Търсене в този блог

понеделник, 24 януари 2022 г.

Странното изчезване на Италианската комунистическа партия – Антоан Шварц

 

С близо три милиона членове Италианската комунистическа партия дълго време бе най-мощната комунистическа формация в Западна Европа, онази, която караше САЩ да потръпват. Тя престана да съществува през април 1991, отнасяйки със себе си един цял политически свят.

Ако левичарството е детската болест на комунизма, конформизмът пък е болестта на неговата зрялост. Иначе как да си обясним странното изчезване на най-могъщата комунистическа партия на Запада в един прекрасен ден на февруари 1991? На един последен конгрес, след седемдесет години съществуване, Италианската комунистическа партия (ИКП), партията на Антонио Грамши и славните партизани, изоставяйки името си, както и идентичността и историята си, се саморазпусна – след няколко пролети сълзи - напълно доброволно.

За да се схванат мащабите на това събитие, се налага да се върнем назад, в края на Втората световна война. Тогава, отбелязва историкът Пери Андерсън, италианската левица е „народното движение, подкрепящо най-голямата и най-вълнуващата социална промяна в Западна Европа.“ [1] При освобождението, поемайки юздите на организацията, Палмиро Толиати се отказа от революционните нагласи в полза на националното единство и на проекта за създаване на демокрация от нов тип, която би позволила на работническата класа да играе политическа роля и да постигне забележителен социален и икономически напредък. По това време ИКП е образец на „масова партия“, отличаваща се с изключително присъствие сред населението („по една секция за всяка камбанария“) и с невероятно интелектуално и културно излъчване.

От тази сила определено се страхуват поддръжниците на реда. „От началото на сблъсъка Изток–Запад през 1947 г., подчертава историкът Ерик Хобсбом, е ясно, че Съединените американски щати няма да позволят при никакви обстоятелства комунистите да дойдат на власт в Италия.“ [2] Макар да е втората сила в страната, организацията е спряна пред вратите на правителството чрез система, доминирана от християндемокрацията, която контролира всички разклонения на държавата, налагайки клиентелистки и дори мафиотски практики.

След края на 60-те години Италия се тресе от постоянно недоволство, което обхваща всички слоеве на обществото. То се характеризира с интензивност и продължителност: стачки, окупации, сблъсъци със силите на реда бележат цяло десетилетие и страната като че ли ще се възпламени. Движенията се изплъзват от контрола на синдикатите и партиите. Нови организации („Лота Континуа“ и „Потере Операйо“, например) извършват подривни действия под цветовете на червеното знаме. Част от радикалната левица предприема въоръжена борба, докато държавата упражнява извънмерно репресивно насилие, за да спре подривната дейност.

Макар навремето терористичните акции на групички като „Червените бригади“ да потресоха умовете, оказва се, че насилието е дело преди всичко на крайнодесни групи [3], повече или по-малко свързани с неясни поръчители. Тази „стратегия на напрежението“ раждаше опасение от авторитарна промяна на режима – през 1980 е извършен бомбен атентат на гарата в Болоня, единадесет години след този на площад „Фонтана“ в Милано.

След преврата в Чили през 1973 г. генералният секретар на Комунистическата партия Енрико Берлингуер предложи нова линия – на „историческия компромис“ с противника – Християндемокрацията, за да се съхранят демократичните институции и да се извършат социални реформи. Антикомунизмът пропива целия политически живот и ИКП само частично се възползва от революционния климат. На изборите за Камарата на депутатите през 1976 г. тя събира 12 614 650 гласа, или 34,37%, което е рекорд. По това време тя наброява 1 850 000 членове. Но хегемонията ѝ над италианската левица се оказва крехка и оспорвана – критикуват я, че е бюрократична организация, която по-скоро спъва, а не насърчава протестите.

След като икономическата криза обхваща Европа, в Италия, както и в други страни, се очертава консервативен завой: през есента на 1980 г. голямата стачка на заводите на „Фиат“ (тридесет и пет дни) завършва с провал. С въвеждането на европейската валутна система една нова ортодоксалност определя рамката на дебата за икономическата политика; ръководителите на работническото движение се оказват въвлечени в „битката срещу инфлацията“, която изисква умерени искания за увеличаване на заплатите в условията на растяща безработица [4].

През 1984 г. министър-председателят Бетино Кракси слага край на механизма на индексиране на заплатите, съобразено с инфлацията; ИКП настоява за референдум, но го губи по гръмовен начин. Годината 1984 бележи повратна точка – или, в ретроспекция, един вид кулминация – за което говорят кадрите от погребението на Берлингуер с огромната дълбоко развълнувана тълпа, стекла се да му отдаде почит като на любим човек.

 

Кризата на съветската система ускорява действията на реформаторите

 

ВРЕМЕНАТА се променят и самата партия тихо еволюира. В апарата се извършва обновяване на кадрите. Поколението на партизаните изчезва, а с него и паметта. Хора с друг профил – по-отдалечени от света на труда – заемат ръководните инстанции, тъй като организацията се опира на общините и на тяхната управленска култура и дава път на професионални политици. Развива се образът на партия, способна да се обърне към всички класи [5]. Както често се случва, работническото присъствие се маргинализира, а трансформациите на индустрията и на трудовия свят подкопават влиянието му [6].

Това е също така епохата на разцвета на телевизията, на масовите медии, които подкопават политиката и културата, съвестно защитавани от партията. Доста символично: издателството „Ейнауди“, което бе публикувало Грамши и толкова други големи автори, преминава под управлението на медийната империя, създадена от бизнесмена Силвио Берлускони, основателя на Канале 5, първия частен телевизионен канал в Италия.

В края на 90-те години партийните членове вече имат усещането, че изживяват залез, което ще се подсили от разклащането на комунистическия блок и разочарованието, породено от него. Отстъплението, отбелязано на общите избори през 1987 г. се изживява като шок: ИКП обаче получава 26,5% от гласовете. Но обществеността ще запомни тенденцията към спад и преди всичко издигането на Италианската социалистическа партия (ИСП). При тези обстоятелства се налага необходимостта от обновление. Човекът, който ще е неговото острие и въплъщение, е Акиле Окето, избран за генерален секретар през 1988 г. От апаратен човек той се превръща в създател на стратегия за трансформиране, приложена от реформатори, полагащи усилия да изглеждат модерни.

Идеите на Окето несъмнено отговарят на новото време – либерално. „Ние сме по-скоро синовете на 89-та“ – възкликва водачът по повод 200-годишнината на Френската революция – а не грозните издънки на революционерите от 1793. Пред визия, съсредоточена върху социалните конфликти, той предпочита сантименталната реторика, която възхвалява демократичния напредък – онзи, който се постига с малки стъпки и не тревожи средите на властта. И тъй като трябва да се отплава, той изхвърля зад борда демодирания стар марксизъм. Политическият реформизъм е на почит и Окето иска да направи своята организация част от Социалистическия интернационал. Бъдещето разнася парфюма на „Европейските съединени щати“, на „европейския път към социализма“, начертан от Жак Делор. Да си „модерен“, предполага също да преосмислиш ролята на държавата: „Страната се нуждае от държава, която по-малко управлява, твърди водачът, и която в замяна е по-способна да предоставя проекти и да определя правила по голям брой теми, обществени и частни.“ [7]

Според реформаторите предвижданият завой (svolta) трябва да позволи да се спре залезът на партията, да ѝ се помогне да съблазни по-широк електорат, да приобщи външни сили, да се ползва с доверие, което да е в състояние да отвори вратите на правителството. По пътя на тази промяна комунистическата препратка не звучи добре, както буржоазният печат не пропуска да подчертае. Изпадналата в криза съветска система ще ускори действията на реформаторите и ще им предостави възможност да насочат формацията по път, от който няма връщане – на разпускането ѝ.

