Търсене в този блог

вторник, 30 март 2021 г.

Черна марка за Путин – Игор Шишкин

Защо Байдън нарече Путин "убиец"

В легендите за пиратите, поставянето на „черна марка“ на даден човек означава, че му е била издадена присъда и тя вече не подлежи на обжалване (от което разбира се, изобщо не следва, че присъдата непременно ще бъде изпълнена). Безпрецедентното, в истинския смисъл на думата, интервю на Байдън може с право да се разглежда като „черна марка“ за Владимир Путин, поставена му от президента на САЩ от името на силите, които го вкараха в Овалния кабинет на Белия дом. Тази „черна марка“ означава, че е започнала финалната фаза от изпълнението на плана за държавен преврат в Русия, който предвижда физическо унищожаване на руския президент. Че истинските господари на Америка (и не само на Америка) не възнамеряват да правят никакви компромиси и споразумения с Владимир Путин. Че вече са му постановили присъда и възнамеряват да се отнасят с него по същия начин, както го направиха със Слободан Милошевич, Саддам Хюсеин и Муамар Кадафи.

Сгъстявам краските? Въобще не. Нека приемем, че думите на Байдън не са бълнуването на сенилен старец. И дори пиар ход, предназначен да демонстрира пред избирателите хладнокръвието на новия президент на САЩ. „Той е богатир, един такъв истински ... Другите (с изключение на избирателите) не го притесняват” (Фьодор Лукянов). Нека опитаме да се измъкнем от тези обяснения, които ни се предлагат, и да си представим, че Байдън, действайки независимо или ретранслирайки нечия воля (в случая това няма значение), обиди руския президент съзнателно и обмислено, тъй като по някаква причина наистина му е трябвало Владимир Путин и гражданите на Русия да чуят в ефир това, което чуха. Ако това е така, а вероятността, според мен, е по-висока от 90%, тогава се появява нова реалност за руско-американските отношения и за всички граждани на Русия, независимо от политическите възгледи на всеки от нас и нашето отношение към Путин.

Публичната обида на държавен глава, както оскверняването на който и да е държавен символ, например знаме, от лидера на друга велика сила (никой не обръща внимание на думите и действията на малки, но горди „помияри“) по всяко време е означавала само едно нещо - война. Освен това изобщо няма значение под каква форма ще се проведе: гореща, студена, хибридна или сега ще бъде измислена някаква нова форма и ново име (повече от век конфронтацията между Британската и Руската империи беше наричана „Голямата игра“). Главното е, че това ще бъде война, резултатът от която неизбежно ще бъде победата или поражението на една от страните. А основният постулат на международните отношения - „горко на победените“ - не е отменян.

Байдън и тези, които го назначиха на поста президент на САЩ, не могат да започнат „гореща“ война срещу Русия - ядреният паритет не позволява. Но това не прави ситуацията, породена от изявлението на Байдън, по-сигурна за нашата страна. Русия почти винаги печели „горещи“ войни, което не може да се каже за всички други форми на конфронтация.

„Голямата игра“ завърши не с взаимноизгоден компромис, свързан с формирането на Антантата през 1907 г. (в което ни уверяват през цялото време), а със смъртта на Руската империя през февруари 1917 г. Трудно е да си представим колко мъка нашите хора изтърпяха след това. Само гражданската война какво ни струваше.

Студената война завърши не с взаимноизгоден компромис, подпечатан от ръкостисканията на Горбачов и Буш-старши в Малта, а с „най-голямата геополитическа катастрофа на 20 век“ - разпадането на СССР. Колко мъка донесе това поражение на хората всички ние помним много добре.

Поради това фактическото обявяване от Байдън на „не гореща“ война срещу Русия трябва да се разглежда като предизвикателство към самото съществуване на нашата държава и нашия народ.

Възниква обаче въпросът: защо Байдън направи това под формата на лична обида към руския президент? Отношенията между нашите страни и без това през последните няколко години напълно попадаха под понятието „студена война“. Би било възможно да се изпрати сигнал, че новата администрация във Вашингтон ще влоши още повече отношенията с Москва и без тази изключителна стъпка.

Вярвам, че ключът към отговора на този въпрос е даден от американиста Дмитрий Дробницки: „Какъв е Байдън и защо това нещо беше поставено в устата му [обвинението, че Путин е убиец]? Защото, както е известно и записано в биографията на Байдън, той говори с Милошевич през 90-те години и му казва: „Вие сте заклет военен престъпник“. Това е записано в официалната биография на Байдън. С други думи, този човек казва на лидерите-“негодяи” какви са те и какво им се случва след това? Какво се случи с Югославия? Всичко това беше казано не с цел да бъдат обозначени някакви политически приоритети, а с цел да се обяви: „Ще направим с Русия същото, което направихме с Югославия“.

Разбира се, Америка, при цялото й желание, не може да приложи югославския сценарий към Русия. Следователно ключовото значение в думите на Дмитрий Дробницки не е, че „ще действаме както с Югославия“, а фразата, адресирана до Милошевич от устата на Байдън - „военен престъпник“, тоест смъртна присъда, която след това беше изпълнена в подземията на Хагския трибунал.

Обявявайки Владимир Путин за „убиец“, Байдън даде да се разбере, че САЩ възнамеряват да унищожат Русия чрез унищожението на нейния лидер. Нека си припомним, че думите на Байдън имат контекст и предистория. Това, което беше озвучено във Вашингтон, изобщо не се появява от нищото.

Първо, във Великобритания Литвиненко бе убит по „екзотичен“ начин с помощта на полоний. Мащабна медийна кампания въведе в съзнанието на западната общественост информация, че руските специални служби по пряко нареждане на президента използват някакви ужасни отровни вещества срещу своите опоненти. За убедителност обвиненията бяха подкрепени от присъда на британски съд.

След това започна активна имитация на използването на химическо оръжие в Сирия. И отново имаше масирана медийна кампания с обвинения не само за Асад, но и с непрекъснато споменаване на подкрепата на Путин за него. Обвиненията за по-голяма достоверност за западната общественост се подкрепяха от присъди на ниво ОЗХО и ООН, чиито структури след разрушаването на СССР попаднаха под пълния контрол на Запада.

2018 г. - отравянето на Скрипалите с бойното отровно вещество „Новичок“. Русия и Путин бяха обвинени в използването в Англия на оръжия за масово унищожение. Отново масирана медийна кампания. Официално признаване на факта на използването на химическо оръжие от водещите сили на Запада, като това признание бе подсилено чрез въвеждането на санкции срещу Русия.

2020 г. - отравянето на Навални. По лично искане на Меркел и Макрон към Путин „пациентът“ е отведен за лечение в Германия, където германски експерти откриват следи от бойно отровно вещество (кой би си го помислил). След това те са открити и от френски и шведски специалисти, след това от ОЗХО. Всичките 27 държави от Европейския съюз единодушно обвиняват Русия и Путин, че се опитват да убият Навални с химическо оръжие.

