Как се съсипва народ – Велиана Христова

Властта превърна и обучението по история в инструмент на своята идеология и цели

Отдавна съм забелязала, че сред инженерите, програмистите или лекарите има повече хора, запалени по историята и знаещи история, отколкото сред хуманитаристите. Обяснявам си го с това, че в социалните и хуманитарните науки влиянието на политиката и идеологическата обработка на мозъци - и преди, и сега, виреят по-лесно, отколкото в природните и техническите науки, при които таблицата за умножение не означава две русофобии по две американофилии.

Историята се оказа теренът, върху който днес се води най-тежката идеологическа битка за умовете и поведението на хората. Все по-видимата глобална цел да бъде унищожена националната държава като опора за съществуването на всеки народ минава през натиска да бъдат забравени и заличени от съзнанието на новите поколения вековни "опорни точки" на всяка нация, възходите и паденията й през вековете, героите й, традициите й. Вижте какво се случва в Евросъюза - всеки опит да бъдат пазени националните интереси се обявява за антиевропейски, популистки и едва ли не фашистки. Черното става бяло, бялото - черно. Вижте в България - онзи ден едно лице от ГЕРБ внушаваше от телеекрана, че като се обедини социализмът от абревиатурата БСП със заявката на тази партия да защитава националните интереси, се поучавало националсоциализъм (направо Хитлер). Чиста политика, абсурдна и мръсна. Къде се прокарва тя най-лесно? Ами, в учебните програми по история и в учебниците, възседнати от управляващите в последните 10 години. В последните седмици дейци на ГЕРБ нахлуват в училищата, правят си срещи с деца, водят ги при тренажора на F-16, обработват ги с подаръци -

 

пълно нарушение на законите

 

забраняващи политическа дейност в училище.  

 

Помним как бурно реагира обществото преди няколко години, когато от училището бе изгонено "политически некоректната" творба "Балканджи Йово". Помним как през 2014 г. - при управлявалия една година кабинет "Орешарски" (изкаран после едва ли не виновник за 30 години безобразия в България) бе спретнат протест пред МОН, понеже тогавашният министър Анелия Клисарова щяла да ликвидира историята като задължителен предмет в Хт и Хтт клас. Чиста политика, понеже с проект за нов учебен план това бе подготвено още през 2013 г.  от властниците от ГЕРБ преди Клисарова. А тя го спря. Но когато след нея през 2016 г. следващо правителство на ГЕРБ наистина остави задължително изучаването на историята само до Х клас и го премахна от последните две години на гимназията, никой не протестираше. Никой не протестира и срещу паралелната образователна система, създадена у нас от финансираната от чужда държава фондация "Америка за България", която влага 20 млн. долара годишно, за да може "американският оптимизъм да срещне българския потенциал". На тази среща естествено не са допуснати нито българската история, нито българската национална идентичност. Бялото стана черно, черното - бяло. Идеологизацията при социализма ряпа да яде.            

 

Какво се учи в училище

 

В новите учебни програми по история, писани след 2016 г. от апологетите на новата идеология, се учи например, че 20-те и 30-те години на ХХ век у нас са белязани от "левия политически радикализъм" и "кризата на демокрацията, довела до преврата от 19 май 1934 г." Учи се още, че по време на Втората световна война България направила някакъв свой избор. Учи се още единствената характеристика на периода 1944-1989 г. - комунистически режим, диктатура, репресии и лагери, Народен съд, култ към "партийния вожд", еднолична власт на Тодор Живков, зависимост от СССР, дисиденти, Възродителен процес.

 

Какво не се учи в училище

 

Няма следа в учебните програми от Септемврийско въстание и Лайпцигския процес; няма го нарязания на парчета Стамболийски; няма го оня преврат на 9 юни и погромите през 1923-1925 г., избили, избесили, издушили хиляди земеделци и комунисти, десетки политици и интелигенти. Няма я дори думичката "фашизъм". Няма присъединяване към Третия райх; няма антиеврейско законодателство и репресии срещу евреите (няма окупация на Македония и Тракия; няма Съпротива, партизани и 12 000 избити ятаци; няма победа на Червената армия над нацизма! Няма го строителството на модерна България в десетилетията след 1944 г. Няма го, понеже "не може всичко, което ние знаем, да го има в учебните програми". И понеже по история не бива да се зубрят факти, а трябва да се формира мислене!

 

Какво трябва да се учи в училище

 

Трябва да се учи история, а не извадка от инсинуации и угодни на днешната власт епизоди. Преди дни един пишман историк глаголеше, че децата вече няма да се претоварват с учебен материал, а ще бъдат учени да проследяват взаимовръзките, причините и следствията на събитията, понеже в историята всичко е взаимнообусловено. Бога ми, как се проследяват причинно-следствени връзки на събитията и процесите в историята, за да бъдат осмислени и съпоставени от днешна гледна точка, ако половината събития и процеси просто ги няма?!

 

Учениците, обучени по тези нови програми, все още не са завършили гимназия и не са тръгнали към университетите. А средното образование е вход към висшето. В него пък за приоритетни направления и защитени специалности са обявени десетки тематични сектори, но сред тях историята липсва - точно тя, която е основополагаща за изграждането на личността. И без да са се включили още обучените по новите програми, картината не е розова. Студенти в трети курс не правят разлика между Стамболов и Стамболийски, според тях "Епопея на забравените" описва събитията около Освобождението, а ТКЗС е име на партия. Според последното издание на

 

Рейтинговата система на висшите училища

 

"История и археология" се изучава в 8 вуза и успехът от средното образование, с който се влиза в това направление, е сред най-ниските от всички останали - между 4,19 и 5,10. В Шуменския университет например няма друго направление, в което можеш да станеш студент с по-нисък успех от "История и археология".

Да не говорим, че преподавателите по история са ощетени изкуствено, понеже рейтинговата система отчита научния им принос по данните от международните системи SCOPUS и Web of Science, а те отчитат само публикации на английски език. Силата и приносите на историците ни, естествено, са в българските публикации, понеже за чужди издания те, първо, нямат пари и, второ, по-трудно ги допускат там - пак заради глобалната политика, която ни третира като страна "второ качество". Накрая излиза, че нашите историци, видите ли, имали нисък научен резултат!

