Слово за честване 110 години от рождението на Никола Вапцаров
Всеки поет — както и всеки смъртен човек — има своя неповторима съдба. Към Вапцаров съдбата е жестока приживе и щедра след смъртта му. Той живее тежък живот и загива в разцвета на своята младост и своето творчество.
Човек препрочита неговите стихове и всеки път открива нещо ново и различно в тях. Това е опияняващата сила на поезията. Дори след години тя е в състояние да те зарази с автентичния дух на своите идеи, да те понесе по собствената си логика и светлина, да ти покаже света по различен начин. Това е суперсилата на Вапцаров. Тя е неунищожима, както Вапцаров е световен и универсален. Тоест, докато съществуват социалните противоречия, язви и проблеми, които са породили неговата поезия, тя винаги ще звучи актуално, все едно е сътворена вчера. Стихотворенията му просто отмерват времето и отразяват процеси, които ще тровят планетата още дълго. Твърде дълго дори.
На майка си Вапцаров дължи ранното запознаване с българската и със световната литературна класика. Добива популярност на поет сред връстниците си литератори, макар че те познават само десетина (съвсем не най-добрите) негови ранни стихотворения.
Появата на Вапцаров не е придружена от никакви рекламни шумове и претенции за безсмъртие. Той се появи между своите другари писатели с оная свенливост на напъпил цвят, която е характерна за красивите явления. Никому не натрапва своята личност, а обаянието му влиза завинаги в сърцето на събеседника. Точно така, както неговите стихове - непретенциозни, без външна показност, сякаш съвсем обикновени и делнични, а пълни с оная омайна светлина и музика.
Започва да пише стихове отрано, а първите му публикации и запазени ръкописи датират от 1926 г. Първоначално пише само стихове, въпреки че още в началото на пътя го съпътства и любовта към театъра. Най-ранните му творби, както и част от написаното през следващите 4-5 години, са повлияни от предходните български класици — първоначално Ив. Вазов, Хр. Ботев, по-късно Д. Дебелянов, Н. Лилиев и най-вече П. К. Яворов. Още в тях личи големият талант; поне няколко от тези стихотворения са образци на литературни творби. Доминиращите поетични мотиви са любовта, споменът, родината, самотата, повтарящи се, обвеяни от литературни наслоения. Някои от стиховете наред с художествения си потенциал носят автобиографичен заряд, който, обобщен, може да се нарече търсене на голям обществен и общочовешки идеал и увереност в намирането му. Това обяснява и по-късното му развитие като дирене на път за човека и на хармония за отделната личност.
Известно е, че негов кумир е Пейо Яворов. Постепенно обаче Вапцаров се еманципира от неговите преки влияния и открива свой абсолютно различим стил. Стиховете му, лесно се разпознават и това по някакъв начин ви облъчва и омагьосва. Просто той е силен поет, но в своето време е бил прекален новатор, за да бъде разбран, което се случва с всички световни имена. Те изпреварват с години, понякога и с векове своите съвременници.
От ученическите си години в Банско, Военноморското училище и по време на работата си в Кочериново Вапцаров се занимава с театър, макар и не така последователно, както с поезия. Той открива в театъра втората си творческа страст. Само за няколко години изиграва над 30 роли (почти всички централни) в театрални постановки на пиеси от Чехов, Молиер и други известни драматурзи; режисира 20 от тях. Става дума за любителски театър, но редица индикации говорят за многостранен театрален талант — артистичен, режисьорски и драматургичен.
През 1937 г. Вапцаров пише две радиопиеси за провеждания от Радио София конкурс за едноактна драма — „Бент" и „Очакване". Особеното в тях е тематичното различие със зрялото му поетично творчество. И в двете нравствено-философските идеи са поднесени в необичаен за поезията му битов план. И тъкмо това подсказва какъв огромен потенциал е бил заложен у него.
Поетичният възход — появата на съвсем нов, изненадващо различен поет, става през 1936 г. Публикуването на стихотворенията „Родина", „Горки", „Пушкин" свидетелства за това, а участието в литературни конкурси говори за творчески подем и продуктивност през 1936-1937 г. Със стихотворението „Романтика" Вапцаров печели конкурс през 1937 г.
