Светла Василева: Еврофондовете – залъгалка за лапнишарани

 

 

Парите се усвояват от "правилните хора", а резултатите след приключили проекти са плачевни

 Поредната залъгалка, с която властта се опитва да ни приспива, се нарича еврофондове. Преди бяха магистралите, но те вече не вършат работа. Ефектът от пускането им се превърна в дефект. Заради скандалите и гафовете около строителството, натрапеното ленторязане, агресивния пиар, хвалбите, обещанията, че построяването им ще върне у нас българите, които избраха да напуснат страната, търсейки по-добра перспектива за себе си, ще донесе инвестиции, работни места и други благини всякакви. Видя се, че асфалт и бетон не вдъхновяват ни инвеститори, ни емигранти, и биберонът "магистрали" вече не върши работа. Не удържа вниманието на публиката и тя се изнервя, а това е лош знак за всяка власт. Липсата на залъгалка, която да мами очакванията, крие опасности. От изостряне на чувствителността. От вглеждане в настоящето и реалното. От задаване на въпроси за бедността, неравенствата, сигурността, бежанците, циганите, гетата, корупцията, неграмотността. Каква е политиката на управляващите по тези проблеми днес, утре, след пет години? Има ли такава? Ще има ли? Кога?
Отговори няма, а ако някак се прокраднат, те са единствено следствие на неизбежна необходимост. Необмислени, често импровизирани, разнопосочни, противоречиви и променящи се понякога в рамките на денонощие. Подобно поведение издава несигурност, слабост и управленска немощ. Няма власт, която да желае подобен публичен образ. Ето защо еврофондовете и говоренето за тях са

безопасен и сигурен пристан

В добавка носят в себе си обещание за бъдещ просперитет, сиреч стават за "залъгалка".
Още с встъпването в длъжност преди година кабинетът "Борисов-2" посочи ускореното усвояване на европарите за един от основните си приоритети, с акцент именно върху "усвояването". Количеството преди всичко, не толкова качеството. На 2 август т.г. в Сливен премиерът в опит да героизира усилията си заяви, че преди пет години, когато ГЕРБ дойде на власт, усвояването на еврофондовете било под 1%. Греши. Или защото не знае, или знае, но откровено лъже. Според справката на Европейската комисия (ЕК) към 2009 г. България е усвоила 9,6%. Бойко Борисов бърза да обещае, че към края на тази година, когато приключва де факто първият програмен период, страната ще финишира с 92% - 93% усвояемост. В края на същия месец по време на закриване на летния университет на младежката организация на ГЕРБ във Варна, той обявява, че усвояемостта вече е 92% и че сме изпреварили Румъния с 20%.
Числото 92% е повторено многократно по време на предизборната кампания за местни органи на властта. Всъщност

еврофондовете бяха превърнати в център на кампанията

Кметовете, които се състезаваха за втори мандат, отчитаха колко градинки, спортни площадки, велоалеи и екопътеки са направили с европари. Съперниците им, които претендираха да ги изместят, уверяваха, че ще правят същото, но повече и по-добре. Теми като безработица, гетовизация, сегрегация, обезлюдяване, привличане на инвестиции бяха подминати. За ефекта на вложените евросредства и неговата устойчивост никой не говори. Вероятно защото щеше да се наложи да признае далеч нелицеприятни неща като това, че със спиране на еврофинансирането всичко приключва. Работните места изчезват, офисите се закриват, остават отчетите, купищата рекламни дрънкулки и странни строежи като паметници на човешката глупост.
И за друго не се говореше по време на кампанията. С какви средства ще се поддържа изграденото и откъде ще се вземат. От нови местни данъци? От централния бюджет? Откъде? Интересно има ли някой, който да разсъждава по тези въпроси, или властта смята, че с приключване на строителството и рязане на лентата приключват и ангажиментите й.
В средата на кампанията зам.-председателят на ЕК Кристалина Георгиева също прибави възторг и еуфория към "залъгалката" на ГЕРБ, помпайки националното самочувствие. На 11 октомври в столичния квартал "Владая" по време на освещаване на храм тя обяви, че за пръв път България е в челната десятка по усвояване на европейските средства и в момента е на осмо място. Три седмици по-късно, на 31 октомври, отново тя съобщи, че страната ни вече е на второ място след Чехия по скорост на усвояване на еврофондовете, които ни се полагат до края на годината, като уточнява обаче, че става въпрос за периода от 1-ви януари до 12-и октомври 2015 г.
Миналата седмица по време на дискусия "Първите 7 години в ЕС" вицепремиерът Томислав Дончев съобщи, че до момента (17 ноември) България е усвоила 93% от евросредствата, като има потенциал това число да нарасне. Почти същият процент с разлика от единица (92%) беше обявил премиерът Борисов още на 30 август във Варна. Очевидно един от двамата бърка. Или послъгва. А може би и двамата. Справка на страницата на Генерална дирекция "Регионална политика" на ЕК сочи, че към момента България е усвоила 82,8% от евросредствата. Числото съществено се различава от съобщаваното от премиера и вицепремиера. Дори и с този процент и неимоверно "ускорени" по думите на Кристалина Георгиева, пак сме

