Търсене в този блог

петък, 27 март 2020 г.

Реч на Иван Вазов - 1920 г.

 

 

Произнесена по случай 70 години от рождението и 50 години творческа дейност в Народния театър на 24 октомври 1920 година

 

 

Ваше Величество, почитаеми госпожи и господа,

Празнувам своя 50 годишен писателски юбилей в скръбни за отечеството часове.

Присъствам дълбоко развълнуван на едно тържество в моя чест, когато България е облечена в черно, когато още зеят раните й от жестоката и велика борба, в която бе сломена.

Провидението ми продължи дните до днес, за да изпитам нравствените страдания, каквито рядко се падат дял на човека, да почувствам и аз съкрушителната тежест на кръста, който носи целият народ.

И ето защо, нека го кажа открито, аз дълго се питах, имам ли право да празнувам. Трябва ли да допущам да се дига шум от ликование около моето име в тия дни на народна тъга? Но един таен глас ми шепнеше: "Този юбилей не е само твой, а е празник на българския духовен напредък, празник на народа. Нека внесем в наболялата му душа една луча от чиста радост!"

Госпожи и господа, преди 25 години аз бях честит да празнувам първия си писателски юбилей. Тогава бяха ясни и мирни за България дни. Аз бях обсипан с най-ласкателни почести, скъпият спомен за които и днес е пресен в душата ми.

Нужно ли е да ви казвам, колко днес съм потресен от силни вълнения, как съм честит, като виждам, че съм запазил и в това тежко време на съмнения и разочарования добрите чувства на моите съотечественици, като се виждам предмет на още по-голяма любов, обласкан, претрупан от знакове на всеобща почит и признание?

Тая любов е навсякъде, дето туптят български сърца. Аз я виждам тука във вашите очи. Аз я чувам във всички училища днес, дето моето име се произнася и за мене се говори. Тая любов виждам в душите, които тя обединява. Аз я чувствам, аз я улавям във въздуха на България. Тоя благороден изблик на съчувствия от всички среди на българския народ е за мене една изненада, защото аз съм го очаквал.

Аз работих половин век на книжовното поле, движим от вътрешния тласък, подчинявайки се на неутолима душевна жажда, да служа на истината и красотата. Аз пях за България, защото я обичах; аз насаждах в младите души вяра и обич към своето, защото бях син на България; аз прославих нейната божествена хубава природа, защото бях очарован от нея; аз се вглъбявах в историята й, защото бях пленен от величието на нейния минал живот, в епохи далечни, когато тя даде на славянския мир светлината на словото и малка сравнително трябваше да води вековна и гигантска борба за своята независимост и за постигане на своите идеали; възпях нейните идеали, защото бяха свещени.

Свидетел, очевидец на страшните й борби, на големите й страдания, на безкрайната й слава, увенчала челото й чрез нечуваните и геройски усилия на нейните здрави духом и физически синове, аз не можех да остана хладен, аз се радвах, аз плаках, аз трептях с душата на целия народ.

И всичко това изразих в моята песен. Аз не изпълнявах дълг, за да мога да очаквам одобрение. Не извърших някакъв подвиг, за да ламтя за венци. Работих не за награда.

А аз получих награда преди днешната. И знаете ли, каква бе тя?

Тя състоеше — извинете ме за тая нескромност — в ония хубави мигове, когато чувах старци да ми казват: "Синко, това което ти писа, сякаш, че го изтръгна из нашата душа"; когато срещнех на улицата войници отпускари — герои на 20 сражения — и те идеха да ми целуват ръката; аз чувах привет от пламенни младежи: "Учителю, ако обичаме България, ако вярваме в доброто, на теб най-много дължим това; когато виждах от прозореца си, че ученици, дошли от далечни краища на България, се трупаха пред дома ми и си казваха: "Тук живее той"

Пред тия простодушни, безизкуствени, случайни разтваряния на живата народна душа, аз се просълзявах. И съзнанието, че съм бил полезен на България, за мене беше най-голямата награда. За друга не мислех.

Госпожи и господа, споменах за моя пръв юбилей, и душата ми се изпълни неволно с радост. Изпълням се с радост, като виждам грамадната разлика между онова, което имахме преди 25 години, и това което имаме днес, като виждам постигнатия културен напредък при едно ново, порасло, отзивчиво общество, съзнало великото значение на духовните ценности за живота на един народ.

Да! Напредък огромен във всичките области на нашия духовен живот: в наука, в книжнина, в образование, в изкуство, па и във всички отрасли на човешкия труд, въпреки незгодните условия на нашия обществен живот, въпреки бурните години що преживяхме, дори и при нещастието, което ни сполете.

Един небивал развой на духовна мощ, един разкошен разцвет на дарби и вдъхновения, разцвет богат с обещания и надежди за още по-хубави постижения.