В началото на 1940 г. издава поетичния сборник „Моторни песни", на която времето отреди непреходен живот, с което приключва този цикъл от идейно-тематичните и художествените му търсения за периода 1936-1940 г. Изградена от 4 цикъла, стихосбирката представлява великолепно идейно-смислово единство. Доминиращите символи - песен, свобода, хляб, свързани с конфронтационната напрегнатост на тогавашна Европа, определят характера и на други страни на книгата - хуманизъм, свободолюбие, социална справедливост, несъгласие с развитието на човешкото общество, детерминирало личността като несвободна и нехуманна. Макар че често идентифицират творчеството му с тази забележителна стихосбирка, литературният път на Вапцаров и написаното от него далеч надхвърлят нейните граници. В творчеството и в развитието си е самотна фигура, необвързана нито с литературни приятелства, нито с течения и кръгове, нито с модата.
Поетът приема със стоицизъм, общо взето, неадекватното на стойността на „Моторни песни" критическо отношение. Излиза отново от своята затвореност — в края на 1940 и началото на 1941 г. активно участва в периодичния печат. Използва благоприятната възможност за работа във в. „Литературен критик" и за кратко време го преобразява — привлича нови сътрудници измежду талантливите млади писатели и художници, проявява редакторски талант и усет. Пише стихове, подготвя проект за втора книга (намерен в ръкописите му).
Поезията на Вапцаров от този период е обвързана с ангажираността му в световния и вътрешнонационалния конфликт — Втората световна война, без да губи от драматизма и философската насоченост на всяко голямо изкуство. Сред написаното тогава са емблематичните Вапцарови творби — безспорния шедьовър „История", предсмъртните стихотворения „Борбата е безмилостно жестока..." и „Прощално".
Вапцаровата поезия е силно автобиографична. Всяко стихотворение има конкретен повод за написване, зад всяко стихотворение стои случка от живота на самия автор. По този начин художествените, по принцип, произведения се превръщат в своеобразна документалистика, представяща ни Вапцаровата съдба. А понеже тази съдба е протекла не в някакво извънвремие, а в конкретни условия, пространство и история, тя се превръща в „представителна извадка“ за народната съдба. Разбира се, тук огромна роля играе и талантът на поета, способността му да формулира типови ситуации, конфликти, съдби. Ето я тази неотменна посока – от живота към поезията и от поезията към живота.
Годините до 1942- ра, които са болезнена концентрация на воля, сила и дух, Вапцаров е разпънат, образно казано, между битие и мечти, между романтиката и тежката битка за хляба, между обичта и студенината на ежедневието. Тези години са един непрекъснат двубой, сурова и жестока схватка, която той печели все с незабравимата си усмивка.
В стиховете на Вапцаров има нещо, което изглежда съвсем обикновено, и същевременно нещо неуловимо, което те кара да се стъписаш. Какво е това? То е магията на изкуството, на която никой не е дал точна и проста формулировка.
При Вапцаров има и друго неотразимо внушение. Той заплати с кръвта си за това което изповядва и за което писа. И саможертвата му придава допълнително обаяние на стиховете му. Ти им вярваш без остатък.
В краткия му живот няма ония външни събития, които често са характерни за битието на героите. Неговият героизъм се състои в онова стоическо гражданско самоизграждане, в онова последователно и безкомпромисно апостолство на една идея, която е станала негов смисъл и за която отиде на смърт.
В творчеството на поета най-пълно, най-мотивирано художествено се показа необходимостта от преустройство на съществуващия обществено – социален строй. Затова на преден план излиза пленителният образ на обикновения човек, на работника, който все по-често търси отговор на трудния въпрос за смисъла на живота. И всичко това е сгрято от изключителната любов към страдащите, онеправданите, експлоатираните, която любов при Вапцаров има неограничени размери. Поетът не само разбира, но и дълбоко съчувства на хорската мъка:
Аз страдам за вас
и за себе си страдам,
защото животът
ни бие сурово
в лицата,
а ние примигваме, братя...
Езикът на Вапцаровите стихотворения, това е свободният, богат и цветист език на народа, на трудещите се по фабриките. И не може да бъде иначе. Неговата аудитория са трудовите хора и народната интелигенция. На тях той говори важни, съкровени неща, които засягат кръвно тяхната и неговата съдба. Той сам дава, макар и непълна характеристика на своя стих и на поетите като него:
И стиховете, дето пишем,
Когато краднем от съня си,
Парфюмен аромат не дишат,
а са навъсени и къси.
