Търсене в този блог

сряда, 22 декември 2021 г.

Достин – живот в името на борбата за правдини

 

Между дейците на БРП (к), борци против фашизма в Кюстендилско в най-трудните години, някак необяснимо и незаслужено не се обръща достатъчно внимание на Атанас Стоименов (Достин). И това датира още от времето след победата, а после и през социалистическия период  в развитието на страната. Малко са източниците, в които се споменава за дейността му. Или това се прави откъслечно и непълно. Когато навремето е можело да се съберат по-цялостни данни, това не е сторено в пълнота. А този изявен партиен функционер не заслужава подобно отношение. Затова ще се опитаме да представим колкото е възможно по-цялостна картина за неговата дейност.

Атанас Георгиев Стоименов (Достин) е роден на 1 януари 1897 г. в село Ямборано (дн. Драговищица), Кюстендилско. Родителите му са бедни селски труженици. Ощe от най-ранна възраст той се изправя срещу голямата социална неправда. Не само вижда, но и сам понася жестоките удари на живота, на селската немотия. Принуден е да работи като ратай, за да изкарва прехраната си. Гладът и сиромашията го прогонват рано от родното огнище.

Едва 16-годишен, през 1913 г. с група българи заминава да търси препитание в Америка. Там се сблъсква с истинските черти на прехваления „рай“, с потосмукачната система на капиталистическата действителност и жестоките нрави в обществото. Осем години скита насам и натам, тропа по вратите на много предприятия. Експлоатацията в индустриалния център Детройт му отваря очите за редица истини в живота. Там встъпва в лявото крило на социалистическата партия (1919 г.) и прави първите си крачки във възприемане на прогресивните идеи. Независимо от младостта си, той се изявява и като организатор в стачните борби сред работниците. Затова много пъти е уволняван. Опитва щастието си и в Канада, но вече е твърдо решил да се прибира.

През 1921 се завръща в България (на 24 годишна възраст) и се включва в дейността на партийната организация на БКП в родното си село Ямборано. С негова помощ партийната организация в селото разгръща широка дейност, влиянието на комунистите расте и броят на членовете се увеличава. От това време датира системната му отдаденост  на революционна дейност. Освен ежедневната работа на полето, отделя време за четене и по-системна теоретична подготовка. Неговият път в борбата вече е предопределен.

В следвоенната политическа обстановка народът е обезверен от сполетялата го катастрофа.  Икономическата криза и нейните последици обективно съдействат за нарастване на революционното движение. Опитите на едрия капитал и правителство да прехвърлят тежестите на кризата върху гърба на трудещите се срещат тяхната решителна съпротива. Засилването на авторитета на БЗНС и БКП  се характеризира с особено интензивен партиен живот до 1923 г., придружено с олевяване на трудовите хора в Перивол, Ямборано, Горановци и близките села.

Атанас Стоименов и другарите му провеждат разяснителна работа за последиците от Първата световна война с искане да бъдат наказани виновниците и незаконно забогателите от нея. Организират протести против ниските цени на селскостопанската продукция и образувалата се „ножица" в цените, против непосилните данъци и нарастващите дългове, против тяхното насилствено събиране. Провеждат акции за събиране парични средства за подпомагане населението пострадало от сушата в Поволжието и обикалят с волски коли за събирани на доброволни помощи от жито. Младежите си ушиват червени рубашки, с които на празниците демонстрират привързаността си към комунистическите идеи.

Както е известно, доктринерството и опортюнизмът пречат на партията да прояви активност  по време на Деветоюнския преврат и Септемврийското въстание през 1923 г. Непосредствено след въстанието е нанесен тежък удар на комунистите и на левите земеделци. На практика те са принудени да действат в условията на нелегалност.

След Витошката партийна конференция и възприетия курс за подготовка на ново въстание, в Кюстендилска околия през 1924 г. се изгражда широка нелегална мрежа от ядра на военната организация и се набавя оръжие. Изградени са няколко конспиративни канала за пренасяне на оръжие от Югославия за въоръжаване на бойните групи във вътрешността на страната. Един от тези канали преминава през Перивол и Ямборано. Атанас Стоименов и другарите му се грижат както за изграждане на канала, така и по неговата организация. Но именно тук в началото на 1925 г. става провал. Полицията започва масови арести на заподозрени участници. През пролетта на 1925 г. са разкрити вторият и третият канал. По образуваните т.нар. Кюстендилски, Полскоскакавишки и Полетински процес са привлечени като обвиняеми над 100 комунисти и земеделци, някои преминават в нелегалност, а други търсят спасение извън страната.

След разкритията Атанас Стоименов е принуден да емигрира в Югославия, а оттам по каналите на партията се прехвърля в СССР (1925).

В Москва участва най-активно в живота на нашата емигрантска организация. Приет е в редовете на ВКП (б) и завършва Комунистическия университет за националните малцинства от Запада (КУНМАЗ). По същото време преподавател там е Станке Димитров – Марек, с когото го свързва тясна дружба. Двамата са и в партийното бюро на българската група в университета. Там Атанас Стоименов има възможност да изучава задълбочено редица дисциплини и получава солидна подготовка по теория и практика на комунистическото и работническо движение. Известно време работи като преподавател и директор на фабрично-заводско училище в Коломенския локомотивен завод в Московска област.  Далеч от родината, с внимание следи за дейността на партията и постъпващите новини. В Москва Атанас завързва запознанство, дружба и любов с Мария Мартиновна Евдокимова, с която имат един син, роден през 1928 г. Предлагали са на Атанас Стоименов да стане преводач от английски език в Коминтерна, понеже знае перфектно езика заради почти 8 годишния престой в САЩ, но той с цялото си сърце се стреми да се завърне в България на нелегална партийна работа. Естествено, разбира че на майката ще и бъде трудно с малкото дете, но за комуниста партийния и обществен дълг стои по-високо от личните интереси. Той знае, че съветската страна и партия на болшевиките няма да ги оставят в беда. Така и става. Семейството  редовно е подпомагано с помощи от МОПР (международната организация за помощ на революционерите).

След необходимата подготовка, Задграничното бюро на БКП взема решение и изпраща Атанас Стоименов (Достин) на политическа работа в България. В началото на 1933 г. той пристига нелегално в страната през Германия и Австрия. Завръща се като опитен и кален партиен работник преминал през много перипети. Идва в сложна обстановка. Върху партийната линия и политика оказва силно влияние лявото сектантство. Догматизмът и сектантството пречат за правилното степенуване на целите и задачите в революционната борба, което спъва мобилизирането на всички демократични антифашистки сили за тяхното решаване.

Притежавайки всички необходими организационни и политически качества оглавява Окръжния комитет на партията в Дупница (на 36 години). За „маскировка" се появява като товарач на жп гарата. По това време Окръжният комитет на БКП е със седалище в Дупница и осъществява ръководство за партийните комитети в Дупнишка, Кюстендилска и Радомирска околии. Поради редица обективни и субективни причини и преди всичко поради трудностите на нелегалната работа и терора техните ръководства не винаги са в пълен състав, налагат се чести промени.

Съставът на Окръжния комитет на БКП в периода 1933 – 1935 г. е следния: Атанас Георгиев Стоименов – секретар и членове – Гаврил Иванов Гаврилов, Павел Тодоров Величков, Атанас Илиев Бижев, Владимир Христов Ценев, Атанас Стоичков Величков, Димитър Василев Каляшки, Иван Ангелов Тирбачки, Атанас Тимев Янев.

В периода 1935 до средата на 1936 г. съставът включа следните имена: Атанас Г. Стоименов – секретар и членове: Богдан Захариев Божков, Владимир Христов Ценев, Първан Гаврилов Чочов, Величка Метларска Падалска, Ангел Маноилов Иванов и Димитър Василев Каляшки.

Спокоен, с присъщите му качества на комунист-масовик, с голямата си морална устойчивост, знания и опит на професионален революционер Атанас Георгиев Стоименов (Достин), известен като „Стареца", активно се заема с укрепване и активизиране на партията, със създаването на партийни и младежки групи във всяко село, печели доверието на хората, с които влиза в допир.

Преди това окръжният комитет е преживял известна криза. Но Атанас Георгиев е революционер със значителен организационен опит, вече обладава солидна теоретическа подготовка, при това е човек с улегнал характер, скромен, познава душата на работника, държи се просто и внимателно с хората, предан е на борбата, чужди са му увлеченията и авантюрите, затова в сравнително недълъг период успява да укрепи комитета. Партийните организации, често посещавани от него, подхващат редовен организационен живот и разширяват влиянието си. 