на 22-ро място сред останалите 28 страни

членки на ЕС. Все още сме далеч от първенеца Гърция, която води с 96,8%, следвана от Естония, Литва и Португалия с по 95%, Полша с 94,8%, Швеция с 94,7%, Латвия с 94,6%, Финландия с 94,4%, Люксембург с 93,5%, Словения с 92,8%. Средноевропейският процент е 87,6, а държавите, които са след нас, са Чехия с 82,7% усвоени европари, Малта с 81,6%, Италия със 77,4%, Словакия със 74,5%, Хърватска със 71,6% и Румъния с 67,7%.
Това не е единственото разминаване между обявеното за постижение от нашите политици и онова, което сочи ЕК. Според Томислав Дончев например създадените до момента работни места благодарение на европрограмите са 372 000. Според ГД "Регионално развитие" обаче те са над 82 пъти по-малко и са едва 4514. ЕК уточнява че работно място, създадено с евросредства, е такова, което не е съществувало преди това и е възникнало в резултат на изпълнението на европроект. ДУМА в свой мониторинг на отчетите за изпълнение на ОП "Развитие на човешките ресурси", публикуван в началото на тази година, също констатира, че за периода 2011-2013 г. лицата, започнали работа, са 99 365, но броят на тези със запазена заетост една година след приключване на проектите е нула. Струва си да се отбележи, че Румъния, която към момента е абсолютен аутсайдер според отчета на ЕК, е разкрила 25 193 работни места, първенецът Гърция - 24 487, а Унгария, която е само на две позиции преди нас по усвояване на европари - 92 936. За тези три държави в таблиците на Брюксел е отчетен и броят на подпомогнатите стартиращи предприятия. В Гърция те са 2336, в Унгария - 2059, а в Румъния 106.

Резултатът на България е нула
 
В момента по ефирните телевизии се върти реклама на ОП "Транспорт", която внушава на зрителите, че 400 км железопътни линии са модернизирани с евросредства. Според справката на ГД "Регионална политика" обаче те са 2,4 пъти по-малко и става въпрос само за 164 км. Иначе посланието на клипчето е: "Бъдещето идва днес". Какво точно означава това, не е ясно. Едно е сигурно - някой здраво преиграва с числата, успешността и отчетността.
Тези дни премиерът се закахъри, че Европа може да ореже от парите на оперативните програми за новия период и да пренасочи част от тях в сектор "Сигурност" предвид последните събития. То си е за притеснения. Нищо, че Томислав Дончев се скъса да ни уверява, че не живеем единствено от еврофондове. Ама никак. Те заемали само някакви 80% от публичните инвестиции. Той вероятно е забравил какво е говорил на 19 май т.г. по време на бизнес форум за иновации и конкурентоспособност, когато каза, че "европейските пари ще бъдат основният двигател на икономиката". Което пък е косвено

признание, че други средства няма

че колкото правителството и да се хвали, че излъчва стабилност, очевидно никой отвън не я забелязва. Явно бизнесът намира държавата ни за рискова и не се интересува нито от наличието на магистрали, нито от евтина работна ръка. Посланията на управляващите по-скоро са за вътрешна употреба, колкото да ни внушават собствената им безалтернативност и да ни залъгват с обещания за новите оперативни програми.
Властта иска да реже ленти, да отчита километри магистрали, брой спортни площадки и зали. Да говори за проценти на усвояемост. Тя не желае да коментира реалния ефект от европарите, как те действат на бизнес средата, как я опорочават, създавайки обръчи от фирми и квазиикономически структури, които нагаждат дейността си според проектите, нито да каже, че всъщност бенефициентите на евросредства са само 6503. Тя не иска да признае, че еврофондовете са банкомат, който пуска пари

