"Не малко хора хем протестират срещу сегашното управление на БСП/ДПС (и крепено от "Атака"), хем крещят срещу ГЕРБ. Те протестират и искат оставка на БСП/ДПС и нови избори. Кой ще дойде на власт след едни нови избори?
а/ Пак същите? Ами тогава защо протестираме?
б/ ГЕРБ? Ами тогава защо крещим срещу ГЕРБ?
в/ Реформаторският блок? Ще спечели Реформаторският блок ПЪЛНО мнозинство и ще управлява? Вярва ли някой в такава възможност?
Да видим и една друга алтернатива: протестираме, за да може Реформаторският блок да влезе в управлението в коалиция с някого.
С кого?
а/ С БСП? Ами тогава защо протестираме сега срещу БСП?
б/ С ГЕРБ? Ако е с ГЕРБ, тогава що крещим срещу ГЕРБ?"
Позволявам си този обширен цитат от фейсбук, защото в него като на длан се вижда драмата на сегашния протест. Негов автор е българската издателка в Холандия Даниела Горчева. Тя е дясна, даже много дясна. Същевременно е диалогична и, което в случая е най-важното, хоризонтът на мисленето й не се слива с деня "Хикс", когато евентуално протестът ще успее. Напротив, тя се вълнува как ще се развиват събитията по-нататък. Това би трябвало да е вълнението на всеки протестиращ, стига да е достатъчно разумен.
Уви, не всеки е такъв. "Ох, стига с този въпрос! Първо да се махнат!" - палят се някои в част от последвалите коментари. Или: "Крещим за морал, крещим за смяна на модела. Въпроса: "Какво ще стане след това?" го измислиха комунистите и ченгетата и не спират да го повтарят." И даже: "Не мътете главите на хората с глупости! Целта на оставката е избори! Кой щял да дойде на власт? При нови избори, който и да дойде на власт, няма да властва по стария начин?"
Ето как въпросът: "Кой?" се оказва неприятен не само за управляващите, но и за протестиращите. И ако в първия случай той все пак засяга събитие, което вече е минало и дори коригирано, във втория става дума за нещо много по-важно - за бъдещето. Не само на протестиращите, но и на всички нас. Разположението на политическите сили оставя ситуацията без изход. Оставката и новите избори ще дадат управлението в ръцете на партиите, съставили сегашното правителство, което не се харесва на част от гражданите. Или ще върнат във властта предишния кабинет, което пък не се одобрява от друга, още по-голяма част. За реалистите трета възможност не се очертава. Привижда се само на склонните да се хранят с илюзии.
А те, склонните, имат удивителен апетит. Погълнали са повечето от 198-те мирни начина за успешна борба с властта, препоръчвани в книгите на Джийн Шарп. Признават, че американският професор е вдъхновител и на идеята за окупация на Ректората. Впрочем, неговите методи бяха приложени във всички "нежни" революции в страните от бившия соцлагер, включително и у нас. Навсякъде имаше протестни събличания, писане с тела по земята, "преследване по петите" на длъжностни лица, хумористични пародии, символични погребения, отказ от общуване, ненасилствено блокиране с помощта на собственото тяло и така - до 198. Впечатлението, че повсеместно се разиграва един и същи театър не е измамно, след като драматургът е един и същ.
За разлика от окупациите през 1990-а и 1997 г. обаче, сега до болка познатата драматургия не води до успех. Сценките се нижат ден след ден, месец след месец, но "хепи енд" не се вижда. Защото пустият въпрос: "Кой?" е без отговор. Липсва крайната цел, оставката и новите избори в случая не могат да бъдат такава. И представите за най-близкото бъдеще попадат в мочурището на шаблонните заклинания от типа на: "Кой - ако не ние, и кога - ако не сега?" или "Да правим каквото трябва, пък да става каквото ще!" Изместват се от политическата в моралната плоскост с романтичното очакване, че при толкова продължителни протести и след предсрочни избори партиите вече няма да могат да се държат по досегашния начин.
За съжаление ще могат, поне повечето. Етюдът "Сваляме лошите, идват добрите!" е игран няколко пъти в последния четвърт век. И след като "добрите" управляват известно време, избирателят дава властта отново на "лошите". Не само защото при демокрацията е нормално различни партии да поемат управлението. А и тъй като протестите не могат да преценят кои са добрите. В българската практика това е желязно потвърдено. "Добрите" всъщност се оказват поредните "лоши". А изборът се стеснява между по-малкото и по-голямото зло.
Моралът в политиката не е въпрос на кампания, па макар и продължителна като сегашната. За него трябва да се воюва всеки ден. Това не е по вкуса ни. Не реагираме, когато свестни хора се свалят в трюмовете на партийните кораби и дори се изхвърлят зад борда. Когато се мачкат принципи, критерии и традиции. Тъкмо това бездействие през повечето време прави драмата на поредния протест неизбежна, колкото и добра да е драматургията.
* * *
Колонката на Иво Атанасов във вестник “Дума”, 16 ноември