Заседанията на Окръжния комитет и другите срещи се провеждат обикновено в квартирите на членовете му, в дърводелската работилница на Стойне Васев Пейчинов, в местността „Злево" край града, в лозята, както и в чифлика на Богдан Петров. За явки с представители на ЦК на БКП се използват пивница „Бъдеще" и гостилницата на Васил Бочев от Дупница. Пратеници на централните ръководства на БКП, БКМС и НРПС присъстват на конференции, заседания, събрания, дават инструкции, изнасят доклади по международното и вътрешното положение, разясняват партийната линия и предстоящите задачи.

Скоро след пристигането на Атанас Стоименов, през 1933 г. се организира съвместна  партийна и младежка конференция с представители от Кюстендил, Ямборано, Перивол, Стенско, Ръждавица, Скриняно и други села от района в местността „Букевлак“. Направена е преценка на извършената работа от партийните и младежките организации и са дадени указания за по-нататъшната дейност. През септември с. г. се провежда районно партийно събрание в с. Кадин мост, избрано е ново ръководство, а в началото на октомври и районна конференция с делегати от околните села.

Със съдействието на секретаря на Окръжния комитет на БКП Атанас Георгиев Стоименов (Достин) се активизират и заздравяват партийните групи в Бобошево, Слатино, Сопово, Бураново, Драгодан, Вуково, Доброво и Боровец.

Макар и бавно, преодолявайки трудностите, чрез старите партийни дейци и с включване на нови съмишленици и симпатизанти влиянието на БКП в Кюстендилско, Дупнишко и Радомирско започва да нараства. За това допринася и дейността на партията чрез РП, НРПС, БКМС и РМС, чиито редици започват да се увеличават. Стремежът е да се проникне сред работниците от тютюневите складове, в работилниците, сред наемниците-занаятчии, селяните и прогресивните интелигенти. Активно се работи за разпространение изданията на трудовата преса — вестниците „Работническо дело", „Ехо", „Поглед", „Жупел", партийните календари и брошури. Подходящи форми за работа се явяват честването на Първи май, годишнината на Левски, Ботевият ден, 3 март, международния младежки ден, 8 март и др. Тези т. нар. тогава „календарни акции" на партията имат за цел да въздействат революционизиращо върху трудещите се, да подпомагат тяхното класово-политическо възпитание. Във връзка с някои от тях се подготвят и агитационни материали, пишат се и се разпространяваха позиви.  С организирането на вечеринки с програми, подготвяни от младежите, на излети, където се декламират Ботеви и Вазови стихотворения и се пеят революционни песни, партията и РМС през този труден период не позволяват светините за българския народ — Ботев и Левски — да се превърнат в знаме на реакцията. А обичта към „дядо Иван" се трансформира в една нова обич  към съветската страна. Трябва да се отбележи дейното включване в борбата на девойките и жените. Те участват в редица смели акции, разнасят позиви, агитират, плетат чорапи и пуловери, събират помощи за политическите затворници чрез Помощната организация.

На 8 март 1934 г. партията в Дупница и комитетът за безработните организират акция за защита на безработните и гладуващите. На митинга стотици жени издигнат искания за отпускане на помощи.  В началото на 1934 г. секретарят на окръжния комитет на БКП Атанас Стоименов (Достин) обиколя много села на Кюстендилска и Радомирска околия и оказва помощ за укрепването на партийните и младежките организации.

Военно-фашисткият преврат извършен на 19 май 1934 г. променя съществено политическата обстановка в страната. Деветнадесетомайците ликвидират последните остатъци от буржоазната демокрация. Всички политически партии са обявени извън закона. Главният си удар фашистката диктатура насочва срещу Комунистическата партия и класовото работническо движение, като започва да прилага срещу тях открит и още по-жесток терор. Независимо от това, след преврата именно Комунистическата партия единствена от всички забранени партии продължава да съществува, макар и в дълбока нелегалност. Но извършените арести в Кюстендил, Дупница, Радомир и други селища разстройват в голяма степен редиците. Всъщност, официално РП и РМС са разпуснати, а редица организации и комитети на БКП и БКМС в окръга след 19 май 1934 г. фактически преустановяват дейността си. В някой райони са прекратени връзките с окръжния партиен център. С големи трудности продължава работата на районните комитети на БКП в с. Извор, Рила, с. Бобошево, с. Кадин мост, Кюстендил. Запазват  се партийните групи в с. Катрище, с. Четирци, с. Еремия, с. Лиляч, с Таваличево, с. Друмохар, с. Горна Козница,  които не прекъсват връзките си с Районния комитет в с. Кадин мост (Невестино). Съхранява се и партийната организация в с. Ръждавица. Организацията в с. Рила успява да проведе събрание с партийния и ремсов актив, с цел подготовката им за работа в нелегални условия.

Непосредствено след преврата полицията успява да направи сериозни разкрития за дейността на РМС в Радомир и околията. Арестувани са над 200 младежи и девойки, има осъдени. Застрашена е и партийната организация. Някои от ръководните дейци на РМС като Богдан Божков, Кирил Пчелински и Борис Андонов преминават в нелегалност.  

 За да се ориентира по-добре в новата обстановка веднага след преврата, секретарят на окръжната партийна организация Атанас Стоименов (Достин) изпраща специални пратеници в Горна Джумая (Благоевград) и Разлог, а от Кюстендил за София отпътува Димитър Каляшки за да се запознае със становището на централното ръководство. И новините не са окуражаващи. Левите сектанти продължават да твърдят, че враг номер едно за БКП са БЗНС и Социалдемократическата партия, с което няма как да се съгласят нито Атанас Стоименов, нито Димитър Каляшки. Още повече с полученото окръжно на ЦК на БКП, в което се твърди, че в страната е настъпила революционна ситуация и е време да се излезе на улицата.

През септември 1934 г. е проведена голяма двудневна окръжна конференция под връх Фенерка с 60 представители на партийните организации от Дупница, Кюстендил, Радомир и селата. Доклад за необходимостта от прелом в партийната работа в тежките условия след преврата и изправяне на левосектантския курс изнася секретаря на Окръжния комитет на партията в Атанас Стоименов (Достин). Но конференцията не успява да промени старите схващания на редица партийни кадри и да внесе съществени изменения в курса на организациите по места.

Едва към края на 1934 г. състоянието на Окръжната партийна организация започва да се изменя. Обективните обстоятелства и опитът насочват партийните дейци и членове към противопоставяне на сектантството и фразеологията. Окръжният комитет на БКП със секретар Атанас Г. Стоименов (Достин) активизира своята дейност. Под ръководството на комитета започва организационно преустройство на Окръжната партийна организация.  Въз основа на възприетия териториален принцип Дупница е разделена на няколко сектора, а партийните организации — на тройки и петорки с отделни отговорници. Полагат се усилия за работа сред тютюневите работници и железничарите, партийните членове са натоварени изградят ядки сред дърводелците, шивачите и обущарите.

Въпреки  трудностите предизвикани от военно-фашисткия преврат продължават дейността си  ръководните органи на БКП и РП  в Кюстендил. През 1934—1936 г. секретар на Районния комитет на БКП в града е Димитър Каляшки. Макар че и тук от редовете на РП и РМС отпадат много членове, се съхранява и  продължава своята работа до 1936 г. отделно ръководство на Работническата партия със секретар на Околийския (Районен) комитет Иван Наков. В Кюстендил още през есента на 1934 г. е проведена стачка на тютюноработниците. Активизира своята дейност и организацията на БКП в с. Жиленци, върху която оказва силно влияние Д. Каляшки. През есента на 1934 година Каляшки свиква нелегална партийна конференция с комунистите от селото и представители от градската партийна организация в Кюстендил. Разисква се основно върху изграждането на партийни групи в други села и укрепването на партийните редици.

В трудните условия след Деветнадесетомайския преврат в най-дълбока нелегалност продължава своята дейност сред младежта и БКМС. Главната задача на Комсомола по това време е да не се допусне разпадането на младежките групи и организации. Положителна роля за това изиграва конференцията на представители на БКМС и РМС от училищата в Дупница, Кюстендил и Радомир, състояла се през лятото на 1934 г. край с. Извор (Пернишко). Членът на Окръжния и секретар на Районния комитет на БКП в Кюстендил Д. Каляшки организира конференция, състояла се на Хисарлъка, където инструктира комсомолския актив за мерките по предпазване от полицията и организационното преустройство в условията на откритата военно-фашистка диктатура. Подобна среща се провежда и в с. Скриняно в дома на Нико Тодоров.

