Търсене в този блог

понеделник, 24 юни 2013 г.

Колапсът на либерално - демократичната утопия - проф. Васил Проданов

 

Какво е различното с протестите през 1997 г., когато Виденов подаде предсрочно оставка и сегашното предсрочно подаване на оставка 16 години по-късно през 2013? За да го разберем, трябва да имаме предвид, че след 1989 г. у нас възникнаха два вида гражданско общество с два вида граждански организации в него. Първото от тях бяха десетките либерални и неолиберални тинк танкове, финансирани от външни сили, задаващи неолиберални интерпретации на всичко, което става, налагащи неолиберално идеологическо съзнание. Заплащането на работещите там бе няколко пъти по-голямо от това в държавните академични институции, а техните представители шестваха по медиите, налагайки и неолиберална идеологическа хегемония в българското общество. Бяха в непрекъсната комуникация с всички партии и задаваха посока на движение в страната в духа на неолибералната утопия.

Вторият тип граждански организации нямаха такива възможности, те бяха резултат на самоорганизацията на гражданите. Някои от тях получаваха дребни държавни субсидии, за да действат. Тези субсидии бяха отменени от Симеон Дянков, за да може да бъдат смачкани и наложи тотална неолиберална доминация в гражданското общество в унисон с неговата собствена неолиберална икономическа политика. В тази посока действаха и контролираните от правителството медии.

През 2013 г. обаче разминаването между реалностите и неолибералната утопия станаха такива, че по-слабата, нефинансираната отвън, реално самоорганизираща се част на гражданското общество успя да се изтръгне от зомбиращата я в продължение на 23 години идеологическа мъгла на либералната утопия за “края на историята”. Суровите реалности на света на парите се оказаха много по-силни от либералния идеологически наркотик. Масата от хора не само въстана, но и това стана под лозунги, които в една или друга степен бяха в разрез, както с неолибералните идеологеми на тинк танковете, така и с доминиращото съдържание на контролираните от правителството медии. Роди се истинското, самоорганизиращото се, а не наложеното и финансирано отвън с определени цели гражданско общество.

Това гражданско общество гледа с ненавист на либералната политическа надстройка, която го яха през последните 23 години. Загубило е доверие изобщо към политическата система и идеологическите, политическите, икономическите основи, градени през 23 години преход към капитализъм. От тук уникалността на сегашното надигане на гражданското общество в революция в сравнение с 1990 и 1997 г.

Тогава основни източници на протестите са екзогенни, идват от вън. Сега са ендогенни, идват от вътре. Нямаме манипулации и подкрепи от външни сили, както беше по времето на Виденов, няма щабове на тези сили в голям хотел, няма извънокеански фигури, дърпащи конците. За първи път такива мащабни протести стават без външно инспириране. Няма го и геополитическият колапс на социалистическия лагер през 1989 г., променящ мястото на страната ни в световната система. Има обаче 2008 г. и глобалната криза на днешния капитализъм, както и тенденцията на движение към един постзападен, постамерикански свят.

Днес за разлика от 1997 г. няма изкуствено сриване на икономиката от вътрешни и външни сили чрез безконтролната банкова система. Няма и предизвикване на изкуствен скок на долара и обедняване на българите между септември-октомври 1996 г., когато доларът е 20-30 лева, после за няколко месеца става 15 пъти повече и след това почти веднага се връща в старите си стойности при служебното правителство. Добре са известни манипулациите, с които бе организирана “Виденовата зима”. Днес няма като тогава големи организирани сили с хилядни членове, които да бъдат гръбнак на протеста – двата синдиката и студентските организации. Всичко е много по-спонтанно, много по-автентично, затова и изглеждащо непознато и непрогнозирано за политическата класа.

През 1989 г. имаме вълна на оптимистичните очаквания, на нагласите, че “времето е наше”, на вяра в либерално-демократичната утопия, която за 2-3 години ще ни вкара в потребителския рай на западноевропейците. Ентусиазирано се крещи “демокрация” и жадува “път към Европа”. Протестите са като шоу, концерт, на тях цари приповдигнато настроение. Сега е точно обратното - няма я позитивната политическа утопия за “преход към демокрация” като “край на историята”.

Днес няма “голям проект” както през 1997 г., когато протестиращите бяха “срещу червените” (“Кой не скача е червен”). Тогава имахме и “големият проект” в БСП (социалдемокрация) и “път към Европа”. Тогава всичко това създава позитивни очаквания за по-добро бъдеще. Сега е обратното, цари отчаянието, че по-зле не може да бъде. Днес протестът е на песимистите, отчаяните, маргинализираните, които при социологическите изследвания отговарят, че очакват влошаване и на своето положение и това на обществото. Изчезнало е “светлото” либерално-демократично бъдеще, заменило “светлото комунистическо бъдеще” през 90-те години

През 1989 г. българският народ никога не е бил по-добре икономически в историята си, но иска да живее още по-добре и затова се надига и протестира. Неслучайно още блестящият изследовател на френската революция Алексис дьо Токвил отбелязва, че по това време във Франция хората живеят по-добре и имат повече свободи от почти всички други страни в Европа, но това вдига очакванията им за още по-добро състояние. Същото става и при нас. В края на 1989 и 1990 г. имаме недоволството на милиони хора, чиито родители са били селяни или работници, а те са се изучили станали специалисти, интелектуалци, хуманитари, лекари и т.н., т.е. претърпели са, както казват хората, възходяща вертикална мобилност. И въпреки това те са недоволни, сравнявайки своето потребление с това на западноевропейската средна класа.

Сега е обратното, имаме бунт на тези, които са били жертва на низходяща мобилност и страдат, подложени на процеси на това, което Маркс нарича абсолютно обедняване. На милионите инженери, лекари, учени, учители, работници, които днес се чувстват по-зле отколкото са били преди четвърт век. През 2013 г. българският народ като бедност и рухнали системи никога не е живял по-зле и в състояние на отчаяние, песимизъм, че може да живее по-добре. Имаме отчаяният бунт на хора, “които няма какво да губят, освен оковите си”.

През 1989-1990 г. основната социална група на протестите е интелигенцията, средната класа, сега са декласирани, лумпенизирани и пауперизирани маси. Ако след това през 1997 г. все още има стотици хиляди повече млади хора, които са естествената активна сила при протестите, то днес бунтът избухна въпреки демографски неблагоприятните предпоставки.

През 1997 т. основен комуникационен инструмент, възпламеняващ протестите, е радио Дарик, сега това са социалните мрежи. И дори министрите от отиващото си правителство на Борисов по времето, когато се обсъжда оставката му, вместо да слушат ораторите в парламента, щракат на смартфоните си, следейки какво става в социалната мрежа и пускат съобщения в нея.

