Проф. Искра Баева: Що е социализъм в XXI век ? Очовечаване на обществото

На 4 април 2023 г. бе представен новоизлезлият сборник "Що е социализъм и има ли той почва у нас? 130 години по-късно“, издаден от ИК „Изток-Запад”. Заглавието е търсена препратка към класическия труд на бащата на българския социализъм Димитър Благоев. Съставители са двама авторитетни учени с леви възгледи - историчката проф. Искра Баева и философът проф. Димитър Денков - и двамата преподаватели в СУ "Св. Кл. Охридски".

 

Предлагам интервюто на Къдринка Къдринова с професор Баева за сайта „Барикада“

 

 

– Проф. Баева, как се роди идеята за този сборник, репликиращ класическия труд на Димитър Благоев? Защо решихте, че е важно отново да се постави въпросът „Що е социализъм и има ли той почва у нас? 130 години по-късно”?

 

– Идеята за сборника дойде от проф. Димитър Денков, който е председател на Националния политически институт на БСП. Той ми предложи също да стана съставител. Идеята бе това да не се превърне в затворена в БСП дискусия, а да поканим мислители, принадлежащи към различни социални групи и обществени идеи.

Когато започнахме да правим списък на възможните автори, които да поканим, той бе доста обширен. Обърнахме се и към хора с диаметрално противоположни идеи, защото е важно и те какво мислят за социализма. Но всички до един отказаха с еднозначни реакции: „Какъв социализъм, ние никакъв социализъм не искаме!”

Над 40 души, представители на различни сектори на лявото, проявиха интерес да участват в сборника със свои статии. Както обаче често става в такива случаи, по една или друга причина не всички успяват да изпълнят добрите си намерения. Така в крайна сметка едва около една четвърт от предварително заявилите участие реално се включиха – и сега можете да видите написаното от тях в книгата.

 

– Може би на останалите темата се е сторила прекалено трудна?

 

– Признавам, че тази тема е трудна за анализиране, защото, за разликата от други идеи, идеята за социализма вече е била реализирана. Имаме един модел на социализъм зад гърба си, който е завършил с крах. И това прави много по-трудна възможността да обмисляш и да създаваш нов социален проект.

Големият проблем на левицата е, че тя много се различава от десницата, която се базира върху инстинктите, върху егоизма, върху обясненията към хората, че алчността не е нещо лошо, че ако те положи усилия, всеки може да постигне всичко, че конкуренцията е най-важната.

При социализма е съвсем друго. За да стигнеш до идеята за социализма, трябва първо да осмислиш какво представлява обществото. И ако искаш това общество да е социално справедливо, трябва да се съгласиш предварително, че си длъжен да поделиш своя интерес с интересите на другите. Защото социализмът представлява общ интерес, а общият интерес означава отказ от част от индивидуалното в името на общото. Това е трудно и изисква по-висока образованост на хората. Само хора с образование могат да осъзнаят какви са интересите на обществото. Необразованите хора много лесно попадат в мрежите на консерваторите, на индивидуалистите, които обясняват, че ако всеки защитава своя интерес, всичко ще бъде много добре. Че обществото щяло да се развива добре, ако всеки е успешен.

Само че не е така. Защото капитализмът се гради върху конкуренцията. Тя има и добри страни. Но де факто успехът на едните означава провал на другите, които стават излишни.

А идеята за социализма неслучайно възниква, след като се заражда и капитализмът, защото бързо става ясно, че такова общество е добро за малцина и лошо за мнозина. Така изпъкват идеите на онези хора, които мислят за доброто за повечето хора, за обществото като цяло – да няма големи социални разлики и да се даде на всеки възможност да се развива.

Това е може би най-важното за социализма – че той иска да създаде равна социална основа за хората. И да позволи на всеки да се развива според възможностите си, а не според средата, в която се е родил – сред аристокрацията, духовенството или селячеството.

И най-важният въпрос е можем ли да възродим този модел. В момента ни казват: в настоящия развит капитализъм, в който живеем, има равни възможности за всички. Всички получават образование, има обща образователна система. Да, обаче, ако си се родил в циганската махала или в далечно село, имаш много малка възможност да получиш образование и да стигнеш до върха. А ако си се родил в малките богаташки затворени общности и комплекси, то със сигурност не само ще успееш и ще получиш образование в чужбина, но ще ти бъде предоставено и хубаво работно място.

Каквото и да приказват сега за онзи социализъм, в който живяхме – а той действително имаше много недостатъци и не даваше политически свободи – все пак при него бяха създадени равни възможности за развитие на хората. А що се отнася до привилегиите, онези на т. нар. номенклатура, ще видим огромната разлика между техните богатства и тези на сегашната върхушка. Максимумът на номенклатурата беше да притежава кола  и вила. Докато сега всеки вижда за какво става дума…

Тези въпроси са трудни, затова малцина от поканените за участие в сборника потърсиха отговори, макар че поне два пъти повече изявиха намерение да го направят. Тези, които писаха по темата, разгледаха не толкова цялото общество, колкото анализираха определени негови части. Това също е полезно. Затова намираме текстове по темата за образованието, представено, например, чрез много показателна картина, очертана в статията на Таня Петрова. В нея ясно личи как е било унищожено всеобщото образование, което имахме. В момента има само формално всеобщо образование, което съвсем не дава възможност на всички млади хора да се реализират.

 

– В изказванията по време на представянето на книгата много се говореше за алтернативата на капитализма. Ясни ли са параметрите ѝ?

 

– Първо, много е трудно в условията на съвременния капитализъм, когато отвсякъде ти обясняват, че той е безалтернативен, да се решиш да кажеш: не, не съм съгласен, има алтернатива. Това е първото предизвикателство. Второто е да очертаеш тази алтернатива.

Ще спомена една от първите статии в сборника с автор Мария Тодорова, която живее в САЩ и е по-известна като Мая Тодорова. Статията ѝ е за утопичните социалисти. Съгласна съм с нея – без утопии няма развитие. Човек трябва да си поставя цели, които са отвъд моментната реалност, за да може да вървим напред.

Струва ми се, че най-големият проблем на съвременността е увлечението по икономическия растеж. Така, както Димитър Благоев, за да отговори на въпроса „Що е социализъм и има ли той почва у нас?”, прави анализ на икономическото състояние на България, така и ние трябва да изхождаме от анализа на икономиката днес.