Както виждаме, почвата за изявлението на Байдън е обработвана повече от десет години, общественото мнение на Запад е добре подготвено за възприемането на руския президент като престъпник, опасен за света. Освен това на първите етапи на операцията за демонизиране на Путин Великобритания свири първа цигулка, а след това се включват Германия и Франция. И едва тогава Съединените американски щати сметнаха за възможно и необходимо да излязат от сянката и да проведат последната, както те очевидно очакват, фаза на операцията.

Във връзка с всичко това обаче възниква друг въпрос - защо Вашингтон, Берлин, Париж и Брюксел имат нужда гражданите им да възприемат Путин като ужасяващ престъпник? Защо трябва да подготвят общественото мнение да го възприема по начина, по който са възприемани Милошевич, Саддам и Кадафи? Не звучат ли подобни предположения като примитивни теории на конспирацията? Мисля, че отговорът е очевиден. Путин не успя да оправдае надеждите на Запада да унищожи Русия. Нещо повече, той започна да се възприема от глобалния елит като пряка заплаха за техните жизненоважни интереси и ценности.

След разпадането на СССР Западът постави кръст на Русия. Екипът на Елцин беше възприеман като утилизационна бригада. Съответно също така беше възприеман и Путин първоначално. Освен това, както следва от публикуваните телефонни разговори между Елцин и Клинтън, първият гарантира за наследника си пред президента на САЩ. Но хората предполагат, а ...

При Путин Русия внезапно промени вектора на угасването си на вектор на развитие. Да, руските граждани имат значителен брой напълно оправдани и справедливи твърдения за това какво е било и как продължава това развитие. Но трябва да разберем, че Западът възприема ситуацията в съвсем друга референтна рамка. За него непростимият грях на Путин е, че Русия се е развила през последните двадесет години, а не се е разпаднала.

Путин без съмнение не е враг на Запада, той е западник, привърженик на обединена Европа от Лисабон до Владивосток. Само че той вижда Русия в обединена Европа като равноправна велика държава. Можете да казвате, стига да ви харесва, че това е утопия, но той потвърди, че се придържа към тази идея, говорейки на форума в Давос през 2021 г. А подобно западничество на Путин за самия Запад не е с нищо по-добро от откровеното антизападничество.

Спомнете си каква буря от възмущение и то доста искрена, както в Америка, така и в Европейския съюз, породиха думите на Путин за разпадането на СССР като най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век. Те бяха възприемани като пряко предизвикателство към съвременния световен ред. Без разпадането на СССР Америка никога не би могла да се превърне в единствената суперсила и да се опита да ръководи еднополюсен свят. Без разпадането на СССР обединена Европа никога не би могла да се появи. Може да се твърди, че Европейският съюз в сегашния си вид е пряк резултат от „най-голямата геополитическа катастрофа на 20 век“.

Не е изненадващо, че както в Америка, така и в Европейския съюз политиката на Путин, насочена към връщането на Русия в клуба на великите сили, се възприема като предизвикателство към световния ред, създаден върху руините на СССР. Натрупаното по време на слабостта на Русия към Запада може да намалее с нейното укрепване. Оттук и първите проблясъци на конфронтация по линията Русия-Запад още към началото на втория президентски мандат на Путин. Известната реч в Мюнхен беше ясна проява на това. Понякога се тълкува като антизападна. Нищо подобно. Това беше речта на западник, призоваващ Запада да помисли по-добре и да признае Русия като равноправен партньор.

Геополитическите противоречия се изострят многократно от противоречия на нивото на основните ценности. Западният свят, западният елит са напълно идеологизирани. Там безусловно властва идеологията на либералния глобализъм, който не толерира никакво несъгласие. А в Русия, по време на триумфалното шествие в щатите на Америка и Европейския съюз на закони за еднополовите бракове, се приема закон, забраняващ насърчаването на хомосексуалността сред подрастващите. Не е изненадващо, че през 2015 г. Байдън, докато все още беше вицепрезидент на САЩ, заяви, че Русия е основният враг на либералния глобализъм („Целта й е ясна - да събори световния либерален ред. С други думи, Русия има различна визия за бъдещето"). Две години по-късно, през 2017 г., на конгреса на най-голямата и влиятелна партия в ЕС, Европейската народна партия, която включва партията на Ангела Меркел, Русия беше официално обвинена, че „води недекларирана война срещу европейските ценности“.

Вярвам, че последната капка за Запада беше онлайн речта на Владимир Путин на форума в Давос. Дневният ред на форума не беше скрит, а напротив, беше широко рекламиран - обсъждане на стратегията за преход към Новия чудесен свят, в който транснационалните корпорации („социално отговорни") ще заменят националните държави, а хората ще получат пълна свобода: свобода от вяра в Бог, Родина, нация, семейство, пол и частна собственост. С цел превръщането на тези така възвишени идеи в живота и със съдействието на папата дори беше създадена специална управленска структура - Съвет за приобщаващ капитализъм, оглавяван от 27 Пазители, лидерите на най-големите транснационални корпорации и високо поставени чиновници. И на този форум в Давос, предназначен за демонстрация на триумфа на либералния глобализъм, Владимир Путин изключително добронамерено, сякаш се обръщаше към стари приятели, заяви, че изход от кризата е възможен само чрез укрепване на суверенитета на националните държави, ограничаване на апетитите на транснационалния капитал и укрепване на традиционните ценности, на първо място, институцията на семейството.

Всъщност президентът на Русия в Давос хвърли ръкавица в лицето на либералния глобализъм. Отговорът на тези, които се смятат за господари на света, беше „черната марка“, която те му поставиха чрез Байдън.

Така че може би стига с подигравките с „деменцията“ на Байдън и начина, по който се спъва в самолета. Личните качества на Байдън и здравословното му състояние нямат нищо общо със случилото се. Ръмжането, ненавистта и нежеланието да се види заплаха са най-добрия подарък за онези сили, които са предприели курс на държавен преврат в Русия, включващ физическото отстраняване на президента. Защо точно преврат? Тъй като по никакъв друг начин, с изключение на дворцов преврат, прикрит като цветна революция, присъдата под формата на „черна марка“ не може да бъде изпълнена.

 

 

Превод: Валентин Радомирски

 

Оригиналът тук:  https://regnum.ru/news/3225585.html    

 

 

 

сряда, 10 март 2021 г.

Социализмът е по-доброто бъдеще за човечеството – Боян Дуранкев

1. Какво представлява марксисткият мироглед – „наивен исторически материализъм“ или обективно обоснован подход?

