Търсене в този блог

четвъртък, 31 октомври 2013 г.

Път към отговорите - Георги Пирински

За премълчаните откровения на заседанието на Софийската градска конференция на БСП

   Заседанието на Софийската градска конференция на БСП на 26 октомври изпълни дневния си ред, но не стана форум за критичен анализ на поредица от премълчани въпроси - защо само партията не е имала през последните двайсет години нито кмет, нито мнозинство в Общинския съвет; защо, независимо от нашите успехи, БСП трайно се задоволява с мястото на втора политическа сила в столицата; защо са обезличени основните партийни организации... На тази поредица "премълчани откровения отговор някой трябва да даде" 

Няма кой друг да тръгне към необходимите отговори освен всички ние, стотиците хиляди членове, съратници и симпатизанти на БСП в столицата - наистина огромна сила, способна да победи всеки противник, стига да е с твърда воля за победа, борбена организация и еднозначна цел - първо място на следващите избори. Но до нужните за такава кондиция отговори можем да стигнем не моментално, а само в резултат на процес, който включва, първо - ясното назоваване на висящите във въздуха проблеми; второ - отговорна дискусия не просто за решаването, а за изкореняването им; трето - категорични действия в новото направление, водещо не просто към най-много гласове, а към резултат, позволяващ лансирането на качествено нова политика за столицата, която да спечели подкрепата на голямото мнозинство граждани на София.
Несъмнено

отговорността за стартирането

на такъв процес е преди всичко на избраното от конференцията ново ръководство на столичната организация. В мотивите си на заседанието Калоян Паргов назова три опорни точки, на които ще гради дейността си - приемственост, последователност и действия. Но нека се вгледаме дали, така назовани, те са достатъчно надеждни отправни начала за такъв процес?
    Приемственост несъмнено е първото необходимо условие за успех. Партията ни е силна с над 130-годишната си история, в която непреходната ценност е безкористната служба в интерес на хората. Едни от най-светлите примери на тази отдаденост са героите и мъчениците на антифашистката съпротива, чиято саможертва сме длъжни да защитим на далеч по-висок глас и по повод на предстоящата 70-годишнина на 9 септември.
Но приемствеността може да се изроди в криворазбрана лоялност. Защото лоялността поначало не е еднозначна с верността. Лоялността се разбира по-скоро като привързаност към дадена персона, докато верността е към идеята, каузата и организацията, техен носител. Пред новоизбрания председател е предизвикателството да докаже, че не е бил "наложен", че изборът му няма нищо общо с хиперактивността на свръхмотивирани млади дейци във и извън заседателната зала, а е заслужил поста си благодарение на работата си последователно в махалата, като ръководител на района и като член на градското партийно ръководство и общински съветник, за което поначало е натрупал в актива си достатъчно свидетелства.
Последователност също несъмнено е съществен елемент на успеха. Една от главните причини за дълбокото недоверие на хората към политици и политика е задълбочилата се през изминалите десетилетия практика за прескачане от една партия в друга, за промяна на курса "на 180 градуса" на довчерашни застъпници на дадена политическа позиция. БСП съумя, независимо от компромиси и колебания, в основното да остане вярна на каузата на социалната справедливост - постижение, което си заслужава всячески да се укрепва и развива.
Но ако приемствеността не е съчетана с    

постоянно критично преосмисляне

на изминатия път, за да утвърждаваме работещото и едновременно - да се освобождаваме от всичко, което ни спъва и ни компроментира пред хората, тя се превръща във фактор, който в най-добрия случай ни задържа на сегашните ни позиции. Както пролича и на последната конференция, има широк спектър съществени въпроси, от това, каква демокрация отстояваме - либерална или напротив, до този, как собствено функционира процесът на подбор и развитие на кадрите.
Всъщност приемствеността трябва да съчетаем с разработката на нов стратегически курс за новото време, в което живеем, който да остави в миналото аргумента за нестандартните условия, обуславящи нестандартни решения и заключения. Вместо него да стъпим на действителните критерии и измерители за степен на политическо влияние и управленска ефективност, като еднозначно определящите ориентири за работата и оценка на резултатите, които постигаме.
Затова, наред с приемственост и последователност, в програмата на градската организация приоритетно място следва да заеме и промяната - не като периодично повтаряно заклинание, зад което резултатът се свежда до констатации от рода "колкото повече се променя - толкова повече си остава същото". Именно    

съдържателната промяна

изисква процес, който отговорно да бъде обоснован и внимателно подготвен, след което целенасочено и поетапно да бъде реализиран с една цел - пълна мобилизация за печеливша политика. За да загуби стойност "аргументът", че София си е синя и "толкова можем".
Сега ни предстои подготовката и провеждането на заседание на 48-ия конгрес в началото на 2014 г., което да утвърди политическите документи и да създаде необходимата организация за спечелване на предстоящите избори за Европейски парламент на 25 май следващата година. Пределно ясно е, че подготовката и резултатите от тези избори ще имат първостепенно значение за хода на политическите процеси тук, у нас - факт, който ни задължава да постигнем активност и мобилизация, характерни за решаващи национални избори, вместо обичайните при вот за Европарламент.
Това на свой ред предлага добър шанс да разгърнем в средите на партията, а след конгреса - и в обществото, интензивен процес на дискусии и предложения, насочени към успех на изборите и нови позиции сред столичани. На страниците на вестник ДУМА вече намериха място редица, предизвикващи интерес, мнения и публикации по актуалните въпроси на партията и на отговорностите й за нова перспектива за страната. Би било естествено вестникът да стане трибуна и фактор за избистряне на идеите и за единство на действията на всички тенденции в партията и на целия спектър ляво ориентирани среди и структури.
Защото еднозначно следва да отхвърлим хипотезата за зацикляне в повтарящи се избори за ръководство на градската организация - ясно е, че хоризонтът е местни избори 2015, за спечелването на които всички следва безрезервно да се впрегнем да съдействаме на новия председател на СГО и оглавяваното от него ръководство. За да скъсаме с проточилото се прекомерно дълго заседяване на сянка в опозиция и получим възможността да дадем нова перспектива на столицата - водещият импулс за старта на онази промяна, от която така остро се нуждае цялата страна!

