Търсене в този блог

събота, 29 май 2021 г.

Убивайте наред! Господ ще познае праведните! – Димитър Генчев

Атентатът в черквата "Света Неделя", или защо войната срещу тероризма със средствата на терора води до неизбежен нов тероризъм

 

16 април 1925 година, 15 часа и 23 минути - мощен взрив разтърсва столичната катедрала "Света Неделя". Куполът се изстрелва в небето, а под рухналите сводове загиват хора - 150 на брой. Между тях и деца. Ранени са още 500 души. За миг София притихва оглушала от грохота, а след това настъпва суматоха: стонове, писъци и тропот от бягството на хиляди хора. На другия ден българските и големите европейски вестници са единодушни: "Най -големият атентат в човешката история - стотици убити и хиляди ранени в София". В следващите дни специални кореспонденти уточняват подробностите - на поклонението на генерал Коста Георгиев, водач на софийската организация на Демократичния сговор, убит два дни преди това в засада пред собствения си дом, е взривена адска машина, предназначена да ликвидира с един удар царят, правителството и политическия елит на царството. Според журналистическите разследвания

 

царят оцелява по една случайност,

 

тъй като закъснява за опелото. Правителството се измъква невредимо изпод развалините. Броени минути по-късно министър-председателят Александър Цанков с охлузена глава и военният министър генерал Вълков с превързана ръка събират правителството на спешно заседание.

 

Още същата вечер "Държавен вестник" обявява:

"Ние Борис III по предложение на нашия председател на Министерския съвет и Министър на Народното просвещение, предоставено Нам с доклада му от 16 април и съгласно решение на Министерския съвет постановихме: Обявяваме цялото царство във военно положение".

Цитатът е сигурно доказателство, че събитията се развиват по отдавна одобрен сценарий. В указа не става дума нито за храма, нито за жертвите защото е написан предварително и се чака само поредния повод за неговото обявяване. Впрочем още преди да е засъхнало мастилото на височайшия подпис жертвите се удвояват: тотална блокада, масови арести и брутални убийства. Като през средновековието "Убивайте наред. Господ ще познае праведните".

По предварително изготвената заповед на министъра на войната Иван Вълков: "Всички гарнизони и военни единици да влязат във връзка с местните органи на властта за съгласуване средствата на борба срещу комунистите и земеделските дружби. Преди всичко трябва

 

да се ликвидират най-способните и най-смелите

 

носители на тези идеи - интелигенцията. В най-кратък срок да се съставят списъци на тези хора, за да може в даден момент да се унищожат всички техни водачи - виновни или невиновни. Всеки заловен да се съди и екзекутира в 24 часа. Бунтовниците да се екзекутират пред очите на техните съучастници. Който не се подчини на офицер, веднага да се разстрелва."

Султана Рачопетрова е отбелязала в спомените си: "Нощта настъпва грозна, улиците остават мрачни и без осветление. Тъмни сенки на въоръжени цивилни лица се движат... Неотговорните фактори стъпват в своята зловеща дейност. И кървавите вартоломееви нощи започват. Съботата, Великата събота, когато Господ бе умрял. България остана без Господ!"

Атентатът в черквата "Света Неделя" и до днес - осем десетилетия - продължава да бъде бяло петно в историята на БКП, БЗНС и Комунистическия интернационал. Няма друго историческо събитие, което да е забулено с толкова мистерии, недомлъвки и полуистини. Фактите са ясни от спомените на участници, архивни документи и полицейски досиета. Известни са идейните вдъхновители и практическите извършители на атентата. За изясняването на този въпрос БКП провежда специално разследване на три поредни заседания на ръководните си органи в Москва, Виена и Берлин през 1926-1929 г. Впрочем теми на тези четиригодишни анкети не са толкова причините, движещите сили, конкретните извършители ,колкото

 

търсенето на необходимите виновници

 

с оглед на поредното разместване на партийните кадри в борбата им за лидерство в партията. Така се утвърждава и схемата за "неотговорните фактори". Комунистическата партия не носи отговорност за атентата, защото той е дело на "ултралевичарския уклон" на неупълномощени (второстепенни) дейци, а Демократическият сговор прехвърля вината си за масовите убийства върху криминални типове с престъпно минало и десницата на ВМРО.