Така през есента на 1989 г., в момент, когато темата не е предмет на никакъв вътрешен дебат, Окето поставя на масата необходимостта от промяна на името. Съобщението взривява партията, но ръководството държи на своето. Започва интензивна дискусия на всички равнища. Кадрите, които може да се видят в документалните филми – като този на Нани Морети „La cosa“ (Нещото) – свидетелстват за страстния характер на дебатите: диспутите изобилстват, леят се сълзи. Дали думата „комунизъм“ е ненужен товар, който да оставиш след себе си, или наследство, което гордо да приемеш? Да се промени името, не означава ли отказ от своята идентичност, от своята история? За активистите тази перспектива е трудна, болезнена, защото често това ангажиране е техният живот, а думата „комунизъм“ – цялата им идентичност.

През март 1990 г. на конгреса в Болоня ръководството успява да убеди широко мнозинство от делегати за изграждането на нова формация. Историкът Гуидо Лигуори в свое проучване [8] набляга на решаващата тежест на легитимизма, който подхранва обикновеното функциониране на организацията – тенденцията да се запази единството, като се отхвърлят разделенията, доверието, дадено на управляващата група … „Накратко, пише Лигуори, тенденцията към конформизъм“ изигра решаваща роля за успеха на проекта на реформаторите „с мълчаливото дезертиране на хиляди активисти, които „се върнаха у дома“, без да се борят“. На следващата година е създадена Демократичeската партия на левицата (PDS), с нов символ – дъба. Едно малцинство решава да се отдели, за да създаде друга формацията – Пария на комунистическото обновление (PRC), но числеността ѝ е малка в сравнение с PDS.

При това подмладяване народните класи пият една студена вода. Все пак PDS успява да участва във властта с левоцентристки коалиции – правителствата на Романо Проди (1996–1998) и Масимо д`Алема (1998–2000). Но с цената на отказ от онова, което бе същината на съществуванието ѝ.

С края на ИКП възможностите за съпротива на италианската левица направо се сриват, тя остава обезоръжена срещу появата на една нова дясна офанзива начело с Берлускони, който през 1994 г. основава „Форца Италия“. „За отбелязване е, изтъква политическият философ Ралф Милибанд, че специалистите, които се опитват да обяснят присъединяването на широки слоеве от трудовите класи към консервативната идеология, не са се постарали да осветлят приноса на социалдемократическите водачи за политическата демобилизация, настъпила както в резултат на техните думи, така и на техните действия“. [9]

И наистина, като се оставят настрана партията и символът, този отказ отслаби цяло едно политическо, профсъюзно и интелектуално движение, цяла една активна екосистема, която в миналото беше способна да изработи свои концепции за света, да разпространи сред обществото своя вкус към културата, да защитава безрезервно стремежа си към един по-добър свят.

 

Източник: LE MONDE DIPLOMATIQUE – https://bg.mondediplo.com         

Превод Мария Петрикова

 

Бележки:

[1] Perry Anderson, „An invertebrate left“, London Review of Books, vol. 31, № 5, Лондон, 12 март 2009.

[2] Eric Hobsbawm, Interesting Times. A Twentieth Century Life, Pantheon Books, Ню Йорк, 2003.

[3] Виж Frédéric Attal, Histoire de l’Italie depuis 1943 à nos jours (История на Италия от 1943 до наши дни), Париж, 2004.

[4] Виж David Broder, „The Italian left’s long divorce from the working class“, Jacobin, 14 февруари 2021, https://jacobinmag.com

[5] Piero Ignazi, Dal PCI al PDS, Il Mulino, Болоня, 1992.

[6] Виж Жулиан Миши, „Как партийният апарат се отдалечава от членската маса, Монд дипломатик в Дума, 22 януари 2015.

[7] Achille Occhetto, Un indimenticabile ’89, Feltrinelli, Милано, 1990.

[8] Guido Liguori, Qui a tué le PCI?,(Кой уби ИКП?) Париж, 2011.

[9] Ralph Miliband, L’État dans la société capitaliste, (Държавата в капиталистическото общество), Париж, 1973 г.

 

 

 

 

 

 

 

неделя, 16 януари 2022 г.

Мисията на Яворов продължава – Трифон Митев

 

 

 Слово за  годишнината  от рождението  Пейо Яворов

 

       У Яворов всичко е велико – великото се трупа миг след миг, във времето и с изминатия път, с преживените воли и неволи.

       Още от раждането – легенда или не, но красиво и като от орисница звучи, че на току що родения Пейчу сърчицето спира – и се разбужда  дали от майчиния зов, дали от камбанен звън на близката черква, приветствала руските воини-освободители на Чирпан от османско робство. Оттогава е все така – живот и смърт се сплитат на кълбо у поета: в неговите дни и нощи, в стихове и драми, в статии и възпоменания...

       Мистика и действителност, крайморска тишина и планински бури, светлина и мрак – всичко е едно цяло, което се превърта и побърква във времето и пред всеки от нас – всеки от нас го вижда различно и по своему, но винаги с усещане и разбиране за неспокоен дух, който все повече израства  в съзнанието ни, колчем за пореден път препрочитаме стиховете и неговата проза – „роднините все Яворов четат“, както е по стиховете на Павел Матев.

       Или когато се вглеждаме в живота на великия страдалец от нашия град Чирпан, понесъл съдбата си, както Христос своя кръст към Голгота...

       Има високи планински върхове на Земята – на Хималаите и Кавказ, на Алпите и Пиринеите, на Карпатите и стария Балкан – с различна височина, но никой не сочи кой от тях е по-пръв от другите със своето емоционално за един човек или за цели народи натоварване.

       Така и сред великите гении на словото като Христо Ботев и Жан Пол Марат, Байрон и Пушкин, Ригас Фереос и Раковски, Кошут и Мицкевич, Шандор Петьофи никой не дири кой е по-велик от другите. А сред тях е и Пейо Яворов – световен поет, гений, който преминава през света и през душите ни, дори днес, повече от 100 години след все още потресаващата „смерть поэта“!

       Това е труд, преживявания и преживелици, самоотричане и себевричане, тържества и трагедии, непрестанен път подир вяра и копнение, непрестанно търсене на истина и верните думи...

       Георги Бакалов здраво „окастря“ стихотворение на 18-годишния Пейо Тотев Крачолов, а той му отговаря: „Разбира се, че не се сърдя, па и глупаво щеше да бъде, ако сторя това. Ако туй окастрюване несполучливите куплети възбужда някакво чувство у мене – е благодарност. Така ще позная грешките си, а познатата грешка, като се има повече внимание, мъчно се повтаря... Ще победя, предполагам с четение...“ (26.V.1896 г.,П. К. Яворов, „Между стиха и куршума“, Кореспонденция, подготвил за печат Цочо Билярски, С., 2003 г., с. 9 )

       И той чете – както споменава в друго писмо години по-късно: до безпамет. И израства като гениален поет. Посочвайки „грамадната“ разлика между първата редакция в сп. „Ден“ (1896 г.) и последващата редакция в стихосбирката „Стихотворения“ (1901 г.)  „и в съдържанието, и в стиха, и в езика“  на стихотворението „На нивата“, например,  критикът Георги Цанев отбелязва „колко бързо пораства и се развива Яворов“. ( Пейо К. Яворов, „Стихотворения“, т.1 от Съчинения в седем тома, издателство „Захарий Стоянов“, С., 2010 г., с. 462)

       Над своите стихове Яворов работи постоянно – дори след първия си опит за раздяла с живота той диктува на брат си Атанас поправки върху отделни строфи.