 

Материал от вестник "Дума" - 1 ноември 2013 г. 

четвъртък, 24 октомври 2013 г.

120 години вярна служба на народа и социалистическия идеал - Гале Христов

 Доклад на доц. д-р Гале Христов на тържественото събрание за 120 годишнината

на Кюстендилската партийна организация, проведено на 5 октомври 2013 година

вторник, 22 октомври 2013 г.

Среща-дискусия "Александър Лилов и развитието на левите идеи в ХХІ век"

Срещата се проведе в НДК на 21 октомври 2013 г.

В своето изказване Янаки Стоилов заяви, че в днешната българска социална и политическа реалност няма как да не търсим реалните процеси и противоречия, които съществуват в обществото и в партията. Освен идейно-политически тенденции, в партията съществуват и подгрупи, които не са официално декларирани. Една от тях мога да определя като криптосоциалисти - скрити социалисти, които обявяват, че те или техни близки роднини са такива от дълги години, единствено когато дойде време да се заемат административни постове. Казано по-грубо, дори можем да говорим за келепирсоциалисти, които са такива, защото смятат, че няма друга партия, от която да получат политически или административни позиции. Дори и клерикалсоциалисти, които, освен привързани към християнските ценности, се оказват силни застъпници на религиозното начало и на съвременната роля на църквата.
Модерният социализъм като обществен проект трябва да бъде алтернатива на капитализма. Ако социализмът не излиза на обществената сцена, за да преодолее капитализма, той не само губи своята идентичност, а чисто и просто става излишен. Да не забравяме и темата за явната и скритата власт. "Зад това, което ние наричаме правителство, на скрит фронт господства едно правителство без каквато и да е връзка и отговорност пред народа. Унищожаването на това невидимо правителство и разгромяването на неизлечимия съюз между корумпирана икономика и корумпирана политика е решаващото политическо предизвикателство на нашето време." Това са думи на Теодор Рузвелт, казани преди повече от век. Измежду актуалните ни задачи, освен обявяването и провеждането на лявата политика, е и премахването на скритите зависимости в общество, в което се извърши безогледно разпределение на капитала и неговото попадане под контрола на твърде ограничен кръг хора.
С какво печели левицата и защо тя често се оказва в управлението? Това е въпросът за съответствието между думите и делата, за действията в опозиция и в управлението. Един от последните лидери на ГСДП казва: "Ние говорим по Кауцки, а управляваме по Бернщайн." Примерите са достатъчно и в европейската, и в българската действителност. Защото изглежда първото, с което левите партии се опитват да спечелят доверието на избирателите, може би става и едно от първите неща, с които те са готови, ако не да се откажат, да направят компромис.
БСП тръгна да изпълнява голяма част от поетите предизборни ангажименти, но тези, които най-радикално ни отличават от останалите партии, все още остават открити. Би трябвало да настояваме още през следващата година те да станат част от управлението на правителството. Става дума за семейното подоходно облагане, за създаването на национален инвестиционен фонд, който да акумулира по-голяма част от наличния финансов капитал за изпълнение на приоритетни проекти - било от страна на частния сектор, или на държавата. Трябва да търсим реализацията на такъв род отличителни, характеризиращи лявата политика действия. Добра стъпка е предлагането на законопроект, който да освети и да постави под регулиране т.нар. офшорен капитал. Независимо, че това дойде като инициатива на друга партия. Днес в Европа има много повече шансове да бъдат поставени проблемите за финансовите транзакции и тяхното облагане, за изсветляване на капитала, защото той отдавна е намерил с покровителството на много от правителствата удобните ниши, в които да работи в своя полза, а не в полза на обществото.
Добре е към всяка наша общинска и районна организация да бъдат създадени програмно-кадрови съвети. Ние имаме структури с политико-експертна ориентация, които да подготвят предложения по редица секторни политики, но тези групи трябва да дават възможност на социалистите да се чувстват постоянно включени в процеса на формирането и реализацията на политиката. Те ще направят много по-резултатна и нашата кадрова дейност. Имаме заслужили и недотам заслужили хора, които чакат поредните назначения. Да се запитаме дали всички те са имали активни позиции, реални и обосновани предложения, още когато не сме били на власт. Трябва да дадем път на хората, които могат да предлагат и да провеждат политика.
Заедно с моите колеги работя БСП да бъде на власт, но тази цел сама по себе си не е достатъчно мобилизираща. Тя трябва да се възприеме само като условие за постигане на по-важната, по-амбициозна и национално сплотяваща цел - промяна на модела на развитие на България. Само така ще се измъкнем от дълбокия и кален коловоз на мъчителния български преход. Трябва да приложим политика, която съвпада във висока степен със сегашните национални задачи, които трябва да реши България.
Ние сме за засилване ролята на държавата и в същото време за освобождаване на гражданската и стопанската инициатива. Отново трябва да заявим необходимостта да спре приватизацията на политиката, което означава тя да не бъде подвластна на корпоративни и свързани с други, нелегитимни, интереси, средства. Докато не се национализира политиката, т.е. докато не започне тя да служи на интересите на гражданите и на народа, няма да се решат справедливите икономически и социални искания на хората.
Новата политика означава да скъсаме с клишетата на неолиберализма, предизвикал най-дълбоката от десетилетия финансова и икономическа криза. Необходима е политика, която включва ограничаване на монополите и съчетава представителната и пряката демокрация, активното гражданско участие. Тя изисква социално ангажирана държава и солидарно общинско общежитие. Изисква и политици, които са изстрадали досегашния си опит, които притежават компетентност и намират възможности там, където другите търсят оправдание. Политици, които залагат не на омразата, а разчитат на диалога с гражданите и специалистите, които са носители на политически морал, последователни в отстояване на интереси и позиции, поемат реална политическа отговорност за своите действия.
Основните ни задачи са да постигнем растеж и висока заетост, добри доходи и социална сигурност, с особено внимание към младежката безработица и тежкото положение на пенсионерите. Трябва да потърсим и промени в начина на субсидиране на земеделието. Крайно време е държавата и общините да съдействат за създаване и на условия за изкупуване и за преработване на земеделската продукция.
След като в България и Европа възникват все повече радикални десни идеи, можем да намерим отговора само в радикалната лява политика, която да спре този десен поход. Трябва да преосмислим новите съюзи, не просто между старата умерена левица и десница, а между създаването на нова лява платформа, на която инициатор да бъдат именно социалистическите партии. Платформа, която да обедини голяма част от обществото и левите сили в лицето на социалисти, социалдемократи, зелени, нови леви, дори либерали.
Призовавам Сергей Станишев в началото на следващата година да инициираме провеждането на обсъждания, дори европейска конференция, за новия европейски ляв реформизъм, който да даде и голяма част от новата платформа за предстоящите европейски избори.
Последната ни среща с Александър Лилов беше малко преди неговата кончина, каза Я. Стоилов. Въпреки тежкото си състояние, той отново говореше предимно за България. И каза: "Вслушвайте се в исканията на хората и намерете политическо решение, иначе - жална й майка на България." Стратега употребяваше често и една друга фраза: "Тук е Родос, тук скачай!" Нека да го направим сега и с всички свои последващи политически и обществени действия.