Според мен, най-големият проблем за бъдещето на нашето общество е робуването на високите темпове на икономическо развитие. Трябва да прекратим този подход, защото високите темпове се постигат за сметка на социалното разслоение. Ако ние искаме обществото да се развива, но така, че да използва интелектуалния потенциал на всички членове, не можем да си позволим икономиката да взема връх над обществото. Ако поставим на едната везна икономическото развитие, а на другата хората, мисля, че би трябвало да натежат хората – и това е позицията на социализма. Често пъти за сметка на икономиката, но мисля, че си струва.

Дали е толкова важно да имаме толкова бърз икономически растеж, който освен всичко друго в условията на съвременния неолиберализъм се гради върху консумацията? Консумацията означава изразходване на често пъти невъзвратими земни ресурси. Ако това е цената на високите темпове на растеж, по-добре е те да не са високи. По-добре е хем да се погрижим за природата, хем да не сме толкова алчни, хем да създадем икономика, която не разчита непременно на високи темпове, а на развитие, опряно по-скоро върху реалното производство, отколкото върху потреблението в различните му форми.

Проблемите са много. Аз не съм икономистка. Но смятам, че там е разковничето. И там трябва да се търсят възможностите за развитие на обществото, което да позволи не само на Европа и развитите държави да напредват. Те в момента изяждат ресурсите на останалия свят, защото това е техният начин на развитие. Но процесът се обръща. Ако тези ресурси бъдат изядени изцяло, за всички ще стане лошо. Моделът сега води до износ на производства извън Европа. В крайна сметка обаче Европа ще плати цената за всичко това. Даже няма и да споменавам самоубийствената война, която се води в Европа – защото и до там се стигна…

Мисля, че е време да помислим за един друг тип общество. В което не икономиката, а социалната тъкан е по-важна. Хората. Моята теза е, че социализмът означава очовечаване не обществото.

 

– Кои от авторите в сборника участваха в дискусията? Какви още тези бяха изразени?

 

– Участва Таня Петрова, журналистка от вестник „Сега”, която от години пише по проблемите на образованието. Също и дипломатът и анализатор Любомир Кючуков – той разсъждава в статията си в сборника дали е национален или интернационален социализмът. Политикът и главен редактор на сп. „Ново време“ Георги Пирински на свой ред отстояваше програмата на БСП от 2008 г. Огнян Касабов анализира характера на актуалния български капитализъм и го сравни с миналото. Христо Проданов говори за дигиталния социализъм, като каза, че дигитализацията носи нови възможности за планирането. Но в изказването си накрая директорът на издалото книгата издателство „Изток-Запад” Любен Козарев обърна внимание, че същата дигитализация води и до прекомерна индивидуализация, сиреч атомизиране на обществото, а изкуственият интелект може да направи хората излишни.

Според мен, негативен отпечатък носи и идеята за гарантирания минимален доход, която толкова се обсъжда и на която се придава социален смисъл. А всъщност тя се стреми да превърне хората в нещо като възпитаници на детската градина: да харчат предоставените им пари за забавления, да стимулират развитието на индустрията на забавленията. А не да търсят хуманно развитие на обществото.

Дискусията продължи повече от час и на никого не му беше скучно. Хората се интересуваха най-вече има ли бъдеще социализмът. Тук се бяха събрали хора, които не харесват настоящето и искат да разберат има ли алтернатива на сегашния неолиберален капитализъм. Мисля, че тази потребност беше най-важното в дискусията.

В края ѝ философът и публицист Юрий Борисов попита какъв все пак е днешният отговор на въпроса на Благоев, и също така – кой е субектът на алтернативата на капитализма. Единен отговор е трудно да се даде. Според Димитър Денков отговорите всеки търси в своята сфера, както и субект на алтернативата може и трябва да е всеки един от нас. Защото е очевидно, че сега съществуващите партийни субекти – БСП и може би Левицата – не са достатъчно ясна алтернатива. Те нямат в своите програми искането за промяна на системата, на обществото. Те са за омекотяване на противоречията в сега съществуващото общество.

Това е проблем на цялата европейска социалдемокрация. Демократичният социализъм, за който говорят, е хубаво нещо, но той не излиза извън системата на капитализма. Той е подобрение на капитализма, а не нещо ново. Това е и същността на въпроса: дали да подобряваме капитализма или да изработим нещо ново. Моята теза е, че трябва да се стремим към нещо ново. Пътят започва чрез постоянно показване на неизброимите недостатъци на капитализма.

 

– Как звучи Благоевият въпрос на фона на току-що отминалите избори? Резултатите им не показват ли, че в днешна България изглежда няма почва за социализъм? Къде са избирателите на лявото?

 

– За мен на тези избори нямаше лява алтернатива. Изборите бяха геополитически. И, със съжаление, трябва да кажа, че около 70% от българския народ избра западната геополитическа алтернатива.

 

– Е, 60% от избирателите въобще не гласуваха…

 

– Мисля, че избирателната активност беше поне 50%. Недостоверни ми изглеждат избирателните списъци, включващи 6 милиона и 560 хиляди избиратели – та цялото ни население в момента е толкова. Списъците трябва да се актуализират.

Що се отнася до онези, които не отиват да гласуват, те изобщо не свързват своя живот с политическите партии и не вярват в обществото. В състояние на аномия са. Това не е никак добра перспектива.

Факт е, че 70% от гласувалите 50% по една или друга причина избраха евроатлантическата реалност. Това ми се вижда тъжно.

От друга страна, наблюдаваме как българският народ се приспособява. Това му е основната характеристика. Приспособява се към реалностите. Пак много време се задържа силното присъствие на различните.

 

– Резултатите на гласуването не показват ли, че бе избрана войната?

 

– Да, точно така, 70% избраха провоенната алтернатива.

 

– Дават ли си сметка какво са избрали?

 

– Може би не си дават сметка, защото това, че става дума за военна алтернатива, бе отречено не само от политиците от тази тенденция, но и от всички анализатори. Бе атакуван с обвинения в „путинизъм” и президентът, който се опита да предупреди за пътя към войната. Пропагандата е много силно оръжие и много повсеместно.  Липсват медии на национално ниво, които да дават друга гледна точка, с много малки изключения.

Има някои журналисти и медии, които оказват влияние и все пак представят алтернатива, но тя е само геополитическа. Идейната я няма. Няма лява алтернатива. Дори БСП се занимава с неща, които не влизат в арсенала на лявото. Да, има и сайтове като „Барикада” или „Диверсия”, които са леви, но те са слабо познати в обществото.