       Драмите  „В полите на Витоша“ и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва...“ са явление в българската драматургия. Пред поета Кирил Христов Александър Балабанов споделя, че най-добрите актьори в Народния театър го уверяват, че за пръв път виждат българска пиеса като „В полите на Витоша“, която може да бъде поставена и на европейска сцена. Критиците Божан Ангелов, Боян Пенев и Владимир Василев я наричат превъзходна! А проф. Шишманов пише по този повод до Яворов: „Радвам се двойно и за нашата книжнина, и за Вас. Доказа се,... че Яворов не си е изписал още ръката.“ (26.VІІІ.1911 г., „Между стиха и куршума“..., с. 102)

       Той е всеотдаен – в делата си, в творчеството. Всеотдаен в любовта и от нея са радостите и трагедиите му – така се раждат „Две хубави очи“ и „На Лора“; всеотдаен и в македонските борби на българите – той е по публични събрания в Силистра, Русе, Свищов, Рахово, София и за него е много важно да бъде делегат на Х конгрес на ВМОК – навлиза все по-навътре в македонските работи. По-късно е с четите на Вътрешната организация – с Михаил Чаков, Гоце Делчев и Яне Сандански. И ако Македония тогава и завинаги има нужда от свой Ботев, има го – това е Яворов! Има и неговия хектографски лист „Свобода или смърт!“ – един от върховете в българската революционна журналистика, духовен наследник на Ботевия вестник „Знаме“.

       Пред руския журналист Владимир Викторов - Топоров водачът на ВМРО Тодор Александров казва: „Той като никой друг разбира най-дълбоката същност на нашето движение... Ако искате да разберете македонското движение в неговия общ вид, идете при Яворов. Той не обича да говори много, но говори съществено.“ („Между стиха и куршума“..., с.175)

       А проф. Шишманов пише до поета: „Четох в „Мисъл“ с голям интерес трогателните спомени от революционната Ви дейност в Македония. Още едно доказателство за редкия идеализъм на известна част от нашата интелигенция. С такива синове един народ не умира.“ И – „Има епохи, когато поетът трябва да бъде в първите редове на борците за светлина, правда и култура“ (9.ХІ.1907 г., „Между стиха и куршума“..., с. 79-80).

       Той, Яворов, е в първите редове. Всеотдаен е и не се щади – нито в опожаряващата го любов, нито в синовната, нито в братската обич към сестри и брат, нито в македонските борби по вестникарските страници и в барутните сражения при Голешево и Баня. Войводите се стараят да го бранят – Чернопеев през октомври 1912 г. му забранява да вземе участие в битката при село Баня, Разложко, а години по-рано при Голешево, където поетът стои неизменно изправен пред куршумената градушка на низамите, Йонко Вапцаров го заслонява с тялото си – по предадени от дъщеря му Мая Вапцарова негови спомени – с думите: „Майка България като мене много ке роди, ама Яворов е един!“ Тези грижи не му пречат обаче да организира – и то със самия Йонко Вапцаров! –  и да проведе само с още двама-трима воеводи, без оръжие, почти митичното безкръвно освобождаване на град Кавала от османлиите...

       Разнолик е Яворов и в творчеството, и в живота – но единен като личност и творец: гений, понесъл в душата, в сърцето и  в ума си неспокойната българска съдба. Продължил и обогатил Ботевата традиция в поезията и вестникарството. За модерната поезия в ония години не може да се говори без да се говори за Яворов – с такава мисия Гео Милев обикаля страната, за да говори в Ямбол, в Сливен, дори в Чирпан за съвременна модерна поезия и неизменно цитира Яворов – поемата „Нощ“ е любимата му рецитация пред публика...

       Светът цял бушува в душата на Яворов – „Цял свят си е надул гърдите / и стене в тая адска нощ“ („Есенни мотиви“, V) – оттук идва препратка към „Нощ“: „Аз чезна и се сливам/ с мъгли страхотни – задушливи,/ на ада сякаш из недрата/ стихийно блъвнали въз мене“. Проф. Михаил Неделчев отбелязва, че поетичните творби на Яворов „препращат своите послания една към друга, осмислят се взаимно“. Същото пише за публицистиката на поета в хектографския вестник „Свобода или смърт!“ доц. Милкана Бошнакова – уводните статии в отделните броеве на листа са отделни части на едно цялостно публицистично произведение. Нещо повече, според мен, те намират своето продължение и в другите т.н. „македонски“ статии след хектографския лист, особено във вестник „Автономия“...

       Ако трябва по-общ поглед – всичко в творчеството на Пейо Яворов е взаимосвързано – и поезия, и публицистика, и драматургия – преплитат се идеи, персонажи, теми и мотиви – така, както се преплитат и взаимно обуславят деятелностите на човека, поета, публициста и вестникаря, революционера, мъжа, на цялостната Яворова личност в живота. И животът, и цялостното му творчество заедно са една прекрасна поема с публицистични и драматургични навеи, или драма с много поезия и публицистика в нея – „дни в нощта“ и с нощи в дните...

       Той е един неспокоен, постоянно търсещ дух: „Все туй копнение в духът/ все туй скиталчество из път,/ на който не съзирам края./ И поглед вечно устремен/ напред, без там/ пристанище да зная.“ Не са ли достойни тези стихове да бъдат изписани в българската Алма матер в София – Софийския университет?

       Той е съпричастен и към световните неволи – към драмата на евреите, към всички бежанци, понесли тревогите на света в съдбите си. А какво да кажем за стихотворението „Арменци“? Заради него цял един народ – арменският! – го боготвори и на големия площад в Ереван пред неговия паметник рецитира драматичните стихове на своя език и пее, „тъй както през сълзи се пей...“

Какво да кажем за неговите „Хайдушки копнения“ и „Гоце Делчев“ – върхове в българската мемоаристика и художествена проза!

         Днешните международници и политически анализатори могат само да сведат глави пред строгия анализ и пред прозорливостта на Яворов в статиите му по т.н. „Македонски въпрос“ – много от тях и днес са актуални – а някои са писани в дълбока нелегалност в тайни селски квартири или в пещерите на Али ботуш планина, без телеграф, без радио и без интернет...

       Той вечно дири. Той не живее, той гори – това ни казва Яворовата поезия и това горене ни събира всяка година пред неговия паметник в Чирпан на неговия рожден ден. Да се докоснем до неговите искри.

       Да се докоснем до неговото самосъзнание за голяма важност на делото и творчеството му – иначе как да си обясним, че той грижливо запазва по някой екземпляр от хектографския лист – за времето след него, за свидетелство на бурните дни в Македония. Как да си обясним иначе и постоянните поправки на стихотворения – да влее по-добре в тях живеца на своето време и на бъдещето, което ще им се възхищава, ще страда с тях и ще се учи от тях...

       Яворов е гений с мисия в едно време на  продължаващо Възраждане в Македония след голямото българско Възраждане, на национални борби, на погромени идеали и оеснафяващо се общество в свободна България, на търсения в българската поезия – съвременна, модерна и човечна... Мавърът си свършва работата...  Той драматично приключва своята мисия и трагично си отива – това най-добре разбират приятели като Тодор Александров и му помагат с чаша отрова и револвер.