Ние може да се поздравим с рояк млади дарования, внесли в съкровищницата на българския дух ценни приноси, с които би се гордял и един народ по-далеко отишъл в развитието си. Ние вече познаваме, обичаме куп имена на талантливи работници по книжовното поле. Те разшириха границите на нашата мисъл и дадоха нови форми за израза на идеите и вдъхновението, откриха звуковите и вътрешни богатства на нашия прекрасен език, станал вече годен за предаване най-тънките движения на мисълта и чувството; изкуството, музиката, живописта, ваятелството, театъра — тях ги застъпват днес високо даровити художници, истинска слава за един просветен народ. Ние се гордеем с тях, ние ги ценим, ние ги любим.

Подчертавам тоя подем на напрегнат културен живот, понеже той е едничкото утешително явление в днешната наша скръб. Той изтъква силата и богатото съдържание на българската душа. Покрусен от злата съдба, нашият народ пак пази в гърдите си непресушим извор от енергия, както пази и неизчерпаема физическа мощ. А такъв народ, доказал по полето на мирния труд, както и по други полета, своята несъкрушима жилавина и жизнеспособност, може с доверие да гледа на бъдещето.

Да, аз вярвам в бъдещето на нашия добър и честен народ, на нашия хубав народ. Звездата на България, сега затъмнена в облаци, пак ще изгрее над живота й.

Госпожи и господа, аз се отклоних малко от целта си, а тя беше да излея ония трепети, които изпълнят, които раздрусват цялото ми същество. Но напразно бих се силил да предам с думи светата радост в душата си и моята безкрайна благодарност за почетта, с която съм удостоен — почет велика, каквато не смее да мечтае дори най-разюзденото честолюбие на частно лице. Човешката душа побира цял свят велики чувства, ала човешкият език е ограничена, недостатъчен да ги изрази.

Ваше Величество, силно съм покъртен от високата чест, която ми правите с приветствието си, подчертавайки единението си с народната душа. Моля ви да приемете израза на моята почтителна и глъбочайша признателност. Тя става още по-голяма поради най-високия знак на държавно отличие, с който благоволихте да ме почетете.

Аз съм трогнат, умилен до сълзи от благородните излияния на топли български и човешки чувства на всички ония, които ме поздравиха.

Късото време не ми позволява да говоря поотделно и надълго. На представителите на просветата и културата изобщо ще кажа: "Братя, обичам ви, почитам ви. Вие сте мозъкът, творческата мощ на България, живо въплощение на нейната енергия по светлото поле на прогреса. За мене е било винаги голяма чест да се броя във вашите редове".

На представителите на родната ни войска ще кажа: "Герои, покланям ви се! Вие и вашите бойни другари от запаса сте яката десница на България, дъсчицата, която увенча главата й с неуведаема слава. Вие завещахте на вековете всички примери от самопожертвуване и героизъм. Вие бяхте и ще бъдете крепостта на България. Покланяме се и пред паметта на героите, паднали на бойното поле за отечеството - свещенни жертви на свято изпълнен дълг."

На вас, жални еднородци от Македония, Тракия и Добруджа, остали извън границата на България, чеда разделени от любимата майка, плачеща за вас, които днес тъй трогателно ме приветствате, ще кажа: "Мили, наскръбени братя, целувам ви мъченишкия венец. Твърдост, кураж! Неправдата не е трайна, триумфът на насилието е къс. Траен е само триумфът на разума, на съвестта, на справедливостта. И той ще настане!"

Считам за особен дълг да благодаря на почитаемия министерски съвет и на господа народните представители за вниманието, на което бях предмет неотдавна от името на държавата и народа, внимание необикновено, пръв път оказано на български писател, на българската книжнина. Аз им благодаря и от нейна страна.

И вам, господин министре на народната просвета, комуто се дължи благородният почин за горния акт, моята гореща благодарност. Вашето живо участие, изразено тъй красноречиво и словом и делом, ме трогва до глъбините на душата ми. Ценящи възпитателното значение на празненства, като това, вие в голям размер съдействахте  за неговия блясък и тържественост. Благодаря.

Уважаеми граждани и гражданки, почели с присъствието си това тържество, във вашите съчувствени погледи, в приветливия израз на вашите лица, аз чета колко ви съм близък и свой. Аз се чувствам тъй честит в тая топла атмосфера от симпатия и любов! Приемете моята признателност за тая чест и за светлите преживявания, с които зарадвахте и озарихте моята наскърбена до вчера българска душа.

На край изпращам сърдечна благодарност и на всички сърца в България и на чужбина, които в тоя велик за мене ден ми направиха честта да си спомнят за мене и да ме поздравят: на нашето студенство в Берлин,  Мюнхен, Дрезден, Милано; на господин министра на народното просвещение в Полша, на представителите на чуждия печат и литература.