А какво се случва по-нататък с младите, завършили висше образование по история? Ами, една от най-високите безработици се случва. С каква заплата млад историк може да работи в музей или институт - срамно е да се каже. Според рейтинговата система, в последните 5 години само между 33,62 и 48,52 на сто от завършилите история в различните вузове се реализират по специалността и на позиции, изискващи висше образование. А останалите? По данните на рейтинговата система, дори излезлите с професия историк от водещия Софийски университет се реализират по-слабо от останалите млади висшисти, като по-зле от тях в намирането на работа са само завършилите психология, религия, социални дейности и науки за Земята.

 

 И понеже днешните управници дори от училищния закон изхвърлиха думата Просвета, имаме вече въпиюща нужда един нов Паисий да опише възхода и падението на "тази" държава, за да възкликне накрая: "От днеска нататък българският род история има и става народ!"

 

22 март 2019 г.

 

Как да разбираме 8 март ? – Искра Баева

 

Идеята да се обърне обществено внимание върху борбите на жените за равни права възниква почти преди век. Това става в Копенхаген през 1910 г. на втората международна конференция на жените социалистки. Предложението е направено от германската социалдемократическа деятелка Клара Цеткин. Тя е убедена, че международните работнически организации трябва да обърнат внимание и на експлоатацията на жените като изразят своята солидарност с тяхната борба за равни права и за достойно заплащане. Идеята на Клара Цеткин е приета и още през следващата 1911 г. за пръв път е отбелязан международният “женски ден” в няколко развити индустриални държави от Западна Европа. В България този ден започва да се празнува от 1914 г. – само три години след като е определен за такъв. При това не става дума за борба на жените само за граждански права, като например правото за гласуване (такова е британското движение на суфражистките), а преди всичко за икономически права и то на онези жени, които са принудени да работят в производството.

Осми март е посочен не заради някакъв религиозен празник, не е във връзка с някоя светица или нещо от този род, а е съзнателно измислен от едно политическо движение и има също толкова ясна политическа цел. Това личи и от пълното наименование на празника: Ден за международна солидарност с жените в техните борби за икономическо, социално и политическо равноправие. Празникът е възникнал, защото е съществувала нужда от борба на и за жените, чиято цел е да подобри тяхното положение в производството, в семейството и в обществото. Това го прави политически и го свързва с лявото политическо пространство.

Такова е било съдържанието на Осми март, преди да бъде официализиран от социалистическата държава и да преживее съответната еволюция, при която борческият му характер е останал на заден план, а на преден е излязло празнуването и честването на майката, любимата, съпругата и колежката.

Какво остана от Осми март, след като системата на държавния социализъм рухна? Традициите угасват трудно, затова той продължава да се отбелязва, но вече напълно лишен от политическия си смисъл. И това щеше да бъде напълно нормално, ако не се бяха променили драстично както социалните, така и икономическите условия за живот и труд на всички и в частност на жените. По-голямата част от българите платиха висока цена за прехода към политическия плурализъм и пазарната икономика (с други думи, за завръщането към капитализма). Но особено тежко се отразиха промените на жените.

Жените загубиха голяма част от социалните си привилегии, свързани с раждането и отглеждането на децата, безработицата ги върна обратно в семейството не като доброволен избор, а по принуждение, в много случаи младата възраст и привлекателният външен вид се превърнаха в задължително условие за получаване на работа, възроди се и различното заплащане за една и съща работа – по-ниско за жените, отколкото за мъжете. Всичко това може да се определи с една дума: дискриминация. Сиреч, отново се възродиха причините, поради които преди век се е наложило да се определи ден в годината за солидарност с жените, които се борят за равноправие.

Трябва ли при това ново положение да върнем борческият характер на Осми март? Да, но не съм сигурна, че в съвременна България това може да стане. Не защото българските жени не се нуждаят от организирана защита, а защото самите те не искат да осъзнаят нуждата от нея и да я поискат. Данните са категорични: според доклада на работната група по “Лисабонската стратегия” сред българите над 50-годишна възраст имат работа едва 18,2% от жените, докато при мъжете този процент е двукратно по-висок – 37. Подобни случаи на дискриминация могат да се изброяват още много. Въпреки това, не се забелязва някакво желание у жените да се противопоставят на несправедливостите, да се организират за борба или дори и само за да напомнят за човешките си права.

Затова е добре да запазим Осми март като международен ден за солидарност с жените, да си припомним за техните права, за равноправието, за необходимостта от солидарност с всички онеправдани, голяма част от които неслучайно са жени. И да върнем отдавнашният борчески характер на празника – той трябва да се свързва не толкова с празнуването, с подаръците и пожеланията, а с правата: на достойнство, на труд по избор (в семейството или извън), на равно заплащане и на уважение.

8 март 2023 г.

 

Петър Волгин: Кой мрази Трети март?

Няма да се изненадам, ако утре някой реши да троши монумента на Шипка

 

На Трети март българската държава възкръсва. Петстотин години България я няма на картата на света. Просто не съществуваме за останалите народи. А и малко от тях знаят, че някога сме съществували, че през Средновековието много често сме били едни от най-важните играчи на европейската сцена. Ето защо фактът, че на Трети март е възстановена българската държавност, има огромно значение. Първо, ставаме видими за света. И второ, вземаме съдбата в своите ръце. Вече сме свободни.

Свободата е най-важното нещо. Както за отделния човек, така и за държавите. Хората и страните, които са се отказали от свободата си, на практика са се отказали от съществуването си. И поради тази причина Трети март 1878 г. е най-подходящата дата за национален празник на България. Заради възвърнатата свобода.

Да, има и хора у нас, които мразят Трети март. Те обясняват омразата си с факта, че свободата ни била дадена от Русия, пък те не можели да понасят нищо, свързано с тази държава. Има обаче и една по-дълбока причина за не приемането  на Трети март от страна на подобни персонажи. Те мразят не само националния празник. Те мразят свободата. Казано накратко, те не желаят да бъдат свободни. Защото независимостта не е единствено възможност да правиш, каквото си искаш. Тя е свързана с големи отговорности. Сам трябва да решаваш всичко и да носиш последиците от избора си. Да, това е тежко. И затова много хора просто бягат от свободата, както беше написал един от най-значимите философи и психоаналитици на XX в. Ерих Фром. Винаги е имало, а и ще има хора, които се отказват от независимостта. Прехвърлят я на други или на институциите над себе си. Така се спасяват от бремето на свободата.

