През 1910 г. в Червен бряг се създава първата социалистическа група и се слага началото на организираното социалистическо движение. Честването на тази 100-годишнина е повод за осмисляне на изминатия път, за ясно очертаване на достиженията и успехите на лявата идея, на социалната кауза в Червен бряг. Защото без история е немислимо нашето себеразбиране. Още великият Цицерон е казал, че „без история човек си остава дете, което никога няма да порасне“. Историята е земята, върху която сме стъпили и ако тази земя е пропита с лъжи, полуистини или неистини, нашата идея се крепи на глинени крака. Затова е наш дълг да тръгнем към осъзнаване и отстояване на истината.
В тази 100-годишна история на социалистическото движение тук, сред хилядите дейци, се открояват ярки личности с голям национален принос, изключително предани и верни на идеите и делото държавници, политици, учени, интелектуалци като Ламби Кандев, Хараламби Стоянов, Крум Кършовски, Марко Ненков, Илия Василев, Пеко Таков, Сава Гановски, Мако Даков, Иван Хаджийски, Митка Гръбчева, Вълка Горанова и др.
***
Преди сто години създаването на социалистическа група и разпространението на социалистическите идеи в едно селище е забележителен акт. Последователите на Благоевата партия раздвижват обществения живот там — създава се особена духовна, идейна и морална атмосфера сред последователите и симпатизантите; появява се нова партия, коренно различна по идеи, състав и намерения от съществуващите буржоазни партии; започват организирани стачки и демонстрации; на празниците се развяват червени знамена, пеят се „Интернационалът“ и работническите маршове, а трудовите хора постепенно стават по-уверени и по-непримирими към своите работодатели, към господстващата система. Това движение с годините се разраства, печели привърженици в градовете и в селата и дава надежда и упование за по-добър живот, както и за по-различен начин на устройство на обществото и изход от кризите и конфликтите на капитализма, надежда за ново бъдеще на България.
В годините на социализма тези идеи създават едно друго общество, когато (макар и с допуснати грешки) се изгражда внушителна материална обществена база, отбелязват се невиждани за нова България темпове на социално, културно, образователно и духовно развитие на обществото и на всеки човек. Дълбок прелом настъпва в ценностната система, в сигурността във взаимоотношенията между хората. През тези 45 години на социализъм не само България, нейните хора, нейните градове и села станаха други.
***
Историята и развитието на Червен бряг са тясно обвързани с историята и етапите на изграждане на нова България, с нейните възходи и спадове. Червен бряг е сравнително млад град. Началото му се поставя с прокарване на жп линията София—Варна в края на ХIХ в. (което завършва на 1 септември 1899 г.). Само за едно десетилетие обаче гаровото селище, което е една от най-удобните гари на централната жп линия, се превръща в „най-оживения пазарен център на зърнени храни, домашни животни, суровина за коприна и други земеделски произведения“ за един обширен район с пет административни околии. Същевременно още в началото на ХХ в. „осем големи търговски къщи доставят от Средна Европа и Румъния нужния за хинтерланда колониал, манифактура, дървен строителен материал, желязо, машини, петрол, минерални масла, соли пр.“ (1) Ускореното икономическо развитие на България през първото десетилетие на ХХ в., невероятният устрем на свободния български народ отново да заеме достойното си място в Европа, намира отражение и в стопанския подем на гаровото селище Червен бряг. Държавата и предприемчиви българи за кратко време влагат тук капитали и изграждат огромни хамбари, складове за храни и спирт, сгради с различно предназначение, мелници, фабрики и др. Тук, където бързо процъфтява търговията и се поставя добро начало за индустриалното производство, рано се създават и кредитните институти.
Поради географското разположение на Червен бряг (на негова територия се събират железните и шосейните пътища от всички посоки в региона) селището успешно обединява отраслите търговия, земеделие, индустрия и занаяти. Така гаровото селище, което през 1929 г. е обявено за град, всъщност още в началото на ХХ в. придобива постепенно градски вид и начин на живот — със свой поминък, търговски кантори и банки, с общинска власт, училище, планирани улици и пр.
В демографски аспект Червен бряг още в началото е интересна смесица от различни професионални, социални, национални, възрастови и други категории население. Това са представители или групи от хора, които идват на новото място — едни, водени от стремежа за бърза и лесна печалба, други, принудени да се установят в търсене на работа и препитание. Малко български градове са така силно социално поляризирани по това време. Тук се заселват или търговци и индустриалци — хора със спекулативен дух и голяма амбиция за печалба и забогатяване, или наемни работници, принудени от немотия да търсят работа. Не бива да се забравят и взаимоотношенията с бунтовното население (сред което e компактна група бежанци от Македония) от с. Червен бряг (отдалечено само на 3 км от новопостроената жп гара Червен бряг).
И тук в първото десетилетие на ХХ в. се случва това, което става навсякъде при капитализма — растящото богатство на едни поражда растящата бедност на други. Работниците, занаятчиите, трудовите хора по силата на законите на капиталистическото развитие естествено се множат и съвсем скоро започват да търсят своята социална, професионална и човешка защита от условията на труд, от своите работодатели.
Тази потребност би останала мираж, една неосъществена мечта, но през 1910 г. социалистическото движение в нова България вече има партията на европейците по дух, образование и култура Димитър Благоев, Георги Кирков, Гаврил Георгиев, Георги Бакалов, на Христо Кабакчиев, на българските работници, на унизените и оскърбените. Тогава БРСДП (т.с.) вече има почти двадесетгодишна история. Мисията на тези дейци и на тази партия е в „синхрон с народните стремежи за европейска интеграция на България, за нейната индустриализация и модернизация, за бърз духовен и икономически просперитет.“ (2)
Марксистките идеи на тази група български социалисти им дават възможност да постигнат един блестящ анализ на следосвобожденското българско общество, според който по думите на Георги Кирков „България страда от недостатъчното развитие на капитализма“ и затова е нужна модернизация на страната, а едновременно с това защита на социалните, човешките и професионалните права на работниците и борба за преобразуване на обществото в социалистическо, за нова духовност и ценности, за нова цивилизация, която ще се роди от социализма.