 

– Очевидно днешната алтернатива се свежда до избора между войната и мира. Политическото сякаш изчезна изобщо.

 

– Точно така – на преден план излезе изборът война или мир. Никой не говори за политическа алтернатива. И това е продължение на налаганата в течение на над 30 години теза за безалтернативност на капитализма.

Ще припомня, че Жельо Желев веднъж се оплака как, след като споменал за капитализъм в началото на 90-те, телефоните на ул. „Раковски” 134 се зачервили от протести на хора от СДС, които се възмущавали: откъде-накъде капитализъм, ние не искаме никакъв капитализъм. Сега е съвсем различно.

Направила съм си труда да питам млади хора, родени през този век, какво разбират под капитлизъм, и всички те имат положително отношение към него.

 

– С какво го асоциират – с демокрацията?

 

– Повече с пазарната икономика. Демокрацията даже не я споменават. Наблягат на пазарната икономика, която осигурявала достатъчно блага. За 30 години се е променило съзнанието, като капитализмът се утвърди като безалтернативна реалност. Затова ни е толкова трудно, когато в нашите ограничени среди се опитваме да развием алтернативата на капитализма с поглед към социализма.

Но пък е радостно, че в този сборник като автори, а и на дискусията при представянето му присъстват млади хора. Може би една трета от дошлите бяха млади. Имаше мои бивши студенти, докторанти. Малко са. Повечето са историци, които се занимават със социализма. Но все пак ги има и те се вълнуват, търсят алтернативата.

Вярно, има и такива, които са се изморили да вървят все против течението и хората да ги гледат „като изкопаемо”. Тежко е.

Все пак продължаваме тази борба, която не е за нас, а за бъдещите поколения. Затова и сборникът ни не може просто да си стои на рафта като поредната книга, поредното академично занимание. Трябва да се превърне в тема за дискусии на различни места.

Не съм оптимистка. Но всеки трябва да прави каквото може. Ние сме субектът, както каза проф. Денков. Всеки от нас е субект на идеята за социализма.

 

ОСИРОТЯХМЕ – Велиана Христова

 

Все вярвах, че новината за кончината на голямата британска писателка и историчка Мерсия Макдермот не е вярна, докато сега в неделя едно писмо от дъщеря й до нейна близка приятелка в София не я потвърди. Починала е на 28 март, дни преди да навърши 96 години. България е имала много предани приятели по света, но да загубим Макдермот е като осиротяване. Едва ли има друг чужденец, който да е направил повече за страната ни от нея.  Тя е човекът, който изживя целия си живот с една идея – да разкаже на света колкото може повече  за България и за славния й народ  – изстрадали вековете си, но родили истински образци на достойнството и героизма. „България не е нито богата, нито могъща държава, но тя е дала на света дарове, които са безценни: азбука, която е превърнала мрака в светлина за безброй милиони, както и съзвездие от герои и героини, които въплъщават най-доброто от човешката мисъл и човешките стремежи“, писа Макдермот.

Престъпно е, че в годините на т.нар. преход паметта на младите у нас беше изтрита и те не знаят нищичко за нея. А през десетилетията след 1978 г. тя възпита с лекционните си курсове и с книгите си поколения български ученици и студенти, не само историци, и както никой друг популяризира в Европа и по света делото на нашите революционери и самата България. Наричат я „по-българка от българите“. На нашата страна тя посвещава повече от 60 години творчески труд. А през 2009 г., на 3 март, Мерсия Макдермот излиза пред Европейския парламент със слово за делото на Васил Левски и представя там своята книга „Апостолът на свободата“, излязла на английски език. Сравнява Левски с Че Гевара, говори за прекрасната страна България и заявява, че нейното отечество Великобритания  е причинило много злини на българите, за което тя ни се извинява!  Някой друг да е говорил така за нас в Европейския съюз?!

Случи се така, че доста време общувах често с Мерсия покрай удоволствието да бъда редактор на рубриката „Черно на бяло“ на журналиста и писателя Христо Георгиев, когото тя ценеше и в последните години предпочиташе неговото издателство „Синева“ пред всички останали като издател на книгите й.  Сътрудничеството им бе много активно след пуликуването през 2017 г. на книгата на Макдермот „Ален мак самотен. Биография на Димитър Благоев“.  Тогава писах, че видни историци, които са работили с нея в БАН и в Софийския университет, познават биографиите на тримата бележити българи, които тя написа: на Васил Левски, Гоце Делчев и Яне Сандански, но дори не са чували за четвъртата книга от поредицата – тази за Благоев. А както казва самата Макдермот, и четирите биографии са на „видни български революционери, чийто живот е подчинен на принципа, обобщен от Яне Сандански: „Да живееш, значи да се бориш. Робът за свобода, свободният за съвършенство“. Макдермот много е искала биографията на основателя на Българската комунистическа партия да излезе едновременно във Великобритания и в България, но тя е публикувана в Англия през 2014 г., три години по-късно след доста перипетиии ИК „Синева“ я пуска за пръв път на български език. След това издателството пусна на бял свят и биографичните книги на британската историчка „За свобода и съвършенство“ за живота на Яне Сандански и „Свобода или смърт“ за Гоце Делчев. Издателство „Труд” пък преиздаде уникалната й биография на Левски. Не знам друг приятел на България с такъв огромен принос за българската историография и за страната ни изобщо. Мерсия в последните години не пътуваше извън Англия, но в телефонните ни разговори винаги ме е изненадвал нейният  чист български език, макар да казваше, че рядко говори на български.

Марсия Макдермот е родена на 7 април 1927 г. в Плимут. Баща й е капитан-хирург във Военния флот и тя разказва, че първите  й  детски спомени са от Уей-Хай-Уей в Северен Китай, където тогава Англия е имала морска база. След това семейството се връща в Англия, в  с. Дичлинг, графство Съсекс. Завършва руска филология в Оксфорд.  За пръв път пристига в България през 1948 г. с група студенти от Оксфорд на студентска бригада „Майор Франк Томпсън“на строителството на язовир „Копринка“, тогава „Георги Димитров“. Мерсия разказва: „Имахме голямата чест да бъдем приети от тогавашния министър-председател Георги Димитров, който в края на нашата среща ни помоли да информираме нашите сънародници за България. И ние му обещахме, че ще направим това“. Е, Мерсия Макдермот преизпълнява обещанието си!