Предлагам тази среща да стане ежегодна, каза Николай Малинов, защото темите, които се повдигат днес, няма как да бъдат изчерпани за няколко часа. Категоричността и яснотата на позицията, която имаше другарят Лилов, определено са дефицит в нашата партия и в лявото като цяло. Недостатъчната дискусия по тези теми не позволява да наложим своето виждане по повдигнатите въпроси, въпреки че имаме нашите идеи.

Васил Проданов беше казал в свое изказване, че ни интересуват битките за бъдещето, а ни занимават само с миналото и дребнотемието. Тук се занимаваме с фундаментални и важни за държавата въпроси. Затова дискусията трябва да има ежегоден характер. Предлагам тази дискусия да бъде издадена на книжно тяло, за да не остане затворена между тези стени. Много се каза за новото ляво и как да се роди. То трябва да се роди в такива формати.
С делата си Александър Лилов успя да реформира, а не да трансформира партията. И именно от такъв тип поведение - реформаторско, се нуждаем в лявото пространство. Като философ, политик и като човек Александър Лилов предаде много уроци. Ученици могат да бъдат всички, които се вълнуват от проблемите на обществото днес и перспективите на обществото утре.
Първият урок за мен е, че социализъм ще има, ако се намерят достатъчно мощни, търпеливи, упорити и целеустремени сили. Той не е просто част от обективни закономерности. Социализмът на бъдещето може да остане просто пожелание, утопия. Думите на Лилов, когато преподава този урок, са други, но това е смисълът. Светът предлага много възможности, включително и драматично връщане назад. Нещо, което разбираме като свидетели на българските реставрации на бедността, егоизма, разхищението и бездушието. Истински ученици на Лилов ще бъдат тези, които с поведението си показват, че историята не се прави сама, че настоящето не е нещо, което се стоварва върху нас. Историята и бъдещето ни ще бъдат такива, каквито сами ги направим.
Лилов обвързва социализма на бъдещето не с класовата революция, а с великата глобална революция, която от своя страна се състои от няколко революции - технологична, екологична, образователна, комуникационна, демографска и управленска. Какъв е урокът за мен? Социализмът на бъдещето не може да бъде чисто и просто локално явление. Най-важното нещо, за да бъде осъществен този социализъм, е неговият интернационализъм. Без съвместните усилия на левите в света социализмът не може да бъде осъществен. Така разбирам аз този урок на Стратега. Без глобална солидарност глобалната революция ще доведе до всичко друго, но не и до социализъм.
Ако днес има истински действащ и ефективен интернационализъм, то той е на глобалния капитал. Засега достойна сила, която му противодейства, няма. Днес солидарността на капиталистите диктува това, което се случва. Благодарение на тази солидарност офшорните зони са толкова силни. Финансовият капитал е стотици пъти по-мощен от производствения. Социалните придобивки на хората навсякъде се свиват. Пропастта между бедни и богати навсякъде се увеличава. Интернационализацията на лявото в условията на глобалния капитализъм е новата задача. Тя трябва да се случи с усилията на всички леви мислещи политици в света. Ако не се случи, социализмът няма да бъде. Бъдещето на социализма ще остане вечно бягащ хоризонт.
Миналата седмица министърът на вътрешните работи на Франция направи изказване срещу ромите. Рейтингът на този министър сред десните избиратели скочи, а сред левите - рязко падна. Много ми се иска да доживеем мига, в който и българското общество, и сензорите на българския избирател ще могат да отличават левите от десните мерки. В този смисъл сме длъжници пред Александър Лилов, заключи Малинов.

