Търсене в този блог

понеделник, 10 февруари 2025 г.

Как да спасим погубеното ни училищно образование – Велиана Христова

 

За пореден път МОН се захвана да прави кардинални промени в училищното образование, и пак на парче. Така е вече от доста години. А ако има отрасъл, който изгражда обществото и определя развитието на една страна във всички сфери, това е образованието. Не икономиката, не технологиите. Образованието влиза във всеки дом и засяга всеки българин. Особено базовото. В училището се ражда и умира всяко общество.

През 1990 г. системата на българското образование бе обявена за еталон за Европа. Съветваха ни да не я променяме. През 1992 г. Швейцария заимства официално нашата система конкретно за професионално образование. От тогава насам ние сринахме образователната си система, професионалното образование включително - на етапи, но последователно. През 1991 г. с консенсус между политическите сили бе приет един доста добър Закон за народната просвета, но и в него - заради появата на ДПС и изучаването на майчин език, бе направена първата крачка, училищата бяха разделени на държавни и общински с различни правила, за да може в общинските да се изучава майчин език. Вторият съществен удар бе нанесен през 1999 г., когато Световната банка ни наложи да закрием стотици малки училища, понеже не били... икономически изгодни. Третият удар дойде през 2000 г., когато финансовият министър на НДСВ Милен Велчев буквално преписа английския тип финансиране на училищата по брой деца на принципа “парите следват ученика”. Става дума не за делегираните бюджети, а за начина на формирането им. След това министър Симеон Дянков нанесе невиждан погром върху секторите на знанието изобщо, като оряза неимоверно парите им. Междувременно се правеха промени в учебните програми, но след приемането на новия Закон за предучилищното и училищното образование (ЗПУО )в края на 2016 г. бяха буквално съсипани учебните програми по два предмета, определящи манталитета, мисленето, общата култура и националното самосъзнание на младите хора - историята и литературата.

Така стигнахме до днешния ден, в който българското училищно образование се озова в дълбока криза. Всеизвестни са резултатите от международното изследване PISA, нашите младежи в знанията и уменията си са на последните места в Европа, те масово не разбират това, което четат, не умеят да изразяват мислите си, дори когато имат такива. А след завършването на средно образование над 11 000 младежи от намалелите до 63 000 души випуски заминават за чужбина. Наскоро излезе международна статистика, според която възрастните хора в България са на 12-о място в света по качество на знанията си, а младите - на 89-то място. Без коментар, както се казва.

Ето защо е крайно време началното, основното и средното образование да заемат безусловно мястото си на национален приоритет в дейността на всички държавни институции и в обществото. В програмите на всички партии виждаме декларации за приоритет на образованието, но вижте на кое място се поставя то - някъде преди спорта. Проблемите са огромно количество, поради което на сегашния етап са необходими незабавни действия зарешаване на най-неотложните. В най-скоро време трябва да бъдат предприети конкретни действия за постигане на необходимия обрат в основните сектори на образователната система:

 

Анализ за резултатите от училищния закон

 

От приемането на ЗПУО изминаха повече от 8 години, а според законите на страната след първите пет години трябва да се направи оценка и подробен анализ на неговото въздействие. Общият анализ сочи, че законът се нуждае най-малкото от преработка и промени. Най-малкото е, че трябва да се върнат святите думички Учител и Просвета. Същевременно следва да се обсъди и вариант за изработването на изцяло нов закон, за да няма отново промени на парче, които си противоречат.

 

Инвестиране на средния за ЕС процент от БВП за образование

 

Основен параметър, определящ мястото на публичен отрасъл като образованието в държавата, е процентът от Брутния вътрешен продукт, заделян за него от хазната. Ние по принцип изоставаме в публичните си разходи. Според данните на Евростат за 2023 г., страните от ЕС отделят в бюджетите си за публичната сфера средно 50 % от своя БВП.  Води Франция с 57, 3%. Най-бедната страна в Европа – България, е намалила публичните си разходи до… 39,8% от БВП за 2023 г. И сега от сутрин до вечер се говори за свеждане на дефицита до 3 %, примерно чрез ново орязване на публичните харчове. Специално за училищното образование в ЕС през 2023 г. заделят средно 4,9 % от БВП (във Франция – 6,6 %), докато в България през 2024 г. неговото финансиране бе сведено до 3,9 % от БВП. Очевидната цел за страната ни трябва да е постигането поне на средния процент за Евросъюза, за да компенсираме поне малко нашето изоставане в това отношение.

 

Промяна в начина на формиране на делегираните бюджети

 

Финансирането по формулата “парите следват ученика” доведе до огромно разслоение и неравнопоставеност в качеството на образованието в големите и малките селища, в големите и малките училища. Трябва да се обмислят вариантите за финансиране не по брой ученици, а потребностите на обучението и обществото. Достъпът до качествено образование и материалната база трябва да са еднакви във всички училища. Заплащането на учителския труд да не пада под 125% от средната работна заплата. Да се обвърже и с постигнатите резултати.

 

Преработване на учебните програми

 

Сега всеки ден се говори и се обсъжда промяната на учебните програми, но се акцентира главно върху намаляване на обема, прехвърляне на учебен материал между класовете, технологичните умения на учители и ученици, преминаване от “зубрене” към приложни умения, участие на бизнеса в съставянето им. Главното обаче, на което не се заостря вниманието, е, че учебните програми по всеки предмет трябва да бъдат съставени чрез комплексното им обмисляне, в цялостна рамка, за целия период от първи до 12 клас. Не е добре обучението в училище да се сведе само до практически и технологични умения. Усвояването на базовите познания по всеки предмет са главното, особено в основното образование.

Особено значение за изграждането на мислещи личности с национално самосъзнание имат учебните програми по два предмета - история и литература. Изучаването на история следва да бъде удължено и в гимназиалния етап до 12 клас във всички училища, а не то да бъде прекратено в 10 клас. Защото базовите знания по този предмет трябва да са еднакви и за бъдещия литератор, и за бъдещия инженер. Изобщо - за българина в бъдещето. До завършването на гимназията учениците забравят това, което са учили и не е чудно, че млади хора в горните гимназиални класове смятат, че поемата “Септември” на Гео Милев се отнася за... Априлското въстание. В училището трябва да има предмети “Българска история” и “Българска литература”, а не цялата история на България да се вмества в два класа - 7-ми и 10-ти, което не позволява на учителите да преподадат материала и на учениците - да го усвоят.

Децата днес са коренно различни отпреди и се променят всяка година заедно с новите технологии и това налага нов начин на преподаване, защото можещи и свободни хора се изграждат чрез базовото знание, преподадено и усвоено с използване на технологиите. Не е препоръчително обаче изкуственият интелект да се извежда над всичко в обучението, защото в училище той може да нанесе и огромни вреди, както предупреждават и западни анализатори. Дори в интернет ще прочетете шегата, че изкуственият интелект се появява там, където изчезва естественият.

От програмите по история трябва да се премахне очевидната политическа намеса, политическият подбор и тълкуване на събитията, за да се премине от политическа употреба на историята към преподаване на реалната история. Въпросът е не да се зубрят дати, а да се осмисля случилото се в различните периоди. В предмета Литература пък в първите класове на прогимназията трябва да се премахне измисленото делене по теми, а не по периоди или страни, защото смесването на наши и чужди автори от различни епохи обърква децата, които за пръв път ги изучават като отделни предмети. Не може децата за пръв път да се запознават с Иван Вазов едновременно с Джерълд Даръл. Или да учат “Хайдути” на Ботев заедно с “Легенда за рома”. И е съвсем абсурдно “Градушка” на Яворов да попада в темата Природа. Кашата в главите на децата става пълна. Осмислянето на общи идеи в литературата у нас и по света трябва да става в контекста на епохите - нов по-горните гимназиални класове.

И нещо много важно - крайно необходимо е най-сетне да се премахне академизмът от учебниците, учениците се занимават не с литература, а с литературознание. Цели абзаци от учебниците са написани така, че са напълно неразбираеми за учениците и дори за родителите, които искат да им помогнат. А и не е нормално едно и също произведение да се изучава по отделни откъси, при това - включени в програмата на различни класове.

 

Не на безконтролното проникване на НПО в училище

 

Един от съществените проблеми в последните години е участието на фондации и сдружения, на НПО, в учебния процес. Някои от тях - добре финансирани от чужди държави и подчинени на техните цели. Сега влизането на НПО в училище се решава само от конкретния училищен директор и това води до корупция и извращения. Решението е чрез закона да се въведе контролиран от МОН допуск на НПО до училищата и контрол за тяхното участие в обучението.