Вече ги няма аналогиите с “комунизма”, а на сегашното време се гледа като по-страшно от всякога преди това в историята. Не са случайни аналогиите в социалните мрежи и по митингите с турското робство. Не са случайни и възрожденските песни, думите на Ботев, Левски и пр., които навяват представата, че ситуацията днес не е по-добра. Ликовете на възрожденците се разпространяват с фразата: “Те умряха, за да можеш ти да живееш днес! Какво правиш ти днес, за да живеят децата ти по-добре утре!” В социалните медии се разпространяват стихове на Валери Петров, Недялко Йорданов, Таньо Клисуров, задаващи катастрофичния образ на днешния български капитализъм, сравними с образите на турското иго в работите на възрожденските поети:

«Да, имали сме и преди
епохи грозни, но пък тая...
Сред набора й от беди
коя най-страшна е не зная.
Дали е царстващата вред
агресия дебеловрата,
или е тъничкият лед,
делящ, невидим, брат от брата?» 

/Валери Петров/

"Разсипаха пред нашите очи
страната като трус от седма степен."
 /Таньо Клисуров/

«Днес, когато нашата Българска държава
всеки я купува и я препродава,
днес, когато всеки кръгъл идиот
прави се на лидер и на патриот»
 /Недялко Йорданов/

23 години след началото на “края на системата” са умрели очакванията, че влизаме в потребителския рай на “демокрацията и пазарната икономика”. За милионите, които протестират, това е светът на един крадлив, безпощаден, алчен капитализъм, в който господства клептокрацията (управление на крадците).

Ескалация и деескалация на протестите

Логиката на разгръщане на недоволството при днешните български протести е добре изучена от социологията и психологията, занимаващи се с различните типове масово протестно поведение, изследващи три основни типа масови протести:

  • Протести по повод конкретна кауза или интерес (например, срещу застрояването на Иракли, за повишаване заплатите на учителите, против закона за ГМО и т.н. );
  • Масови безредици, които започват неочаквано във връзка с конкретен случай на несправедливост и се израждат в насилие. Така бе при случая в Катуница или в много по-големи размери през последните години в Лондон и други големи британски градове поради полицейско насилие през август 2011 г. Още по-големи бяха масовите безредици, избухнали като взрив във Франция, след убийството на две деца в Париж, когато само унищожените превозни средства бяха над 9000, а загубите от вандализма стигнаха 200 млн. евро. Същото стана и при масовите безредици в Гърция през 2008 г., след убийството на 15-годишно момче;
  • Протести, които се разгръщат постепенно и от насочени към една или друга конкретна кауза или решаване на отделен проблем прерастват в отрицание на управляващите или на системата изобщо.

Станалото в България през февруари 2013 г. е от третия тип с ярко изразените фази за такъв тип протести. В продължение на около три години правителството успяваше чрез господството в медиите да налага дневния ред и интерпретациите в публичната сфера. От есента на 2012 г. обаче това ставаше все по-трудно и то започна да губи инициативата. Всекидневно се появяваха лоши новини за това как България върви назад в различни международни класации, как се увеличават бедността и безработицата, как това води до различни форми на отклонено поведение – от нарастваща престъпност до увеличаване на самоубийствата, включително и масови самоубийства. Как безработен убил детето си, длъжник, не успяващ да плати сметките си, се самоубил. Дете, умряло от глад. Песимизмът и отчаянието индивидуално и колективно нарастваха и това водеше до все повече агресия и нетърпимост към всичко край нас. Моделът на агресивно, брутално, безпардонно поведение, налагани като образец от премиера Борисов, се превърна в бумеранг, защото зададе образец на масова реакция срещу него.

Започна първият етап на бъдещия протест във формата на дългосрочно натрупване на напрежение и радикализация на говорене на опозицията и управляващите при взаимните оценки помежду им. Дори хвърлянето на домат от Николай Босия предизвиква масова реакция в социалните мрежи и очаквания за “доматена революция” в края на ноември 2012 г. Това беше симптом за засилващ се негативизъм на големи социални групи срещу политиците и сриналия се статус на парламента. Все повече социални групи негодуваха от отношението към тях или чистия грабеж на средства за тяхна сметка. Типичен беше случаят с учените във връзка със скандалите във Фонд Научни изследвания и наглото поведение на неговите представители, което породи вълна на протести сред тях, писма с подписали се стотици учени, митинги, искащи радикални промени. Напрежението бе поддържано в продължение на няколко месеца от безусловната защита на безобразния грабеж на пари от фонда, направена от министър Игнатов.

Подобна бе ситуацията при протестите на гладуващите работници и фалита на един от най-старите и печеливши заводи - ВМЗ, стълб на държавната индустрия в продължение на около един век, управляван неграмотно и корупционно от държавата. Последва сагата със скандалното поведение на Борисов и неговите обвинения срещу протестиращите. Във все по-висока степен неговото поведение вместо да смекчи протестите, както е ставало по-рано, предизвикваше допълнителен негативизъм. Почти всекидневно имаше протести на различни социални групи по конкретни поводи, които постепенно засилваха напрежението в обществото. Нетърпимостта и неуравновесността на масовото съзнание нарастваха, то ставаше все по-чувствително спрямо действията на правителството. Тогава стари и опитни политици като Станишев и Местан предупредиха премиера, че с неговото поведение може да доведе до масови бунтове и насилствено сваляне, на което той и приближените му, вместо да анализират реалните процеси, реагираха като се оплакаха на Европейската народна партия.

Резултатът оттук нататък бе, в скандал започна да се превръща почти всяко изказване на министър-председателя или неговите заместници като чашата преля със случая с Хизбула, досието на Борисов. В тези условия паническото подхвърляне на изкупителни жертви, като се започне от шефа на ДКЕВР и се стигне до министрите на образованието и на финансите, нямаше как да потуши огъня, а засили негативистката вълна към всяко действие на Борисов и заобикалящите го гербаджии.

В такива случаи, когато напрежението в публичното пространство нараства, има потребност от “тригер” (пусков механизъм) – повод, искра на масовите протести. Този пусков механизъм задейства, когато масовата психика стигне висока степен на нестабилност и недоволство от съществуващото състояние. По принцип най-общо два са възможните “тригери” на такива протести.

Първият са тип “провокации”, свързани с някакво насилие или саможертва – “арабската пролет” започна в Тунис със самозапалване на един недоволен от правителството гражданин; нападението, разграбването, опожаряването на Партийния дом у нас през 1990 г. дойде след заплаха от самозапалване от страна на Пламен Станчев; подобна роля може да изиграе проливането на кръв, убийство от полицията на някого, както стана с масовите протести преди няколко години, съответно в Гърция, Франция и Великобритания. При това този тип трилър може да има противоположни следствия, защото може да доведе до ексцесии, които да дадат повод за прекратяване на протеста. Така стана след нападението на партийния дом и на парламента в България.