Схемата, както е известно, рядко съвпада с действителността, а полуистината е двойна лъжа. И ако веднага след атентата позицията на партията е разбираема и донякъде оправдана (масовите арести, убийствата, "безследно изчезналите"), то преповтарянето й с по-късна дата е чисто и просто гавра с паметта на същата тази партия и на нейните мъченици. Та до ден-днешен, когато поръчкови историци, обслужващи нови партийни интереси продължават да клеймят "най-чудовищното престъпление на века", без да проследят причинно следствената връзка, която го е породила. Сякаш кланицата след Владайското въстание, погрома над законното правителство на БЗНС, хилядите жертви през юни и септември 1923 г., поголовното избиване на парламентарната група на земеделци и комунисти през 1924-та и геноцида над интелигенцията, левицата и десетки хиляди съвършено невинни хора са не по-малко чудовищни престъпления? И

 

дали щеше да има атентат, ако нямаше преврат?

 

Военната организация на БКП е съставена от новото следвоенно поколение, което заема водещи позиции в ръководството на БКП (т.с.) след погрома на Септемврийското въстание. Това поколение решително прекъсва пъпната си връв със старата социалдемократическа традиция. Времето на доктринерния социализъм, големите теоретически диспути, тихата кабинетна работа в лоното на социалдемокрацията през 1924 г. е вече само спомен от една далечна, спокойна, но завинаги отминала епоха. След септември 1923-та "Работнически вестник" се издава на цигарена хартия във Виена. Тайните "явки" заменят многолюдните партийни събрания. При най-малкото подозрение полицейските агенти стрелят, без да изискват легитимация.

Партията е разколебана, обезкръвена и застинала в някакво политическо вцепенение след неуспеха на две поредни въстания. Старите партийни лидери са в изолация: Благоев е на смъртно легло, Кабакчиев в затвора, Димитров и Коларов във Виена. И над всички тях витае обвинението за съдбоносната грешка на 9 юни. Новата политическа реалност изисква нови хора. Някой трябва да поеме отговорността за съдбата на партията. Да събере в юмрук оцелелите комунисти, да им вдъхне вяра и да ги поведе на нова борба - въпреки засадите, убийствата и затворите.

Въпреки драконовската жестокост на новия "Закон за защита на държавата", която обрича партията на единствената възможна дейност - нелегалната борба. И тези хора се появяват един по един: Коста Янков, Станке Димитров, Петър Искров, Яко Доросиев, Иван Манев, Вълчо Иванов, Христо Михайлов, Тодор Павлов. Всички те са млади, смели и дръзки - типични представители на "левицата" в БКП, която първа изразява негодуванието си от решението за неутралитет по време на деветоюнския преврат и се противопоставя остро на партийното ръководство.

Разгромът на Септемврийското въстание извежда на преден план пред партията на българските комунисти два съдбоносни въпроса:

 

"Защо загубихме?" и "Накъде ще вървим".

 

Отговорите пристигат от различни посоки - в Москва Коминтернът (на специално заседание на ИККИ се обсъжда българският въпрос) е категоричен в своята резолюция: БКП да следва курс на подготовка за ново въоръжено въстание. Задграничният комитет на БКП във Виена (създаден като помощен орган на партията, който има само съветнически функции) в лицето на Димитров и Коларов също единодушно препоръчва курс на ново въоръжено въстание.

Същото решение приема и Витошката конференция на БКП (17-18 май 1924 г.). От този момент усилията на цялата партия, земеделската левица и ръководните дейци на революционната емиграция са подчинени на тази цел.

Военната организация на БКП заема особено място в политическата и организационната структура на партията. Само за няколко месеца след Витошката конференция тя става "партия в партията" като поглъща в състава на бойните си отряди най-добрите кадри на комунистическата партия. Структурата й обхваща пет военнореволюционни области с центрове София, Пловдив, Бургас, Варна и Враца. Към центъра са изградени и редица отдели разузнаване, контраразузнаване, минноподривно дело, наказателни органи, четническа дейност.

От 1 ноември 1924 г.  Марко Фридман става вторият човек в йерархията

на Военния център. Привлечен е да завежда и координира връзките на центъра с местните бойни структури чрез шифрограми и специални куриери. След ръководителя на центъра Коста Янков, той е човекът, който има решаваща дума при вземането на най-важните военно-технически и политически решения на партията.