       Но мисията Яворова и без Яворов ни обладава още и така ще е поколения напред. Завинаги – в българската и в световната история: и ние, и светът все ще го преоткриваме и всеки от нас ще допринесе по нещо за това. В този миг искам да  отдадем дължимото на онези, които вдъхват сила на постсмъртния живот на поета – на  Асен Златаров и Иван Шишманов, на Михаил Арнаудов и Боян Пенев, на Владимир Василев, в по-ново време – на Васил Колевски и на Милка Марковска, на Михаил Неделчев и на чирпанеца Димитър Михайлов, на незабравимия наш дългогодишен уредник на къща музей „Пейо К. Яворов“ в Чирпан поета Димитър Данаилов, на Милкана Бошнакова, също от Чирпанско, и Катя Зографова, Стефан Памуков... – всички те – и други като тях! –  великолепни учени. Да отдадем дължимото и на писатели и журналисти, на музейните специалисти и на безбройните български учители, които разгръщат пред младите хора съкровенията на Яворовото творчество.

       Най-после и на Ганка Найденова-Стоилова, без чието апостолско дирене много неща от живота и творчеството на Пейо Яворов биха останали неизвестни, както и къщата музей в Чирпан кой знае дали и кога щеше да се открие за всеки от нас и за световната култура.

       Както прави това вече 30 години и фондация „Яворов“ – в страната ни и извън българските граници – по разни географски ширини...

       С тях мисията на Яворов продължава – да горим ние, не просто да живеем; да носим в душата си родината, „триж злочеста“, и със собствената си кръв да чертаем Яворовия български кръст „От Дунав до Егея бял/ от Албанската пустиня/ до черноморските води...“

       И накрая ще споделя – преди години, в началото на 90-те през миналия век, в Мелник един млад мъж, българин от Пиринска Македония, без подканване, започна да рецитира пред мен едно след друго стихотворения на Яворов. Когато реши да приключи с това, ми каза: „Ние тук нямаме нужда от бог, ние си имаме Яворов!“

       Това е за тази вечер, на 144-я рожден ден на световния поет-революционер за самия Яворов и за всички вас. А за мен, да кажа тези думи – за мен е чест!

       Благодаря.

 

       Чирпан, 13.01.2022 г.

 

 


 

Талантът да бъдеш свободен – Велислава Дърева

 

 

За пореден път пиша това заглавие. Защото е важно. Така мисля. Защото никоя власт, както и да се самовеличае, не понася, не търпи Свободното Слово на Свободния Човек. Истината е драматична. За журналистиката. За журналистите, където и да са. Във времето и в пространството. Властта е лицемерна. Властта ухажва, властта ласкае, властта съблазнява, властта развращава, властта лъже, властта убива. Който иска да бъде купен – ще бъде, и който се изкуши – ще бъде посрамен и опозорен. Който не – ще бъде преследван и разтерзан. Всякак.

И така – над 400 години, откак се е появил първият вестник.

 

Свободата струва скъпо                                  

 

Има журналисти, които плащат ЗА свободата. Те залагат глава, име и чест за всяка своя дума и стоят с целия си живот зад всяко свое изречение. Нищо и никой не може да ги накара, да ги принуди, да ги изюди да пишат и говорят това, което не мислят. Те не пишат по заповед.

Те са крайно неприятни личности, те са страшно неудобни, те развалят спокойствието на властта и на нейните мамелюци, тартюфи, шпицкоманди, хвалители и наемници; взривяват уюта на умствения мързел, на лицемерието, лакейството, невежеството, демагогията, на обществената подлост, безнравственост и цинизъм. Те са пристрастни, защото имат позиция. И не мълчат („Да бях премълчал – бих се опозорил!“, казва Йосиф Хербст).

Те са неудобни, нетърпими, непоносими. За всякоя власт. Във всяко време. Тяхната битка е битка за свободата на словото и на съвестта; битка срещу безграничната свобода на цензурата. И срещу оная измамна свобода, която позволява на всеки разбогатял тип, подгизнал от власт и пари,  покровителстван от режима (който и да е режим), да издава вестници – неграмотни, помийни, бездарни; да притежава медийни империи; да лъже и трови обществото; да клевети и мърси почтени личности; да възпява и брани с обнажена гръд обществено известни подлеци, откровени бандюги, мутри, муцуни и мафиоти всякакви. 

За тях журналистиката не е приятно и престижно пребиваване в покоите на властта, не е стока, не е машина за печатане на пари, не е момче за мръсни поръчки, не е ничий наемник, нито партийна слугиня, нито политическа метреса, нито куртизанка, нито проститутка, нито „мадам“, превърнала журналистиката в публичен дом.

За тях истината няма заместител. Няма полуистина, нито „постистина“, което е другото име на лъжата. Те притежават един специален талант, неразбираем за властта и нейния медиен силаж – талантът да бъдеш свободен, да бъдеш гражданин. Колко неприлично, нали! Колко скандално! Как може! Какво си позволява!

Малцина притежават този талант. И те стават обект на злост, омраза, репресии, гонения и насилие. Овластената посредственост може да ги изхвърли на улицата като непотребна вещ, като мръсно куче; може да им срутва живота – ако не всяка година, поне през две, а те всеки път да започват отначало; може да ги принуди да карат такси, да мият стълбите, да живеят за жълти стотинки, да оцеляват благодарение на приятелите си; може да ги влачи по разпити, килии и следствия; може да ги пребие посред бял ден, а те да се свестят в собствената си рубинена кръв върху калдъръма; може да ги потроши с метални пръти; може да лисне киселина в очите им; може да ги катастрофира, да ги взриви, да ги самоубие… Всичко може овластената посредственост, едно не може – да ги пречупи, да ги уплаши, да ги накара да млъкнат. Те плащат тази цена, без да се замислят, без да се жалват, без да се фукат.

Преследвачите на Свободното Слово на Свободния Човек никога няма да проумеят, че нямат власт над таланта да бъдеш свободен. Защото няма власт над оная глава, която не иска власт.

 

Свободата струва скъпо    

 

Има и други, които се самооблъщават, че са журналисти. Правят се на журналисти. Те плащат СЪС свободата. Превръщат я в разменна монета – за благоволението властта да ги щипка по гушките, да ги допуска в своето ложе, а те, още сънени и чорлави, да спишат гръмовно текстче в защита на свободното слово. Истината е, че обикновено пребивават в слугинската стая, както се полага на всички тези апологети, клакьори, лакеи, кокотки, кокетки, салфетки, флигорни, добермани, питбули, държанки, мажоретки, метрески, мутрески, мадам до мадам, челобитници, блудници, мазнюги, сутеньори на лъжата, автори на мръснишки публични доноси и прочее мракобеси…

Днес пишат и говорят обратното на това, което са писали и говорили вчера, за да пишат и говорят утре обратното на това, което пишат и говорят днес. Тяхното оръжие е неистината, полуистината, интрижката, инсинуацийката, манипулацийката, откровената лъжа и кристално чистата клевета. И скандалът! Ах, скандалът!

Имат си принципи: Ако няма скандал – измисли го! Ако няма интрига – пусни я като змия! Прояви творческо въображение! На всеки три дни – скандал! И след него – нов, още по-пищен, още по-вкусен, още по-сочен! Обществото обича да живее от скандал в скандал, от сеир в сеир! Туй му дай на простолюдието и ще бъдеш звезда, титан, гигант и прочее! Но никога – никога! – не оставяй на обществото и най-минималната възможност да проумее какво му се случва!