Освен всичко друго омразата към Трети март днес изцяло се вписва в политическата коректност, в „правилното“ говорене. България се освобождава благодарение на помощта на Русия, а днес всичко руско трябва да бъде мразено. Такива са директивите от чуждите началници. А в България никога не са липсвали хора, които поставят заповедите отвън над всичко останало. За тях няма значение кои са чуждите началници и какво заповядват. За мразещите свободата важното е изпълнението на задачите. Независимо от тяхната абсурдност. Много често се стига и до престараване в желанието на официални държавни лица да угодят на чуждестранните си ментори.

Нали помните как Кирил Петков в разрез с всички писани и неписани правила на дипломацията изгони 70 служители от посолството на Руската федерация? И тази, както и много други глупости, беше оправдана с факта, че трябвало да защитаваме „евроатлантическите ценности“. Така и не стана ясно как градинарят на руското посолство „вреди“ на въпросните „ценности“, че трябва да бъде изгонен. Важното беше да се демонстрира за пореден път бесновато отношение към Русия.

А миналата седмица един индивид реши да троши Паметника на Съветската армия. Направил го, защото го ядосала речта на Путин, както самият индивид с гордост си призна. Разбира се, подобна вандалщина попада под ударите на закона. Но вместо да понесе последствията от хулиганската си постъпка, въпросният персонаж беше обявен за „герой“ от малобройната, но ужасно креслива русофобска общност у нас. Срамното поведение на тази общност така и щеше да остане незабелязана за широката общественост, ако също не беше героизирано от официозните медии. Някои от тях, особено големите частни телевизии Би Ти Ви и Нова, направо излязоха от кожата си, за да обясняват колко е хубаво да се трошат паметници, свързани с Русия. Според елементарните представи на тези телевизии всичко, което е насочено срещу руската държава, трябва да бъде приветствано. И няма значение дали става дума за съвременна, Съветска или за средновековна Русия. И това започна много преди войната в Украйна. Тази война просто даде толкова дълго търсеното оправдание на активната русофобия.

Под лозунга, че „не може да има две гледни точки по въпроса за това колко лошо нещо е войната“, официозните медии яростно започнаха да демонизират всичко руско. Да, войната е ужасно нещо и по това няма различни мнения. Но има много повече от едно мнение по въпроса какво е довело до началото на военните действия и още по-важно как могат да бъдат прекратени те. Само че официозните медии не се интересуват от такива „подробности“. Те, подобно на всевъзможните Урсули, Борели и Мишели, дори не се интересуват от въпроса как би могло да се стигне до прекратяване на огъня. За тях е важно Русия да бъде сатанизирана и те пламенно изпълняват тази си свръхзадача.

Затова и основните гости в подобни телевизии са едноклетъчните русофоби. Те винаги са добре дошли там, а присъствието им става особено активно именно около Трети март. Едва ли има друга държава, където толкова много телевизионно време да бъде предоставяно на хора, които да ругаят собствения си национален празник и да обясняват как се срамуват от него. Вместо да бъде определено като феномен от областта на психопатологията, подобно поведение бива обявявано за съзвучно с евроатлантическите ценности, които  ние, като надежден геостратегически партньор, трябвало неотклонно да изповядваме. И понеже заговорихме за паметници, изобщо няма да се изненадам, ако утре някой реши да троши монумента на Шипка, издигнат в памет на сражавалите се там български опълченци и руски войници. Разбира се, това трошене ще бъде приветствано от русофобския лагер. Оттам веднага ще се намерят и преподаватели по история, които дълбокомислено да обяснят как нищо освободително нямало в Руско-турската война от 1877-1878 г., че това всъщност било „въоръжена агресия на Руската империя и платени от Русия български сепаратисти срещу напълно легитимната Османска държава“. Сега това може и да ви звучи абсурдно, но историята – и българската, и световната, познава немалко примери за безумни твърдения, превърнати в официално говорене.

А дълг на всеки разумен човек е да направи всичко по силите си, за да не допуска налудното говорене да се превръща в норма и да не позволява отнемането на свободата.

 

 

2 март 2023

Източник: retro.bg

3 март ! Българското начало и българският връх

 

Трети март е национален празник — денят на осъществения национален идеал за българска държава след 500 години чуждо робство, за да продължим по своя тринадесетвековен път!

Днешният Трети март е велик ден за България — 145 години от Освобождението ни! Близо век и половина имаме свобода и държавност, за които поколения българи са мечтали. Българският народ цени и помни кой ни дари свободата, а днешните съвременници трябва всеки ден да се учим да я пазим, защитаваме и надграждаме!

Трети март би бил невъзможен без братската помощ на славянска и православна Русия, в най-благородната война от историята на човечеството, война, обявена не за превземане на територии, а в помощ на един братски народ. Нищо не може да изтрие и омаловажи този подвиг и тази помощ — както векове наред робството не е изтрило надеждата, че „Дядо Иван" ще помогне на България, с която го свързва кирилицата, православието, славянството.

Трети март е нашият национален празник — защото той е Върхът на българската борба за свобода и възход, победният край на Руско-турската освободителна война.

Трети март е и Началото, и градежът на българската национална държавност, на връщането на Отечеството на картата на Европа и света. Възстановена е държавотворческата традиция, установен е парламентаризмът, започва икономическото съзидание, търсенето на достойно място сред другите народи и възраждането на българската култура, просвета, традиции и социална грижа.

През тези 145 години България премина през много трудности, защото елитите периодично правеха грешки, забравяйки и неглижирайки поуките и уроците на трудно постигнатата българска свобода и българско начало — 3 март!

Трети март е нашият национален празник, защото без него, без Освобождението, без героизма на руските бойни и българските опълченци, нямаше да ги има нито Съединението, нито Независимостта. Щяха да бъдат претопени и българската писменост и култура, и националното ни самосъзнание и православието...

Трети март е българският връх не защото в историята ни всичко е идеално или защото националните ни цели са изпълнени, а защото без него нищо нямаше да се постигне!