само ако правилните хора наберат вярната комбинация

Проблемът е там, че комбинацията друг я избира, а не ние. Друг решава какво ни е нужно, а не ние. За всичко това обаче властта си мълчи. Говори само за проценти на усвояемост. Нека да започнем да я питаме. Като сме толкова успешни в усвояването, защо нямаме икономика; защо тънем в мизерия; защо бедността вече не е само в Югозападния район, а обхвана и Северен Централен; защо неравенството в страната е стряскащо, а регионалните диспропорции между Северна и Южна България са видими с просто око; какво се случва с работните места след спиране на финансирането? А с фирмите? Докато не получим честен отговор на тези и още много въпроси, управляващите ще продължават да ни вземат за лапнишарани и да ни залъгват с еврофондовете.

Числата

- Усвоили сме 82,8% от заделените за нас европари и по този показател сме на 22-ро място в ЕС.
- През 2011-2013 г. лицата, започнали работа по програмата "Развитие на човешките ресурси", са 99 365, но броят на тези със запазена заетост една година след приключване на еврофинансирането е... нула.
- Брюксел отчита, че нямаме стартиращи предприятия, подпомогнати от еврофондовете. 
- Бенефициентите на еврофондове у нас са само 6503.

 

 

Източник: вестник ДУМА, 25 ноември 2015 г.

 

 

 

Моят Десети ноември не се случи. А вашият ? – Ина Михайлова

 

 

 

 

За едни промените наистина дойдоха. Други чакаме. Е, там ни е драмата...

 

Дори не си спомням какъв ден беше Десети ноември 1989 г. Мислите ми се връщат към него само чрез образа на тогавашния Първи. Телевизията ни го показа свит и жалък. Толкоз. Някак спомените за Десети ноември са преди и след датата.
Току-що бяхме завършили техникум. С общ успех на паралелката над много добър 5. Всички 33-ма хвърляхме униформите и се радвахме. Нахъсани, енергични, изпълнени с надежда и очаквания за бляскаво бъдеще. И нямаше причини да не бъде така. Повече от половината бяха приети в университет. Каква гордост, какъв успех! Говорим за паралелка от техникум в забутан провинциален град с по-малко от 10 хиляди жители. Бяхме прекарали страхотни последни четири години - изведени геоложки практики, спонсорирани от държавата и най-големия работодател в общината, който ни очакваше с отворени обятия. Гарантирани работни места, прилични за времето си заплати, най-висок разряд по специалността. Какво да искаш повече?
Животът ни не беше "върха на сладоледа", както казваха по-късно тийнейджърите. "Детската ни мечта" не се изразяваше в максимата да живеем в интересно време. Но се случи.
Имахме нашите малки тайни - сутрешните новини на "Свободна Европа", презаписите на "Форинър", "Металика", "АСДС", "Пърпъл" и "Рейнбоу". Тайното ходене на дискотека, демонстративното носене на изтъркани дънки, скритото опъване на цигара в тоалетната... Беше предизвикателство, но не убиваха. Най-много забележка, среща с родителите, някой шамар зад врата, лекция в зам.-директорския кабинет, намалено поведение, мъмрене пред комсомолското събрание и още куп дребнотемия, на които не обръщахме внимание. Прощаваха ни, защото казваха, че сме буйни, но как да не стимулират факта, че бяхме най-добрите в училище.
Експериментираха - предоставиха ни дневника. Сами отбелязвахме неизвинените отсъствия, нанасяхме оценки и оформяхме крайния успех за срока. Вид самоуправление. Не сгафихме нито веднъж. О-о-о, бяхме изкушени. Имахме колективни бягства от часове, на прага бяхме на колективно намалено поведение, но всичко се оправяше. Няколко разговора, проблемите се слагаха на масата и готово. Сигурно сме случили на не толкова праволинейни другари, ще кажете. Може и така да е било, но забраненото не беше недостъпно, а разрешеното ни носеше дивиденти.
Както се казва, всичко беше планирано като за средно статистически българи. Очакваше ни университет, гарантирана реализация, семейство, апартамент, кола и вила. И нещо се обърна...