Те знаят: клеветата побеждава светкавично и мълниеносно. Колкото е по-очевидна една истина, толкова по-малко хора ѝ вярват. Колкото е по-грандиозна една лъжа, колкото е по-гнусна и отвратителна една клевета, толкова по-безусловно я прегръщат. Техният трофей е поруганото име на честния човек.

Те нямат талант. Те имат инстинкт. Инстинкт на убиец. Според „законите“ на Роджър Ейлз, шефа на „Фокс нюз“ (вж. „Ново време“, брой 5-6/2020!).

И ако някой има наглостта да им каже, че са бездарни, интриганти и клеветници, тутакси го обявяват за чудовище, подлец, плужек, свиня, гад, гей, национален предател, престъпник, грозен тиранин, душител и убиец на съвестта, побеснял цензор, що гази и мачка с полицейски ботуш свободното слово!

И тази смрад, тази непорината воня трови и развращава! Тези типове са звезди, корифеи, авторитети, изстъпени връз общественото гюбре! И се радват на почести и слава. Вярно, почестите са лицемерни, а славата – срамна. Ама к`во от т`ва!

 

Така ли е? Така е.

 

Понякога ми става мъчно за тях. Понякога… Сред тях има читави, свестни хора, принудени от обстоятелствата да бъдат там, където не искат, и да пишат това, което не мислят. За да оцелеят. Някак.

 

Свободата струва скъпо…

 

 Източник: списание „Ново време“,  брой 7-8, юли-август 2020 г.

 

 

 

 

 

вторник, 11 януари 2022 г.

Станке Димитров – трибун на народната борба

 

 

Българската комунистическа партия и цялата наша общественост с благоговейна почит и уважение говорят за бележития партиен деятел Станке Димитров (Марек), близък съратник на Димитър Благоев, на Георги Димитров и Васил Коларов.

Роден е на 18. II. 1889 г. в гр. Дупница в семейство на буден занаятчия-обущар. Още като юноша той влиза в редовете на БРСДП. Цели четири десетилетия работи всеотдайно за победата на великото комунистическо дело.

Възторженият млад социалист учителства през 1909 г. в с. Тополница, Дупнишко, а по-късно в с. Люти брод, Врачанско, където денем учи децата на „четмо и писмо", а вечерно време — бедните селяни на социализъм и на борба. В началото на 1912 г. с помощта на своите братя жадният за знания младеж заминава за Швейцария да следва право.

През време на Първата империалистическа война Станке Димитров дейно разпространява сред измъчените войнишки маси идеите на социализма, работи с всички сили за разложението на царската армия. Той взема активно участие във Войнишкото въстание от 1918 г., за което е преследван и съден.

По време на следвоенния революционен кипеж безстрашният Станке Димитров израства като един от най-видните ръководители на трудещите се в Дупнишко, Радомирско и Кюстендилско. През 1919 г. ръководи в Дупница четирихилядна демонстрация. Става сблъскване с войската. Станке е осъден за „подстрекателство" на 12 години и половина строг тъмничен затвор, обаче скоро попада под закона за амнистията.

През 1919 г. той бива избран за организационен секретар на окръжния комитет на БКП, а на следващата година — за член на Висшия партиен съвет. През 1921—1923 г. като инструктор на Военната комисия при ЦК Станке Димитров неуморно кръстосва всички краища на страната, за да организира военната дейност на партията. След поражението на Септемврийското въстание тай става организационен секретар на Централния комитет, какъвто е до емигрирането си в СССР в началото на 1925 г. Станке Димитров страстно воюва за утвърждаването на септемврийската линия на партията, води безкомпромисна борба срещу отстъпничеството и ренегатството, сплотява оцелелите кадри на партията, организира Витошката партийна конференция през май 1924 г. Той е един от главните инициатори и организатори на „Партията на труда"(БРП), която имаше за цел, като използва някои легални възможности, да сплотява трудещите се около БКП.

В Съветския съюз Станке Димитров развива широка политическа и организаторска дейност като ръководител на българския сектор в „Университет Запада"(КУНМАЗ), през който минават голям брой наши партийни, и комсомолски дейци.

Неоценима е заслугата на Станке Димитров за преодоляването на сектантството, загнездило се в редовете на БКП. Въпреки двете си смъртни присъди през втората половина на 1935 г. той с готовност приема предложението на Задграничното бюро и лично на Георги Димитров да замине за България, за да помогне на партията да изпълни решенията на Седмия конгрес на Коминтерна.  Станке Димитров взема най-живо участие в подготовката и в провеждането на Шестия пленум на ЦК през 1936 г., който въз основа на документите на Седмия конгрес на Коминтерна изработва новия курс на партията.

В установяването на новия курс на партията Станке Димитров проявява голяма настойчивост, упоритост и принципиалност. Макар и нелегален, той участва във всички прояви на Централния комитет, ръководи по-отблизо софийската организация, пише статии за „Работнически вестник", брошури, прилага нови форми на масова работа, с неизчерпаема енергия сплотява старите и младите кадри около генералната линия на партията.

Настава зловещият 22 юни 1941 г.  Станке Димитров става ръководител на радиостанция „Народен глас". Цели 3 години той бойко зове българския народ на безпощадна борба с хитлеристкия поробител и с фашистката клика на цар Борис. Със своята остроумна реч, с широките си политически познания и с находчивостта си той на момента разобличава всяка клевета и лъжа на фашистката пропаганда, зове на борба.

Смел и решителен воин, ловък конспиратор, разсъдлив и трезв политик, човек с гъвкав ум и желязна логика, с огромна ерудиция и голяма обща култура, честен и прям, воин с голямо и благородно сърце, оратор от най-висока класа, борец за великото дело на комунизма — такъв го познават трудещите се у нас и в Съветския съюз.

Животът и делото на Станке Димитров в миналото беше пример на борците против фашизма и капитализма, а днес е непресъхващ извор за възпитание на подрастващите поколения.

 

 

Автор:  Стоян Стоименов

Източник: Годишник на Музея на революционното движение в България, София, 1967 г.

 

 

 

сряда, 5 януари 2022 г.

Днес захвърляме борците герои по очи в тревата, а утре отново ще имаме нужда от тях – Габриела Панова

 

 

Предновогодишен „подарък“ от Общината получават жителите на село Мирково, Софийска област.


В края на 2021 година е демонтиран паметникът от центъра на селото. „Паметникът на загиналите“ е издигнат от бронз, заедно с голяма паметна стена от бял камък, като събирателен образ в чест на осем герои от този край. Сред тях са двама партизани от отряда „Чавдар“ и двама ятаци, дали живота си в антифашистката съпротива през първата половина на 40-те години от миналия век.

 

 

 

Партизаните Христо Нончев (Славчо) на 18 години и Цветко Караджов (Малкия Чавдар), ненавършил 17 години, са заловени и разстреляни от властта на 5 юни 1944 година край селото. Същата година са убити и ятаците Недельо Кюлафлиев (29-годишен) и Симеон Попов (39-годишен). За битките под връх Вежен в Балкана, за саможертвата и смелостта на участниците в отряда написва много стихотворения („Партизански песни“) поетът Веселин Андреев, който по това време също е действащ партизанин в „Чавдар“.

И песента им бурята надвива -

те пеят по хайдушки, от сърце!

В очите гневни блясъци преливат

и махат едри, жилести ръце.

Те пеят и широко се усмихват -

какво ще ги уплаши на света, -

един ли път с врага се дръзко биха,

един ли път те срещаха смъртта?

