Никола Йонков Вапцаров е роден на 7.ХII.1909 г. в Банско. Баща му Йонко Вапцаров, националреволюционер, участва в борбите на българите от Македония за освобождение от турско робство; през 1903 г. е в чета с П. К. Яворов, а през 1912 г. с поета известяват свободата в Банско. Това определя семейния култ към Яворов и голямата юношеска любов на Вапцаров към творчеството му. Носител на родовото интелектуално начало е майката — Елена Вапцарова, завършила Американския колеж в Самоков и учителствала преди женитбата си. На нея Вапцаров дължи ранното запознаване с българската и със световната литературна класика. Завършва прогимназия в Банско (1924), 2 класа в гимназията в Разлог (1924-1926) и ММУ във Варна (1932), където добива популярност на поет сред връстниците си литератори, макар че те познават само десетина (съвсем не най-добрите) негови ранни стихотворения. Като ученик публикува стихове в младежкия и ученическия печат — във вестниците „Борба" и „Глобус", в списанията „Родина" и „Българска реч". Няма възможност да следва литература и през 1932 г. постъпва на работа във фабриката на АД „Българска горска индустрия" в Кочериново като машинен техник. Уволнен е след авария (1936), премества се в София, работи като огняр на парен локомотив (1936-1938) и като техник в Софийския екарисаж (1938-1940). Занимава се с профсъюзна дейност, участва в ръководството на Съюза на техниците със средно образование в България и е избран в редакционния комитет на органа му „Технически глас" (1940). Редактира в. „Литературен критик" (1941). Публикува във вестниците „Кормило" - през 1936 г., „Нова камбана" -1937 г., „Светлоструй" – 1939 г., „София" — 1941 г., в сп. „Занаятчийска беседа" — 1937-1941 г., и др. През декември 1940 г. участва в акция за събиране на подписи за сключване на пакт за приятелство и взаимопомощ със СССР. Заловен е от полицията и заради намереното при обиска негово стихотворение „Селска хроника" е съден през октомври 1941 г. Оправдан е, вероятно за да бъде следен и използван за разкриване на останалите от нелегалната организация, на която междувременно е станал член - от септември 1941 г. е в Централната военна комисия към ЦК на БРП (к), която оглавява въоръжената антифашистка съпротива. За тази му дейност е съден и заедно с петима идейни съмишленици — А. Иванов, А. Попов, А. Романов, П. Богданов и Г. Минчев - е разстрелян на 23.VII. 1942 г. на Гарнизонното стрелбище. Преценяван с европейска историческа мярка, Вапцаров е един от героите на съпротивата срещу световната хитлеристка интервенция през 1939-1945 г. Носител е на почетната награда за мир, присъдена от Световния съвет на мира за 1952 г. В краткия си живот, неуспял да посвети времето си изцяло на литературата, Вапцаров създава неголямо по обем творчество. Приживе издава една книга — поетичния сборник „Моторни песни", с оформление на Б. Ангелушев. Макар че често идентифицират творчеството му с тази забележителна книга, литературният път на Вапцаров и написаното от него далеч надхвърлят нейните граници. В творчеството и в развитието си е самотна фигура, необвързана нито с литературни приятелства, нито с течения и кръгове, нито с модата. Започва да пише стихове отрано, а първите му публикации и запазени ръкописи датират от 1926 г. Първоначално пише само стихове, въпреки че още в началото на пътя го съпътства и любовта към театъра. Най-ранните му творби, както и част от написаното през следващите 4-5 години, са интонационно повлияни от предходните български класици — първоначално Ив. Вазов, Хр. Ботев, по-късно Д. Дебелянов, Н. Лилиев и най-вече П. К. Яворов. Още в тях личи големият талант; поне няколко от тези стихотворения са образци на литературни творби. Доминиращите поетични мотиви са любовта, споменът, родината, самотата, повтарящи се, обвеяни от литературни наслоения. Основните настроения са меланхолията, неясната скръб, тихата любовна радост. Някои от стиховете наред с художествения си потенциал носят автобиографичен заряд, който, обобщен, може да се нарече търсене на голям обществен и общочовешки идеал и увереност в намирането му. Това обяснява и по-късното му развитие като дирене на път за човека и на хармония за отделната личност.
От ученическите си години в Банско, Разлог и ММУ и по време на работата в Кочериново Вапцаров се занимава с театър, макар и не така последователно, както с поезия. Той открива в театъра втората си творческа страст. Само за няколко години изиграва над 30 роли (почти всички централни) в театрални постановки на пиеси от А. П. Чехов, Ж. Б. Молиер и други известни драматурзи; режисира 20 от тях. Става дума за любителски театър, но редица индикации (спомени на участници и зрители, доброволният отказ на професионални режисьори да му съперничат в подготовката на постановките и др.) говорят за многостранен театрален талант — артистичен, режисъорски и драматургичен. От играта през режисурата Вапцаров стига и до драматургията. Между 1931 г. и края на 1935 г. не пише поезия или е унищожил поетичните си опити. Отдава се на театъра; през 1935 г. създава драмата „Вълната, която бучи". С единствената си пълноактна драма Вапцаров приключва цял цикъл от своя живот и от ранното си творческо развитие. Доминантната тема на тогавашните му размисли — компромисът (реч при завършване на ММУ, писма от този период) — намира художествена реализация във „Вълната, която бучи". Драмата не достига до сцената, играе се за първи път след повече от 20 години. През 1937 г. Вапцаров пише две радиопиеси за провеждания от Радио София конкурс за едноактна драма — „Бент" и „Очакване". Особеното в тях е тематичното различие със зрялото му поетично творчество. И в двете нравствено-философските идеи са поднесени в необичаен за поезията му битов план. И тъкмо това подсказва какъв огромен потенциал е бил заложен у него.