 

Изработване на правила за дисциплината

 

Днес се спори дали да се върне оценката за поведение в училище. Въпросът за поведението в училище може да се реши, като се въведат правила за дисциплината и се контролира спазването им. Стресовата образователна среда, агресията на учениците и намесата на родителите без правила сега отказват мнозина учители от професията. Според рейтинговата система, над 40 на сто от завършилите педагогика изобщо не работят като учители. Следва да се изработят правилата за отношенията учител-ученик-родител.

 

В по-дългосрочен план

 

Учителската професия следва най-сетне да стане регулирана професия. Трябва да се въведе допълнителна квалификация, особено за началните учители. Необходим е анализ на професионалното образование, да се види как да се използва онова, което бе загубено от предишната система, за да се подобри мрежата от професионални училища, да се оборудват те подобаващо, а не само да се говори за връзката им с бизнеса; чрез данъчната система трябва да се поощряват фирми, които финансират училища и дават стипендии за ученици, както и за такива, които осигуряват работа за завършилите професионални училища.

Има и много други проблеми в образованието, но съсредоточаването с действие дори само върху изложените дотук, ще доведе до осезаем ефект.

 

Източник: Поглед.инфо,  10 февруари 2025 г.

 

 

 

 

 

 

петък, 7 февруари 2025 г.

Съдът на историята е за реални престъпления – д-р Анко Иванов

 

На 1 февруари 2025 г. антикомунистите отбелязаха 80 години от произнасянето и изпълнението на присъдите на първите два състава на Народния съд по Наредбата-закон за съдене виновниците за въвличане България в световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея. На следващия ден (2 февруари) редица сайтове продължиха да втълпяват на масовите потребители на информация щампата: „Жертви на комунизма“. В началото на февруари имаше и няколко специализирани телевизионни предавания по Евроком (Горан Благоев), Скат и др. телевизии. Историческата истина и факти за антикомунистите и по същество неофашисти няма значение. Вярно е само, че преди 80 години на 1 февруари 1945 г. са произнесени и изпълнени първите смъртни присъди, постановени от Народния съд. Тази дата в България погрешка се чества от десните евроатлантици, русофоби и антикомунисти като ден за памет на „Жертвите на комунизма“. В това словосъчетание има тенденциозна игра с думите, с което се деформира историческата истина.

Става дума не за жертви, а за осъдени от съда под наблюдението на Съюзната контролна комисия (СКК – представители на САЩ, Великобритания и СССР) в изпълнение на съглашението за примирие с България. Става дума за престъпници, наказани от съд, независимо дали на някого му харесва или не му харесва този съд и неговите решения. Присъдите са възмездие за виновно извършено опасно обществено деяние предизвикало смърт, нараняване и инвалидност на други хора, довело до унищожаване на живот по политически причини, материални разрушения и щети. Престъпленията са доказани чрез документи и свидетелски показания.

В цялото това самоцелно почитане на паметта на „жертвите на комунизма“ правят впечатление няколко основни манипулативни линии: разглеждане на Народния съд извън контекста на общоевропейското дефашизиране и наказване на престъпленията и престъпниците; тотално премълчаване на предисторията и най-вече причината за появата на Народния съд; априорно възприемане на невиновността на осъдените фашистки престъпници; политическо деформиране на историческата истина и историческата памет.

Невярната теза за „жертвите на комунизма“ се тиражира официално от министър-председателя Желязков, от екрана на БНТ, от ръководителя на Държавната агенция „Архиви“ (ДАА), от сайтове, от политици и журналисти, хванали се на общото антикомунистическо хоро. Хороводец на неверните антикомунистически твърдения стана известната телевизионна коментаторка и собственик на сайт „Мадам В.В.“ Само в две изречения въпросната дама изписва няколко неверни неща: „Цяла България се поклони пред жертвите на комунистическия режим“, „червен терор“, „народен съд, който действа против текстовете на Търновската конституция“. Нито цяла България се е поклонила, нито режимът (1944-1946) е комунистически, нито има „червен терор“. А Народният съд съответства на недействащата Търновска конституция. Предният ден в същият сайт в статията правилно се подчертава и отстоява тезата, че наредбата-закон не ѝ противоречи.

 

В цялата тази боза, нека се опитаме да внесем някаква яснота.

Първо, средствата за масова дезинформация не си направиха труда да опишат международната практика в Европа за възмездието за престъпленията на фашистите и нацистите по време на Втората световна война. В международен план българският Народен съд е бил напълно легитимен и напълно съответства на положенията, изработени от победителите и от новосъздадената ООН. Когато в САЩ държавният секретар Кордел Хъл е за „незабавно обесване на лицата, виновни за тази война“ в България в позив на БРП се иска народен съд за „катастрофаджиите  Борис и филовци“ (1). На 3 юни 1943 г. по радио „Гласът на Америка“ президентът Рузвелт посочва, че „Ние с днешните водачи … на хитлеристки и фашистки правителства компромиси няма да правим. Тези, които днес управляват България , не ще я управляват, когато войната свърши …. Те ще бъдат съдени като криминални престъпници за многобройните си безчинства“(2). Съюзниците от Антихитлеристката коалиция на 30 октомври 1943 г. приемат Декларация за отговорността на хитлеристите за извършените зверства. В нея пише, че престъпниците, участвали в зверства, убийства, екзекуции ще бъдат изпращани обратно в местата на техните престъпления и „ще бъдат съдени на място от народите (к.м.), над които те са извършили насилия“. (3)Да, „от народите“, а не от старите фашистки съдилища и по фашистки правила. Поради това регентите и министър-председателите и някои министри, които са били арестувани и изпратени в Москва, са върнати обратно в България за да бъдат съдени на българска територия от български съд, от българския народ.

На конференцията в Ялта Чърчил, предлага идеята след съставянето на списък, попадналите в него веднага да бъдат екзекутирани, щом се установи самоличността им. Но тя не се приема, а се налага становището за съдене. Следва разглеждане на този въпрос и на Потсдамската конференция на ръководителите на трите държави (17 юли – 2 август 1945 г.). В съглашението от тази конференция в чл. 6 пише, че „нищо в настоящето съглашение не намалява компетенциите и не ограничава правата на националните или окупационните съдилища, които вече са създадени или ще бъдат създадени (к. м.) на всяка съюзна територия или в Германия за съдене на военните престъпници”(4). По този начин се легитимират и създадените преди това съдилища. Определени са и престъпленията, за които лицата подлежат на съд: против мира, против човечеството и военни престъпления. На 8 август 1945 г. правителствата на СССР, САЩ, Великобритания и Франция сключват съглашението за съдебното преследване и наказване на главните военни престъпници. Специално за България задържането и съденето на престъпниците от Втората световна война е следствие и от Съглашението за примирие, подписано в Москва в края на октомври 1944 г., много преди присъдите на Народния съд.

Народният съд не е български „принос“ в европейската дефашизация. Той е част от нея и има своите национални особености. Дефашизацията и денацификацията  се разбират чрез Оксфордския тълковен речник на английския език като: „Процесът на изправяне пред правосъдието на лидерите на националистическия режим в Германия и прочистване на всички елементи на нацизма от обществения живот, осъществен най-вече между 1945 и 1948 г.“(5) Съденето на виновните за Втората световна война и за престъпленията в отделните страни има специфични съдържателни елементи, различни форми и обхват.

