Търсене в този блог

вторник, 17 декември 2019 г.

Цивилизационното превъзходство на лявото

То е алтернатива, а не брошка върху овехтелите дрехи на капитализма

 

Светът е в кризисно състояние. Крахът на либерализма и неолиберализма е крах на десните. Международният долар колабира, а капитализмът садистично възпроизвежда влудяващи неравенства. В криза обаче са и левите. Тяхното отстъпление и примиренчество е в противоречие с обективния ход на историята. Глобалната промяна е неизбежна, но накъде и как? На кого е бъдещето - на единиците от луксозните каюти или на милионите от третата класа в "Титаника" на XXI в.?

Левите са мнозинство, но те се нуждаят от нови аргументи и нова политика за своя път, за успеха на благородната си мисия. Тази статия е за тях, за левите, за тяхното цивилизационно превъзходство над десните. Защото лявото има най-дълбоки корени, най-перспективна идентичност и насоченост, най-големи световни имена. Вярата в доброто и справедливостта, стремежът към равенство и свобода, философският и борческият заряд на лявото са ненадминати величини. Лявото като идея, политика и начин на живот е на най-високото цивилизационно стъпало.

 

 Лявото вчера

 

Лявото не трябва да се превръща в абстракция, а във всеки исторически период следва да има реално съдържание и своя автентична политика. В миналото лявото има три основни поучителни опита:

- Парижката комуна от 1871-1872 г. Героични дни триумф на пряката демокрация и самоизграждане на обществения живот отдолу чрез сдружения, кооперативи, взаимопомощ, себеуважение. Живот извън капиталистическите норми и вериги. Неслучайно след погрома на Парижката комуна Христо Ботев призовава: "Плачете за Париж! Свобода или смърт! Хляб или куршум!"

- Съветският съюз (1922-1991 г.) - на фона на Великата руска революция от 1917 г. 70 романтични и драматични години - най-героичната изява на лявата идея с планетарни последствия. СССР доказа за кратък исторически период градивната сила и спасителната срещу фашизма и колониализма роля на социализма в световен план. Народна република България също внесе свой принос и нюанси в реализацията на лявата идея - нашият народ достигна 27-мо място съгласно индекса на ООН за човешкото развитие. Закъсняха обаче политическите и икономическите реформи в социалистическата общност.

- Синдикалните борби - през XX в. активността на профсъюзите и влиянието на социалистическата система осигуриха значими социални права на трудещите се по света. Тези борби доведоха и до прогресивното подоходно облагане.

Лявото като реална политика намери трайни проекции в Латинска Америка и Азия след Великата кубинска и Великата китайска революция.

Историята ни задължава да се борим за пълното осъществяване на цивилизационните предимства на лявото. Това го дължим в памет не само на такива исторически имена като Маркс и Енгелс, Ленин и Сталин, Троцки и Бухарин, Ботев и Левски, Д. Благоев и Г. Кирков, Г.Димитров и В.Коларов, Мао и Дън, Фидел и Че, Долорес Ибарури и Алиенде..., но и в памет на най-значими интелектуалци като Пабло Пикасо и Пабло Неруда, Ромен Ролан и Джани Родари, Жолио Кюри и Гарсия Маркес, Айнщайн и Чаплин, Смирненски и Вапцаров, Стефан Продев и Валери Петров, Ал. Лилов и...

 

Лявото днес

 

Съвременното ляво си пробива път в изключително турболентен и преимуществено капиталистически свят с постоянно променящи се правила и коалиции.

Автентичното ляво днес включва 10 приоритетни ценности:

- Трудът. Съдбата на трудовите хора и защитата на правото на труд е призванието на левите.

- Мирът. Лявото е мир, дипломация, преговори, сигурност, сътрудничество. Лявото отхвърля войната, базите, блоковете, нелегитимните военни операции.

- Природата, околната среда. Всяка стъпка към прогреса трябва да е природосъобразна. Нарастващите екологични стандарти са императив.

- Социализираната икономика. Тя се базира върху равнопоставеност на различните форми на собственост: кооперативна, на трудовите колективи, частна, общинска, държавна. Смислена е балансираната и цифровизираната реална икономика.

- Регулацията. Регулативните функции на държавите и общините са гаранция за устойчиво социално-икономическо развитие. Необходима е и адекватна международна регулационна система. Компетентната регулация не позволява превръщането на здравето, образованието и културата в стока. Компетентната регулация осигурява работеща солидарна икономика, неподвластна на стихията на пазара.

- Справедливите доходи и данъци. Ножицата между най-ниските и най-високите доходи следва да се стеснява, а данъчната ножица между тях да се разширява. Плоските данъци са патология. Само онази държава е социална, която има над 50% преразпределителна роля.

- Върховенството на закона, на правата и свободите на човека. Левите отстояват правовия национален и международен ред, социалните и политическите права на гражданите, техните свободи. Те са за пряка демокрация и истинска представителна демокрация.

- Равенството и недискриминацията, солидарността и справедливостта. Пътят към равенството е пътят към човека с неговото естествено право на щастие, без дискриминация и експлоатация. Осъждане на всякакви прояви на неофашизъм, на антисемитизъм, русофобия и ксенофобия.

- Моралът, примерът. Те са абсолютно задължителни за ръководните кадри. Без тях няма доверие и трайни успехи. Другарството, колективизмът, съпричастността са отличителни качества за левите.

- Социалистическата идея. Тя е капитален ресурс и висша ценност за всяка автентична национална или интернационална лява партия. Демократичният социализъм и социалната демокрация не са едно и също идейно-политическо пространство. Социалното начало съжителства с капиталистическата система, докато социалистическото начало преодолява тази система. Автентичната левица постоянно преследва главната си цел - формирането на отвъдкапиталистическо солидарно общество с неизмеримо по-голяма социална справедливост. Капиталистическата левица е непълноценен социален амортисьор. Да се обявяваш срещу неолиберализма и да си само за социална демокрация е утешително, но не и завладяващо занимание. Лявото е пътепоказател, когато не подменя своята идентичност и не забравя основната си цел. Голямата задача пред лявото е не да управлява в капиталистически условия, а да ги преодолява и да приближава перспективата на социалистическото развитие.

Лявото още днес може и следва да се бори за своите ценности, като прилага в управлението 5 приоритетни интегрирани политики:

А. Нова стопанска политика - на базата на смесената реална икономика се планират многогодишни приоритети и насоки, цели и средства; с основен акцент върху образованието, науката, иновациите; със задължителна декартелизация и демонополизация; стратегическите сектори, природните ресурси и животоосигуряващите дейности са изключителна държавна и общинска собственост; съдействие за малкия и среден бизнес.

Б. Нова социална политика - тотална битка с бедността, безработицата и социалното изключване; условия за бърз старт на младите в трудовия процес; прогресивна данъчна система и политика за човешки доходи; пенсионна система за достойна трета възраст; достъпно бюджетно здравеопазване и образование.

В. Нова културна и информационна политика - държавна и общинска подкрепа за културните институции и прояви; борба с необоснованата комерсиализация на културата; за обективна, а не спекулативна журналистика; срещу медийни картели и монополи; свобода на словото и печата; за информационна сигурност.

Г. Нова природозащитна политика - всички аспекти на развитието следва да са екосъобразени и екоподчинени; природата е всесилна и нейната защита е общ планетарен дълг.

Д. Нова международна и външна политика - за единен мирен свят с ефективно работеща ООН; за обединена суверенна Европа; за консолидирани Балкани, интегрирани в нов солидарен Европейски съюз; за многовекторна външна политика без образ на врага.

Лявото днес има своя пример най-вече в лицето на КНР, която с всеобхватната стратегия "Един пояс - един път" се превръща в глобален лидер. Необходимо е натрупване на "лявост" във всички страни и континенти с оглед възходящото цивилизационно развитие.

И днес лявото има неизброими светли и действащи имена като: Ноам Чомски и Славой Жижек, Оскар Лафонтен и Сара Вагенкнехт, Ален Бадиу и Бърни Сандърс, Ричард Улф и Янис Варуфакис, Си Дзинпин и Джереми Корбин, Сергей Кургинян и Анжел Вагенщайн, Васил Проданов и Искра Баева, Мария Пиргова и...

 

Лявото утре

 

Цивилизационното превъзходство и цивилизационната привлекателност на лявото произтичат от неговата природа и неговата мисия в утрешния ден.

Лявото е синоним на социалност, солидарност, съпричастност, състрадателност. Дясното се родее с егоизъм и себичност. Лявото фаворизира обществения интерес, докато дясното абсолютизира частния интерес. Фокусът на лявото е Човекът, на дясното - парите. Лявото е ангажирано и с големите, и с ежедневните проблеми на хората. То е чиста проба хуманизъм.

Лявото е съпротива и алтернатива, а не брошка върху износения и овехтял капиталистически костюм. Автентичното ляво е социализъм и обществена хармония. Дясното е капитализъм и обществен разкол. В България то ни отведе на последните места по най-важните показатели за развитие и демокрация.

Автентичното дясно може да е знаме на 1% от населението, докато потенциалът на лявото са 99% от хората. Но този един процент е свръхорганизиран и е в постоянно състояние на война.