Почитаемо събрание,

Още една дума. Чувствам, знам, че народът с честването на моята личност, чества себе си, вярата в силите си, надеждите си. Душевно обединен в тоя час, той иска да намери една точка на опора за делото на своето ободряване; иска да докаже, че, въпреки всички пречки, той живее, че въпреки всички нещастия, той напредва; иска да подчертае, че той, който е дал култура на славянството, не ще загине, няма да загине; че той и в днешния тежък час пак пази в себе си високи добродетели и редки нравствени сили, които ще го поставят рано или късно на чело на културното движение на Балкански полуостров.

И мой дълг е в края на моя жизнен път, поради голямата вяра, която имам в бъдещето, да извикам на моя народ: "Не се отчайвай! Вярвай! Работи в братски сговор, със съединени сили"!

И уверен в несъмнения успех, аз извиквам с всичката мощ на вярата си и любовта си: "Да живее българският народ, да живее България!"




 

четвъртък, 26 март 2020 г.

Стихосбирките на Иван Вазов

 

 

1876 — „Пряпорец и гусла"

Излиза след погрома на Априлското въстание, в Букурещ. За да не изложи баща си и братята си на преследване в Турция, Вазов я издава с псевдонима Пейчин. Повечето стихотворения са създадени още в Сопот, през 1875—1876 г. Останалите — след емигрирането му в Букурещ, където живее при крайно тежки условия. При последното издание на „Пряпорец и гусла" авторът запазва сам само ония стихотворения, „които имат някакво съотношение с въстанието, а не с последствията му",

 

1877 — „Тъгите на България"

Излиза също в Букурещ вече с истинското име на автора. „Всички стихотворения в тая сбирка — разказва Вазов — са писани в Букурещ ... под впечатлението от грозните новини, пристигащи от България след потушаването на въстанието и при ободрителните слухове за неизбежността на Руско-турската война. Пишех при най-тежки  лични обстоятелства. Зимата беше люта и аз я прекарах без огън ... Живеехме само със сух хляб ... Повечето време прекарвах в кафенето на топло. Стихотворенията ставах повече нощно време да ги пиша, наметнат с палтото и с ръка полузамръзнала."

 

1878 — „Избавление"

Излиза също в Букурещ, но почти всички стихотворения са писани в България, в Свищов и в Русе, по време на Освободителната война. „Тук писах своята поетическа сбирка „Избавление" — разказва Вазов за живота си в Свищов — и под гръмотевиците на епическите борби при Плевен и при Балкана аз възпях  беззаветния героизъм на нашите братя-освободители, триумфа на правдата и на славянското оръжие, възпях нашите възхищения на възкръснал народ и нашите надежди в бъдещето, озарени от лъчезарното слънце на свободата"

 

1880 — „Майска китка"

Заглавието на стихосбирката е сложено от издателя Хр. Г. Данов, без знанието на автора, който го намира за „твърде претенциозно и вулгарно в същото време". Тя съдържа част от младежките любовни стихотворения на Вазов, писани в Сопот в периода до 1875 г. и запазени по време на въстанието и войната от един негов приятел, който ги бил взел да ги чете. Останалите стихотворения от този период изгорели при опожаряването на града.

 

1881 –  „Гусла"

Съдържа стихотворения, писани в първите години след Освобождението, в Берковица и в Пловдив. В предговора й авторът се оплаква от липсата на по-високи духовни интереси в следосвобожденското общество. В „Гусла" са включени и първите пет оди от „Епопея на забравените" , а при издаването на събраните си съчинения, Вазов пренася тук целия цикъл.

 

1883 — „Стихотворения за малки деца"

Тази си стихосбирка Вазов счита за нещо като „педагогическа дейност“. Написал я, по поръка на издателя-учебникар Д. В. Манчов, в Сопот, където бил отишъл за три дена на разходка.

 

1884 — „Поля и гори"

По повод на тази стихосбирка Вазов разказва, че по това време пътувал много из Стара планина, Родопите, Средна гора и долината на Марица и бил „упоен от красотите на България". „Моята цел беше обаче — обяснява той — не само да възпея българската природа, а и спомените от величавите борби на народа". В „Поля и гори" излизат останалите седем , стихотворения от „Епопея на забравените“. Но както отбелязва и самият автор в стихосбирката е твърде силен и „сатиричният елемент".

 

1884 – „Италия"

Отзвук от  пътуването на Вазов през Солун и Атина в Италия през май—юни 1884 г. „Конспектът на стихотворенията, които влизаха в тая ми сбирка ... — разказва авторът — нахвърлих с молив още по пътя в Италия, но ги обработих тепърва в Пловдив. Вземах си бележки в тефтерчета".

 

1886 — „Сливница"

„Когато се начена Сръбско-българската война — разказва Визов, — брат ми Георги, тогава румелийски офицер ... ми предложи да посетя бойното поле и аз охотно заминах за полесражението с брата си Владимира ... На връщане от бойното поле престоях в София само няколко деня и заминах обратно за Пловдив, гдето и завърших сбирката си „Сливница", първото издание от която се изчерпва вече след месец."