Мироглед - каква позабравена дума, която притежава огромно вътрешно съдържание и високо напрежение! Даже нещо повече, в съвременния свят се приема – едва ли не! – че при „края на историята“ всички хора притежават еднотипен, копиран под индиго мироглед.

Ако се върнем мисловно повече от век и половина назад, тогавашните учени (към които се присъедини и Маркс) откриха нещо съществено и отличително. Сравниха, колкото и да е банален днес този известен пример, поведението на пчелата и човека. Именно тогава бе доказано, че „мисленето“ и дейността на пчелата се определят еднозначно от „биологическата“ програма, кодирана в нея, но мисленето и дейността на човека се програмират не биологически, а социално, т.е. чрез системата на обществено-икономическите отношения. По-нататък, изследователите още тогава прогнозираха (а по-късните изследвания потвърдиха техните тези) че независимо от еднаквостта на кода на всяка пчела, в пчелното семейство съществува изключително сложна и гъвкава система за разпределение на функциите между пчелите-работнички за изпълнението на различни задачи (на основат на три определящи фактора: възрастта на пчелите, състоянието на семейството и нивото на медосбора в природата). Маркс, на свой ред, изследвайки „природата“ на капиталистическата обществено-икономическа система, доказа че (отново: независимо от еднаквостта на кода на всеки раждащ се „човек-пчела“), в общественото „семейство“ съществува подобна сложна и гъвкава система за разпределение на социалните функциите между „хората-пчели“ при изпълнението на различни икономически дейности, които се основават на отношенията им към собствеността върху средствата за производство (и от тук – на класата на „капиталистите-търтеи“ и класата на „наемните пчели-работнички“). Това негово доказателство обърна наопаки с хастара тогавашните представи за капиталистическата система като постигнато съвършенство на структурата на обществото, казано по моден начин, като „краят на историята“.

Нещо повече, доказателството че мирогледът на всеки човек, неговата „воля и представа“ не са слепи и ирационални (както твърдеше преди него Артур Шопенхауер), а са мотивирани от диференциалното положение на човек в обществото (обусловено от собствеността върху средствата за производство), е личен принос на Маркс, негова огромна стъпка напред в социологията и икономиката, поне толкова голяма, както първата стъпка на Нийл Армстронг върху Луната.

И не само това! Дарвин развива идеите си, които залягат в основата на съвременната еволюционна теория (да, и пчелите се променят еволюционно, както и всеки биологичен вид), Маркс също подготвя почвата за промяна, изграждайки основите на теорията за еволюцията на обществото и икономиката – от човекът като „стока“ (работна сила, която се продава) към човек в „царството на свободата“, и от икономика на база печалба към икономика на база обективни нужди.

Обобщено казано, марксизмът твърди че развитието има социален (в много случаи - антибиологически тип) и еволюционен характер, антимарксизмът означава биологизъмi и скованост (поредният „край на историята“).

Да се върнем към казуса за мирогледа, марксистите приемат че той се определя от мрежата от обществени отношения, в които е поставен човек. Той или ги приема и работи в полза на капитала (ако е от класата на собствениците), или приема че е конкурираща се с други милиони хора стока (работната му сила е единствената негова „продаваема“ собственост). Ако се опита „свободният дух“ да се абстрахира от обществено-икономическите отношения, както например сторва Гордън Комсток в знаменития роман на Джордж Оруел, обявявайки „война на парите“, провалът е бърз, кошмарен и поразителен.

Мирогледът, завещан от Маркс, не е просто „фотография“ на миналото и тогавашните обществени отношения, но и метод за обясняване на много от настоящето, а също и философия за промяна в желана посока на бъдещето.

 

         2. Какви са новите реалности на съвременния свят – отношенията човек-човек, индивид-общество, човек-природа, материално-виртуално, аналогово-дигитално?

 

На такъв сложен въпрос може да се отговори само простичко. За по-подробен и по-скучен отговор би било необходима хартия, произведена чрез изсичането на цяла гора.

Нека надникнем зад количествените измерения на промяната само след 1990 г. до ден днешен. От една страна, съществено е нараснало народонаселението на света – от 1 650 000 души на 7 845 000 души iii - това са почти 5 пъти повече хора на малката синя планета Земя. От друга страна, още по-динамично се развива световната икономика – над 8 пъти повече за същия период, измерено на човек от населението (над 10 пъти за България)iv. Само за четиридесет години, от 1980 г. насам, глобалният БВП на глава от населението в реалния паритет на покупателната способност се е удвоил. И като последица, глобализацията и вътрешният икономически растеж доведоха до силно възстановяване в развиващите се страни и извадиха над един милиард души от бедността, особено базирайки се върху показателя екзистенц-минимум - нивото на доходите от 5,5 долара на човек на ден (по паритет на покупателната способност). Тази икономическа диагноза е не само благодарение на „капитализма“, но и на научно-техническия прогрес, който е относително независим от характера на обществено-икономическата система. Айнщайн не е продукт на Форд. От трета страна, нарастването на световното население и още по-динамичното развитие на икономиките се осъществяваше и осъществява предимно чрез екстензивно експлоатиране на природата, като използваните природни ресурси се начисляват като разходи за производството, а самото производство е насочено към печалба (тя е „сметката“ на капиталиста). Но и природата отговаря на това брутално въздействие (по израза на Маркс и природата „работи“) не само чрез пряко засегнатата в отделните процеси своя част от Земята (системно намаляваща!), но и чрез косвени последици, т.е. също като система. Налице са глобално затопляне v, глобално опустиняване и глобално обоклучаване на природната система.

По същото време, вписвайки се в тематиката, която ни интересува, е настъпила еволюция на самата капиталистическа икономика. „Капсулата“ на частната собственост при съвременните транснационални корпорации стана огромна както в смисъл на сложна вътрешна структура, така и в смисъл на географски обхват. И не само тази „капсула“ се разрасна. Те, корпорациите, развиха такава икономическа мощ, че станаха в някои отношения многократно по-големи като икономики и значително по-силни от националните държави и даже от съюзи от държави, например, като ЕС.

Какво се случи със самата държава? При монополистическия капитализъм до 1929 г. държавата имаше активна защитна роля на „националния“ капитал; по-късно тя прие по необходимост участие в управлението на икономиката, в първичното разпределение (чрез фиксация на минималната работна заплата) и особено в преразпределението, всичкото това политически свързано с различните направления („отдясно наляво“) на кейнсианската доктрина. Като практика това продължава да е „генералната линия“ на лявата социалдемокрация, но не и на социалистите, които са принципно против капитализма.

