Търсене в този блог

вторник, 5 ноември 2013 г.

За повече държавност в управлението на икономиката и науката - акад. Дамян Дамянов

 

 

     Историята, историческите факти не могат да бъдат заличени. През годините могат да бъдат тълкувани по различен начин. Това се случва с 1 ноември - Деня на народните будители. През 1990 г. неговото честване бе възобновено и с участието на Съюза на учените в България. Но още през 1922 г. по инициатива на проф. Стоян Омарчевски, тогава министър на просвещението, денят е обявен за национален празник. С него се свързват имената на революционери, поборници за свободата на България, духовници и интелектуалци, жадуващи за чисто българско слово, за самостоятелна българска църква, за българска книжнина, за български университет. Знаменателно за българския дух е, че преди възстановяването на българската държава в новата ни история се възраждат духът и словото чрез българската църква и Българското книжовно дружество. Нашият народ, нашата интелигенция са силни в дни на униние и робство и участват силно в българското Възраждане. Затова и днес честваме Деня на народните будители, но и на българските учени.

     Днес честването е в условията на криза. Финансова криза, в която светът навлезе от 2008 г. Икономическа криза, която хвърли света в рецесия. Политическа криза, свързана с неосигуряващият стабилност резултат от последните избори. Духовна криза, свързана с деморализация на обществото, чалгизация на културата, загуба на духовни ценности и опора в общонационални цели и личности.

     В условията на криза, както всеки от нас и аз се питам - какво се случи в България през тези 23 години? По-трудният въпрос е - защо се случи всичко това? Защо допуснахме да се случи? В тези събития основни участници са чуждестранни псевдоексперти, наши родни политици и мутри, подкрепени от овчедушното търпение, доверчивост и апатия на българите. Трудно е да се получи комплексна ясна картина как бе разсипана икономиката и промишлеността на страната. Много предприятия бяха унищожени, други бяха частично спасени под нови имена. Всички бяха приватизирани, но малко от тях - за да оцелеят. В интернет пространството битуват опити за систематизация на упадъка. Според една такава статистика през периода от 1939 до 1989 г. България става 26-та в света по икономическо развитие, 30-та по експорт на машини. Енергийните й мощности нарастват 120 пъти. Построени са АЕЦ „Козлодуй", каскада „Белмекен-Сестримо" с впечатляващата ПАВЕЦ „Чаира", каскада „Арда". Страната започва производство на водни турбини - над 80 за страната и десетки други за Китай и енергийни обекти в още 10 страни. Българската химия произвежда 2,5 млн. тона минерални торове, 1 млн. тона калцинирана сода, 400 хил. тона пластмаса, 20 хил. тона пестициди, преработва 12 млн. тона суров нефт. „Балканкар" се нарежда сред 3-те световни фирми, заедно с „Кларк" - САЩ и „Тойота" - Япония, и достига до годишно производство от 83 000 електрокара, пласирани в десетки страни. В Корабостроителния завод са построени 1450 плавателни съда с 5 млн. тона товароподемност при среден производствен цикъл от 3-4 месеца. И т.н.

     След 1989 г. настъпва срив. В АЕЦ „Козлодуй" останаха два действащи генератора. Източномаришкият комплекс бе приватизиран. За строителството на каскада „Горна Арда" вече 10 години се търси чужда фирма при очевидно голям български опит. Затворени бяха „Кремиковци", „Стомана", „Плама", „Видахим", „Химко", „Арсенал", заводите за запаметяващи устройства в Стара Загора, Пловдив, София, за памети и телеобработка във Велико Търново, за магнитни глави в Разлог, за печатни платки в Русе и Търговище, за микропроцесорни системи в Правец, за УКВ-радиостанции в Гоце Делчев, за градивни елементи в София, Перник, Айтос, Кюстендил, Никопол, Ботевград, Разлог. Закрити бяха 40 завода за производство на машини, за прецизна обработка на метали, за автоматизирани технологични линии, за манипулатори, стругове, фрези, агрегатни машини в Габрово, Монтана, Севлиево, Шумен, Кърджали, Плевен, София. Наред с това загинаха заводът за пектин в Перник, за цимент в Димитровград, за помпи във Видин, за бутилки в Стара Загора и т. н.

