Израснах сред спомените и разговорите за ония страшни и славни времена на народната съпротива. В детското ми въображение се формираха образите на легендарни народни чеда, за които жадно слушах. Още по-ярки бяха за мен образите на жените-героини, тръгнали към смъртта, отдали своите сили и призвание на свободата и революцията. Съдбата бе щедра към мен – срещна ме с една от славните дъщери на народа, наследничка на най-храбрите и горди българки – Митка Гръбчева (Огняна).
В живота не всеки има смелостта да влезе в неравни боеве. А неравните битки с класовия враг години наред са ежедневие за Митка Гръбчева. Тази изключителна жена въплъщава в себе си това, с което народът ни е оцелял във вековете на робство и борба – смелост, труд и саможертва. Гладът и мизерията в родното село (с. Радомирци, Червенобрежко), сирашката участ отвеждат 16-годишното момиче в София с надеждата тук да намери работа и препитание. Суровите условия на живот каляват в нея твърд, непоколебим характер и несломима воля. Тези качества, съчетани с пробуденото класово чувство и природния ум, я насочват към младежките марксистко-ленински кръжоци. От 1938 г. тя е член на РМС, а от 1940 г.– на партията на българските комунисти. Борбата за къшея хляб продължава, но вече светлината на марксистко-ленинските идеи сочи пътя на младото момиче и определя мястото й на професионален революционер.
През съдбовната за нея 1940 г. свързва живота си с изпитания комунист и прекрасен човек Димитър Гръбчев, до чието рамо израства като комунист и революционер. А в дългите им години на принудителна раздяла Митка Гръбчева се отдава всецяло на борбата и на вярата, че отново ще се срещнат, че ще дочакат и щастливи дни. В квартирата на младото семейство Гръбчеви, избрана неслучайно край княжевските гробища, се срещат и заседават отговорни партийни функционери. Митка Гръбчева е една от най-активните в Княжевския партиен район и заради участие в организирането и провеждането на юнската стачка през 1940 г. на текстилците и тютюноработниците е арестувана и жестоко малтретирана в дирекцията на полицията.
На 24 юни 1941 г., веднага след вероломното нападение на хитлерова Германия над Съветския съюз, Политбюро на ЦК на партията взема курс на въоръжена борба в България. Започва голямото изпитание на патриотизма и идейната вярност, преданост и готовност за борба. Всеки истински комунист и честен патриот заема своето място. В началото на месец юли 1941 г. Димитър Гръбчев е интерниран в лагера „Гонда вода“, а съпругата му е предупредена от властите и полицията „да бъде благоразумна“. Тези думи Митка Гръбчева тълкува по своему – това означава за нея „да бъде активна“. Квартирата продължава да е на разположение на ЦК, а мазето – превърнато в оръжеен склад. Във фабриката активната комунистка е начело на саботажните акции, на стачните борби, вербува нови привърженици на делото дотогава, докато е предадена в полицията. А после се зареждат години на нелегалност – с неизвестни пътища, с непрекъснато дебнене с врага и със смъртта. Какво ли може да загуби още, когато врагът я обявява извън законите и я лишава от съпруг и майчинство.
През зимата на 1943 г. по решение на ЦК на партията се създава бойна група със специално предназначение. В онова време в името на борбата с фашизма, на доброто трябва да се прибегне до ликвидирането на най-отявлените народни врагове, да се отговори на безбройните удари с удар. Партийното ръководство подбира членовете на бойната група по преданост на делото, смелост и физическа издръжливост. Всред тях е и Митка Гръбчева. В бедния тогава красноселски квартал често започва да се появява бледа, елегантна и изискана млада жена , която поражда недоумение у своите ятаци: „Какво ли опасно може да върши?“. Дори твърдият й, решителен поглед, дръзката походка и ръцете в джобовете, където държи заредените пистолети, не я издават. Тези минути на върховно напрежение на младата конспираторка, когато е лице срещу лице с врага, когато и мускулче не трябва да трепне, граничат с легенда. Оттогава за цял живот нейното верую ще бъде: „В името на народа“ и с това ще остане известна завинаги. След опасната акция по ликвидирането на полковник Пантев, Огняна е сериозно контузена и се налага лечение. В тези дни ЦК взема решение останалите живи участници-ангели в бойната група да бъдат насочени към партизанските отряди и разрастващото се партизанско движение в страната.