През 1910 г. БРСДП вече е преодоляла борбите и разцеплението, изградила е свои организации и разширява влиянието си в страната, създала е работнически синдикати, има авторитетни печатни издания („Работнически вестник“ надхвърля тираж от 40 000), а нейни ръководни дейци оставят ярка теоретична следа в европейската социалистическа мисъл. И макар да са наричани „чучулиги“, първите български социалисти привличат привърженици с ясните си и разбираеми послания и идеи, със своята интелигентност и образованост, с очарователния си идеализъм, неподкупност и вяра, че идеите им са бъдещето на България и на света.
Под влияние на синдикалното движение в Плевен още през 1907 г. въжарските работници в Червен бряг стачкуват срещу нечовешките условия на работа, а през 1908 г. създават и своя синдикална организация със секретар Гавро Митич. През 1909 г. при тях идва новоизбраният секретар на Общия работнически синдикален съюз (ОРСС) Георги Димитров. Скоро след това железничарите от Гара Червен бряг създават свой синдикат и избират за секретар известния по-късно синдикален и партиен деец Хараламби Стоянов. Последвани са от търговците, учителите, шивачите, цигларите и т.н. Така още в края на първото десетилетие от създаването на гаровото селище работниците тук се обединяват и организират срещу своите работодатели и срещу установения обществен ред (3).
По това време в района около Червен бряг няма политическа организация на работниците, която да поведе техните борби срещу капитала. В първите дни на септември 1910 г. в Червен бряг се установява от Плевен като търговски работник социалистът от Севлиево Иван Николов Катров. С него е и тетевенецът Александър Тихолов, и двамата членове на Плевенската социалдемократическа организация на БРСДП (т.с.). На 14 септември 1910 г. в кафенето на Мишо Кипров те създават първата социалистическа група. Освен двамата инициатори нейни съучредители стават още Никола Илиев, Иван Николов (Шел), Георги Рачев, Мишо Кипров, Пецо Кипров, Нено Георгиев, Димитър Христов. Само няколко месеца след това, в началото на 1911 г., в групата са приети Христо Спасов, Гавро Митич, Никола Тошев, Цено Тодоров, Георги Керемедчиев, Марко Попович-Черногореца (един от първите заселници в селището и специалист по железопътно строителство), учителката Геновева Йорданова от Шумен.
Пръв секретар на партийната организация в Червен бряг става Иван Катров (4). Той е роден на 12 юли 1889 г. в Севлиево в бедно семейство на занаятчия. Завършва средно образование в родния си град, след което е принуден да търси прехраната си. Попада в Плевен и като наемен търговски работник през 1907 г. става член на БРСДП (т.с.). На 1 септември 1910 г. Иван Катров се установява в Червен бряг и с неговото име се свързва началото на социалистическото движение в града.
Новосъздадената партийна организация бързо печели влияние. През 1911 г. вече около 100 души купуват или получават по абонамент „Работнически вестник“ и около 10 броя списание „Ново време“. Същевременно по спомените на Иван Катров в гаровото селище се разпространяват и около 40 броя „Раднички новини“ „сред другарите сърби“. Същата година партийните членове за първи път са начело на първомайска манифестация в Червен бряг (участват близо 100 работници, за тогава съвсем не са малко). Портретите на Маркс и Енгелс, украсени с червени ленти, тръгват за пръв път по калните улици, предвождани от червено знаме, носено от въжарския работник Гавро Митич. След манифестацията той го забива на най-високото място — Бунджовица, като символ на устрема и бъдещето. Манифестиращите искат осемчасов работен ден и по-добри условия за работа (5).
Още по-внушително е първомайското честване през 1912 г., когато броят и активността на участниците, в това число и на жени, е нараснал. Следват стачки, събрания, митинги, манифестации за осемчасов работен ден, против войните, против Фердинанд. „Работнически вестник“ още през първите години има около 100 абонати, а при избори кандидатите на тесните социалисти получават все повече гласове. Дейността на партийната организация в Червен бряг е толкова интензивна, че тя скоро се превръща в организация на целия район. Селяните, които работят в града, а вечер се връщат в селата си, пренасят социалистическите идеи, споделят ги, обсъждат ги. Така още в началото ролята на червенобрежката партийна организация надхвърля границите на гаровото селище и оказва влияние върху целия район, а и по-далеч.
На проведените през август 1913 г. избори за Народно събрание за листата на БРСДП (т.с.) в Червен бряг са подадени 120 гласа.
Доказателство за авторитета на червенобрежката партийна организация в онези начални години е, че нейният първи секретар Иван Катров участва като делегат в няколко партийни конгреса, а през 1914 г. организацията изпраща и втори делегат — Цачо Динов.
Съвременниците на този период свидетелстват, че за правилната идейна насоченост на партийната организация в Червен бряг особена заслуга има активният деец на ОРСС и на БРСДП (т.с.), учителят Ламби Кандев, който е и директор на прогимназията в Долни Дъбник. Той често идва в Червен бряг, изнася сказки, беседи, общува със съмишлениците. В писмо Георги Димитров моли Ламби Кандев: „Драги Кандев, за Червен бряг е необходимо да се положат повече грижи и усилия… Уведомявай ме, моля те, редовно за това, което става в Червен бряг.“ (6).
В редовете на червенобрежките работници изпъква с организаторските си способности известният профсъюзен и партиен деец, роденият в гр. Трън Хараламби Стоянов, убит през 1925 г. като депутат на БКП. Като железничарски работник той дълго оглавява синдикалната дейност на железничарите от Червенобрежкия железопътен район.