     А списъкът едва започва. Някои заводи бяха унищожени под претекста за ниско качество, други - заради вредности. Но и производствата на „Соди", Девня или на ОЦК - Пловдив също имаха вредно производство, но оцеляха.

     Това не е плач по отминал политически строй. В България често се опитваме да се докажем пред по-големия си актуален политически брат с вредни напъни. Така след Съветския съюз България единствена осъществява 100% колективизация на селското си стопанство. След 1989 г. отново само ние се напънахме да разрушим всичките си селски кооперативи. Само ние направихме и продължаваме да правим 100% разрушителна приватизация на своята промишленост. Прав е Николай Хайтов като определя, че българинът е най-гениален в развалянето. Добре е, когато приватизацията е била осъществена добронамерено, градивно, но това са единични случаи. Наскоро посетихме територията на бившия най-голям машиностроителен завод за селскостопански машини в Русе, унищожен изцяло. Бивш негов инженер успява да спаси един цех, а работниците нямат отговор защо е било унищожено останалото. В част от бившите сгради на завода сега са разгънати десетина частни фирми, които развиват дейност, свързана изцяло с износ на тяхната продукция.

     Полски журналист сподели с мен по повод приватизацията, че се учудва на разрушителния дух у българина. В Полша профсъюз „Солидарност" не допусна унищожаването на нито един завод и води политика за трансформиране на собствеността, на управлението; закрива части от производството, но съхранява заводите, кадрите, качествените работници.

     Всяко производство у нас бе подкрепено от научно ядро, групирано в звена като „Енергопроект", „Металургпроект", „Химпроект", „Машелектропроект" и мн. др. Само в машиностроенето работят над 5000 учени и изследователи, в химията - около 1500. Наред с това бяха създадени много близки контакти с университети, с БАН, със ССА. С лека ръка бяха унищожени около 500 ведомствени институти и звена, а кадрите бяха изгонени, забравени, унищожени, емигрираха или бяха купени от други страни. С това се загуби връзката между науката и промишлеността, между науката и селското стопанство, а проблемът започна да се подхвърля като горещ картоф между учени и бизнесмени.

      Ведомствената наука умря. Сега трябва да я възстановим като „корпоративна" наука. И това е актуална политическа задача. Но големите фирми, които се интересуват от наука, са малко над 1% в най-оптимистичните прогнози.

     През 2011 г. според статистиката на НСИ в България са действали близо 320 хиляди активни предприятия, като в около 43% от тях няма наети лица. В 39,9% са наети от 1 до 4 човека, в 8,3% - от 5 до 9 човека и в 9,5% от предприятията -10 и повече лица. В последната група работят 71,8% от заетите. Около половината от работещите през 2012 г. са в сферата на услугите, 26% работят в индустрията и 22% - в селското стопанство. Нека да отбележим, че за 1 час всеки зает в икономиката и услугите създава БВП средно от 16 лв., докато в селското стопанство се падат 2800 лв. на човек, а в индустрията всеки работещ създава БВП от 6000 лв. на час.

     От последните 7 години в. „Капитал" прави ежегодна класация на най-големите български компании. За 2012 г. първите 10 по приходи са: „Лукойл", „Нефтохим", Бургас; „Аурубис", България; „Лукойл", България; НЕК, Булгаргаз, ОМВ - България, Овъргаз Инк., Нефтекс Петрол, ЧЕЗ Електро - България; „Кауфланд", България. Колко от тях са реално български? Колко от тях са свързани с промишлеността? В колко от тях има научен отдел от български учени? Дори в топ 200 на класираните фирми трудно се намират такива с български собственик и научноизследователско ядро.

     През последните 2-3 кризисни години това, което спаси България след тежкия срив на строителството и пазара на недвижимите имоти, бе износът. По доклад на БСК страната е на 65-та позиция сред износителите в света със сумарна стойност на експорта 26,7 млрд. долара за 2012 г. Какво изнасяме: петролни продукти; мед и медни продукти; житни култури и маслодайни семена; руди, шлаки и пепели; облекла и трикотаж. А при електрониката, машините и машинните части търпим отстъпление, доколкото ги има в листата. Т.е. изнасяме суровини и стоки с малка добавена стойност.