Двубоят между левицата и десницата, между живота и смъртта е безкомпромисен. Все по-ожесточен ще става сблъсъкът на виталната лява идея с леталните десни интереси и дясното лицемерие. Лявото е не само младост, но още повече е мъдрост. Лявото е жизнен пламък, душевно равновесие, оптимистично състояние на духа. Затова то живее във всички поколения, по всички паралели и меридиани на света. Дясното в крайна сметка е империализъм, който не може да бъде народен идеал и затова е без бъдеще.

Философията на левите партии и левите движения е да променят статуквото, да движат обществото напред. Да работят за мнозинството граждани във всички страни и за всички народи по света. Те са синтез на патриотичното с интернационалното и преследват глобални цели. Именно на такива национални и международни левици е отредено през следващите десетилетия да изпълняват триединна историческа мисия:

- Да реализират пълноценно лявата идея, да въплътят левия проект на Земята, като елиминират злото и възкачат доброто, за да подготвят своевременно човечеството към безкрайния път по космическата магистрала.

- Да осигурят мирен и безопасен преход към новия свят на равенството и свободата, на справедливостта и солидарността, към новата техногенна и комуникационна земно-космическа ера, в която ще тържествува интелектът на Homo sapiens от второ поколение.

- И веднага след това да деидеологизират общественото съзнание, да обявят края на идеологиите и лявата идея да се превърне във величествен Мемориал на победата на човешкия разум.

С други думи, историческата мисия на левицата е да пренесе човечеството от неговата предистория към бъдещия земно-космически начин на съществуване. За да дойде времето на истинските хора, чието ДНК е лявото.

 

Иван Генов,   Александър Богданов

Източник: вестник „ДУМА“, 12 декември 2019 г.

 

 


 

четвъртък, 21 ноември 2019 г.

Вечно живият Вапцаров

     Слово за честване 110 години от рождението на Никола Вапцаров

 

Всеки поет — както и всеки смъртен човек — има своя неповторима съдба. Към Вапцаров съдбата е жестока приживе и щедра след смъртта му. Той живее тежък живот и загива в разцвета на своята младост и своето творчество.

Човек препрочита неговите стихове и всеки път открива нещо ново и различно в тях. Това е опияняващата сила на поезията. Дори след години тя е в състояние да те зарази с автентичния дух на своите идеи, да те понесе по собствената си логика и светлина, да ти покаже света по различен начин. Това е суперсилата на Вапцаров. Тя е неунищожима, както Вапцаров е световен и универсален. Тоест, докато съществуват социалните противоречия, язви и проблеми, които са породили неговата поезия, тя винаги ще звучи актуално, все едно е сътворена вчера. Стихотворенията му просто отмерват времето и отразяват процеси, които ще тровят планетата още дълго. Твърде дълго дори.

На майка си Вапцаров дължи ранното запознаване с българската и със световната литературна класика. Добива популярност на поет сред връстниците си литератори, макар че те познават само десетина (съвсем не най-добрите) негови ранни стихотворения.

Появата на Вапцаров не е придружена от никакви рекламни шумове и претенции за безсмъртие. Той се появи между своите другари писатели с оная свенливост на напъпил цвят, която е характерна за красивите явления. Никому не натрапва своята личност, а обаянието му влиза завинаги в сърцето на събеседника. Точно така, както неговите стихове - непретенциозни, без външна показност, сякаш съвсем обикновени и делнични, а пълни с оная омайна светлина и музика.

Започва да пише стихове отрано, а първите му публикации и запазени ръкописи датират от 1926 г. Първоначално пише само стихове, въпреки че още в началото на пътя го съпътства и любовта към театъра. Най-ранните му творби, както и част от написаното през следващите 4-5 години, са повлияни от предходните български класици — първоначално Ив. Вазов, Хр. Ботев, по-късно Д. Дебелянов, Н. Лилиев и най-вече П. К. Яворов. Още в тях личи големият талант; поне няколко от тези стихотворения са образци на литературни творби. Доминиращите поетични мотиви са любовта, споменът, родината, самотата, повтарящи се, обвеяни от литературни наслоения.  Някои от стиховете наред с художествения си потенциал носят автобиографичен заряд, който, обобщен, може да се нарече търсене на голям обществен и общочовешки идеал и увереност в намирането му. Това обяснява и по-късното му развитие като дирене на път за човека и на хармония за отделната личност.

Известно е, че негов кумир е Пейо Яворов. Постепенно обаче Вапцаров се еманципира от неговите преки влияния и открива свой абсолютно различим стил. Стиховете му, лесно се разпознават и това по някакъв начин ви облъчва и омагьосва. Просто той е силен поет, но в своето време е бил прекален новатор, за да бъде разбран, което се случва с всички световни имена. Те изпреварват с години, понякога и с векове своите съвременници.

От ученическите си години в Банско, Военноморското училище и по време на работата си в Кочериново Вапцаров се занимава с театър, макар и не така последователно, както с поезия. Той открива в театъра втората си творческа страст. Само за няколко години изиграва над 30 роли (почти всички централни) в театрални постановки на пиеси от Чехов, Молиер и други известни драматурзи; режисира 20 от тях. Става дума за любителски театър, но редица индикации  говорят за многостранен театрален талант — артистичен, режисьорски и драматургичен. 

През 1937 г. Вапцаров пише две радиопиеси за провеждания от Радио София конкурс за едноактна драма — „Бент" и „Очакване". Особеното в тях е тематичното различие със зрялото му поетично творчество. И в двете нравствено-философските идеи са поднесени в необичаен за поезията му битов план. И тъкмо това подсказва какъв огромен потенциал е бил заложен у него.

Поетичният възход — появата на съвсем нов, изненадващо различен поет, става през 1936 г. Публикуването на стихотворенията „Родина", „Горки", „Пушкин" свидетелства за това, а участието в литературни конкурси говори за творчески подем и продуктивност през 1936-1937 г. Със стихотворението „Романтика" Вапцаров печели конкурс през 1937 г.

В началото на 1940 г. издава поетичния сборник „Моторни песни", на която времето отреди непреходен живот, с което приключва този цикъл от идейно-тематичните и художествените му търсения за периода 1936-1940 г. Изградена от 4 цикъла, стихосбирката представлява великолепно идейно-смислово единство. Доминиращите символи - песен, свобода, хляб, свързани с конфронтационната напрегнатост на тогавашна Европа, определят характера и на други страни на книгата - хуманизъм, свободолюбие, социална справедливост, несъгласие с развитието на човешкото общество, детерминирало личността като несвободна и нехуманна. Макар че често идентифицират творчеството му с тази забележителна стихосбирка, литературният път на Вапцаров и написаното от него далеч надхвърлят нейните граници. В творчеството и в развитието си е самотна фигура, необвързана нито с литературни приятелства, нито с течения и кръгове, нито с модата.

Поетът приема със стоицизъм, общо взето, неадекватното на стойността на „Моторни песни" критическо отношение. Излиза отново от своята затвореност — в края на 1940 и началото на 1941 г. активно участва в периодичния печат. Използва благоприятната възможност за работа във в. „Литературен критик" и за кратко време го преобразява — привлича нови сътрудници измежду талантливите млади писатели и художници, проявява редакторски талант и усет. Пише стихове, подготвя проект за втора книга (намерен в ръкописите му).

Поезията на Вапцаров от този период е обвързана с ангажираността му в световния и вътрешнонационалния конфликт — Втората световна война, без да губи от драматизма и философската насоченост на всяко голямо изкуство. Сред написаното тогава са емблематичните Вапцарови творби — безспорния шедьовър „История", предсмъртните стихотворения „Борбата е безмилостно жестока..." и „Прощално".

Вапцаровата поезия  е силно автобиографична. Всяко стихотворение има конкретен повод за написване, зад всяко стихотворение стои случка от живота на самия автор. По този начин художествените, по принцип, произведения се превръщат в своеобразна документалистика, представяща ни Вапцаровата съдба. А понеже тази съдба е протекла не в някакво извънвремие, а в конкретни условия, пространство и история, тя се превръща в „представителна извадка“ за народната съдба. Разбира се, тук огромна роля играе и талантът на поета, способността му да формулира типови ситуации, конфликти, съдби. Ето я тази неотменна посока – от живота към поезията и от поезията към живота.

Годините до 1942- ра, които са болезнена концентрация на воля, сила и дух, Вапцаров е разпънат, образно казано, между битие и мечти, между романтиката и тежката битка за хляба, между обичта и студенината на ежедневието. Тези години са един непрекъснат двубой, сурова и жестока схватка, която той печели все с незабравимата си усмивка.

В стиховете на Вапцаров има нещо, което изглежда съвсем обикновено, и същевременно нещо неуловимо, което те кара да се стъписаш. Какво е това? То е магията на изкуството, на която никой не е дал точна и проста формулировка. 

При Вапцаров има и друго неотразимо внушение. Той заплати с кръвта си за това което изповядва и за което писа. И саможертвата му придава допълнително обаяние на стиховете му. Ти им вярваш без остатък.

В краткия му живот няма ония външни събития, които често са характерни за битието на героите. Неговият героизъм се състои в онова стоическо гражданско самоизграждане, в онова последователно и безкомпромисно апостолство на една идея, която е станала негов смисъл и за която отиде на смърт.