В бурните за Европа и България следвоенни години, в блокиралата България 55-дневна железничарска стачка, ръководена от Хараламби Стоянов, активно участват железничарските работници, които извоюват победа за повишаване на заплатите. Водачи на червенобрежките железничари по време на стачката са Крум Кършовски и Марко Ненков. В целия регион се събират помощи за стачниците.
През 1915 г. в червенобрежката партийна организация е приет младежът Марко Ненков, дошъл с бедното си занаятчийско семейство от Пирдоп. Скоро той става любимец на работниците и на младите хора в гаровото селище. С неговото име се свързва подемът на партийната организация в Червен бряг през 20-те години на ХХ в., израстването на много млади лидери в района. Марко Ненков впечатлява всички с умението да бъде близо до хората, да ги убеждава в своите идеи и верую, да ги води (7). Той е сред щастливците, останали живи след края на Първата световна война, тъй като в Червен бряг не се завръщат 120 души. В края на войната червенобрежката партийна организация, както и навсякъде в страната, е твърде малобройна, но нито ден не престава да съществува. Под ръководството на секретаря на организацията и началник на жп гарата Крум Кършовски в Червен бряг категорично се отстояват синдикалните права на работниците. А това е повод Георги Димитров на заседание на Народното събрание на 2 ноември 1917 г. да се изкаже в защита на работниците от мелницата на Славчо Бабаджанов.
В края на 1918 г. и особено в началото на 1919 г. се създават много партийни организации.
По това време на работа на Гара Червен бряг идва и Сава Гановски, който се включва активно в борбите на партията и на работниците. Името му на човек, осъден за антивоенна дейност на фронта, издига авторитета и мобилизира червенобрежката партийна организация. В изборите растат гласовете, подадени за кандидатите на партията. Така, докато през март 1919 г. за нея в Червен бряг гласуват 120 души, на 7 декември с. г. броят им вече е 148, а на 28 март 1920 г. — 246.
На общинските избори в началото на 1920 г. Марко Ненков е избран за общински съветник заедно с Тошо Йотов и Йото Аврамов. Трима комунисти в общинския съвет в Червен бряг по онова време вече са сериозна политическа сила. Комунистите са толкова, колкото и представителите на всички буржоазни партии, а такова е и съотношението в училищното настоятелство. (8)
През 1922 г. Дилко Дачев — комунист, и Стефан Бацов — земеделец, преодоляват различията и обявяват Реселешката комуна (тя няма дълъг живот, разпусната е след преврата на 9 юни 1923 г.).
Една от задачите, които успешно осъществява червенобрежката организация в лицето на Марко Ненков и Дойчо Радев в следвоенния революционен подем, е създаването на нови партийни организации, увеличаване състава и активизиране дейността на вече съществуващите. Благодарение на голямата си активност Червен бряг само за десетилетие от съществуването на партийната организация става районен партиен център.
През този изключително бурен за Червен бряг период в актива на партийната организация влиза още едно име — Илия Василев, който през следващите години работи във Виена в Западноевропейското бюро на Комунистическия младежки интернационал, издигнат е през 1929 г. за секретар на ЦК на БКП и емигрира по-късно в СССР. Но тогава, в Червен бряг, Илия Василев става инициатор за създаване на комсомолско дружество на Гара Червен бряг („Карл Либкнехт“), а скоро след това и в с. Червен бряг, което младежите наричат „Христо Ботев“.
В началото на 20-те години на миналия век в Червен бряг има 7 фабрики, 16 занаятчийски работилници, 8 крупни търговски фирми, 83 търговци житари. Работниците и голяма част от интелигенцията са под непосредственото влияние на идеите на комунистическата партия. Особено голяма е заслугата на Марко Ненков — „сладкодумен и остроумен оратор, който винаги е сред хората, за да успокои или насърчи, за да помогне дори и с последните си лични средства на всеки, изпаднал в нужда. Неговото име става символ на партийната правда, на партийната искреност и честност, на класовата непримиримост.“ (9).
За всичко това Марко Ненков е преследван от полицията и подлаган на жестоки физически мъчения. През 1921 г. емигрира в Италия, става член на Италианската комунистическа партия и участва в борбите на работниците в Италия, Мароко, Алжир и Тунис. През 1924 г. тайно се завръща в родината и отново оглавява районната организация на комунистическата партия в Червен бряг. През 1921-1922 г. секретар на партийната организация е Йоско Спасов, който продължава успешно започнатото дело.
През 1921 г. всички привърженици на комунистическите идеи от района са включени в акцията за събиране на помощи за гладуващото население от Поволжието. От Гара Червен бряг заминава не един вагон с храни за гладуващите. През същата година в селището е открито Търговското практическо училище. Скоро след това то прераства в Търговска гимназия, която се превръща в средище на левите идеи и място, където получават образованието си привържениците и последователите й.
Военнофашисткият преврат на 9 юни 1923 г. срещу правителството на Александър Стамболийски и срещу легитимните институции на България слага началото на двадесетгодишна гражданска война в България. „Обявеният неутралитет“ тогава пречи да се даде решителен отпор срещу настъпващата реакция. Партията преминава в нелегалност и в този тежък период ръководството в Червен бряг отново се поема от завърналия се от емиграция любимец на червенобрежките работници и интелигенция Марко Ненков.
Фашизмът започва масови погроми над левите организации, над комунисти и земеделци. В този тежък за демократичните и антифашистките сили период се пристъпва към създаване на Работническата партия (РП) като легална изява на Комунистическата партия.
В началото на януари 1928 г. Крум Кършовски, Владимир Кръстев, Петър Тракийски, Илия Вълчев и др. създават местната организация на РП. Неин секретар става Марко Ненков. Създаването на организации на РП продължава и в селата на района, а през следващата година се създава и Работнически младежки съюз (РМС).