     В един политически анализ Валери Цеков припомня, че в страните от бившия социалистически лагер в ранните години на политически и икономически реформи се приемаха консултанти от Световната банка. Такъв бе Джефри Сакс в Полша, Ричард Ран - в България, Норийна Хърц - в Русия и т.н. Тези неолиберални консултанти авторът оприличава на „икономически килъри", които препоръчваха тотално раздържавяване и приватизация. Разбира се, такива Световната банка и МВФ изпращат и сега във всички развиващи се страни, имащи неблагоразумието да ги поканят. Такъв експерт бе и г-н Симеон Дянков. Днес в книгата си „Тихият преврат" Норийна Хърц признава: „Когато през 1991 г. препоръчвах на Русия да приватизира всичко, мислех, че това е най-важният проблем на страната. Сега разбирам, че тогава най-важно е било държавата да се лиши от всичките си активи, за да не се върне никога комунизмът. Вече си давам сметка, че задачата ми е била политическа. Днес има консенсус, че приватизацията е била оправдана в някои сектори, но идеологията, политическата активност, а и алчността на консултантските фирми ужасно преувеличиха нейния ефект - не само в Русия, но и в цяла Източна Европа". В плана „Ран-Ът", който създадоха нашите консултанти, на с. 117 съвсем откровено се казва, че „българската икономика в условията на пазарни принципи трябва да бъде предназначена да изхранва 5 млн. души". Българското население при последното преброяване е 7 351 234 души, вече 1,5 млн. по-малко, т.е. тази „светла" прогноза вече се изпълнява.

 

     Първият извод, който можем да направим е:

 

     Очевидно ролята на МВФ и Световната банка (51% американски) в източноевропейския преход бе да се дискредитира кейсианският модел и се наложи неолибералният. А девизът на този неолиберален модел бе: „По-малко държава, всичко да се приватизира, пазарът - регулира". Пазарът определя необходимостта от развитие на един или друг профил на икономиката и селското стопанство. Пазарът определя даже мястото на съществуване на едно училище, университет или болница. В своята книга „Капитализъм 4.0" Анатол Калецки, американски учен, икономист, анализатор и журналист, казва: „Кризата доказва дефекта на свободния пазарен фундаментализъм и на постановката, че всяка държавна намеса в действието на пазарните сили е вредна за системата на свободния пазар. Съвременният капитализъм налага ревизия на схващането за „по-малко държава" на неолибералите". Напротив, авторът препоръчва държавни регулации, държавен контрол, държавно планиране на икономиката и други, еретични доскоро, постановки. Такъв дух на промяна вече витае на срещите на най-големите държави в света Г-8 и Г-20.

     Д-р Петер Бахмайер от Института за Източна и Югоизточна Европа във Виена пише в анализ със знаменателното заглавие „България от Втория в Третия свят" следното: „През 2005 г. БВП на България достига 93% от нивото спрямо 1989 г. Страната се нарежда на 86-то място по икономическо развитие в сравнение с 26-то - през 1989 г. Минималната заплата е 77 евро, средната - 150 евро... "

     В България бе изпълнена политическа поръчка, сменен бе политическият строй с вътрешни и външни сили. Но това, което се случи в България през последните години, не бе добро. Това, че бе разрушена и разграбена българската промишленост, че селските кооперации бяха до голяма степен унищожени - това е преди всичко български патент. Защото чуждестранните консултанти намериха в България сръчни ученици, повратливи политици, продажни приватизатори и инертен народ.

     Нека да обърнем поглед към образователните и научни институции. Какво се случва с тях? Устоите на системите на образованието и здравеопазването бяха разбити, а науката - изхвърлена в периферията. Политиката на управляващите наложи на науката и нейните носители в страната непрекъснато да се ограничават и свиват, да работят на границата на оцеляването. Научните институции изгубиха престиж и авторитет както в страната, така и в чужбина. От близо 3,5% от БВП през 1989 г. средствата се свиха на 0,3%. Броят на учените намаля наполовина и сега България е в дъното на европейската класация по брой учени на 100 000 население. Кайзер Зигизмунд преди векове казва: „В един ден мога да направя 1000 души рицари благородници, но не съм толкова могъщ дори за хиляда години да направя един човек учен".