В творчеството на поета най-пълно, най-мотивирано художествено се показа необходимостта от преустройство на съществуващия обществено – социален строй. Затова на преден план излиза пленителният образ на обикновения човек, на работника, който все по-често търси отговор на трудния въпрос за смисъла на живота. И всичко това е сгрято от изключителната любов към страдащите, онеправданите, експлоатираните, която любов при Вапцаров има неограничени размери. Поетът не само разбира, но и дълбоко съчувства на хорската мъка:

Аз страдам за вас

и за себе си страдам,

защото животът

ни бие сурово

в лицата,

а ние примигваме, братя...

 

Езикът на Вапцаровите стихотворения, това е свободният, богат и цветист език на народа, на трудещите се по фабриките. И не може да бъде иначе. Неговата аудитория са трудовите хора и народната интелигенция. На тях той говори важни, съкровени неща, които засягат кръвно тяхната и неговата съдба. Той сам дава, макар и непълна характеристика на своя стих и на поетите като него:

И стиховете, дето пишем,

Когато краднем от съня си,

Парфюмен аромат не дишат,

а са навъсени и къси.

 

Над стиховете си работи с рядка упоритост и амбиция. Многобройните поправки, унищожаването на цял лист и започването отново и отново за него е обикновено нещо, за да добие речта съвършеност и завършеност. Неговото новаторство издига нашата поезия на по-висок етап след достигнатото от Смирненски и  Фурнаджиев. 

Вапцаров е най-яркият поет в периода на антифашистката борба, периода на обединяването на демократичните сили за решителна борба срещу фашистката тирания и съществуващите порядки. Обстоятелствата на неговата биография му определят особено място в българската литература. Няма след Смирненски друг поет, който да е бил така душевно свързан с работничеството и на чиято поезия то да дава такъв тон, както у Вапцаров. Много от особеностите на неговите стихове се дължат на душевното проникване и близост, която поетът има с работниците и дружбата си с тях. Неговият герой намира своето истинско утвърждаване, намира истинската си реализация в труда. При Вапцаров този труд е основен смисъл на живота, той самият е живот, действие, борба.

В ония условия — когато Вапцаров се развива като поет — съществува жестока цензура — той не може да говори открито за това, което го вълнува, но от целия патос на поезията му се усеща в какво той вярва, в каква земна сила вижда гаранцията за прочистване на живота от несправедливостите. В неговото програмно стихотворение „Вяра" е отразена не само силната и богата личност на автора, но и увереността на човека, че има на земята една справедлива сила, която нищо не е в състояние да унищожи. От тази своя гражданска висота поетът се намесва в конфликтите на нашата епоха, намесва се на страната на прогресивните сили и се намесва с цялата си страст:

И аз

горя,

и ти гориш,

и двамата се

къпем в пот.

 

Поетът – създател на един нов свят в своето творчество – много добре знае каква е силата му, когато то е подчинено на една велика идея. Затова той превръща своите песни в зов, в оръжие, и това става спонтанно, защото иде от самата му същност, от несъкрушимата му вяра, бронираната здраво в гърдите, вяра в едно по-добро бъдеще, което го прави оптимист и победител:

Но аз пресметнах всеки ход,

 последния кураж събрах

 и ти ще бъдеш победен,

 разкапан, озлобен живот.

 

Оттук, от малка България, поетът – интернационалист протегна братска десница и към бореща се Испания, към испанския пролетариат. Това беше един сериозен акт на солидарност, на велика общност в името на едно освободително дело, когато терорът у нас беше изключително жесток, когато народът на България живееше, по думите на Вапцаров, „както в дълбоката бронзова ера“. 

В неговото творчество е направен внушителен разрез на епохата и нашето българско общество. И от този разрез се виждат сложната трагедия на обезправения човек, кипящата енергия, която се таи от тази трагедия, и романтичната представа за победата. Оттука оня мажорен тон след описанието на трагедията и непримиримия двубой между двете враждуващи сили: силата на справедливостта и силата на безправието. И оттука ония романтични видения, в които бъдещето се рисува на поета в колективно построения „завод на живота", където той - Живота -

ще дойде по-хубав от песен,

по-хубав от пролетен ден.

 

Вапцаров не обича шумно да се изповядва в любов към своя народ и своята класа, както шумно се изповядват търговците в храма, за да измолят прошка за греховете си. Той обича България, нейното минало и нейното бъдеще с оная мълчалива обич, с която великите хора обичат своята родина. Да вземем което и да е негово стихотворение – от всеки ред, от всяка дума, в края на краищата дори от оня огън, който е скрит зад думите, ние чувстваме душата на България. Целият си кратък живот Вапцаров служи на тази България и на нея, на нейния трудов народ посвети последните си стихове

 

Разстрел, и след разстрела  - червей.

Това е толкоз просто и логично.

Но в бурята ще бъдем пак със тебе,

народе мой, защото се обичахме !

 

Чистотата на неговата личност с поразителна точност е отразена в думите му. Тази интимна разговорност, тази прямота на убеждението и безкомпромисност в поведението, ясната и напрегната логика на мислите и образите — това е човекът Никола Вапцаров, за когото понятието съвест означаваше висок дълг пред хората. За него Богомил Райнов казва:

„…Той бе наистина и чист, и безкористен, и щедър, и безкомпромисен, и несломим. Той не беше свръхчовек. Беше жив човек, но от висок ранг. Сговорчив и отстъпчив в незначителните неща, Вапцаров изведнъж ставаше остър и упорит, щом работата опреше до принципи. Той умееше да се радва на чуждите успехи много повече, отколкото би се радвал на своите, да се радва от все сърце и без сянка на преструвка, така, както малцина умея. Кольо също носеше своите противоречия, както всички ги носим, по-явно или по-прикрито. Но това не му пречеше да бъде цялостен човек. Именно цялостен, а не мизерен тип на двойното счетоводство – едното, предназначено за нуждата на всекидневието, а другото – за нуждите на безсмъртието. Един висок мъж с малко бледо и малко тъжно лице влезе в историята...“

Вапцаров е бил изключително топъл, човечен, сърцат и безкрайно много е обичал децата. Губи малкия си син Йонко на 8 месеца и много показателно е, че след смъртта на собственото си дете, той пише прекрасни стихове за деца. 

Той е една вселена, която непрекъснато преоткриваме и за да се разбере какъв поет е Никола Вапцаров, трябва да се види първо какъв е бил той в частното си битие, колко обичлив е бил всъщност.  Малко хора знаят, че Никола Вапцаров пише страхотни писма на Бойка Вапцарова още в началото на тяхната връзка, това са шедьоври на епистоларната проза, изказ на съвършена нежност и човешко достойнство, независимо че после са имали драматични моменти и труден брак. Тези писма са изключително романтични и красиви. Помагат ни да видим колко чувствителен, раним, топъл е бил в своята душевност.  Четейки лириката,  стиховете му за деца и писмата, никога не бихме си представили, че това е човек, който е способен да вдигне оръжие и да посегне към нечий чужд живот.

Никола Вапцаров е поет и хуманист, достоен да бъде не само в пантеона на безсмъртието на своето Отечество, но и творец, който се вписва убедително в мащабите на цялото човечество.

Никак не е случайно, че в календара на световната културна организация ЮНЕСКО като личност на 2009 година е записан именно Вапцаров. Не е случайно и това, че през 1952 година Световният съвет за защита на мира посмъртно го удостоява с почетната си награда, която се съхранява в музея в София.

Важно е да се припомнят тези неща, защото трябва да признаем, че поетът Вапцаров си отива от този свят неразбран. Може би без дори да има самооценката, без да има самочувствието, че творчеството му ще живее след него.

Нито един български поет и преди него, и след него не се е радвал на такава международна популярност, каквато има Вапцаров. Той е сред малцината признати посланици на българската култура в чужбина с неоспорим принос за утвърждаване авторитета на България като държава на духа. Интересът към поета е твърде понятен, това е един човек с много модерно мислене, който говори откровено и преводимо на всички световни езици. Той пише за глобалните проблеми на човечеството, включително и за машинната цивилизация, в която днес живеем. По най-нови данни произведенията на Вапцаров са преведени в 92 страни на 64 езика и се четат по всички континенти на Земята. Преведен е на английски, испански, италиански, китайски, немски, португалски, руски, украински, френски, хинди и др. Книги с негови стихове са публикувани в почти всички европейски страни; издаван е в азиатски, латиноамерикански и африкански държави. В редица от тях изданията са повече от едно.

И днес Вапцаров утолява ежедневния ни глад с черния делничен хляб на своите поетични послания. Неговите съдбоносни прозрения смущават съня ни, будят съвестта ни. Поетът на една епоха, поетът на една идея притежава сетива за доброто и за злото. Може да раздели тъмнината от светлината. Вапцаров слива в едно съдба и творчество в името на един голям идеал, който днес не може и не бива да бъде отричан. Той е влюбен докрай в живота и заплаща с него за една голяма кауза. И както често се случва в нашето кризисно, преди всичко за духа време, ние имаме неотменимата потребност от творчеството и примера на поета и хуманиста Вапцаров. Кой, ако не титан на мисълта и чувствата като него, би могъл да ни убеди, че има път в безпътицата, че идеалите не са и не могат да бъдат мъртви, че търсенето на изгубените по пътя ценности трябва да продължи.

