Всеки поет — както и всеки смъртен човек — има своя неповторима съдба. Към Вапцаров съдбата бе жестока приживе и щедра след смъртта му. Той живя тежък живот и загина в разцвета на своята младост и своето творчество. Но нито един български поет и преди него, и след него не се е радвал на такава международна популярност, каквато той има. Най-яркият български певец на антифашистката борба в периода на Втората световна война, когато се решаваше въпросът варварството или хуманизмът да победи, той достойно падна в този гигантски и сложен двубой.
Един ден критиката по-придирчиво ще се взре в неговите вдъхновени песни и ще открие в тях и слабости. Спорове може да се разгарят около неговото име. И нека се разгарят! Но поетичният му и граждански подвиг никога няма да помръкне. Аз познавах отблизо човека Никола Вапцаров и мисля, че чистотата на неговата личност с поразителна точност е отразена в стиховете му. Тази интимна разговорност, тази прямота на убеждението и безкомпромисност в поведението, ясната и напрегната логика на мислите и образите — това е човекът Никола Вапцаров, за когото понятието съвест означаваше висок дълг пред хората.
Различните поети по различен начин влизат в сърцата и съзнанието на читателите и в литературата. Появата на Вапцаров не е придружена от никакви рекламни шумове и претенции за безсмъртие. Той се появи между своите другари писатели с оная свенливост на напъпил цвят, която е характерна за красивите явления. Никому не натрапваше своята личност, а обаянието му влизаше завинаги в сърцето на събеседника. Точно така, както неговите стихове - непретенциозни, без външна красивост и показност, сякаш съвсем обикновени и делнични, а пълни с оная омайна светлина и музика, с която ни омагьосва всекидневният живот. Покойният Александър Балабанов веднъж в една своя лекция каза за стиховете на Хайне, че са такова сякаш обикновено нещо, което, струва ти се, можеш веднага да седнеш и да напишеш, а всъщност са недостижими. Тази мисъл може да се пренесе и върху Вапцаровите стихове. В тях има нещо, което изглежда съвсем обикновено, и същевременно нещо неуловимо, което те кара да се стъписаш. Какво е това? То е магията на изкуството, на която никой не е дал точна и проста формулировка. Тя просто присъства в едни текстове, краски, тонове и движения, а в други - уви - не присъства. Тоест в едните има талант, в другите няма.
При Вапцаров има и друго неотразимо внушение. Той заплати с кръвта си това, което писа. И саможертвата му придава допълнително обаяние на стиховете му. Ти им вярваш без остатък - дори независимо от художествените им качества.
В краткия му живот няма ония външни събития, които често са характерни за битието на героите. Неговият героизъм се състои в онова стоическо гражданско самоизграждане, в онова последователно и безкомпромисно апостолство на една идея, която бе станала негов смисъл и за която отиде на смърт.
Вапцаров се оформи като поет през тридесетте години, когато Благоев и Кирков, Бакалов и Павлов, Полянов и Смирненски вече бяха определили направлението на българската революционна литература като литература, свързана с работническата класа и подгряна от идеите на социализма.
Вапцаров е най-яркият поет на противофашистката борба от периода на Втората световна война. Това, разбира се, съвсем не значи, че ако беше се родил в друго време, щеше да бъде по-малко ярък, по-малко талантлив. Но обстоятелствата на неговата биография му определят особено място в българската литература. Няма след Смирненски друг поет, който да е бил така душевно свързан с работничеството и на чиято поезия то да дава такъв тон, както у Вапцаров. Много от особеностите на неговите стихове — тази прямота, тази простота и интимна разговорност, това сякаш отсъствие на всякакво опоезитиране и литературстване — се дължат според мене на душевната дифузия, която поетът имаше с работниците в работата и дружбата си с тях. Вапцаровият работник е човек делови, той е свързан с предприятието, дето работи, с машините в това предприятие и те — машините — са негови другари, негови любими сътрудници.