През пролетта и лятото на 1924 г. правителството на Александър Цанков продължава политиката на държавен терор срещу комунисти, земеделци и македонската левица. "Професорът с ръце на касапин" - по израза на Анри Барбюс - е твърдо решен да изкорени напълно нелегалното революционно движение. През август и септември загиват стотици от най-близките сподвижници на Тодор Александров от македонската левица. Самият той заплаща с живота си подписването на Майския манифест за единение на левите сили в борбата им срещу Цанковия режим. Новата репресивна вълна помита един след друг видни партийни функционери: Народният представител и член на ЦК на БКП Димо Хаджидимов, кметът на Самоковската комуна Михаил Дашин, членът на ЦК Аврам Яков, ръководителят на пловдивската военнореволюционна област Христо Гюлеметов.

Полицията разработва оперативен план за проникване във военната организация от периферията към центъра и

 

успява да внедри агент,

 

който прави изключително важни разкрития за състава, въоръжението и оперативните планове на Бургаска и Пловдивска военнореволюционни области.

Бруталните политически убийства продължават и през зимните месеци на 1925 г. На 12 февруари загива секретарят на Софийската партийна организация Вълчо Иванов. Удушен е по личната заповед на генерал Вълков. Пет дни по-късно е застрелян народният представител от Варна, членът на БКП Тодор Страшимиров. На 6 март е убит още един народен представител от левицата - Хараламби Стоянов. Убийствата са жестоки, дръзки и показни. Те трябва да демонстрират пред обществото, че никакви морални скрупули или външнополитически съображения не могат да попречат на поставената правителствена цел - пълното изкореняване на комунистическата опасност.

Отговорът на левицата е категоричен: "Те искат тази война и ще я получат!".

Вестник "Зора" (4 април 1925 г.).: "В ръцете на правителството са попаднали автентични документи, които разкриват цялата организация на предстоящата революционна дейност на комунисти и дружбаши. Според тях първото масово въоръжено въстание е било насрочено на 15 април т.г.

 

Всъщност  най-голямата сензация идва от полицейски източници

 

във Виена. Заловена е инструкция № 2690 на Коминтерна от 12 март 1925 г., според която на българските комунисти се възлага да започнат въстание на 15 срещу 16 април същата година. Документът, широко разгласен от пресата, предизвиква сериозно съмнение в неговата автентичност. Няколко дни по-късно Комунистическият интернационал чрез специална публикация в левия немски печат обявява документа за груба фалшификация. Само че вече е късно за графоложки експертизи. До средата на април остават броени дни. Разтревожена, притихнала България очаква нещо страшно да се случи точно в нощта на 15 срещу 16 април.

Впрочем правителството не бездейства. Мобилизират се нови войскови части с изричното съгласие на великите сили. В редица окръзи е обявено частично извънредно положение.

Независимо от всичко Военната организация продължава неотклонно да следва курса към въстание. Въпреки масовите арести, провали и убийства. Въпреки констатациите на някои от най-авторитетните партийни ръководители, че партията е загубила своята боеспособност и ще бъде разгромена. Въпреки предупрежденията на Васил Коларов: "Ако борбата се сведе на почвата терор срещу терор, убийства за убийства - правителството сигурно ще победи, то разполага с много повече средства и сили, и възможности за терор."(Москва, 20 март 1925 г.).

Коста Янков приема писмото само за сведение. Според свидетелствата на очевидци, той се изказва рязко отрицателно към анализа и препоръките на Васил Коларов. За него те са израз на "центризъм" и "сакаровщина".

 

Всички колебания трябва да се отхвърлят.

 

Ако някой в Централния комитет или от Задграничното представителство се страхува да поеме историческата отговорност, ръководството на Военната организация ще я поеме. Жребият е хвърлен. Планът се привежда в действие.

В последните две седмици преди насрочената дата подготовката на въстанието следва стриктно изготвения план: мобилизация на военните ръководители на шесторките, оперативно съдействие и координация със земеделската левица и емигрантските въоръжени отряди в Югославия. Взривяват се мостове, които имат стратегическо значение в бъдещите боеве. Адската машина е събрана под купола на храма, охранявана под зоркия поглед на клисаря-комунист Петър Задгорски.