Поетът Вапцаров си отиде само на 33 години. Ботев бе минал в безсмъртието само на 28. Яворов – на 36. Дебелянов – на 29. Христо Смирненски – на 25. Гео Милев – на 30. Христо Ясенов – на 36. Сергей Румянцев – на 29...Трагична е съдбата на най-талантливите наши поети ! Вапцаров е сред тях и до тях.  Той беше писал някога:

Ще бъда стар, ще бъда много стар,

ако остана след погромите, разбира се...

 

Не можеше да остане, защото целият беше вик и зов за борба и победа, защото беше тревожна антена на своето тревожно време, дух и материя, сила и воля, обич и вяра. Всичко!

Днес щеше да е на 110 години.

 

 

 

Кюстендил, декември 2019 г.


 

вторник, 12 ноември 2019 г.

Поетът на антифашистката борба Вапцаров - Христо Радевски

Всеки поет — както и всеки смъртен човек — има своя неповторима съдба. Към Вапцаров съдбата бе жестока приживе и щедра след смъртта му. Той живя тежък живот и загина в разцвета на своята младост и своето творчество. Но нито един български поет и преди него, и след него не се е радвал на такава международна популярност, каквато той има. Най-яркият български певец на антифашистката борба в периода на Втората световна война, когато се решаваше въпросът варварството или хуманизмът да победи, той достойно падна в този гигантски и сложен двубой.

Един ден критиката по-придирчиво ще се взре в неговите вдъхновени песни и ще открие в тях и слабости. Спорове може да се разгарят около неговото име. И нека се разгарят! Но поетичният му и граждански подвиг никога няма да помръкне. Аз познавах отблизо човека Никола Вапцаров и мисля, че чистотата на неговата личност с поразителна точност е отразена в стиховете му. Тази интимна разговорност, тази прямота на убеждението и безкомпромисност в поведението, ясната и напрегната логика на мислите и образите — това е човекът Никола Вапцаров, за когото понятието съвест означаваше висок дълг пред хората.

Различните поети по различен начин влизат в сърцата и съзнанието на читателите и в литературата. Появата на Вапцаров не е придружена от никакви рекламни шумове и претенции за безсмъртие. Той се появи между своите другари писатели с оная свенливост на напъпил цвят, която е характерна за красивите явления. Никому не натрапваше своята личност, а обаянието му влизаше завинаги в сърцето на събеседника. Точно така, както неговите стихове - непретенциозни, без външна красивост и показност, сякаш съвсем обикновени и делнични, а пълни с оная омайна светлина и музика, с която ни омагьосва всекидневният живот. Покойният Александър Балабанов веднъж в една своя лекция каза за стиховете на Хайне, че са такова сякаш обикновено нещо, което, струва ти се, можеш веднага да седнеш и да напишеш, а всъщност са недостижими. Тази мисъл може да се пренесе и върху Вапцаровите стихове. В тях има нещо, което изглежда съвсем обикновено, и същевременно нещо неуловимо, което те кара да се стъписаш. Какво е това? То е магията на изкуството, на която никой не е дал точна и проста формулировка. Тя просто присъства в едни текстове, краски, тонове и движения, а в други - уви - не присъства. Тоест в едните има талант, в другите няма.

При Вапцаров има и друго неотразимо внушение. Той заплати с кръвта си това, което писа. И саможертвата му придава допълнително обаяние на стиховете му. Ти им вярваш без остатък - дори независимо от художествените им качества.

В краткия му живот няма ония външни събития, които често са характерни за битието на героите. Неговият героизъм се състои в онова стоическо гражданско самоизграждане, в онова последователно и безкомпромисно апостолство на една идея, която бе станала негов смисъл и за която отиде на смърт.

Вапцаров се оформи като поет през тридесетте години, когато Благоев и Кирков, Бакалов и Павлов, Полянов и Смирненски вече бяха определили направлението на българската революционна литература като литература, свързана с работническата класа и подгряна от идеите на социализма.

 

Вапцаров е най-яркият поет на противофашистката борба от периода на Втората световна война. Това, разбира се, съвсем не значи, че ако беше се родил в друго време, щеше да бъде по-малко ярък, по-малко талантлив. Но обстоятелствата на неговата биография му определят особено място в българската литература. Няма след Смирненски друг поет, който да е бил така душевно свързан с работничеството и на чиято поезия то да дава такъв тон, както у Вапцаров. Много от особеностите на неговите стихове — тази прямота, тази простота и интимна разговорност, това сякаш отсъствие на всякакво опоезитиране и литературстване — се дължат според мене на душевната дифузия, която поетът имаше с работниците в работата и дружбата си с тях. Вапцаровият работник е човек делови, той е свързан с предприятието, дето работи, с машините в това предприятие и те — машините — са негови другари, негови любими сътрудници.

Това антропоморфическо отношение към машината има според мене у Вапцаров две основни предпоставки.

Първата предпоставка е новият, по-висок етап на борбата и работническото съзнание, неговото вече по-сложно отношение към инвентара на старата държава. Втората предпоставка е самото образование на поета. Вапцаров е човек с техническо образование, той имаше отношение към машините вече като професионалист. И това безспорно има значение за отношението на неговия работник към тия металически същества.

Тука се налага съпоставката с работника на Смирненски. Той е същият революционер и не е същият. Работникът на Смирненски умира от мизерия вкъщи или на барикадата с оръжие в ръцете. Той стачкува и демонстрира по улиците. В неговите мечти бъдещето е „очакван земен рай". Работникът на Вапцаров е участник 6 една борба, която се разиграва почти четвърт век по-късно.

В ония условия — когато Вапцаров се развиваше като поет — съществуваше жестока цензура — той не можеше да говори открито за това, което го вълнуваше, но от целия патос, на поезията му се усеща в какво той вярва, в каква земна сила вижда гаранцията за прочистване на живота от несправедливостта. В неговото програмно стихотворение „Вяра" е отразена не само силната и богата личност на автора, но и увереността на човека, че има на земята една справедлива сила, която нищо не е в състояние да унищожи. И нима историята не доказа  хиляди пъти това? От тази своя гражданска висота поетът се намесва в конфликтите на нашата епоха, намесва се на страната на революционните сили и се намесва с цялата си страст:

И аз

горя,

и ти гориш,

и двамата се

къпем в пот.

 

В неговото малко по количество, но обемно по съдържание и проблеми творчество е направен внушителен разрез на епохата и нашето българско общество. И от този разрез се виждат сложната трагедия на обезправения човек, революционната енергия, която се таи в тази трагедия, и романтичната перспектива на победата. Оттука оня мажорен тон след описанието на трагедията и непримиримия двубой между двете враждуващи сили: силата на справедливостта и силата на безправието. И оттука ония романтични видения, в които бъдещето се рисува на поета в колективно построения „завод на живота", където той - Живота -

ще дойде по-хубав от песен,

по-хубав от пролетен ден.

 

Вапцаров е в пълния смисъл на думата поет на побеждаващата социалистическа революция. Това определя и стила на неговото творчество. Главната опорна точка на естетическото му новаторство е високата революционна традиция в нашата поезия. Неговите главни учители са българските и руските класици. Но особено забележимо е влиянието на Горки и Яворов върху неговото творчество. Горки — със своя фанатичен хуманизъм, а Яворов — с дирене опора в народната песен и формалното разчупване на българския стих. Той, разбира се, не споделяше песимистичните настроения на своя властен български учител и влиза в спор с него. Стихотворението „Не бойте се, деца" е пряк отговор на Яворовото „В часа на синята мъгла". Докато основният мотив на Яворовото стихотворение е „деца, боя се зарад вас", Вапцаров завършва: „Не бойте се, деца, за утрешния ден..." Това несъгласие обаче не намалява възхищението му от Яворовата поетика. И ако се проследят литературните следи от разговорната интонация и формалното преодоляване на традиционния класически стих — ще се види, че водят главно към поезията на Яворов. И тука, разбира се, става дума не за подражателство, а за творческо усвояване на един принцип.

На Вапцаров допадаше делничната обикновеност и разговорност на народната песен, в която се таят високи художествени пориви. В стихотворението си „Доклад" той много определено е изразил кое така силно го тегли към народното творчество.

Тази простота и честност той съчетаваше с яворовския напрегнат и разкъсан стих.

Неговото новаторство издига нашата революционна поезия на по-висок етап след новаторския подвиг на Смирненски и след Фурнаджиев. Както се каза вече — той даде художествен образ на ония нови явления в психиката на революционния пролетариат, които бяха настъпили току преди победата над фашизма.

 

 

Източник: Песен за човека, издателство „Захари Стоянов“, 2013 г.