На 27 септември 1931 г. в с. Торос се провежда конференция на районния комитет на партията с център Червен бряг, на която за секретар е избран 22-годишният комунист Пеко Таков. В партийната организация са дългогодишни и опитни дейци като Крум Кършовски, Илия Вълчев, Кръстю Мирков, Янко Николов, Петър Нетов, Владимир Кръстев, Георги Станков, Симеон Димитров, Атанас Петров, Марин Молевски, Петър Тракийски и др.
В обстановка на тежка и разрушителна икономическа криза (1929 — 1934 г.) се ожесточават социалната и политическата борба. През 1929 г. Червен бряг е обявен за град, но той е нещо повече, той е и център на задълбочаващата се битка между труда и капитала, между фашистката държавна система и левите, комунистически, единофронтовски идеи в района. Насилието на властта предизвиква все по-организираната съпротива на трудовите хора. С годините расте влиянието на Червен бряг в икономиката на региона и на страната, същевременно нараства и ролята на неговата партийна организация. През 1931 г. създаденият Трудов блок избира за народен представител члена на червенобрежката партийна организация и дългогодишен ръководител Крум Кършовски.
Тези успехи обаче не остават ненаказани. Поради активната дейност на партийната организация наскоро след изборите започва съдебен процес срещу 32-ма комунисти от червенобрежкия партиен район. По този процес са осъдени Марко Ненков (задочно), Владимир Кръстев, Георги Димитров, Коста Ламбов, Тодор Иванов и др. Преди да получат присъда от инквизициите в Кърджалийския затвор умират Нано Нанов и Тодор Вукашинов (10). През 1932 г. комунистите от с. Червен бряг въпреки терора печелят изборите за общински съветници. В центъра на селото музиката свири „Интернационала“ и работнически маршове, над общината се развява червеното знаме, но радостта е за кратко. След няколко дни властта анулира изборите и разтурва съвета. Общинските избори са спечелени и в селата Торос и Гложене, Угърчин, които съществуват известно време като комуни (в Гложене комуна се създава за четвърти път).
Тези успехи, а и икономическият подем на града, който го превръща и в естествен политически център, определят и решението през 1932 г. Червен бряг да прерасне в партиен окръг, който обхваща един голям район от Дунав до Стара планина — Луковитска, Белослатинска, Оряховска, Тетевенска околия, а също и Етрополския и Романския район. Червен бряг, който никога не е бил околийски център, става център на партиен окръг, което е висока оценка за възможностите и перспективите на местните кадри. На учредителната окръжна партийна конференция в с. Бресте на 26 юни 1932 г. за секретар на окръжния комитет е избран единодушно любимецът на младежите и трудовите хора в Червенобрежкия район Пеко Таков. Няколко месеца по-късно е създаден и окръжен комитет на РМС със секретар Димитър Григоров.
В работата на окръжната партийна организация активно се включва Иван Хаджийски, който е не само инструктор на Централния комитет, но пламенно и всеотдайно, винаги с усмивка, заедно с Пеко Таков като апостоли обикалят селата и градовете на партийния окръг. Иван Хаджийски, бъдещият голям учен-народопсихолог не само убеждава, дава вяра и сили на съмишлениците, но и излага по достъпен начин наблюдения и мисли за психологията и морала на буржоазията, на властника, на полицая (11).
Растат влиянието и авторитетът на червенобрежката окръжна партийна организация. В много общини и кооперации, в почти всички читалища, в училищните настоятелства, въздържателните дружества и особено в работническите и занаятчийските сдружения думата на комунистите има все по-голяма сила. Разгръща се активна политическа и организаторска работа сред населението, изграждат се районни и местни организации, които отстояват правата и интересите на работниците и селяните.
През годините на антифашистката борба изключително място заема семейството на Пеко Таков — родителите му Екатерина и Петър Такови, неговите братя Кръстю, Йордан, Асен, сестра му Гина, която по време на Испанската гражданска война е интербригадистка. В периода 1931-1934 г. те създават в дома си народен университет за идеологическа и образователна подготовка на младежта в Червен бряг и района.
За Пеко Таков и неговите другари и съмишленици освен организаторската, идеологическата работа има и нещо много по-широко и разнообразно, наричат я масовата работа. Тя се осъществява най-вече в читалищата като място за общуване и влияние върху младежите. Читалището в Червен бряг се използва за вечеринки, театрални представления, за концерти, за беседи по различни въпроси от научен, икономически и политически характер. Създадена е и театрална трупа с богат репертоар, в която участват Пеко, Асен и Гина Такови, обаятелната Валентина Маркова, Михаил Лазаров, Венелин Андонов, Танко Тошков и др. За масовата политическа работа умело се използват също и Въздържателното, и Туристическото дружество, седенки и вечеринки. По този повод в своята изповед „Поклон“ Пеко Таков пише: „Това, че ние най-добре танцувахме, че умеехме добре да говорим, да се шегуваме и буйно да се веселим, да бъдем душата на тези вечери, също имаше определен политически смисъл. Нашето поведение неусетно привличаше привърженици и последователи от интелигентските младежки среди, които често бяха от по-заможни семейства.“ (12).
Особено място в историята на лявата идея в Червен бряг и в района има и семейството на ветерана на партията дядо Бато Нешков, на сина му Васил Батов и дъщеря му Лалка Батова, чийто живот изцяло е отдаден на антифашистката борба, на идеите за социална справедливост и социализъм. Те създават около себе си приятелство и другарска атмосфера, която привлича младежите. Без да е в нелегалност, Васил Батов е изключително верният сътрудник и връзка с партийното и партизанското ръководство на Чевенобрежкия окръжен комитет на партията, създава яташката база, осъществява връзки с централното ръководство, с пратениците на ЦК и т.н. Сестра му Лалка Батова е сред най-активните, неуморните и всеотдайните членове на ОК на РМС. Тя е Райна Княгиня в Червен бряг в годините на антифашистката борба, защото от нейните ръце са ушити няколко червени знамена, развявани в района. Заедно с Гина Такова организират полезни кръжоци за жените. Поради активната й дейност няколко пъти е арестувана и инквизирана в полицията.