По време на бригадата тя се запознава с Джеймс Макдермот, за когото се венчава след прибирането им в Англия. През 1952 г. се ражда дъщеря им Александра, сега доктор по химия и преподавател по физико-химия в САЩ. Мерсия така се влюбва в България, че в Англия две години изучава български език в Лондонския университет. За втори път е у нас през 1957 г. като гостенка на Комитета за културни връзки с чужбина, а през 1963 и 1964 е учител по английски език в Английската гимназия в София. От 1958 до 1973 г. преподава английски на дипломати и търговци в Англо-българското дружество в Лондон, чийто председател е.  Започва да пише книги за България.

През 1978 година Макдермот отново пристига у нас, този път за дълго. 18 години тя живее в България, преподава известно време в Английската гимназия. Отказва се за прави дисертация в Оксфорд“, през 1979 г. защитава докторат в Института по история на БАН – „Преди много години в Лондон имах възможност да защитя дисертация за докторска степен, но отказах, защото от темата, която ми бе предложена, там се интересуват съвсем тесен кръг специалисти. Аз исках да просвещавам моя народ върху българската история. Затова реших, че няма смисъл да си губя времето с подобна работа, и се заех с книга за българската история. Сега именно в страната на Паисий Хилендарски имам възможност да защитя дисертация, написана според моите разбирания“.

И започва да преподава в Софийския университет, където през 1980-1989 г. води спецкурс по история на революционното движение в Македония. След като се завръща в Англия, написва няколко книги с българска тематика, включително една книга за богомилите, книга за българските народни обичаи и няколко статии за героите и идеологията на българското националноосвободително движение, които са поместени в списанието на дружеството „Уйлям Морис“ през 2009-2014 г. Мерсия е автор и на първата пълна история на България  (1393 – 1885) на английски език. Би било прекрасно, ако всичките тези изключителни книги може да бъдат издадени и у нас. Засега последната й книга – „Имало едно време в България“, с нейните спомени от пребиваването й тук, е издадена за пръв път на български език от ИК „Синева“ през 2022 г. Невероятни разкази за природата ни, за наши творци, за срещи в страната ни, за историческата памет, бита и етнографията на българите… Тя обича безкрайно социалистическа България, без да спестява неудобни теми, за които пише, както обикновено  с неподражаема ирония.

Като творец, отдаден на науката, Мерсия създава томовете си със скрупульозността на изследовател, въздигащ фактите в култ. Използва архивни документи, обикаля местата, свързани с живота на героите й, събира спомени и фолклор за тях („Народните песни не лъжат!“). В текстовете е вплетен забележителен интелект, повествованието не е в сух академичен стил, а привлича читателя с темпераментността на разказа, с много неизвестни дори за българите подробности от личния, обществения и политическия живот на героите й, с препратки от отминали събития към парещи въпроси на нашето съвремие, чиито отговори и днес пораждат страсти. Веднъж ми изпрати за публикуване едно признание: „Като биограф избирах хора, чиито идеи и деяния са все още поучителни за нас, свързани с проблемите на съвременния свят. Всеки от тях, например, е едновременно родолюбец и интернационалист, всеки един свързва националната свобода със социалната справедливост, с братството с други народи, с равенството и благоденствието за всеки човек, не само за силните и богатите. Затова аз ги обикнах и реших да ги възхваля… Имаме нужда от тяхната мъдрост, от тяхното вдъхновение. Затова мой девиз е хубавата народна поговорка: „Живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите“.

Мерсия е чуждестранен член на БАН, почетен доктор на Софийския университет, почетен гражданин е на Благоевград и Карлово, носител е на „Орден на розата“, на ордените „Кирил и Методий I ст. и „Мадарски конник“. За 24 май 2017 г. Министерството на културата на България я удостои с най-високото си отличие, което й бе връчено в Лондон – „Златен век“ с огърлие и грамота. Когато през 2018 г. й бе присъдена и обявена по време на събора на Бузлуджа наградата на НС на БСП за научни изследвания и политически разработки „Димитър Благоев“, тя във видеозапис, който Христо Георгиев с оператор бе направил в Лондон, се обърна към участниците: „Искам от все сърце да ви благодаря за тази висока награда, за тази голяма, съвсем неочаквана чест… Тогава дойдох в България да участвам в строежа на социализма… Още веднъж ви благодаря. Да живее социализмът!“ Водещите на събора на Бузлуджа, улисани в грижи за Горан Брегович, не отделиха три минути време да покажат пред хилядното множество това последно обръщение на Мерсия към българите… По-късно и тя не бе пощадена от някои родни наши интрижки, от хора, които търсеха слава на неин гръб, опроверга ги със спокойно достойнство. А водещи телевизии не допускаха да се говори за нея и книгите й, понеже я имаха за комунистка.

В последните месеци телефонът на Мерсия не отговаряше на повикванията.  Това бе притеснително. Освен от здравословни проблеми, тя страдаше от разрухата, натрапена на страната ни в последните десетилетия.  Така ми останаха  последните думи, които тя написа в края на спомените си за България:

„Изглежда много българи са си въобразявали, че отивайки на запад, и присъединявайки се към Европа, автоматично ще получат достъп до ослепителното изобилие от потребителски стоки на Запада, без да се лишават от предимствата на социалистическата икономика. Изглежда не им е хрумвало, че в една конкурентна пазарна икономика могат да се окажат на дъното, в редиците на излишните, неспособни да споделят благоденствието, или че промишлеността и селското стопанство на тяхната страна могат да западнат и да се сринат до почти колониална зависимост от чуждестранни инвестиции…

Така или иначе България е почти неузнаваема за онези от нас, които я познавахме преди 1989 г. По всяка вероятност и онези читатели, които я познават едва след 1989 г., ще намерят моите скици от живота тогава също толкова неразбираеми! Тези мои спомени са свързани с един, до голяма степен изчезнал, свят и като такива трябваше да ги запиша. С течение на времето установявам, че противно на твърденията на Шекспировия Марк Антоний, всъщност точно хубавите спомени продължават да живеят и аз все още мисля за България, макар и не без тъга, като за мястото, където прекарах едни от най-странните, но най-щастливи години в живота ми“.

 

Източник: „Ново време“,  3 април 2023 г.

 

Класите и класовата борба днес – Панко Анчев

 

1.