Трети март безмилостно ни напомня кои са нашите приятели през вековете и кои лицемерно се „грижат" за българския интерес. Напомня ни, че братска славянска и православна Русия жертва десетки хиляди свидни чеда за българската свобода, а тогавашният „колективен Запад“, именуван „Велики сили", не желаеше силна славянска и православна държава на Балканите и ни предопредели национални катастрофи и рани, които болят и днес — обезбългаряване на цели исторически области, разделение, арогантна и унизителна пропаганда на тема „тъмните балкански субекти"...

Трети март е и ден на историческа истина, поука и равносметка.

Това е най-българският ден, но не като лозунг, а като реалност! Защото всяка година под връх Шипка на този ден се качват стотици хиляди българи от всички кътчета на любимото ни Отечество, българи — различни по професии, поколения, етноси и изповедания. Те носят български и руски знамена — защото са патриоти и тачат историческата истина, помнят кой ни е освободил. Хилядното множество под славния връх не може да бъде излъгано и заблудено, то ясно разпознава политическото лицемерие, открива своите лидери и отхвърля политическите шарлатани.

Трети март е Народният празник — спонтанен, истински, емоционален, родолюбив, християнски, човешки.

Трети март не може да ни бъде отнет като национален празник!

Никой не може да зачеркне величието, символа и силата на този ден — нито пещерните русофоби, нито платените от чужди посолства българофоби и безродници.

Трети март е надживял и предатели, и нихилисти, надживял е криворазбрани идеологически „моди" — ще надживее и днешната непонятни ''евроатлантически" ценности!

Да пребъде Трети март — българското начало и българският връх!

Да живей свободното ни Отечество!

 

 

Проф. Светлана Шаренкова

Източник: вестник „Земя“, 02 март 2023 г.

 

 

 

 

 

 

Как Кюстендил празнува 1 май в миналото

Спомени на Тодор Цеков за 1922 г.

За честването на Първи май в Кюстендил през 1922 година може да се говори много, защото този ден остави трайни спомени за нашия град. Дните пред празника бяха добре използвани за агитация. Организирани бяха събрания пред седемте тютюневи склада, пред текстилната фабрика, в пет квартала и две общи публични събрания. На тях се говори за значението на Първи май и се подканяха работниците да напуснат работа и да манифестират.

На Първи май текстилната фабрика на Симоне замлъкна. 65-те работнички до една напуснаха работа и се явиха на манифестацията. От 7-те тютюневи склада 6 бяха затворени. Само складът на „Ориен Табако" (Чапрашиков) работеше, но и там 10 работнички бяха напуснали работа. Повече от 1,000 тютюневи работници отказаха този ден да работят на господарите.

Сутринта имаше митинг пред Народния дом. Музиката свири целия ден. От околните села бяха дошли около 300 души. Митингът беше величествен. На него говориха представители от всички професионални секции, от всички селски райони и партийната организация в града. От името на женската група говори другарката Невена Грънчарова, а от името на БКП и избирателите, като комунистически народен представител Тодор Цеков поздрави празнуващите и изтъкна значението на Първи май.

В 11 часа повече от 600 души в стройни редици и с музика се отправиха за гарата да посрещнат другарите от земенски и ръждавички район. Това беше цяла манифестация с развети червени знамена. Влакът пристигна. Два вагона бяха пълни с манифестанти от селата, които носеха червени знамена. От гарата пак в стройни редици всички се отправиха към Народния дом. Това беше нова манифестация, която показваше, че след обед ще има грандиозно народно тържество.

Манифестацията беше открита в 3 часа след обяд. В нея се наредиха младежкото дружество „Спартак", повече от 400 тютюневи работнички, между които имаше и няколко хубаво пременени циганчета и селянки с празнична премяна и около 100 жени от комунистическата група. След това се нареждаха професионалните секции на обущари, шивачи, дърводелци, няколко турци и други, по-вече от 400 селски другари с четири червени знамена, а най-подир беше партийната организации в града с всички съчувственици. Общото число на манифестантите надминаваше 1,600 души.

Маршутът на манифестацията беше: Народния дом, Аджундар, болницата, Арабаджийската махала, пералнята и т. н.  Пред Мигевата къща говори Трифон Кръстев. Там се отделиха около 100 другари от селата и заминаха за гарата, за да отпътуват по селата. Манифестацията продължи към големия мост и спря при склада на „Ориен Табако". Пред Славейковото здание говори Тодор Цеков за «Съзнателните и несъзнателните работници", защото на прозорците на тютюневия склад се бяха натрупали работнички като арестувани в клетка и гледаха своите другарки, наредени в манифестацията, празнично пременени, които ги викаха да напуснат склада и да дойдат при тях. После манифестацията мина зад черквата „Света Мина", към Паланечка капия, където другарят Никола Грънчаров говори за общинската политика. Пред Народния дом с прочувствено слово Йордан Левков закри манифестацията. Започнаха хората и веселието, което продължи до 8 часа вечерта.

Когато нашите другари се бяха разотишли станал един инцидент. Група анархо-комунисти издигнали трибуна и започнали да говорят на остатъка  от манифестантите. Станала сумотоха. Едни викали „долу", други пеели. Другарят Левков заявил от балкона, че нашето тържество е свършило и поканил всички да си разотидат по домовете. Останала много малка групичка от анархо-комунисти  в един край на площада. На утрешния ден научихме, че това действие на анархо-комунистите било обща акция в цяла България. В Пловдив те извършили атентат и имало 7 ранени. В София на 30 април бил организиран също атентат и били ранени повече от 40 души.

Манифестацията на трудещите се от Кюстендил, която показа нашата сплотеност и сила, стресна чорбаджиите. Те се озлобиха и на утрешния ден осъмнахме с локаут в текстилната фабрика на Симоне, където 64 работнички обявиха отбранителна стачка. Господарите в тютюневите складове на Азис Факри, Консорциума и Никотеа бяха изпъдили най-съзнателните работници. От солидарност повече от 300 души обявиха стачка с искане да не бъдат уволнявани никакви работници от складовете. Стачката продължи няколко дни и солидарността на работниците победи. Така завърши славното отпразнуване на Първи май през 1922 година.

