „ако” в историята. Преди десетина година изказахте тезата, че времето на 80-те години на миналия век беше време на пропуснатите реформи. Какви реформи можеха да бъдат предприети?

– Никога не съм изповядвала философията на забраненото „ако” в историята. Напротив, винаги съм смятала, че „ако”-то в историята ни освобождава от детерминираността, че ни дава възможност да мислим за алтернативите в историята и да се чувстваме свободни играчи, а не обречени на една или друга тенденция.

Що се отнася до пропуснатите реформи през 80-те години, става дума за последния опит на Живков да модернизира България, този път изцяло по западен, а не по съветски модел. Той се съдържа в т.нар. Юлска концепция от 1987 г. Според нея в България би трябвало „отгоре” да се „въведе” капитализъм. Всъщност Живков е вдъхновен от китайския модел на реформи – в архива на ЦК на БКП има многобройни документи, посветени на ставащото в Китай през 80-те години. Но не мисля, че тези реформи на Живков са имали шанс да се реализират.

Първо, Живков си представя, че към капитализъм може да се премине с помощта на същите дейци, които по-рано са организирали централно-плановата икономика, а това няма как да стане. Второ, защото тогава България е в сферата на влияние на Съветския съюз, зависима е изцяло от волята на съветския лидер и Живков прекрасно разбира това.

Опитът на Живков да осъществи прехода отгоре е в основата на конфликта му с Горбачов, очертал се през есента на 1987 г. и завършил с отстраняването на Живков на 9–10 ноември 1989 г. от ръководството на БКП. Заради външната зависимост нашето преустройство следва съветската перестройка, също както по-късно преходът ни ще следва очертаната от западните сили посока.

- Можеше ли България да тръгне по друг, различен от останалите източноевропейски държави път, ако тези реформи бяха осъществени; та у нас практически липсваха дисиденти, за разлика от останалите социалистически страни, не съществуваше и организация на ярко несъгласните с управлението на Българската комунистическа партия...

– Вече частично отговорих на този въпрос. България, както и повечето европейски държави е зависима от водещите световни сили. В Европа отдавна има създадена система от международни зависимости, които поставят държавите в йерархична зависимост от т.нар. велики сили. Едва след Втората световна война тази система е разрушена, но само за да бъде заместена от биполярния модел на Студената война, в която Европа е разделена на Западна и Източна и остава зависима съответно от САЩ и СССР. Това продължава до есента на 1989 г., когато България заедно с останалите страни от Източна Европа преминава от съветската към западната сфера на влияние.

И на всеки, който си спомня първите години на прехода, няма как да не му е направило впечатление как внезапно най-важна стана позицията на посланика на САЩ и на различните емисари от Европа. Благодарение на промяната в геополитическото място на България вече сме част от Запада.

Казаното по-горе означава, че нито България, нито която и да било друга източноевропейска страна е имала шанс да избере различен вариант на прехода. Стъпките и посоката на прехода бяха очертани отвън и стриктно следвани от нашите държави. А когато се опитваха да направят завой, бяха връщани обратно – в нашия случай христоматийният пример е съдбата на правителството на Жан Виденов.

- Смятате ли, че началото на българския преход, имам предвид есента на 1989 г. и следващите две години, имаше характер на контролиран преход? Кой стоеше зад кулисите на началото на българския преход?

– Началото на прехода е изцяло мотивирано от съветската намеса. Както подборът на новия управляващ партиен екип в лицето на Петър Младенов и Андрей Луканов, така и натискът срещу Живков са осъществени от съветските фактори – главно от съветското посолство и от съветския посланик Виктор Шарапов. Известно е, че една от най-важните стъпки по отстраняването на Живков е разговорът на Шарапов с Живков на 7 ноември 1989 г. по време на приема в съветското посолство по случай годишнината от Октомврийската революция.

Луканов е съветският избраник, но тъй като той, а и целият му род не се ползват с доверие сред българските комунисти, изборът за наследник на Живков пада върху Младенов, който е син на убит партизанин. Така че началото на прехода се осъществява под съветско влияние. Много скоро след 10 ноември обаче нещата започват да излизат изпод контрола на новото партийно ръководство.

Събуждат се нови сили, общественото недоволство се изразява все по-открито. При това съветското ръководство се сблъсква със собствени проблеми и губи интерес към ставащото в Източна Европа. Когато през пролетта на 1990 г. председателят на БСП Александър Лилов е в Москва и иска среща с Горбачов, той отказва, като се оправдава с голямата си заетост. Всъщност Съветският съюз демонстрира отвръщането си от Източна Европа, която започва да описва като воденичен камък, тежащ на съветската икономика.