 

Из „Под Вежен“, 28 януари 1944г.

 

Тежи в сърцето - като взрив -

любов - и камък да запалиш!

Жадуваш само да твориш…

Главичка детска да погалиш…

Но можеш ли?… Селата - в дим.

Деца разстреляни. Мъртвило…

 

Из „Размисъл“, Балкана, юни 1944г.

Другите четирима мъже, на които е посветен паметникът, подофицерите Димитър Стоянов, Петър Мечкаров, Стоимен Танов и редник Димитър Томев са участници в заключителния етап на Втората световна война, когато след 9-ти септември 1944 година български войски се включват във военните действия срещу Третия райх.

 

Претендирайки да сме част от европейското семейство, което е избрало да отбелязва като свой ден - Денят на победата над фашизма 9-ти май, би следвало селищата да се надпреварват в изтъкването на свои герои от антифашистката съпротива. Обратното, което правим често у нас, захвърляйки паметта за тези борци, сякаш на бунището, може да свидетелства само за историческа неграмотност, комплексарщина или желание за реабилитация на фашистки практики. В случая каквито и от изброените причини да са водещи, не говори добре нито за общинския съвет, нито за кмета на Мирково – г-жа Цветанка Йотина. Тя освен това, както е публикувала в своята биографична справка, е и член на Комисията по актуални въпроси в българската делегация в Конгреса на местните власти на Съвета на Европа, 2021-2026г.

Като родена в Кюстендил и реализираща европроекти и програми, би могла да си направи справка какво е европейското отношението към известния кюстендилец Тодор Ангелов – Божаната. Негов бюст-паметник стои и се почита не само в Кюстендил, но и в сърцето на Европейския съюз – Брюксел. След Втората световна война е обявен за национален герой на Белгия, заради активното си участие и организиране на белгийската съпротива срещу немската окупация. Пада убит през 1943 година. В същата общоевропейска антифашистка съпротива са влели силите и живота си тези смели момчета и мъже, чийто паметник днес лежи, захвърлен по очи и необезопасен в тревата на иначе ремонтирания селски стадион в Мирково.

Повторно посичане ли заслужават в претендиращия да бъде демократичен 21-ви век осемте мирковчани? Такъв урок ли цели да даде местната управа на децата и младежите, които играят и спортуват на спортните съоръжения там. Непознаване и незачитане на историята от близкото ни минало и нейните герои.

Може би на това учат ценностите, които изповядва политическият проект КОД (Консевративно обединение на десницата), от който е част г-жа Йотина. Колко притеснително надясно ли се е запътила тази въпросна десница?


 

Както тяхното мото гласи: „Свобода и всекиму своето!“ Явно се има предвид свобода от неугодна за тях историческа памет... А нима не е собствено право на бъдещите поколения в Община Мирково да познават историята на своя край? 

Изглежда в селото се прилагат двойствени стандарти. През 2019 година с голяма церемония г-жа Йотина открива паметник на българския капитан Борис Богданов, участвал в Балканските и в Първата световна война. Две години по-късно обаче се поругава друг паметник на български военни, но от Втората световна война. В същото време към днешна дата на официалния уеб сайт на общината в историческата справка за село Мирково е отделено специално внимание на този период от историята и участниците в съпротивата. Посоченият извод е: „Не случайно в годините на антифашистката борба мирковчани вземат най-дейно участие.“ Тогава не посягайте на паметника, който олицетворява това твърдение.

 

 

Всъщност занемаряването му започва още преди демонтажа.  От паметната плоча липсват цели букви. Недопустимо е за едно себеуважаващо се управление на населено място, да остави в такъв нечетим вид надписи на монументи и то в самия му център. Още повече, когато става въпрос за амбициозна община като Мирково, която видимо през последните години реализира множество проекти за благоустрояване на района. За скъпоструваща реконструкция на площада в селото кметът говори още от края на 2020 година.

 

 

Обаче знаем от опит, че когато управлението на една община иска да се отърве от някой паметник го демонтира с оправданието, че ще се извършва ремонт на площада и пространството около него. В повечето случаи въпросният паметник никога не се връща на мястото му. Често е захвърлен на произвола, докато траят ремонтните дейности. Като по този начин става удобен обект за вандализиране, натрошаване и предаване за скрап. Ако пък случайно оцелее, се поставя на някое невидно място.

Както например, се случва с мемориала на убития в София през 1943 година от полицията студент Марин Боев. Младежът намира смъртта си като участник в мирно шествие по повод 3-ти март, което полицията разгонва с куршуми, заради забраната на празника по това време от цар Борис III. В наши дни, под предлог строежа на софийското метро, мемориалът е демонтиран и уж предаден за съхранение в складовете на Софийския метрополитен, но така и никога не бива върнат обратно. Едва преди няколко години с гражданска инициатива се поставя нова плоча, в близост до Софийски университет, където е и самото лобно място. Нейното просъществуване трае до юни месец 2021 година, когато на друг районен кмет Трайчо Трайков, който явно е разрешил всички проблеми на своите съграждани и от нямане какво друго да прави, му хрумва гениална идея. Да демонтира плоча на убит български студент, защото била незаконно поставена и най-гордо публично да се хвали с деянието си.

Друг пример е съдбата на паметника на поета революционер Христо Кърпачев, който може да видите на една от последните снимки. След 1989 година монументът е преместен в село Горан от ловешкия площад. С годините паметникът на Кърпачев става неугоден и за селото, затова бива окончателно демонтиран и захвърлен в двора на бившата казарма в Ловеч. Днес обрасъл в тръни.

Дори монументът в Мирково временно да е премахнат, би следвало да се подходи отговорно и той да бъде прибран при подходящо съхранение, почистен и поставен невредим на мястото му, след приключването на ремонта. Действията към него в момента, свидетелстват за липса на професионализъм, варварско отношение и неуважение не само към паметта на загиналите, но и към техните родственици, а също и към труда на творците, създали паметника.

В такава постъпка няма как да видим и следа от качествата, с които се рекламира на сайта на общината кметът г-жа Йотина: „Борбеният дух, неспокойната мисъл и нестандартните идеи й помагат вече 14 години да бъде начело на Община Мирково.“ Или се има предвид, че точно такива посегателства са нестандартните идеи, които могат да те задържат на кметското място няколко поредни мандата? Последните местни избори от 2019 година тя печели като кандидат на СДС.

 

 

С какво пречи антифашисткият символ на общинския съвет и на кмета в Мирково, може би смятат, че загрозява центъра? Но дават ли си сметка, че със своето последователно безхаберно поведение (днес е един паметник, утре ще бъде нещо още по-сериозно) допринасят за реабилитирането на опасността от нови страшни бъдещи времена, за избавлението от които ще има нужда от хора с качествата и саможертвеността на осемте мирковчани.

 

 

Но дали ще се намерят такива, след като загърбваме историята и вече не възпитаваме в техните добродетели?

Ако не само на думи и хартия, но и на практика, общината съблюдава принципите, с които се хвали в сайта си, паметникът трябва да се завърне там, където му е мястото - на площада в центъра на селото, възможно най-скоро. А на жителите и широката общественост да се даде публично извинение.

 

4 януари 2022 г., София                

 

 

 

 

 

СССР спасява икономиката ни през...1940 г. – Христо Георгиев

 

 

Преди сделката с болшевиките селата и градовете ни се тровят от некалайдисани съдове, няма калай и се използва олово.