 

Източник: вестник „Кюстендилска трибуна“

 

------------------------------------------  

 

                                       ИЗ  ПЕЧАТА

 

По случай 1 май — празника на труда, кюстендилската партийна организация. поради това че окръга е под режим на военно положение, подаде заявление до военния комендант с искане да се разреши първомайско събрание и отпечати приложения първомайски позив.  Комендантът отказа да даде исканото разрешение за събранието и позива. По тоя случай местния комитет при партийната организация делегира трима души пред коменданта, за да протестира пред същия против това запрещение и иска отменяването му като се яви пред същия комендант. Делегацията поиска от коменданта да отмени своите наредби, но той отговори, че няма в никакъв случай да разреши в Кюстендил никакви работнически празненства, защото не признавал никаква Работническа партия, защото партията била против българското войнство и че докато той бъде на власт, така щяло да бъде.

Отговорихме му, че не сме дошли при него да ни признава партията, защото тя не се нуждае от неговото признаване и че само искаме да даде разрешение да отпразнуваме чрез едно първомайско събрание празника на труда.

Силно възбуден от разговора същият се раздели с нас.

Местният комитет протестира най-енергично против безпричинното запрещение на коменданта за отпразнуване празника на труда и иска вдигане на военното положение, премахване на ЗЗД, пълна и безусловна амнистия на политическите затворници и емигранти.

Да живее Първи май – бойният празник на труда !

                                             За местния комитет: Георги Райков и Никола Лучков

                                                           (Из в. „Работническо дело“, 8 май 1929 г.)

-------------------------------------------------------

 

 

Кюстендил 5 май. Въпреки терора, арестите и заплахите от страна на полицията и господарите, че всеки напуснал работа ще бъде уволнен и „скъпо ще заплати", Първи май се празнува много по-добре от миналата година.

Първомайското събрание стана в Осогово, където присъстваха над 60 работници. Взе се енергична протестна резолюция, с която се иска незабавно освобождаване на другаря Николов и всички арестувани около първомайската акция в България, против военното положение в Кюстендил и Петричко.

На края се подчерта от всички, че подемът на работничеството и бедното селячество в Кюстендилско е голямо.

Пресмята се Първи май да е празнуван в Кюстендил от 300—400 души. В с. Перивол цял ден се е вяло червено знаме.

 

                                                              (Из в. „Ехо“, 9 май 1930 г.)

 

Господин министър, вчерашната манифестация по случай празника на труда от полицията Ви бе окървавена. Протестираме за арестуването на 35 души, от които на едни счупиха главите, а други пребиха от бой.

                                                              За работническата партия — Иван Лозенски.

                                                             (Из в. „Ехо“, 4 май 1931 год.)

Началото на организирано социалистическо движение в Кюстендил

 

След Бузлуджанския конгрес по примера на работниците от другите краища на страната и кюстендилските пролетарии и бедни занаятчии правят своите първи стъпки в класовия двубой с буржоазията. Първите, които възприемат социалистическото учение и като негови пламенни привърженици поемат един нов път в политическия живот на града, на 13. 02. 1893 година получават и първата голяма подкрепа — това е кратката бележка във в. „Работник", в която редакцията отбелязва: «Дано по-скоро си съставите дружина. Ще пратим всичко каквото трябва."1  Вероятно в зората на социалистическата пропаганда много неща от чисто организационен характер не са били ясни и затова е потърсена така необходимата помощ.

Не се минават и две седмици и пак във в. „Работник" има нова бележка от Кюстендил: „Идеята за изпращане на делегат от страна на българската социалдемократическа партия в международния конгрес в Цюрих се посрещна от тукашните другари одобрително. Изпращането на български делегат ще има голямо значение за Партията. Това ще даде на тия, които се съмняват в съществуването й, да разберат, че тя наистина съществува, а на мнозина, които са се двоумели, да се присъединят към нея. Въпросите, които трябва да се изложат от страна на българския делегат, трябва да бъдат 8-часовата дневна работа, всеобщото избирателно право, заменянето на постоянна армия с народна милиция и разрешаването на споровете, които биха изникнали между някои народи от международната комисия". 2

Цитираното по-горе предложение пред Централното ръководство на Партията, изпратено от името на „тукашните другари" трябва да се счита за отношение на вече  сформираната местна социалистическа дружинка в Кюстендил към посочените проблеми. Тук някъде, между 13 и 28 февруари 1893 г. се намира и рожденият ден на кюстендилската социалдемократическа група.

В спомените на Кирил Шопов подробно се разказва за подготовката и провеждането на учредителната сбирка. Няколко дни преди събранието на по-централните места из града била разлепена написана на ръка обява с датата, часа и мястото на събранието. То се състояло един неделен ден в къщата на Стоян Кокоров. който на долния етаж държал кръчма. 3  Къщата беше дълго време запазена на ул. „Узунов“, зад  училището. (Моя бележка: През февруари 1893 година неделни дни са датите 19 и 26, като втората дата е по-вероятна за провеждане на учредителната сбирка)

Според съществуващите в Окръжния исторически музей материали един от първите социалисти в града и основатели на местната социалдемократическа организация са Иван Банков — обущарски работник от София, Георги Киров, Димитър Енев и Иван М. Лилов — учители в педагогическото училище, Кирил Шопов — обущар, Стоичко Пършев — шивач, Димитър Кукудов — прошенописец, Васил Славов (Партията) — занаятчия, Йордан Въжаров и Георги Секиларев и др.  От това време в Кюстендил е известна и първата жена социалистка — учителката Екатерина Стоичкова. За нея Никола Въжаров пише, че я помни като високоинтелигентна, сериозна, скромна и трудолюбива. Когато един ден тя излязла из града с подрязана коса по подобие на руските жени революционерки, това предизвикало истинска сензация. Още твърде млада тя заболяла от туберкулоза и починала. 4

При основаването на първата социалдемократическа организация в Кюстендил социалната основа на работническото движение е твърде слаба. Населението на града се състои главно от дребни собственици — занаятчии, земеделци и служещи. Но диалектическият закон действа... В своята статия „Що е социализъм и има ли той почва у нас" Димитър Благоев посочва, че капитализмът на само има почва у нас, но той се явява и в най-новите си форми, в които го познаваме. И в подкрепа на своето твърдение изтъква, че в страната се извършва едно дълбоко класово разслоение, при което непрекъснато расте числото на бедните. За пример Благоев сочи тежкото положение на селяните, живеещи в някои каменисти места в Кюстендилско. Тези хора „ядат хляб на три дена един път, а се хранят обикновено с варен един зеленчук, посипан с малко брашно, което напомня малко полентата". В заключение изводът е категоричен: щом капитализмът има почва, тогава, разбира се, и социализмът има почва у нас.5