За мястото на БСП в политическия живот на България, както и за важността на осъществяването на левите политики говори лидерът на социалистическата партия Сергей Станишев. Той подчерта, че за БСП и левите партии целта е водеща при дейността им. "Левицата винаги е програмна. Ако левицата насочи вниманието си само към всекидневието и в решаването на текущи политически, икономически и социални проблеми, тя ще се изравни с другите политически партии и ще загуби своя смисъл на съществуване. Нейният мироглед е много по-широк и всеобхватен - социално, икономически и политически", категоричен бе лидерът на БСП. Станишев обърна внимание на честата дискусия, която се генерира в българското политическо пространство - темата за новото ляво.

"В началото на 90-те години се твърдеше, че запазването на единството на БСП е вредно и че начинът БСП бързо да се демократизира е да се раздели. Слава Богу, това не се случи по начина, по който други фактори се опитваха да го наложат на социалистическата партия. Дискусионното разнообразие, споровете, сблъсъците на идеи са изключително полезни и здравословни, стига в спора да се ражда истината - вярната политика, основана на общи ценности в рамките на БСП и българската левица", коментира соцлидерът Председателят на БСП добави, че социалистическата партия винаги се е противопоставяла на безобразията на прехода. "Тя винаги се е уповавала на програмите си. БСП е партията, която се позовава на ценности и последователна политика. Проф. Лилов беше привърженик на промяната, която запазва и добрите постижения. БСП не се е отказвала от постиженията от времето на социализма. Онова, което е липсвало на БСП по това време, е била свободата", добави Станишев.
Бяха отчетени и уникалните качества, които е въплъщавала в себе си личността на покойния Александър Лилов. "Лилов имаше научно-концептуално виждане за развитие на левицата и БСП, от една страна. Той бе и ефективен лидер на партията в един от най-трудните й моменти. Имаше изключително широк интелектуален поглед върху процесите не само в България, но и върху политическата обстановка в Европа и света. Лилов не беше заключен в националното, а гледаше в широк, интернационален контекст", заяви Станишев. Той бе категоричен, че съчетанието между всички качества на Лилов, както и прозорливостта му, го правят важен не само за БСП, а и за прехода, защото той е спомогнал за мирния преход от едно обществено устройство към друго.

Историкът проф. Искра Баева добави, че преходът, който Лилов е осъществил за БСП, е бил категоричен, с ясна посока на демократизация на партията, а оттам - и за цялото общество, но не с драстично движение. "С други думи - не революционен, а еволюционен преход", каза тя. Според нея не само БКП, но и БСП се е цепила през годините, но от нея са се отделяли малки групи, които постепенно са залязвали, а голямата партия е оставала. БСП я подкрепят хора с най-различни идейни убеждения, но това не е лошо, защото там, където има малко идейни спорове, малко идеи, няма много бъдеще анализира Баева. Според нея от идейните различия се раждат истинските, прагматични и верни като посока идеи. Баева смята, че цялата левица е изправена пред кръстопът. "През последните години от живота си Лилов нееднократно е предупреждавал за твърде голямото отдалечаване на левите партии от лявата им основа - от идейната им и програмна основа. Това отдалечаване е толкова голямо, а в кризата, в която продължаваме да живеем, БСП все още не е предложила изход, и резултата го виждаме все по-ясно - избори печелят все по-често популистки партии", предупреди тя.

Зам.-председателят на БСП Георги Пирински припомни някои от основните тези, застъпвани в програмата на БСП. Обновлението и модернизацията на БСП, чийто застъпник бе и Лилов, бяха част от нещата, за които Пирински подчерта, че фигурират и в сегашната програма на БСП. "Всички чувстваме необходимостта от дискусия - много сериозна и освободена от различните склонности към етикетиране на участниците. Има инициатива, обявена от Георги Първанов, има дискусионен клуб от в. "Земя", има дискусия, организирана от софийския "Клуб 21", чухме идеята за дискусия в основните организации. В телевизионно предаване чух заявки и за формирането на една нова левица. Няма лесни отговори какво означава реална реализация на една лява алтернатива в днешна и утрешна България и Европа. Простото обявяване за отхвърляне на неолибералния модел не е достатъчно за победния ход на една нова левица", подчерта Пирински.

За значението и присъствието на Александър Лилов на българската политическа сцена говори и политологът Валери Жаблянов, който в момента е депутат от КБ. Той също отчете приноса на Лилов като председател на БСП в едни от най-трудните й години. "Категорично социализмът в България се състоя, както и в голяма част от света, макар и в друга форма, и не в тази, която е успяла да покаже своята конкурентност в западния свят. Важно е да се отговори на въпроса, който тежи върху всички нас, хората, свързани с БСП - можеше ли БСП да предприеме други стъпки за развитието на България по друг начин. Отговорът е ясен - "не" след разпадането на световната социалистическа система." "Идеята, че БСП би могла да се справи по друг начин, освен да плува в цунамито на неолиберализма, мисля, че не е реалистична", анализира Жаблянов.