 

1893 — „Звукове"

Съдържа разнородни стихотворения, писани в течение на едно десетилетие — от пловдивския период, от времето на Вазовата емиграция в Русия и след завръщането му в родината.

 

1899 — „Скитнишки песни"

„Написах ги, след като напуснах министерския пост — разказва Вазов. — Направих именно, за почивка една разходка в Мала и Голяма Стара планина и от двете страни на Искърския пролом. Гостувах в Черепишкия манастир и оттам правех своите екскурзии. Имах само бележки. Концепциите бяха обработени после в София. Само някои работи написах в манастира... В нея [стихосбирката] лъха животът на балканската природа."

 

1900 – „Под нашето небе“          

В тая писана почти едновременно със „Скитнишки песни" стихосбирка Вазов, по собствените му думи, възпява „заедно с любовта към отечеството и ония граждански добродетели, които са основа на силата и величието на един народ". На корицата е бил поставен като мото куплет от стихотворението „Нивата".

                                    Сейте ламтеж къмто правда божествена,

                                    сейте любов — не вражда,

                                    милост в сърцата и обич мъжествена

                                    къмто дълга и труда.

 

1910 — „Легенди при Царевец"

Цикъл от исторически балади, възникнал и публикуван за пръв път през 1905— 1906 г. по времето, когато Вазов е изцяло отдаден на исторически теми, след едно посещение на Велико Търново. В предговора към самостоятелното им издание авторът дава ярък израз на своите любими идеи за възпитателната роля на историята и високата патриотична мисия на поезията.

 

1914 — „Под гръма на победите"

Съдържа стихотворения, писани по време на Балканската война от 1912—1913 г.

 

1916 — Песни за Македония"

Съдържа стихотворения, писани през Междусъюзническата и Първата световна война.

 

1917 – „Нови векове"

Съдържа стихотворения, писани през Първата световна война.

 

1917 – „Юлска китка"

Подзаглавието „Впечатления и поетически навеи при Костенецкия водопад" определя съдържанието на сбирката. Подтиснат от предчувствия за националната катастрофа, през октомври 1917 г. Вазов признава пред проф. Шишманов, че в тоя момент не би могъл да напише „нито едно военно стихотворение" и го вълнуват пак „нежни мотиви".

 

1919 — „Люлека  ми замириса"

Най-съкровената стихосбирка на Вазов, с която, както съобщава той в краткия послеслов, след като отдал „дан на отечеството", отдава „дан на човека". Съдържа стихове, писани най-вече в последните години от живота му, в които „са намерили отражение само личните съкровени душевни преживявания на поета и човека“. От това последно десетилетие са и повечето стихотворения от цикъла ,,Триндафилите“ въпреки подзаглавието „Из старите ми тетрадки", измислено от автора, за да избегне неудобството, че на такава възраст пишеше любовни стихове.

 

1919 — „Не ще загине!"

Съдържа стихове, писани през септември — октомври 1919 г. под тежките впечатления от катастрофата, до която буржоазните правителства докараха България. „Нека в тия усилни времена народът види, че ако и да издавам „Люлека ми замириса", не съм забравил България" — споделя авторът с проф. Шишманов.

 

1921 — „Любов и природа"

Всъщност това не е нова стихосбирка, а обединение на „Юлска китка" (под заглавие „Какво пее планината") из цикъла „Триндафилите" от  „Люлека ми замириса". Фактически последна Вазова стихосбирка е „Не ще загине!"

 

                                       ЗА ЦИКЪЛА „ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ“  (1881—1884)

 

Първите 5 стихотворения от цикъла излизат в „Гусла" (1881), а останалите — 7 — в „Поля и гори" (1884). При окончателното подреждане на стихотворенията си авторът слага целия цикъл в „Гусла".

Литературните източници на поетичния замисъл са посочени от самия автор:

„Бях чел в една руска книга за шведския поет Рунеберг, че бил написал един цикъл от оди за шведски патриоти — споделя Вазов с проф. Шишманов. — Най-прям повод  да възпея „забравените" ми даде обаче Захарий Стоянов, който в един румелийски вестник бележеше по кой начин са загинали повечето от главните дейци във въстанието.

Патосът и формата на „Епопея на забравените" дължа на Виктор Хюго. Тъкмо по това време бях чел именно „La Legende des Siecles" и бях очарован от елана, от широкия размах на френския поет."

Според друго признание Вазов бил чел и самите оди на Рунеберг в руски превод.

Статията на Захари  Стоянов — това е по всяка вероятност: „Имената на българските въстаници, които са  посягали сами на живота си“, печатана през 1881 г., но не в Румелия, а в русенския в. „Работник".

Но тези добросъвестно изброени от Вазов литературни „източници" са безспорно само един външен повей, необходим, за да се разлисти нещо, което отдавна е зреело в душата на поета. Не случайно първата половина на „Епопеята" („Левски", „Бенковски", „Кочо", „Братя Жекови" и „Каблешков“), която именно излиза в „Гусла", е била написана само за три дни.