В Италия са осъдени на различен срок затвор 50 000 души. Но от районите на полуостров Истра и Далмация (Задар и Риека) на италианска територия са били депортирани почти 350 000 италианци, а само в Далмация от югославските партизани са били убити между 10 и 20 хил. италианци. В Германия има много сложна система от съдилища под различна юрисдикция (на САЩ, Великобритания, Франция, СССР, ГФР и ГДР, Полша и др. страни). На Нюрнбергския процес са осъдени на смърт 12 най-видни германски фашисти. Проведени са 12 малки Нюрнбергски процеса. В отделните окупационни зони също има множество съдебни състави и процеси. Формират се специални съдилища, които не съществуват в старата съдебна структура и не са предвидени от Ваймарската конституция. Делата за германските престъпления срещу съюзниците се гледат само от трибунали на победителите. По същество има пълна отмяна на нацистката германска правосъдна система. В Германия работят 545 трибунала в състав от председател, прокурор и двама или трима експерти.(6) В Германия и Австрия, почти изключително само в Германия, са наказани със смърт около 42 000 души.(7) Дефашизацията в Германия и Австрия е ръководена от Контролен съвет на победителите чрез общи разпоредби(8). Във всяка окупационна зона действа самостоятелна съдебна система: американска, британска, френска и съветска; местни германски следвоенни съдилища, намиращи се под опеката на окупационните войски; военни трибунали в окупираните от германските войски страни. Масовите арести и интернирания са провеждани на основата на решенията на Потсдамската конференция (август 1945 г.). В Американската окупационна зона на основата на директивата JCS (Joint Chiefs of Staff) 1067, се въвежда т. нар. „автоматичен арест“, на който подлежали ръководствата на национал-социалистическата партия, висши дейци на СС, СА, всички сътрудничи на Гестапо, СД, политическата полиция, всички офицери на Генералния щаб на Вермахта, съдиите и прокурорите от Народната съдебна палата, нацисти от предприемачите, обществените организации, финансовите кръгове, СМИ и др.(9) На „автоматичен арест“ подлежат и лица, които предизвикват подозрение и са опасни за американските войски и военни обекти. За съденето на фашистките престъпници е приет и действа Закон на Контролния съвет № 10 от 20 декември 1945 г. За изолирането на арестуваните в Германия са използвани 53 лагера, включително бивши нацистски концлагери, като тези в Дахау, Щаумюле, Заксенхаузен, Бухенвалд и др. Общо в американската зона пред трибунали са изправени общо 1914 души, от които 1517 имат присъди: 324 на смърт; 247 с доживотен затвор; 946 на различни срокове затвор. В британската окупационна зона съдят 1085 души и издават 240 смъртни присъди. Във френската зона са осъдени 2107 лица, от които 104 на смърт. Германските военни престъпници били съдени и по списъци и материали, представени от Комисията на ООН за военните престъпления. Тя подготвила 80 списъка с 36 529 имена. По тях в САЩ, Великобритания, Франция, Гърция, Норвегия, Полша и Югославия били проведени 969 процеса срещу 3 470 немски военни престъпници и произнесени 952 смъртни присъди.(10) В Австрия са били лишени от избирателни права 36 000 бивши национал-социалисти, а народните съдилища разгледали 136 829 дела, произнесли 23 477 съдебни решения, осъдени 13 607 души(11).

Във Франция съдилищата разгледали дела с обвинение към 350 хил. души, 45 хил. са били признати за виновни, а 1500 – наказани.(12) На смърт е осъден френския министър-председател Пиер Лавал, съдени са 50 сенатори и депутати.(13) Значим е броят на осъдените интелектуалци във Франция. Съдени са писатели, актьори, журналисти и др. възхвалявали фашизма. Сред тях са осъдените на смърт Албер дьо Жон – журналист, директор на редица вестници, Робер Бразилах – журналист и др. Във Франция има и списък на „нежелателните автори“, чието творби не могат да се публикуват.(13) В Нидерландия след войната са арестувани от 120 до 150 хил. души по обвинение в колаборация с немските окупатори. От тях около 50 хил. са признати за виновни, а 152 -ма са осъдените на смърт.(14) В Белгия за сътрудничество с нацистите се водило разследване срещу 405 хил. д., от които 60 хил. били обвинени в колаборационизъм.(15) Образувани са 346 283 дела. Военните съдилища (трима офицери и двама цивилни) обявяват 4170 смъртни присъди на валонски и фламандски колаборационисти и военни престъпници(16), осъждат 48 835 на затвор, от които 1839 с доживотни присъди. А в Белгия не е имало толкова значимо партизанско движение като в България.(17) В Норвегия на смърт е осъден министър-председателя на колаборационисткото правителство Куислинг. Арестувани били 28 750 души, но значителна част от тях скоро след това са освободени. Почти 30 000 души плащат глоби или са лишени от граждански права, включително правото на самостоятелна стопанска дейност. Членовете на нацистката партия „Национално обединение“ носят колективна финансова отговорност и конфискация на имуществото в съответствие с техния партиен ранг. Съдени и осъждани са множество нацисти за престъпления в концлагерите на норвежка територия. В Гърция съденето на фашистите и колаборационистите е на основата на специален закон от 1943 г. на гръцкото правителство в изгнание начело с Ем. Цудерос (закон № 3221), с който са обявени министър-председателите на колаборационистките правителства и всички министри за изменници на родината и за военни престъпници. Осъдени са министър-председателите Г. Цолакоглу, Й. Ралис и К. Логотетопулос и 33 -ма министри, както и 20 други на различни срокове затвор.(18) Съдебни процеси на фашисти и военни престъпници от времето на Втората световна война има още и в Люксембург, Дания, Финландия.

От направения кратък преглед по страните в Западна Европа може да се направи напълно обоснован извод, че във всички страни има съдебни процеси и наказване на военните престъпници и ръководните фашистки дейци. Това става предимно чрез извънредни съдилища, много често под формата на военни трибунали. Те са под пряко ръководство на американската, британската и френската окупационна власт. Следователно по аналогия с „жертвите на комунизма“ в България би могло да се направи изводът, че в западноевропейските страни осъдените фашисти и военни престъпници са „жертви на либералната демокрация (капитализма)“. В тези окупиращи и окупирани страни на власт са правителства на либералната демокрация. Но осъдените в западноевропейските либерално-демократични страни не ги обявяват за „жертви на либералната демокрация“, а за такива са обявени само осъдените в източноевропейските бивши социалистически страни. В случая става дума за различен подход, размер и съчетание в сравнението с подхода към осъдените от страните с правителства от две различни политически системи.

В бившите социалистически страни съдебните процеси имат своя национална специфика. Отличителна черта за съденето в тях е много широката обществена подкрепа за работата на съдебните състави. Това е логично следствие от антифашистката борба от комунистическите и левите партии в Източна и Централна Европа.

В Германската демократична република (ГДР), т.е. в съветската окупационна зона, военен трибунал съди престъпници, включително известното дело Кайндел Хоп и 19 охранители на концлагера Заксенхаузен. В ГДР до 1 януари 1946 г. са арестувани 48 085 лица и предадени на съд 17 806 души, а от 1945 до 1970 г. са осъдени 12 825 души.(19) В Чехословакия дефашизацията има своеобразни форми. На 19 юни 1945 г. президентът Бенеш (ръководител на национално-социалната партия) издава декрет (16/1945) със силата на закон за наказване на нацистките престъпници и предатели от извънредни народни съдилища. С друг негов декрет (2 август 1945 г.) се отнема чехословашкото гражданство на лицата от немска и унгарска народност. В Потсдам ръководителите на САЩ, СССР и Великобритания поддържат изселването на немците от Чехословакия. С други декрети било конфискувано имуществото на немци, унгарци и врагове на чешкия и словашкия народ. По декретите на Бенеш до края на 1947 г. Народният съд на Чехословакия подвежда под отговорност 158 000 военни престъпници и колаборационисти, осъдени били 46 400 души и произнесени 778 смъртни присъди.(20) В Унгария в края на 1945 г. трима министър-председатели са осъдени на смърт и екзекутирани: Ласло Бардоши; Бела Имреди и Дьоме Стояй (Димитрие Стоякович).

В бивша Югославия има извънсъдебни масови разправи и убийства предимно на хървати. По някои данни избитите хървати са около 100 000 души (21), при положение че преди това хърватите убиват до 700 000 сърби. В движение е било махалото на отмъщението. Цялото сръбско колаборационистко правителство на Милан Недич е осъдено на смърт. Сред тях е Александър Цинцар-Маркович, за това че е подписал акта за присъединяване на Югославия към Тристранния пакт. Осъдени на смърт са и началника на жандармерията, кмета на Белград, командващия доброволческия сръбски СС корпус и т.н., както и някои немски и хърватски военнопрестъпници. Полша първа от бившите социалистически страни приема специален Закон-декрет (31 август 1944), преди българският Закон-наредба и много преди Потсдамската конференция 1945 г. Създадена е Главна комисия за разследване на фашистките германски престъпления на полска територия на основата на углавното законодателство. Създадени са и три съдебни институции: Върховен народен трибунал за съдене на главните виновници (21.06.1946 – 5.08.1948), който разгледал 7 дела за нацистки военни престъпници(22); специални съдилища в състав един професионален съдия и двама народни заседатели; общи съдилища. Специални съдилища съдят и 1803 военни престъпници, предоставени на полското правосъдие от Съюзниците (23). Върховният съд и върховните съдилища са съдили и осъдили 5352 немски военни. Осъдени били и редица служители в немските концентрационни лагери на територията на Полша.