     Как подготвяме днес своя кадрови резерв? Британската история описва България като една от първите страни, създала университет. Там Преславската книжовна школа, възникнала през 885 г. при царуването на Борис I, се нарежда сред най-старите университети, каквито са Магнаурската школа в Константинопол и школата в Салерно. Едва по-късно се създават университетите в Болоня (1088), Париж (1150) и Оксфорд (1167). Днес ние имаме за цел да вкараме всички млади хора с гимназиална диплома в университет. Това е хубаво, защото и на страната, и на света са необходими висококвалифицирани кадри. Но към 2011 г. учащите между 5 и 14 г. у нас са 96,5% от общия брой млади хора на тази възраст; между 15 и 19 г. стават 77,9%, а между 20 и 29 г. вече са 25,1%. През 2001 г. в доклада на страната за младежта се посочва, че 20,5% от тях са с по-ниско от средно образование и не учат никъде. През 2012 г. този процент става по-оптимистичен - 12,5%. За същата година 33% от безработните в страната остават с основно и по-ниско образование.

     Днес образователната система у нас опитва да се пречупи, да се завърнем към професионалната подготовка още в училищата. Сред агитаторите за преоткриването на техникумите и професионалните училища на челно място се нареждат президентът на страната и председателят на БАН, включително в кратката му битност на министър. Обидно е, че още при гостуването на Маргарет Тачър през 1971 г. в качеството й на министър на образованието, тя е впечатлена при посещението на професионално училище в Стара Загора, където наблюдава мечтаната от нея връзка между училището, професионалното обучение и промишленото предприятие. В едно последващо интервю тя казва: „В България има един бог и това са децата, има една религия и това е образованието, има един храм и това е училището." За съжаление и това достижение на българското образование бе върнато назад, за да може през учебната 2011/2012 г. да отчетем, че от завършилите средно образование професионална квалификация са получили 1547 деца, а от тях с техническа профилировка са били едва 77. Впрочем, и между 285-те хиляди студенти технически науки изучават 40 576, а математика - едва 667. Бъдещият прогрес на техниката, на иновациите отново трябва да бъде осигурен именно и преди всичко от младите хора, завършили физика, химия, математика и технически науки. Те все още са малцинство. Не може да не се отбележи, разбира се, и пряката връзка на този проблем с друг факт - по данни на БСК през следващите 10 години у нас ще се създадат не повече от 100 000 нови работни места, т.е. много по-малко от завършващите младежи. А дялът на работните места с необходима висока квалификация през 2020 г. ще достигне вече 35%.

 

     Вторият извод, до който достигам, е:

 

     Университетът дава перспектива, бъдеще за държавата. Повече университети - повече бъдеще. Така ли е? Университетът дава добър шанс на всички млади хора за знание и способности, за професионална реализация и преуспяване. С поголовния прием и снижаване на изискванията нашите 52 университета и още колежи, инфлацията на получените дипломи е гарантирана. Средното образование е с много недостатъци: слабо усвояване на знания по всички основни предмети - особено по точните науки, ниска грамотност, незадоволително възпитание. А трябва да създаваме индивиди, полезни за обществото, за цивилизацията, за културата, в частност резерв за науката и техниката. Държавата има некачествена роля в избора на висше училище, респективно на професия, защото няма национални цели, приоритети и ангажименти, няма прогнози. Всичко е пазар. Искаш знание? Можеш да си купиш - ако можеш. Ако родителите са заможни, печелим още млади емигранти, търсещи качествено обучение в чуждестранни университети. Ако имаш по-високи цели, у нас все още е по-добре да избереш държавен университет. Но той също сваля качеството на знанията, защото пазарът е такъв. А за това помагат и дефектните закони.

     През 2013 г. 35% от оценката в последния рейтинг на висшите училища се пада на реализацията на завършилите студенти след дипломирането им. Интересно е къде да се реализират младите инженери при упадъка в промишлеността и дали не създаваме основно кадри за Европейския съюз.