 

 

 

 

 

 

 

Никола Вапцаров - редове от биографията

Никола Йонков Вапцаров е роден на 7.ХII.1909 г. в Банско. Баща му Йонко Вапцаров, националреволюционер, участва в борбите на българите от Македония за освобождение от турско робство; през 1903 г. е в чета с П. К. Яворов, а през 1912 г. с поета известяват свободата в Банско. Това определя семейния култ към Яворов и голямата юношеска любов на Вапцаров към творчеството му. Носител на родовото интелектуално начало е майката — Елена Вапцарова, завършила Американския колеж в Самоков и учителствала преди женитбата си. На нея Вапцаров дължи ранното запознаване с българската и със световната литературна класика. Завършва прогимназия в Банско (1924), 2 класа в гимназията в Разлог (1924-1926) и ММУ във Варна (1932), където добива популярност на поет сред връстниците си литератори, макар че те познават само десетина (съвсем не най-добрите) негови ранни стихотворения. Като ученик публикува стихове в младежкия и ученическия печат — във вестниците „Борба" и „Глобус", в списанията „Родина" и „Българска реч". Няма възможност да следва литература и през 1932 г. постъпва на работа във фабриката на АД „Българска горска индустрия" в Кочериново като машинен техник. Уволнен е след авария (1936), премества се в София, работи като огняр на парен локомотив (1936-1938) и като техник в Софийския екарисаж (1938-1940). Занимава се с профсъюзна дейност, участва в ръководството на Съюза на техниците със средно образование в България и е избран в редакционния комитет на органа му „Технически глас" (1940). Редактира в. „Литературен критик" (1941). Публикува във вестниците „Кормило" - през 1936 г., „Нова камбана" -1937 г., „Светлоструй" – 1939 г., „София" — 1941 г., в сп. „Занаятчийска беседа" — 1937-1941 г., и др. През декември 1940 г. участва в акция за събиране на подписи за сключване на пакт за приятелство и взаимопомощ със СССР. Заловен е от полицията и заради намереното при обиска негово стихотворение „Селска хроника" е съден през октомври 1941 г. Оправдан е, вероятно за да бъде следен и използван за разкриване на останалите от нелегалната организация, на която междувременно е станал член - от септември 1941 г. е в Централната военна комисия към ЦК на БРП (к), която оглавява въоръжената антифашистка съпротива. За тази му дейност е съден и заедно с петима идейни съмишленици — А. Иванов, А. Попов, А. Романов, П. Богданов и Г. Минчев - е  разстрелян на 23.VII. 1942 г. на Гарнизонното стрелбище. Преценяван с европейска историческа мярка, Вапцаров е един от героите на съпротивата срещу световната хитлеристка интервенция през 1939-1945 г. Носител е на почетната награда за мир, присъдена от Световния съвет на мира за 1952 г. В краткия си живот, неуспял да посвети времето си изцяло на литературата, Вапцаров създава неголямо по обем творчество. Приживе издава една книга — поетичния сборник „Моторни песни", с оформление на Б. Ангелушев. Макар че често идентифицират творчеството му с тази забележителна книга, литературният път на Вапцаров и написаното от него далеч надхвърлят нейните граници. В творчеството и в развитието си е самотна фигура, необвързана нито с литературни приятелства, нито с течения и кръгове, нито с модата. Започва да пише стихове отрано, а първите му публикации и запазени ръкописи датират от 1926 г. Първоначално пише само стихове, въпреки че още в началото на пътя го съпътства и любовта към театъра. Най-ранните му творби, както и част от написаното през следващите 4-5 години, са интонационно повлияни от предходните български класици — първоначално Ив. Вазов, Хр. Ботев, по-късно Д. Дебелянов, Н. Лилиев и най-вече П. К. Яворов. Още в тях личи големият талант; поне няколко от тези стихотворения са образци на литературни творби. Доминиращите поетични мотиви са любовта, споменът, родината, самотата, повтарящи се, обвеяни от литературни наслоения. Основните настроения са меланхолията, неясната скръб, тихата любовна радост. Някои от стиховете наред с художествения си потенциал носят автобиографичен заряд, който, обобщен, може да се нарече търсене на голям обществен и общочовешки идеал и увереност в намирането му. Това обяснява и по-късното му развитие като дирене на път за човека и на хармония за отделната личност.

От ученическите си години в Банско, Разлог и ММУ и по време на работата в Кочериново Вапцаров се занимава с театър, макар и не така последователно, както с поезия. Той открива в театъра втората си творческа страст. Само за няколко години изиграва над 30 роли (почти всички централни) в театрални постановки на пиеси от А. П. Чехов, Ж. Б. Молиер и други известни драматурзи; режисира 20 от тях. Става дума за любителски театър, но редица индикации (спомени на участници и зрители, доброволният отказ на професионални режисьори да му съперничат в подготовката на постановките и др.) говорят за многостранен театрален талант — артистичен, режисъорски и драматургичен. От играта през режисурата Вапцаров стига и до драматургията. Между 1931 г. и края на 1935 г. не пише поезия или е унищожил поетичните си опити. Отдава се на театъра; през 1935 г. създава драмата „Вълната, която бучи". С единствената си пълноактна драма Вапцаров приключва цял цикъл от своя живот и от ранното си творческо развитие. Доминантната тема на тогавашните му размисли — компромисът (реч при завършване на ММУ, писма от този период) — намира художествена реализация във „Вълната, която бучи". Драмата не достига до сцената, играе се за първи път след повече от 20 години. През 1937 г. Вапцаров пише две радиопиеси за провеждания от Радио София конкурс за едноактна драма — „Бент" и „Очакване". Особеното в тях е тематичното различие със зрялото му поетично творчество. И в двете нравствено-философските идеи са поднесени в необичаен за поезията му битов план. И тъкмо това подсказва какъв огромен потенциал е бил заложен у него.

Поетичният възход — появата на съвсем нов, изненадващо различен поет, става през 1936 г. Публикуването на стихотворенията „Родина", „Горки", „Пушкин" свидетелства за това, а участието в литературни конкурси говори за творчески подем и продуктивност през 1936-1937 г. Със стихотворението „Романтика" Вапцаров печели конкурс през 1937 г. В началото на 1940 г. издава „Моторни песни", с което приключва нов цикъл от идейно-тематичните и художествените му търсения за периода 1936-1940 г. Изградена от 4 цикъла - „Песни за човека", „Песни за родината", ,Десни" и „Песни за една страна", стихосбирката представлява великолепно идейно-смислово единство и предава внушенията си не само чрез отделните творби, но и чрез тяхното подреждане и циклиране. „Моторни песни" е книга за целостта на модерния човек, изграден от няколко същности - обществено битие, традиция, Аз. Доминиращите символи - песен, свобода, хляб, свързани с конфронтационната напрегнатост на тогавашна Европа, определят характера и на други страни на книгата - хуманизъм, свободолюбив, социална справедливост, несъгласие с развитието на човешкото общество, детерминирало личността като несвободна и нехуманна. Откъм изобразителната си страна „Моторни песни" притежава специфика, която се е наложила като представа за Вапцаровата поетика. Чертите й са диалогичност, поетична риторика, кинематографична образност и монтажност, неравномерна строфична дължина и графично своеобразен (начупен) стих. Книгата, приемана от съвременниците само в социален план (разбиране, за съжаление превърнато в традиция), е недооценена по тази причина и премълчавана в специализирания литературен печат. От друга страна, е посрещната с 6 положителни рецензии, писани от автори извън литературните среди, и бързо намира читателска публика, натрупва потенциала на бъдещата популярност на Вапцаров. Поетът приема със стоицизъм, общо взето, неадекватното на стойността на „Моторни песни" критическо отношение. Излиза отново от своята затвореност — в края на 1940 и началото на 1941 г. активно участва в периодичния печат. Използва благоприятната възможност за работа във в. „Литературен критик" и за кратко време го преобразява — привлича нови сътрудници измежду талантливите млади писатели и художници, проявява редакторски талант и усет. Пише стихове, подготвя проект за втора книга (намерен в ръкописите му). Поезията на Вапцаров от този период е обвързана с ангажираността му в световния и вътрешнонационалния конфликт — Втората световна война, без да губи от драматизма и философската насоченост на всяко голямо изкуство. Основна нейна тема е трагизмът на избора да се прави история от личност, предопределена да коментира историята. Ключови думи на тази поезия са характеризиращите определен отрязък от историческото време - хроника, дни, история. Променят се строфиката и графичният строй на творбите. Без да изменя на предишната диалогичност и на поетичната реторика, строфата много по-често е класическа, а стихът — песенен. Сред написаното тогава са емблематичните Вапцарови творби — „История", предсмъртните стихотворения „Борбата е безмилостно жестока..." и „Прощално", създадени в Дирекция на полицията. Представата за Вапцаровата писателска личност допълват и редица прояви в други жанрове - импресии, репортажи, статии, епистоларното наследство. Както в поезията, така и в тях той оставя образци. Шедьоври са любовните му писма, изказ на съвършена нежност и човешко достойнство. Прозата му говори за недовършеността на творческото дело на големия талант. Опитите да се заобикаля тази недовършеност с тезата за „единство между човека, поета и революционера" само прикриват страшната истина за националния живот — в България големите таланти се принасят в жертва, стават мъченици, а по-късно се митологизират. Това не отрича романтичната готовност и последователност на Вапцаров да принесе себе си в жертва на човечеството. Поетът се радва на изключителна популярност извън границите на България. Той е сред малцината признати посланици на българската култура в чужбина. Преведен е на над 50 езика, сред които английски, испански, италиански, китайски, немски, португалски, руски, украински, френски, хинди и др. Книги с негови стихове са публикувани в почти всички европейски страни; издаван е в азиатски, латиноамерикански и африкански държави. В редица от тях (Англия, Франция, Италия, Германия, Русия, Украйна, Унгария, Китай, Индия, Сирия, Чехия, Гърция, Турция и др.) изданията са повече от едно.

 

 

Източник: Песен за човека, издателство „Захари Стоянов“, 2013 г.

 

 

 

 

 

петък, 8 ноември 2019 г.