Осъждането на фашистките и нацистки престъпления и престъпници е общоевропейска потребност и дейност, която обхваща всички воюващи, сателитни и окупирани страни. Тази дейност е целенасочена, координирана и направлявана от „Тримата големи“ – ръководителите на съюзените държави САЩ, Великобритания и СССР.

Второ, Народният съд в България е в съответствие с нормите на Търновската конституция, макар че тя след 1934 г. до 1947 г. по същество не действа. Страната в големи периоди от време между 1934 и 1946 г. се управлява чрез закони-наредби, каквато е и наредбата за съденето на фашистите и престъпниците. По време на нейното приемане няма действащо народно събрание, а неговите функции се изпълняват от правителството. Тъй наречените „жертви на комунизма“ са съдени от народен съд, формиран в състав от пълноправни прокурори, съдии, адвокати и граждански лица като членове на съдебните състави. А те персонално са подбирани не от комунистическата партия (БРП), а от окръжните комитети на Отечествения фронт. Наредбата-закон е приета от Министерския съвет, в който само четирима министри са комунисти. Тя е одобрена от представителите на БЗНС начело с Никола Петков, на БРСДП, Звено и безпартийни. Следователно народният съд не е на БРП (к), а на коалиция от антифашистки политически партии. Едва ли е правомерно Кимон Георгиев, Дамян Велчев, Никола Петков, Петко Стайнов, Петко Стоянов, Валентин Ганев (регент), Цвятко Бобошевски (регент), Асен Павлов, Борис Бумбаров, Ангел Държански, Григор Чешмеджиев, Димо Казасов, Станчо Чолаков. От общо 18 души свързани с приемането на Наредбата-закон само петима са членове на БРП (к) – Тодор Павлов (регент), Антон Югов, Добри Терпешев, Минчо Нейчев и Рачо Ангелов (министри). Комунистическата партия започва да властва след Парижкия мирен договор и прекратяване работата на СКК, както и изтеглянето на Съветските войски от България. Така, че осъдените от Народния съд няма как да са „жертви на комунизма“. Съдът над българските престъпници от времето на Втората световна война (1941-1945 г.) не е съд въобще, а подсъдимите са привлечени към отговорност по наредбата-закон като възмездие за причинените щети на държавата и хиляди български граждани.

В тези начални февруарски дни на 2025 г. никой и никъде не си направи труда да напише или да изговори, да даде отговор на въпросите кои лица и за какво са съдени от първи и втори състав на Народния съд. Това са министрите, регентите и народните представители, отговорни за: а) вкарването на страната във фашисткия военен блок, обявили война на САЩ и Великобритания и донесли на страната хиляди убити мирни граждани и разрушени хиляди сгради от бомбардировките, най-вече над София; б) нарушавали неутралитета на България спрямо Съветския съюз; в) чрез войната са използвали възможността да си осигуряват противозаконна имотна облага; служили на Германия против интересите на България; г) преследвали народноосвободителните войски на антифашистката съпротива в Югославия и Гърция; д) заповядали, поощрявали и извършвали убийства и нанасянето на тежки телесни повреди, изтезания, грабежи, палежи и др. опасни за живота на други хора деяния; е) донасяли на фашистката власт сведения за дейците и организацията на съпротивата срещу фашизма; ж) произнасяли явно пристрастни и необосновани присъди над противниците на фашизма; з) със слово и текст са подбуждали към извършването на престъпления и гонене на евреите.

Присъдите на Народния съд не са против високото образование, високата интелигентност, значимото научно и художествено творчество, не са против минали военни заслуги в полза на отечеството, граждански приноси за страната, а за конкретни престъпления срещу мира и човечеството, за военни престъпления, предвидени за наказание от международни споразумения и спогодби, записани в документи на Съюзниците (САЩ, Великобритания и СССР) и в Наредбата-закон. Неаргументирана е тезата, че е бил осъден „цветът на българската интелигенция“ – професори-археолози и професори-хирурзи, генерали, инженери и т.н. Народният съд съди не професии, не длъжности, не звания, а персонални лица, държавни служители, военни и граждани, вкарали България във войната и нанесли страхотни щети и предизвикали национална катастрофа и хиляди човешки жертви чрез своите решения и действия. Народният съд не е „разправа“ (по Г. Марков). Обвиняемите са съдени за реални престъпления, за които има събрани и анализирани конкретни доказателства и свидетелски показания.

Огромната част от осъдените от Първи и Втори състав на Народния съд са отявлени фашисти. Фашизмът се разпознава не само и не толкова по думите и символиката, а предимно по делата в управлението на държавата. Сред осъдените са най-известните български фашисти като проф. Б. Филов (безпартиен национал-социалист), Ал.Цанков („кървавият професор“), ген. Н. Жеков (лидер на фашистките „Български национални легиони“), проф. Л. Владикин – пропагандатор и идеолог на националсоциализма в България, П. Габровски – министър на вътрешните работи и народното здраве и един от основателите на фашисткото „Ратничество за напредък на българщината“, Хр. Калфов – Председател на 25 ОНС и деец на фашисткото „Народно социално движение“, И. Дочев – министър на вътрешните работи от Българските национални легиони, Ал. Сталийски, – министър и член на фашистката организация „Съюз българска родна защита“, Ал. Белев – шеф на комисарството по еврейските въпроси, от фашисткия „Ратник“ и т.н.

Съдебните състави на Народния съд са симбиоза между висококвалифицирани юристи и представители на народа. В тях са включени юристи и хора от народа. Във всеки съдебен състав освен председателя има и по няколко юристи. Сред адвокатите на подсъдимите са изтъкнати български юристи като  проф. Йосиф Фаденхехт, проф. Никола Долапчиеив (председател на БАН) и др. Всеки подсъдим е имал право на избор на свои адвокати, а когато не си е наел такъв и на служебен защитник, определен от списък, от Софийската адвокатска колегия. В Първи състав са включени четирима юристи, двама съдии от Софийския апелативен съд и двама адвокати. От представителите на народа доминират учителите (петима), но има двама земеделци и двама работници.

Трето, провеждането на народен съд е всеобщо българско дело. То е инициирано от страна на Отечествения фронт, но и от група видни български политици и интелектуалци. В Манифеста на ОФ от 28 август 1944 г. е записано: „народен съд над виновниците за досега водената катастрофална политика и за всички провинени в изстъпления над народните борци и мирното население в България и окупираните земи.“ Под този манифест са се подписали видни български политици от онази епоха като: Кимон Георгиев, Дамян Велчев, Никола Петков, Григор Чешмеджиев, Ангел Держански, проф. Венелин Ганев, проф. Петко Стоянов, Димо Казасов, Димитър Нейков, които не са комунисти. Тази позиция е разшифрована в манифеста на Девети септември Кимон Георгиев. Всички искания за провеждане на Народния съд са отразени в Закона-наредба. След 9-ти септември 1944 г. има хиляди прояви в подкрепа на народния съд – манифестации, митинги, събрания, подписки, апели, телеграми, писма. Във вестниците са помествани огромен брой материали, разкриващи извършените престъпления с имената на престъпниците.

Четвърто, Българският Народен съд е един от първите в европейските страни. Той се отличава по съдебните състави със симбиозата между юристи и представители на народа, излъчени от общонародна организация (Отечествен фронт). Той значително се отличава от действащите в повечето страни на Западна и Източна Европа военни и граждански трибунали. Характеризира се и с една сравнително средна степен на наказание на виновните фашистки дейци и престъпници, поради съотношението на брой и дял на осъдените спрямо общото население на страната. В българските съдилища няма мярката за наказание принудително изселване от страната. Много често по политически подбуди различни историци, политолози, политици и блогъри обявяват недействителни цифри за осъдените от Народния съд. В тези дни тенденциозно в различните изкази и текстове се подчертаваше само броят на осъдените на смърт и нито едни поклонник на „жертвите на комунизма“ не посочи, че са изпълнени 40% от тях. За да е по-точна картината би следвало да се ползват надеждни данни. В България по данните на Главния обвинител Г. Петров (3.07.1945) общият брой на подсъдимите е 10 919 души. От тях осъдени на смърт са 2618, на доживотен затвор – 1226, на 20 години – 8, на 15 години – 946, на 10 години – 687 и 3741 – на по-малко от 10 г., 652 с една година условна присъда и оправдани 1485 души. (24) Освен тези присъди съдилищата налагат и глоби до 500 хил. лв. и конфискация на имущество. От издадените смъртни присъди са изпълнени 1047. Една част от присъдите са отменени от Върховния съд, а тези със затвор са намалени с поредица амнистии.