От юни 1943 г. Огняна е партизанка в отряд „Чавдар“. Смело и бойко участва в много акции. През есента на 1943 г. е изтеглена в Червенобрежкия партизански отряд „Георги Бенковски“ и е избрана за член на щаба. И тук е все така издръжлива и безразсъдно смела. Бойните й другари ще я запомнят като пример и образец на дисциплиниран боец и революционер. В паметта и в спомените им, за нея разказват: „…нейният образ ни е скъп, делата й бяха огнени, легендарни. Беше подстригана по момчешки, в голф – слабичка, ниска. Красиво лице, с очи, които дебнат врага и разливат топлина за другаря. Тя ни разказваше за действията на бойните групи в София и бе трудно за вярване как тая слабичка жена е участвала в покушенията, които разтърсиха цялата страна…Сираче, работничка, другарка – всичко в нея бе прекрасно. Но над всичко звучеше нейното верую. В името на народа…“. В партизанския отряд Митка Гръбчева всеотдайно обучава жените-партизанки с боравенето с оръжието, в стрелбата и в партизанския живот. Винаги и в най-трудните моменти тя води смело партизаните в бой. Така е и при Брусенската битка през юни 1944 г. на трета чета на отряд „Георги Бенковски“, когато след като загиват четният командир и комисарят, Огняна без колебание поема командването и ръководи боя. В тези часове на драматична борба на живот и смърт с врага, с полицията „…бойците се чувстват сигурни и бодри, защото те са се убедили нееднократно в нейното изкуство да води в победния бой…“ – четем в статията на секретаря на Окръжния комитет в Червен бряг Пеко Таков, писана по повод героичното сражение при Брусен и отпечатана в нелегалния бюлетин.
За героичната Огняна по-тежки и страшни са дните след битката. Тогава измъчват не само раните, гладът и липсата на посока, а и мисълта, и болката за загиналите другари, и страшната среща със смъртта. Тежко ранена, в продължение на седемнадесет дни с невероятни усилия успява да се добере до родния край и да се свърже с другарите от Окръжния комитет в Червен бряг, с ръководството на XI Въстаническо-оперативна зона, които осигуряват нейното лечение. И този път силният характер и волята да живее и да се бори с фашизма побеждават и с възстановено здрави и сили, Огняна дейно участва в последния щурм срещу врага. В годините след победата Митка Гръбчева активно се включва в обновлението и съзиданието на страната, издържала всички изпитания на борбата срещу фашизма. Митка Гръбчева е отново на своя пост.
По решение на ЦК на партията дълги години тя и нейният съпруг – Димитър Гръбчев са на работа в МВР. С жар и истинска страст работи за запазване на завоеванията на народната власт. Нейното трудолюбие и прямота са пословични. Енергията, оптимизмът и желанието да бъде полезна не я напускат. Често тя е сред трудови и ученически колективи, сред своите избиратели от Етрополе, чиито окръжен съветник е няколко мандата и истински изразител на проблемите на социално-икономическото развитие на общината. А когато остане сама, отново с вълнение се връща към спомените, към уроците от миналото, които е направила всеобщо достояние, посредством книгите си „В името на народа“ и „Закъснели отговори“. Свидните образи на бойни другари и близки подтикват Митка Гръбчева да работи упорито и с любов, за да разкаже на поколенията и да възкреси оня свят на борба, саможертва и обич и в която е преминал животът й. Към това я зове мисълта и задължението към миналото и грижата за бъдещето. До последния й дъх.
Източник: вестник „Работническо дело“, 15.02.1986 г.
Забележка: Част от снимките любезно предостави Марин Спасов