Цялостен поврат в живота и дейността на Окръжната партийна организация започва да зрее след Петия разширен пленум на ЦК на БКП, който се провежда през януари 1935 г. в София.  Той изправя тактическия курс на партията, снема издигнатия от ЦК на БКП след преврата на 19 май 1934 г. лозунг за обща политическа стачка и непосредствена борба за властта. Пленумът формулира като най-главна политическа задача на БКП изграждането на единен фронт, който да обедини народните маси в борбата против военно-фашистката диктатура. Димитър Каляшки е делегат и стенограф на пленума. Чрез него решенията на пленума на ЦК на БКП още по-бързо и пряко стигат до ръководните органи и партийните членове в Дупница, Кюстендил и целия окръг.

Историческо значение за преодоляване на лявото сектантство в партията имат Седмият конгрес на Коминтерна през 1935 г. и Шестият пленум на ЦК на БКП. Шестия пленум в началото на февруари 1936 г. разработва цялостно новия курс на партията. Пленумът определя главната задача на партията: да се изгради широк народен фронт против фашизма и опасността от нова война чрез упорита работа за възстановяването на връзките с народните маси и привличането им в лагера на антифашистки сили. Препоръчва се на партийните и младежките организации да използват и удобни форми за легална проява чрез кредитните, читалища , въздържателни дружества, спортни клубове  и други, където е възможно.

През пролетта на 1935 г. полицията успява да нанесе тежък удар на Окръжната комсомолска организация. По сигнал на внедрен провокатор – Кирил Чапов, член на Окръжния комитет на БКМС в Дупница са арестувани много младежки дейци и партийни функционери. Полицията разкрива и връзките с организацията на БКМС в Горна Джумая (Благоевград). Следствията в полицията в Дупница, Кюстендил, Горна Джумая и Радомир продължават дълго. Жестоко инквизирани, някои от арестуваните правят признания, но на процеса (от 20 юли до 5 август 1935 г.) те се държат достойно и отричат изтръгнатото в полицията. Софийският военно-полеви съд осъжда 43 членове на БКП по дело № 109/1935 г.

По този процес секретарят на ОК на БКП Атанас Георгиев Стоименов (Достин), получава задочна присъда. Той успява да се предпази от арест, като през март предвидливо преминава в нелегалност. Въпреки това, продължава да обикаля партийните организации и групи, да разяснява взетите решения, да работи се за преодоляване опортюнистките, ликвидаторски, ултралеви и сектантски разбирания.

Повече от месец Атанас Стоименов престоява през 1935 г. в село Жиленци, укриван в домовете на Ангел Маноилов и Борис Джелепски. Там заедно с Димитър Каляшки, той взема участие в провеждането на районни конференция на която е избран нов състав на партийния комитет за Кюстендилска околия. На конференцията присъстват членовете на районния комитет и секретари на партийните групи от селата в района. Организационно околията е разделена на пет партийни района: Жилeнски, Ръждавички, Периволски, Кадинмостки и град Кюстендил. Във всеки от тези райони предстои да бъде укрепен съюзът между работниците и селяните, да се потърси връзка и се заработи съвместно със земеделци, социалдемократи, радикали и безпартийни, да се изградят комитети на Народния фронт. С убедителност за предстоящите задачи Атанас Стоименов говори на едно събрание в местността "Грамаде" (на мястото на бившия стопанският двор на ДЗС), на което присъстват комунисти, ремсистите, много членове на БЗНС и младежката земеделска дружба в с. Жиленци. След беседата са му зададени десетки въпроси, на които той отговаря изчерпателно и събранието продължава до късно през нощта. Следва среща с тютюноработниците в Кюстендил. В с. Слокощица и други селища около Кюстендил той провежда нелегални събрания, на които разяснява решенията на Петия и Шестия пленум, помага на партийните организации и групи, информира партийните членове за положението в страната, за развитието на борбата против лявото сектантство. 

На заседанието на Районния комитет на БКП – Кадин мост, проведено в с. Катрище, Атанас Стоименов е представен на останалите членове от Йордан Тирбачки. Темите са същите – задачите от новия курс на партията, преодоляване грешките, работа по изграждане комитети на Народния фронт.  За престоя си в този район, секретарят на Окръжния комитет на партията ползва нелегални квартири при Костадин Дамянов Иванов и Димитър Андонов Гешев за по няколко дни, а през 1936 г., преди да бъде арестуван, и цял месец. Другарите от районния комитет му осигуряват срещи с участниците в тройки и петорки из селата в района. В спомените си те заявяват, че като партиен работник секретарят Атанас Стоименов се отличава с дълбока убеденост, че не е далеч деня, когато партията ще има властта. С възторг им разказва за постиженията на работническата класа в Съветския съюз, за нейния непрестанен възход, за готовността на трудещите се да построят социалистическото общество и с дълбоко възмущение говори за жестоката експлоатация на работническата в капиталистическото общество. Споделят, че по характер е мълчалив, сдържан и внимателен събеседник. Не са го виждали да се вълнува. Но зад това видимо спокойствие прозира голяма омраза към враговете на трудещите се.

Особено ценни укриватели и помощници на нелегалните партийни функционери в Дупница са Владимир Ценев, Гаврил и Василка Чочови, Веса Коритарова, Никола и Атанас Величкови и др.

За провеждане новата линия на партията Атанас Стоименов (Достин) е подпомаган активно от група истински апостоли на борбата. В Кюстендилско действа Димитър Каляшки, член на Окръжния комитет и нелегалният комунист Стефан Василиев, член на Районния комитет на БКП. В Дупнишко работи Владо Ценев, а също нелегалният Богдан Божков, който поддържа връзките на Окръжния комитет с ЦК на БКП и ЦК на БКМС. В Радомирско обикаля нелегалният Кирил Пчелински, както и Свилен Русев, пълномощник на ЦК на БКМС в окръга. Нелегални партийни функционери в района са още Димитър Кьосев и Марко Петров.

Важно обстоятелство за своевременно и широко прилагане в живота и дейността на Окръжната партийна организация на решенията на Седмия конгрес на Коминтерна и Шестия пленум на ЦК на БКП е идването на Станке Димитров (Марек) в България, който заедно с Георги Дамянов, е изпратен от Задграничното бюро на ЦК на БКП за  провеждане на новия политически курс на партията. Станке Димитров (Марек) пристига в България през август 1935 и остава до юни 1937 година. През това време той ръководи ЦК на БКП. Присъствието му през тези две години влияе силно върху партийното движение в Дупнишко и Кюстендилско. За правилното провеждане на новия курс важно значение има срещата на Богдан Божков - член на Окръжния комитет на БКП  със Станке Димитров. С оглед изискванията на конспирацията за среща е извикан именно той, тъй като не познава лично Станке Димитров. В продължителен разговор Божков подробно излага състоянието на партийните и младежките организации в окръга. Станке Димитров (Марек) дава конкретни указания в духа на решенията на Седмия конгрес на Комунистическия интернационал.       

Голям успех за Атанас Стоименов (Достин) открива възможността Окръжния комитет на БКП да организира нелегалната печатница „Коста Петров" в м. Злево край Дупница. Тя е съоръжена с шапирограф, ръчна машинка за вадене на копия от ръкописи и рисунки с помощта на глицерин, желатин и вода. В нея най-често работят Богдан Божков и Демостен Чочов. Размножават се позиви и други материали на окръжните комитети на БКП и БКМС и окръжното ръководство на НРПС. Наличието на печатна база вече дава възможност на Окръжния комитет на партията да разпространява печатни материали по всички най-важни въпроси и да утвърждава новата партийна линия. В Жиленци е набавен хектограф за отпечатване на различни позиви, бюлетини, както и няколко броя на новосъздадения вестник „Народен фронт".

Неуморната работа дава плодове, започват да укрепват организациите на БКП и БКМС в Дупница, Бобошево, Вуково, Цървище, Слатино, Мурсалево, Рила, Стоб, Ресилово, Сапарево, Яхиново, Тополница, Червен бряг. 

В Дупница е формиран Окръжен синдикален съвет на НРПС, който още през 1935 г. успява да преодолее дотогавашната тактика на бойкот по отношение на изграждащия се Български работнически съюз. Активистите на НРПС започват да навлизат в БРС, да овладяват неговите низови ръководства. През есента на 1935 г. Окръжният синдикален съвет вече организира работниците на борба за увеличаване на надниците, за намаляване на цените на стоките от първа необходимост. Създава се организирано движение и на безработните.