Жълт характер придоби въпросът за присъдените глоби и конфискации на имуществото на част от осъдените. Това се представя едва ли за грабеж. Достигна се дори до използването от доц. М. Груев (ДАА) на градски митове, жълтини и мълви, разпространявани от информационната агенция ЕЖК (една жена каза) за обувки и палта на осъдените на смърт. Присъдените глоби напълно кореспондират с общата европейска практика. Практиката на конфискация на имущество и глоби на фашисти и военни престъпници е използвана от почти всички страни в Европа. Например, в Закон № 10 на Контролния съвет на Германия (20 декември 1945 г.) предвижда, че наказанието може да предвижда: а) смърт; б) пожизнен затвор или за определен срок с принудителен или без принудителен труд; в) глоба или затвор с принудителен труд или без принудителен труд вместо тази глоба; г) конфискация на имущество; д) изземване (реституция) на незаконно присвоеното имущество (к.м.); е) лишаване от някои или от всички граждански права. Следователно, конфискациите и глобите, наложени от българския Народен съд пряко кореспондират и са в съответствие с европейската наказателна практика при съденето на фашистите след Втората световна война.

Пето, напоследък става дискусионен въпроса за несправедливостта на някои присъди. Съмнения може да има за всяка присъда по всяко и всякакво дело. Това в най-значима степен се отнася са присъдите, свързвани с идеология и политика. Присъдите, произнесени от Народния съд, са окончателни и не подлежат на надзор не само по давност. Тъй наречената отмяна на присъдите от някакъв си случайно подбран по политически мотиви съдия нямат правно основание, още повече че отмяната е с нелогични мотиви.

Много често като несправедлива се обявява присъдата на Димитър Пешев от 15 г. затвор. Приписват му се неправомерно значителни заслуги по избягване екстрадицията на българските евреи в концлагерите на смъртта. Това е дело на твърде много българи, на народа, на църквата, на прогресивни общественици и учени и т.н., но тенденциозно се премълчават неговите безбройни фашистки прегрешения. Само да припомним някои от тях. Като зам. председател на Народното събрание Пешев активно участва в приемането на антиеврейския закон за защита на нацията (ЗЗН), в приемането на други антиеврейски закони. Нещо повече, той участва в преднамереното преследване на народните представители гласували срещу ЗЗН (цялата група от 10 народни представители, свързвани с БРП. Двама от тях Т. Поляков и Л. Дюгмеджиев правят остри изказвания в Народното събрание срещу приемането на този закон. На 20 декември 1040 г. Поляков изрично утвърждава, че „евреите са живели в добри отношения с българите“ и че с този закон „ние … приравняваме хиляди невинни хора (евреите – б.м.) към един статут на полухора, на хора от втора категория, стоящи много по-долу от всички други малцинства …“, а приеманият ЗЗН „не е законопроект за защита на нацията, а е законопроект за опозоряване на нацията“ (25). С участието на Пешев защитниците на евреите са изгонени от Народното събрание и са изпратени в концлагери и затвори. Пешев не е ангел, той е личност с множество прегрешения и отделни проблясъци на човечност. Същият Пешев не възразява, когато правителството приема наредбата за гражданството, която лишава всички български евреи от „новите земи“, от Вардарска Македония и Беломорска Тракия от българско гражданство и поради това те са екстрадирани в полските концлагери.

Необяснимо е възмущението срещу присъдата на министър д-р Иван Вазов, племенник на народния поет и писател Иван Вазов. Племенникът на Дядо Вазов е продължение на 20 години активно участва в политическия живот на страната на крайната дясна фашистка реакция, особено след Деветоюнския преврат и по време на Септемврийското въстание. Той, по повод постановление № 30 на Министерския съвет, в чието приемане участва лично, издава заповед (№ 271 от 5 май 1944 г.), в която задължава служебните лица в министерството да сътрудничат и да изпълняват нарежданията на военните и полицейските власти, като веднага да донасят (да стават доносници) за нелегалните и техните укриватели, а този който не донася да се счита за укривател.

 

* * *

 

В заключение, в края и след Втората световна война в Европа се осъществява повсеместен наказателен процес над фашистката върхушка и военните престъпници по време на Втората световна война. Това става в условията на два типа политически системи – либерално-демократична (капиталистическа) и народно-демократична (комунистическа). И при двете системи има извънредни съдилища, които работят на базата на основните положения на международното право и правни норми, формирани в следвоенната обстановка, игнориращи старите фашистки закони. Наказват се виновните за престъпленията срещу мира, за военни престъпления и престъпления срещу човечността.

 

Бележки и източници на информация

 

  1. 1.       Бой с фашизма 1941-1944, С., 1960 док. № 30.
  2. 2.       Георгиев, Хр. Рузвелт, март 1943 г.: Ние ще осъдим българските хитлеристи сурово. https://pogled.info/avtorski/Hristo-Georgiev/ruzvelt-mart-1943-g-nie-shte-osadim-balgarskite-hitleristi-surovo.168221    
  3. 3.       Московска декларация за отговорността на хитлеристите за извършените зверства. В: Народният съд 1944-1945 г. С., 1997, с. 119-120.
  4. 4.       Соглашение между правительствами Союза советских социалистичиских республик, Соединенные штатов Америки и Соединенного королевства Великобритании и Северной Ирландии и Временным правительством Французской республики о судебном преследовании и наказании главных военных преступников европейских стран Оси. https://isap.sejm.gov.pl/isap.nsf/download.xsp/WDU19470630367/O/D19470367.pdf.    
  5. 5.       https://www.lexico.com/definition/denazification
  6. 6.       Бовт, Г. Денацификация или как в Германия изправяха грешките от миналото. https://pogled.info/svetoven/evropa/denatsifikatsiya-ili-kak-v-germaniya-izpravyaha-greshkite-ot-minaloto.140522
  7. 7.       Фашизм и антифашизм. Энциклопедия в двух томах. т.1, М., „Яуза-Пресс“, 2008, с. 326.
  8. 8.       Особено важни са: Закон № 1 за отмяна на нацистките закони (1945 г.); Закон № 2 за ликвидиране на нацистките организации и забрана на НСДАП (1945); Закон № 10 за наказване на лицата, виновни за престъпления (1946 г.) и др.
  9. 9.       Directive to the Commander in Chief of the U.S. Occupation Forces (JCS 1067) (April 1945). https://ghdi.ghi-dc.org/sub_document.cfm?document_id=2297
  10. 10.   Военных преступников процессы. В: Электронная еврейская энциклопедия. https://eleven.co.il/jewish-history/holocaust/10950/
  11. 11.   Бовт, Г. Денацификация или как в Германия изправяха грешките от миналото. https://pogled.info/svetoven/evropa/denatsifikatsiya-ili-kak-v-germaniya-izpravyaha-greshkite-ot-minaloto.140522  
  12. 12.   Кружков, Вл. Как Австрия победила нацизм. – Международная жизнь, кн. 6, 2019.
  13. 13.   Гапоненко, Ал. Наказание европейских фашистких элит и наций после войны. https://izborsk-club.ru/18646
  14. 14.   Иванов, К. Народни съдилища във Франция. – Поглед.инфо. 20.02.2018 г.
  15. 15.   Гапоненко, Ал. Цит. съч.
  16. 16.   Гапоненко, Ал. Цит. съч.
  17. 17.   Богарт М. Бельгия: фламандские и валлонские добровольцы в составе войск СС. В: Україна у Другій світовій війні: джерела та інтерпретації (до 65-річчя Великої Перемоги). Киев: Аеростат, 2011, с. 116.
  18. 18.    Иванов, К. Цит. съч.
  19. 19.    Христокудис, Ап. Съдебните процеси срещу военнофашистките престъпници в Гърция. В: Народният съд 1944-1945 г., С., 1997 г. с. 75 и 77.
  20. 20.   Алексиев, Н. С. Злодеяния и возмездие. Преступления против человечество. М., 1986, с. 346 и 350.
  21. 21.   Волокитина Т. В., Мурашко Г. П. и др. Москва и Восточная Европа. Становление политических режимов советского типа: 1949—1953: Очерки истории. — М.: РОССПЭН, 2002. с. 70.
  22. 22.   Жуков, Д. Европейский фашизм у власти. В: Сергей Кара-Мурза и др. Коммунизм и фашизм. Братья или враги? М., „Яуза-пресс“, 2008.
  23. 23.   Алексеев, Н.С. Цит. съч., с. 342.
  24. 24.    Рафаловский, Ф. Преследование гитлеровских преступников в Польше в свете норм международного права, а также норм внутреннего права Польши. В: Нюрнберг — всё ещё открытый раздел истории. Варшава, 1979, с. 257-258.
  25. 25.   Цит. по Мешкова, П. и Д. Шарланов. Българската гилотина, С., Изд. „Агенция Демокрация“, 1994.
  26. 26.   Стенографски протокол XXV ОНС, II РС, с. 691).