Икономистите Иван Ангелов и Стефан Стоилов призоваха БСП да прави внимателен анализ на действителността и да води наистина лява политика, а не да се подвежда по течението на неолиберализма.

Нядавам се, че моето поколение е в такава степен на зрялост и мъдрост, с каквато Лилов и неговото поколение през 1990 г. се опитаха да дадат един ляв и по-хуманен път на трансформацията на България, обяви пред събралите се и социологът Михаил Мирчев. Според него Лилов е бил персонификация на интелектуалното начало в БСП и ненапразно е бил наречен Стратега.

Председателят на Съюза на тракийските дружества в България Красимир Премянов призова Центърът за исторически изследвания към БСП да бъде кръстен "Александър Лилов" в памет на Стратега.

Според Мирослав Попов драмата на Лилов е била в това, че той ясно е поставил проблема с бедността на България, но е видял неговото решаване в рамките на прехода.

 

За мен в България новото ляво може да мине единствено и само през БСП бяха думите на журналиста от в. ДУМА Александър Симов. Според него единствено и само БСП има интелектуалния и идеологически потенциал да промени не само България, но и самата себе си. Хубаво е да си мислим, че може да има някакво абстрактно, самодостатъчно ляво, което да е независимо от партии, но в края на деня човек трябва да знае кои са хората, с които може да извърши промените, обобщи Симов. Той синтезира своята идея с думите: "Битка за различна БСП - да, битка срещу БСП - никога."

 

 

По материали на вестник „Дума”

 

неделя, 20 октомври 2013 г.

Социалното неравенство убива демокрацията - Петър Волгин

 

"Социалното неравенство  днес би накарало създателите на модерния проект да се изчервят от срам". Това е заключението на Мишел Рокар, Доминик Бург и Флоран Оганьор в статията им "Застрашеният човешки вид", публикувана в Льо Монд на 3 април, 2011 г. И наистина във времената на Просвещението, на мислители като Декарт и Франсис Бейкън стандартът на живот на най-богатите не е надвишавал два път този на най-бедните. Днес доходът на човек от населението в Катар- най-богатата страна в света - е 428 пъти по-висок от доходите в най-бедната държава Зимбабве. Мишел Рокар и неговите съавтори предупреждават, че първата жертва на задълбочаващото се неравенство ще бъде именно демокрацията, защото в един момент бедните и обезправените ще прибегнат до насилствени действия срещу свръхбогатите. В своя много важен труд "Цената на неравенството", който скоро ще бъде преведен и у нас, Нобеловият лауреат по икономика Джоузеф Стиглиц също предупреждава, че ако неравенството продължава да расте, първите жертви на този процес ще станат именно представителите на елита, които в момента толкова безметежно се наслаждават на богатствата си.

Изобщо всички смислени хора отдавна са разбрали, а и много убедително са доказали, че в общества, в които неравенствата стават все по-дълбоки и по-дълбоки, не може да има истинска демокрация. Когато едно малцинство контролира целия ресурс на една държава, ще бъде твърде наивно да очакваме от същото това малцинство да се съобразява с принципите на свободата, справедливостта, демокрацията. Богатите нямат нужда да правят това. Те спокойно могат да си купят политически партии, депутати, премиери, медии и да осигурят изпълнението на всичките си желания. И нещо, което е не по-малко важно, но за жалост остава встрани от общественото внимание. Най-съществената покупка, която правят хората с многото пари, е покупката на онези личности, които обясняват света. Когато купените от богаташите политолози, социални антрополози, журналисти непрекъснато ти втълпяват как социалното неравенство всъщност е нещо естествено, как едва ли не наличието на много богати и много бедни е природен закон, желанието ти за съпротива неизбежно намалява. Така де, как да се съпротивляваш срещу природните закони!? Именно това е целта на безбройните неолиберални, либертариански, пазарно-фундаменталистки фондации. Те се финансират от най-богатите хора на планетата, пръснати са по целия свят, вече са достатъчно много и в България, и основната задача на техните активисти е да ни убеждават, че увеличаващото се неравенство е най-нормалното нещо на този свят. Твърдят, че ние не само не бивало да се борим срещу тази тенденция, ами напротив, трябвало да я подпомагаме с цялото си сърце и душа. Т.е. обществото като цяло трябвало да прави всичко възможно, за да могат богатите да стават още по-богати. И след като те станели съвсем невъобразимо богати, тяхното богатство щяло да почне да се процежда надолу към нас, по-бедните. Това е т.нар. "trickle-down economy", която е любима на либертарианците и с която те оправдават разширяването на социалното неравенство. Зигмунд Бауман, който безспорно е един от най-значимите съвременни мислители, абсолютно аргументирано разбива тази теория в книгата си "Дали богатството на малцината е от полза за всички нас?" Бауман доказва, че единствените, които имат полза от увеличаването на богатствата, са самите богаташи. Той развенчава и един друг много популярен мит - че свръхбогатите напълно заслужено са такива, защото са придобили ресурса си благодарение на много талант и труд и защото допринасят най-много за развитието на обществото. Какъв е приносът на свръхбогатото малцинство видяхме съвсем скоро, когато именно тяхната алчност предизвика последната световна финансова и икономическа криза. Нещо повече, банкери, политици, висши корпоративни мениджъри не само не си получиха заслуженото, ами, напротив, излязоха от кризата още по-богати, благодарение на парите на обикновените и не толкова талантливи данъкоплатци. Както пише Зигмунд Бауман, "хората, които са богати, забогатяват само защото са богати, а хората, които са бедни, обедняват само защото са бедни". С тъжна ирония авторът определя този процес като първия перпетуум мобиле в човешката история.