Никола Вапцаров и хиените – Иван Гранитски

 

Тези литературни ибрикчии се наеха със задача, която не е по оскъдните им духовни силици – да преподредят естетико-художествената и общокултурната йерархия на ценностите в България от Освобождението насам

В началото на така наречения демократичен преход от 10 ноември 1989 година на отечествената литературна сцена се появи една кохорта от нискочели псевдоинтелигенти и хора с лакейски манталитет. С дивашко настървение те се втурнаха да внушават на българското общество, че автори като Христо Ботев, Пейо Яворов, Гео Милев, Христо Ясенов, Христо Смирненски, Никола Вапцаров, Пеньо Пенев трябва да бъдат подложени на цялостна преоценка. Очевидно не им харесваше на ругателите, че тези велики български поети са и личности с неизтощим революционен дух, хора, посветили живота и творчеството си на безсмъртната социална идея.

Разбира се, причина за скверните попълзновения бе не само духовната нищета на споменатите „преоценители”, а и неудържимото им раболепие да обслужват чужди интереси и да изпълняват щедро заплатени външни поръчки. Тези литературни ибрикчии се наеха със задача, която не е по оскъдните им духовни силици – да преподредят естетико-художествената и общокултурната йерархия на ценностите в България от Освобождението насам. Но „Не се гаси туй, що не гасне”, прогласява народният поет Иван Вазов. Не се заменя Никола Вапцаров с Марин Георгиев.

Не бихме се занимавали с това лице по хигиенно-естетически съображения, понеже още когато се появи преди три десетилетия скверният му опус срещу Вапцаров, обществото бе залято от вълна от омерзение и негодувание. Всеки интелигентен човек може да си припомни десетките публикации, в които лицето бе демаскирано и заклеймено. Тези дни обаче едно негово особено нагло интервю отново привлича вниманието ни към случая.

Нека преди всичко да посочим няколко дебели лъжи в интервюто.

Първата просташка лъжа е, че преди четири години писателят Никола Инджов уж бил казал: „Прав е Марин Георгиев, виновни са нашите другари“. Даже бил готов да напише предговор към ново издание на книгата. На сцената бил присъствал и Тодор Коруев. И Никола Инджов, и Тодор Коруев с погнуса отхвърлиха тази плоска инсинуация. И ще го потвърдят.

Второ. Марин Георгиев научил от поета Таньо Клисуров, че друг поет и политик от Стара Загора – Трифон Митев – след „като прочел книгата, казал: „Че какво искат нашите другари?!“. Разбира се, че Трифон Митев като честен човек ще отрече и осъди тази подлост, но, чудим се защо Марин Георгиев накисва във велзевулската си комбинация и наивния и притеснителен поет Таньо Клисуров?

Трето. Още по-отвратително е твърдението на автора на „Третият разстрел“, че писателите Виктор Пасков и Христо Калчев в ресторанта на СБП му били заявили“ „Написал си най-добрата документална книга в последните 60 години“.

Не само аз, но и още десетки писатели знаят оценката на Пасков и Калчев за злополучния опит на лицето да се подгаври с великия Вапцаров. Има живи свидетели, които ще потвърдят, че и Калчев, и Пасков тогава така се погнусиха от споменатата книга, че нееднократно заявяваха, че лицето даже не заслужава тяхното презрение, толкова низко е паднал.

В злополучното интервю са споменати поетесата Миряна Башева, белетристите Христо Карастоянов и Неда Антонова, и литературния критик Георги Янев, също в опит да бъдат оплетени и оцапани с пръските на клеветата и инсинуацията.

Значителна част от пространното интервю е насочена срещу роднините на великия поет-революционер – Мая Вапцарова и внука на брата на поета - Никола Вапцаров младши. Сигурен съм, че те ще отговорят по достойнство на плебейщините на лицето. Все по-неприятна става вонята, която се разнася от публичните изяви на този самопровъзгласил се „борец“ за истината и справедливостта. Ако беше продължил почтено пътя си на литератор (какъвто беше в книгите „Село“ и „Праг“) днес нямаше да се жалва и да хленчи, че бил несправедливо нападан. И вече в пристъп на опасни девиации да твърди, че зад него стоял сам Бог.

Неслучайно всички приятели литератори от студентските години на Марин Георгиев се омерзиха от поведението му и не искат и да го чуят даже. Става дума за такива достойни писатели като Панко Анчев, Минчо Минчев, Паруш Парушев и др.

Суетата, себелюбието и самооблъщението явно не дават мира на лицето и то отчаяно търси начини и поводи да привлече към себе си нечие внимание. Наближава поредната важна годишнина от рождението на Никола Вапцаров. Продалият душата си на Мамона автор на злополучната книга „Третият разстрел“ жадува отново да опита подло да откърши клонче от венеца на безсмъртието на Вапцаров. Люде като това лице много напомнят на естетическите хиени, които са лаели в различни исторически периоди и срещу автори като Христо Ботев, Пейо Яворов, Гео Милев и Христо Смирненски.

Драскачът на споменатото сквернословие не може, а и не желае да разбере, че животът и творчеството на Вапцаров повтарят по изумителен и загадъчен начин нравствения Път и социалния Избор на други големи български поети. Драмата на националната съдба се оглежда и у него по същия начин, както у Ботев, Яворов и Гео Милев. Подобно на тях Вапцаров отказва да приеме живуркането в една филистерска действителност и посвещава целия си живот на социалната и нравствената промяна на обществото. И неговата поезия, както поезията на споменатите поети, отразява върхови и крайно напрегнати състояния на българския дух, на конкретното социално и екзистенциално време.

Затова тя е тревожна, драматично заредена, взривообразно разгръщаща се, тя улавя и художествено претворява посланията на действителността. А тези послания са жестоки. Човекът, този уж венец на мирозданието, е запокитен в бездната на мизерията. Насилието тържествува над неговия стремеж към хармония. Несвободата става всекидневие. Поезията на Вапцаров твърде често всъщност проследява зловещата хроника на цинизма на епохата, на неговите безбройни превъплъщения.

Естетическите хиени, отцеругателите и майкопродавците, лицата със слугински манталитет, литературните ибрикчии, задавени в пръските на собственото си раболепие, не могат да накърнят величието на поезията и да омаловажат геройския подвиг и саможертвата на Никола Вапцаров.

Съдбата на хиените е, че остават в канализацията на историята, а бъдещите поколения долавят само неприятната воня на размазани тахтаби.

 

 

Източник: Епицентър, 8 ноември 2019 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

сряда, 30 октомври 2019 г.

Защо ГЕРБ печелят избори след избори ? – Искра Баева

След първия тур на местните избори - нищо ново. ГЕРБ продължава да е доминантната политическа сила почти в цялата страна, което след дългогодишното им управление си е чисто чудо. След 89 г. в България нито едно правителство не е управлявало повече от 4 години, а някои се задържаха на власт за по-малко и от 2 месеца. Нито един от стотиците гръмовни и тежки корупционни скандали през годините не само не ги свали от власт, но дори и не разклати управлението им.

А преди години не беше така. Инспирираните от Запада у нас зърнена и банкова кризи, които доведоха до изкуствена хиперинфлация бяха достатъчни цялото общество да се вдигне срещу БСП и да свали правителството на Жан Виденов. Приватизационните скандали при Иван Костов го изхвърлиха от властта завинаги, имотите на Симеон Сакскоруготски буквално изтриха партията му НДСВ от политическата карта на България, а онова странно гласуване за Дилян Пеевски - за шеф на ДАНС, изхвърли за пореден път БСП от управлението. Защо с ГЕРБ е различно?

Защо многобройните разкрития за чудовищна корупция на всички равнища и в трите кабинета на Борисов и деветимата самозапалили се в знак на протест срещу ГЕРБ... защо нищо от това не попречи на тази партия да печели избор след избор в продължение на цяло десетилетие? Част от отговора е в това, че партията на Борисов е германски проект, замислен и финансиран от фондациите на Меркел „Ханс Зайдел" и „Конрад Аденауер". Затова и ГЕРБ е първата българска партия, която се ползва с безрезервната подкрепа на геополитическия ни господар Германия (респективно и на Брюксел). Друга част от отговора е здравата ръка, с която ГЕРБ още с идването си на власт хвана всички медии, социологически агенции и политически институти за гушата. Но и това не е достатъчно фашизоиден проект като ГЕРБ да държи кормилото на властта у нас цели 10 години. Има и друго обяснение.

Преди години, докато БСП беше в силата си и управляваше, социолози (активни и днес) развиха тезата, че ако тя стартира пакет от мерки за деполитизиране на населението и то престане да се вълнува от политика, властта на Столетницата ще се стабилизира и тя ще управлява много дълго. Това беше наречено „нормализация".

Е, струва ми се, че днес вече живеем в такава „нормализирана" държава. Защото БСП тогава не предприе нищо, но пък по-късно ГЕРБ наложиха и внедриха точно този „пакет от мерки по нормализацията".

Вследствие на това хората се отвратиха от политиката и, поставени пред избор, днес предпочитат или да не гласуват, или да подкрепят управляващите. Защото независимо дали им харесват или не, те са познатото зло, с което са свикнали, и не искат да рискуват с новото и непознато зло. Тази обществена нагласа се постига с много пари, с много промиване на мозъци чрез медиите, с богат спектър от пи-ар трикове, чрез които се внушава, че всички политически партии са маскари... Отровният плод на деполитизацията, крайният резултат е нарасналото отвращение към политиката и към партиите в частност.