Вторият тип тригери е свързан с натрупването един след друг и паралелно на множество различни протести от различни групи, по различни поводи, осветлявани от широко от медиите, водещи до масово заразяване, възмущение, негодуване. Така стана в България през последните месеци преди Нова година, когато градусът на негодуванието нарасна със стачката на изхвърляните от държавата работници. Натрупа се критична маса от бедни хора, които едва свързват двата края в заобикалящата ги среда на безработица, бедност и несправедливост, създаваща негативизъм и ненавист към всички онези, които управляват и обещават подобряване на положението ти, а реално се е получило точно обратното. Постепенно се стигна до обединение на отделните протести в една вълна – ролята на “тригер” изиграха сметките за ток и започващите едновременно в различни градове протести – най-напред в Благоевград и Варна. Получи се обединяване на най-различни групи протестиращи с различни мотиви, срещу общ враг. Включиха се представители на различни протестни движения от предишните години, излизали на площадите по различни конкретни поводи. Сред тях имаше хора с коренно различни визии – от крайно леви поддръжници на Че Гевара и комунизма, през националисти от Атака и ВМРО, до загубили своя статус или работа представители на средната класа, безработни младежи, бивши участници в “демократичните протести” през 90-те години. Имаше представители на интелигенцията, които не приемат опростачването, декласацията и унижението, на което са подложени науката и културата у нас, постоянните лъжи, с които ги заливат политиците. Имаше просто крайно бедни хора, които не могат да оцеляват и търсят къде да излеят отчаянието си. Всички те се чувстваха жертви на монополите и електроразпределителните дружества, политиците, партиите, прехода към капитализъм и търсеха отчаяно виновника, върху който да излеят отчаянието си, натрупания стрес и безизходица от станалото с тях.

Появиха се постоянни участници в протестите в продължение на 23 години като Николай Колев-Босия и Йоло Денев и други от този род, футболни агитки, младежки групи, търсещи силни усещания, хора с акцентуации, психични проблеми, усещане за нереализираност. Събрани заедно, при тях протече типичният за всяко масово събитие, особено когато става дума за масов протест, процес на заразяване в тълпата, появата на естествени лидери вътре. Разгърнаха се елементи на психопатология на масовото поведение. Нормални и кротки във всекидневните събития хора, изведнъж като че ли рязко промениха поведението си и не изглеждаха същите. Всичко това е типично за всеки голям протест и всяка революция.

Недоволството започнало от конкретни искания, свързани с монополите в енергетиката, водоснабдяването, топлофикация прерасна в недоволство изобщо от бедността, неравенството, олигархията, правителството, неработещите институции, целия преход, партиите. Исканията ескалираха във всички възможни посоки – към партии, кметове на големи градове, групировки, банки, електроразпределителни дружества. Във върховата си фаза те изразяваха тотална загуба на доверие към политици и партии, както и отрицание на всичките 23 години на “прехода” към капитализъм. Получи се вълна, която се засилва при всяка крачка, в която и да е посока или при всяка агресия от управляващите. Най-общата нагласа бе “Писна ми” и “Нещо трябва да се направи”. И това нещо се откри в “системата” на многопартийна представителна демокрация, представяна доскоро като “края на историята”, но все по-неработеща в условията на неолиберална глобализация.

В този процес стана преобръщане на нагласите на стотици хиляди и милиони хора, които започнаха да възприемат редица неща по нов начин. Това се отнасяше не само обикновените хора, но и активните фигури в публичното пространство. До вчера мазнещите и обслужващите управляващите медии, изведнъж започнаха да ги критикуват. Всички открито започват да говорят за Борисов като за “мутрата”, “простака”, “служителят на олигархията”, “лъжецът” и това допълнително срина позитивните възприятия на образа му. Дежурните “политолози” и “социолози”, които повече от две десетилетия задават ориентирите на прехода също рязко смениха посоката на интерпретации.

Върховият етап на протестите бе във времето между деня на подаването на оставка на Борисов и следващата седмица. След това се разгърнаха процеси на загуба на фокус и разширяване на посоките на недоволство, тъй като правителството вече бе в оставка и така се бе измъкнало от възможността да се превърне във водеща тяхна цел. А извън правителството липсва достатъчно силна обединяващ за стотиците хиляди хора визия за промяна. Те насочваха гнева си в най-различни посоки, това децентрира протеста и започна да създава усещане за хаос.

Включването на нови и нови социални групи в протестите на пръв поглед изглеждаше като тяхно засилване, но на практика доведе до допълнително разсейване и размиване на цели и искания. Военните се появиха със своите специфични искания, полицаите искаха решаването на техните проблеми, студентите се интересуваха от студентските такси, миньорите – от вероятността да останат без хляб.

Протестите се децентрираха при липсата на достатъчно силно изявен отделен субект на централна власт към представители на местната власт в София и Пловдив. С протестиращите се оказаха и всички медии, включително и довчерашните проправителствени трибуни като ТV 7, които заявиха, че били “на страната на хората”.

След серия от действия и прояви Борисов представи себе си като жертва, измествайки така от себе си центъра на протеста. В началото обяви, че е имало заговор да бъде убит от Доган, след това, че бил обект на метеж от БСП и ДПС. И накрая отиде в Правителствена болница, демонстрирайки колко стресиран е от станалото, довело до увеличено кръвно налягане и сърцебиене, което допълнително внесе щрих в опитите му да се представи за жертва на ставащото, а не като негова причина. Така жертвата започна да изглежда той, а злодеи основните лидери на опозицията – Станишев, Доган и Костов.

Допълнителното размиване на фокуса на протестите дойде от това, че изведнъж всички – и управляващите министри, начело с Борисов, и опозиционните партии обявиха че подкрепят протестите. В Кюстендил сред протестиращите се наместиха и областния управител и кмета. Там, където всички протестират и всеки срещу някакви свои конкретни проблеми децентрацията на протестите нараства. Там където всеки протестира срещу всеки, то и протестите губят смисъл. Все повече всеки говори, но никой не чува.

Изведнъж се появиха всякакви фигури, претендиращи да представят протестите, но в хаоса и дезорганизацията нямащи признанието на останалите. Дефокусирането, разливането, размиването на протестите дойде и чрез различни опити за подмяна най-напред на лицата на протестиращите. Средоточие на атаки се оказа Даниела Пеловска, а след това истерията в социалната мрежа срещу опитите на Андрей Слабаков да се представи като водач на тези протести срина неговия публичен образ. Проблемът за представителството на хилядите граждани и стремежът на всякакви лица да изглеждат представители на едно предимно стихийно и неорганизирано движение допълнително започна да срива възприятията и представата за протестите. Част от организаторите се оказаха сплашени и компрометирани, а не се появи голяма фигура, която да се превърне в единен символ, следван от протестиращите, както става на други места, в други контексти и периоди – с Мартин Лутер Кинг например през 60-те години в САЩ или с Лех Валенса през 80-те години на ХХ век в Полша.