На 14 април се случват две важни събития - едното непредвидено, другото прецизно планирано. В 10 часа сутринта е извършено нападение срещу цар Борис III. Покушението няма нищо общо с Военната организация, което не пречи нито на правителството, нито на пресата да обвинят комунистите и земеделците за неговото извършване. Същата вечер пред дома му на ул. "Шишман" е убит ген. К. Георгиев. Поклонението е насрочено за 15 часа на 16 април в храма "Света Неделя". На 15 април Изпълнителният комитет на Комунистическия интернационал снема курса към въстание. Препоръчва се Военната организация да премине към легални форми на съществуване. Само че вече е късно. Докато се приема в Москва това решение,

 

в София се пали фитилът.

 

Вечерта на 15 април Коста Янков е подкрепен от мнозинството на ЦК на БКП и дава заповед за действие.

На 16 април 1925 г. точно в 15.23 часа куполът на черквата "Света Неделя" хвръква във въздуха, но правителството остава невредимо. Предварително подготвените военни части блокират столицата. Сигналът за въстание е даден, обаче въстанието пропада. Затова път сигналът за автоматично задействане на правителствената репресивна машина е чут, разбран и изпълнен.

Вечерта на 16 април 1925 г. полицията арестува Фридман. Пет дни по-късно в престрелка с полицията загиват Коста Янков, Драгой Коджейков и Иван Минков. Водачът на земеделската левица Никола Петрини е изгорен жив в пещите на парното отопление на Обществената безопасност. Марко Фридман е обесен публично на 26 май. Малко преди смъртта си той отправя последната си молба към царя - да замени бесилото с разстрел: "В ръцете на Ваше величество е правото да помилва осъдените на смърт. Аз не моля за тази милост. Така нареченото "обществено мнение" иска главата ми. Нека я получи, ако може да се задоволи и успокои с нея.

 

За мен смъртта ще бъде избавление

 

от тежките душевни и други терзания, които преживявам."

Чувство на дълбоко осъзната вина пронизва неговите думи и поведение в последните му дни. Загинали са невинни хора - между тях една ученичка Роза Давидова. Загинали са и други деца. Затова Фридман пристъпва спокоен към бесилото - смъртната присъда носи подписа на собствената му съвест. А нашата съвест, днес, осемдесет години по-късно, продължава да твърди: Колкото и да е справедлива революционната борба, нейната цел не оправдава средствата. Кръвта на невинни хора не се възмездява с кръвта на невинни хора. Убийството на едно дете не се изкупува с бъдещото щастие на цял народ. Неморалността на враговете ти не може да бъде основание за твоята собствена неморалност. Терорът - индивидуален, групов, партиен, държавен не се основава на справедливостта - той се основа на страха. Това е равносметката на трагичната 1925 г.

 

Колко са ясни и прости тези послания и колко трудно се въплътяват в днешната ни действителност. Срещу кого бяха насочени натовските бомбардировки в Белград? Колко хиляди невинни афганистанци платиха с живота си за безумния атентат на 11 септември 2001 г.? Какво търсим в Ирак сред терористичната коалиция на "желаещите"? И кой терор е по-законен - на Израел или на Палестина? И защо забравяме уроците на историята (от която никой не се учи), че войната срещу тероризма със средствата на терора води до неизбежен нов тероризъм? Крайно време е да си научим урока. Да чуем мъртвите, за да спасим живите. Иначе двадесети век ще продължи и през третото хилядолетие...

 

 

Източник: вестник ДУМА, 16.04.2005 г.

 

 

 

 

петък, 28 май 2021 г.

Левицата не е думи, а класовото съзнание на пролетариата – Панко Анчев

 

Левицата в България и в Европа умря удавена от думите и в думите на либералната пропаганда, но и от собственото си угодничество, страх и предателство пред капитализма. Тя си мислеше, че като се окаля в социалдемокрацията, ще открои красотата и привлекателността си и ще си запази предишното си място в новия политически живот. Затова и бе толкова усърдна, за да убеди пролетариата, че той не е такъв, какъвто са го видели и описали Маркс и Енгелс, защото други са вече условията, друг е характерът на труда и дори вече се облича по друг начин, пръска си дезодорант, носи чисти ризи с бели якички и стои пред компютъра, а не е в шума на индустриалните цехове и тежките машини. Пролетариатът от края на ХХ и началото на ХХI век бе също толкова окалян от новите идеологии и затова повярва на думите за своето различие. И реши да послуша левицата и тихомълком и без въпроси прие да бъде мъртъв или незабележим.