Както навсякъде, така и в Кюстендил капиталистическото развитие, при което за кратко време в града се създават по големи промишлени предприятия — предачна фабрика, тютюневи складове, спиртоварна, кожарска фабрика, мелница и прочее — довежда до бърз растеж на работническия елемент. Усилено се извършва разместване в икономическите пластове, при което много от дребните собственици и еснафи се пролетаризират. Жестоката експлоатация и тежкото бреме влошават положението на трудещите се — работният ден продължава по 10, 12, 14 часа, а работните заплати са крайно ниски. Липсва каквото и да е законодателство за работника. Непрестанно се увеличават данъците, особено косвените, които изцяло падат върху гърба на трудещите се. И никой — нито буржоазните партии, нито държавата, нито общината се грижат за интересите на тези, които създават всичките блага, а живеят в мизерия. Във връзка с това Д. Благоев пише: „Тъй например наскоро, кога господин министърът на финансите ходи в Кюстендил, казват, че селяните и гражданите му се оплаквали от злоупотребленията, които правят чиновници. И какво? Тези чиновници излезли негови партизани и господин министърът може да се почуди на такива беззакония, но нищо повече." 6

Става ясно, че работническата класа трябва сама да си помогне. Работниците се убеждават, че само с организирана борба са в състояние да защитят своите интереси.

През 1893 година Кюстендилската дружинка изпраща и своя първи делегат на партиен конгрес — това е третият извънреден национален конгрес на Партията в  Търново.

Интересно е изказването, което прави делегатът на Кюстендилската организация Георги Киров на второто заседание на конгреса.  Във връзка с предстоящите общински избори в страната той подчертава: „Съзнателното участие на работниците в изборите, тяхното съзнателно гласуване за кандидатите на нашата партия е гаранция за успеха и усилването на социалдемократическата партия. Затова ние не трябва да правим споразумение с никаква буржоазна партия. Ние трябва да излезем като самостоятелна класова партия, да представим на работниците нашата програма с най-близките си искания и да поставим класови работнически кандидатури. 100—200— 300 работници, съзнателно гласували за тия кандидати, имат много по-голяма сила, отколкото милионите насила дотътрени до избирателните урни и омаяни гласове." 7

Изказването на Г. Киров на търновския конгрес показва, че още в своето начало Кюстендилската социалдемократическа организация стои на здрави класови позиции, че наистина е организация на работническата класа.

Георги Киров идва в Кюстендил през есента на 1892 година като учител в долния курс на Педагогическото училище. Приживе Владимир Караманов — негов ученик във втори клас — разказваше, че той дошъл като уволнен учител от Казанлък или Търново. Бил много интелигентен и мил човек, имал влечение към театъра и се въртял около читалището. По мнението на Караманов Киров бил известно време и библиотекар. По всяка вероятност младата социалистическа интелигенция в Кюстендил е развивала голяма дейност и в читалището. Само така можем да си обясним, че с неговата библиотека се получават почти всички партийни издания: в. „Работник", в. „Другар“, в. „Социалист", в. „Работнически вестник“, сп. „Ново време", много книги и брошури. По този начин читалището като институт се превръща в огнище и на новото социалистическо движение.

Участието на Кюстендилската дружинка в търновския конгрес високо се оценява и от патриарха на социализма в България — Димитър Благоев — Дядото. В своя труд „Принос към историята на социализма в България“, като описва III конгрес на Партията в Търново, той изтъква: „Събирането на толкова делегати и от такива далечни места като Кюстендил и Хасково, както и успехът на Партията, внася в конгреса голям ентусиазъм". 8

Още с основаването си партийната организация в Кюстендил застана начело на борбите на кюстендилската беднота и пролетариата, като направлява изборната борба през 1893 г. и ръководи протестното движение на работниците пред Народното събрание срещу бедственото положение, в което живее.

Във връзка с това в. „Работник" от 20. XI. 1893 г. помества хроника от Кюстендил със следното съдържание:

„Съобщават ни, че по инициатива на местната социалдемократическа дружинка от Кюстендилски окръг работниците изпратили колективно прошение до Народното събрание, подписано от 334 души. Те искат закон за покровителство на труда. Много още подписи щели да съберат, ако не била попречила полицията.

Браво, другари работници! Нека видят господа представителите, а заедно с тях и цялата буржоазия, че у нас има вече съзнателни работници, които не искат да мълчат, да търпят и да се молят, когато ги експлоатират. Нека видят, че социалистическата партия е партия на работния, на бедния и експлоатиран народ, който не вижда никъде другаде своето спасение освен в нашите редове.

Такова също прошение са представили работниците от град Русе с повече от 200 подписа." 9

Тук може да се направи извод за силата и влиянието на Кюстендилската социалдемократическа организация, щом като тя е събрала и изпратила до Народното събрание почти двойно повече подписи, отколкото примерно Русенската.

Докато в началото — през 1893 и отчасти през 1894 година — Кюстендилската партийна организации играе активна роля в обществения и културния живот в града и окръга, през следващите 2—3 години това нейно влияние намалява. Поради напускането на града от Иван Банков, Георги Киров, Димитър Енев и Иван Лилов, организацията временно отслабва. 10 Въпреки това нейното дело, социалистическото движение, остава да живее. То оказва благоприятно влияние върху живота на ученическия колектив в Държавното педагогическо училище, където изявяват своето социалистическо верую много дейци па Партията. Някои от тях като Найден Киров, Димо Хаджидимов, Иван Недялков — Шаблин, Никола Въжаров и др. се утвърждават като известни функционери.