Ще припомня обаче как отвращението към партиите помага на превратаджиите от 19 май 1934 г. да забранят всички партии - за радост на гражданите. И точно липсата на партии позволява на цар Борис III през следващите 10 години да управлява необезпокояван с всички произтичащи от това последици. А последиците са, че България става съюзник на Хитлер и прегръща фашизма.

Подобен опит за деполитизация на обществото прави и БКП през 60-те години, като насочва вниманието и стремежа на социалистическите си граждани към придобиването на все повече материални блага - коли, апартаменти, вили, екскурзии и т.н. Целта е да народа да престане да се интересува от политика и да спре да се бърка в управлението на БКП. Този експеримент не завършва добре - идеята, че консуматорството движи икономиката е капиталистическа. Защото докато в западните капиталистически държави има изобилие от стоки, то в социалистическата бг. икономика с присъщите й перманентни дефицити тя по-скоро делегитимира системата.

Но да се върна към днешната реалност. Моето обяснение за трайното присъствие на ГЕРБ във властта е западния политически инженеринг, който деполитизира българското общество до степен, че днес то вече не се вълнува от политически програми и идеологии. Бойко Борисов и неговият ГЕРБ вече се идентифицират с властта, те все повече се вкопават и изглеждат безалтернативни. Така както през 70-те години изглеждаха Тодор Живков и БКП.

Имат ли акъл избирателите на ГЕРБ ?!?

Сред основните жалони на популисткия проект на Борисов ГЕРБ е антикомунизма. Цялото му 10-годишно управление бе белязано от тази реторика. Самият той не пропуска повод да нарече представителите на тази партия „комунисти". Какво обаче показаха местните избори тази година: В Русе от всичките 16 кандидати за кмет само спечелилият Пенчо Милков от БСП не е бил нито комсомолски активист, нито член на БКП - коментарът е излишен. Успехите на ГЕРБ не се дължат на осъзнат политически избор на населението, а са плод именно на индоктринираната през последните 10 години в българското общество деполитизация. Купуването на гласове, корпоративния вот и насаждането на страх сред населението от страна на управляващите ги оставяме настрана.

Но нито Борисов, нито ГЕРБ, нито Меркел, нито диктатурата на недоразумението ЕС ще са вечни. Дори ми се струва, че ситуацията намирисва на скоро - скоро ще се отървем от всички тях.


Източник: skandalno.net   29.10.2019

петък, 25 октомври 2019 г.

АПОТЕОЗ НА БЕЗСТРАШНАТА ВЯРА - Иван Гранитски

 

1

Традицията на голямата българска литература винаги насочва вниманието ни към една удивителна особеност - хармония на житейска и творческа съдба у най-ярките представители на отечествената литература, единство на социална позиция и нравствен избор. Съдбовна е обвързаността между най-важните послания на българската история и художествената им интерпретация от творците, предопределени да бъдат носители на духа на времето. Обикновено такъв тип автори са емблематични представители и естетико-художествени генератори на главните периоди в развитието на българската литература. Ако говорим за поезията, Гео Милев с гениална проницателност откроява четири етапа в нейното развитие, отъждествявани с имената на Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Николай Лилиев. Ако продължим логиката на неговата мисъл и следваме разсъжденията му за философията на историята на българската поезия, ще изведем като друг, нов етап и творчеството на Никола Вапцаров.

Става дума за нови поетически идеи (художествено-естетически, стилистични, езикови и други търсения), които са адекватно отражение на движението на социалните идеи. Подобно на споменатите поети, и творчеството на Вапцаров е родено във върхов момент от националната история. Ако Иван Вазов е създателят на голямата традиция в българската литература и истински народен поет; ако Пенчо Славейков е жрецът воин, който открива пред нашата поезия нови естетически хоризонти; ако Пейо Яворов е певец на „колективното всенародно страдание на миналото" на българския народ; ако Николай Лилиев е майсторът, довел родния стих до виртуозно съвършенство - Вапцаров е поетът, който най-ярко и чувствително усеща и художествено претворява драмата на епохата в навечерието на Втората световна война.

Поразителна е приликата в житейската и творческата съдба на Ботев, Яворов, Гео Милев и Вапцаров. И при четиримата откриваме удивително единство в движението на социалното битие и разгръщането на художествените идеи. Четиримата сякаш композират отделните части на една симфония, посветена на българската трагична съдба. И за четиримата революцията (национална, социална и естетическа) е възхитителен идеал, поетически образ, който властно завладява творческото въображение, но същевременно е и жестока реалност. И четиримата не могат да си представят собствения живот и творчество без борбата за осъществяване на този идеал. И за четиримата бъдещият ден на Отечеството е немислим без хармонията между национална и социална революция. И четиримата без колебание приемат саможертвата като върховен акт на нравствен избор и социален дълг. Тези горди, самотни и неустрашими поети и личности отразяват най-ярко и точно духа на своето време, фиксират с творчеството си отделните действия от драмата на националната съдба. Така можем да си обясним високия градус на социалния патос в техните творби. Те живеят и творят с ясното съзнание, че Провидението ги е натоварило с тежката роля да бъдат певци на тъгите и драмите на своето време. И удивително е, че при цялата драматичност на индивидуалния им живот техните внушения са трагични, но не песимистични. Словото им е облъчено от особена вътрешна светлина и е заредено със слънчева енергия и вяра.

 

2

През последните години нискочели псевдоинтелигенти и хора с лакейски манталитет се опитват да внушават на българското общество, че автори като Христо Ботев, Пейо Яворов, Гео Милев, Христо Ясенов, Христо Смирненски, Никола Вапцаров трябва да бъдат подложени на преоценка. Не им харесва на „преоценителите", че тези велики български поети са и личности с неизтощим революционен дух, хора, посветили живота и творчеството си на социалната идея. Разбира се, причина за скверните попълзновения е не само духовната пустота на споменатите „преоценители", а и неудържимото им раболепие да изпълнят една добре заплатена външна поръчка. Тези литературни ибрикчии се наемат със задача, която не е по оскъдните им духовни силици - да преподредят естетико-художествената и общокултурната йерархия на ценностите в България от Освобождението насам. Но „Не се гаси туй, що не гасне", прогласява народният поет дядо Вазов.

Животът и творчеството на Вапцаров повтарят по изумителен и загадъчен начин нравствения Път и социалния Избор на други големи български поети. Драмата на националната съдба се оглежда у него по същия начин, както у Ботев, Яворов и Гео Милев. Подобно на тях Вапцаров отказва да приеме живуркането в една филистерска действителност и посвещава целия си живот на социалната и нравствената промяна на обществото. И неговата поезия, както поезията на споменатите поети, отразява върхови и крайно напрегнати състояния на българския дух, на конкретното социално и екзистенциално време. Затова тя е тревожна, драматично заредена, взривообразно разгръщаща се, тя улавя и художествено претворява посланията на действителност. А тези послания са жестоки. Човекът, този уж венец на мирозданието, е запокитен в бездната на мизерията. Насилието тържествува над неговия стремеж към хармония. Несвободата става всекидневие. Поезията на Вапцаров твърде често всъщност проследява зловещата хроника на цинизма на епохата, на неговите безбройни превъплъщения.

У Вапцаров ще открием редица ключови думи, които съдържат концентрирани основните послания. Достатъчно е да посочим думи като вяра, епоха, хляб, свобода, история, родина, майка, песен, надежда, тревога, човек. Няма да е преувеличено, ако кажем, че основният лайтмотив във Вапцаровата поезия е посветен на превъплъщенията на вярата. Вапцаров разглежда лирическия герой, отделната личност като индивидуална вселена, като своеобразен храм на Вярата. Храм от светлина и хармония, единство и противостояние. Подобно твърдение може да изглежда парадоксално, но ако прелистим отново единствената стихосбирка на поета „Моторни песни" (1940), ще усетим във всяко стихотворение почти физически сблъсъка с жестоката действителност -„живота със грубите / лапи челични"; „живот без маска и без грим"; „и ти ще бъдеш победен, / разкапан, озлобен живот"; „ти помниш ли как / някак много бързо / ни хванаха в капана на живота". Същевременно обаче тук откриваме и мощна контратеза. Срещу прозата на мрака се изправя светлото мечтание - пролетният вятър, който люлее нивите, зората, в която се къпят с блясък звезди. Вярата!

 

3

Петдесет години преди началото на новото хилядолетие Вапцаров вижда човека като същество, изваяно от светлина. У него светлината и сянката идват от вярата и невярата. Затова, без да си служи с думи, които символизират цветовете, поезията на Вапцаров е толкова цветово наситена и многобагрена. Чрез светлината и сянката у отделния човек Вапцаров рисува картината на епохата. За Вапцаров вярата е не само свързана с една справедлива и привлекателна социална идея, тя отразява в не по-малка степен определени нравствени аспекти и измерения.