Но тук трябва уточнение, за да не останем в лъжите и заблудите на либерализма и социалдемокрацията: пролетариатът съществува, жив е, но е без необходимото класово съзнание за себе си и в себе си, за да означава нещо и да е способен да воюва за правата си. Тези, които много знаят и с тези си „знания“ се обявяват за „леви“, та дори ръководят левицата и създават нови „леви“ партии, смятат, че така е редно и че тази пролетарска неосъзнатост и дори безсъзнателност е напълно естествена и белег на новото време. Защото и партиите вече не били класови, а народни, поради което нямат нужда от идеологии.

И ето го резултатът от осъществяването на този пъклен политически план в Европа и в България: икономическа разруха, разпад на обществото, нравствена деградация, духовна пустош, материална бедност. На всичко отгоре простакът стана държавник и политик и ни управлява като свои послушни поданици и крепостни. Здравата му ръка държи различните власти на държавата, а с примитивния си ум поучава хората как за живеят, мислят и говорят. Удивително е, че те го слушат с умиление и вървят радостни след него. Той толкова дълбоко се е просмукал в нацията и обществото, толкова бързо се е възпроизвел физически в себеподобни, че е съмнително дали в близко бъдеще ще бъде изчистена и преодоляна плесента, с която е покрил всичко, и ще бъде потушено зловонието, излъчвано от нея.

Много са последиците от ликвидирането на левицата. Една от най-страшните е лумпенизирането на огромна част от населението. Това означава пълно изтриване от общественото и личното съзнание на традиции, национално самочувствие, любов към отечеството, нравствени пориви, чувство за социална справедливост и солидарност, за добродетелност и високи пориви. Затова и е толкова висока престъпността – и то организираната и толкова разпространено безразличието. Тероризмът също е продукт на този коварен социално-политически проект.

Тук няма да отварям дума за корупцията по всичките равнища на властта, за формирането на т. нар. „олигархия“, за сливането на властта с престъпността, толкова типично и отвратително в доскоро управляващите нашата многострадална държавица.

Няма и не може да има перспектива едно общество, в което е без истинска и действена левица. Без десни партии може – нали буржоазията и капиталът са десни и толерират дясното. Но без левицата настъпва хуманитарна катастрофа.

Левицата обаче не е етикет, грим на лицето, дезодорант, с който можеш се напръскаш; не е и дреха, която обличаш и събличаш, а под нея нищо да не налагаш. Левицата е политическият изразител най-вече на пролетариата, негов политически субект, който го представя във властта и в обществото. Тя е политическото му съзнание и идеята му за настоящето и бъдещето. Левицата е пролетарското оръжие в историческата борба, която пролетариатът води, за да постигне своите идеали в живота. Така са я определили Маркс и Енгелс, такава е тя и днес. Разликата между техните времена и нашето е само в това, че днес пролетариатът е изгубил класовото си съзнание, а освен това е и по-малко еднороден. Т. е. вътре в него има известно разслоение – предимно имуществено, което именно подтикна либерализма и социалдемокрацията да отричат изобщо съществуването на пролетариат днес.

Няма левица изобщо. Т. е. такава, която не служи и не изразява пролетариата. Който твърде обратното (а те не са малко!), просто лъже и си въобразява, че разбиранията му са в духа на времето.

Левицата и нейната идеология и практика произлизат само от пролетариата и от неговата необходимост да заеме исторически определеното му място в обществото. Левицата служи на пролетариата и той я е натоварил с огромни отговорности. Най-важната, освен да го изразява и представлява в обществото и държавата, е да го формира и да ускорява неговото класово осъзнаване, да му открива истините за капитализма, който той е призван да ликвидира, както и да му дава знания и умения, да определя политическото му поведение.

Не е достатъчно да се кръстиш „социалистическа партия“ или „партия на демократичния социализъм“ или просто да се биеш в гърдите и да казваш за себе си „ляв“ и „левица“ – дори и да повтаряш тези заклинания неспирно. Дори и неосъзнатият пролетариат няма да ти повярва, защото у него е живо социалното и политическото му усещане. А и инстинктите му също са живи.

За да си политически изразител на пролетариата и да извоюваш правото си да се наричаш „левица“, трябва открито да заявиш пред нацията и обществото, а и пред света, че у нас е реставриран капитализмът, че той е произвел отново своята буржоазия и хора на наемния труд; че този капитализъм е експлоататорски, зъл и хищен. И че твоята крайна цел е промяна на социално-икономическата и политическата система и установяване на социализъм. Т. е. на коренно различен обществен строй и система, на нова нравственост, начин на мислене, икономически отношения, и нов състав на обществото и функциониране на държавата.