„Епопея на забравените" е едно самобитно произведение, родено от цялостната атмосфера на онова време, от трагичния сблъсък между идейния свят на две епохи.

                                        Паметник граничен с надписи унили

                                        вдигнат е за вази върху тях могили.

                                       Но кого той стряска? Но кого той чуди?

                                       Камъкът не може камънье да буди.

                                       Какво той говори нам не е познато;

                                       други идол знайм ний, но той е от злато,

                                      други звук сърца ни вълнува приятно,

                                      вашето значенье нам е непонятно

 

— четем в стихотворението на Вазов „Забравените" (1882), което се свързва пряко със заглавието „Епопея на забравените".

Поетът се заема да възкреси борческите страници на близкото минало, роден от трогателна вяра в силата на великите примери. Възспоминанието за великото никога не е безследствено — пише той на 5 януари 1883 г. на страниците на своя вестник „Народний глас". — ...Прочее добре е да се позамислим над недалечното минало. Може би в него да намерим нови светлини за наший помрачен ум, може би из смътните спомени на една страшна и славна епоха да извлечем нещо, което да ни науми за някаква забравена длъжност, за някаква оттикната задача." С тия думи е казано всъщност всичко онова, което е в скрития подтекст на „Епопеята," формулирана е „социалната задача", която й е възложил авторът.

 

 

Автор: Милена Цанева

Иван Вазов – стихотворения, изд. „Български писател“, София, 1973 г.

 

 

 

 

 

сряда, 25 март 2020 г.

ПОЕТ НА НАЦИОНАЛНИТЕ СЪДБИНИ – Милена Цанева

Иван Вазов е поет от възвишения тип на българските възрожденци. Неговите големи предшественици, преди да бъдат писатели, бяха обществени дейци, патриоти и будители. Той бе първият професионален писател в литературната ни история, но и за него литературата бе преди всичко изпълнение на патриотичния и социален дълг. Изпълнен с преклонение пред високата мисия па поезията, той вижда в нея не песен на чучулига, която пее сама за себе си, а камбанен звън — вестител на народната скръб или радост. Той е слял духовния си живот с битието на народа, народната съдба е станала негова поетична участ. Поезията му — това е половинвековната история на нашето отечество, превърнала се в лична биография на поета.

От патетичните предосвобожденски дни, когато в стихотворението „Новонагласената гусла" младият автор провъзгласява своята решимост да бъде певец на народните страдания и борби, до самата си смърт Вазов неотстъпно държи перото и с чувствителността на поетически сеизмограф отбелязва всеки трептеж в историческите съдбини на България. Половин век той носи в сърцето си нейните тъги и възторзи, написва поетичната хроника на пет войни. Погълнат изцяло от големите общонародни проблеми, той просто се стеснява да занимава обществото с личните си болки и радости и потиска горчивината, че не е разкрил докрай интимния свят на душата си:

                                                   Но, родино, за тебе пях!

                                                   Ти цяла беше в песента ми,

                                                   и да открия не посмях

                                                   святаята святих в душа ми

 

Вазов е народен поет и в идейния, и в естетическия смисъл на тая дума. Неговата поетическа биография е проекция на националните съдбини. Неговото творчество е адресирано до най-широките кръгове на народа. Но това доброволно самоотречение не обезличава творческия му образ. Тази общодостъпност не принизява художествените му завоевания. Напротив. Тъкмо това сливане с обобщения образ на българина разширява интимния мир на поета до големия свят на народите, идеите, историята. Тъкмо тази демократична отправеност към всички влива сили в поетичния му глас – изразител на националното историческо битие.

Като литературно явление той бе създаден от приповдигнатата атмосфера на Българското възраждане. От страстния зов на Паисий: „Ти, болгарино, знай свой род и язик" до гениалния стих на Ботев за „тоз, който падне в бой за свобода" — всичко най-хубаво, което създаде духовният живот на тази епоха, имаше една върховна цел — да изгражда националното самосъзнание на народа, да разбужда патриотичната енергия на нацията. Именно тази натрупана през вековете на робство патриотична енергия, това събудено за нов исторически живот самосъзнание на народа празнуват своя празник във възторжената патриотична патетика на Иван Вазов.

В поезията му бушуват опиянението на разбуденото национално самочувство, стихийно избликналите жизнени сили на една млада нация. България, българинът, българката — това е центърът на неговата вселена. „Аз съм българче" — отекват дори детските стихове на поета. „На теб, Българийо свещена" е неговото генерално поетическо посвещение.

Когато Вазов бил малък, майка му обичала да му повтаря, че България е най-хубавата страна на земята. Никоя друга страна не била виждала скромната сопотска жителка Съба Вазова, дори и България почти не познавала, но твърдяла това с фанатичната убеденост на вярващия. Тази изстрадана сред робските унижения наивна вяра Вазов поиска да превърне в осъзната национална гордост, като разкрие неизследваните съкровища на българската земя, българския език и българската душевност.