Под влияние на партийната и ремсовата организация в Червен бряг на много места в района действат ремсови организации — Гложене, Добревци, Оряхово, Луковит, Койнаре, Реселец, Торос, Беленци, Тетевен, Чомаковци и др. Особено активни са в с. Сухаче, където партийната организация се ръководи от септемвриеца Мишо Коцев, който е и създател на най-активната в района ремсова организация. Младежта в Сухаче е под влиянието на РМС и на ремсистите Димитър и Петко Григорови, Антон Николов и др., а читалището е превърнато в ремсов клуб (13).
След преврата на 19 май 1934 г. всички политически организации са разпуснати. Властта отново прибягва до съдебни процеси срещу най-авторитетните дейци на комунистическото движение. В процеса срещу 24-имата по „Червенобрежката конспирация“ Пеко Таков — секретар на ОК на БКП, Асен Таков, Гина Такова, Тодор Златанов, Антон Николов и др. са осъдени и получават тежки присъди затвор. Преди да получи присъдата в Плевенския затвор след инквизиции умира Томо Томов. Последните думи на Пеко Таков по време на процеса са: „Половината от присъдите ще излежим ние, а другата половина — вие, господа съдии.“ През 1935 г. в Обществена безопасност в Плевен загива Тома Петков.
Въпреки сериозния удар, още през 1935 г. окръжното ръководство в Червен бряг бързо се възстановява. Начело застава секретарят на ОК на РМС Димитър Григоров. В помощ при провеждане на новия курс на изграждане на Народен фронт ЦК изпраща известния трибун и талантлив организатор, единофронтовеца Лазар Станев. Според документите на централното ръководство от този период в количествено отношение състоянието на червенобрежкия партиен окръг е: БКП е с 293 членове, а БРП — 518. Като по това време БКП като цяло наброява около 4000 членове, а БРП — 3250. Местни организации има в 62 населени места. А в докладите, изпращани до Задграничното бюро, се казва, че „ОК в Червен бряг се състои от млади хора, но ползващи се с авторитет и доверие на целия състав.“ Същевременно ЦК и ЗБ на БКП дават висока оценка за постиженията на Червенобрежкия окръжен комитет в изграждане на Единен и народен фронт, за активното участие на комунистите в дейността на масовите организации — читалищата, младежките, кооперативните, въздържателните, стенографските, есперантските, спортните дружества и др. Този опит е популяризиран в цялата страна (14).
Краят на 30-те години приближава света към Втората световна война и към драматични събития. През ноември-декември 1940 г. се разгръща масово движение за сключване пакт за приятелство и взаимопомощ със СССР, известно като Соболевата акция. Червенобрежката окръжна партийна организация активно участва, събират се двадесет хиляди подписа от района. Акцията е толкова мащабна и е подкрепена дори неочаквано и за организаторите от толкова много хора, че показва на управляващите, а и на европейските политици голямата привързаност и обич на българина към Русия, към руския народ. Навсякъде в страната участниците в акцията са преследвани, съдени, интернирани. Като организатори на Соболевата акция в Червен бряг са интернирани Янкул Цветанов и Иван Дим. Малчев.
След обвързването на България с хитлеристка Германия на 1 март 1941 г. и навлизането на германски войски на територията на страната и най-вече след нападението на Хитлерова Германия над СССР ЦК на партията предприема курс на въоръжена борба срещу фашизма.
Необходимо е отново да се повтори, че антифашистката съпротива в България е част от антифашистката борба в Европа и в света. И до днес в световната историография и политология съществува висока оценка за антифашистката съпротива и се счита като достижение и гордост за всяка страна, а участниците и героите в нея не се забравят и са обградени с висока почит и уважение. Не бива да се забравя също, че мнозина от нейните идейни лидери, организатори и жертви са от средите на интелигенцията.
В онези жестоки години участието във въоръжената борба е риск не само за собствения живот, но и за дома, семейството, за близките, това е истински подвиг. Фактите, а и изследванията на мнозина български учени, включително и анализът на въоръжената борба в Червенобрежкия партиен район, разкриват, че на този подвиг са готови най-извисените, най-жертвоготовните и смелите, и то независимо от социалния им произход, материалното състояние и професията им. Българските участници в Съпротивата са част от тази могъща армия, която спаси човечеството от фашизма. Характерна особеност на антифашистката съпротива в България е, че за разлика от много страни в Европа, в нея се преплитат демократичната и комунистическата тенденция поради силното влияние и традиции на левите идеи в страната (15).
Това с особена категоричност се отнася за Червенобрежкия район. Първи във въоръжената нелегална борба след 22 юни 1941 г. се включват наскоро излезлият от затвора Пеко Таков и ремсовият ръководител Григор Вълев. Пеко Таков отново поема ръководството на Червенобрежката окръжна партийна организация, отново започват апостолските му обиколки от Дунав до Балкана. Създават се бойни групи, които през 1941-1942 г. провеждат редица смели акции, особено по жп линията. Провеждат се многобройни партизански акции. Установява се тясно взаимодействие със земеделци и социалдемократи и се изграждат ОФ комитети.