Днешната ни тема е необичайно неловка не само за десни, но и за леви политици. Имам усещането, че може би и заради това само няколко историци са надниквали досега в документите й.

На 5 януари 1940 г. България сключва крайно изгоден договор и икономическо споразумение... със Съветска Русия, със "сатаната", както я нарича Светият синод на БПЦ, а това означава, че и с тъй омразния им болшевишки ръководител Сталин. Цар Борис Трети "благославя" подписването на документите, които се съставят и от негово име. (Напомням само, че България вече е с единия крак в "колата без спирачки" - нацистка Германия). Договорът и споразумението към него се подписват в Москва от министъра на финансите Добри Божилов (1884-1945), който от 14 септeмври 1943 г. до 1 юни 1944 г. е министър-председател, и от министъра на външната търговия на Съветския съюз Анастас Микоян (1895-1978). Благодарение на тях българското правителство вдига на крака разклатилата се икономика на страната, печели стотици милиони, а може би и милиарди, левове. С помощта на болшевизма! Само един пример - съветският суров памук пристига у нас през Черно море за 24 часа на цена 39 лева кг, а вносът от Америка и Индия е между 83 и 97 лева кг и доставката му се точи с месеци, ако въобще пристигне.

Коренно различни са икономическите ни сделки  с нацистка Германия и Съветска Русия по онова време. Не е било нужно дори да се агитира с какъвто и да е друг аргумент на чия страна да застане България в световния вече конфликт. Уви, България отказва да подпише договора "Соболев" за взаимна помощ със СССР и на 1 март 1941 г. влиза в Тристранния пакт! Първите ни мъже обръщат "палачинката", прекъсват икономическите отношения с Москва, а политическите "увисват на косъм". При положение, че и в онова сложно и драматично време само те са били спасителни не само за нашата икономика, но и за българския народ, за териториалната ни цялост. И започва второто ограбване на България от "синеоките рицари", които, след като Червената армия ги изритва, отново се довличат с ненаситния си търбух у нас след 1989 г. (Вижте публикацията ни "Третият Райх е ограбил България с десетки милиарди" - https://duma.bg/tretiyat-rayh-e-ograbil-balgariya-s-desetki-miliardi-n123063?h=pdfarchive&pdfarchiveId=3352)

Ако някога невероятното се случи и днешна Германия започне да ни връща борчовете - и тези отпреди Втората световна война, които са безспорни, то по всяка вероятност сумата с лихвите ще е не в десетки, а в стотици милиарди.

 

"Военновременната икономика на България (1939-1944)", ст.н.с. Давид Коен, Университетско изд. "Св. Кл. Охридски", 2002 г.

Из пета глава "Външна търговия"


... Качествено различни са и договорите, които България сключва със СССР, в сравнение с договорите, подписани с Германия. На 5 януари 1940 г в Москва са подписани Договор за търговия и мореплаване и Съглашение за стокооборота и плащанията.

С първия договор се установява режим на най-облагодетелствана държава... Важна придобивка за България е чл. 16, според който тя може да използва свободен транзит през Снятин за Германия, прибалтийските и скандинавските държави и обратно. Допълнително по молба на България СССР разрешава тя да използва транссибирската жп линия за транзитна търговия с Япония и САЩ. Съветският съюз придобива правото на транзит през България за трети страни. Транзитът се извършва без облагане с такси и при най-ниски превозни тарифи. Двете страни се съгласяват да приемат поръчки в корабостроителниците си за строеж на кораби за другата страна, както и да получават проби от изходни материали (семена, калеми, коренища и клубени за селекция и селекционизирани видове) с цел да бъдат въведени в земеделието на двете страни.

С чл. 19 и едно приложение към договора се урежда правното положение на търговското представителство на СССР в България... Според чл. 8 от съглашението и приложените контингентни списъци се договаря България да изнесе за СССР стоки за 460 мил. лв. и да внесе оттам стоки за същата сума. По-значителните пера на българския износ са тютюн, живи свине и свинско месо, както и услуги за 102 мил. лв. по преработката на съветски памук в прежда, а по-големи пера на вноса - нефтени продукти, химикали и горива, черни метали, целулоза, дървесина и суров памук... Преимуществата на подписаните договори са признати от министъра на финансите Д. Божилов (виж речта му в парламента по-долу, която публикуваме със съкращения - Хр.Г.) ... Но заради нежеланието на българската страна и откритото й ориентиране към Германия не се стига до съглашение за нови контингенти, поради което търговските ни отношения се замразяват чак до 9 септември 1944 г.

 

XXV Обикновено Народно събрание, първа редовна сесия 

 

Из Стенографски дневник на 6 заседание на Народното събрание, сряда 6 март 1940 г.

 

Председателствуващ Никола Захариев: Има думата г-н министърът на финансите.

Министър Добри Божилов: (от трибуната) Уважаеми г-да народни представители!... Длъжен съм... да дам осветление по всичко казано тук, защото повечето от наредбите-закони са от ресора на финансовото министерство, и по-специално по спогодбата със Съветска Русия, тъй като имах честта да бъда председател на делегацията във воденето на преговорите за сключването й...

Аз съм длъжен да ви кажа с няколко думи..., че абсолютно никакви политически подкладки няма, че нито дума за политика не е ставало при воденето на тия преговори с Русия. (ръкопляскания)

Тези господа, които искаха тая спогодба да бъде одобрена от Народното събрание, за да влезе в сила, знаят ли при какво положение се намирахме, преди да отидем на преговори със Съветска Русия? Знаете ли, г-да, какво значи в тоя момент да получим за 560 000 000 л[ева] сурови материали - петрол, син камък, целулоза, метали и др. - и то при едни най-износни цени, когато доставката на тези материали от другаде щеше да ни струва 800 000 000 л[ева]? Разликата щеше да бъде една загуба за стопанството, за фиска и за нещастната Дирекция за храноизнос. Ние трябваше да продадем по 2.20 л[ева] килограм жито, което ни струва по 4 л[ева], за да дадем предплата златни девизи (платежни средства в чужда валута - Хр.Г.) и да чакаме, както имахме случаите с калая и каучука, два месеца, и пак да не знаем кога ще дойдат. Поради морската война предплатени стоки, стигнали до някъде, стоварват се, държат се там и никой не знае защо - нещо се оправя, нещо не се оправя, нищо не може да се разбере. Когато бяхме стигнали дотам по селата и по градовете хората да се тровят от некалайдисани съдове, защото няма и най-малко количество калай, ами се употребява за калайдисване олово; когато с месеци чакаме да дойдат сурови материали, предплатени със златни девизи, дадени от немотия, дадени със сички жертви, само да си ги доставим и не можем да ги имаме, не можехме да пренебрегнем един търговски път, който трае 24 часа - от Одеса до Варна или до Бургас - един път, който е сто пъти по-евтин, един път, който е най-сигурен, защото там няма блокада, там не се потопяват по няколко парахода дневно; не можехме да чакаме да се свика Народното събрание, за да одобри тази конвенция, та тогава да влезе в сила. Не, г-да! Аз съм сигурен, че вие щяхте да ни осъдите и то най-жестоко, ако не се бяхме действително заловили с една такава сизифовска работа, ако гледахме отстрани как страда нашето стопанство, ако не направехме усилия да му помогнем, още повече, когато туй, което търсим, е пред нас. И какво лошо стана? Големите страни са на първо място в търговията със Съветска Русия. Нашите съседи: румъни, гърци, и турци имат отпреди десетки години търговски договори със Съветска Русия. Каква ерес се създаде, че да се хвърля като упрек на правителството това, че не е чакало да се свика Народното събрание, за да одобри то тази спогодба? Ние настоявахме да се тури срокът 5 февруарий за ратифицирането на тая конвенция. Имам куража да заявя, че ние настоявахме за този срок, защото в интереса на България беше да има час по-скоро един сигурен търговски път и нетраещ с месеци. За 24 часа ние сега можем да имаме тези сурови материали, от които страната чувства нужда и които чакаме при поръчки от други страни, при предплатени златни девизи, с месеци, обаче не идват. При това ще си ги имаме в левове. Срещу износ на тютюн, срещу износ на месо, на розово масло и на други артикули, които имаме, ние ще получим за 560 000 000 л[ева] сурови материали, които иначе щяха да ни костват най-малко 800 000 000 л[ева]. И пак е съмнително дали можехме да ги имаме. За пример ще ви кажа, че синият камък, който взехме от Съветска Русия, ще струва 18 л[ева] килограма, а синият камък, който се контрактува от други страни срещу жито, ще ни излезе към 25 л[ева] килограмът. Добре ли сме направили, като сме сключили тая спогодба със Съветска Русия. Оставям на вас... да прецените.