През 1935 г. в тютюневите фирми в Кюстендил се създават групи от активисти на закритите РП и РМС. Чрез Серафим Тасев, Димитър Илиев и Георги Миленков партийният комитет организира нелегална печатница, в която се размножават позиви и други пропагандни материали. В Кюстендил, в двора на църквата „Св. Богородица", партията организира голямо публично събрание, на което Коста Лучански и Жозе Барух издигат глас срещу новите големи данъци и такси за разрешителни, които държавата стоварва върху трудещите се. Партийната организация в Жиленци организира протест на около 50 души мелничари  срещу тежките данъци. Жителите на селото се вдигат да бранят пасищата в Осоговска планина от държавата, избират общоселски комитет за изграждане на ново училище, в който са включени и комунисти. Селяните от с. Гърляно създават комитет за борба против закона за сечене на горите. За защита на непосредствените интереси на трудещите се селяни са изградени комитети и в селата Ямборано, Горановци, Катрище, Еремия. В с. Еремия някои членове на БЗНС  са спечелени и за укриване на нелегални дейци на партията.

В района на с. Кадин мост (Невестино) партията и РМС провеждат срещи с неорганизирани младежи, на които предстои да отиват войници. Запознават ги с положението на трудещите се в страната и как да се държат във фашистката армия.  В с. Катрище партийната организация, разширява своята дейност. Ремсисти от с. Багренци организират въздържателно дружество, чрез което устройват вечеринки, концерти и представления, лекции, влияят на младежите в опита си да ги откъснат от фашистките организации. Активно работят и партийните групи в селата Четирци, Горна Брестница, Грамаждано, Богослов, Лозно, Радловци.

В с. Рила РМС развива успешна масова дейност в младежката кооперативна група, спортното и туристическото дружество. Ремсистите овладяват ръководството на въздържателното дружество. Успешната дейността чрез читалището позволява млади и възрастни се сплотяват около партията и РМС.

През есента на 1935 г. Окръжният синдикален съвет засилва дейността си за проникване в БРС във връзка с предстоящия учредителен конгрес на казьонните профсъюзи. В позив към тютюноработниците, железничарите, служещите и безработните от 17 октомври, Окръжният синдикален съвет разобличава фашисткия характер на правителството след 19 май 1934 година, показа настъплението на капитала срещу интересите на трудещите се: намаляване на заплатите, удължаване на работното време, влошаване на трудовите условия, увеличаване на удръжките, уволнения без всякакво предупреждение. Окръжният синдикален съвет призовава трудещите се да изграждат структури на единния антифашистки фронт.

Към края на 1935 г. БКП успява да установи тесен контакт със земеделските дружби в Дупнишко и Кюстендилско и да изгради редица единнофронтовски комитети. Те отстояват непосредствените искания и интереси на трудещите се, борят се против настъплението на фашизма и капитала и събират опит за предстоящите стълкновения с класовия враг.  

В началото на 1936 г. дейността на партията се разгръща още по-широко и смело. След редица срещи по места решенията на Шестия пленум на ЦК на БКП стават достояние на партийните организации и техните членове.

Секретарят на Окръжния комитет на БКП Атанас Георгиев Стоименов (Достин) организира нелегална конференция в с. Шатрово. Пред представители на партийните организации в Шатрово, Мало село и Големо село той обстойно и задълбочено разяснява решенията на Седмия конгрес на Комунистическия интернационал и на Шестия пленум на ЦК на БКП. Такава среща следва в с. Пастра, обекта на акционерното дружество „Гранитоид" и с представители на организациите от Рилското корито. Прехвърляйки се в с. Еремия той провежда събрание, на което присъстват и членове на БЗНС. И тук разяснява новият курс на партията.

През февруари 1936 г. Д. Каляшки, секретар на Районния комитет в Кюстендил и член на Окръжния комитет на БКП в Дупница, организира партийна конференция и изнася доклад по проблемите на единния фронт и задачите на Окръжната партийна организация. Приета е резолюция, с която се подкрепя новия курс на партията.  

Но провалът, тръгнал от Окръжния комитет на БКМС в Дупница се задълбочава и приема нови измерения. Засилването на партийната дейност през 1935 и началото на 1936 г. изострят вниманието и активизират фашистката полиция, която успява да доуточни наличните сведения и да се сдобие с нови. Провалът обхваща още организации на Комсомола и БКП. Някои младежки дейци не спазват строго конспиративните правила, а Цонка Драганова, член на ръководството на БКМС в Кюстендил, извършва тежко предателство.

На 21 март 1936 г. Д. Каляшки насрочва нова партийна конференция в с. Жиленци. На нея трябва отново да се обсъди работата на партийните органи и организации в светлината на решенията на Седмия конгрес на Коминтерна и Шестия пленум на ЦК на БКП. Тази конференция обаче е провалена.

Полицията успява да разкрие връзките с организацията на БКМС в  Горна Джумая (Благоевград). Нишката сочи и към Кюстендил. От Горна Джумая тръгва един „нелегален", снабден със съответни имена и парола — „да се свърже с другарите" от Кюстендил и село Кадин мост. Този „нелегален" е опитният полицейски агент Петко Павлов. Той успява да заблуди един партиен член в Кюстендил, от когото научава мястото на предстоящата конференция в къщата на Петър Ризов в с. Жиленци. В деня на конференцията са арестувани дошлите делегати от Кюстендил, Жиленци, Ръждавица, Коняво и други селища на околията.  Арестувани са Димитър Каляшки и Ангел Маноилов – членове на Окръжния комитет на БКП.  По Кадинмостката конспирация са арестувани 5 човека от с. Катрище, 2-ма от с. Лиляч, 4-ма от Кадин мост (Невестино), 2-ма от с. Четирци, 2-ма от с. Еремия.

Арестувани са Атанас Стоименов (Достин), членовете на Окръжния комитет на БКП в Дупница – Богдан Божков и Първан Чочов и други комунисти и младежки дейци.

Започват напрегнати дни на полицейски следствия. В продължение на 22 дни задържаните са подложени на жестоки изтезания, а след това до съдебния процес — откарани в Софийския централен затвор. Особено свирепо полицията инквизира секретарят на Окръжния комитет на партията Атанас Георгиев Стоименов (Достин). От мъченията здравословното му състояние сериозно се влошава, но отстоява своята комунистическа чест.  На тежки мъчения е подложен и Димитър Каляшки. Инквизиран е и Б. Божков, от когото полицията иска да узнае връзките и явките с ЦК на БКП и ЦК на БКМС.

Въпреки масовите арести и свирепите репресии, следствието не успя да разкрие цялата партийна и комсомолска организация в окръга и да установи длъжностите и задълженията на членовете й. Все пак прокуратурата скалъпва три съдебни процеса — кадинмостки, жиленски и кюстендилски.  

На 9 юли 1936 година буржоазният вестник „Днес" помества на първата си страница кратка информация под заглавие: „Разкрита комунистическа мрежа в Кюстендилско".

„Напоследък, пише вестникът, полицията успя да открие цялата конспиративна мрежа на БКП и БКМС в града и околията. Полицията предприе издирванията си последователно и в кратко време можа да залови всички функционери. Задържаните лица бяха предадени на съдебните власти според проявената от тях конспиративна дейност на четири групи. Общо в затвора са изпратени над 80 души. Между изпратените в затвора е и Атанас Георгиев Стоименов, бивш емигрант в Русия, които, след завръщането си в България през 1933 година организирал комунистическа конспирация в Дупница. При разкриването й обаче той се укрил и оттогава живял нелегално. За конспиративната му дейност бил осъден задочно на 12,5 години строг тъмничен затвор. Укривайки се, Атанас Г. Стоименов пак продължил комунистическата си дейност. Той образувал районен комитет на БКП със седалище с. Кадин мост и поделения в селата Катрище, Еремия, Лиляч, Четирци. Той бил във връзка с районните комитети в Кюстендил, Жиленци, Перивол, Ръждавица и Окръжния комитет в Дупница. Атанас Георгиев Стоименов ръководил цялата конспиративна дейност“.

В дните на полицейското следствие трудещите се в околията осъждат остро инквизициите и произвола и се отнасят със симпатия и съчувствие към арестуваните партийни дейци.