Неолибералната идеология и пропаганда само за някакви си тридесетина години почти напълно разби левите идеологии, преобърна техния смисъл и наложи на носителите им да възприемат напълно нейните идейни принципи. Те буквално се отказаха от всичко, което им е осигурявало популярността и влиянието сред ниските социални слоеве, поддържало е техния дух не само за отстояване на политическите и социалните им права, но и за постигане в близкото бъдеще на революционни изменения и утвърждаване на нова социално-икономическа и политическа система. И заради което се появиха на бял свят и промениха света. Виждаме днес резултата: анемични леви партии в цяла Европа без идеология и воля за истинска промяна на общественото устройство.

Табу станаха редица категории, термини и понятия, с които левите идеологии обясняваха общественото развитие и смисъла на обществените процеси, а също и целите, към които тези слоеве трябва да се стремят. По тази причина се потулиха обективните процеси и обществено-политическата реалност се изопачи напълно. Разпадането на социалистическата система и на Съветския съюз бе границата, отвъд която според неолиберализма започва нова епоха без класи и класови борби, без революции, социализъм, право на труд, социална справедливост. Защото всички мечти на хората са осъществени от капитализма и буржоазното общество е „краят на историята“. Левите идеологии доброволно и угоднически се съгласиха с това.

И обикновените хора (особено в държавите от разпадналия се социализъм) повярваха на сладкогласните сирени на неолиберализма. Политическите субекти, които трябваше да изразяват техните интереси и да ги бранят от насилието на властта, запяха заедно със сирените и напълно забравиха кои са и каква е ролята им в обществото. От речника им изчезна дори думата „социализъм“. Те охотно се съгласиха, че партиите не са класови, а народни. Заговориха за европейски ценности, натовска солидарност, пазарна икономика, а забравиха за работника, наемния труд, експлоатацията, класовата борба. От себе си се отказаха!

Резултатът от това нагаждане към „новите условия“, „демократичните промени“ и към самата „демокрация“ отвори пътя към тяхното маргиназилиране. Предателството на левицата обаче освободи огромна социална енергия, която не може да бъде овладяна и насочена към съзидание без автентичен ляв политически субект. Затова енергията се изроди в насилие и тероризъм. Именно защото обективната реалност си има свои правила, норми и закони и дори някой да не иска да ги забелязва и назовава политически и идеологически, за да ги насочва във вярната посока, те не са изчезнали и продължават да вършат своята работа. И още по-аграсивно дават да се разбере, че съществуват. Една от най-важните причини за глобалния тероризъм, дори и на този, който бива наричан „фундаментален ислямизъм“, „религиозен фанатизъм“ и т. н., е в маргинализирането на левите партии и изчезването на левите идеологии. Крахът на социализма заличи една велика държава, за да утвърди САЩ като единствен световен хегемон. Но този крах остави празно огромно политическо пространство, което преди беше запълнено от социалистическата и комунистическата идеология и те създаваха необходимото противодействие на либерализма и неолиберализма. Равновесието в света бе нарушено, но структурата на буржоазно-капиталистическото общество остана същата, макар и силно гримирана, за да се създаде впечатлението, че е напълно различна от предишната.

И ето, измина известно време и се видя, че недоволствата не са изчезнали, че онеправданите още ги има; бедните стават все по-бедни; живее се все по-трудно и по-трудно. И най-сетне: че така повече не може да продължава. Протестите зачестиха и преминават в неуправляеми бунтове. Остана само да се признае, че класите не са изчезнали и че мирът между тях не е възможен. Защото класовата борба не е прекратена и ще продължи до изчезването на антагонистичните класи. Т.е. до смяната на обществено-политическата и икономическата система.

 

2.

 

Неолибералната пропаганда побърза да внуши на хората у нас, че днес капитализмът е съвсем различен от този, който Маркс и Ленин изучиха и описаха и въз основа на който изградиха идеологията и политическата практика на пролетариата. С тях в Русия бе извършена социалистическата революция от 1917 г., а по-късно бе създадена световната социалистическа система. Неолиберализмът признава, че това е станало, понеже тогава действително е имало антагонистични противоречия между работниците и селяните от една страна и буржоазията – от другата. Капитализмът тогава бил груб и нечовечен. Но след Втората световна война променил характера си и от 60-те години на ХХ век придобил човешко лице и вече се грижел за човека и неговото добруване. Именно благодарение на новия си характер той е успял да постигне такова висока жизнено равнище и благополучие на огромна част от западните общества – за разлика от социализма, който се бил провалил поради органичната си неспособност да гарантира високо жизнено равнище, понеже по природа бил порочен. Новият капитализъм преобразил труда и заличил различията между хората, изравнил жизнените стандарти и направил от работника собственик на средствата за производства. Пролетариатът, който според марксизма е движещата сила и осъществителят на социалистическата революция, към края на ХХ век изчезнал. Заедно с него изчезнали и класовите противоречия и борби. Различията в обществото днес вече са на друг принцип и нямат социално-класов и имуществен знак.

Цялата европейска левица, в това число и българската, повярва на тази глупава и пошла басня. Нейните водачи и пропагандисти протръбиха, че  понеже индустриалният труд сега бил почти напълно механизиран, работникът не е с омаслени ръце, а облечен в чисти престилки. Най-големият им аргумент е, че щом са се появили мениджърите, които управляват производството и потреблението, без да са техни собственици, капитализмът станал хуманен, интелектуален и благороден. Различията между собствениците на средствата за производство, наетият труд и мениджърите, които са наемни работници, се заличили и трите класи нямало за какво да се карат и борят едни срещу други. На тези и на още други пустословия левите в България и Европа кълвяха като риби и дори убедиха и себе си, че марксизмът днес не е приложим към социалната действителност и е безсилен да я обясни и промени. Чудно ли е тогава, че в никоя съвременна политическа идеология или в политическа програма на лява партия не се говори за класи и класова борба? Още по-малко пък за социализъм. Никой не споменава и даже не намеква за революция и възможност за радикална смяна на системата. За смяна на системата се говори като за промяна на начина на управление на държавата и икономиката, но при запазване напълно на икономическите отношения и характера на производството. Риториката е посветена единствено на подобряване на живота и даване на повече синдикални права. Най-радикалния лозунг е „за повече демокрация“.

Не само левицата като политически субект повярва и прие безрезервно твърденията на неолиберализма за изчезването на класите, но и самите класи (и преди всичко пролетариатът) се съгласиха доброволно да изчезнат и да оставят претенциите си към системата. Те напълно се лишиха от съзнанието „в себе си“ и „за себе си“.