Едва ли има нужда да цитирам още автори и техните книги по тези теми. Българската действителност е най-доброто доказателство за пълната несъстоятелност на либертарианските идеи колко полезно е неравенството, защото то амбицирало хората да работят повече и как богатите трябвало да станат по-богати, за да имат полза и останалите. Да, от увеличаването на богатството на богатите имат полза жените, децата и любовниците им, но в никакъв случай обществото като цяло. Обществото не печели нищо от това, че почти целият ресурс се концентрира в ръцете на няколко богаташи. И тази тенденция не бива да бъде приветствана, както ни съветват неолибералнитеNGO-та. Тя трябва да бъде постоянно оспорвана и в крайна сметка, прекратена. Естествено, концентрирането на богатствата в ръцете на малцина няма да спре ей -така, от само себе си. Този процес може да бъде спрян единствено при положение, че имаме политици, партии, синдикати, неправителствени организации, медии, които ще работят за интересите на мнозинството, а не на един или друг олигархичен кръг.

                                                            *       *       * 

 

Коментар на Петър Волгин в предаването  „Деконструкциа” по  БНР – 19.10.2013

 

 

неделя, 6 октомври 2013 г.

Подуянски прочит на Маркс в 21 век - Александър Симов

 

 

Нямах си друга работа тези дни и зачетох "Манифест на комунистическата партия" на Карл Маркс и Фридрих Енгелс. В новата епоха, смятам, това е книга за която всички са чували, много хора могат да цитират нейното ефектно, публицистично начало, но, подозирам, малцина са тези, които могат да мръднат от това място и да разкажат какво пише в текста след това. Още една забележка - в книгата си за Маркс "Световния дух" Жак Атали се спира на един детайл от твореца Маркс за който лично аз не знаех. Атали разказва, че Маркс има проблем като автор с това да завършва своите книги. Той е мащабен анализатор на капитализма и постоянно натрупва нови и нови примери, нови и нови разсъждения в своите текстове и заради това не чувства нито един от тях истински завършен. С "Манифеста" нещата стоят по друг начин. Той е тезисно изложение на някои от идеите, които вълнуват Маркс и Енгелс и е написан бързо. Според Атали просто Маркс не е чувствал това като книга. Вероятно французинът е прав. Но, ако изчистим погледа си от злонамереност (това е модерният демон на епохата, която си мисли, че знае всичко и, че е преживяла всичко) и от пластовете зловредна пропаганда натрупани върху тази книга, в нея можем да намерим истински бисери.

 

Дори само от първата глава на "Манифеста" можем да разбием поне 5 мита за Маркс, както и да открием стряскащата му прозорливост на анализатор и способността му да се вглежда в процесите, без непременно да отклонява погледа си от преходните явления и интригантските личностни политически драми.

Давам ви пример. Елементарното идеологическо ниво на българската десница е един от тъжните артефакти на прехода, но ако отворите десните блогове ще срещнете интрепретации на Маркс, които могат да ви вземат ума със своята налудничавост. Маркс, разбираш ли, пишат тези от десните, които са способни само на икономическа критика (защото има една част от тях, които наричат Маркс Кашел Мордехай и представете си оттам-нататък какво е нивото на текстове им) пишел срещу богатите без да си дава сметка, че те развиват света.

Абсолютно невярно. Маркс е най-силния глас срещу несправедливостта на обществените отношения, но той винаги, във всеки свой текст си дава сметка за реалната ситуация.

Вижте какво пише: "Буржоазията не може да съществува, ако не революционизира постоянно оръдията за производство, значи и производствените отношения, значи и всички обществени отношения".

Технологичното развитие е инструментът на буржоазията (ако се придържаме съм лексиката на Маркс) за политическо дълголетие. Което отличава пазарните отношения от времената на феодализма например. Още един цитат: "През време на своето едва стогодишно класово господство буржоазията създаде по-масови и по-колосални производителни сили, отколкото всички минали поколения, взети заедно".

 

И именно това, че технологичното развитие е инструмент за запазване на политическо влияние, кара Маркс да предскаже това, което днес наблюдаваме в световен мащаб - мащабната бизнес експанзия по света. С други думи - глобализацията. Той я описва стратегически много преди Зигмунт Бауман например: " Нуждата от все по-широк пласмент на нейните продукти гони буржоазията по цялото земно кълбо. Тя навсякъде трябва да проникне, навсякъде да се настани, навсякъде да установява връзки. Чрез експлоатацията на световния пазар буржоазията превърна производството и потреблението на всички страни в космополитически. За голямо огорчение на реакционерите тя изтръгна изпод нозете на промишлеността националната почва".

 

При това Маркс и Енгелс първи, ама наистина първи намират основания не само за политическа критика на подобен тип експанзия, но за морална такава. Въпросите, които днес вълнуват Наоми Клайн, Чомски и много други радикални мислители първи за повдигнати от Маркс, който в зората на индустриалния капитализъм е имал очи да види моралните дилеми на бъдещето. Дилемата за това, че размахът на развитие на технологиите превръща света в глобален пазар в който няма никакво място за обикновените хора. В този смисъл развитието на технологичните производства не освобождава човека, а го превръща в механизъм, в гайка на системата, направо в нейна жертва, защото кризата и капитализмът са като братя-близнаци, а при всяка криза го отнасят обикновените хора.