Но както още Джордж Кенан е казал, съвременният свят не търпи политически вакуум и освободеното от Съветския съюз пространство веднага е заето от Съединените щати. Не е тайна, че държавният секретар Джеймс Бейкър при посещението си в София през 1990 г. очертава посоката на българския преход както пред управляващите от БКП, така и пред лидерите на СДС. От тази среща тръгва и една от големите грешки на СДС – желанието да се проведат избори колкото се може по-скоро, тъй като е сигурно, че те ще бъдат спечелени от новите сили. Всъщност Бейкър и неговите съветници изобщо не познават ситуацията в България и мислят, че и тук е като в Полша, Унгария и Чехословакия, затова съветват лидерите на СДС да бързат с изборите. Но ранните избори са спечелени с абсолютно мнозинство от БСП и преходът ни влиза в коловоза на дълбокото политическо противоборство с всички произтичащи от това последици.

Така че външните сили играят водеща роля в българския преход и до ден днешен. Само дето днес ролята на външен фактор вече играе ЕС, макар че продължава да действа и американският фактор, а през последните години се завръща и руският, след като Руската федерация успя да излезе от кризата на 90-те години и се опитва да очертае по нов начин геополитическите си интереси.

Известен, съвсем непродължителен период от време бяхте член на висшето ръководство на БСП. Бързо ви отказаха от политиката или разбрахте много скоро на собствен гръб колко мръсна работа е заниманието с политика и предпочетохте да се върнете към тишината и спокойствието на научната работа?

– Да, така е. Бях в ръководството на БСП – в нейния Висш партиен съвет от 1990 до 2005 г. (сиреч не толкова кратко), а в Изпълнителното бюро – от 1996 до 1998 г. Но никога не съм смятала, че присъствието ми там е било път към политиката – неколкократно отказах да се включа в депутатските листи, защото това щеше да ми попречи да упражнявам професията си, която обичам.

Всъщност аз възприемах присъствието си в БСП като изпълнение на обществен дълг. Ще обясня какво имах предвид – до 1989 г. бях убедена противничка на системата. Занимавам се с историята на Източна Европа и всичките ми изследвания показваха колко ограничаваща е системата, особено за страни като Полша, Чехословакия и Унгария – това са страните, с които се занимавам и чиято история съм изследвала, включително и в техните архиви. Бях настроена силно критично и към нашата система. Именно аз организирах в нашия факултет Методическия семинар по проблемите на социализма, в който по-късно Димитър Луджев, Снежана Ботушарова и Стоян Ганев развиха за пръв път идеята си първите избори да бъдат за Велико народно събрание, а не за обикновено.

Нещата за мен се промениха след началото на прехода, когато започна дискусията накъде ще върви българското общество. Тогава се разделиха пътищата ми с моите приятели дисиденти, които влязоха в СДС. Мислех и продължавам да мисля, че обществото ни трябва да е социално чувствително, че трябваше да се опитаме да запазим поне някои от социалните постижения на социализма. Докато в СДС взе връх желанието да се разруши всичко от епохата на социализма. Точно затова реших, че мой обществен дълг е да се противопоставя на разрушението, и с такава идея се включих в ръководството на БСП.

Въпреки многото разочарования, свързани с БСП, до края на управлението на Жан Виденов мястото ми в БСП изглеждаше вярното решение. Защото Виденов се опитваше да запази социалната справедливост, макар усилията му да бяха обречени. След това БСП твърдо пое курс надясно и за мен стана трудно да я следвам в тази посока. Така съвсем нормално изцяло се върнах към професията си. Не съм съжалявала нито за момент за това.

Политиката никога не ме е привличала като професионално занимание, а и има достатъчно кандидати за това. Разбира се, политиците не само в България, а и по целия свят непрекъснато ни доказват колко далеч са от служенето на обществото. Което не означава, че трябва да им позволяваме да се държат така. Затова смятам, че протестите от последните месеци изиграха положителна роля – да държат политиците нащрек. Но и зад протестите пролича желанието на политици да се върнат във властта със същите намерения. Затова полека-лека протестите угасват. А и защото претенцията, че се борят за морал, но използват не съвсем морални средства, отблъсква.

- Можем ли да очакваме в близко време българските историци да променят отношението си към някои събития от близкото минало?

– Не мисля, че можем когато и да било да очакваме, че всички историци ще мислят еднакво. Не го правехме дори и когато ни задължаваха да защитаваме предварително зададени тези. Хубавото на историята е това, че тя е субективно занимание. Изследователят сам решава с какво да се заеме, как да търси документалните свидетелства по своята тема и сам достига до изводите, в които се опитва да убеди и читателите си.

Но никога не бива да очаква, че те или собствените му колеги ще го следват безкритично. Повечето важни събития могат да се поставят в различен контекст и да бъдат оценени по различен начин. През последните десетилетия вече се оформиха поне две, ако не и повече интерпретации на българската история – дясна и лява. И в това няма нищо лошо – и в миналото, и днес историческите фигури са водени от различни идеи и е нормално тези идеи да намерят място и в историческия разказ. Извинявам се на тези, които смятат, че историята е безпристрастна, но тя не е – такава би трябвало да бъде съдебната система. А историята е страстно занимание, в нея има и трябва да има спорове и емоции.