     Разходите за научноизследователска и развойна дейност в публичната и частната сфера за 2012 г. са едва 495 900 лв. или 0,57% от БВП. 46,3% от тези средства са осигурени от чуждестранни фармацевтични фирми основно за клинични изследвания на лекарства върху български граждани. За технически науки са отделени само 82 хил. лв. Персоналът, зает с НИРД, е 16 700 души, т.е. по-малко от тези за 2011 г. Доктори и доктори на науките са 5600 души. Годишната заплата на един изследовател, ангажиран с НИРД в обществения сектор, е само 7436 лв. Дялът на иновативните предприятия за 2011 г. официално се отчита на 27,1%, а на предприятията, реализирали нови или усъвършенствани продукти на пазара - на 5,3%.

     През септември 2004 г. Министерският съвет приема Иновационна стратегия на Република България и създава Иновационен фонд. Тази стратегия съдържа актуално Лисабонски процес, внедряване на нови постижения и технологии, иновационен потенциал. Тези формулировки на фона на реалността само демонстрират колко силно изоставаме от европейската иновационна политика. Според доклада на ЕК „Напредъкът в научните и иновационните дейности в държавите - членки на ЕС и асоциираните страни" за 2013 г. България е на 31 място от общо 33 страни по инвестиции за изследвания и иновации и по спад на иновативната икономика в баланса на отраслите. В своята трета класация на базата на общия иновационен индекс, базиращ се на 25 индикатора в осем сфери, страните са разделени на четири групи. Вече бе публикувано, че България попада сред „плахите (скромните) иноватори" заедно с Литва, Полша и Румъния. 9 страни са влошили своя индекс и България е водеща сред тях с -18,7%. В доклада на Световния икономически форум по конкурентоспособност за 2012 г. България остава на 62-ро място от 144 страни, но за съжаление показва сериозно изоставане като: по наличие на най-нови технологии е на 98-мо място; по качество на образователната система на 98-мо място; по качество на научните институти - на 75-то място; наличие на изследователи и инженери - на 98-то място; по разходи на фирмите за изследвания и внедрявания - на 92-то място, по разходи за обучение на персонала - на 118-то място, по изтичане на мозъци - на 128-то място, по сътрудничество между науката и практиката - на 117-то място и т.н. Според Министерството на икономиката, енергетиката и туризма 46 000 фирми трябва да направят иновация под формата на нов продукт, за да осигурим средно ниво на нововъведенията в Европа. Преобладаващата част от фирмите, обаче, е с нискотехнологични производства, а 31% (около 100 000) са търговски. Те нямат висока добавена стойност и сериозен принос за икономически растеж. Този вид дружества в Европа представляват 17% от общия брой фирми.

     Иновационният фонд успява да субсидира в шест сесии 381 проекти с едва 56 млн. лв, а само за 2012 г. - 36 проекта с 9 110 755 лв. Трудно ще се отбележи възход на иновационната политика с такава минимална сума. През 2012 г. са отличени 12 иновативни фирми. Радващо е, че поне 4 от тях са свързани със създаване на електронни устройства, оптикоелектроника, системи за автоматизация, технологични изделия от пластмаси.

     България формулира преди 3-4 години свои национални приоритети в науката. Те не се различаваха съществено от европейските. Не се обосноваха един или два приоритета в областта, създаващи продукти с висока добавена стойност, около които да се съсредоточат държавни средства, усилия на университети и академии, на високотехнологични паркове и фирми. Защо това да не бъдат информационните и комуникационните технологии. В статията си „Рецепта за българското чудо" през 2011 г. А. Бойчев за пореден път спира вниманието върху софтуерната индустрия в страната ни, обещаващ сектор с потенциал. Към 2010 г. приходите на софтуерните фирми са над 160 млн. лв или 5,3% на годишна база. Приносът на информационните технологии към БВП може да представлява сериозен дял, например в Дания е 3,25% от БВП. Цифрите в този бизнес не показват спад, само растат и то впечатляващо. България има сили да развива още биотехнологии и биопродукти, да стимулира изследванията върху възобновяеми източници на енергия и енергоспестяващи материали, върху наноматериали и нанотехнологии. Има база в университети и в научни организации. Наред с това могат да бъдат формулирани и други приоритети в националната ни политика, сред които да попаднат проблеми на демографията, на биосферата и биомедицината, на културно-историческото наследство, за климатичните промени и рискове, за отбраната и сигурността. На този фон озадачава отношението към мястото и възможностите на университетите и научните институти. Държавните служби не знаят техните възможности или не желаят да ги използват. Например, на 2 септември 2013 г. в кратко съобщение Министерството на околната среда обяви, че дава 100 000 лв, за да разбере как климатът влияе върху икономиката и да направи оценка на риска от най-характерните за нашата страна и различните й региони от природни действия. Дори се цитират данни от последните 20-40 години. Институтът по метеорология и хидрология при БАН прави подобни ежегодни изследвания от 1931 г., които са описани и систематизирани в сборници и дори монографии по същата тема. Подобни десетилетни изследвания има и в ССА. На кого и защо плащаме, за да ползва същите справочници и изследва нещо, което научните ни институции и висшите училища изследват системно?