Не следваш ли тази идеология, ти изобщо не си нито обикновен, нито демократичен социалист, нито ляв, а си просто политически спекулант, надхитряващ дявола, за да влезеш във властта и да ползваш нейните облаги. Ала е невъзможно да успееш. Защото няма как да те приемат за алтернатива на капитализма с всичките негови недостатъци и престъпление против човека. Защото просто не си и думите ти са кухи и празни, лъжовни и скверни.

Истинската левица ще помогне пролетариатът да се самоосъзнае като такъв, за да започне да изпълнява мисията си в историята. Тогава той пръв ще я подкрепи на изборите, защото ще види в нея себе си и защото тя е неговото класово съзнание.

Другата, която само повтаря, че е левица, е на път да изчезне, защото е ерзац и е непотребна.

И колкото по-бързо потъне в небитието, толкова по-добре за пролетариата, обществото, нацията и историята!

 

Източник: Поглед инфо, 27.05.2021

 

 

събота, 22 май 2021 г.

Четиво от боклука – Иво Атанасов

 

За една страна може да се съди по събитията върху жълтите й павета. Но и по случките около контейнерите за боклук. Понякога второто дори е по-достоверен източник на информация и по-надеждна база за анализ от първото. До контейнера пред блока беше клекнал човек. Не можеше да се разбере мъж ли е или жена, но отдалеч личеше, че е на доста години. Въпреки жалките дрехи, излъчваше странно за подобна ситуация достолепие. Може би защото не ровеше в боклука, което сме свикнали да виждаме от години, а четеше вестник. Сигурно го е извадил от контейнера, но не пресмяташе колко стотинки би взел за него, а се беше задълбочил в съдържанието. Прочиташе страница след страница и така - близо час. Едва когато се олюля при изправянето, разбрах колко силно са изтръпнали краката му. И колко дълго влечението му към словото бе превъзмогвало физическата болка.

В кварталното кафене редовно влиза побелял, почти грохнал, господин. Разтваря два-три вестника на масата, чете и подчертава. За кога ги подчертава - не е ясно, но работи усърдно с химикала. Ден след ден прави все същото. А отвън, на тротоара, жена на пределна възраст продава зеленчуци. Години наред не съм видял някой да купи нещо от нея. Може и да съм пропуснал, защото далеч по-силно впечатление ми прави как тя от сутрин до вечер чете книги. И не защото се подготвя за изпит при Свети Петър, както би казал някой шегобиец. Очевидно това е нейна дълбока вътрешна потребност. Личи си и по одухотвореното лице, и по прелистването на страниците, сякаш свещенодейства. А до нея обикновено седи млад, но запуснат човек - брадясал, невчесан, с дрехи, отдавна невидели пране. Необяснимо е как цял ден може да му мине в нищоправене. Уж поглежда към възможните клиенти, но погледът му е не само празен, но и изсъхнал като копривата, която продава. Сякаш иска да докаже колко прав е Паскал Мерсие, който пише: "Дали човек чете, или не чете - това веднага се забелязва. Между хората няма по-голяма разлика от тази."

А някой виждал ли е циганин с вестник? На мен ми се случи, но не на жълтите павета, а в една все още незастроена квартална градинка. Вече май е излишно да уточнявам, че и той беше на солидна възраст. Един от онези, които всекидневно преравят контейнера. Разпрегнал коня, седнал на тревата с гръб, облегнат върху колелото на каруцата, жадно разгръщаше вестник. И може би дори си го беше купил, а не извадил от боклука, защото си личеше, че е чистичък.

Стана ми някак си мил този човек. И не само той. Това е цяло поколение, не просто приучено да чете, а превърнало четенето в потребност, съпоставима с нуждата от хляб и въздух, от сън и вода, от здраве и място в обществото. И ако Паскал Мерсие е прав, че няма по-голяма разлика между хората от тази дали четат или не, същото се отнася и за поколенията. Вижда се като на длан в безбройните телевизионни формати, веднага проличава кой кога е учил. Може много да се спори драмата на коя генерация е по-тежка. Дали на тази, на която й се чете, та й се плаче, но не може да отдели стотинки дори за един вестник? Или на онази, която има възможност да си купи и книга, но не изпитва потребност да го стори? Първата драма е осъзната и затова е по-тежка, най-вече в личен план. Героите на втората дори не подозират, че са участници в нея, поради което не чувстват дискомфорт. Но тя е по-вредна за обществото и неговото развитие, защото обхваща хора на активна възраст. Онези, от които се очаква не просто да работят или да гласуват, а и да мислят как да го правят. А още Дидро е забелязал, че "хората престават да мислят, когато престанат да четат".

