Берлинската стена падна, а заедно с нея се изпариха в небитието и догмите на държавния комунизъм. И тъй като в природата няма празни пространства, вакуумът, породен от изчезването на комунистическата идеология, беше запълнен удивително бързо. На мястото на овехтелите постулати, защитавани от навяващи убийствена скука партийни секретари, се възцари неолибералният консенсус, налаган от младолики и миловидно изглеждащи фенове на пазарния фундаментализъм. За какво съгласие говорим и какво по дяволите, означава неолиберализъм?!
През 1989 г. (какво любопитно съвпадение) английският икономист Джон Уилямсън изковава термина Вашингтонски консенсус. Става дума за списък с десет мерки, с помощта на които могат да бъдат преодолени всякакви кризи, а държавите да станат богати и проспериращи. Основните точки са следните - минимален бюджетен дефицит, тотална приватизация, либерализация на финансовите пазари. Това е стандартната рецепта, която организации като Международния валутен фонд и Световната банка, базирани във Вашингтон, прилагат за лечението на изпаднали в криза държави. Отделен е въпросът, че повечето държави, приложили това лечение, се разболяват още по-смъртоносно. Основният резултат от него е драстичното увеличаване на
социалното неравенство
и концентрирането на огромната част от ресурсите в ръцете на един свръхбогат елит.
Неолиберализмът пък е онази философия за света, според която има един единствен Бог и той се нарича Пазар. Според този възглед Пазарът е универсалният измерител на всичко - от цената на сиренето до смисъла на живота.
Всичко е Пазар
твърдят неолибералите и настояват, че нашето съществуване има смисъл само и единствено в случай, че притежава някаква пазарна стойност. Ако не сме в състояние да купуваме и продаваме, включително и най-съкровените чувства, значи съществуването ни е безсмислено.
Именно този своеобразен светски шариат - по сполучливото определение на американския политолог и писател Бенджамин Барбър - беше налаган и в България през последните две десетилетия. И продължава да бъде налаган. Питомците на многобройните неолиберални тинк-танкове имат няколко мантри, които възторжено повтарят пред всеки микрофон, който се изпречи на пътя им - съкращения, приватизация, замразяване на доходи. Прилагаме ли безпрекословно тези постулати в практиката, рецитират ултралибералите, няма начин да не изградим капиталистическия рай. Най-интересното е, че неолибералните пророци са прави. В България капиталистическият рай съществува. Само че в него се е разположил удобно един процент от българите. Останалите 99% продължават да чакат изпълнението на обещанията за всеобщото щастие, което щяло да настъпи, след като държавата окончателно абдикирала от всичките си функции.
Много от нас наистина вярваха, че ще бъде чудесно, ако държавата се разкара колкото се може по-надалеч, а животът ни се определя от несравнимо по-справедливата "невидима ръка на пазара". Действителността отдавна опроверга и тази химера. Стана безпощадно ясно, че независимо от всички красиви ултралиберални концепции, упованието единствено на пазарните принципи води не до свобода, а до задълбочаване на принудата.
Дълго време бяхме залъгвани, че всички, ама абсолютно всички - от детето на "честния милионер" до израсналото в копторите хлапе - имат шанса да забогатеят неимоверно. Стига, разбира се, да са достатъчно упорити, да се скъсват от работа.
Трупането на
още и още пари
се превърна в единствената ни мечта. Според руския поет Йосиф Бродски именно парите са онзи мистериозен "пети елемент" редом с въздуха, земята, водата и огъня, който оформя мирозданието. Направихме си нов Златен телец, около който градим илюзиите си. А докато слушахме в захлас песните на неолибералните сирени, предприятията в страната фалираха и биваха продавани на безценица, ресурсите се съсредоточаваха в ръцете на шепа олигарси, неравенството и бедността бясно растяха, а държавата, точно както я съветваха пазарните фундаменталисти, абдикира от всичките си функции. Като резултат от всичко това България стана най-бедната държава в целия Европейски съюз.
Добре де, ще каже някой, неолибералният консенсус не доведе до материален просперитет, но поне ни направи свободни. Нали в корена на това понятие присъства тъкмо латинската дума libertas - свобода. Боя се, че и тази неолиберална мантра няма нищо общо с действителността. Развитието на пазара изобщо не е свързано със задълбочаване на свободите. Пазарно ориентираното общество може чудесно да съществава и без наличието на свобода и демокрация. Който не вярва, да погледне Китай. Там пазарът се развива на max при наличието на тотален еднопартиен монопол. Така че да не се заблуждаваме - в момента, в който свръхбогатите преценят, че либералната демокрация не им върши работа, че печалбите ще се увеличат много повече при някакъв строг еднопартиен контрол, те моментално ще забравят за свободата. И перифразирайки леко иронично любимия на пазарните фундаменталисти Фридрих фон Хайек, спокойно можем да кажем, че неолиберализмът е най-добрият строител на пътя към робството.
* * *
Източник: вестник “Труд” , 11 ноември 2013 г.