Но отношението „транснационални корпорации – национална държава“, особено след приемането на доктрината на неолиберализма като преграда срещу „високите данъци за бизнеса“, „ниските стимули за труд“, „вредната намеса на държавата“ и т.н., претърпя коренна промяна особено след автоматизираното разпадане на системата на „реалния социализъм“. Балансът се промени в полза на корпорациите. Нещо повече, все по-често транснационалните корпорации налагаха и налагат своите интереси като национални интереси, та даже ги пропагандират като интереси на „национално отговорния бизнес“. Обаче… достатъчно е в някоя друга страна да има по-евтини ресурси (включително и по-ниска цена на стоката „работна сила“), за да бъде пратен по дяволите „националният интерес“, и съответната транснационална корпорация да премести заводите си там, седалището си в страна с ниски данъци, а доходите си – в офшорки. От тази „гъвкавост на бизнеса“ пострадаха не само по-слабо развитите страни, но и белязаната като най-развита страна в света САЩ. Но научната трактовка на въпроса изисква да се предпазим от едностранчивост не само в едната посока – доминантните интереси на бизнеса, но и откъм другата, а именно откъм подценяването на основния арсенал против интересите на капитала - демокрацията.

Що се отнася до отделната личност в „света на пазара“ и в „демокрацията“, то тя си остава преимуществено материална и аналогова. Нуждите от вода, храна, дрехи, жилище, здраве, образование и т.н., се задоволяват 99% материално и аналогово, независимо че човек може да е „онлайн“ часове всеки ден. Никой не може да се пъхне в Интернет, за да се укрие от COVID-19. Не подценявам дигитализацията, тя носи определени ползи, но нейното експониране като „бъдещето“ е комично и неуместно.

 

      3. Какво представлява днес капитализмът – система с базисно противоречие между труда и капитала, манипулиране на масовото съзнание и с устойчив потенциал за развитие?

 

Въпреки че капитализмът не е снел от дневен ред основните си противоречия като „природа – икономика“, „капитал – общество“, „капитал – наемна работна сила“ и т.н., остава в сила известната поговорка на Фредрик Джеймсън, че е по-лесно да си представим края на света, отколкото края на капитализма, т.е. че „духът на капитализма е безсмъртен“.

Не по-малко е известна и обратната теза, а именно че капитализмът наистина е приключил след Първата световна война и оттогава живеем под „прикрит“ колективизъм. През по-голямата част от 20-ти век идеята, че западните общества постепенно стават некапиталистически - или даже че вече са станали, е била обичайна за левите либерали (САЩ), социалдемократите (Европа) и консерваторите. Модерната дефиниция на некапитализма е посткапитализъм, що се отнася до Запада vi, и постсоциализъм, ако става дума за Изтока vii.

Къде е истината, пак ли да я търсим по средата? Истината е, че не само на Запад, но и на Изток (включително и в „комунистически“ Китай), доминираща е частната собственост върху средствата за производство. Разбира се, всяка обществено-икономическа система съдържа в себе си както „остатъци“ от предишните, така и наченки на следващата. Но това не означава „смърт“ или „кома“ на капитализма.

Ако някой си фантазира че противоречието между капитала и наемния труд е снето, нека си представи фунията на доходите (с по-тясната част отгоре). Гледайки през призмата на неравенството (и несправедливостта) наистина има видима „класова война“ - но това не е само между групите на най-бедните и необразованите, чернокожите и малцинствата, от една страна, и собствениците, мениджърите и професионалистите, от друга страна. По-точното класово разделение не е популярното, между 99% и 1%, а 99,99% и 0,01%  viii. Професионалистите, корпоративните мениджъри, лекарите, адвокатите и преподавателите в частните университети, които получават наистина високи заплати, са „наемни работници“, точно колкото продавачите и чистачите в магазините. Те са противоположността на онази малка група индивиди, способни да живеят изцяло с печалба от капитала - „милиардерите“ (по Бърни Сандърс). По същата причина управляващата класа не се ограничава до културните елити, даже не е от тях; а тя обхваща цялата „висша“ социално-икономическа прослойка, базирана върху капитала, независимо дали става дума за „пратеници“ на капитала във властта.

Приписваното „изглаждане на доходите“ чрез акционерните дружества е също несъстоятелно, понеже сред американските домакинства, които притежават акции, най-богатият 1% (прагът за едно домакинство да бъде в най-високия 1% през 2020 г. е 531 020 долара годишна печалба) притежава 56% от тях, докато останалите 99% притежават само 44% от акциите.

Когато фактите говорят, даже капиталът трябва да замълчи. През последните 30 години в редица развити страни доходите на повече от половината граждани в реално изражение са в застой и не са нараснали, но разходите за образователни и здравни услуги са се увеличили почти три пъти. Десетки милиони хора, дори в най-богатите страни, са престанали да виждат перспективата за увеличаване на доходите си. В същото време те се сблъскват с проблеми, как да поддържат жизнения стандарт на семействата си. И не само това. Според МОТ, през 2019 г. 21% или 267 милиона млади хора в света не са учили никъде и не са работили никъде. А сред „щастливците“ – работещите хора, около 30% живеят с доход под 3,2 щатски долара на ден при паритет на покупателната способност.

Цената на непропорционалното развитие и на неравенството е застрашеното общо бъдеще ix. Натрупалите се противоречия между системите „природа – икономика – общество –техносфера – ноосфера“ не могат да се решават чрез „свободните пазари“ и „свободата на бизнеса“; даже не отделните държави могат да ги решат, а глобалното съобщество.

 

      4. Какви са днес у нас и по света отговорите на въпроса „Що е социализъм?“ – различни възгледи и допирни точки?

 

Да започнем по-отдалеч, какво е било това, което се наричаше „реален социализъм“? Казано по друг начин, това ли е предисторията на „бъдещия реален социализъм“?

В обществено-икономическата система на „реалния социализъм“ имаше много положителни неща от социално-икономическа гледна точка, имаше опит за изграждането на по-високо развита социална държава, даже (в определена степен) опити за въвеждане и прилагане – на основата на държавната и обществената собственост – на принципа „От всекиго според способностите, всекиму – според количеството и качеството на вложения труд“, върху който се базира един от стълбовете на „научния социализъм“. Икономическите предпоставки – като базис – бяха налице; обществените предпоставки обаче стагнираха и блокираха динамиката на развитието x.

Обаче опитът да се приравнява сегашната обща левица със социалистическата идея е трагично несполучлив xi. Образно казано, левицата на XXI век е пъстър букет от социални и икономически идеи, движения, организации и личности. Така например, в САЩ повечето декларирали се като демократични социалисти са наистина социалдемократи; демократите са за облагороден капитализъм, и едните, и другите са реформатори на капитализма. Единствената част от левицата, която се стреми не само текущо да „облагороди“ капитализма, а да го замени с по-висша и по-справедлива социално-икономическа система, са социалистите. Те нямат претенцията да са само реформатори, но не могат да не се включат в добрите идеи за социални реформи; те са категорични че са се посветили на историческото преодоляване на капитализма и наистина искат да сложат край на капитализма. По същата причина социалистите не могат и не бива да претендират да са народна партия или да фокусират исканията си най-вече за „повече държава“. Социалистите стоят далече от идеите на дребнобуржоазния радикалсоциализъм, на съвременните народяци, на сиромахомилите, на „държавния“ социализъм.