Над стиховете си работи с рядка упоритост и амбиция. Многобройните поправки, унищожаването на цял лист и започването отново и отново за него е обикновено нещо, за да добие речта съвършеност и завършеност. Неговото новаторство издига нашата поезия на по-висок етап след достигнатото от Смирненски и Фурнаджиев.
Вапцаров е най-яркият поет в периода на антифашистката борба, периода на обединяването на демократичните сили за решителна борба срещу фашистката тирания и съществуващите порядки. Обстоятелствата на неговата биография му определят особено място в българската литература. Няма след Смирненски друг поет, който да е бил така душевно свързан с работничеството и на чиято поезия то да дава такъв тон, както у Вапцаров. Много от особеностите на неговите стихове се дължат на душевното проникване и близост, която поетът има с работниците и дружбата си с тях. Неговият герой намира своето истинско утвърждаване, намира истинската си реализация в труда. При Вапцаров този труд е основен смисъл на живота, той самият е живот, действие, борба.
В ония условия — когато Вапцаров се развива като поет — съществува жестока цензура — той не може да говори открито за това, което го вълнува, но от целия патос на поезията му се усеща в какво той вярва, в каква земна сила вижда гаранцията за прочистване на живота от несправедливостите. В неговото програмно стихотворение „Вяра" е отразена не само силната и богата личност на автора, но и увереността на човека, че има на земята една справедлива сила, която нищо не е в състояние да унищожи. От тази своя гражданска висота поетът се намесва в конфликтите на нашата епоха, намесва се на страната на прогресивните сили и се намесва с цялата си страст:
И аз
горя,
и ти гориш,
и двамата се
къпем в пот.
Поетът – създател на един нов свят в своето творчество – много добре знае каква е силата му, когато то е подчинено на една велика идея. Затова той превръща своите песни в зов, в оръжие, и това става спонтанно, защото иде от самата му същност, от несъкрушимата му вяра, бронираната здраво в гърдите, вяра в едно по-добро бъдеще, което го прави оптимист и победител:
Но аз пресметнах всеки ход,
последния кураж събрах
и ти ще бъдеш победен,
разкапан, озлобен живот.
Оттук, от малка България, поетът – интернационалист протегна братска десница и към бореща се Испания, към испанския пролетариат. Това беше един сериозен акт на солидарност, на велика общност в името на едно освободително дело, когато терорът у нас беше изключително жесток, когато народът на България живееше, по думите на Вапцаров, „както в дълбоката бронзова ера“.
В неговото творчество е направен внушителен разрез на епохата и нашето българско общество. И от този разрез се виждат сложната трагедия на обезправения човек, кипящата енергия, която се таи от тази трагедия, и романтичната представа за победата. Оттука оня мажорен тон след описанието на трагедията и непримиримия двубой между двете враждуващи сили: силата на справедливостта и силата на безправието. И оттука ония романтични видения, в които бъдещето се рисува на поета в колективно построения „завод на живота", където той - Живота -
ще дойде по-хубав от песен,
по-хубав от пролетен ден.
Вапцаров не обича шумно да се изповядва в любов към своя народ и своята класа, както шумно се изповядват търговците в храма, за да измолят прошка за греховете си. Той обича България, нейното минало и нейното бъдеще с оная мълчалива обич, с която великите хора обичат своята родина. Да вземем което и да е негово стихотворение – от всеки ред, от всяка дума, в края на краищата дори от оня огън, който е скрит зад думите, ние чувстваме душата на България. Целият си кратък живот Вапцаров служи на тази България и на нея, на нейния трудов народ посвети последните си стихове
Разстрел, и след разстрела - червей.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото се обичахме !
Чистотата на неговата личност с поразителна точност е отразена в думите му. Тази интимна разговорност, тази прямота на убеждението и безкомпромисност в поведението, ясната и напрегната логика на мислите и образите — това е човекът Никола Вапцаров, за когото понятието съвест означаваше висок дълг пред хората. За него Богомил Райнов казва:
„…Той бе наистина и чист, и безкористен, и щедър, и безкомпромисен, и несломим. Той не беше свръхчовек. Беше жив човек, но от висок ранг. Сговорчив и отстъпчив в незначителните неща, Вапцаров изведнъж ставаше остър и упорит, щом работата опреше до принципи. Той умееше да се радва на чуждите успехи много повече, отколкото би се радвал на своите, да се радва от все сърце и без сянка на преструвка, така, както малцина умея. Кольо също носеше своите противоречия, както всички ги носим, по-явно или по-прикрито. Но това не му пречеше да бъде цялостен човек. Именно цялостен, а не мизерен тип на двойното счетоводство – едното, предназначено за нуждата на всекидневието, а другото – за нуждите на безсмъртието. Един висок мъж с малко бледо и малко тъжно лице влезе в историята...“
Вапцаров е бил изключително топъл, човечен, сърцат и безкрайно много е обичал децата. Губи малкия си син Йонко на 8 месеца и много показателно е, че след смъртта на собственото си дете, той пише прекрасни стихове за деца.