Всъщност класите не изчезнаха, а само изгубиха съзнанието „в себе си“ и „за себе си“.

Класите се лишиха от памет и започнаха социалното си битие от 90-те години на ХХ век нататък от начало, отказвайки се от своите традиции и история – истинско политическо генно инженерство. В неолибералното общество се е осъществи гигантска трансформация, която не промени структурата на капиталистическото общество, не преобразува системата, не я подобри и усъвършенства. Просто класите заболяха от тумор в мозъка или от политическа деменция, която изтриха съзнанието й и я лишиха от представата за собственото си съществуване. Никога преди в обществената история не е бил постигана такава манипулация. Това действително е революция.

Аз подчертавам, че този процес, който придоби особена активност през 70-те и 80-те години на ХХ век и в резултат на който бе практически ликвидирана левицата в Европа, а в социалистическия блок комунистическата идеология напълно изгуби смисъл, значение и влияние, защото „пролетарското съзнание“ у членовете на комунистическите партии се разпадна и изчезна, е една от главните причини за краха на социализма, социалистическия блок и СССР.

За всичко това има множество обективни причини, които умело бяха използвани и направлявани от неолибералната идеология и пропаганда, от цялата огромна идеологическа машина на буржоазния Запад. Тази машина правилно отчете какво крепи социализма и как трябва да води борбата срещу него. Тя успя да обезмисли социалистическата идеология, като я лиши от нейния класов характер и от учението за класовата борба, но и да убеди изповядващите я, че тя е причината за неспособността на социализма да произвежда достатъчно и предоставя на хората необходимите им блага.

 

3.

 

Наистина ли капитализмът толкова се е променил от времето, в което са  го описали и анализирали Маркс и Енгелс, а малко по-късно и Ленин, че вече е напълно различен и не съответства на теорията на марксизма? Отговорът на този въпрос отговаря по същество и на въпроса дали е необходима смяна на цялата обществено-политическа и икономическа система или е достатъчно да тя да се подобрява и усъвършенства, да се преодоляват нейните недостатъци и слабости. Както смятат неолибералите и социалдемократите. От тук ще дойде и отговорът и на въпроса каква е функцията на левицата: да бъде революционер или просто реформатор.

Неолибералната идеология отрече класите, но възвеличи т. нар. „средна класа“ и я определи като най-важната опора на днешната икономика. Това е класата на дребния собственик, на еднофамилните производители и търговци, на тези, които сами работят в производството. По-рано тя се наричаше „дребна буржоазия“. Все едно е обаче как ще я наречем – важното е, че все пак неолибералната идеология признава съществуването на някаква класа. На „някаква“, но не и на пролетариата и буржоазията. И то само защото капитализмът бил днес съвсем друг.

Но с какво  толкова днешният капитализъм е различен от т. нар. „индустриална“ епоха или от онзи капитализъм, който Ленин определи като висш и последен негов стадий и го нарече „империализъм“?

Днешният капитализъм е различен единствено по външния вид, в подробностите, риториката, терминологията, бита на хората и в условията на труда, а не по същността си, както е описан от Маркс, Енгелс и Ленин. Вярно е, че в някои държави (но само в някои, които са най-богати и които държат в подчинение всички останали) стандартът на живот на голяма част от общество е доста висок, хората са задоволени с материални блага, получили са социални придобивки. Но именно там през последните години социалното напрежение достига висока точка, избухват бунтове, протестите нарушават реда и спокойствието, недоволството е трудно удържимо. Зачестиха стачките във възлови за европейската икономика отрасли. Очевидно е, че това не са карнавални шествия на „умни и красиви“, не са забавления, а сериозни политически акции, предизвикани от сериозни причини. Това са акции срещу властта и системата. Т. е. политически. И без съмнение характерът им е класов!

И днешният капитализъм разделя обществото на две основни класи, които най-общо могат да бъдат определени като собственици на средствата за производство, и тези, които им продават своя труд. Това са наемните работници. Първите владеят собствеността и наемат труда на вторите. Наемният труд определя смисъла на системата. „Наемният труд, пише Карл Маркс в книгата си „Класовата борба във Франция от 1848 до 1850 г.“ – това е съществуващата вече буржоазна организация на труда. Без него няма капитал, няма буржоазия, няма буржоазно общество.“ (Карл Маркс, Фридрих Енгелс. „Избрани произведения в десет тома“, т. 3, С., 1977, стр. 39) Без значение е дали хората на наемния труд са облечени в костюми, бели ризи и ръцете им са чисти, защото не са потопени в машинно масло; няма значение дали са заети пряко в производството или го управляват, наблюдават го и изработват правила и закони; все едно е дали са пред компютъра и измислят програми или копаят канавки по пътищата. Онова, което ги обединява и ги събира в една класа, е, че те продават своя труд и с получените от тази продажба средства живеят. Някъде този труд се цени високо и се заплаща скъпо; другаде го продават на безценица. Ала не цената на труда е обединителният принцип.

Тези, които купуват труда, обикновено се жалват, че „работниците им не работят“. А тези, които го продават, се оплакват, че „собствениците не плащат добре“. Тук е разделителната линия между тях, дори и тогава, когато тя още не е формирала класово съзнание. Но то съществува и се проявява в тези именно „жалби“, които вече са проявление на „класовата борба“. Едните експлоатират труда на другите, за да получат принадена стойност“, а другите продават труда си на капиталистите, за да си осигурят някакъв „екзистенц минимум“. Уточнявам още веднъж, че този „екзистенц минимум“ не означава непременно коричка хляб, подхвърлена на работника, за да не умре от глад. Сумата пари, с които капиталистът купува чуждия труд, винаги е по-малка от необходимата на работника. Тази сума винаги може да бъде изгубена по волята и съображенията на капиталиста.