.

Източник: Поглед. инфо,   5 февруари 2025 г.

 

                             Всенародна  подкрепа  за  Народния  съд

 


 

 

 

 

 

 

 

 

вторник, 21 януари 2025 г.

Първа кюстендилска комуна

 

Последиците от Първата световна война са тежки, отразяват се неблагоприятно за работниците, селяните и занаятчиите в Кюстендилски район и страната като цяло. Снабдяването на населението със стоки от първа необходимост е крайно влошено. Наред с продоволствената криза и скъпотията се засилва и експлоатацията на трудещите се. Тази обществено-икономическа и политическа обстановка създава предпоставки за революционен подем на масите. В края на 1918 и  началото на 1919 г. започва бързо да се увеличава числения състав на БРСДП (т.с.). От фронта се завръщат старите партийни членове, възстановяват се и укрепват партийните организации и групи. Това поражда нови задачи пред Кюстендилската партийна организация – да организира и ръководи умело революционните борби на трудещите се маси. В авангарда са най подготвените – Станке Димитров, Тодор Цеков, Коста Петров, Никола Въжаров, Христо Димитров, Павел Петров и др. дейци, които произнасят често пламенни речи на публични събрания, изобличават буржоазията и военната лига, сплотяват трудещите се около партията.

Още в края на 1918 г. местният партиен комитет в Кюстендил организира протестно събрание на работниците и бедните граждани, на което оратори са Станке Димитров и Тодор Цеков. Гласува се резолюция до председателя на Народното събрание против съществуващата скъпотия, отнемането на конституционните свободи, за поевтиняване на живота, за увеличаване на дневната дажба до 1 кг. дневно и редовно снабдяване с продукти от първа необходимост. Настоява се за незабавна конфискация на всички незаконно натрупани печалби и храни по време на войната, за наказване виновниците за националната катастрофа, за незабавна амнистия на всички жертви от войната.

На 26 януари 1919 г. кюстендилската партийна организация на  БРСДП (т.с.) се включва в протестната акция срещу спиране от правителството на печата и разпространението на „Работнически вестник“. Акцията е в цялата страна, тя дава резултат и властите са принудени да отменят това свое позорно решение.

На 15 и 16 февруари 1919 г. се провежда околийска конференция на партията в Кюстендил с присъствието на партийните групи от селата Жиленци, Гърбино, Граница, Коняво, Ръждавица и др. В работата и взема участие и Георги Димитров, който изнася реферат на тема „Днешният политически момент и нашите искания“, който изиграва огромна роля за развитието на кюстендилската партийна организация по пътя на нейната болшевизация. Засягайки въпроса за мястото на буржоазната община, той казва, че „тя е била гнездо на корупция и разбойничество, място за кражби и гешефти, средство за ограбване на работническите маси. В своята общинска политика всички буржоазни партии, които са вземали една след друга властта в ръцете си са били загрижени изключително за интересите и бързото забогатяване на шепа тузове и гешевтари и не са направили абсолютно нищо за запазване и подобряване здравето, живота и благосъстоянието на грамадната маса бедно работническо население, наблъскано в мръсните крайни квартали на града, подхвърляно на хиляди несгоди и лишения…“

Ярък израз на революционния подем на трудещите се маси по това време е отпразнуването на бойния празник на труда – Първи май през 1919 г. Въпреки дъждовното време в Кюстендил манифестират около 700 души. Масовото участие на трудещите се признава и местната буржоазия чрез вестника на Демократическата партия в Кюстендил.

Изключително голяма роля за по-нататъшното разгръщане на партийната дейност има Първия конгрес на БКП (т.с.) на 25 –27 май 1919 година, на който Тодор Цеков е делегат от Кюстендилско.

В хода на предизборната борба за парламентарните избори за XVIII Обикновено народно събрание насрочени на 17 август 1919 г., комунистите издигат лозунги за народен съд над виновниците за националната катастрофа, за конфискация на богатствата, спечелени по време на войната, за национализация на имотите на едрите земевладелци и на предприятията от хранителната промишленост. Наред с това се иска благоустройство на населените места, откриване на нови болници и аптеки, въвеждане на безплатно лечение и др.

 

                              Раждането на Първата кюстендилска комуна

 

Първите следвоенни общински избори са насрочени за 7 декември 1919 година. По това време в страната продължава да съществува напрегната политическа обстановка. Коалиционното правителство начело с Ал. Стамболийски не премахва военното положение и цензурата. Това възпрепятства политическата агитация на Комунистическата партия. При такива вътрешнополитически условия започва предизборната борба и Кюстендилската партийна организация.

Още в началото на подготовката за изборите партийната организация в Кюстендил започва активна дейност, като се ръководи от временната общинска програма на партията. Затова тя не се коалира с други политически организации в града и предприема самостоятелни действия, но поради посочените условия е лишена от възможността да води по-широка агитация сред трудещите се маси. Въпреки това партийната организация успява да организира две публични събрания. Първото е проведено на 20 ноември във връзка с прехраната на населението и търговията със зърнени храни и произведенията от тях. Присъстващите се обявяват против противонародната политика на едрите земевладелци, които чрез износа на зърнени храни трупат  огромни печалби за сметка на трудещите се. Издигнат е лозунг за завоюване на общинския съвет от комунистите, с което може да се реши въпросът за прехраната на бедните и малоимотните маси. Няколко дни по-късно, на 23 ноември, е свикано второ публично събрание. За оратор  е поканен комунистическият народен представител от Пловдив д-р Александър Пеев, който говори на тема „Нашата дума по предстоящите избори".

Буржоазните партии в града си поставят за главна задача да не допуснат завладяването на градския общински съвет от комунистите. В навечерието на изборите на 7 декември 1919 г. вестникът на Демократическата партия в Кюстендил "Борба" призовава градската буржоазия да "удари своя изборен шамар" на тесняците ! Буржоазните партии пускат в ход всички изпитани средства — от клеветите и подкупите до полицейския терор. В деня на самите избори кандидатите на Комунистическата партия и голяма част от избирателите в града са лишени от възможността да упражнят въобще своите избирателни права. Под различни предлози градските власти не им дават избирателни книжки и съдебни решения.  На буржоазните машинации пригласяха и местните широки социалисти. В своя предизборен позив те се опитаха да сплашат кюстендилските граждани да не гласуват за Комунистическата партия.

В изборите на 7 декември 1919 г. в града участват пет политически сили: комунисти, гражданска коалиция (демократи, народняци и радикали), широки социалисти, стамболовисти и радослависти, които получават съответно 952 гласа (признати за действителни 884), 629 за буржоазната коалиция, 334 гласа за широките социалисти, 300 за стамболовистите и 124 гласа за радославистите. Блестящ успех за Комунистическата партия, въпреки обявеното военно положение и бесния полицейски терор.

Комунистическата партия в Кюстендил побеждава и в изборите за общински съвет. От 14 общински мандата тя получи 6. За общински съветници са избрани  комунистите Никола Въжаров, Христо Димитров, Павел Петров, Трифон Кръстев, Нисим X. Лазаров и Александър Иванов. Останалите 8  разпределени така: двама широки социалисти – Йордан Левков и Евтим Бояджиев, двама стамболовисти и по един съветник от радикалите, народняците, цанковистите и демократите. Наистина нито една от политическите партии няма необходимото болшинство за установяването на свое постоянно присъствие.

Новоизбраният градски общински съвет е утвърден от Кюстендилския окръжен съд и на 20 януари 1920 г. съветниците са свикани на първо заседание, за да се конституират и изберат постоянно присъствие от кмет и двама помощник-кметове. Поради отсъствието на Н. Въжаров общинските съветници-комунисти настояват  заседанието да бъде отложено и то се провежда на 27 януари. Преди избора на постоянно присъствие от името на комунистическите общински съветници Н. Въжаров прочита декларация, с която се изобличаваха изборните машинации на буржоазните партии в града.