Разбира се, сега се четат не само и дори не толкова печатни издания. Развитието на технологиите ни тласка към електронните носители на информация. Но това не променя тъжните констатации. Наскоро даже д-р К. Тренчев, който в никакъв случай не може да бъде упрекнат в носталгия към предишното време, отбеляза с тревога, че тогава неграмотността е била 1,6%, а сега е 16%. Увеличила се е 10 пъти, и то само за четвърт век. Отделно над 40 на сто от тийнейджърите у нас са функционално неграмотни. Хиляди отпадат от училище, други хиляди въобще не го започват. Такъв огромен скок към затъпяването не е имало в цялата ни история.

Това може и да се харесва на някои от жълтите павета. Защото знаят, че невеж народ по-лесно се управлява. Може дори да е тяхна цел, намерила класически израз в признанието: "Аз съм прост и вие сте прости, затова се разбираме." Но това е модел, за който и д-р Тренчев, макар и с голямо закъснение, казва, че не работи. И който трябва да се промени, докато процесите са обратими. В противен случай ще си останем с утехата, че достойнството пред контейнерите е по-голямо, отколкото по жълтите павета. Която обаче е не само безполезна, но и безопасна.

 

23 май 2015 г.


 

 


четвъртък, 6 май 2021 г.

Баба Дона – Комуната

На 17 октомври 1895 год. великият водач на националноосвободителното движение в поробена Македония Гоце Делчев пише на Ефрем Каранов, тогава председател на македонското дружество в Кюстендил: „Кюстендилският комитет представлява един кораб, подир който вървят други и предназначението на който е да търси, като по-близо до брегът,  спасителен път, за да могат достигна всичките кораби до брегът. Но колкото е по-близо до брегът, толкова е по-опасно, защото непознат пътят, опасно е да не се удари от некоя  скала, да се строши на хиляди парчета. Тука вече ще зависи от опитността и разумното управление на капитана".

И наистина. В Кюстендил по това време са дошли много бежанци от Македония, дошли тук след Берлинския конгрес и Кресненско-Разложкото въстание – повечето от тях хора, живеещи с мисълта и болката за своя роден край и готови да подпомогнат, кой с каквото може, борбата за неговото освобождение. В продължение «а десетилетия Кюстендил е сигурна база ма Тайната македоно-одринска революционна организация, на ВМРО. Тук има складове за оръжие, нужно за делото, оттук тръгват много от четите за Македония. През лятото на 1897 година апостолът Гоце организира в околностите на махалата Сабляр (от село Длъхчево) „ателие" за направа на бомби, които се съхраняват в няколко верни къщи в града. През Ветрен, Сажданик и Коприва минават каналите за Турско; през Ветрен и Църварица за Кюстендил преминават през есента и зимата на същата тази 1897 година, след така наречената Винишка афера, жертвите на султанския деспотизъм. Най-сетне, Кюстендил е „столица" на Делчев, тук е неговата втора, след тази в София, щаб-квартира.

Кюстендилският комитет на ТМОРО, един от най-активните в страната, един от аванпостовете на революцията, насочена срещу омразното робство, е свързан не само с живота на Гоце Делчев, но и на Даме Груев, Пере Тошев, Яне Сандански, Гьорче Петров и на редица още блестящи деятели от славната кохорта борци за свобода на българите и на другите народностни групи в древната и измъчена земя Македония. В обстановката на бурен революционен кипеж и на патриотичен устрем в течение на годините тук ще израснат бележити дейци на организацията, като Никола Зографов, Марко Секулички, Ефрем Чучков, а една бедна вдовица ще повтори подвига на знаменитата Баба Тонка от Русчук.