 

     Трети извод: НИРД  (научноизследователска и развойна дейност) е обезценена, подценена и ненужна за неолибералния политик. Но за развитието на икономиката е необходима наука. Науката иска инвестиции, качествено законодателство, финансови облекчения. И целева подкрепа на научните организации и висшите училища, за да развиват т.нар. „корпоративна наука". Истинска щедрост е не да дадеш много, а да дадеш навреме. Иновации, изследвания, научни достижения, нови продукти има, но няма кой да ги приложи, няма достатъчно развита промишлена среда и интерес. Ако управляващите милееха за държавата, трябваше да бъдат инициатори за реализация на научните постижения, за засилване на публично-частното партньорство при създаване и продукция на високо технологични достижения и процеси.

     Мога да опиша още много наши национални постижения с отрицателен знак. Не липсват такива факти. Това, което дразни българина днес, е усещането, че страната ни е разграден двор. Защото държавата е слаба. Защото промишлеността бе разграбена и виновни няма. Защото обработването на земята в началото на прехода се върна 50 години назад. Защото в разумните страни като Испания, Гърция, Унгария, Чехия и политиците, и нацията, приеха да забравят миналото и да вървят напред. А у нас още се делят по цветове. Междувременно се творят недалновидни, а политически персонално удобни закони. Затваряме си очите пред деморализацията на хората, пред липсата на национални цели за няколко загубени поколения. Регистрираме демографски срив и следим дистанционно очевидно планирана загуба на българско население. На интелигенцията се отпуска скромно място. Качеството на образованието не задоволява. Мястото на науката остава недооценено и неразбрано.

     Не могат да не получат по-добра оценка усилията на последното най- академично правителство в някои аспекти. Най-после бе приета Оперативна програма за образование и наука, финансирана с 508 млн. евро с добавка от 200 млн. евро по оперативна програма „Иновации и конкурентоспособност". Безспорно България спечели политически и морални дивиденти с интеграцията в Европейския съюз. В икономически аспект обаче страната инвестира повече средства в членски внос за участието си в ЕС и НАТО, отколкото до момента е получила. Дали вината за това е само в липсата на опит, в бавната настройка за успешно участие в проекти, в недостатъчно използване на научната мисъл, на университетските кадри? Едва през 2013 г. България достигна 38% възвръщаемост на средствата. И твърдо стои във втория ешелон на страните от съюза.

     Уважаеми колеги, трудно ми бе да завърша този доклад. Песимистичният вариант предполага още дълго да ви заливам с негативни факти от нашето битие през последните години. Оптимистичният би прозвучал фалшиво и кухо в празничния ден на фона на изложените факти. Най-добър е необходимият и очакван сценарий - че искаме повече държавническа мисъл, отговорност и перспектива в управлението на икономиката, на образованието и науката. Лъжливо е очакването, че пак някой ще дойде да ни спаси - отвън и веднага. На България е необходима не само парламентарна демокрация. Необходим й е напредък, ново изграждане. Или може би ново Възраждане? Нови будители има, дано ги чуете!

 

                                                       *       *       * 

 

Слово, произнесено на 31 октомври 2013 г. от академик  Дамян Дамянов, председател на Съюза на учените в България, на тържественото събрание по повод 1-ви ноември - Ден на народните будители и на българските учени.

 

Източник:  http://www.usb-bg.org/Bg/index_bg.htm