Интересни са ходът и перипетите при самото гласуване  в общинския съвет. При първото гласуване в избор на постоянно присъствие общинските съветници-комунисти, разбирайки че нямат достатъчно болшинство мандати, бойкотират и гласуват с лозунга „Цялата власт в ръцете на трудещия се народ".  Въпреки категоричната позиция на общинските съветници-комунисти, при избора на кмет Н. Въжаров получава 5 гласа, а Трифон Кръстев — 2. Оказва се, за тях са  гласували не представителите на БКП, а на другите политически партии. По всяка вероятност това е умишлен опит от тяхна страна да бъде предизвикано разцепление сред самите общински съветници-комунисти. Но този опит на останалите политически партии излиза безуспешен, тъй като веднага след избора Никола Въжаров прави изявление, че подкрепя прочетената от него декларация на партийната организация и че не приема избора. При това положение се налага да бъде произведен нов избор. Този път буржоазните общински съветници променят своята тактика — гласуваха против представителите на Комунистическата партия. Но и комунистите променят своето предишно решение, като  се отказват да бойкотират избора. При второто гласуване са получени следните резултати: Никола Въжаров — 8 гласа, Васил Янакиев (от гражданската коалиция) — 3, и 2 бели бюлетини. Този път за кандидатурата на Н. Въжаров гласуват общинските съветници-комунисти и двамата представители на широкосоциалистическата партия. Получил най-много гласове, Никола Въжаров става кмет на общинския съвет. За помощник-кметове бяха избрани също представители на Комунистическата партия — Христо Димитров Велинов (Ризе)  и Павел Петров Велков, получили съответно 11 и 10 гласа.

 

С поемане водачеството на постоянното присъствие Комунистическата партия поема в действителност фактическата власт в общинския съвет. По такъв начин в Кюстендил е основана първата комуна в окръга, наред със Самоков, Сливен, Бургас, Варна, Русе, Плевен, Шумен, Ямбол, Троян, Ловеч, Нова Загора и други градове и над Кюстендилския градски общински съвет се развя червеното знаме на партията. Това е голяма победа на окръжната и местната партийна организация. Червеното знаме за пръв път се развява над общината.

Кюстендилската комуна се ражда в изключително тежки условия. Трудностите не се изчерпват само с враждебната позиция на буржоазните партии в града. Общинските средства са прахосани от управлявалите я до този момент буржоазни партии. Необходими са незабавни мерки за финансово стабилизиране на общината, без което е немислимо каквото и да било нейно мероприятие.

Комуната е инициатор и вдъхновител на цяла поредица от революционни преобразования: безплатни дрехи и помагала за децата на бедните, реконструкция на органите на общината, създаване на земеделско стопанство и др. Уредени са незабавно отпусканите помощи за крайно нуждаещите се, вземат се бързи мерки за подобряване продоволствието на населението. Предвижда се направата на водопровод, средства за осветление и др.

Характерна черта в работата на комуната е нейния стремеж за непрекъснат контакт с хората. По настояване на съветниците комунисти повечето заседания на съвета се провеждат публично, на което се противопоставят  буржоазните общински съветници.    Комуната разгръща огромна дейност за превръщането на общината от орган за потискане и експлоатация на трудещите се в истински защитник на техните интереси. Тя въвежда прогресивно-подоходна система на облагане, като натоварва богаташите с по-големи данъци и такси, защото техните богатства са създадени от кървавия пот и труд на работниците и една част от тия средства трябва да служат за благоденствието на трудовия народ. Организатор и ръководител на Кюстендилската комуна в борбата против мъчнотията и глада, за подобряване материалното и културно положение на трудещите се е местната партийна организация.

За живота на червената община през януари, февруари, март и първата половина на април данните са главно от спомените на живи комунари през годините и от други лица, свидетели на случващото се.

Запазен е протоколът от 26 април 1920 година: На това заседание на общинския съвет кметът Въжаров поставя на разглеждане проекто-бюджета на общината. Той се спира на ограниченията, правена от централната власт и анализирайки въпроса за мястото, което заема общината в буржоазната държава, заключава: „Тя е буржоазен институт и докато съществува властта на буржоазията е немислимо да бъде друг. Ясно е, че никой не си прави илюзия в такава обществено-политическа обстановка да осъществява максимална програма на партията и никои не смята дребните реформи или реформите изобщо за крайна цел. Сега се поставя въпрос какво може да се изкопчи от буржоазията за нуждите на бедните маси. По-нататък Въжаров обвинява остро виновниците за двете катастрофални войни, като рисува плачевното състояние на трудовия народ и разнебитеното народното стопанство. „Ние трябва де възстановяваме" — това е първата задача на Комуната в стопанския живот. Освен средствата за възстановяване в проекто-бюджета, Комуната предвижда 2 000 000 лв. за направата на водопровод, средства за осветление, планиране, канализация на река „Банщица“, която прави големи пакости на бедните квартали, строежи н много други.

Каква трябва да бъде данъчната политика на Комуната? Тя се изчерпва в две точки:

1.           Да се намали тежестта на данъците върху пролетариата.

2.           Да се обложат заможните и капиталистите.

Прави се облекчение на тия, които създават материалните блага, а нямат нищо. Право на комуната (общината) е да се разпорежда със своите предприятия и тя решава: нито едно от тях да не се даде на предприемачи. Таксите на банята се увеличават, но крайно бедните ще се къпят безплатно, инвалидите и работниците с работнически книжки и учениците, които не плащат училищна такса ще вземат билет с половин цена. Пералнята, която е най-редовно посещавано „предприятие" от бедняците, ще се ползува от всеки срещу 5 ст., вместо 10, а крайно бедните ще се перат безплатно. От такса „водно право“ освобождават всички живеещи под наем и малоимотните, които имат къщурки с оценка до 10 000 лв., а бедните собственици с оценка на къщите до 5 000 лв. не плащат такси за смет. Същият принцип за облагане с данъци се прокарва без изключение при всички пера от приходите на бюджета.

За нуждите на просветата се отделят 113 600 лв., в които се включват сумите за заплати на учители, за безплатна храна и пособия на бедните ученици. Тази сума е била недостатъчна за потребностите на истинската народна просвета, но до там са се простирали финансовите възможности на общината. Проблемите на обучението и възпитанието обаче се разглеждат в съвсем друга светлина. Комуната воюва за истинско народно образование, но тя има тежко наследство. „Дължа да констатирам факта – пояснява в своето обяснение кметът – че много ученици и ученички идват полуголи и гладни, а това е младеж, която ще поеме съдбините на страната, която сега се изгражда физически и духовно. Живият и най–ценен капитал на Нацията, още в крепката си възраст се разрушава. Дълбоко съжалявам, че по причина на тежкото финансово положение на общината не можем да уредим още идната учебна година забавачница и да построим игрище, особено в работническите квартали, където децата остават сами и се подлагат на порочни и лоши навици". Навсякъде буржоазната власт, която до Комуната е разпореждала, ще бъде прикована на стълба на позора. Същата власт не е дала еднакви права на Израелското училище. Защо? Всички националности трябва да имат еднакви условия и Комуната освобождава това училище от неравенство, като му дава всички права и задължения. които имат другите училища.

Грижата за човека е главна грижа на Комуната. Всички ония, които, гонени от нуждата, са ходили в общината за цепеница дърва или някои лев, за да платят брашното си от сега нататък ще получат дължимото у дома си.

По благоустрояването се предвижда 20 000 лв. След приключване дебатите по бюджета на дневен ред идва втора точка трябва ли общината да празнува 1-ви май, като официален празник. Буржоазните съветници заявяват, че това с празник на комунистическата партия и по силата на тази логика на празника на всяка партия общината ще трябва да бъде затворена. Явно това е от страх да не би революционните мерки на Комуната да се свържат с масовото проявление на улицата. Постоянното присъствие (кметът и помощниците му), подкрепени от останалите трима комунисти и със съгласие на двамата широките социалисти, решава: Първи май е празник на труда и целия трудов свят го посреща най-тържествено. Съветът приема Първи май за официален празник и на общината. Комуната е обвинена, че е извършила „беззаконие", но защитата е произнесена от трудовия народ, който празнува пред затворените врати на общината.