*    *    *

Казаха, че започва Промяната. Хареса ни - свобода на словото и печата, край на привилегиите за кандидатстване в университет, край на "моите" и "нашите", свобода на политическите възгледи, на вероизповеданията. И още, и още... Звучеше красиво и нямаше как да не ни грабне. Още по-красиви бяха обещанията в университета: правим стачка, взимаме властта и... времето е наше. Ще има кредити за студентите, а на отличниците ще се опрощават 90 на сто от заема. Как да не се вържеш? Нали вече нямаше лъжа и измама, а новото напираше - блъскаше се по улиците, обсаждаше факултети, затваряше университети и тропаше по банките в аулите.
Е, времето стана тяхно. И не само то. А нашите кредити потънаха. Днес студентското кредитиране е факт, но нито е това, което обещаваха тогава, нито интересът към него е впечатляващ. И как да е, като дипломите се купуват с пари и не е важно да си образован, а смел, напорист, дързък, нахален, нагъл. Употребиха ни и ни захвърлиха. Не всички.
За някои Десети ноември започна да се случва. Ако не в тази, в друга партия. Ако не в това, в друго министерство. Ако не в едно, в друго РМД.
Покрай красивите думи за промените ни спестиха грозните реалности.
Никой от нас не знаеше, че ни предстоят режим на тока, хаос и анархия. Че държавата ни ще бъде опоскана до последната стотинка и тухла. Че някои субекти, ръководени от други субекти, ще окрадат, приватизират и разпродадат всичко, което имахме. Мислехме, че ще градим над построеното вече, за да стане по-хубаво. Излъгаха ни. Случи се немислимото. Явно всеки, по свой начин, със собствени средства правеше своя Десети ноември.
Ние не знаехме това. Онези 33-ма, които отваряхме консервата русенско варено с отвертка на ученическа бригада, които деляхме пакетче бисквити и бурканче лютеница, не очаквахме тази Промяна. Тя дойде и си отиде от нас. Както си отидоха от България моите приятели. Днес Наско е в Канада - работи като компютърен специалист в Отава и се грижи за четиричленното си семейство. Деньо е в Монреал - завърши минно-геоложкия, беше асистент... Венко е в Чехия. Остана там след студентска бригада. Хари мина през Финландия, но от години върти ресторант в Кипър заедно със съпругата си. Фифи е в Холандия, Ники е в Испания, Юлиян е в Германия... Мая се занимава с компютърен дизайн в Прага, а останалите си спомняме с носталгия за... доброто старо време.

*    *    *

Така се случи, че най-добре лежащите по площадите и университетските коридори заеха най-перспективните работни места. Нищо, че не идваха на лекции и упражнения. Че изкарваха изпитите с наша помощ или благодарение на съвместните блокадни действия с преподавателите. Че се дипломираха с преписани от нас дипломни и курсови работи. Междувременно посредствените ни съученици от техникума се възползваха от мътилката на първите години след 1989-а и напреднаха доста с материала. Цял живот да ги гоним, стигане нямат. Имахме лъч надежда в края на следването. Някой помисли за бъдещето. Националната телевизия избра стипендианти от факултета, които след това да започнат работа там. Надеждата бързо угасна. Човекът, който направи крачката, си отиде от този свят. И телевизията нямаше нужда от стажанти, чието обучение бе спонсорирала. Не ни накараха да върнем парите, но разбрахме, че онова, на което му викат Промяна, още го няма. След това една фирма изпрати писма по списък на първенците на випуска, за да ги покани на работа - нали така правят на Запад, откъдето дойде новото? Един проявил инициатива и изпратил писма, другите се оказаха несведущи и начинанието оттече... Също като очакването ни за промени.

*    *    *

Няма по-голям мит, по-голяма лъжа и по-крупна измама от това, което се опитват да ни пробутат за Десети ноември. За едни промените наистина дойдоха. Не знам дали настинката от априлския вятър през 1956-а им помогна да се справят апаратно със следдесетоноемврийските маневри, но успяха. За онези, които имаха преди Десети, имането продължи. Тези, които нямаха преди, сега още по-нямат. Тарикати, мижитурки, нагаждачи, слагачи, раболепни, угаждачи се нагласиха и продължават да се нагласят - преди или след някакви дати. И хич не им пука за Десети ноември. Днешните деца дори не знаят какво е било, кой е Тодор Живков и къде е градинката на Мавзолея. Историците казват, че след 50 години можело да се правят оценки за събития и факти. Не знам. Вече 25 години ми е все тая каква оценка ще даде някой, за когото Десети ноември се случва всеки ден, всеки месец или поне пет пъти в годината.
 