С особена активност в саботажите по жп линията София—Варна се отличават членовете на ОК на РМС Петко Кръстев и Мако Даков, Михаил Лазаров. Бойни групи в района палят и унищожават жито, вълна, хранителни продукти, провизии, предназначени за Източния фронт. Освен изявените местни дейци: Пеко Таков, Васил Батов, Лалка Батова, Мако Даков, Григор Вълев, Вълчо Химирски, Нецо Гарвански, Мишо Коцев, Тано Цолов, Михаил Лазаров, Венелин Андонов, постепенно в Червен бряг и в района идват и други образовани и вече с биографии антифашисти — легендарният Стоян Едрев, Тома Стефанов — студент, осъден вече на смърт, Вълка Горанова, Петко Патарински и много други.
Победата при Сталинград дава изключителен импулс на въоръжената борба в България. През лятото на 1943 г. на територията на Плевенски и Червенобрежки партиен окръг се изгражда ХI въстаническа оперативна зона (ВОЗ) с ръководство: командир Пело Пеловски — секретар на Плевенския ОК на партията, политкомисар Пеко Таков — секретар на ОК на партията, началник щаб — Стоян Едрев, и военен инструктор на щаба Петко Патарински.
ХI ВОЗ заема стратегическо положение на територията на България. По това време там се намират важни военни обекти, а при засилващата се антифашистка съпротива районът придобива още по-голямо значение. Поради това централното ръководство взема решение да се засили партийната, ремсовата и военната активност. Възлага се на Пеко Таков и Пело Пеловски като секретари на окръжните комитети в Червен бряг и Плевен да съсредоточат вниманието си в този кръг задачи — за засилване подготовката и извършване на въоръженото въстание. В помощ за командир на зоната е изпратен интербригадистът Борис Попов, а за политкомисар — избягалият от концентрационен лагер антифашист с ярко присъствие в антифашистката борба Петко Кунин.
ХI ВОЗ се дели на три района, като Червен бряг е център на трети въстанически район, чийто командир е секретарят на ОК на партията Пеко Таков, зам.- командир е Пешо Шиновски, политкомисар — Вълка Горанова, секретар на Червенобрежкия градски комитет на партията е Милан Лазаров. Първите бойни групи в района прерастват в партизански чети и се създават условия за сформиране на партизански отряди. През октомври 1943 г. се създава партизански отряд „Георги Бенковски“ с командир Нецо Гарвански и политкомисар Тома Стефанов. По това време се формира и вторият партизански отряд в Червенобрежки район — полският отряд от четата в с. Сухаче с командир Вълчо Химирски и политкомисар Мишо Коцев, който след гибелта на Дядо Вълко приема неговото име.
Една от най-светлите личности по време на въоръжената борба в Червенобрежкия въстанически район, обичан от всички, е Стоян Едрев — един от организаторите и ръководителите на партизанската борба в Плевенския край, учител, завършил специалност педагогика в Софийския университет, журналист, човек с необикновен дух, съзнание и физика, безумно смел и жертвоготовен. Едновременно с това, както често разказва Трифон Лазаров, е „изключително човечен, добър и всеотдаен, прекрасен другар, приятел и същински брат с всекиго — партизанин или ятак“. Стоян Едрев, по думите на Пеко Таков, още от началото на 1942 г. като нелегален и партизански командир „воюва смело, мъдро, безпощадно, завладява сърцата на трудещите се, сплотява около себе си младите борци, увлича ги в борбата, така както това правеше Левски в този край“ (16).
Години наред от Стара планина до Дунав се разказва за легендарните му подвизи по време на битката при с. Радювене, когато сам срещу хиляди полицаи, войска и жандармерия успява да се преоблече с дрехите на убит от него развилнял се полицейски началник и между гъстия кордон, който го обгражда през майската нощ на 1943 г., решава битката в своя полза. На другата сутрин властите нареждат да се изсече гората, за да бъде намерен Стоян Едрев, но той е неуловим. Драматична и неравна е и битката му през март 1944 г. в снеговития Лесидренски балкан заедно с Борис Попов и Петко Кунин. Но фатално е последното му тежко сражение в Беглеж, където загива.
На 2 април 1944 г. в българската антифашистка съпротива и по-точно в Червенобрежкия въстанически оперативен район става събитие, което силно впечатлява България и Европа. Популярният по това време философ, педагог, известен като Червения професор Сава Гановски (офицер от запаса), който от юношеските си години е свързан с борбите на трудовите хора и на социалистическото движение в Червен бряг, с голямо влияние над местната интелигенция, става партизанин заедно с още 18 свои земляци от с. Кунино. Това има важно значение за мобилизиране на демократичните антифашистки сили в България. Новината се разнася като мълния и внася смут сред управляващите. Сред народа се говори, че щом професори вече излизат партизани, преброени са дните на фашистката власт в България. А радио „Лондон“ в продължение на три дни предава сензацията от България (17). Примерът на Червения професор е последван от още 18 партизани от с. Торос и 17 от с. Гложене. И като партизанин Сава Гановски продължава да пише статии, отпечатвани в окръжния бюлетин, в които формулира общонационалните и патриотичните задачи пред антифашистките сили, обръща се с 50 писма към министри, народни представители, професори и др., в които открито заявява, че Германия скоро ще бъде победена, а българите, за да се спасят от нова национална катастрофа, трябва да обединят демократичните сили в страната. В тези писма той призовава да се спре преследването и избиването на партизани и ятаци, разяснява патриотичния и спасителния характер на Програмата на Отечествения фронт (ОФ) (18).
С богатия си опит и многостранни познания Сава Гановски е и незаменим съветник на ръководството, морална опора при тежките дни след гибелта на партизани и ятаци от Червенобрежкия партизански район.