В тези дни ямборчани изпращат колективна молба до председателя на Областния съд в Кюстендил, в която се казва:

„Господин председателю, ние, долуподписаните селяни, научавайки се, че нашият съселянин Атанас Георгиев Стоименов е задържан под стража и е обвинен в конспиративна дейност, заявяваме, че той е крайно честен, почтен и е намерил своето самообразование в свещения труд. Това е един усърден човек, който желае чрез мирния и творчески труд икономическото и стопанско повдигане на всички селяни, на селото, което тъне в мрак и мизерия, на града, на тясното сътрудничество между тях и по такъв начин създаване, мир и благоденствие в цяла България. Той винаги е проповядвал сред нас, на полето, из овощните градини и лозята, дето рамо до рамо  сме наредени всички хора на труда и участваме в общия процес за създаване на стопански блага или из селото: за истинна  човещина, справедливост, просвета и културен подем. По душа и разбирания е въздържател — не пие и не пуши, защото всичко това смята за враг на човешкия прогрес. Не развратничи, а винаги е бил за най-моралното поведение на човека. Ползва се с обич и уважение както от възрастните, така и от по-младите. Не е осъждан за нищо досега, в това Вий най-добре бихте се убедили. С неговото поведение той е бил всекога полезен за нас и обществото. С нищо не е увредил на държавния правопорядък.  Като имате предвид до тук изложеното от нас, което сме готови да докажем единодушно пред Вас, ние всички долуподписани селяни Ви молим и искаме в името на висшата справедливост и безпристрастие на Темида да бъде оправдан напълно Атанас Георгиев Стоименов и му бъде върната свещената свобода, на която трябва  да се радва всеки честномислещ и свободолюбив гражданин". Следват подписите на 90 селяни.

Държанието на подсъдимите комунисти и комсомолци по тези процеси е достойно за уважение. Те отричат показанията си в полицията, смело разказват за нечовешките инквизиции над тях и протестират срещу злодеянията на фашистката власт. Атанас Стоименов, Димитър Каляшки и другите подсъдими отхвърлят смело отправените им обвинения и протестират срещу полицейския терор. Те и адвокатите им прилагат правилна тактика в съда. Обвинените по кадинмостката конспирация единодушно твърдят, че са членове на Работническата партия, а не на БКП, за да не бъдат съдени по ЗЗД. Техните другари от жиленския процес начело с Димитър Каляшки изтъкват, че работят за Народния фронт, а подсъдимите в Кюстендил отстояват, че са комунисти по убеждение, но не членуват в никаква партия.

Благодарение на добре организираната борба в съда от 19-те подсъдими в Кюстендил са осъдени само двама — Иван Наков и Стефан Василиев на 5 години строг тъмничен затвор. По другите два процеса също са осъдени малка част от подсъдимите: Атанас Г. Стоименов - по Кадинмостката конспирация,  Димитър Каляшки, Петър Ризов и др. — на 12 и половина години строг тъмничен затвор; Ангел Маноилов, Борис Джелепски и др. — на 7 и половина години, и т. н. По-голямата част от подсъдимите по трите процеса поради недоказаност на виновност са оправдани и освободени.

Присъдата изпраща Атанас Стоименов зад решетките на Сливенския затвор. Той още в Съветския съюз е  имал страдания в стомаха на нервна почва. Там е лекуван и до момента на арестуването е бил в кондиция. Арестът и побоищата в полицията събуждат приспаната му болест и усилват мъките на затворническия живот. Пък и не може да се разчита много на затворническия лекар. 

А дните текат бавно. Но има часове, в които затворниците си припомнят за времето, когато са били свободни, и се радват тъй, сякаш в момента са на свобода. Разбира се, разговарят и спорят, спорят за левосектантския период и поуките от него, стремят се да открояват грешките, чертаят новите си по-далечни планове. Четат и дискутират много. Затворът е своеобразен комунистически университет. С каква радост и въодушевление посрещат всяка нова книга, допусната от цензурата. Чрез писма с близки и познати се опитват по-добре да разберат какво става навън. Тръпнат при новините за борбата на испанския народ в бушуващата Гражданска война.

Със своите способности и знания Атанас Стоименов оказва силно влияние върху идейното израстване на много от по-младите другари по съдба. Политзатворниците го уважават не само заради неговата сърдечност, но и заради неговата голяма човечност. Тих, скромен, без да парадира, отзивчив, готов да дели и радости и скърби с другарите си — такъв го помнят всички, които по това време са с него.

Между политическите затворници, с който Атанас Стоименов има възможност да се види  са Христо Михайлов, Пеко Таков, Борис Димитров (Помака), Димитър Костов и още много други изявени партийни функционери. През 1938 година в затвора „попада" Адалберт Антонов — Малчика, които разказва за новите форми на стачни борби, за новите класови битки.

От времето на завръщането си в България, Атанас и семейството му в Москва са имали епизодична кореспонденция. Мария Евдокимова  е пращала писма и понякога е получавала отговори, колкото и трудно да е това по нелегалните канали. Именно от българите в съветската столица тя научава за арестуването, за присъдата и решава да му изпрати известна сума пари, които той получава от директора на затвора, както после сам е разказвал.                                                                                                                                             

През 1937 г. по повод раждането на престолонаследника Симеон е обявена амнистия и наказанията на затворниците, включително политическите са намалени с по няколко години. Сетне, през 1940 година, по случай присъединяването на Добруджа към страната, властите дават амнистия на много политзатворници с остатъка от наказанието, което е от 1 до 3 години.  

Така Атанас Стоименов излиза на свобода на 3 октомври 1940 г.  Здравословното му състояние е крайно влошено, както поради зверските побоища и изтезания в полицията, така и от тежките условия на затворническия живот, през което време не успява да се възстанови. Налага се  продължително време да се лекува и оздравява. Докрай това не е възможно, страданията продължават. Жадува да се види с другари, с приятели, познати, с много хора. Дава си сметка, че полицията ще го дебне. Независимо от това, колкото може и много внимателно се включва в партийната работа. Помага за укрепване на партийните групи в Периволския район, учи ремсовите дейци как по-добре да организират работата сред младежта.

На 22 юни 1941 година идва страшната новина за вероломното нападение на Германия срещу Съветския съюз. Атанас Стоименов стиска зъби, за него е ясно, борбата на живот и смърт преминава в нов етап. Нещо огромно се е променило в този ден. Съжалява, че в този момент здравословното състояние не му позволява да действа решително. Въпреки това, може да бъде полезен със съвети към другарите си как да заздравяват партийните и ремсови организации, как да осигуряват нелегални квартири, как да търсят оръжие, как да създават бойни групи, как да укрепват редиците си, как да се готвят за решителната битка. А каква радост е когато зимата на 1943 г. идва крилатата вест за победата на съветските войски при Сталинград ! Атанас ликува, той знае, че свободата идва. И веднага следва покрусата след убийството на верния другар Димитър Каляшки. Непрежалима загуба, отекнала болезнено сред партията и прогресивните хора.                          

Есента на 1943 г. пуква и първата пушка в Кюстендилско, белязала създаването на партизанския отряд. Устроени са първите нелегални квартири в с. Перивол, с. Ямборано, с. Горановци, с. Полетинци и др. Партийните и ремсови организации в района вече са на бойна нога.

Атанас Стоименов разбира, че полицията ще го арестува всеки момент. Трябва да се действа. Така, макар и болен, на 22 юни 1944 г. заминава и става партизанин в Босилеградския партизански отряд в четата на Н. Топалов. Трудна работа на неговата възраст (47 години) и при здравословното му състояние.  При сражение на 25 юни с войска, жандармерия и полиция в Милевската планина е ранен в гърдите и в ръката. Куршумът засяда близо до пламенното му сърце и тежкото олово му остава до края на живота.  От 22 юли 1944 г. преминава към Кюстендилския партизански отряд и е включен в щаба му.

Атанас Стоименов посреща свободата, толкова жадуваната свобода в Родината, постигната с цената на скъпи жертви, след тежка и неравна борба. Онова, за което мечтаят, борят се и загиват много от партийни и младежки дейците се превръща в жива реалност. Българската работническа партия (комунисти) става решаваща политическа сила в страната  и върху нея ляга историческата отговорност за по-нататъшното й развитие по пътя на социализма.

След победата, макар и с разклатено здраве, той  все със същата скромност и всеотдайност продължава да работи за укрепването на народната власт. Работи в Околийския комитет на Партията, а от 1948 г. е председател на Контролната комисия при Околийския комитет на партията в Кюстендил.

Поради тежкото заболяване постъпва на лечение в Кюстендилската болница. Тук, след многогодишна раздяла, се среща със сина си Младен Евдокимов. Как става това ?                        