Допълнителното размиване на ставащото дойде не просто от опитите те да бъдат овладяни, контролирани, компрометирани от различни сили, но и поради радикалните различия в говоренето за тях и обяснението им. А поради хаоса и неопределеността на масовото съзнание всякакви интерпретации, дори най-безумните може да получат някаква роля и да въздействат. Главният фокус на протестите Борисов след като си подаде оставката получи противоположни интерпретации за направеното – от такива, че за това били виновни американците, наказали го за колебанията във връзка “Хизбула” ( неслучайно отишъл да ги пита в американското посолство) до твърдения, че за това били виновни руснаците, заради поведението му спрямо АЕЦ Белене. Самият Борисов допълнително усложни нещата като се самопредстави за жертва на “метеж организиран от БСП и ДПС”. Цветанов изкара като причинител любимата си “организирана престъпност”, откривайки сред протестиращите на фигури, които имат криминално досие. Сред причинителите на протеста бяха включени “енергийната мафия”, групировката ТИМ, самите електроразпределителни дружества. Десницата, която беше против “Белене” реши, че има възможност да забие допълнителен пирон в ковчега на проекта като обвини за организацията на протеста руснаците. Но когато всеки и всичко е причина се създава усещане за пълен хаос и необяснимост на ставащото..

В крайна сметка обаче деескалацията, разливането в ширина по посоката на множество разнородни цели доведе до начало на отслабване на силата на протестите. Засилиха се страховете от разпадни процеси, от дезинтеграция, по-силни станаха консервативни предупреждения за нереалистичността на исканията на протестиращите, за тяхната разнопосочност и за това, че те ще засилят икономическата криза. Заговори се за сриването на фискалния резерв, за опразнената хазна, за падащото доверие към българската икономика. Изтъкна се как се е сринала икономиката и обедняло населението след “арабската пролет” в Близкия Изток. Как част от поръчките и предприятията започнали да се пренасочват към нас, но сега може да ни напуснат. Рискът от фалит на страната според агенция Блумбърг рязко нарасна. Заговори се как проблемните кредити набъбват. Как нестабилността срива икономиката. Засилиха се гласовете, че протестите сами по себе си не решават проблемите. В редакционни колонки на вестниците се появиха текстове за опасността от хаоса да се мине към нова диктатура и започнаха аналогии с Деветнадесето майския преврат през 1934 г. Неопределеността и усещането за разпад на всички институции засили страховете и президентът се оказа, че трудно намира хора, готови да бъдат министри в служебно правителство. Борисов с истерично-провокативен глас започна почти насила да предлага властта на опозицията, а тя отказа.

Възходът на протестите ознаменува идеологическото разочарование от либерално-демократичната утопия, която държеше в едно цяло страната и легитимираше 23 години властта. Техният залез ще бъде резултат от това, че засега не се вижда достатъчно силна обединяваща алтернатива перспектива, която да направи хората готови да стягат колани в името на някакво “светло бъдеще”.

 

24 февруари 2013 г.

 

 

 

неделя, 23 юни 2013 г.

В БСП не върнем ли колективното начало, ни чака колективен край - Иво Атанасов



Поради нападките, които прехвърчат на моменти в залата, ще започна с очевидния за всички познаващи ме факт, че не принадлежа към „дежурната опозиция“, каквато квалификация се появи в последните дни, нито към някое от лобитата в БСП, нито пък съм в колаборация с Борисов и партията му. Нещо повече – само в колонките си в „Дума“, извън честите си коментари в интернет, съм публикувал около 80 критични анализа за управлението на ГЕРБ плюс 60 статии, разнищващи персонално Бойко Борисов. Правил съм и правя това не като народен представител, защитен от депутатския имунитет, а като един от многобройните български безработни, който може да бъде смачкан навярно по хиляда начина.

Ще добавя, че преди седем-осем години се опитвах да убедя различни нива в партията, включително и най-високото, че Борисов не е елементарен играч, който може да бъде победен с откъслечен изстрел, нито с изолирани интервюта, които не са част от обща стратегия. Докато още не беше късно, беше нужно да се формира екип, който да разработи схема за адекватна реакция на неговото публично поведение, а не изявите му да се посрещат с високомерни усмивки, сякаш са безобидни и безопасни. На никой от партийните етажи обаче не срещнах разбиране и така и ние се наредихме със своите действия и по-скоро бездействия сред отците на този политически Франкенщайн, когото сега с основание упрекваме за тежкото положение, до което доведе България.

Приемам казаното от председателя Станишев за политическата ситуация в страната. От думите му обаче въобще не става ясно защо тъкмо Пеевски трябваше да бъде предпочетен за директор на ДАНС. Неговото назначение в никакъв случай не произтича от анализа на лидера. Щом сме сигурни, че така и иначе срещу нас ще бъдат организирани протести, защо трябваше сами да налеем масло в огъня? Не се ли налагаше в такъв случай да бъдем сто пъти по-внимателни в преценките и решенията си? Връщам се четвърт век назад в историята на БСП и не мога да намеря по-вреден и същевременно по-нелеп политически аналог на това, което се случи. Прилика виждам в други сфери, например в крайно глупавия начин, по който преди месец „Левски“ изтърва вече спечелената шампионска титла, вкарвайки си автогол пет минути преди края на първенството. С това несъгласувано с легитимните ни органи решение ние загубихме политическата инициатива, подарихме я на ГЕРБ и другите ни опоненти и се простихме с доверието дори на немалка част от онези избиратели, които ни подкрепиха с гласа си миналия месец. На миналия пленум, когато обсъждахме състава на правителството, бяхме попитани с апломб от председателя: „Вие въобще можете ли да мислите политически?“ Сега виждаме как въпросът като бумеранг се върна към своя автор, който определи постъпката си като лична политическа грешка.

Трябва да признаем, че случилото се съвсем не е изключение. То е продължение на налагащата се в последните години практика важни решения да се вземат в тесен кръг, след което силово да бъдат налагани на парламентарната група, често в последната минута, за да могат да бъдат гласувани в пленарната зала. С подобно извиване на ръцете на депутатската група извъртяхме позицията си по отношение на имотите на бившия цар, с такъв натиск въведохме противопоказния за лявата политика плосък данък, така през 2009 г. включихме в избирателния закон онази деформирана версия на мажоритарния елемент, с която на последвалия вот се самоубихме ритуално като излизащи на брега китове. Този порочен начин за взимане на решения нямаше как да не доведе до крупна грешка като обсъжданата днес.

Като човек с дълъг път в политиката не намирам нито за нужно, нито за нормално да се правят генерални изводи, стигащи до искания за оставки, само от един или друг случай, колкото и тежък да е той. Проблемът обаче е, че съвсем не за пръв път се сблъскваме с нещо, което вреди на партията, но за което не се носи отговорност. Та ние сме в цикъл от седем поредни изборни загуби! За последните 12 години имаме само две победи - по една в парламентарен и в президентски вот. И за тази поредица от неуспехи по никакъв начин не е поета отговорност. Все не е сега моментът и не му е дошло времето. Съгласен съм, че днес може би наистина не е моментът за оставки. Но ако не си решил даден проблем, когато е трябвало, обикновено се случва така, че обстоятелствата го налагат в дневния ред в най-неподходящото за решаването му време. Нищо чудно утре това да стане под натиска на улицата.