Ярка проява на това влияние представлява и участието на учениците от Педагогическото училище в предизборната дейност през 1894 година. По този повод учителският съвет е принуден с решение да им забрани на 11. IX. 1894 г. „да присъстват на изборното място и да се пречкат и месят в изборите“ 11  В същото това време, когато официалните власти преследват разпространението на социалистическото учение в училището, учителите социалисти устройват тайни сбирки в квартирите на някои по-будни ученици в града. За няколко такива сбирки през учебната 1894— 1895 г. ни разказва в своя дневник тогавашният ученик в Педагогическото училите, а по-късно активен деец на Кюстендилската партийна, организация Тодор Цеков. 12

Под влияние на социалистическата пропаганда през февруари 1896 г. в Кюстендилското педагогическо училите избухва една от първите ученически стачки в страната, ръководена от ученици социалдемократи. Най-популярен деец на стачката бил ученикът Христо Лазаров от гр. Севлиево, изключен от Казанлъшкото училище и прехвърлен в Кюстендилското да довърши образованието си. Стачката продължила около 3 седмици. Всеки ден вместо в училището на занимания учениците стачници се събирали на полето или край реката в квартал „Ракла“, където обсъждали своите планове. По едно време били арестувани няколко стачника, но останалите ученици причакали жандармите вън от града и освободили своите другари. Ученическата стачка раздвижила и голяма част от гражданите. 13

Изпълнени с гняв и презрение към господстващата буржоазна действителност, група ученици от Педагогическото училите през 1896 година правят в с. Граница театрално представление с прогресивно съдържание. В него те осмиват селските бирници, които ограбват бедния народ. Във връзка с това учителският съвет изключва от училището ръководителя на театралната трупа Иван Димитров.

През 1897 година за социалистическото движение в Кюстендилски окръг се разкриват нови хоризонти. На 21 септември се изгражда нов партиен комитет в Кюстендил. Като изтъква, че „Социалистическото движение в Кюстендил не е ново", вестник „Социалист" призовава кюстендилските работници: „Да работим, да правим всичко, каквото можем, за успеха на нашето дело — ето нашата велика задача“. 14

На 11 юли 1899 год. партийната група свиква събрание за основаване на общо работническо дружество в града. Но полицейският пристав „е на своя пост". Той заповядва на оратора да спре речта си, а гражданите да се разотидат. Стражарите разгонват събранието и арестуват Михаил Наков, Васил Панев, Руси Иванов, Стоичко Пършев и Петър Свраков. Въпреки репресиите събранието се състояло и новооснованото общоработническо дружество приело свой устав. Под възгласите: „Да живеят работниците", събранието гласувало предложената  телеграма до I конгрес на БРСДП. 15

Във връзка с предстоящите избори в началото на февруари 1902 година социалдемократическата партия в Кюстендил провежда събрание, на което издига своя самостоятелна листа: Никола Габровски, Георги Кирков и Янко Сакъзов. Наскоро след това партийната група свиква голямо публично събрание в салона на читалище „Братство“. Пред множеството посетители, изпълнили салона, както сочи местният в. „Изгрев“ от 16. II. 1902 г., „Иван Димитров (по-възрастен брат на Станке Димитров) изложи основните принципи на социализма и разви накъсо минималната програма на работническата партия в България. Събранието с голям интерес и особено внимание изслуша оратора, който разби всички инсинуации, пуснати по адрес на социалистите, и показа, че социалистите не представляват никаква секта, а са политическа партия, която далеко се различава от другите български партии, понеже е партия на работническата класа и понеже основните принципи, залегнали в основата на Партията, са продукт от днешните обществени условия“ 16

Завършвайки своето слово, ораторът изтъква, че мястото на дребните, пропадналите земеделци и занаятчии е в социалдемократическата партия и поканва всички да гласуват за нейните кандидати.

Преодолявайки много трудности, създавани от властта, Партията завоювала небивал дотогава успех, като спечелила 174 гласа.

С голяма радост на 14 юни 1902 г. членовете на местната работническа социалдемократическа група прекрачват прага на новия работнически клуб. По най-тържествен начин в присъствието на всички членове на Партията и много съмишленици ямболският народен представител Владимир Димитров открива клуба. Пред присъстващите той произнася пламенно слово на тема: „Сдружаването на работниците и значението на техните клубове" 17

Повдигането на класовото съзнание на работниците е свързано и с първото честване в Кюстендил на бойния празник на труда и ден на международната работническа солидарност — Първи май.  Във в. „Работник“ от 23. IV. 1894 г. е поместена телеграма от Кюстендил, подписана от Григор Серлиев: „Кюстендилските другари поздравляваме работническата социалдемократическа  партия с 1-ви май — Празника на труда, предвестник на социалната революция. Да живее 1 май." 18

За класовия характер на първомайските чествания и демонстрации най-ярко говорят репресивните мерки от страна на буржоазията. След този акт на първомайския празник в Кюстендил в. „Работник“ от 7 май 1894 г. отбелязва: „Отпразнуването на 1 май (19 април т. г.) накара да побеснеят нашите лъжепатриоти и лъжелиберали  навсякъде. В Кюстендил също е арестуван нашия другар Серлиев и както се вижда, арестуването му е във връзка с празника на 19 април. Голям трябва да е страхът на нашите реакционери, ако те се боят от думите“. 19

Въпреки репресиите и за кюстендилските работници първомайският ден се утвърждава като истински боен празник на труда. Той става знаме на борбата на угнетеното бедно гражданство и жестоко експлоатираните работници в новосъздадените занаятчийски предприятия и малки фабрики.

В тези години в Кюстендилската партийна организация като пламенен социалист и революционер израства талантливият композитор Георги Горанов. Той възторжено откликва на текста на стихотворението „Песен на труда" от Георги Кирков и по него композира най-популярния работнически марш у нас „Дружна песен". Тази песен за първи път през 1903 година на честването на празника „Кирил и Методий" се изпълнява в Кюстендил от хора на социалдемократическата група и оттук се разпространява из цялата страна. 20

„Дружна песен" се роди в момент, когато Партията на Димитър Благоев създаваше своите първи отряди, когато работниците започнаха организирана борба за хляб и свобода. Тази борба по-късно щеше да прерасне в решителен протест на масите срещу господството на буржоазията за установяването на работническо-селска власт. На борците трябваха силни, завладяващи и възторжени песни, които да сплотяват редиците, да вдъхват вяра. Нужни бяха песни — съюзници във великата борба, оръжие, бойни лозунги. И ето така се роди „Дружна песен", която за кратко време стана нещо повече от оръжие, стана знаме...