Само да споменем, че при приближаване на немците към Москва, на 18 ноември 1941 г.  майката Мария Евдокимова и синът Младен са евакуирани в гр. Шадринск, в Задуралието. В началото на 1943 г. те се завръщат отново в Москва. След завършване на войната Мария веднага търси връзка с бащата и между тях наново започва кореспонденция. Атанас Стоименов  (Достин) е имал желание да пътува за Съветския съюз, за да се лекува. На няколко пъти преди заминаване, в последния момент лекарите са му забранявали да пътува. Очевидно разбирайки сериозността на положението, майката настоява синът да замине и види баща си докато е още жив. През 1950 г. синът е студент втора година геофизика в Московския държавен университет и е на практика, когато разбира че всички документи за отпътуване са готови. В самолета Ил – 14  до София пътува с няколко студенти българи. В София го посреща българско семейство, познати от Москва. От София е взет с кола от Никола Костурски. Докато пътуват, Младен се диви на чудната българска природа. Лято, топло време, струва му се истински земен рай. На следващата сутрин отиват в болницата при баща му. Сега фактически предстои наново да се запознават. Трогателни моменти, баща и син се прегръщат и се разцелуват, а сълзите капят от очите и на двамата… След това почти всеки ден Младен посещава баща си в болницата, носи му храна и плодове. В Кюстендил отсяда при Йордан Матуски, където по-рано е живял и баща му. Прескача и на село при чичо му Стоимен. В дългите разговори между баща и син си разказват много неща. Атанас Стоименов намира плат и на сина са ушити два костюма. Всячески проявява бащински грижи, макар и на легло. А времето тече неумолимо бързо, синът трябва да се върне в Москва, за да продължи образованието си. Двамата решават, след него, майката да дойде в Кюстендил.

На 7 януари 1951 г., на 54 годишна възраст Атанас Стоименов (Достин) умира след дълго и мъчително боледуване. Изпратен е с почести от своите другари.

Документите на Мария за пътуване до България са почти готови, когато семейството научава страшната вест. След загубата те продължават да поддържат кореспонденция с приятели и другари на бащата в Кюстендил, посрещат в Москва Петър Миланов, Любен Митов и други.

През 1960 г. семейството получава официална покана от ТКЗС с. Драговищица за откриване паметник на Атанас Стоименов. Пристигат в България и участват в тържеството, на което идват Цола Драгойчева, Владимир Бонев, много приятели и близки на Атанас Достин. След дълъг размисъл, Мария Евдокимова и синът решават да останат и живеят в България, защото много неща ги свързват със светлата памет към бащата.

Атанас Георгиев Стоименов (Достин) е носител на орден „За народна свобода" първа степен, и орден „Девети септември 1944 г." първа степен. От 1949 г. до 1992 г. улица в град Дупница носеше името на Атанас Стоименов Достин. В центъра на с. Драговищица, освен неговият паметник, имаше и поставена паметна плоча. След промените и започналите издевателства над паметта на героите от антифашистката борба, в началото на 1992 г. паметникът на Атанас Стоименов (Достин) в Драговищица е демонтиран. Сега той се намира в „Алеята на безсмъртните“ при Регионален исторически музей – Кюстендил.

 

Редове от спомените на другарите:

В книгата си „Пътят бе страшен“ Богдан Божков пише: „Щастлив съм, че от 1934 г. до ареста ми съм работил с такъв човек: той беше секретар, а аз — негов заместник в окръжния комитет на партията, но никога не ми натякна, че трябва да се съобразявам с положението му, да му се подчинявам. При това аз бях млад, 22-годишен, той бе много по-възрастен. През време на съвместната ни дейност не е имало никакви „търкания" между нас, свързваше ни здрава комунистическа дружба. Тя се запази и по-късно през затворническия ни живот.“

Георги Ранов : „След 9.IX.1944 год. имах щастието като партиен работник да работя заедно с Атанас Стоименов (Достин) и почувствах цялото обаяние на големият партиен функционер. Извънредно много начетен, скромен и честен до пословичност. Изключително внимателен в отношенията си. Като председател на контролната комисия при Околийския комитет на партията той за всекиго намираше топла дума, бащински съвет, но винаги оставаше твърд и принципен“.

Георги Каляшки:  „Животът и дейността на Атанас Стоименов са пример за комунистите и особено за партийните кадри в Кюстендилски окръг в работата за осъществяване политиката на Партията“.

 

Атанас Стоименов (Достин) - този непоколебим комунист, човек с несломим дух, еталон за нравственост и чистота, проявява забележителни заложби на борец и революционер и отдава целия свой съзнателен живот в служба на Партията и народа.

 

21 декември 2021 г.

Подготви: Николай Ковачев

 

 

 

Източници:

1.           История на Кюстендилската окръжна организация на БКП, Партиздат, София, 1984 г.;

2.           Енциклопедия Кюстендил, Издателство на БАН, 1988 г.;

3.           Пътят е страшен, Богдан Божков, Партиздат, София, 1983 г.;

4.           Спомен на Георги Каляшки, Държавен архив – Кюстендил;

5.           Спомен за моя баща – Младен Евдокимов, 21.01.1982, Държавен архив – Кюстендил;

6.           Спомен на Костадин Дамянов Иванов,  Държавен архив – Кюстендил;

7.           Спомен на Георги Ранов,  Държавен архив – Кюстендил

 

 

 

четвъртък, 2 декември 2021 г.

Андрей Савов - ръководител от висока класа

Eдин от най-известните, уважавани и обичани дейци от Кюстендилски окръг, Андрей Савов Велинов, който измина изключително ползотворен път на стопански и административен ръководител, е роден на 03.12.1931 г. в Кюстендил.

Начално, основно и гимназиално образование завършва в родния си град. Още през ученическите и младежките си години показва своя добронамерен характер, умението да се занимава с обществена дейност. Младежите от класа го избират за секретар на дружеството на ДСНМ. Като ученик активно се занимава със спортна и туристическа дейност, която след това той продължава да развива. През периода 1950-1955 година е студент във ВИНС - Варна, където е един от най-добрите студенти и обществени дейци. През цялото време на следването си много активно работи в спортната организация "Академик" като неин ръководител.

След като завършва висшето си образование в периода 1955-1958 г. работи в Керамична фабрика "Осогово" като икономист.

След създаването на окръга с център Кюстендил той е назначен за старши икономист и началник на планово-икономическия отдел. Като началник на отдела работи активно за залагане плановите основи за изграждането на окръга. Занимава се съвсем конкретно с изграждане на нови заводи и намиране работа на безработните.

Бюрото на ОК на БКП оценява неговите качества и го издига в партийния апарат - отначало като инструктор, а след това в продължение на 4 години завежда отдел "Промишлено-стопански" на ОК на БКП. Той изцяло се потопява в отговорната си дейност, призван да подпомага с анализи и предложения за развитието на икономиката на окръга. Оказва конкретна помощ при изграждане на новите заводи и фабрики в окръга.

През 1966 г. е избран за председател на ИК на ГНС в Кюстендил. На този пост (20.03.1966 – 14.07.1969) има възможност да реализира своите големи административни заложби за решаване на въпросите, свързани с изграждането на редица предприятия, и особено на структуроопределящите - завод за кондензатори, завод "Велбъжд". През време на мандата му е пуснат цех за сокове към „Булгарплод“, а към ДИП „Д. Каляшки“ гатерен цех, започва изграждането на Мебелен завод и Хлебозавод (1968 – 1969). Открит е завод „Стоян Лудев“ (1968). Започва изграждането на Камгарна предачница – I етап (1969); работи се за водохващане от Струма, изграждане на Електрорелейна станция (1968 – 1969), започва телефонизация на по-големите села, изграждане на канализация и асфалтиране на улици, открива се ГУМ, балнеолечебница (1969). Прави се първа копка на Драматичния театър (1967). Поставя се началото на празника „Кюстендилска пролет“, който става традиционен за Кюстендил (1966). Изключително внимание отделя на инфраструктурата на бързорастящия град и особено на изграждането на жилища.

През периода 1969-1972 г. е зам.-председател на ИК на ОНС и началник на ОУ на МВР, а в годините 1972-1974-та е слушател във ВПШ-Москва. В Школата проявява изключителен интерес и се запознава детайлно с редица трудове на Маркс, Ленин и на други известни политици и научни работници в областта на обществените науки.