Той е една вселена, която непрекъснато преоткриваме и за да се разбере какъв поет е Никола Вапцаров, трябва да се види първо какъв е бил той в частното си битие, колко обичлив е бил всъщност. Малко хора знаят, че Никола Вапцаров пише страхотни писма на Бойка Вапцарова още в началото на тяхната връзка, това са шедьоври на епистоларната проза, изказ на съвършена нежност и човешко достойнство, независимо че после са имали драматични моменти и труден брак. Тези писма са изключително романтични и красиви. Помагат ни да видим колко чувствителен, раним, топъл е бил в своята душевност. Четейки лириката, стиховете му за деца и писмата, никога не бихме си представили, че това е човек, който е способен да вдигне оръжие и да посегне към нечий чужд живот.
Никола Вапцаров е поет и хуманист, достоен да бъде не само в пантеона на безсмъртието на своето Отечество, но и творец, който се вписва убедително в мащабите на цялото човечество.
Никак не е случайно, че в календара на световната културна организация ЮНЕСКО като личност на 2009 година е записан именно Вапцаров. Не е случайно и това, че през 1952 година Световният съвет за защита на мира посмъртно го удостоява с почетната си награда, която се съхранява в музея в София.
Важно е да се припомнят тези неща, защото трябва да признаем, че поетът Вапцаров си отива от този свят неразбран. Може би без дори да има самооценката, без да има самочувствието, че творчеството му ще живее след него.
Нито един български поет и преди него, и след него не се е радвал на такава международна популярност, каквато има Вапцаров. Той е сред малцината признати посланици на българската култура в чужбина с неоспорим принос за утвърждаване авторитета на България като държава на духа. Интересът към поета е твърде понятен, това е един човек с много модерно мислене, който говори откровено и преводимо на всички световни езици. Той пише за глобалните проблеми на човечеството, включително и за машинната цивилизация, в която днес живеем. По най-нови данни произведенията на Вапцаров са преведени в 92 страни на 64 езика и се четат по всички континенти на Земята. Преведен е на английски, испански, италиански, китайски, немски, португалски, руски, украински, френски, хинди и др. Книги с негови стихове са публикувани в почти всички европейски страни; издаван е в азиатски, латиноамерикански и африкански държави. В редица от тях изданията са повече от едно.
И днес Вапцаров утолява ежедневния ни глад с черния делничен хляб на своите поетични послания. Неговите съдбоносни прозрения смущават съня ни, будят съвестта ни. Поетът на една епоха, поетът на една идея притежава сетива за доброто и за злото. Може да раздели тъмнината от светлината. Вапцаров слива в едно съдба и творчество в името на един голям идеал, който днес не може и не бива да бъде отричан. Той е влюбен докрай в живота и заплаща с него за една голяма кауза. И както често се случва в нашето кризисно, преди всичко за духа време, ние имаме неотменимата потребност от творчеството и примера на поета и хуманиста Вапцаров. Кой, ако не титан на мисълта и чувствата като него, би могъл да ни убеди, че има път в безпътицата, че идеалите не са и не могат да бъдат мъртви, че търсенето на изгубените по пътя ценности трябва да продължи.
Поетът Вапцаров си отиде само на 33 години. Ботев бе минал в безсмъртието само на 28. Яворов – на 36. Дебелянов – на 29. Христо Смирненски – на 25. Гео Милев – на 30. Христо Ясенов – на 36. Сергей Румянцев – на 29...Трагична е съдбата на най-талантливите наши поети ! Вапцаров е сред тях и до тях. Той беше писал някога:
Ще бъда стар, ще бъда много стар,
ако остана след погромите, разбира се...
Не можеше да остане, защото целият беше вик и зов за борба и победа, защото беше тревожна антена на своето тревожно време, дух и материя, сила и воля, обич и вяра. Всичко!
Днес щеше да е на 110 години.
Кюстендил, декември 2019 г.