За доверието. Съобщава се в медиите, че „Позитано“ 20 е затрупано с декларации, с които дори след големия гаф партийни организации от различни райони на страната изразяват пълна подкрепа на партийното ръководство. По-добре беше тези реакции да не стигат до медиите. Защото с тях даваме много силен аргумент в ръцете на онези наши опоненти, които се стремят години наред да внушават, че БСП по принцип не трябва да се допуска до властта. Пък и доверие в аванс сме давали, давали, давали, та сме прекалили. И тези кредити на доверие нито веднъж не се оправдаха. Ако бяхме банка, щяхме отдавна да сме фалирали. Ако бяхме друга партия, а не столетница – също.

За оставките. Оставките не се искат, а се дават. Стига да съзнаваш своята отговорност, а ако си лидер - и общата, и да не бягаш от нея. Знам какво е да се оттеглиш. След поредица от блестящи победи, преди шест години в Кюстендил загубихме едни кметски избори и аз, без да съм допуснал лична политическа грешка, поех отговорността, като си подадох реално оставките като областен и общински председател. Припомням това, за да сме наясно, че никога не искам нещо от другите, без да съм предявил същото изискване първо към себе си. Същевременно имам отговор на въпроса защо е този панически страх от оставки в БСП. Защото ставаш не за пример, а за присмех. Забравят те на минутата и практически никой не се интересува имаш ли работа, плащаш ли си сметките, разполагаш ли със средства да се лекуваш, ако междувременно заболееш. А ако си бил на по-висока позиция от моята, те чака демонизиране и смазване. Ето, такъв е климатът в партията и тъкмо за това оставката се приема не като нормален политически акт, а като огромна лична драма, като страх от собствения крах, маскиран като грижа за организацията, която ръководиш, и представян като отговорност към ангажиментите, които си поел.

С оглед на начина, по който е избран този състав на Националния съвет, е ясно, че каквото и да се случи, някакво по-радикално решение няма да се вземе. Полезно е обаче поне да говорим за дефектите във функционирането на партията. И без отстраняването на които няма да се промени нищо в нейната работа, дори и да сменим лицата. Ние вече сме партия с много силен лидероцентризъм, независимо дали Сергей иска това, или не. А лидероцентризмът е по-опасен и от демократическия централизъм. У нас непрекъснато, включително и с промените в устава на последното конгресно заседание, става изземване на правомощия от по-ниските нива и концентрирането им във върха. Което обаче не е съпроводено с поемането на отговорност в същите вече деформирани пропорции. Това подменя откровената дискусия и честното поведение с хвалебствия и нагаждане. И най-важното - води до поредица от несполуки.

Колективното начало в работата вече дори не отговаря на името си – то е не в началото, а едва в края на политическата процедура. По-съществените решения се изработват някъде, а ролята на колектива е да подкрепи всичко, което се спуска, дори когато то противоречи на нашата същност като партия и на поетите пред избирателя ангажименти. Може би затова медиите често отбелязват постигнатите вътрешнопартийни победи, които обаче не се и няма как да се трансформират в изборни. Ето защо възстановяването на колективното начало е оня кислород, който ще отърве БСП от менгемето на лидероцентризма и ще върне не формалния, а истинския демократизъм в нейното функциониране. Накратко: не върнем ли колективното начало, ни чака колективен край.

Катастрофира и екипният принцип при формирането на Изпълнителното бюро, който не доведе до никакви успехи. Подобно на онези избиратели, които не се чувстват представени в парламента и сега протестират, широки зони в партията не са представени в нейното ръководство. Разбира се, те няма да протестират, но това влияе негативно върху участието им в партийния живот и върху мотивацията им в предизборните кампании. Наложително е връщането към представителния принцип при съставяне на Бюрото, с което ще се преодолее една от предпоставките за разединение в нашите редици.

Позволявам си да завърша с думите на мой близък, когото посетих в болницата. Той ми каза някои неща и ми заръча непременно да ги предам на Изпълнителното бюро. Дори на границата между този и онзи свят човекът мислеше не за семейството и близките си, не за роднините и приятелите, а за партията. Нямах сърце да му отговоря, че на Изпълнителното бюро едва ли му е точно до него. Но имам очи да твърдя пред вас, че в немалко случаи ние не заслужаваме своите избиратели.


Изказване (със съкращения) на заседанието на Националния съвет на БСП на 20 юни 2013 г.

П.П. За четири дни след пленума почти всичко, което се случи, беше изнесено в медиите. Ето защо публикуването на собственото ми изказване не само не е прецедент, но и навярно вече е закъсняло. Пък и ние не сме група за отвличания, която да пази в дълбока тайна намеренията си, а политическа организация, поела ангажимент да работи прозрачно.
На пленума 102 членове гласуваха „за“ проекторешението, което някъде между редовете си съдържаше даване на доверие на партийното ръководство, 6 бяха „против“, а аз бях между осемте „въздържали се“. „Въздържал се“ в случая е учтиво „против“, което се вписва в стремежа да не бъда краен в политическото си поведение. В продължение на години съм бил и продължавам да съм достатъчно отговорен, когато застъпвам една или друга позиция. Освен това в случая бях убеден, че както и да гласувам, няма как да нанеса по-голяма вреда от тази, която причиниха други, по-отговорни от мен.

 

 

Станишев и немислимото - Калин Първанов

 

 

След като председателят на БСП реанимира българската десница, дали няма да го стори и с европейската?

 

С едно щракване на пръстите Станишев постигна немислимото. Върна БСП и България 16 години назад. В 1997-а. Тогава на площада танцуваха „Последен валс”, сега един от лозунгите е „Последен ДАНС”. Старата десница трябва да му целува ръка. След като обра част от нейните кадри и с тях състави правителство, Станишев й направи изкуствено дишане с аферата „Пеевски”, а скоро може да я върне и в парламента.

С номинацията си за председател на ДАНС председателят на БСП

 

вбеси обществото и раздели

собствената си партия

 

Заради едно необяснимо и незащитимо решение хора се мразят и ругаят по форуми – виртуални и партийни. Едни тичат по митинги, други – по заседания, журналисти спят в редакциите, изнервени шофьори попадат в задръствания, стотици полицаи не се прибират до среднощ при семействата си. И то в сезон, когато идващото лято и красивата природа предполагат много по-приятно прекарване на времето.

Още по-тревожна е ескалацията на етническото напрежение в някои региони в резултат от безразсъдството на управляващите. Живи вериги посрещнаха новоназначени областни управители от ДПС, а в Благоевград се стигна и до побоища. Ако назначенията не бяха пробутани в пакет със случая „Пеевски“, протестиращите едва ли щяха да са многобройни, а действията им – толкова брутални. Негодуванието от ДПС прераства в обиди към българи, които изповядват исляма. Ами, ако и мюсюлманите затръшнат вратите на управляваните от тях общини за християни?