Поетичният възход — появата на съвсем нов, изненадващо различен поет, става през 1936 г. Публикуването на стихотворенията „Родина", „Горки", „Пушкин" свидетелства за това, а участието в литературни конкурси говори за творчески подем и продуктивност през 1936-1937 г. Със стихотворението „Романтика" Вапцаров печели конкурс през 1937 г. В началото на 1940 г. издава „Моторни песни", с което приключва нов цикъл от идейно-тематичните и художествените му търсения за периода 1936-1940 г. Изградена от 4 цикъла - „Песни за човека", „Песни за родината", ,Десни" и „Песни за една страна", стихосбирката представлява великолепно идейно-смислово единство и предава внушенията си не само чрез отделните творби, но и чрез тяхното подреждане и циклиране. „Моторни песни" е книга за целостта на модерния човек, изграден от няколко същности - обществено битие, традиция, Аз. Доминиращите символи - песен, свобода, хляб, свързани с конфронтационната напрегнатост на тогавашна Европа, определят характера и на други страни на книгата - хуманизъм, свободолюбив, социална справедливост, несъгласие с развитието на човешкото общество, детерминирало личността като несвободна и нехуманна. Откъм изобразителната си страна „Моторни песни" притежава специфика, която се е наложила като представа за Вапцаровата поетика. Чертите й са диалогичност, поетична риторика, кинематографична образност и монтажност, неравномерна строфична дължина и графично своеобразен (начупен) стих. Книгата, приемана от съвременниците само в социален план (разбиране, за съжаление превърнато в традиция), е недооценена по тази причина и премълчавана в специализирания литературен печат. От друга страна, е посрещната с 6 положителни рецензии, писани от автори извън литературните среди, и бързо намира читателска публика, натрупва потенциала на бъдещата популярност на Вапцаров. Поетът приема със стоицизъм, общо взето, неадекватното на стойността на „Моторни песни" критическо отношение. Излиза отново от своята затвореност — в края на 1940 и началото на 1941 г. активно участва в периодичния печат. Използва благоприятната възможност за работа във в. „Литературен критик" и за кратко време го преобразява — привлича нови сътрудници измежду талантливите млади писатели и художници, проявява редакторски талант и усет. Пише стихове, подготвя проект за втора книга (намерен в ръкописите му). Поезията на Вапцаров от този период е обвързана с ангажираността му в световния и вътрешнонационалния конфликт — Втората световна война, без да губи от драматизма и философската насоченост на всяко голямо изкуство. Основна нейна тема е трагизмът на избора да се прави история от личност, предопределена да коментира историята. Ключови думи на тази поезия са характеризиращите определен отрязък от историческото време - хроника, дни, история. Променят се строфиката и графичният строй на творбите. Без да изменя на предишната диалогичност и на поетичната реторика, строфата много по-често е класическа, а стихът — песенен. Сред написаното тогава са емблематичните Вапцарови творби — „История", предсмъртните стихотворения „Борбата е безмилостно жестока..." и „Прощално", създадени в Дирекция на полицията. Представата за Вапцаровата писателска личност допълват и редица прояви в други жанрове - импресии, репортажи, статии, епистоларното наследство. Както в поезията, така и в тях той оставя образци. Шедьоври са любовните му писма, изказ на съвършена нежност и човешко достойнство. Прозата му говори за недовършеността на творческото дело на големия талант. Опитите да се заобикаля тази недовършеност с тезата за „единство между човека, поета и революционера" само прикриват страшната истина за националния живот — в България големите таланти се принасят в жертва, стават мъченици, а по-късно се митологизират. Това не отрича романтичната готовност и последователност на Вапцаров да принесе себе си в жертва на човечеството. Поетът се радва на изключителна популярност извън границите на България. Той е сред малцината признати посланици на българската култура в чужбина. Преведен е на над 50 езика, сред които английски, испански, италиански, китайски, немски, португалски, руски, украински, френски, хинди и др. Книги с негови стихове са публикувани в почти всички европейски страни; издаван е в азиатски, латиноамерикански и африкански държави. В редица от тях (Англия, Франция, Италия, Германия, Русия, Украйна, Унгария, Китай, Индия, Сирия, Чехия, Гърция, Турция и др.) изданията са повече от едно.
Източник: Песен за човека, издателство „Захари Стоянов“, 2013 г.