Това антропоморфическо отношение към машината има според мене у Вапцаров две основни предпоставки.
Първата предпоставка е новият, по-висок етап на борбата и работническото съзнание, неговото вече по-сложно отношение към инвентара на старата държава. Втората предпоставка е самото образование на поета. Вапцаров е човек с техническо образование, той имаше отношение към машините вече като професионалист. И това безспорно има значение за отношението на неговия работник към тия металически същества.
Тука се налага съпоставката с работника на Смирненски. Той е същият революционер и не е същият. Работникът на Смирненски умира от мизерия вкъщи или на барикадата с оръжие в ръцете. Той стачкува и демонстрира по улиците. В неговите мечти бъдещето е „очакван земен рай". Работникът на Вапцаров е участник 6 една борба, която се разиграва почти четвърт век по-късно.
В ония условия — когато Вапцаров се развиваше като поет — съществуваше жестока цензура — той не можеше да говори открито за това, което го вълнуваше, но от целия патос, на поезията му се усеща в какво той вярва, в каква земна сила вижда гаранцията за прочистване на живота от несправедливостта. В неговото програмно стихотворение „Вяра" е отразена не само силната и богата личност на автора, но и увереността на човека, че има на земята една справедлива сила, която нищо не е в състояние да унищожи. И нима историята не доказа хиляди пъти това? От тази своя гражданска висота поетът се намесва в конфликтите на нашата епоха, намесва се на страната на революционните сили и се намесва с цялата си страст:
И аз
горя,
и ти гориш,
и двамата се
къпем в пот.
В неговото малко по количество, но обемно по съдържание и проблеми творчество е направен внушителен разрез на епохата и нашето българско общество. И от този разрез се виждат сложната трагедия на обезправения човек, революционната енергия, която се таи в тази трагедия, и романтичната перспектива на победата. Оттука оня мажорен тон след описанието на трагедията и непримиримия двубой между двете враждуващи сили: силата на справедливостта и силата на безправието. И оттука ония романтични видения, в които бъдещето се рисува на поета в колективно построения „завод на живота", където той - Живота -
ще дойде по-хубав от песен,
по-хубав от пролетен ден.
Вапцаров е в пълния смисъл на думата поет на побеждаващата социалистическа революция. Това определя и стила на неговото творчество. Главната опорна точка на естетическото му новаторство е високата революционна традиция в нашата поезия. Неговите главни учители са българските и руските класици. Но особено забележимо е влиянието на Горки и Яворов върху неговото творчество. Горки — със своя фанатичен хуманизъм, а Яворов — с дирене опора в народната песен и формалното разчупване на българския стих. Той, разбира се, не споделяше песимистичните настроения на своя властен български учител и влиза в спор с него. Стихотворението „Не бойте се, деца" е пряк отговор на Яворовото „В часа на синята мъгла". Докато основният мотив на Яворовото стихотворение е „деца, боя се зарад вас", Вапцаров завършва: „Не бойте се, деца, за утрешния ден..." Това несъгласие обаче не намалява възхищението му от Яворовата поетика. И ако се проследят литературните следи от разговорната интонация и формалното преодоляване на традиционния класически стих — ще се види, че водят главно към поезията на Яворов. И тука, разбира се, става дума не за подражателство, а за творческо усвояване на един принцип.
На Вапцаров допадаше делничната обикновеност и разговорност на народната песен, в която се таят високи художествени пориви. В стихотворението си „Доклад" той много определено е изразил кое така силно го тегли към народното творчество.
Тази простота и честност той съчетаваше с яворовския напрегнат и разкъсан стих.
Неговото новаторство издига нашата революционна поезия на по-висок етап след новаторския подвиг на Смирненски и след Фурнаджиев. Както се каза вече — той даде художествен образ на ония нови явления в психиката на революционния пролетариат, които бяха настъпили току преди победата над фашизма.
Източник: Песен за човека, издателство „Захари Стоянов“, 2013 г.