Коренът на социалистическата идея е преобразуването на икономическата система от капиталистическа, насочена към печалбата, към социалистическа, насочена към обобществяването на производството и по този начин – към създаването на икономика, функционираща по планове и програми в полза на всички. С други думи, преход от частна към обществена собственост върху средствата за производство; преход от стремеж към личната печалба (и чрез експлоатация на наемната работна сила) към възнаграждение според количеството и качеството на вложения труд – това не е културен, а чисто икономически въпрос. Без решаването на въпроса за доминантната обществена собственост върху средствата за производство в най-важните отрасли на икономиката съвременният „научен“ социализъм остава стерилен, превръща се в идея-кастрат  xii.

Най-простичко казано, социализмът означава система, при която всеки се труди според способностите си (а държавата е длъжна да ги развива по равно!) и получава според количеството и качеството на своя труд. Неизменно икономическо условие: обществена (не държавна –като съдържание!) собственост върху средствата за производство; обществен контрол върху частната собственост. Лична собственост върху предметите за потребление.

 

    5. Какво е състоянието на обществено-икономическия живот на България днес – финансово-икономическата система, социалната структура, умствения и обществения живот, политиката?

 

По повод характеристиката на състоянието на България, едва ли ще бъда оригинален. Малка страна с демографска катастрофа и безплатен експорт на работна сила към по-развитите страни; с приватизирана и концесионирана природа, подлежаща на опустиняване и обоклучаване; със силно отворена икономика с периферни функции спрямо „центъра“; с чужди войски на собствената си територия; с „обслужваща“ политическа класа, винаги вярна на Големия брат (който и да е той). Диагноза: третична периферна страна с неясно бъдеще. С незавършени магистрали към неизвестното. С романтика към механиката на властта ( от документите на Стратегическия съвет към Президента), с абсолютен политически антагонизъм и самовлюбен нарцисизъм (ГЕРБ-БСП); с пълно сношение между (уж) „независимите власти“; с мистична вяра в думичката „демокрация“ (отново до механиката й – „честни избори“), но не и в нейното дълбоко съдържание. Бойко, орел, рак и щука.

С една дума: ветропоказател в зависимост от „вятъра на промените“. Гледайте накъде се извърта България, за да разберете как се променя света.

 

    6. Какъв „рестарт“ е осъществим и необходим – „римейк“ на статуквото или нов обществен договор за съблюдаване и развитие на Конституцията въз основа на максимата „Пазарна икономика – да! Пазарно общество – не!“?

 

Трудно бих приел точно тази формулировка на въпроса. Пазарна икономика по принцип означава пълна свобода и съответното пълно равенство на милиони производители при ограничени пазари (например, без продажбата на роби или на COVID-20); като гарнитура – без рентиерство и наследство. И сега най-важното: подобна икономика е възможна при предварителна координация (общ план) на основата на точни критерии и показатели (при ограничени природни и трудови ресурси)xiii, но и при пълното отсъствие (без общ план) на координация.

Всяка икономика е в някаква степен „пазарна“. От този, който произвежда плодове и зеленчуци чрез собствен труд и без чужда подкрепа (не само за собствено потребление, но и за продажба), през този, който е голям земевладелец-латифундист (10-те най-големи земевладелци в САЩ притежават общо над 52 млн. декара земи и получават субсидии от държавата за царевицата според класацията на The Land Report xiv; в България положението е почти същото - тук 1.5% от стопанствата управляват повече от 82% от общата земя в страната xv, а най-големият български латифундист обработва общо 2 400 000 декара земеделска земя и за 2010 г. общо фирмите му са получили субсидия в размер на 38 198 966 лв  xvi) и чак до Илон Мъск (който разполага с над 185 млрд. долара в началото на 2021г., следван от Джеф Безос с 184 млрд. долара и т.н.).

И като продължение: Мъск и Безос могат да си напазаруват обществено положение (лобиране пред политици, дарения за партии, пратеници на високи управленски постове, които да изпълняват заръките им и т.н.); българските латифундисти могат да си „поръчат“ по същия начин изгодни субсидии, ниски тол такси, хубави пътища до своите оазиси и т.н. Така че заклинанието „Пазарна икономика – да! Пазарно общество – не!“ е също толкова ефективно, колкото, да кажем, подобно заклинание „Равенство – да! Неравенство – не!“ при доминираща капиталистическа пазарна икономика.

„Пазарното общество“, каквото и да значи това, е иманентно присъщо на капитализма.

 

    7. Какви са вижданията за социалистически проект у нас - чрез форми на социализация на икономиката и обществото с перспектива демократичен социализъм или въз основа на носталгията по държавния социализъм?

 

Въпросът съдържа много ценно признание, а именно че има голяма носталгия към „реалния социализъм“ от времената на НРБ и СИВ, независимо от „отклоненията“ и „дефектите“, които са могли да бъдат „ремонтирани“. Да, за много хора, особено за тези, които са 60+ години и помнят, миналото изглежда по-добро, по-справедливо, по-свободно (особено за развитието на личността) и даже по-културно (!) от настоящето.

Общите форми на сегашния „социалистически проект“ при транснационален капитализъм наподобяват бански костюм на фона на януарска зима. А именно: проектът на социалистическите партии, клонящи към социалдемокрация, е преразпределителен капитализъм, „капитализъм с човешко лице“, змия с човешка глава.

По-добрите варианти за бъдещето, които са възможност за социалистите (очистени от сиромахомилски, либералдемократски и социалдемократски влияния) и обединената левица са прокарването на система от комплексни целеви програми за 15-20 годишен период: за демографско развитие, за опазване и възпроизводство на природната среда, за социално равенство на достъпа, за развитие на структурата на националната икономическа система и т.н. И като продължение, за „социализъм на включването“.

 

 Какви са възможностите и ограничителите на „външния фактор“ за реализацията на социалистически проект в България - член на ЕС и на НАТО, като страна, пресечна точка на приоритетни геостратегически интереси в трансформиращия се многополюсен свят?

 

Ако България не се съобразява с основните играчи, особен към тези, на които принадлежи 99% - Европейския съюз, рискува да й изключат контакта от щепсела, т.е. да й спрат захранването, да й наложат санкции и да й намалят показно съучастието в общите решения.

И сам воинът не е воин; но ако България търси подобни на себе си „приятели“ и такива със сходни интереси, колективното действие може да бъде по-продуктивно, макар и в някакви скромни рамки. По-добре под чадър, отколкото гол на леден дъжд.