Всичко това се случи в момент, в който Станишев трябваше да бере плодове от схемата, която отдавна сглобява. Вярно е, че под негово ръководство БСП загуби поредните (някой помни ли колко точно на брой?) избори и отново се провъзгласи за „морален (?!) победител“, но пък ГЕРБ загуби властта.

 

Оставаше най-лесното –

да не дразни

 

улицата и обществото. Още в първите си часове новата коалиция го направи чрез министерска номинация на архитект, известен с икономически зависимости. Форумите скръцнаха със зъби. Случаят трябваше да послужи като обеца на ухото, но вместо това новите управляващи си направиха оглушки. Ето затова сега ще оглушеят от освиркване и виковете „Оставка”, които кънтят под прозорците им.

Председателят на БСП така и не си даде сметка, че ситуацията след изборите изисква да ходи на пръсти. А не да стъпва като слон в стъкларски магазин. Нe e толкова трудно за проумяване – нужно е да си направиш що-годе грамотна справка в сайта на ЦИК. Изборите на 12 май показаха, че за партиите от новото управление (дори ако приемем и „Атака” за част от него) е гласувал едва всеки пети българин. А в по-централните части на София – всеки шести. Новото управление не разполагаше с обществен кредит да се разпищолва, камо ли още от първия ден. Близко е до ума, че политически непредставените българи, които са рекорден брой (24,5% от гласувалите и около 60% от фигуриращите в избирателните списъци), едва ли ще чакат новата власт с шампанско и рози. А още по-малко това ще сторят избирателите на ГЕРБ, които са реална сила в обществото.

На какво тогава се дължи това абсурдно действие, подхождащо по-скоро на някой авантюрист и случаен минувач в обществения живот, отколкото на политик, който от 12 години е председател на най-голямата партия в България, а от известно време и на втората по сила партия в Европейския парламент? Досега липсва смислено обяснение на въпроса, освен ако не приемем за вярно прозрението на проф. Юлиан Вучков, направено още през 2009 г., че си имаме работа с непораснало дете: „Целият му невинен израз сякаш ни казва – трябва да ми вярвате, от мен не може нищо лошо да очаквате. Но лицето понякога лъже. Зад него се крият огромни властови амбиции. Ама бебето лъже, то подвежда, вече е порасло. И отдавна не е невинно. Можеш ли да си представиш колко много гафове е сътворило безподобното бебе…”

Няма да е справедливо, ако отдадем странностите на „Позитано” единствено на Станишев. Като диагноза за състоянието на партията прозвучала прогнозата на неговия заместник Димитър Дъбов, ден след избора и оттеглянето на несъстоялия се председател на ДАНС: всяко чудо за три дни, протестите ще отшумят до понеделник.

По ирония на съдбата БСП беше вкарана в капана „Пеевски“ в деня, в който отбелязваше 157-та годишнина от рождението на основателя на социалистическото движение в България Димитър Благоев. Историци твърдят, че едни от последните думи му думи са били:

 

„Съсипаха ми хубавата партия“

 

Като опит за ритуално самоубийство на БСП окачестви случилото се на 14 юни един от най-авторитетните червени кметове – на Троян Донка Михайлова. Часове по-късно Станишев отмина със стъклен поглед възмущението на Нешка Робева и Велислава Дърева в телевизионно студио. След няколко дни се извини с половин уста. А след още няколко – с цяла, когато вече нямаше кой да го слуша.

През цялото време БСП беше готова да приеме всякакви прищевки на „порасналото бебе”, стига да я вкара в управлението, макар и през задния вход. Съпартийците на Станишев си замълчаха за номинация на Пламен Орешарски за премиер, направена по пренебрежителен за тях начин – пред репортери на стълбите пред „Позитано”, а не в заседателната зала. После радикалната конгресна програма беше пратена на „Вторични суровини”, левият завой премина в безцелно кръгово движение, а гражданската квота в листите се напълни със съмнителни назначения на политически номади, обиколили десните партии. Някои от тях накрая се прехвърлиха и в правителството. В името на властта социалистите преглътнаха дори и заклеймяването на Никола Вапцаров като „терорист”, дело на един от „експертите”, още докато е бил кандидат за министър на свободна практика.

И точно когато социалисти щурмуваха втория ешелон на правителството, когато „Позитано” започна да се затрупва от папки с автобиографии и препоръки, а първите щастливци получиха повиквателни за властта, фаталният петък постави под въпрос плановете им за светло бъдеще. Решението „Пеевски” накара стотици функционери на БСП да се възмущават, да се обясняват, да пишат, да говорят, да мислят – нещо което отдавна бяха отвикнали да правят в името на властта като идеология и самоцел.

Самият Станишев посрещна първата вълна от вътрешнопартийни атаки с присъщото му високомерие  – срещу него се изправяли „дежурните критикари”. Дежурните по антураж досадници обаче също бяха задействани. Ходовете и на едните и на другите са мотивирани от „загриженост за кабинета”. В БСП тепърва ще се разгарят спорове

 

кое е по-спасително за

правителството „Орешарски”

 

– дали оставката или оставането на Станишев. Така започна да се повтаря още един детайл от картината през 97-а, когато вземането на ясни и логични решения беше отлагано с витиевати формулировки и неразбираеми от обществото процедури, които в крайна сметка доведоха до невъзможност за съставяне на второ социалистическо („експертно”) правителство.

Обяснението на случващото се в БСП със задействане на кръгове около експрезидента Георги Първанов би било твърде опростено. Без съмнение провалите на Станишев наливат вода в мелницата им, но тези среди също имат представители в новото управление. Недоумението на видни европейски социалисти  не може да се впише в графата „дежурни критикари” или „неудовлетворени амбиции”. Нито пък острите реакции на доскоро абсолютно лоялната към Станишев кандидат-президентска двойка на БСП Ивайло Калфин-Стефан Данаилов. Мълчаливото присъствие пред „Позитано” по призив на Георги Кадиев привлече няколко десетки социалисти, но и тук има промяна. Срещу Антон Кутев и незабравимата му метафора за социализма и СПИН протестира само един. Ако тенденцията се запази, след още няколко десетки години БСП може и да влезе в гражданското общество.

На призивите „Окупирай „Позитано!”, централата отговори с изпитани средства – със съобщения за спонтанна подкрепа към Станишев и Орешарски, изразяваща се в писма и телеграми от цялата страна. И с кадрови решения. На 19 юни беше пусната поредната порция назначения във властта. След като научило името на новия областен управител, ръководството на БСП в Бургас набързо променило радикалния тон на позицията, която се канело да приеме след няколко часа. Общинският лидер Павел Маринов станал губернатор, а мястото му в парламента щял да заеме представител на карнобатската организация. Недоволството започнало да стихва за разлика от Пазарджик, където поискали оставката на Станишев. Кой знае дали щяха да последват бургаските си другари, ако бяха получили поста на областния управител, който до последно им изглеждал вързан в кърпа?