След отличното завършване на ВПШ е избран за председател на ИК на ОНС - Кюстендил, където работи до деня на смъртта си - 24.11.1985 г. На този пост, на който работи повече от 10 години, той изявява с голяма сила своите грамадни заложби на административен деец и човеколюбец. Андрей Савов притежаваше много солидна икономическа и обща подготовка, което бе в основата на успешната му ръководна дейност. Главните си усилия той насочваше за решаване на стратегически въпроси, свързани с икономическата, социалната и духовната сфера в окръга. Това той умело съчетаваше с решаване на текущите въпроси, свързани с изпълнението на плана и поддържането на инфраструктурата. Обръщаше много внимание за конкретно решаване на поставените пред него въпроси. Той не оставяше на самотек трудните въпроси, с които се сблъскваше. Изключително внимание обръщаше на спортната и туристическата дейност. Това бе оценено по достойнство и той стана заслужил деятел на физкултурата и на БТС. Неговите другари от туристическата група и досега си спомнят с умиление за проведените походи с него.

С изключително топли чувства си спомням за съвместната ни работа и под негово ръководство. Когато бе председател на ИК на ГНС, аз бях първи секретар на ГК на ДКМС. Установихме много добър личен контакт. ИК на ГНС и той лично работи конкретно за развитие на младежката инициатива и особено развитието на ТНТМ. През периода 1979- 1981г. бях негов заместник в ОНС - Кюстендил, където отговарях за здравеопазването, пенсионното дело, образованието и културата. Той предоставяше на мен и колегите абсолютна самостоятелност и ни помагаше при решаване на щекотливи въпроси. Стилът му на работа бе определено делови. Установяваше много непосредствени работни отношения с всички в ИК на ОНС. С него бе изключително приятно да се работи. В процеса на практическата работа ние станахме приятели и имахме много доверителни отношения.

Андрей Савов работеше много активно като председател на ОНС, но и като народен представител в VIII-то Народно събрание. Постигна много добри резултати в цялостната си дейност.

Най-ярко неговите качества се откроиха, когато бе председател на ИК на ОНС - Кюстендил. Това стана благодарение на прилагания делови и демократичен стил на работа. Той вникваше в сложността и мащабността на проблемите, които имаше във всички сфери на живота, и правеше всичко необходимо те не само да се анализират и откроят, но и да се очертаят онези стратегически ориентири, които ще помогнат за развитието на икономиката, социалната и инженерната инфраструктура. Под негово ръководство бяха разработени стратегия за развитие на окръга в един дългосрочен период. Особено внимание той отделяше за развитието на културата в окръга и с прякото съдействие на Людмила Живкова бе разработена програма за развитието на културата в окръга за периода 1980- 2000 год.

Андрей Савов много делово ръководеше заседанията на ИК на ОНС, на които се разглеждаха главните въпроси, свързани с развитието на окръга. Той предоставяше възможност на членовете на ИК на ОНС да вземат отношение по поставените въпроси, като никога не уронваше достойнството им. Участваше много активно в заседанията на Бюрото на ОК на БКП, като предварително задълбочено се подготвяше по въпросите, за които ще се изкаже. С членовете на Бюрото и секретарите на ОК на БКП се отнасяше много уважително, но и критично. С окръжните ръководства на Профсъюзите, Комсомола, съвета на жените, БСФС поддържаше много добри контакти. Поддържаше конкретни връзки с представители на министерствата и обединенията. Често отиваше на срещи в София. Такива се провеждаха и в Кюстендил. На тези срещи се уточняваха важни практически въпроси за окръга и за отделните предприятия. При посещенията в местните народни съвети, в общините, заводите, лечебните и здравните заведения се информираше за проблемите и даваше много конкретен отговор на поставените въпроси. Провеждаше неформални срещи с първенци в труда, дейци на изкуството и културата, намесваше се решително при решаване на щекотливи въпроси.

Когато бе направено предложение Благой Серафимов да стане герой на социалистическия труд, в ЦК на БКП постъпи искане това да не стане, като бяха скалъпени измислици за него. Андрей Савов разговаря със завеждащ отдела "Строителство и архитектура" на ЦК на БКП Станой Йонев и опроверга измислиците. Така Благой Серафимов бе утвърден за герой на социалистическия труд .

Обикновените хора предпочитаха да се обърнат към него като народен представител по важни обществени и лични въпроси.

Андрей Савов работеше много активно и не отделяше нужното внимание на здравето си. Почина на 55 години, а можеше да бъде още много години полезен на окръга, на себе си и на семейството си.

Андрей Савов си отиде много рано от живота, но остави трайна диря сред обикновените хора и ръководителите в окръга и сега той си остава един от най-уважаваните ръководители, за които си спомняме с уважение и преклонение.

 

Автор: доц. д-р Гале Христов, 19.11.2021 г.

Източник: вестник Земя, 02.12.2021 г.

 

 

 

сряда, 10 ноември 2021 г.

Десети ноември: Какво приключи? Какво започна? И защо?

Време е вече датата 10.XI.1989 г. да излезе от площадната публицистика и партийната агитация и да се причисли към най-важните факти в историята. Защото е начало на решителното ускорение на процесите на повторната смяна на социално-икономически системи, за по-кратко наричам „реставрация на капитализма“. Това название е точно, макар че подбудите, намеренията и целите на организаторите и извършителите на смяната на Тодор Живков от върха на БКП да са били съвсем други. И именно поради тази причина датата и събитието са исторически значими и трябва да бъдат изучавани, анализирани и оценявани обективно и научно.

Реставрацията на капитализма в България не започва от 10 ноември. Тя вече бе в ход – или поне се подготвяше с идеологически и политически действия и бездействия. Самият Тодор Живков говореше публично, че социализмът се е провалил, защото е пренебрегвал обективните икономически закони – най-вече закона за стоково-паричните отношения и ролята на пазара в прехода от социализъм към комунизъм. Това е довело до срив на икономиката, дефицит на стоки и услуги, лошо управление на народното стопанство, лишаване от предприемчивост на стопанските субекти. Но опитите да се преодолеят грешките и провалите само задълбочиха кризата и надигащите се противоречия в обществото, както и почти напълно сринаха доверието към системата и ролята на БКП.

Обществото вече не желаеше, а и не можеше да бъде идеологически мобилизирано и управлявано, защото не вярваше на идеологията и на нейната риторика, която наричаше бялото черно и уверяваше, че всичко е наред.

Освен това светът се бе надигнал срещу социалистическата система и целенасочено й готвеше провали, които ускориха ликвидацията й. След Сталин това не бе трудно. Времето на Сталин бе използвано и от неговите наследници за компрометиране на системата. Вината бе хвърлена върху него, но то бе, за да не се вижда тяхната престъпна некадърност и предателска същност. Колкото повече тази вина се хвърляше върху Сталин и той бе демонизиран и обявяван за злодей и престъпник, толкова повече системата се ерозираше и приближаваше своя край.

Да, системата бе постоянно предавана и съзнателно разрушавана отвътре от нейните най-първи ръководители и идеолози. Дългият им престой начело на управлението и особено липсата на решителност за съществени преобразования, за да се съживи системата, обективно създаваше огромни трудности пред държавата, а и пред цялата социалистическа общност. Но понеже властта им бе почти абсолютна и безконтролна, смяната им бе трудна, почти невъзможна. За да бъдат сменени, трябваше да се организират опасни съзаклятия. А това бе рисковано и рядко се правеше. Към края на 80-те години обаче бе видно, че те са задържащ фактор, защото въздействат деморализиращо и трудно успяват да владеят кризисното положение на икономиката.

За съжаление, тогава властта вече бе твърде слаба, а идеологията почти напълно опорочена; обществото бе деморализирано и изпълнено с недоверие към системата. Тези, които подготвеха смяната на върха на БКП, смятаха, че тя ще бъде достатъчна, за да се възстанови доверието и се поправят бързо грешките и слабостите. И да се започне отначало.

Ала бе вече твърде късно. С отстраняването на Тодор Живков наистина щеше да започне нещо радикално ново, но то нямаше да бъде онова, което искаха заговорниците срещу него. Те не си даваха сметка, че краят на неговата власт е край и на тяхната. Но и на социализма. И то не толкова заради създали се условия за реставрация на капитализма в България, а защото цялата световна социалистическа система бе рухнала най-напред отвътре, а после и отвън с толкова много и много силни врагове и противници. България нямаше как да направи изключение.

Историята възложи на БКП с водач Тодор Живков да започне разложителните процеси и началото на реставрацията на капитализма, а на неговите наследници да я осъществят окончателно.