Записаното в протокола от  30 април 1920 година ни разкрива морала на двата свята. Случаят е конкретен, но различията по повод на този случай разкриват кой какво отношение има към човека. Девойката Люба Тасева, дошла чак от Македония, за да намери прехрана като слугиня, точно 10 дена преди заседанието на общинския съвет е родила извънбрачно дете. Далеч от роден дом, от близки и познати, девойката попада на младеж, покварен от нечистотиите на капиталистическия град. Постоянното присъствие предлага да се отпусне помощ на нещастната родилка. Шестимата „представители на справедливостта ", които добре отстояват богаташките интереси, са в недоумение: „Как може обществото да се грижи за частни лица?! „Буржоазният пратеник Й. Лазаров заключава строго: „Трябва да се внуши на въпросната, че тя е длъжна сама да се грижи за детето“.  Комуната решава да даде помощ. Човекът, който е унизен не от любовта си, а от бедността, получава искрена помощ. 

По едно куриозно стечение на обстоятелствата в същия протокол четем словоизлияния за справедливост, правени от буржоазиите съветници. „С прогресивния данък заявява буржоазния представител Лекарски се приравняваме към бедната класа и се убива стремежът към богатството". Явно коментариите са излишни.

Последният протокол на Първата кюстендилска комуна е от 27 май 1920 година. Той е един от най-дългите протоколи. В него се съобщава за снабдяване на жителите с хляб и други продукти по намалени цени – докладва помощник кмета Христо Димитров. Записани са имената на 3455 души, които ще се ползват от това решение на Комуната. С техните имена завършват протоколите на Първата кюстендилска комуна.

Действията на комуната в защита интересите на работниците и градската беднота предизвикват остра реакция от страна на буржоазните среди, които си служат с различни непочтени средства. Още в самото начало комуната среща остро противодействие на място и от централната власт. Представителите на широките социалисти също спъват постоянно работата и започнат да гласуват с буржоазните представители. Главната цел на противниците на Комуната е да създадат сред градското население впечатление за бездействие на Комунистическата партия и за неумението на нейните представители да управляват общинския съвет. По такъв начин те се стремят да подронят престижа на комунистите, за да вземат ръководството на общината в свои ръце.  След като се изчерпват всички възможности за по-активни действия и при липсата на болшинство, съветниците комунисти, независимо че са най-много, подават оставка на 10 юни 1920 г. и общинския съвет в Кюстендил прекратява дейността си.

Една революционна страница от борбите на кюстендилския пролетариат е изписана.

 

 

                  Спомен на Никола Въжаров – кмет на Първата Кюстендилска комуна

 

Наследството, което наследихме и ни бе оставила буржоазията в общината, бе плачевно. Всички параграфи по бюджета бяха изразходвани. Нямаше с какво да посрещнем и най-обикновените разход. Умря един бедняк. Трябваше да го погребе общината. Наредих да му сковат погребален ковчег. От пожарната команда ми заявиха, че нямат гвоздеи да сноват ковчега. Пратих ги в магазина на братя Мицакови да вземат за сметка на общината гвоздеи. Не им дали, понеже общината имала доста много да им дължи и не била почтен платец.

И при това положение не отпуснахме ръце. Започнахме нашата работа. Най-напред премахнахме бюрократизма в общинския дом, в който достъпът на работниците и бедните бе мъчно достъпен. Залепихме на кметския кабинет обява: „Влизай, без да чукаш". Всеки ден беше приемен в кметския кабинет и в кабинета на помощниците при едно условие: всеки без разлика на ранг и материално положение, като влезе в кабинета, трябва да се нареди на опашка и да чака своя ред. Това допадна много на градската беднота и работниците. Почувстваха общината като свой дом, а управлението й като действително народно управление. Всеки бе приеман любезно и изпращан също любезно. Това, което можеше да се извърши, веднага се извършваше без разтакаване и формалности. Това даде много благоприятно отражение сред народните маси.

Още в началото на управлението ни бидоха удвоени паричните помощи на признатите от общината бедни граждани и гражданки, между които имаше българи, евреи, цигани и турци. Мнозина от тях се явиха лично при мен: благодареха ми и ме благославяха, както знае да благославя благодарният народ. Фактът се коментираше от трудовия народ в целия град.

За да облекчим продоволствието на гражданите със зеленчук, обзаведохме общинска зеленчукова градина в общинската мера под Стамбол калия Тя даде изобилен и доброкачествен плод, който се продаваше в общински дюкянчета от общински служители на половина цена от онази, на която продаваха частните търговци. Това бе събитие за града, всички граждани бяха доволни. Негодуваха само частниците зеленчукопродавци: стоката им оставаше непродадена . . .

Приготвихме проекто-бюджета на общината за 1920 год. въз  основа на прогресивно-подоходния данък и го сложихме на публично обсъждане в салона на детската трапезария, където при пълен салон присъстващи граждани всеки съветник трябваше да се изкаже по бюджета. Това беше нововъведение, което събуди жив интерес в гражданите.

Работата ни в комуната се развиваше правилно и динамично, докато двамата съветници — широки социалисти, подкрепяха безусловно нашите начинания. Обаче, когато забелязахме, че те искат да играят ролята на езичето във везните, да не ни подкрепят в някои наши начинания и да ги провалят, нашите другари съветници и партийната организация решихме да поднесем нашата оставка пред правителството. То я прие. В края на месец юни напуснахме общината. Беше назначена тричленка. . .

Какво извърши комуната и какви впечатления остави в кюстендилските работници и трудещи се граждани през своя кратък период на съществуване показва обстоятелство то, че в следващите общински избори нашите гласове се увеличиха от 885 на над 1000, вместо 6 наши съветници се избраха имахме вече пълно болшинство. Втората Кюстендилска комуна продължи живота на първата — по-самоуверена, по-стабилна, разчитайки на свое пълно болшинство.

 

 

                                                Из спомените на Тодор Цеков

 

На 27 януари 1920 год. стана избор на постоянното присъствие на кюстендилската община. Преди да стане избора, нашата комунистическа група от общински съветници депозира една декларация, в която заяви, че както до сега комунистическата партия е действала самостоятелно, без компромиси и пазарлъци с други партии, тъй и сега ще действа самостоятелно. Тя не желае подкрепа от никоя буржоазна и дребнобуржоазна партия и не очаква властта от горе, но винаги е готова да управлява, щом народът й гласува доверие. Понеже сега кюстендилското гражданство даде доверието си на  коалиралите буржоазни партии, които в общината са представени с осем мандата срещу нашите шест, то реда е на тях сега да се коалират и да поемат управлението на общината.  Нашата група  не желае дори подкрепата на общоделците, които в деня на изборите бяха издали позив, в който се четеше следното: „Който гласува за комунистите е по-добре да си окачи въжето на шията“. Огласяването на тази декларация падна като гръм върху главите на общоделците и другите съветници.

На първото гласуване стана нашите съветници пуснаха  бели бюлетини с лозунг „Всичката власт в ръцете на трудещия се народ“.

Стана ново гласуване с резултат: 8 за кмет Никола Въжаров (наши 6 и 2 на широките социалисти).

РОДИ СЕ КОМУНАТА, в най-тежките времена и при най-трудните условия. Военното положение и цензурата не позволяват никакви събрания и нищо печатно, за да се разясни на гражданството положението. Стачката на железничарите спира вноса на храните, при това общината поема прехраната на населението, а на лице нищо не съществува. Зимата е люта, дърва няма и в тези критични условия комуната трябва да задоволи бедстващите и бедни граждани, и да укрепва управлението си. Но въпреки трудните условия, комуната продължи да живее. Нейните събрания на общинския съвет ставаха публично, за да могат гражданите да знаят истинското положение.

По-късно, същата година, Окръжният  съд разтури общинския съвет. Буржоазията постигна своите цели, но не се отърва от комунистите. Когато тя викаше „комуна е умряла", ние още по-високо викахме: „ДА ЖИВЕЕ КОМУНАТА !".

 

 *             *            *

 

На 22 ноември 1920 г., след победата на БКП на общинските избори в града на 3 октомври 1920 г. е обявена Втората кюстендилска комуна. За неин кмет е избран Никола Грънчаров. За общински съветници са избрани  Тодор Цеков, Александър Иванов, Павел Петров, Трифон Кръстев, Давид Алфандари и Димитър К. Христов.

 

 

Източници:

-          История на Кюстендилската окръжна организация на БКП,  Партиздат, 1984 г.

-          Никола Въжаров, вестник „Звезда“, 29 май 1973 г.

-          Комуните в Кюстендилски окръг, Любомир Трайков, 1965 г. с. 9

-          Тодор Цеков, вестник „Кюстендилска комуна“, януари 1970 г.

-          Тихомир Зарев, вестник „Кюстендилска комуна“,  януари 1970 г.

-          Тодор Гогов, вестник „Кюстендилска комуна“, януари 1970 г.

 


Изготви: Николай Ковачев, 20 януари 2025 г.