Кошницата с назначенията може и да е успокоила някои среди в БСП, но доведе до нова ескалация на протестите, след като се оказа, че новият зам.-министър на МВР е бивш регионален представител на групировката СИК в Шумен. Така депутатът Иван Иванов прекара пет часа на поста, с което подобри абсолютния рекорд на бившата шефка на ДКЕВР Юлиана Иванова. Аналогията с последните дни на кабинета „Борисов”, протекли под мотото „Нито ден без гаф”, стана още по-натрапчива, след като депутатът Христо Монов нарече протестиращите „интернет лумпени”. От „Позитано” заваляха нова серия извинения…

 

Междувременно Станишев промени в движение

тактиката на оцеляването си

 

като отмени с пореден процедурен трик и йезуитски формулировки вотът на доверие, който щеше да поиска от Националния съвет на БСП на 20 юни. Вън от съмнение той щеше да спечели гласуването в органа, чийто състав е грижливо селектиран с подобни апаратни игри. Но заедно с това щеше да лъсне и фактът, че отношението към Станишев вече сериозно разделя партията.

 

Тепърва предстои да се види дали това разделение няма да се пренесе и в Партията на европейските социалисти. Насроченият в София за 22 юни Съвет на ПЕС идва в най-неудобното за организаторите време и на най-неточното място. Докато турската левица превзе площад „Таксим” и улиците на Истанбул, а корупционен скандал в Прага свали консервативното правителство, София е единствената европейска столица, в която елитът на ПЕС ще заседава под скандирания „Червени боклуци”. Кадрите от България ще са истински подарък за брюкселските консерватори и християндемократи, които едва ли ще пропуснат да се възползват максимално от него. И то само 11 месеца преди изборите за Европейски парламент, в които ще се реши въпросът за новата Еврокомисия. След като Станишев реанимира българската десница, защо да не го стори и с европейската? Списъкът с историческите му постижения тепърва ще се допълва…

 

 

 

От списание „ТЕМА” - юни 2013 г.

 

четвъртък, 6 юни 2013 г.

Кризата - неизлечима болест на капитализма - инж. Любен Аладжов

Човешкото лице и всеобщото благоденствие в общество на бедни и богати са химера

 

Най-страшното на капиталистическата икономика е, че тя периодически изпада в кризисни състояния, които носят на цялото човечество море от страдания и мизерия. Нагледен пример за подобен апокалиптичен инцидент представлява настоящата финансово-икономическа криза, която днес разтърсва света. Mанипулативната машина на капиталистическата пропаганда я представя едва ли не като природно явление или бедствие, дошло отнякъде, което, ако имаме търпение, отново ще си отмине нанякъде. Всички несгоди, които ни сполетяха напоследък във всекидневния живот, липсата на средства за жизненонеобходимите функции на обществото наивно се оправдават с вездесъщата криза. Ето защо е много важно да си отговорим ясно на въпроса: “Какъв е генезисът на това бедствие, което съсипа съществуването на милиарди хора по света и за чии вини плащаме и страдаме днес?”

 

КРЕДИТНАТА ЕУФОРИЯ


Настоящата криза е рожба на присъщи на пазарната система причини и на фатални грешки във финансовата политика на САЩ. Както всяка криза на капитализма, така и тя се изразява в свръхпредлагането на определен (в случая специфичен) вид стока – банкови кредити.


Както е известно, основната стока на банките, от която те печелят, са кредитите. Цената на тази стока е лихвата. Ето защо в стремежа си към печалба банките се стремят да “раздават” (по-точно, да продават) колкото е възможно по-голямо количество от тях.
И точно тук, както при всяка криза, те не оцениха точно потенциала на пазара за кредити, не спряха навреме свръхкредитирането и нагазиха по този начин фатално в тресавището на неплатежоспособността на своите клиенти.


Освен това с идването на Роналд Рейгън през 1980 г. на власт в Съединените щати се развиха някои неолиберални процеси, засягащи функционирането на финансовия сектор. С въвеждането в действие на неговата “Нова икономика” започна дерегулация на банките и те получиха право да извършват операции, които преди това бяха ограничени със закон.


След Голямата депресия 1929-1933 г. в САЩ бе въведено ограничението за всеки отпуснат кредит банките да заделят определен гаранционен капитал. От 1960 г. те усилено започнаха да търсят начини за деблокиране на този “мъртав” капитал. Най-напред частично го преодоляха чрез създаване на многобройни филиали в Европа (предимно в Лондон), работещи извън контрола на щатското законодателство. През последните десетилетия банковите мозъчни централи откриха в неолибералния арсенал нов начин за заобикаляне на ограничението – преобразуваха кредитите във вторични ценни книжа (т.нар. деривати), които предложиха за продан на финансовите борси. По този начин те се освободиха от кредитите и свързаните с тях ограничения, деблокираха гаранционните си капитали и след окончателното вдигане на кредитните рестрикции от Клинтън 1999 г. се впуснаха в надпреварата на нова кредитна фиеста.


В резултат на изсипаните в населението средства икономиката на кредит в САЩ претърпя бум и до 2006 г. общият й дял в Брутния вътрешен продукт на страната нарасна от 10% на 30%. Средствата, отпуснати на физическите лица, повишиха реалното търсене, особено в сферата на имобилиите и строителството на жилища. Нарастналото им търсене вдигна цените им и откри нуждата от нови заеми, ипотекирани с поскъпналите вече имоти. Скъпите ипотеки породиха всеобщо доверие към кредитите и към емитираните на тяхна основа дериватни ценни книжа. Кандидатите за тяхното придобиване по целия свят започнаха да се редят на опашки за тях, надявайки се и те да спечелят от кредитния бум в Щатите. В настъпилата еуфория банките си позволиха да раздават заеми даже без сериозно проучване на клиентите, уповавайки се единствено на гаранцията на скъпите ипотеки и подценявайки реалната платежоспособност на населението.


Кредитното опиянение постепенно излезе извън контрол и пое застрашително по наклона на развитието на класическа криза от свръхпредлагането на един продукт. Тази вакханалия продължи до появата на първите неплатежоспособни длъжници. Кризата започна в края на 2006 г. почти незабележимо, но се разви лавинообразно и с ужасяваща динамика. На 30 януари 2007 г. първа обяви несъстоятелност ипотечната банка “American Freedom Mortgage”. В неспасяема последователност след нея зловещият водовъртеж погълна и “New Century Financial”, “American Home Mortgage”, “Ameriquest”, фондът “Sentinel Management Group”, брокерската компания “Terra Securities”, петата по големина банка на САЩ – “Bear Stearns”, най-голямата “Citigroup”, която отписва 50 милиарда долара, специализираният инвестиционен институт “Merrill Lynch”, обявил загуби от 8,5 млрд.$, “Indy Mac Bank”, двете най-големи ипотечни банки “Fannie Mae” и “Freddiе Mac”, “Integrety Bank” и “Silver State Bank”, най-голямата застрахователна компания на света – “АIG”, “Аmeribank”, “Wachovia” и редица други институции от Уолстрийт, доскоро символи на американското финансово могъщество.