Всъщност това е критиката на капитализма за която критиците на Маркс изобщо не говорят. Той е безмилостен към буржоазията, не, защото се е събудил накриво, а защото вижда, че тези съвременни производствени отношения отчуждават човека от неговия труд. Това си е направо екзистенциалистка критика.

 

Само вижте за какъв стил говорим. Това е толкова изящен политически текст, че ми е жал за всички, които не могат да разберат красотата на идеологическите размишления:

 

"Навсякъде, където извоюва господство, буржоазията разруши всички феодални, патриархални, идилични отношения. Тя безмилостно разкъса пъстрите феодални окови, които връзваха човека за неговите „естествени повелители“, и не остави никаква друга връзка между хората освен голия интерес, безсърдечното „плащане в брой“. Тя удави в ледената вода на егоистичната сметка свещения трепет на религиозния екстаз, на рицарското въодушевление, на еснафската сантименталност. Тя превърна личното достойнство в разменна стойност и на мястото на безбройните, гарантирани и придобити свободи постави само една свобода — безсъвестната свобода на търговията. С една дума, забулената с религиозни и политически илюзии експлоатация тя замени с откритата, безсрамна пряка, бездушна експлоатация."

 

Нека да не пресилваме излишно анализаторския талант на Маркс - той е бил мощен и гениален учен, но няма как да е знаел и да е можел да предскаже всичко. Човек като него, който описва от обаче едно огромно, немистично, а съвсем технологично зло, отчаяно се е нуждаел от сила, която да му противопостави. И намира образът на пролетария. Между другото в епохата на Маркс, а доста години след нея, това е бил съвсем адекватен образ, защото лично аз не мога да ви посоча друго политическо учение, което за толкова кратко време да е добило такава масовост като марксизма. Но дори и самият Маркс е бил наясно, че пазарните отношения са отношения в постоянно развитие заради това едва ли бе се изненадал, че дефиницията за наемен работник много се е променила с което прави описването на думата "пролетарий" в наши дни доста проблемна. Давам ви пример - банкерът-вампир Левон Хампарцумян не е собственик, той е наемен работник, с малката подробност, че според слуховете му заплатата е над 200 хиляди лева месечно. Не ви разсейвам с реалност, давам ви пример за промяната на времената.

Което не означава, че марксисткият анализ не е актуален. Напротив. При всяка системна несправедливост в този свят, рано или късно някой прибягва до Маркс, което показва, че в неговите думи хората продължават да намират някаква истина за себе си.

 

Още един цитат (ще ви затрупам с цитати, защото думите говорят по-добре от всичко останало): "В рамките на днешните буржоазни производствени отношения под свобода разбират свобода на търговията, свобода на покупката и продажбата".

С какво не сте съгласни в това изречение. Дори и, ако вземете Европейския съюз за пример, въпреки, че той представлява светла утопия за социалност, ако го сравним с други части на света, ще видите, че властта е готова с желязна ръка да осигури свободата на движение на банковите капитали и на стоките. Когато обаче стане дума за свободна придвижване на хората, което е част от същата тази свобода, която ни рекламират, изведнъж започват да действат антиемигрантски закони, ограничения и направо масови депортации на бедни роми. Коя точно и къде е свободата тук? Маркс още навремето е схванал лицемерието на основните постановки на които се крепи системата. Свободата е за тези, които могат да бъдат на едно ниво с управленските елити, всички останали живеят в илюзия за свобода. Днес, трябва го признаем, тази илюзиия за свобода е малко по-добре финансово подплатена, но това е отменя факта, че е само илюзия. Точно заради това Маркс иска революция. За него подобно положение на нещата не е демокрация. Той иска постигането на демокрация, но тя е възможна, едва когато диктатурата на клишетата стана очевидна.

 

Хахаха, а идеята за "общите жени" очевидно е стара интригантска манипулация, защото в "Манифеста" й е отговорено по железен начин:

"Но вие, комунистите, искате да въведете общност на жените — крещи ни в хор цялата буржоазия.

Буржоата гледа на своята жена само като на оръдие за производство. Той чува, че оръдията за производство трябва да се използват общо, и, естествено, мисли, че и участта на жените ще бъде такава.

Той и не подозира, че се касае именно за премахване положението на жената като просто оръдие за производство."

 

Още една критика към Маркс. Той си представял общността на пролетариите единна, за него те живеят в общо отечество, което няма нищо общо с буржоазната държава като такава. Обаче не е бил прав за това. Или е бил прав, но човек може да се осъзнае като част от класа едва, когато има някакво ниво на политическо съзнание. А при липсата на такова ниво, национализмът става единственият крепежен елемент на едно общество. При това национализъм, който може да стигне до невероятно уродливи форми и зловеща ксенофобия. Заради това по-късните марксисти не първо бяха просветители, а едва после политически работници. Но те са имали какво да разкажат на хората. Имали са каква мечта да им предадат. Имали са как да ги заразят с усещането за свобода на ума, която се простира отвъд дребните ограничения на ежедневната политика.