Не е тайна, че страната ни се учи в движение, идеята за Западните Балкани е ценна сама по себе си; идеята че не само Берлин и Вашингтон са „винаги прави“, но и че с Русия, Турция и Китай, например, също трябва да отстояваме позиции на един мирен свят, без незаконни санкции и сходни интереси за равенство, също намира добър прием на българска почва. „Ледът се пука, господа политици!“

 

    1.    Какъв е пътят на българския социализъм през изминалите 130 години – исторически постижения и поражения?

 

Може България да се е включила в системата на капитализма твърде късно – чак след Освобождението, но някои от най-известните теоретици на социализма като Димитър Благоев и най-известните дейци на международното работническо движение (и комунисти, които приемат че социализма е първата фаза на бъдещата социално-икономическа система) като Георги Димитров, са жалони за бъдещето, които не могат да бъдат пренебрегвани, освен от водачи-слепци.

Прибавете към това онези години след Втората световна война до 1990 г., които изведоха България от групата на най-слабо развитите страни (по-късно започнал капитализъм) и я вкараха в горната подгрупа на средноразвитите страни – това е такъв практически опит, който малцина страни притежават.

Най-важното е че и социалистическата теория, и социалистическата практика, независимо от резонните окайвания на съдбата на България, оставят трайно своя отпечатък, чрез който изпреварваме в много отношения и САЩ, и други развити страни: годишен платен отпуск (САЩ нямат) и 40 часова работна седмица; дългосрочен платен отпуск по майчинство (САЩ нямат, други страни имат по-кратък срок); обществена пенсия за стаж и възраст; безплатно или символично платен достъп до обществено образование и обществено здравеопазване и т.н. И нещо, което боде очите на реставраторите на капитализма: високата култура от времената на „реалния социализъм“ – книги, филми, музика и т.н., които остават ненадминати по количество и качество; чалгата, „миските“, „мисирките-преститутки“ и откровената простащина на управляващите са чудесна илюстрация на постиженията на „реалния капитализъм“.

 

    2. Какви са подходите и формите за изграждане на широко ляво движение въз основа на социалистическите ценности, закрепени в Програмата на БСП „Свободни граждани; Справедлива държава; Солидарно общество“ – свобода, справедливост, солидарност, равенство, мир, труд, хуманизъм, хармония между човека и природата, родолюбие?

 

„Демократична левица“, „Коалиция за България“, по-късно „БСП за България“, имената – едно след друго разкриват физиономията и обхвата на организацията. Широката организация на левицата най-точно се изразява в „Демократична левица“; „Коалиция за България“ е най-неопределено като съдържание – за каква точно България?; „БСП за България“ е най-стесненото като формирование, а наименованието е претенциозно и нарцистично – 99% от гражданите не знаят кои са „другите“ от коалицията.

Ценностите, заложени в Програмата на БСП, са едно на ръка; те може да са прекрасни и приемливи за известните 99%. Другото, което също е важно, е авангарда на партията (все пак хора се сдружават с други хора в коалицията, а не само парадните ценности са важни); пак по този повод, никой не може да си представи Димитър Благоев или Георги Димитров като членове на Българската капиталистическа партия, но и никой не може да си представи милионери и едри новобогаташи в ръководството на Българската социалистическа партия. А такива присъстват и то не един или двама, това е проблем на възприятието; колко е делът на работниците в това ръководство? Накрая, водачеството също е казус, все още е видимо повече като „анти-ГЕРБ“ и с „идеи на парче“, отколкото с ясна посока на движение.

Ако БСП желае искрено Modvs Vivendi с левицата (а това „моментът“ го иска!), трябва да размисли както върху наименованието на коалицията, така и върху минималната програма, която да позволи разширяването на контактната територия, а също и върху контактьорите от и с БСП. Проблемите не са равни на тези на Мечо Пух („Колкото повече, толкова повече“), а се коренят в привлекателността и чистотата на бъдещите партньори, в това отношение е необходима повече хигиена, даже повече, отколкото към COVID-19.

 

Дано се случи!

 

 

i И до днес теорията за еволюцията се разглежда доктринерски и „политкоректно“, като „…катастрофата, която теорията за еволюцията е причинила на планетата“. Цитирано по: Петков, Елиян. Общественото приложение на еволюционната теория. http://www.homeschoolingbg.com/index.php?id=52

ii Оруел, Джордж. Не оставяй аспидистрата да увехне. Издателство „Кръг“, С., 2021 (първо издание на езика на оригинала: 1936 г.).

iii https://www.worldometers.info/world-population/ (проверено на 26.1.2021 г.)

iv https://ourworldindata.org/economic-growth (проверено на 26.1.2021 г.)

v Гор, Ал. Неудобната истина: проблемът за глобалното затопляне и какво можем да направим за разрешаването му. Издателство „Младинска книга”, С., 2008 (2006).

vi Мейсън, Пол. Посткапитализмът. Пътеводител за нашето бъдеще. Издателство „Изток – Запад“, С., 2016 (2015).

vii Селени, Иван. От държавен социализъм към посткомунистически капитализъм. Издателство „Изток-Запад“, С., 2019.

viii Тъй като Fortune 400 съответства на най-богатите 0,00025 процента от домакинствата в САЩ, може би „пролетариатът“ може да бъде определен като най-ниските 99,99975 процента?

ix Стиглиц, Джоузеф. Цената на неравенството. Как днешното разделено общество застрашава бъдещето ни. Издателство „Изток-Запад“, С., 2014 (2012); Пикети, Тома, Капиталът ХХI век. Издателство „Изток-Запад“, С., 2018 (2013).

x Дуранкев, Боян. 30 години „преход“. От къде тръгнахме, докъде стигнахме и алтернативи за бъдещето. В: „Преходът” – очаквания и реалности“. Издателство „Авангард Прима“, С., 2020, с. 60-71.

xi Дуранкев, Боян. Десницата, левицата и алтернативите пред нашето общо бъдеще. Списание „Ново време“, Брой 7-8, юли-август 2020, с. 35-50.

xii Дуранкев, Боян. БСП и левицата: поуките от миналото, решенията за бъдещето. В: „Политически хоризонти“, Бр. 5, Октомври 2020, с. 23-48.

xiii Науката отдавна е намерила нужното решение. Виж по-подробно: Матеев, Е., Структура и управление на икономическата система. Второ издание. Издателски комплекс на УНСС, С., 2015.

xiv https://landreport.com/americas-100-largest-landowners/ (проверено на 28.01.2021 г.)

xv България на три ферми. https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2017/05/12/2969394_bulgariia_na_tri_fermi/

xvi https://news.bg/economics/rzs-razkri-oktopoda-v-zemedelieto.html

 

 

Източник:  списание „Ново време“, бр. 1-2, 2021

 

 

 

 

 

понеделник, 1 март 2021 г.