*    *    *

Какво се случи на Десети ноември? Случи се... нещо. Няма съмнение, че нещо започна. Промяна ли? Думите "реформа" и "промени" вече умряха. Бяха убити. Преврат? Хайде, моля ви. Преход? Към какво? Преходът също го няма. Други държави какъв преход направиха. И преходиха в новото. Изплуваха, вече са колоси, както се казва. Ние затънахме в разруха, самоунижение и самоунищожение. Преход нямаше. Нашият Десети ноември така и не стана.
Моят Десети ноември не стана. Поне не напълно.

*    *    *

Сега какво? Работим от сутрин до здрач, понякога 7 дни в седмицата, за да изплащаме ипотека и кредити. Поне до 2031 г. След това - ще видим. Всеки ден, всяка седмица, всеки месец имаме своя Десети ноември - водим битки с топлофикация, електроснабдяване, ВиК, кабелната телевизия, мобилния оператор, банката, кварталната бакалия, супермаркета, съседите... Постигаме частични успехи и търпим крупни крайни загуби.
Тръпнем дали ще стигнем до пенсия. И като стигнем - какво? Чакаме милост от деца и внуци, за да си купим лекарства и да хапнем риба веднъж месечно. Събираме пари или вземаме кредит, за да почиваме есента в Турция или Гърция, защото Черноморието не е за българи, а планинските ни курорти мерят ръст по цени с швейцарските Алпи.
Все още чакаме Десети ноември.
Е, там ни е драмата. Чакаме...
Всички чакат, а "риформите" не се случват. Някакъв псевдоелит все ни бута надолу.
И ни е все тая. И протестите ни са шантави, и по улиците вече не ни се излиза...

*    *    *

Не, не се оплаквам. Поне не страдам от амнезия като тези, за които последните 25 са години на свободата. Не търся самоопределение извън родината. Не изповядвам чужди ценности, не се кланям на презокеански ментори. Не деля приятелите и познатите на такива преди Девети септември, след Десети ноември, преди и след Пети октомври. Лягам си с чиста съвест.
Тъжен край на тъжна история. А започна с еуфория. Ако знаехме, че след бай Тошо щяха да ни управляват... нямаше да посрещаме с толкова хъс новото. Не знаехме, че за всичко ще си платим. И ще продължаваме да плащаме.

Просто моят Десети ноември не се случи... А вашият?

 

08.11.2014 г.

 

Пак е дошло време да будители – проф. Мирослава Кортенска

 

 

 