Писател с подчертано широк творчески диапазон, той е поетичен рицар на една-единствена и всепоглъщаща любов. Възхвала на България, болка и грижа за България, вяра в България — това са основните вълнения в неговия емоционален свят. Всяко оскърбление на българската чест, всяко подценяване на нещо българско раждат в сърцето му рицарски порив: „Ох, аз ще взема черния ти срам и той ще стане мойто вдъхновенье…“.  В художествения му поглед живее историческият романтизъм на възрожденското съзнание, патриотичният култ към славата на българската история, красотата на българската реч и нравствените добродетели на българския народ. Поетичната му чувствителност към всички прояви на общонационалния живот превръща родината в истинска малка вселена — неизчерпаем извор на вдъхновения, образи и тези.

Още първите, предосвобожденски стихосбирки на Вазов са пряк поетичен израз на историческото битие на родината. Дните на революционен подем раждат „Пряпорец и гусла". Трагедията на потушеното въстание намира израз в „Тъгите на България!".  Възторгът от подвига на освободителните руски войски прозвучава в „Избавление". „Вече въставам върху тирана“ — пламенно се кълне младият автор. А солидарният читател превръща стихотворението „На бой!" в популярна бунтовническа песен. Автор, читатели и герои тук се сливат в един обобщен лирически образ — образа на българския народ в бурните дни на 1875—1878 г.:

                                            Кураж, дружина вярна, сговорна,

                                            ний не сме веке рая покорна!

 

Видял сюблимните исторически преображения на кротките средногорски занаятчии, усетил как народът изправя своя истински исторически ръст, след Освобождението Вазов не можа да се примири с „дребните характери" , „тесни чела" и „широко разтворени джобове" — на хората от новия буржоазен свят. Пред свежия спомен за големите общонародни движения още по-ярко се откроява класовата егоистичност на новото буржоазно общество. Под незаглъхналото ехо на революционните борби още по-противно прозвучава всевластният звън на златото. Поетът е отвратен от меркантилния дух, който обхваща обществото, ужасен от липсата на големи общонародни идеали. Струва му се, че новото поколение „линее", линее и самият той, не можейки да намери нови стимули за своето вдъхновение. Разочарованието от следосвобожденската действителност, изобличението на обществената поквара и апатия стават основни мотиви в творчеството му. Сатиричните му стихове фиксират образа на едно общество, чийто герой е „практическият человек" с неговия гъвкав и удобен морален кодекс.

Тъкмо това разочарование от буржоазната деформация  на големите демократично-хуманистични идеали на националноосвободителната борба обръща отново погледа на Вазов към възвишения образ на обществените дейци и герои от близкото минало в знаменития цикъл „Епопея на забравените".  И не случайно „Епопеята" започва именно със стихотворението „Левски", в чийто увод — известния лирически монолог на бившия дякон: „Манастирът тесен за мойта душа е"  се решава големият въпрос за нравствения дълг на личността към обществото. Това е една широка идейна подготовка към целия цикъл, въведение в неговия морално-философски смисъл. Смисъл, който надхвърля рамките на специфично националното, приобщавайки ни към големите общочовешки проблеми.

Родена от трагичния сблъсък между идейния свят на две епохи, Вазовата „Епопея на забравените" е една възторжена лирична прослава на великото и възвишеното, на обществения идеализъм и героизма, на великите синове на България и най-хубавите качества на българския народ. Прославяйки високия духовен ръст на предшествениците, тя не само подчертава идейната деградация на буржоазното общество, но и създава за поколенията един възвишен критерий и образец.

Преди да се научи да фалшифицира образите на героите от националноосвободителната борба, българската буржоазия се опита да ги предаде на забравата. И ако не успя в това, немалка заслуга има и българската поезия. Заедно с Ботевата балада „Хаджи Димитър", Вазовата „Епопея на забравените" създава една от най-красивите традиции на българската литература — романтичния култ към борците и героите.

Най-силна социална окраска поезията на Вазов придобива в края на 90-те години на миналия век, когато самото обществено развитие особено рязко поставя въпроса за масовото разорение на дребните собственици от града и селото. Именно тогава той написва и популярното си стихотворение „Елате ни вижте!", където с широк тежък ритъм и сгъстени тъмни краски рисува ужасяващата мизерия на планинските села. Не случайно в издадения от Георги Бакалов за нуждите на социалистическото движение стихотворен сборник „Лъчите на поезията" една голяма част образуват стихотворения на Вазов с критичен и социален характер. Техният автор не разбираше и не приемаше идеите на социализма, но със своя проницателен поглед на реалист и със сърцето си на демократ и хуманист той създаде редица произведения, които всъщност подпомагаха борбата за един нов, по-справедлив обществен ред.