Затова и В. И. Ленин дава следното определение на класа: „голяма група от хора, различаваща се по мястото им в исторически определена система на общественото производство, по отношението им (в преобладаваща си част закрепено и оформено в закони) към средствата за производство, по ролята им в обществената организация на труда, а, следователно, по начина на получаване и размера на дела на общественото богатство, с който те разполагат. Класите са такива групи от хора, които могат да присвояват труда на друга, благодарение различното им място в определен сектор на общественото стопанство“ (цитат по Ленин В. И. Полное собрание сочинений. 5 изд., т. 39,с. 15) Определящият белег е отношението към собствеността върху средствата за производство и по ролята спрямо обществения труд и разпределението на общественото богатство. Никакво значение (още веднъж повтарям) няма кой как е облечен, колко получава, дали са изцапани ръцете му с масло или са чисти и добре обгрижвани, дали живее в бордей или в огромен апартамент. Някой може да напомни, че не са малко работниците, които са акционери в компаниите, в които работят. Може и да не са малко, но по правило тези техни акции са анонимни и никой от тях не притежава толкова, че да влияе при взимане на решения. Те му носят малко по-голям доход и повече илюзии, но нищо повече. Вярно е, че го карат да бъде по-старателен и да не му е безразлична съдбата на предприятието, но това не определя мястото му в обществената система и не го прави буржоа и капиталист, а още по-малко собственик на средствата за производство, което пък да му позволява да наема работна ръка. На него са му подхвърлили примамката, че е нещо повече от това, което е. Но едва ли някой се хваща вече на подобна примамка.

И най-сетне: за обективно съществуващите класи няма никакво значение дали принадлежащите към тях хора се осъзнават като класа – поотделно и заедно. Но въпросът защо те не се осъзнават като такива, е изключително важен и актуален. Причините са много и различни. В случая по-важното е, че субективното отношение не променя и не изключва обективния факт. Идва време, когато класовото съзнание се възвръща и се проявява. Сега то се проявява спонтанно и по силата на обективно съществуващите връзки между хората от една класа.

Не е от значение още и това дали пролетарият е богат или пък буржоата беден. Тези две условия влияят върху политическия и идеологическия им избор и в някаква степен определят на кой политически субект да отдадат предпочитанията си в евентуалните избори. Богатият пролетарий може да се окаже в един момент с буржоазията срещу собствената си класа; както и обратното – бедният, а защо не и богатият, буржоа да се бори за правата и дори за властта на пролетарската класа. Но това са, така да се каже, частни случаи, които не отричат, а потвърждават правилото.

 

4.

 

И днес, както вчера и винаги, класите имат класови интереси, които ги противопоставят една на друга или ги съюзяват, но поради липсата на класово съзнание у тях поведението им е аморфно и неадекватно. Вътре в класите сцеплението е на най-ниската си степен, поради което и хората не се чувстват обединени и единни, забравяйки, че интересите им са общи. Това е удобно за капитала и буржоазията, понеже изключва организираната борба на онеправданите срещу системата и тяхната власт не е застрашена. Осъществи се идеалът на социалдемокрацията, за който пише Карл Маркс в книгата си „18 брюмер на Луи Банапарт“: „Своеобразният характер на социалдемокрацията се изразява в това, че тя иска демократично-републиканските институции не за да премахне двете крайности – капитал и наемен труд, а за да отслаби тяхната противоположност и да я превърне в хармония“. (цит. съч., 181) Така се игнорира класовата борба.

Както и да се представят капиталът, наемният труд, класите и класовата борба, както и да бъдат гримирани, опровергавани, скривани или отричани, не могат да бъдат премахнати в рамките на класовото буржоазно общество. Класовата борба може да бъде притъпена, но тя все някога ще избухне отново с пълна сила и ще извърши преобразованията на системата.

Но нека сега разсъждаваме за класовото съзнание.

Голяма заблуда е да се смята, че мирът и спокойствието в буржоазното общество могат да продължават вечно. Каквито и идеологически и пропагандни хватки да прилагат неолибералните идеолози, няма как да осигурят вечния мир. Защото това общество прелива от социални проблеми. Икономиката му е сполетявана от периодични кризи. Капиталистическото общество е общество на егоизма, а егоизмът никога не се смирява с любовта, солидарността, свобода и равенството. Всеки иска да има повече от другия и макар да има за всички, не всекиму се дава, за да живее като всички. И то не защото е невъзможно, а защото ще противоречи на основните принципи на капитализма. Егоистичното общество винаги е разделено, враждебно на самото себе си, неспокойно. Вътре в него винаги ври и кипи – дори и тогава, когато всичко изглежда тихо, кротко и спокойно. Животът в буржоазното общество е в невидимата му част, макар че то показва видимата и обича да се хвали с нея, когато е привлекателна. Но привлекателността е грим, а не негова природа.

Капиталистическия свят – глобалният и в рамките на една държава или една икономическа и военно-политическа общност, е неравномерно развит. Едни държави са много богати, а други – много бедни. Тази диспропорция няма как да бъде отстранена именно заради социалния егоизъм, за който става дума. Дори не може да намалена, макар че пречи на нормалното икономическо развитие и поражда икономически и социални проблеми.

Егоизмът на богатите е безбрежен, ала търпението на бедните не. Когато бедните осъзнаят, че причината за бедността им не е в тях самите, както ги убеждава неолибералната пропаганда, а във вкоренените недъзи на системата и на егоизма на богатите, те вече придобиват класово съзнание и слагат началото на класовата борба в нейните открити изражения и проявления.

Що се отнася до днешната българска капиталистическа действителност, трябва да имаме предвид, че съществуването й е твърде кратко – едва тридесет години от реставрацията й. Все още процесите на натрупване на капитала и утвърждаването на пазара като нейна икономическа основа не са окончателно приключили и социалната структура не е напълно установена. Това забавя и обособяването на класите – да не говорим за проявата на класовото им съзнание и класовата борба. Българският свят още не е свикнал с разделението и порядките в буржоазното общество, с неговите несправедливости и неравенства. България е все още в очакванията си, че „пазарната икономика“ ще им осигури по-богато съществуване. Затова и е неутешима и твърди, че „българският преход е несполучлив“. Българският преход си е съвсем сполучлив, но илюзиите, породени от желанието за „по-добър живот“, който „пазарната икономика“ ще осъществи, са живи и пречат действителността да се види в истинския й вид.

От недъзите на капиталистическото общество и пазарната икономика се възползваха новите капиталисти, а новите пролетарии още се чудят в какъв свят живеят. Това би могло да се причисли към „неуспехите“ на т. нар. „български преход“. Или по-точно – към неговите парадокси.

 

5.