Ако човекът е жесток, брутален, фалшив, ако у него мракът надделява и обсебва душата му, причината за това е главно несправедливата социална уредба. Но вярно е и обратното - невъзможно е да се постигне социален идеал от хора с тъмни души. Ето защо при Вапцаров постоянният сблъсък между мечтата и жестоката действителност е предаден така релефно и емоционално завладяващо. Човекът никога не е само светлина или само сянка, той винаги е в динамично равновесие и развитие. Затова и вярата при Вапцаров е тревожна вяра, тя винаги е заредена с особения трепет на съмнението, на неудовлетворението. Затова и самият образ на живота в поезията на Вапцаров е така персонализиран, поетът го натоварва с чертите на човешко същество. А отношенията с него са повече отношения на двубой, на противоборство:

Ние сплетохме здраво ръце,

с тебе се счепкахме здраво.

Кръв капе от мойто сърце,

грохнал си ти. Тогава? –

Един ще бъде повален,

един ще бъде победен,

и победеният си ти.

 

Не вярваш ли? Не те е страх?

Но аз пресметнах всеки ход,

последния кураж събрах

и ти ще бъдеш победен,

разкапан, озлобен живот.

(„Двубой")

 

4

Времето, в което живее и твори Вапцаров, е действително жестоко време, време на разломи в колективната и индивидуалната душа; време, което задължава всяка личност да направи своя конкретен граждански и нравствен избор. Вапцаров прави своя избор - и със словото си, и с живота си той воюва за изграждането на бъдещия ден. Опитвайки се да извае този лелеян образ, поетът си служи с постоянни вътрешни цитати и алюзии с образи на други велики български творци. Стихът „ще снемем ние / слънцето при нас" от стихотворението „Завод" не може да не ни напомни например финала на поемата „Септември" от Гео Милев. При Гео Милев става дума за снемане на блажения рай долу, върху печалния, в кърви обления земен шар. При Вапцаров закодираният в яркия образ смисъл е идентичен. Подобно своеобразно вътрешно позоваване и диалог ще открием в стихотворението „Не бойте се, деца", където Вапцаров се обръща към внушенията на Яворовото стихотворение „В часа на синята мъгла" с великолепния образ на децата на бъдещето.

Поезията на Вапцаров е своеобразен диалог с времето, разговор с епохата. Затова нейното изграждане е подчинено почти винаги на принципа на драматургичното разгръщане. Отделното стихотворение има завръзка, сюжет, развитие, кулминация и развръзка. Внушенията се извайват от едновременното звучене на няколко гласа тъкмо защото в тази поезия говори духът на раздвоеното време. Лирическото изображение е диалогизирано, предпочитаната форма е белият, свободният стих, накъсването на фразата с разговорни интонации, повторения, въпроси, реторични обрати и т.н.

Лирическото изображение при Вапцаров винаги е многопластово. Ако единият пласт следи и отразява жестокото социално напрежение, което постоянно ражда съпротива, борба, отричане, отхвърляне, несъгласие - другият пласт показва вярата, надеждата, убеждението, че крайната задача и смисъл на човешкия живот не са насилието и робството (социално, духовно и пр.). Поезията на Вапцаров непрекъснато поставя въпроси, но разговорният език няма функцията само да изобрази индивидуалния човек в условията на жестоко и преломно време, а и да ни даде възможност да чуем различните гласове на човека и самото време:

И аз крещях години –

цяла вечност...

Долавях, че и другите крещят...

(„Завод")

 

5

Цялата поезия на Вапцаров е вик на протест, несъгласие, отхвърляне, отричане на каквото и да било право върху Човека, присвоено от Властта. Несправедлива и безчовечна е онази власт, която продава националните интереси и която се страхува от възразяващата срещу това личност, смята поетът. В такъв план ярката антифашистка ангажираност и дейност на Вапцаров не е само поетичен порив на кристалночиста и нравствено извисена личност, а и житейска позиция на човек, който поставя националните и духовните ценности над всичко. Който не може да си позволи компромис със собствената си съвест и съвестта на епохата.

Вапцаров притежава болезнено изострено чувство за историчност. Той разговаря непрекъснато с историята, полемизира с нейната студена фактологичност. Понякога я одухотворява като човешко същество, друг път не крие горчивината си от нейното бездушие:

Какво ще ни дадеш, Историйо,

от пожълтелите си страници? –

Ний бяхме неизвестни хора

от фабрики и канцеларии,

 

ний бяхме селяни, които

миришеха на лук и вкиснало.

И под мустаците увиснали

живота псувахме сърдито.

 

Ще бъдеш ли поне признателна,

че те нахранихме с събития

и те напоихме богато

с кръвта на хиляди убити.

 

Ще хванеш контурите само,

а вътре, знам, ще бъде празно.

И няма никой да разказва

за простата човешка драма.

(„История")

 

През изминалите десетилетия от неговата трагична гибел Вапцаров е оценяван не само от историята, а и от ярки и значими световни поети. Достатъчно е да споменем Салваторе Куазимодо, Арис Диктеос, Янис Рицос, Марио де Микели, Жан Канапа и т.н. Ето какво споделя Арис Диктеос:

.....Вапцаров се роди от своята смърт. Удивени, непосредствено след войната, съотечествениците му откриват пред себе си „едно почти неизвестно до този момент поетическо чудо". И ако и да не се касае точно за чудо, то се касае за едно изключително явление в международната пролетарска или просто социална поезия. Аз поне не познавам друга поезия, която да излъчва такава силна топлота, човечност, близост и честност, поезия, която да е толкова убедителна в изискванията си за хуманна справедливост и мир, каквато е поезията на Вапцаров. И колко вяра в човека и в неговото бъдеще, колко копнеж за живот изразява и предава тази поезия, така проста, скромна и непосредствена като слово поезия, която не приема красивите думи и натруфеността."

Споменатите световноизвестни поети съзират в живота и творчеството на Вапцаров не само подвига на саможертвата, а и блестящия талант на истински говорител на времето, на художник, който рисува неподправената драма на своето поколение, изгоряло в жестока война с фашистката чума.

Като говорим за Саможертвата, трябва да подчертаем мистичната последователност, с която всички най-значителни български поети вграждат и своя живот, и своето творчество в духовния храм на българската национална съдба. Това като че ли е най-ярката характерологична особеност на българската поезия - безкористно всеотдаденият на националните тревоги, въжделения, борби, възторзи и покруси поет да вгради своята индивидуална духовна вселена във вселената на националния дух. В такъв план и Вапцаров е един от посветените в българската поезия, една от личностите, избрани от Провидението да носят и осмислят националната кармична натовареност.

 

6

Никола Вапцаров изпреварва с половин век своите съвременници в разгръщането на редица нови идеи в българската поезия. Точно като Ботев, Яворов и Гео Милев и той гледа десетилетия напред. Неговата поезия е толкова богата и наситена с внушения, че всяко следващо българско поколение ще преоткрива нови ценностни послания, които ще му помогнат да разбере себе си и да осмисли бъдещия си живот. В такъв смисъл Вапцаров е от фалангата на онези български поети, които са не само могъщи творци, а и нравствени пътепоказатели за българското общество. И саможертвата на Вапцаров не е жест към една политическа партия, както днес фасулковците (използваме израза на Пенчо Славейков) се опитват да ни убедят. Тази саможертва е водена от неунищожимата социална идея. А срещу социалната идея, срещу вярата в нея, както самият Вапцаров казва:

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

Няма открити!

(„Вяра")

Вапцаров е едновременно средоточие на поетическите послания на големите духовни водачи на България (Христо Ботев, Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Гео Милев, Христо Смирненски) и начинател на нови тенденции, нова чувствителност, нови идеи в българската литература.

Писателят Константин Константинов проницателно посочва, че Вапцаров е ярко оригинален поет и личност: „Продължител по идейна линия на Смирненски, той няма нищо общо с него нито по натюрел, нито в изразни средства и далече го надхвърля в емоционално въздействие. Очистен от остатъците на символизма, той излиза непосредствено от земята, неукрасен с никакъв поетичен грим и в същото време преливащ от романтизма на едно ново време. Така той е най-последното и най-убедително преображение на социален поет в нашата литература. Страстно влюбен в живота, в човека и в земните неща, той е винаги задъхан, устремен напред и нагоре, цялостен и комплициран, без да бъде раздвоен, чист под саждите и трепетно чувствителен в грубата черупка на неудържим борец. Тъкмо тук е значителността и заразяващото въздействие на неговата поезия. Огнената сплав от идеи и чувства в стиховете на Вапцаров няма разсъдъчност. Неговите „добри намерения,, - то е същината му, то е пламъкът, който го обсебва през краткия му живот на земята. Рядко у български поет творческата искреност, лишена от всякакъв егоцентризъм, е намирала по-пряк художествен израз. И още - това радостно чувство на общност с хората и това вродено благородство, и тая бликаща топлота и доверие.,,

 

7

Отново в традициите на великата българска литература Вапцаров е със своя народ и в живота, и в смъртта. Този голям поетичен талант, разстрелян на Христова възраст от страхливото бездарие на властта, и с живота, и със смъртта си доказва, че е апотеоз на свободната личност. Собствената му съдба е своеобразна метафора на Освобождението на човешкия дух от оковите на мерзката тленност, апотеоз на извисената хармонична душа над низките филистерски страсти на грубата материалност, апотеоз на истинското посвещение на Отечеството, което се противопоставя на продаването на националните интереси. В такъв план поетът на безстрашната вяра Вапцаров се превръща все повече в поет на бъдещето.