Много горчиви истини каза на своето съвремие реалистът Вазов, много пороци посочи на обществото неговата неподкупна съвест на патриот. Но той умееше да различи временното от вечното, да разграничи възвишения образ на родината, като вечна, непреходна ценност, от покварените черти на буржоазната действителност. Въпреки всички разочарования той не изгубва своята вяра в нравствените сили на човешката душа и в националните добродетели на българина.

Неговият поглед за живота и за общественото развитие е подчертано оптимистичен. Възпитаник на възрожденските просветителски устреми, той е убеден въз високите добродетели на народа, вярва в нравственото начало на човека, в спасителната роля на труда, в благородната мисия на идеите. Той възпява свободата, пред чийто „пряпорец" „короните бледнеят, люшка се светът" („Към свободата"); човешкия напредък, които преодолява всички пречки пред себе си и води човечеството „към правда и към светлина" („Керванът"); „великата мисъл", която е безсмъртна и може да извършва „мирови преврати" („Великата мисъл"). „Да работим!" е неговият постоянен призив и неговият последен поетичен завет. Вярата в непреодолимия устрем на прогресивния човешки дух вдъхновява и едно от най-хубавите му стихотворения, чието заглавие е станало вече крилата фраза — „Не се гаси туй, що не гасне!"

„Здрав син" на едно здраво и жизнено поколение, Вазов въплъщава духовната младост на нашия народ. Цял живот той неуморно носи просветителския факел на големите хуманистични и демократични идеали и ликуващ или огорчен, никога не загуби вярата си в светлото бъдеще на България.

Разбира се, той твори през един твърде дълъг и твърде ускорено развиващ се период, за да можем да искаме от него да остане докрай на висотата на историческите нужди на времето. Неговото величие е не в идейната му безпогрешност, а в емоционалната му готовност да се разтвори изцяло в облика на своя народ, да му посвети без остатък поетическото си битие. Многообразен в своите художествени търсения, той е не винаги прецизен, но винаги значителен. Не винаги прав в конкретния си призив, но винаги ръководен от благородна загриженост за обществото.

Той считаше за свой поетичен дълг да бъде изразител не на изключителната личност, а на обикновения човек от народа. Негово постоянно вдъхновение бе образът на българския народ, в основната линия на своето творчество той е голям народен поет, наша „жива история". В поезията му наистина можем да намерим отклик „на всичките трептежи на Балкана", в мелодията й прозвучава цялата бурна история на младата българска държава, израсла из пожарищата на Априлското въстание  и освободителната Руско-турска война и преминала за кратко време през огъня на четири нови войни.

В стиховете на Вазов за войните своеобразно съжителстват патосът на патриота и огорченията на хуманиста, верността към официалната държавна политика и стремежът да се долавят вярно чувствата и копнежите на народните маси. И тук поетът е верен на своя подчертан демократизъм. Прославяйки победите на младата българска армия, той издигна на пиедестал образа на обикновения прост редник и срещу парадното величие на бляскавите еполети демонстративно заяви: „Само ти, солдатино чудесни . . .“ На ваятеля, който би искал да издигне паметник на българската мощ, той изрично посочи: „Извай от мрамор български селяк."

Въпреки някои войнствени увлечения по време на Първата световна война има моменти, в които стихът му вярно отразява умората от ужасите на войната и общата жажда за мир. В непечатаното приживе стихотворение „При въбела", писано през 1917 г., поетът рисува случай на побратимяване между български и руски войници на северния фронт, давайки още веднъж израз на едно от най-трайните чувства в своето творчество — всенародната любов към Русия. А в ръкописната редакция на стихотворението „Идеален сън“, писано някъде към началото на същата година, той мечтае за общия празник на всички народи, „без царета, без войводи" — „празника на вечний мир".

Отчаян от погрома, до който буржоазните правителства доведоха България, безсилен вече да възприеме нови идеали и да тръгне по нови пътища, все пак в последната стъпка на своя творчески живот почти 70-годишният поет заявява: „Не ще загине!" И в това заглавие на неговата последна стихосбирка прозвучава твърдата вяра на целия му живот.

Така през тревожната граница между две епохи ни превежда големият художник и с неугасваща вяра ни сочи възвишените патриотични и хуманистични идеали. Поетичният му глас очертава един монолитен и внушителен образ. Образ на патриот, който всеотдайно обича своя народ и своята родина, а заедно с тях и великата руска земя, и братята славяни, и цялото човечество. Образ на демократ, който издига в божество свободата, вярва в несъкрушимостта на устремения напред човешки дух, прославя борците за щастие и напредък и предизвикателно хвърля в лицето на властниците:

                                                        Тирани, всуе се морите!

                                                        Не се гаси туй, що не гасне!

 

Думите му звучат ту с патоса на възторга, ту с гнева на сатирата, ту с топла задушевност. Като планинско ехо той се откликва на всичко, което става около него. Живее с цялото си същество — и с разума, и със сърцето си. Умее да почувства живота във всичките му прояви, да го пресъздаде въз всичките, му форми.