 

Българското общество (начело, за съжаление, с левицата) доброволно се поддаде в края на 90-те години на ХХ век на активна и масирана неолиберална пропаганда, която скри истината за пазарната икономика, социалното неравенство и обяви необходимостта класите да изчезнат, а с тях и класовото съзнание и класовата борба, за да станел животът по-спокоен, мирен, добър, богат. Това продължава да се втълпява вече тридесет години и обществото повярва и свикна с новото си битие. То прие т. нар. „демокрация“ като щастлив изход от бедността и провала на социализма. И вярваше, че е дошло друго време, в което ще възтържествуват свободата, равенството и солидарността. За да заживее богато и щастливо.

Разочарованието го споходи бързо. Но това не бе още причина за реално осъзнаване на състоянието в обществото. Пропагандата (и лявата, и дясната) бяха убедили, че причината за „неуспешния преход“ е в недостатъците на националния ни характер, а не на егоизма и безсърдечието на капитализма. Затова и социалните протести бяха слаби, малобройни и продажни слуги на капитала и буржоазията.

Левите политически субекти изключиха от самоопределението си, че са изразители на политическите интереси и искания на хората на наемния труд, на пролетариата. Така класата, която по презумпция би следвало да се нарече пролетариат, е без истински политически изразител. Това още повече затруднява нейното самоосъзнаване като класа.

Класата се осъзнава като „класа в себе си“ и като „класа за себе си“. Тя най-напред придобива съзнание за собствената си същност, а после и за мястото си в обществото и за целите, които са й поставени за осъществяване. Това самопознание още не е придобито, но то неминуемо ще стане съзнание на класата на наемния труд.

Ако българският пролетариат все още не е придобил класово съзнание и не се е осъзнал като класа, то пролетариатът в европейските държави изгуби това съзнание в резултат на рухването на социализма като система и на СССР. Това стана под внушението на неолибералната пропаганда, която го убеди, че ролята му не е да бъде „гробокопач“ на буржоазията и да премахва капитализма, а сам да се ползва от благата на системата. Защото след разпада на социализма е настъпил краят на историята. Общественото развитие е достигнало върховата си точка, отвъд която няма нищо. Сега бил моментът на усъвършенстване на капитализма, начините на производство и разпределение. Т. е. капиталът и наемният труд нямат причини да бъдат в конфликт и е настъпил моментът на тяхната вечна хармония.

Европейската левица бе напълно обезличена и сломена.

Причините за обществените конфликти бяха определяни като религиозни, верски, етнически, но не и класови.

Навсякъде по земното кълбо, а още повече у нас, конфликтите се задълбочават, недоволството расте, протестите са все по-чести и остри. Това са класови борби. Но аз искам да обърна внимание и на събитията, които биват определяни като терористични и обявявани за проява на „религиозен фанатизъм“ и „война срещу европейската цивилизация“. Те придобиват все по-мащабен характер и взимат много жертви измежду напълно невинни и случайно биващи на мястото на атентатите хора. Този световен вече тероризъм тревожи целия свят. Великите сили уж са се заели с премахването му, но резултатите от усилията им са нищожни. Аз твърдя, че причините за неуспеха в борбата срещу тероризма са в неразбиране неговата същност, характер и обстоятелствата, които го предизвикват. Тук нямам предвид акциите на болни и психопати, а за организираните акции, за които отговорност поемат най-често групировки от ислямския свят. Дори и когато самите организатори и извършители на терористичните акции придават религиозни окраски и стрелят и умират като мюсюлмани за отмъщение или наказание, действията им са политически и би следвало да се разглеждат като проявление на класовата борба. Причините им са в недоволството от насилието, проявявано от големите европейски държави и САЩ над бедните и онеправданите народи, на капитала над наемния труд. Тези причини са в несправедливостите на днешното световно устройство, което обрича едни на разцвет и богатства, а други на мизерия и физическо унищожение.

Точно този тероризъм показва каква беда е настъпила с победата на неолибералната идеология и обезличаването на световната левица. Когато левицата е слаба и немощна, идва времето на крайната левица, чието единствено средство за борба е терорът. Левицата отстъпи доброволно полето на класовата борба и гражданската война на политици, които опорочават смисъла на класовата борба и й придават уродливи форми. Терорът не може нито премахне, нито да намали класовата борба, а само я ожесточава и взима ненужни жертви. Той предизвиква недоволства срещу властта, че не  е способна да гарантира ред и сигурност, но още повече настройва обществото срещу себе си с невинните и безсмислени жертви.

Ако левите политически субекти имаха идеология и не бяха се разпаднали и самоликвидирали, въпросният терор щеше да бъде в съвсем друг размер и щеше да бъде насочен срещу властта, а не срещу невинните граждани. Вината на левицата е непростима!

 

6.

 

В „Манифест на Комунистическата партия“ Маркс и Енгелс определят историята на „всички досегашни общества“ като „история на класови борби“. Тази дефиниция бе оспорвана и опровергавана дълго време – особено в последния половин век от историци, философи, политолози, хуманитаристи с аргументите, че историята не е само класови борби, а и множество други фактори и обстоятелства. Това е вярно, но е вярно също, че в крайна сметка класовите борби са тези, които са причина за дълбоките и качествени изменения в обществата и най-вече за смяната на обществено-икономическите и политическите системи. Единствено те подтикват към радикални промени, в резултат на които светът придобива нов вид.

Маркс и Енгелс не случайно отдават толкова голямо значение на класовите борби като двигател на историята. Но те предупреждават, че пролетариатът е длъжен да осъзнае тези борби и да ги води целенасочено, организирано и идейно убедено, защото е призван да създаде друг тип общество, което ще бъде безкласово. Разрушаването на капитализма и завземането на властта от пролетариата, според Маркс и Енгелс, е естествен резултат от историческото развитие, а не желание и воля на един или друг пролетарски водач. За тази цел работят комунистическите партии. Без такова съзнание класовата борба ще бъде стихийна, разпиляна, неосъзната и постоянно ще избива в тероризъм и насилие.

Уроците на Маркс и Енгелс са валидни и в днешното време, независимо че пролетариатът е разпилян, идейно и политически обезоръжен, принуден да забрави за себе си и за своята историческа функция. Неговите политически изразители са се обуржоазили напълно и съществуват извън историята. Затова са се маргинализирали и практически нямат почти никакво влияние в националните си общества, а и в света левите движения са почти незабележими.

Аз не се съмнявам, че хората на наемния труд, пролетариатът ще ги събудят и поставят на мястото им. За да продължи историята и отвъд обявения от неолиберализма неин „край“.

 

 

Източник: 24may.bg, 02.04.2019 г.