В последните години, когато наближи 1 ноември, Денят на будителите, започват едни откровения за възрожденските ни будители, едни малко прашасали препратки към техния пример. Днес това е доста трудно да привлече вниманието, тъй като кризата на цивилизоваността в България е стигнала своя пик. Дали това е добре реализиран план на прехода ни – за повсеместно изпростяване на нашенеца, за да е по-лесно управляван и държан в подчинение? Или това са процеси от същия този преход, които сега, в 2015 г., вече са особено видими, болезнено различни от времето само преди пет години, когато все още можехме да закрепим представата, че българинът върви към светлите бъднини на демокрацията – с книгата, образованието, знанието.
Има и едно недоразбиране на смисъла на самия празник. 1 ноември не е денят на масовите колони от ученици и учители, които сме виждали на 24 май – един от най-светлите ни празници. Будителите са личности, които застават срещу течението, действат в полза на обществото – в кризи, в робство, в бедност. Това са водачите, които смятат, че чрез образование, наука, диалог с цивилизования свят българите могат да напреднат. Този път на развитие е провидян от будителите и отстояван от тях в делото им, което създава успоредно русло и възможности за развитие. Такъв е Матей Миткалото, който въпреки че е сподвижник на Левски, избира пред революцията пътя си на просветител: с магарето, от село на село, да раздава книги на неуките си сънародници.
Будителите са мисионери, които чертаят пътят на нацията ни, самоличността й. Костеливи орехи, които властниците трудно чупят и преглъщат. Може би затова Денят на будителите е бил забраняван в периода на тоталитарното ни минало, дирижирано от идеология. При соца имаше фасадна култура, масовизирана култура, но нямаше фигури с ръста на Пенчо Славейков, Яворов, кръга „Мисъл“ – културните мисионери от началото на 20-и век, които се изправят срещу фасулковците.
В последните години, когато наближи 1 ноември, за по-голяма атрактивност се вадеха будилници, които да звънят и те се превръщаха в знак на празника. Преди това ми се струваше твърде буквално, но днес наистина си мисля, че наистина ни трябва будилник. Да звъни, звъни, та да ни разбуди – днес, в 2015-а. Будителството е в това да видим цялостната картина, причините, които ни доведоха до масовото опростачване и отдалечаване от цивилизоваността.
Наложително е днес да прозвъним най-важните въпроси. Защо допуснахме да станем най-бедната страна в Европа, в която всичко се купува и продава. Защо приехме като доминиращи: дивия капитализъм, мафията, контрабандата, липсата на правила в общото ни живеене. Защо трайно у нас се настани бедността, която уби в голяма степен живеца на българите, които регистрираха невиждана по размерите си демографска криза. Днес оцеляването е приоритет за мнозинството ни сънародници. И то оцеляванe поединично – на гурбет или на топло местенце тук, което се пази на живот и смърт. В подобна среда трудно се правят промени, трудно се правят стъпки напред.
Работливият българин, талантливият, стопанинът разбра, че прекупвачите на труда му – мутрите, му крадат способностите, възможностите за развитие. Затова около 2 милиона българи емигрираха през последните 25 години – за да търсят други възможности и перспективи. Тези, които останаха в родината, ги завладя трайно овчедушие, примиреност, явна липса на активност, сложиха печат върху настоящия ни живот. Промениха се семейството, училището – неграмотните, нецивилизованите, агресивните застрашително стават мнозинство. България в Европа е бедна, изостанала, някак като подивяла.
При 25 години демокрация не можем да направим едни спокойни и легални избори – с открити дебати и ясни процедури – купуването и прекупуването на политици, журналисти, а и на цели махали и градове, се превърна в обичайна практика. Вече не е модерно да се говори за цели, за перспективи, каузи, въпросът е да се създава имидж. Изградихме си показна демокрация, в която има задкулисие, но няма я очакваната свобода за изказване на мнения или позиции, нито възможност за независими медии. А тези придобивки на демокрацията смятахме дълго време, че са най-важни за посттоталитарното ни развитие. Сега това е илюзия. За всички е ясно, че медиите ни, гражданските организации и протести са контролирани.
25 години след 10 ноември 1989-а България е тревожен феномен, искащ да докаже съвместимостта на бедност и демокрация. Както и на синхрон с Европа и цивилизоваността, които видимо имат малко общо с българския пейзаж. Затова сме на дъното на всички класации, трудно влизаме в рамките на истински модерното развитие на Стария континент. Типичните нашенски бабаити на криворазбраната ни цивилизация – байганювците, големановците, продължават да властват и в 21-ви век в България.
С две думи: прост народ, слаба държава. Нищо ново. Страхът от бедност, оцеляването на всяка цена, „бързите пари“, които невинаги са свързани с професионализъм, почтеност, а по-скоро със сивия сектор, се превърнаха в трайна характеристика на страната ни. Мафията си има държава, корупцията е навсякъде.
Този процес деформира три важни стълба в цивилизационния ни профил -комерсиализирането на образованието, културата и медиите. Днес e възможно да си извадиш фалшива диплома, някак нормално е да се превърнеш в консуматор, да приемаш изкуството като зрелище, главно като атракция и развлечение, както и да станеш подвластен на измислените от медиите VIP-ове и събития. Образованието трябва да се приравни към стока, както и едно художествено произведение – книга, спектакъл, филм, да бъде оценявано единствено по продадените билети, по икономическия му ефект. Подобно крайно комерсиализиране създава несигурен цивилизационен пейзаж. Въпросът: чий плакат е по-голям по българските улици – на Райна Кабаиванска или на някоя фолк певица, е излишен. Това са стъпките, които доведоха до доста масовото изпростяване, до чалгата във всичките й проявления, до неграмотността, до ранното напускане на училище.
Днес трудно можем да повторим мантрата, че съвременната българска култура и изкуството ни са най-конвертируемата ни стока зад граница. Твърде епизодично е вече преминаването на Калотина на български спектакли, колкото и модерни те да ни се струват на „Раковска“ или в НДК. Факт е, че точно когато сме в Европа, се затворихме в тесните пространства на местното величаене.
На 1 ноември се озъртаме за будителите на прехода, за тези личности, които неотстъпно отстояваха знанието, културата и цивилизоваността. Празникът има смисъл да постави горчивия въпрос – не е ли крайно време за нови будители.

 

Източник: сайтът „Свободно слово”