Както посочва Д. Благоев главно средство за социалистическата пропаганда са литературата, книгите, вестниците и списанията.21   Когато в Кюстендил се формира първият социалдемократически отряд, на чийто адрес се получава в. „Работник", а след това и вестниците „Социалист“, „Работнически вестник“ и др.,  когато се появяват и първите преводи на социалистическа литература, главно от руски и немски, тогава бележи своите първи стъпки и социалистическото книгоиздаване в града. Без съмнение тази дейност е отражение на целокупния революционен процес в страната, но в същото време тя е ярък израз на голямата потенциална енергия на местното работническо революционно движение и на ролята на местната партийна организация.

Радостен е фактът, че в същото онова време, когато в Пловдив патриархът на социализма у нас Димитър Благоев започва да издава списанието „Съвременен показател“, и в Габрово Евтим Дабев списва в. „Росица", в Кюстендил се появява първата част от книгата на А. Шефле „Същност на социализма", издадена от книжарницата на В. Д. Поборник през 1886 год.

Две години след основаването на местната социалдемократическа група, през 1895 година, в Кюстендил се появява и първата марксистка книга „Из преписката на Карл Маркс в 1843 г.“ издадена от печатницата на братя Г. Дюлгерови.

През 1905 г. в Кюстендил се отпечатва и забележителният труд на Карл Маркс „Наемен труд и капитал" с увод от Фридрих Енгелс.

В поредицата от социалистическа литература, издадена тук, ще посочим още: „Работническата класа и социалдемократическата интелигенция" от Георги Плеханов, излязла през 1905 г., „Що е националност и как тя се е появила" от Карл Кауцки, излязла през 1903 год.,  „Прогресивно подоходният данък" от А. Свирщевски, издадена през 1903 год.,  „Какво нещо е единичният данък" от Хенри Джордж, издадена през 1906 год. и др.  Някои от издадените книги са преводи на дейци или съмишленици на местната партийна организация. Така например учителката Екатерина Стоичкова превежда книгата на П. Г. Миждев „Женското образование и обществената дейност на жената в Съединените щати на Северна Америка", излязла от печат през 1903 год.,  Иван Конов — редактор на местния вестник „Изгрев", превежда „Чуждите капитали и тяхното влияние върху икономическото развитие на една страна" от Б. Ф. Брант, Димитър Лазов и Никола 3. Шопов  превеждат „Кратък преглед на икономическото развитие и подразделението му на периоди" от Максим Ковалевски, издадена през 1906 год. и др.

Като авторски трудове на дейци на местната партийна организация излизат книгите на Димо Хаджидимов „Поглед върху нашия обществен живот" и „Политиката и тактиката на Българския учителски съюз", отпечатани през 1901 год., първото издание на композицията на „Песен на труда" от Георги Горанов, издадена през 1904 година. книгата на Правдолюбов „Учителят деец“ и други.

През 1908 година в Кюстендил излиза и първото българско издание на романа „Майка" от Максим Горки.

Изроените социалистически издания, в по-голямата си част дело на книгоиздателството на Яким Якимов и печатани в местните печатници „Изгрев" и „Съединение", очертават Кюстендил като важен книгоиздателски център още в зората на социалистическата  пропаганда у нас.

Създаването през 1893 година на Кюстендилската партийна организация представлява най-непосредствен отглас на пламенния зов от легендарния връх Бузлуджа в полите па Осогово и Рилския масив и оказва активно влияние за развитието на социалистическото движение в окръга. По примера на кюстендилци тръгват работниците и трудовата интелигенция и от гр. Дупница, където през 1900 година се полагат основите на Дупнишката партийна организация.

Опряна на тютюневия пролетариат, под ръководството на Станке Димитров, Коста Петров Георги Муструков, Георги Панчаревски и други талантливи партийни дейци тя израства като един от най-силните отряди в работническото революционно движение в страната.

Така Кюстендилският край, съхранил в паметта си легендите и преданията за славни времена и събития от най-дълбока древност, започва своята червена летопис. Тази летопис, чието начало е първата социалистическа сбирка в Кюстендил,  продължава чрез героичния път на ветераните в работническото революционно движение в окръга, изпълнена с романтичен устрем и подвизите на няколко поколения революционни борци.

 

Пояснения:

 

1. В. „Работник", год. I, № 16.

2. В. „Работник", год. I, № 18.

3. ОИМ — Кюстендил, Р—I, с. ф. Спомени от Кирил Шопов

4. ОИМ — Кюстендил, Р—I, с ф. Спомени от Никола Въжаров                   

5. Д. Благоев, „Що е социализъм я има ли той почва у нас“, Търново, 1891 г.

6. Д. Благоев. Съчинения, том I, стр. 194, 1957 г.

7. В. „Работник", г. I, № 38, 15. VII. 1893 г.

8. Д. Благоев, „Принос към историята на социализма в България“, с. 163.         

9. В. „Работник", г. II, № 4, 20. XI. 1893 г.

10. В. „Социалист", г. II., бр. 63, 3. X. 1897 г.

11. ОДА—Кюстендил, о. ф. 95. К-оп. I. а. е 6, л. 35.

12. ОИМ. Кюстендил. Р. I. н. сн. ф. Инв. № 51

13. В. „Социалист“, г. II. бр. 29, 13. II. 1896 г.

14. В. „Социалист“, бр. 63,  3. X. 1897 г

15. В. „Раб. вестник", г. II, бр. 45, 16. VII.; бр. 47, 30. VII.; бр. 48, 6. VIII. 1899 г.                               

16. В. „Изгрев“, Кюстендил, год. III, бр. 47, 16.II.1902

17. В. „Работнически вестник“,  год.V, бр.41, 20.06.1902   

18. В. „Работник“, год. II. № 25,  23.04.1894

19. В. „Работник“, год. II. № 27 и 28,  07.05.1894

20. П. Льондев, Георги Горанов – монография, Кюстендил, 1964 г.

21. Д. Благоев, Как да работим, в. „Работник", г. I. № 34, 19. VI. 1893 г.

 

 

Любомир Трайков – директор на окръжния исторически музей в Кюстендил

Източник: списание „Партиен живот“, март 1973 г.