В края на миналия и началото на този век тая малка къща на баба Дона на сегашната кюстендилска уличка „Цар Крум" е била средище на „македонските комити“. Вдовицата Дона Ковачева предоставя своя дом на Тайната македоно -одринска революционна организация — организацията на Гоце Делчев, на „канатлъ шейтан" (хвърковатия дявол), както го наричат турците. Тук се складират дрехи и оръжие за четите, включително и оръжието, изработвано в „ателието" край Длъхчево, тук нощуват нелегални дейци на организацията, оттук тръгват чети  за поробена Македония. Оттук потегля на 3 февруари 1902 г. с четата на Михаил Чаков и един от най-големите поети на България — П. К. Яворов, за да се бори с перо и меч в ръка за освобождението на своите еднокръвни братя българи отвъд границата. „Гостите" на баба Дона се хранят при нея на „комунарски" начала, стопляни от любвеобилното сърце на стопанката, която иначе има корав и твърд характер. „Бабата“ или „Комуната“ — така е известна тя в средите на революционната организация. В продължение на 7 години Дона Ковачева посреща и изпраща непрекъснато четници,  а някои от тях сама превежда през границата. От своята софийска квартира - хотел „Батенберг", стая № 9 – Гоце Делчев изпраща своите нареждания с писма до ръководителите на Кюстендилския пункт на ТМОРО и в 11 от тях говори за баба Дона Ковачева. „Торбите (с пексемет— б. м. сухар) се намират во бабата при другите вещи—пише той на 17 юни 1897 г. до Никола Зографов. — Пексемета ще го оставите во други чувал, а тех заедно с долните дрехи на Мицо (Димитър брат на Гоце — б. м.) и на Доне, които ще поискаш от бабата со некоя кърпичка за нос, едни гащи долни и чорапи за мене, сбрани всички во един чувал или торба, веднага да се пратат". В писмо пак до Зографов: „Никола, иди веднага с приносящите настоящето при бабата и й кажи да им даде един револвер от полукарадашките со 30—40 патрона. Ако нема от тех, нека си изберат друг некой".

Самият Гоце е ценял извънредно много мълчаливия подвиг на Дона Ковачева. Той не само използва всеки  случай, за да й прати „много здраве", да я подпомогне материално, но взема и живо участие в нейните тревоги и грижи относно децата. Така на 11 март 1899 г. той пише на Н. Зографов: „Кажи на бабата, че се срещнах със сина и  че не остава чиито друго, ами да стане самичка да доде тук (в София — 6.м.), за да се разбере вполне работата. Нека доде непременно. За да се намеря и аз тук, нека дойде в петък. Ти ми телеграфирай, когато потегли". Че Дона Ковачева е пътувала до София, говори следващото писмо на Гоце до Зографов: „Момичето на баба Цвета требва снощи да е пристигнало с бабата Дона в града ви. Ако досега с Ангел не сте се погрижили да намерите кираджия, за да я преведе и отведе чак във Виница, вижте по-скоро да стане туй и разноските ти й плати".

Гоце Делчев е един от честите „квартиранти" на баба Дона Ковачева. Известно е например, че повечето от месеците на 1897 г. той прекарва в Кюстендил или в махалата Сабляр, където ръководи бомболивницата. За това говорят писмата му до Никола Малешевски, пунктов началник на ТМОРО в Дупница. В Кюстендил, в къщата на Дона Ковачева, апостолът посреща известията за последиците от аферата във Виница, с горестно сърце научава за издевателствата над българското население източно от Вардар, по течението на Брегалница. Оттук, от Кюстендил крои планове за неговото подпомагане, оттук предприема своето пътуване до пострадалите райони, без да може да промени нещата.

За съжаление, не всичко знаем за жизнения път на баба Дона Ковачева, наречена „Комуната", за тази кюстендилска Баба Тонка. Знаем например, че е от с. Паралово, Босилеградско, а мъжът й — Никола Стоянов, известен на времето си ковач, е родом от Раненци; че умира през 1926 г. И толкоз. Но главното ни е известно — тя свързва завинаги живот и името си с националноосвободителното движение в Македония, с делото на бележития апостол Гоце Делчев. В продължение на много години нейният дом е и дом на ония, които са се обрекли на революцията. В продължение на много години тя е майка-закрилница на прокудените от своя роден край, майка-закрилница, обкръжена с любов и признателност от страна на най-големите дейци на ТМОРО — тази  знаменита организация, която си беше поставила за цел: отчаяна, неотстъпна, безкомпромисна борба за освобождение на българите от Македония и Одринско от робския ярем.

 

Владимир Ризов, вестник „Звезда“, 29 септември 1979 г.