Долу лапите на атлантизма от Трети март! – Симеон Миланов

Преди няколко дена изразителите на волята на реалния (не конституционният, а реално властвуващият чуждестранен) суверен у нас, а именно Атлантическият съвет, написаха грозна и гнусна публикация, която има за цел да напада националния празинк на България - 3 март. Според съпредседателя на Атлантическия съвет, доц. д-р Момчил Дойчев, 3-ти март не трябвало да бъде национален празник на България.

В седем доста неясни и мъгляви точки, политологът от Атлантическия съвет се опитва да се аргументира, защо 3-ти март не трябва да бъде празник на българите. Според него той не само, че не обединявал и сплотявал българите, но и бил пълно отрицание и поквара на критериите за сплотен и вдъхновен народ.

Така например, той твърди, че на 3-ти март 1878 година, Русия и Османската империя подписват предварителен, а не окончателен договор за мир, поради което споразумението от Сан Стефано едва ли не няма никакво значение. Това, което лицето Дойчев не разбира или не иска публиката му да разбере е, че макар и действително прелиминарен, Санстефанският мирен договор е първото международно споразумение, на което България фигурира отново на картата след близо пет века на, както евроатлантиците казват, "османско присъствие". Фактът, че подписването на Санстефанският договор се проточва сравнително дълго време е ясно показателен, че това не е просто формален акт, а съвсем реални преговори между Петербург и Цариград.

И точно, защото преговорите между от една страна граф Игнатиев, княз Алексей Церетелев и други, и от друга страна външният министър Сафвет паша вървят бавно, като турците в типичния си маниер се опитват да протакват (знаейки, че могат да разчитат на подкрепата на западните сили и особено Англия и Австро-Унгария), се налага руснаците да придвижат голям отряд от 10,000 войници близо до османската столица. Дори руската главна квартира се мести от Одрин в Сан Стефано, за да се покаже на турците, че номерата и протакванията няма да проработят.

Ако, както евроатлантиците и русофобите у нас твърдят, Санстефанският договор е без никакво значение, то защо османците със зъби и нокти спорят по всеки въпрос? Защо делегацията на Османската империя настойчиво възразява срещу очертаните от руснаците граници на новосъздадената българска държава? Нали, според нашите съвременни евроатлантици, приятели на САЩ, Турция и други стожери на справедливостта, договорът няма никакво значение? Защо тогава преговорите за постигането на този договор са толкова мъчителни и османците се борят за всяка точка?

Да, факт е, че и в Петербург и в Цариград са наясно, че великите сили ще преразгледат договора и дипломатическата битка тепърва предстои. Но именно на 3-ти март в Сан Стефано са положени основите на възродената българска държавност.

Впрочем, показателен факт е, че след Освобождението 3-ти март се чества възможно най-тържествено. Забележете, в епохата на личните авторитарни режими на Фердинанд и Борис Сакскобурготски, които родните евроатлантици и антикомунисти така величаят обикновено, 3-ти март се чества! Едва ли някой може да изкара Фердинанд Сакскобурготски или Борис III русофили, комунисти и агенти на НКВД и ГРУ? Въпреки че за нашия евроатлантически гений, Бог знае само какво е възможно.

След това доцентът-атлантик продължава с хулите си срещу нашия национален празник, като казва, че не трябва да го отбелязваме, защото в Сан Стефано не присъствали българи.

Но доц. Дойчев, ще ни кажете ли кои и какви българи могат да присъстват през 1878 година на подписването на мирен договор между две империи? България не е съществувала от 500 години, след като нашите атлантически съжителстващи приятели османците я унищожават през 1396 (или 1422) година. Към 1878 година няма български дипломати. Няма български институции. Няма как да бъдат допуснати българи в Сан Стефано, защото България не е субект на международната система. И точно заради това, ние българите, за разлика от атлантиците, празнуваме 3-ти март - защото след тази дата българската субектност се завръща отново!

Трета точка на доцента е, че 3-ти март утвърдил "неосъществимия мит за Сан Стефанска България". Тя била очертана с оглед на "чужд стратегически интерес". Много интересно, какви са били стратегическите интереси на българите по това време? Нека доцентът ни каже дали те са съвпадали с тези на любимата му Англия, която в Берлин най-яростно настоява за разбиването на "неосъществимия" "мит" за Сан Стефанска България.

Така или иначе, Русия е имала стратегическите си интереси и желание за присъствие на Балканите, но нима това е грях? Нямат ли днес американските приятели на доцент Дойчев също стратегически интереси на Балканите? Или бомбардират полуострова с обеднен уран само по хуманитарни съображения?

За наше българско щастие, руските стратегически интереси съвпадат с българските. И в това няма нищо лошо. И да, Сан Стефано е идеал, защото въплащава мечтите на българските възрожденци за една свободна България на територията на трите ни изконни историко-географски области - Мизия, Тракия и Македония. Това, че този идеал не се осъществява е продукт преди всичко на брътвежите и интригите на британската, австро-унгарската и в по-малка степен германската дипломации.

Но войната не може да се свежда само до желанието на Русия да вкара в своята геополитическа орбита балканските славяни, най-важни от които са българите. Добре известно е, че в началото на войната в Петербург има сериозни съмнения дали Руската империя е готова за реванш срещу османците, имайки предвид загубата в Кримската война и опасността от нова англо-турко-френска коалиция (своего рода предшественик на любимото на Атлантическия съвет НАТО). В управляващите кръгове в Петербург, сред някои има сериозни настроения, които са против войната с Османската империя.

Освен това, това, което непознаващите руската история и общество от онази епоха наши атлантици и драскачи в България не знаят, е, че друг мотив за обявяването на война на Османската империя от страна на Русия, се дължи и на обществените настроения в нея. Никога преди или след това, славянофилското течение и настроения не са били толкова силни в Русия. Цялата руска преса - либерална и консервативна изразява най-дълбокото съчувствие на руснаците към поробените българи.

Това е все пак и епоха, в която Руската империя претърпява сложни социални и обществени промени, които разтърсват цялото руско общество. И точно заради тези промени, опасните революционни течения и обществените настроения в страната, от имперското правителство са принудени да обмислят сериозно войната срещу Турция за българската кауза.

Всеки историк и изследовател, който се интересува от руската история, печат и общество от онази епоха е наясно, че именно общественото мнение в Русия, изиграва огромна роля в решението на император Александър II да обяви война на Високата порта и да изпрати стотици хиляди руснаци и други жители на империята да се сражават на Балканите (и в Кавказ).

По-нататък, атлантическият доцент твърди, че "митът за Сан Стефанска България подменя идеала за чиста и свята република". Този "мит" бил особено вреден днес, "когато патриотарството и безмозъчният популистки национализъм се опитват, за съжаление доста често успешно, да подменят демократичния патриотизъм и републикански идеал".