В летописите на партизанската борба паметни остават партизанските акции на отряд „Георги Бенковски“ в селата Добревци, Орешене, Дъбен, Радовене. Драматична е акцията в с. Струпен (Лазарово), при която партизаните от полския отряд се снабдяват със 17 пушки, с много боеприпаси. Но тук тежко е ранен членът на ОК на РМС, младият студент-лесовъд Мако Даков. За неговото спасяване и оцеляване полагат невероятни грижи другарите му партизани, особено Вълка Горанова, д-р Петър Вутов, ятакът Трифон Лазаров (19).
Многобройни и свирепи са преследванията и блокадите на полицията и жандармерията в Червенобрежкия партизански район. За да не се допуснат тежки провали, особена заслуга имат ятаците в този район. В годините на въоръжената борба при яростния терор на властта, колебливите и страхливите се стъписват и скриват, в редовете на борбата остават само тези, за чиято вяра по думите на Никола Вапцаров „бронебойни патрони няма открити“. И тогава, както пише Пеко Таков, „малко врати се отварят пред нас, нелегалните, и още по-малко ни приемат за парче хляб и за късче сън“ (20).
Благодарение на верния усет и преценка за хората на Васил Батов се създават яташки бази за партизаните и нелегалните в района. За тях, ятаците, с особена сърдечност, благодарност, с дълбоко човешко чувство разказват всички партизани. Домът на Трифон Лазаров, където е направено и скривалище, е основната база на ХI ВОЗ, ОК на партията и на РМС. В това „сигурно убежище отсядат ръководствата на партизанските отряди „Г. Бенковски“ и „Дядо Вълко“, пълномощници на ЦК, партизани, провеждат се срещи, заседания, издава се бюлетин. Тук се лекуват Мако Даков, Митка Гръбчева, Стоян Едрев, Сава Гановски, Борис Попов и др.“ (21)
Другата важна яташка база е в с. Сухаче, в местността Голия връх, под кошарата на верния до смърт сдружен земеделец дядо Вълко, който със съпругата си загива на 7 юни 1944 г., а с тях още Яна Митова и дъщеря й Елена от с. Горник, Райна Спасова от с. Лепица, Йордан Каменополски, Юсин Мусов, Митко Лаков, Йордан Йотов и др. А само дни преди това, през май 1944 г., до с. Лепица загиват Иван Христов от Реселец (член на БОНСС, студент в Софийския университет), Лазар Митов и Димитър Цонев от с. Струпен (Лазарово) (22).
Мрежата от ятаци в Червен бряг и района включва още семействата на ветерана на партията Бато Нешков, на Дилко Ценков, Дончо Лазаров, Милан Лазаров, Дучко Йотков, Георги Стоименов, Минко Павлов, Пашко Патов, Кирчо Димитров и др. Особен принос и жертвоготовност в годините на антифашистката борба проявяват българите – македонски преселници в Червен бряг.
В годините на въоръжената съпротива фашистката власт избива без съд и присъда цвета на българската нация — млади, образовани и достойни синове и дъщери на народа. Червенобрежкият партиен и въстанически район също претърпява тежки загуби. През декември 1943 г. са арестувани 20 души, предимно ремсови дейци. На път за София, на Арабаконак, те са свалени от камиона и без съд и присъда са разстреляни, сред тях е и Михаил Ив. Лазаров — член на ОК на РМС.
На 26 юни 1944 г. Червенобрежкият партизански район претърпява още една жестока драма след героичното сражение на трета чета на отряд „Г. Бенковски“ в местността Черни дол край с. Брусен срещу 700 полицаи, жандармеристи, парашутисти и цивилни. Убити са 19 партизани и партизанки, сред които е и командирът Стоян Василев (Божо), а след това са разстреляни без съд 51 ятаци и помагачи на отряда. По чудо се спасяват няколко партизани, сред които е легендарната Митка Гръбчева, оцелявала по волята на съдбата и по време на наказателните акции на бойните групи в центъра на София (23).
При победоносното настъпление на Съветската армия на Балканите в началото на септември 1944 г. ръководството на българската съпротива дава нареждане въоръжените отряди да се подготвят за въстание. На 7 и 8 септември последователно в местността Чутурилец и Петровското край Червен бряг се провежда т.нар. Червенобрежко Оборище — срещи и разисквания на ръководството на Червенобрежкия въстанически район и на ОК на партията, на които се разработва план за завземането на властта в района. На 9 септември двата червенобрежки отряда – „Г. Бенковски“ и „Дядо Вълко“, завземат властта в Червен бряг и в селищата на района. 9 септември не настъпва безметежно в Червен бряг, градът дава последната си жертва в борбата срещу фашизма на 8 септември — на гарата е убит Милан В. Милев от с. Лепица.
Отечествената война (1944 — 1945 г.) има изключително значение за следвоенното развитие на България. В името на държавната цялост и на преодоляване на прогерманската ориентация българският народ дава над 30 000 жертви в последния етап от разгрома над фашизма. Сред тях са петима от Червен бряг: Георги Шопов, Христо Бешев Стоянов, Петър Тотев Вайнов, Цанко Кунов, Кирил Георгиев Тошев.
В годините на социализма водачите на антифашистката борба в Червенобрежкия район са високо оценени и изтеглени на работа в София, но като държавници, политици, учени, общественици те до края на живота си са свързани с Червен бряг, остават достъпни, дружелюбни и грижовни за хората, за развитието на града и района, за икономическото, социалното и културното му развитие.
Победата на 9 септември 1944 г. открива нови възможности за Червен бряг и района. Градът достига най-голямото развитие и просперитет в своята история. Известната мисъл, че при социализма са построени две Българии, има реално потвърждение в Червен бряг. В издадената през 1935 г. книга, посветена на Червен бряг, журналистът Владимир Бобошевски разказва възторжено за икономическото и образователното развитие на града (24). Всъщност, истинският разцвет на града настъпва в годините на социализма, когато българската държава е социалистическа, усилията й са насочени към икономическото, социалното, образователното, културното и духовното развитие на страната и за благополучието на българския народ.