Ако ще сме обективни, трябва да подчертаем, че субективните желания и намерения на тези, които осъществиха десети ноември нямат пряка и осъзната от тях връзка с подготвената от историята реставрация. Те вярваха или поне настоятелно говореха, че са извършили промяната, за да освободят партията от тежките наслоения, да я направят по-демократична и годна да продължи по социалистическия път. Но явно не държаха в ръцете си властта и не знаеха какво ги очаква. Затова и бяха силно изненадани от обществената реакция и особено от откритите лозунги на формиращата се политическа опозиция за „смяна на системата“. (А може би се правеха на изненадани?) И бяха обаче много объркани и дори паникьосани.

Трябва да признаем, че ръководството на БКП бързо влезе в дискурса на започналата реставрация на капитализма и успешно намери пропагандната формула за „преход към пазарна икономика“, благодарение на която щяло да се постигне икономически възход и благоденствие. БКП (БСП) влезе не само в дискурса, но и в реалните действия за реставрацията на капитализма, за да бъде тя в най-кратко време успешно завършена, но без да се пролива кръв и използва насилие и оръжие, без ексцесии, жертви и материални разрушения. Материално-техническата база на социализма трябваше да остане непокътната, за да бъде неговият апортиран първоначален капитал, който трябваше в много кратки срокове да се натрупа у новите капиталисти.

Получи се най-големият исторически парадокс на модерната епоха: наследниците на тези, които ликвидираха в средата на ХХ век капитализма в България и физически унищожиха буржоазията, ги реставрираха в края на века и началото на следващия. Историята добави към този парадокс и шегата тя да се извърши с леви лозунги и обещания за по-добър живот от този, който по времето на социализма щедро бе обещаван, но така и не бе постигнат.

Подобни леви лозунги издигаха и новосъздадените „десни“ партии, обявили се за наследници на разтурените след 1946 г. партии с буржоазна идеология. Те също не смееха да говорят за капитализъм, а повтаряха формулата, че се осъществява „смяна на системата“, което ще позволи утвърждаването на пазарната икономика. Политическите субекти бяха обладани от неолибералните теории за „масовите“, а не „класовите“ партии, защото вече нямало класи и класова борба, за деидеологизацията на обществото. Всички говореха едно и също, но тези нови партии използваха по-агресивна риторика и нападаха БСП като наследница на БКП, осъждаха социализма и комунистическата идеология. Но това по същество правеше под завоалирана форма и БСП, която също се съгласи, че няма да е класова партия.

Поразително е, че всичко това бе постигнато и под знака на „реформирането на БСП“ чрез отказването й от марксизма, диктатурата на пролетариата, революционната теория на социализма и от самия социализъм. Партията се социалдемократизира – при това с удивителна лекота и безсрамие. Тя възприе почти всичко, което преди е отхвърляла, но като продължи да демонстрира огромно желание да защити бедните, социално слабите, онеправданите. Ала се отрече от класите, класовата борба, от пролетариата и буржоазията. И от социализма най-сетне и обяви в една от своите програми, че ще усъвършенства и преодолява капитализма, но няма да го разрушава и отхвърля.

В българския свят бе извършена радикална социално-политическа и икономическа промяна. Сменена бе системата и България навлезе в нова епоха.

Десети ноември бе денят, в който бе даден знак, че вече може да се говори открито и свободно, но само като за „преход към пазарна икономика“, а не за отказване от социализма и за възстановяване на капитализма. Историческият смисъл на датата е в това, че с акта на сваляне на Тодор Живков БКП фактически се отказа от монопола над властта и позволи да се извърши контрареволюцията. Другият парадокс, който десети ноември експонира, бе, че социализмът се е олицетворявал и бранил от Тодор Живков, а не от БКП. Затова и тя не се отказа от ролята, която историята й възложи да реставрира капитализма. А можеше да се откаже. Това, разбира се, нямаше да спре контрареволюцията и процесите след нея, но щеше да им придаде друг характер, друга скорост и друга логика.

Контрареволюцията бе възможна и успешна, защото социализмът и БКП се бяха разложили и се бяха лишени от воля, сили, енергия, организация, но и от реални и осъзнати поддръжници и защитници. Нямаше кой да ги организира и поведе. Друг е въпросът какъв щеше да е резултатът от подобна съпротива – най-вероятно тя щеше да бъде смазана, защото и държавата нямаше да е на нейна страна, а и щеше да се появи и сурова външна намеса. Видя се, че и пропагандната машина, идеологията, вътрешно партийният живот бяха съвсем изхабени и останали без почти никакво доверие. Дори органите за сигурност и така наречената от новите демократи „политическа полиция“ (т. е. държавна сигурност) се оказаха „книжни тигри“ и не притежаваха нищо от онова, което им приписваха и приписват и досега.

Оказа се, че българският свят е живял през втората половина на ХХ век в една куха политическа реалност, с фалшиви идеали, в които сам не е вярвал и не ги е изповядвал. Но в такава реалност е живяла и партията, която го е ръководела – или поне нейното ръководство. Иначе едва ли би била възможна идейната и политическата разруха от 80-те години на ХХ век, която актът на 10. XI. 1989 г. разбули и по същество осъди.

Носталгията по социализма (каквато и аз изпитвам) е обяснима, ала очевидно не е оправдана напълно. Защото е по нещо, което е красиво като замисъл, идеи и думи, ала е опорочено от действия и бездействия. Но поне е по-нравствено и съдържателно, от това, което десети ноември оповести и наложи.

Новото, което дойде след това, го нарекоха „демократични промени“. То стана заклинание, парола за „пригодност“ към новото време. Все това се повтаряше, за да се втълпи най-сетне на всички, че дошлото ново е за добро и че демокрацията най-сетне победи. Победи с установяването на „пазарната икономика“, т. е. на капитализма. Дори тези, които се определяха като леви и си внушиха, че са новите му идеолози, повярваха, че техният предишен учител Маркс не е бил прав и че именно капитализмът е заветната цел на човечеството и на България.

Но капитализмът, дори и да използваш евфемизма „пазарна икономика“, винаги идва със своите правила, норми, закони не само в икономиката, но и в морала, нравствеността, начина на мислене, във взаимоотношенията между хората. Те налагат най-важния му принцип и догмат: „всичко е позволено“, защото всичко е стока и може да се продава и купува. Злото бе овластено и му бе възложено да урежда обществото по свой образ и подобие.

А когато илюзиите се поразсеяха, се видя, че нито бананите на пазара, нито правото да говориш, каквото си искаш, а още по-малко да пътуваш натам, накъдето пожелаеш, са истинското щастие; че те не носят радост, нито сносен живот, нормални за живеене доходи, нито осигуряват работа, лекуване от болести, ред и справедливост в обществото. Левите идеолози бяха тези, които надигнаха глас, че „българският преход към пазарна икономика“ бил неуспешен; че европейският модел на капитализма бил далеч по-добър; че националната ни психика попречила да се изгради онова, което трябвало; че причината за неуспехите били многото партии. И ред още глупости, които можеха да се поберат в размътения им разум и да бъдат изречени наведнъж.

Няма да изреждам всичките злини, които държавата трябваше да понесе в икономиката, стопанския живот, обществения ред, образованието, здравеопазването, равнището на живота. Защото от тях по-страшни са злините в морала, духа, културата, националното самочувствие. По-страшна е ерозията на нацията, националната държава и националната култура.

Едно общество и държавата, в която битува, се нуждае, за да бъде единно, силно, перспективно, от здрава основа, която да му гарантира стабилността и съзидателната енергия. Хората трябва да им се доверяват и да са готови да ги бранят във всякакви изпитания. Когато това доверие се стопи и изчезне, основата също силно се разклаща и обрича всички на неспокойствие, вълнения, трусове, разруха. Такава бе съдбата на социалистическото общество и неговата държава. Вина и то голяма за това има и БКП/БСП, но за съжаление все още не е осъзната. И не е простена!

Нека не се лъжем: демокрацията е лъжа и празна приказка. Лъжа е, че държавата това си ти, че когато гласуваш на изборите, вече определяш бъдещето на държава и обществото; че е възможно да се сложи ред в живота, да се ликвидира корупцията. Това, което виждаме и което го живеем, е онова, което трябваше да се случи и установи в живота ни. Защото в този тип общество, друго не може да бъде.

Ето какво в действителност стана на 10 ноември 1989 г.

 

Панко Анчев

3 ноември 2021 г.