Всъщност Маркс и Енгелс в този прословут "Манифест" описват много яко каква е целта, която комунистите преследват. И тази цел е направо анархистка, защото тя цели премахването на политиката от живота на хората:

 

"Когато в хода на развитието изчезнат класовите различия и цялото производство бъде концентрирано в ръцете на асоциираните индивиди, тогава публичната власт ще изгуби своя политически характер. Политическата власт в собствения смисъл на думата е организираното насилие на една класа за потискане на друга. Когато пролетариатът в борбата си против буржоазията необходимо се обедини в класа, когато чрез революция превърне себе си в господстваща класа и като господстваща класа насилствено премахне старите производствени отношения, той заедно с тези производствени отношения унищожава условията за съществуване на класовата противоположност, унищожава класите въобще, а с това и своето собствено господство като класа".

 

Пролетариите печелят революцията и с това не установяват "диктатура на пролетариата", а в момента в който ултимативната справедливост е установена самата идея за политика, класи и насилие изчезва завинаги.

Не знам дали е постижимо.

Но пък това няма ми попречи да си мечтая.

 

 

                                                       *         *         *

 

 

От блог на Александър Симов – 5 октомври 2013 г.

 

Антиселекцията като доктрина - Калина Андролова

 

 

Преди години работех в частна радиостанция, където екипът периодично се събираше и обсъждаше какво трябва да се прави, за да има радиостанцията пазарен успех. Станцията беше наполовина британска собственост и тукашните й мениджъри се опитваха да работят с похватите на западния опит, имаше корпоративна култура, добро отношение, известен креатив, опит за интелигентна селекция. Между колегите много обичахме да си споделяме и да си припомняме думите на Джим Аркара, експрезидент на ABC радио, притежавано от Дисни Кепитъл Ситис, един от най-успелите хора в света на радиобранша изобщо. Съветът на Аркара какво да направиш, за да има една радиостация сериозен успех, е следния:

„Наемай умни хора и си запиши това десет пъти! Съвсем сериозно, - казва Аркара, - това е всичко, което мога да дам като съвет на който и да е радио директор.”

Разбира се, става дума за Съединените щати, където талантът е на почит, където от търсенето, управляването и развитието на талантливите хора зависи просперитета на всеки бизнес. Когато в едно общество, каквото е нашето, съществува криминогенна икономическа атмосфера, то тогава талантът няма никакво значение. Налице е антиселекция по всички равнища на обществото. В бизнеса, в държавната администрация, в партийните структури, в културната и медийната сфера, навсякъде. Защото паричните потоци се движат основно от държавата към бизнеса по пътя на корупцията, връзките, клиентелизма, тоест от властта в посока към обръчите от фирми около всяка партийна централа.

Разбира се, политическата протекция на корпорации съществува навсякъде по света и дори корпоративните лобита диктуват определени решения на държавните департаменти както във вътрешната, така и в международната политика. Но освен това, в другите части на света съществува и факторът пазар. У нас в действителност съществува следния невероятен парадокс: имаме огромен брой пазарни фундаменталисти, но нямаме истински пазарни отношения. Капиталите у нас се задвижват от изключително антипазарни отношения, преливащи от зависимости и поквара.

Измамната атмосфера в българската икономическа действителност, разбира се, продуцира и подобна политическа наличност. Антиселекция на кадри, опит да се постигне изборен политически резултат през машинации, интриги, шмекерии, но не и на пазара за електорални души. Изобщо принципът на некадърността се е вселил в основните кодове на съществуване на това общество и тази държава. И тази убийствена и изтощителна инерция води страната ни в задънена улица. Вече почти четвърт век строим демокрация. И ръкопляскаме на недоразбрания смисъл на свободата. Бяхме се съсредоточили върху това да се освободим от всякакви норми, да разтрошим всички граници, да преобразим миналото, да свалим ужасните бариери – пазарни, морални, личностни и др. Стигнахме до пълна анархия, без да схванем, че демократичната свобода означава не просто отслабване на правилата и освобождаване от нормите.

Свободата не е само отсъствие на тоталитаризъм. Тя е още и присъствие на нещо, защото иначе се стига до т.нар. безотговорна власт. Не бива да забравяме, че режим, доминиран от телевизионния монопол върху създаване на общественото мнение, може да се окаже не по-малко задушаващ от класическите репресивни режими. Разтурването на икономиката на социализма беше съпроводено от потресаващ хаос, в който „архитектите” на нашата свобода конструираха своя личен олигархичен модел, и днес на преден план виждаме да се избутват само хора с висока степен на ментална и обикновена корупция.

Има една забавна фраза на Уинстън Чърчил, която харесвам заради описанието на дълбокия парадокс в нея. Чърчил казва:

„Мислех, че ще умра от старост. Но когато Русия, изхранваща цяла Европа с хляб, започна да купува зърно, разбрах, че ще умра от смях.”

Това изречение лесно може да се перифразира и всъщност представлява чудно описание на нашата объркана държава, една земеделска страна, която толкова е ударила дъното на своята политическа и икономическа несъстоятелност, че внася плодове и зеленчуци от чужбина. Защо?! Заради крайната несъстоятелност на управленски, политически, държавнически умения, заради непрестанно водената политика по проваляне на тази страна.

Нека завърша с това: демокрацията, единствено в дискурса на личните и малцинствени права, не е достатъчна. Трябва ни интелигентен елит. А не алчен и похотлив. И аз бих казала, че съдбата на една страна се определя повече от университета, отколкото от парламента. Парламентът е резултат...

 

                                                       *        *          *

 

Деконструкция, БНР  -  5 октомври 2013 г.

Звуков файл - http://bnr.bg/sites/horizont/Shows/Thematic/Deconstruction/Pages/0510kalina.aspx