Особено силна е поетическата му чувствителност към живота на природата. Тази тема той пръв въведе в нашата поезия като самостоятелен обект на изображение и й посвети един голям дял от своята поетична дейност.

Предпочитанията му са към планинския пейзаж. И той го рисува с рядко майсторство –раздвижен и величествен. Но има способността да долови красотата и на тихата и спокойна картина. Пейзажите му са разнообразни и по колорит, и по настроение. Но най-често те носят дълбоко български характер. Най-често в тях възхищението е не просто от природата, а от българската земя. И тук Вазов не забравя своята родина. Той я чувства в самата красота на пейзажа, а нерядко и направо търси в него следи от нейния живот. Това са картини, чиито форми са преминали през сърцето на художника. Те са оцветени от неговия патриотизъм и неговите идеали, носят неговото отвращение от съвременната му обществена действителност, дишат с неговото здраво, жизнеутвърдително светоусещане.

Макар и да беше готов в името на родината да се откаже от заветното право на поета да превръща в стих всеки свой личен трепет, в продължение на своята над 50-годишна творческа дейност Вазов ни е оставил и немалко стихотворения, които възкресяват неговия чисто интимен свят. Тук е преди всичко любовта — вечната спътница на поетите, — тук са опияняващите спомени от младостта, довеяни от люляковия дъх, тук са незабравимите картини от родния дом, тук са и размислите на поета за живота и за смъртта, за собствения му жизнен път, за труда на писателя, за песните, които ще остави на своя народ...

В лиричното творчество на Вазов бие пълнокръвният пулс на живота, отразена е цялата гама на човешките преживявания. В него може да намери място всичко — от мирната картина на вечерния час до бурния вихър на сражението, от игривата закачка до най-сериозните проблеми на обществото. По своето тематично, идейно-образно и емоционално богатство то отговаря на неизчерпаемото богатство на живия живот.

Това богатство на съдържанието се осъществява в също така богати и разнообразни жанрови форми – от минутното настроение на  малкото лирично стихотворение до широкия замисъл на „Епопея на забравените“ и от патетичния тон на одата до горчивата сол на епиграмата. Тук говори и горещият патриот, и доблестният гражданин, и обикновеният, изпълнен с разнородни чувства човек, който може и нежно да обича, и тъжно да размишлява, и възторжено да се любува на природата. Словото на поета е убедително и искрено. В съществения дял на неговата лирика то стига до душата ни, вълнува я, увлича я. Картините, които авторът рисува, са многобагрени и многозвучни. Художествените похвати по разнообразието си съперничат на съдържанието. Под перото на големия писател българският език се превръща в чудодейно оръдие и ние разбираме защо той виждаше в него „ту арфа звънлива, ту меч на майстор художник в ръцете".

И чрез примера на собственото си творчество, и чрез преки внушения цял живот Вазов напомняше на българския писател неговата отговорност пред времето и пред своя народ. Той се гордееше, че никога не е писал само за да забавлява, и се бореше против всички, които се опитваха да отклонят българската литература от нейната традиционна обществена ангажираност и борчески дух. Той не се боеше от преходността на злободневното съдържание, от тенденциозността на пряко изразеното отношение. Той искаше преди всичко да бъде верен на „своята най-пряма обществена мисия“.

Но поезията е особено милостива именно към тези, които не мислят за своята дълговечност. Изпълнени с актуално обществено напрежение, стиховете на Вазов обезсмъртиха историческия патос на своето време, разкриха на света богатата съкровищница на една национална душевност и влязоха в основните представи на националното ни мислене.

Поезията на Вазов, както и цялото негово творчество, е така органически врасла в нашето самосъзнание на българи, че ние дори не винаги забелязваме ролята, която тя играе в духовния ни свят. Стиховете ча Вазов са като въздуха, който дишаме, без дори да мислим за него. Те живеят в самата атмосфера на нашето национално битие. Пели сме ги, преди още да знаем името на техния автор, чели сме ги с едва сричащи устни в читанките, свикнали сме да ги слушаме в тържествени за народа ни часове. Имената на българските национални герои от Възраждането завинаги са се преплели в представите ни с величавите образи от Вазовата „Епопея на забравените". Стихът „че и ний сме дали нещо на светът" се е превърнал в художествен кондензатор на нашето народно самочувство. Поетическата формула „Не се гаси туй, що не гасне“ е вградена в основите на нашия идейно-психологически свят.

Стиховете на Вазов са цяла една школа за национално възпитание, през която преминава всяко ново поколение български граждани. Те са врязани в съзнанието на цял един народ и живеят с неговото безсмъртие. Поет на националните съдбини, посветил изцяло поетическото си битие на родината, Вазов завинаги остава част от духовния облик на България.

 

 

Текстът е написан през 1973 г.