Кризисната пандемия плъзна и по света, разнесена от огромното количество продадени деривати. Банките се оказаха с изпразнени трезори, изпаднаха в безнадеждна задлъжнялост една към друга, доверието между тях и междубанковото кредитиране се сринаха. Те не успяха да осребрят и огромното количество ипотични недвижимости, изпаднаха в неспасяема неликвидност и престанаха да финансират и производството. По този начин кризата прерасна в икономическа и засегна цялата планета.

 

РИСКОВИТЕ ИНВЕСТИЦИИ


Другият главен виновник за възникване на финансовата криза освен епидемията от лоши кредити бяха банките за структурно инвестиране, които заедно с хеджфондовете работеха в сенчестия финансов сектор за рискови инвестиции с висока норма на печалба (но и на загуба) предимно от територията на офшорни зони, извън контрола на официалната финансова система. Те използваха също специфичен интелектуален продукт на банковите мозъчни централи, така наречения “ефект на лоста” (“Leverage effect”), чрез който печалбите рязко се покачват с увеличението на вложения в операциите капитал, взет най-често на кредит. За съжаление “ефектът на лоста” освен печалбата катастрофално потенцира и загубите при провал, разпространявайки ги не само върху опериращата банка, но и над нейните кредитори. Печален пример в това отношение е известната инвестиционна банка “Lehmann Brothers” – всеки неин инвестиран по целия свят долар беше подкрепен от още 33 кредитни долара. Тази игра с щастието приключи трагично на 15.септември 2008 г., когато след отчаяни опити за спасение “Lehmann Brothers” рухна и завлече в бездната със себе си цялата поредица свои кредитори.

 

ЦИКЛИЧНОСТ НА КРИЗИТЕ НА КАПИТАЛИЗМА


Икономиката на капитализма се управлява не от стопански планове, а от обратната връзка между пазара и икономическите субекти, т.е. от така наречаната “невидима ръка на пазара”. Поведението на стопанските субекти в пазарната икономика се определя обаче не само от сигналите на пазара, но и от непреодолимия им нагон към максимална печалба и от правилата на конкурентната борба помежду им за икономическа доминация. Много често важните сигнали на пазара се пренебрегват от капиталиста заради неустоимия му стремеж към печалба и от страх да не загуби позиции в безпощадната конкурентна борба. В резултат на това той не реагира адекватно на сигналите за преситеност на пазара (а няма кой и как да му нареди да стори това) и увлечен в съперничеството за печалба и конкурентна доминация, продължава надпреварата “ва банк”,  докато не прекрачи фатално рубикона към пропастта на кризите, откъдето връщане назад няма.


Този процес при капитализма е неизбежен – всяко икономическо оживление стартира конкурентна надпревара, тя ескалира до икономически бум и завършва накрая с криза от свръхпредлагане. Механизмът действа непредотвратимо, автоматично и циклично. Ето защо някои учени сполучливо определят капитализма като макроикономически анархизъм. Абсурдът на кризите се състои в това, че свръхпредлагането се поражда не от липсата на нужди в обществото, а от липсата на платежоспособни потребители, т.е от липсата на възможност за печалба. Това обяснява защо по време на депресията през 30-те години на миналия век в пещите на Съединените щати се изгаряше пшеница, въпреки наличието на гладуващи хора.

 

АЛТЕРНАТИВАТА


Колкото с право и без право да се критикува социалистическата икономика, тя не се ръководи от хаоса на разнообразните частни интереси, а от нуждите на обществото. Затова тя е управляема и коригирума икономика, за която циклични кризи не съществуват. Социализмът не обещава рай на земята, а по-скоро повече ред в икономиката и социална справедливост в обществото, за да не се превърне животът в него в ад.


Социализмът не е утопия, защото въпреки грешките и деформациите, въпреки ниското стартово ниво и конфронтацията на студената война, той се доказа в продължение на повече от половин век в Източна Европа, реализирайки чудото, наречено догонващо икономическо развитие. Това остави трайни следи в съзнанието на населението. Ето защо след контрареволюцията 1989 г. реставраторите на капитализма проявиха нечовешки усилия, за да разрушат непоправимо неговата икономическа структура, да изтрият спомена за него и да внушат на младото поколение мита за съвършения капитализъм. За тяхно съжаление споменът за социализма все още е жив, а настоящата действителност все по-често  поражда основателния въпрос: “Кое е хубавото на капитализма – кризата ли или социалните несправедливости на овълченото за печалби общество?”

 

ПЕРСПЕКТИВАТА


Известна е сентенцията, че само инфантили могат да се препъват постоянно в един и същи камък. След избора на Жельо Желев, Филип Димитров и Иван Костов, след просълзеното посрещане на царя от Мадрид и след разочорованието от неговия бодигард Б.Б., част от нашия народ упорито търси следващия камък, в който да се препъне и по всичко изглежда, че ще го намери. И въпреки дълбоките съмнения в политическата мъдрост на електората, не може да подминем фундаменталния въпрос – трябва ли устройството на обществото, изборът за “социализъм” или “капитализъм”, който всъщност е много по-важен от избора на правителство, президент или местна власт, да се определя чрез референдум, както навремето 1946 г. беше определен статутът на държавата – република или монархия. Не трябва ли това важно решение да бъде предмет на конституционно гарантиран демократичен избор, вместо да е хаотично следствие от кървави революции и исторически превратности. За съжаление обаче, изглежда, че колкото и демократичен да ни се представя капитализмът, в действителност той е хищен като звяр, който никога няма да позволи да се посегне на частната му собственост и на “правото” му да богатее чрез експлоатация. Поне многобройните  доказателства на историята потвърждават, че това е точно така. Един от най-красноречивите примери за измамната демократичност на капитализма представлява трагичната съдба на великия демократ Салвадор Алиенде, който 1973 г. по напълно законен, парламентарен начин се опита да национализира промишлеността и мините в Чили и заплати за това със своя живот и с живота на хиляди чилийци.


Достойно за съжаление обстоятелство е, че въпреки симптоматичните събития, на които днес сме свидетели, у нас има много хора, които твърдят, че са защитници на лявата идея и проповядват химерата за капитализъм с човешко лице, за европейско общество на всеобщото благоденствие, и то в България, най-бедната и изостанала страна в Европейския съюз и се правят, че си вярват. Суровата действителност около нас обаче напълно опровергава техните думи. За тях Роза Люксембург някога бе казала: “Който говори неясно за ясни неща, или е глупав, или е демагог.” Социалистите нямат правото да са нито едното нито другото.

 

ноември 2010