Съществуват статистически данни, според които за един ден Червен бряг произвежда толкова продукция, колкото е произведена през цялата 1944 г. (25)
Същевременно през 1985 — 1986 г. Червен бряг произвежда продукция значително повече, отколкото тогавашните окръзи Смолян и Силистра. Машиностроенето става водещ отрасъл — най-вече с огромния и уникален машиностроителен комбинат „9 май“, създаден от плодотворното сътрудничество със Съветския съюз. В него работят над 8000 инженери, техници, специалисти от района. Индустриалното развитие на Червен бряг по това време е изключително разнообразно и мощно — мелнично, нишестено и макаронено производство в ОЗФП „Г. Димитров“, завод за кухненска мебел „Н. Вапцаров“, дървообработващ завод „Лонгоза“, ЦНСМ „Боряна“, фабрика „Щастливо детство“, керамичен завод „Марко Ненков“, фабрика за подови настилки и нетъкан текстил „Искър“, ТПК, два АПК и др. производства.
Несъмнено най-успешен период за всестранния подем на града е този след 1975 г., до средата на 80-те години, през което време първи секретар на ОбК на БКП е Владимир Бетов, а кмет — Сав Трайков. Това е и времето, когато градът и районът разполагат и с необходимите образовани и подготвени в различните области кадри.
Червен бряг тогава е и важен транспортен център — жп възел е на линиите София — Варна, Червен бряг — Златна Панега и Червен бряг — Оряхово (теснолинейна); кръстопът е на шосетата за Плевен, Тетевен, Ловеч, Бяла Слатина, Кнежа, Оряхово и др.
Районът е опасан и от червенобрежката напоителна система.
Успехите и благополучието на града се постигат чрез работата на всеки трудещ се в града и района, но и с решаващото участие на политическото, стопанското, административното и всички останали ръководства в града.
В периода след 9.09.1944 г. до 1989 г. секретари на ГК (ОбК) на партията са: Милан Лазаров (1943-1945), Мишо Коцев (1945-1951), Вълчо Христов, Янкул Цветанов, д-р Симеон Симеонов, Коста Веков, Петър Върбанов, Кунчо Кунев, Владимир Бетов, Цветко Цветков. А кметове последователно са: Иван Нецов, Иван Георгиев, Георги Молевски, Янкул Цветанов, Нецо Гарвански, Георги Стоименов, Кръстю Банчев, Георги Миленков, Христо Маринов, Сав Трайков, Георги Панталеев.
Същевременно стотици са изявените стопански ръководители в Червен бряг, които имат значим принос за икономическото развитие на града. С най-активна роля и достижения се открояват Янко Томов, инж. Цоко Димитров, Генчо Ценков, Иван Павлов, Тото Павлов, инж. Коста Нанов, Васил Патев, Лило Янкулов, а в областта на търговията — Петко Черкезов; в транспорта — Васил Гергов, Коста Велев, инж. Георги Георгиев, Димитър Пашов, в областта на селското стопанство — Черньо Йотов, Йордан Иванов, Йордан Нешколов.
В годините на социализма голямо развитие има образователното дело — и като създаване на нови и разширяване на съществуващите училища, а също и изграждане на нови училища, много детски градини и ясли. А нарастващите културни интереси на хората се задоволяват от новопостроените кино, читалища (и не само в Червен бряг), подпомагане и развитие на самодейността.
За съжаление всичко това днес е в историята, в спомените ни. Мнозина изследователи все по-често определят сегашния преход като катастрофа без аналог. Състоянието на града в този период е друга тема, и то съвсем не празнична.
Бележки
(1) Бобошевски, Вл., Червен брег, Градиво за историята, С., 1935/2009, г., с. 6
(2) Генчев, Д., Първоапостолите на идеала, С., 2006 г., с.16
(3) Таков, П., Поклон, С., 1987 г., с. 56
(4) Работнически вестник, бр.75, 19 ноември 1910 г.
(5) Червенобрежка трибуна, бр. 45, декември 1985 г.
(6) ЦДА, ф. 150, оп. 1, а.е. 1691, л. 2 , л. 4
(7) Таков, П., цит. съч., с. 64
(8) Пак там, с. 71-72
(9) Пак там, с. 73
(10) Таков, П., цит. съч.
(11) Хаджийски, Ив., Бит и душевност на нашия народ, С., 1995 г., с. 23-28; Таков, П., цит. съч., с. 200-201
(12) Таков, П., цит. съч., с.178
(13) Пак там, с. 167-168
(14) Лазарова, Ем., Из дейността на ОК на БКП-Червен бряг по провеждане на новия Димитровски курс (1936-1937 г.),Червенобрежка трибуна, бр. 38, 39, 14.11.1979 г., 21.11.1979 г.
(15) Лазарова, Ем., Българската интелигенция и антифашистката съпротива, Понеделник, 2004 г., бр. 9-10, с. 94
(16) Таков, П., Със слово и дела, С., 1980 г., с. 145
(17) Сава Гановски, Юбилеен сборник, С., 1987 г., с. 26 – 27
(18) Пак там
(19) Даков, М., В бързея на времето, С., 1985 г., с. 164 – 167
(20) Таков, П., Поклон…, с. 211
(21) Таков, П., Споено с кръвта на героите, Земеделско знаме, бр. 93, 24.04.1967 г.
(22) Даков, М., цит. съч., с. 178
(23) В името на народа, С., 1964 г., с. 220-270, 446-466
(24) Бобошевски Вл., цит. съч.
(25) Владимир Бетов, Доклад по случай 90-годишнината от основаване на партията, Червенобрежка трибуна, бр. 31-32, 2 август 1981 г.
Автор: Емилия Лазарова, доктор по история
Източник: списание „Ново време“, 23, февруари 2011 г.