Най-големият разход в девизния ни баланс е вносът на памук, защото нашето земеделско население се ориентира към памучните артикули... При това положение можете ли да си представите какъв проблем беше за нас набавянето на суров памук за нуждите на нашата страна? Слава Богу, 5-6 милиона килограма памук, половината от нужното ни количество, вече нашето производство го дава. Останалата половина... идва от Америка и Индия по 87 л[ева] килограма. Спекулират най-лошо, забавят го твърде много. Ние успяхме при преговорите със Съветска Русия за доставката на сурови материали... да постигнем и една друга спогодба, твърде износна за нашето стопанство. Памучно-предачната индустрия на Съветска Русия не може да приготви нужното й количество прежди и тя току-що щеше да сключи с Турция договор за изпридането на известно количество памук на прежда, обаче съдбата ни прати в този момент, за да сключим ние договор за същото. Съветска Русия ще ни даде 12 000 000 кгр. памук да го изпредем и върнем във формата на прежда. С това ще дадем сигурна работа на 40-50 хиляди работнически семейства за 5 години, ще ни се плати в натура ишлемето, възнаграждение за работата, което е около 160-180 милиона лева. Към нашите 6 000 000 кгр. памук като добавим и 6 000 000 кгр., които ще се добият от изпридането на тези 12 000 000 кгр. памук, като добавим и други 2 000 000 кгр., които ни даде Русия, независимо от тая сделка за изпридането, ще можем да задоволим нуждите на нашето стопанство от суров памук, и то на цена 39 л[ева]... вместо на цена 83/97 л[ева], колкото идва от Индия с военния риск, със забавянето и с не зная какво и що. Подчертавам, че няма никакви политически условия, че нито една дума за политика не е ставало при преговорите...

Председателствуващ Никола Захариев: Които г-да народни представители приемат предложението за одобрението на наредбите-закони, решенията и постановленията, издадени въз основа на чл. 47 от Конституцията за време от 25 октомврий 1939 г. до 23 февруарий 1940 г., моля да вдигнат ръка.

Мнозинство.

 

Народно събрание. "Стенограми от пленарни заседания на Народното събрание", 25 Обикновено Народно събрание, 1940 г.

Из Договора за търговия и мореплаване между Съюза на Съветските Социалистически Републики и България

 

Москва, 5 януари 1940 г.

Съюзът на Съветските Социалистически Републики, от една страна, и България, от друга страна, въодушевени от желанието да укрепят дружеските отношения и да съдействат за развитието на икономическите отношения между двете страни и техните народи, решиха да сключат настоящия Договор за търговия и мореплаване и назначиха за тази цел свои Упълномощени –

Президиум на Върховния Съвет на Съюза на Съветските Социалистически Републики:

Анастас Иванович Микоян, Народен Комисар по Външната търговия на Съюза на ССР;

Негово Величество Борис III, Цар на българите:

Господин Добри Божилов, Министър на Финансите на България,

които след размяна на своите пълномощия, намирайки, че са в необходимата форма и в надлежащ ред, се съгласиха на следните разпоредби.[...]

 

Раздел VI

 

Гражданите и юридическите лица на всяка от Договарящите се Страни, а също Търговското Представителство на Съюза на ССР в България (ст. XIX) ще имат право, при същите условия и заплащане като гражданите и юридическите лица на най-облагодетелствана нация, да ползват морските канали, шлюзове, шлепове, мостове и подвижни мостове, устройства, места за товарене и разтоварване, сигнали и огньове, служещи за обозначаване на годни за кораби води, лоцмански услуги, подемни кранове, складове и помещения, пристанища, кейове и ремонтни работилници, доколкото тези места, устройства, инсталации и предприятия са предназначени за общо ползване.[...]

 

Раздел XVI

 

Съюзът на Съветските Социалистически Републики предоставя свободен транзит през територията на Съюза на ССР за товари, пътуващи от България по железопътните пътища за разтоварване в Германия, в Балтийските и Скандинавските държави и обратно.

България предоставя на Съюза на Съветските Социалистически Републики свободен транзит по железопътните пътища на България за товари,  пътуващи през територията на България от Съюза на ССР към трети страни или от трети страни към Съюза на ССР.

Товари, пътуващи транзит от територията на една от Договарящите се Страни през територията на другата, ще се освобождават на територията на последната от всякакви транзитни плащания, независимо от това дали те се превозват чрез пряк транзит или по време на транзита се разтоварват, складират и отново се товарят.[...]

 

Раздел XXIV

 

Всяка от Договарящите се Страни се задължава да прилага по отношение на влизането, излизането и превозването на семена от растения и части от растения, както и по отношение на животни и продукти на животновъдството, всички отстъпки и преимущества, които са предоставени или ще бъдат предоставени на най-облагодетелствана нация.[...]

 

Раздел XXVIII

 

Настоящият Договор се сключва за срок от три години. Той ще встъпи в сила в деня на размяната на актовете за ратификация. Размяната на актовете за ратификация ще стане във възможно най-кратък срок в град София*. Двете Договарящи се Страни обаче са съгласни да въведат в действие Договора временно не по-късно от месец след подписването му, при това, ако размяната на актовете за ратификация не последва по-рано, то предвиденият по-горе тригодишен срок ще се изчислява от деня на временното въвеждане на Договора в действие.[...]

В случай, че не по-късно от три месеца преди изтичането на срока на действие на Договора той не бъде денонсиран, той остава в сила до тогава, докато една от Договарящите се Страни не го денонсира с тримесечно предизвестие. 

 

 

Удостоверявайки това, споменатите по-горе Упълномощени подписаха настоящия Договор и сложиха върху него своите печати.

Подписано в Москва в два екземпляра, всеки на руски и на български език, при това двата текста имат еднаква сила.

5 януари 1940 година А. Микоян, Д. Божилов 

 

* Ратифициран от Президиума на Върховния Съвет на СССР на 3 февруари 1940 г. Размяната на ратификационните грамоти е извършена в гр. София на 13 февруари 1940 г.

 

Превод от руски Велиана ХРИСТОВА

 "Сборник торговых договоров, конвенций и соглашений СССР, заключенных с иностранными государствами до 1-го января 1941 г.", под ред. Мишустин Д.Д., с.475-480, Москва, изд. Межд. кн., 1941

 

Източник: вестник ДУМА, 11.02.2021 г.