Аз честно казано, уважаеми читатели, не разбрах какво лицето Дойчев има предвид. Кой е този "републикански патриотизъм", който е по-различен от патриотизма на хората, които честват и почитат Трети март? Нима на 3-ти март празнуват монархисти, в противовес на републиканци? Не мисля.

Естествено доцентът най-вероятно се опитва да направи разграничение между това, което според него е "безмозъчен национализъм" и идеологически неолибералните доктрини, които се изповядват от Атлантическия съвет. Иначе казано, не трябва да празунаваме трети март, защото не съвпада с идеологическите догми на (без)родните атлантици. Не е неолиберално. Не е троцкистко. Не е джендър френдли. Не е "инклузивно" и "мултикултурно".

Това много напомня на реториката в окупирана Германия, където единствената легална форма на патриотизъм е т.нар. "конституционен патриотизъм" - т.е. безпрекословната подкрепа на лоялните бюргери за наложения от Съединените щати органически устав (а не конституция) на съвременна Германия.

Изненада ли е, че реториката на американските "приятели" в Германия и България си прилича? Едва ли.

Освен това, според Дойчев, националният ни празник утвърждавал комплекса на българите за малоценност. Истината е, че тук е прав - сред част от българите има наистина комплекс за малоценност. Но не е този комплекс за малоценност, който от Атлантическият съвет смятат, че имаме. У нас съществува една клика от псевдоинтелектуалци, не повече от 1-2-3 % от населението, която изпитва един вечен комплекс за малоценност. Те се комплексират от това, че българите "не сме като американците", "като европейците". Комплексират се, че не сме католици или протестанти, а православни. Комплексират се, че пишем на кирилица (вторият най-любим президент на атлантиците след Плевнелиев - Петър Стоянов дори беше казал, че трябва да се води дебат за приемането на латиницата). Комплексират се въобще, от всяка изконно българска черта и характеристика, която не съвпада в техния полиран и изчистен образ, които си въобразяват, за една несъществуваща и имагинерна западняшка България, която ще бъде абсолютно идентична със западните страни и во веки веков лоялна на НАТО и САЩ.

Но господа атлантици, и аз и вие знаем, че това е само блян на "умните" и "красиви" хорица от няколко централни софийски улици. България има собствена уникална култура, история, вяра и път, които са различни от западните и "европейските". И да, българите и руснаците имаме много общо и сме част от една и съща цивилизация. В този смисъл, както често обичам да казвам, цивилизационният ни избор е направен от княз Борис-Михаил Покръстител през 9-ти век, а не от Соломон Паси през 2004 година.

Тъй че не ние българите имаме комплекс за малоценност. И доколкото той съществува, не е създаден от празнуването на нашето освобождение от Османската империя, което се отбелязва на 3-ти март. Комплекс за малоценност имат атлантиците у нас, които не могат да се примирят, че българинът е православен, славянин и балканджия и празнува национален празник, който не се вписва в картинката на геополитическата агресия на НАТО и САЩ срещу нашите цивилизационни братя, руснаците.

Освен това, съпредседателят на Атлантическия съвет твърди, че 3-ти март разделял българите на "русофили" и "русофоби". Не господа атлантици, националният ни празник не ни разделя на "русофили" и "русофоби". Атлантическите неолиберални хунвейбини, които се стараят да се харесат на шефовете си и да заработят грантовете го правят.

Така или иначе, обикновено за "русофоби" у нас се определят хора, които не харесват Русия точно заради тези й културни, цивилизационни и обществени черти, които тя всъщност споделя с България и българския народ. В този смисъл русофобите у нас могат да бъдат приравнени на българофоби, дори и сред някои от тях това да е от някакъв криворазбран псевдо-национализъм, свързан с Първата и Втората световна войни.

Българите не са разделени от трети март на "русофоби" и "русофили", а на български патриоти и прикрити или неприкрити българофоби-атлантици. Едните обичат родината си България, вписват се в националната си българска култура, уважават в здравословна степен Русия, обичат братския руски народ и се прекланят пред тези, които загинаха за свободата ни, без да бъдат сервилни към Руската федерация (каквито са атлантиците пред Съединените щати и агресорския военен алианс НАТО). Как можем да не се прекланяме пред хилядите руснаци, които се записаха като доброволци за войната срещу Османската империя? Как можем да не се прекланяме към тези, благодарение на които се появихме на картата след пет века най-отвратителна чуждоземска тирания?

Българите знаят много добре, че ако не беше Руската империя, дори и тя да е имала геополитически интереси (което явно не е грях, ако става въпрос за интересите на САЩ или Англия), можехме да споделим съдбата на арменците, от които милиони бяха избити от "съжителстващите" и "толерантни" османски турци.

Нашето уважение към Русия (включително желанието ни за приятелски и добросъседски отношения в 21-ви век), обичта ни към идентичния ни по език, култура, вяра и дори и кръв руски народ и почитта ни към руските войници, офицери и казаци, които се сражаваха при Плевен и на много други места, не е сервилност и не е комплекс за малоценност. Уважението и братските чувства могат да съществуват само ако първо си даваме сметка за собствените си интереси и да, не е задължително те да се припокриват на 100 % с интересите на руския народ и държава - нито сега, нито през вековете. Но важното е, че по-дълбоки неща ни обединяват, отколкото ни разделят.

Но да се върнем на патриотите и българофобите. От едната страна описах патриотите. От другата са българофобите. Те мразят Русия, но по същество всъщност мразят България. Русия не била достатъчно западна и европейска за тях, поради което я мразят. Но по същата причина имат комплекс за малоценност и за България. Често с подигравка те наричат РФ "Руслямска държава", защото в Русия днес православните ценности и култура преживяват нов разцвет. Но именно поради същите залегнали и у нас българите православни ценности и култура, нашите атлантици се гнусят от собствения си народ. Мразят руснаците, защото не са модерни и не пишат на латиница, но мразят и собствения си народ, че изпада в "мракобесно" упорство и държи за славянската азбука, създадена по нашите земи.

Те искат да ни вземат Трети март не само, защото този празник не се вписва в наратива на геополитическата конфронтация, но и защото те, няколкото хиляди атлантици у нас, са тези, които изпитват комплекс за малоценност.

Между другото, случайно ли е, че тържествата за националния празник на Шипка са отменени, уж заради Ковид-19, но пък няма никакви проблеми да ходим на кръчми?

Не, не е случайно - това е новата атлантическа "България" (кавичките са нарочно сложени). Или поне привнесените по изкуствен начин и от чужбина тела в националния ни организъм, искат да я направят такава. Но няма да успеят. Българинът няма да им даде нито 3-ти март, нито Шипка, нито вярата и историята си!

 

"И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,

спомня тоз ден бурен, шуми и препраща

славата му дивна като някой ек

от урва на урва и от век на век!"            

 

 

 

 

 

Източник: Поглед инфо, 01.03.2021