Спомен за Димитър Найденов

В  началото на тридесетте години, използвайки някои легални възможности, създадени в резултат на народните борби, партията започна да издава „независимия" информационен всекидневник „Ехо", илюстрования седмичник „Поглед" и седмичното хумористично списание „Жупел". Издателството и редакцията на вестниците се помещаваха в 2—3 стаички на печатница „Камбана", където се печатаха вестниците на ул. „Христо Белчев" № 20.

Между сътрудниците на вестник „Поглед" и „Ехо" ярко се открояваше фигурата на Димитър Найденов, с когото се запознах през 1932 година. Мълчалив, скромен и тих, той беше отговорник и един от основните работница в „Поглед", но активно сътрудничеше в „Ехо", „Работническо дело" и други комунистически вестници. Найденов пишеше пламенни революционни статии, които обикновено не подписваше, защото трябваше да се предпазва от полицията.  По това време квалифицираните партийни журналисти бяха твърде малко и трябваше да се пазят. „Отговорните редактори", обявени във вестника, поемаха върху себе си всичката отговорност пред властта: те са „писали" или „получили" по пощата поместените статии във вестника…. При трудни условия работеха и живееха партийните журналисти, жестоко преследвани от фашистките мракобесници.

През пролетта на 1934 г. бях с Димитър Найденов и неговото семейство на лечение в Солудервентските бани (Момин проход), Ихтиманско. Тук можах отблизо да опозная тоя прекрасен другар, приятел и брат. Той беше за мене жива енциклопедия от знания по всички обществено-политически въпроси, особено по историята на партията и пролетарската журналистика. Ала със здравето си беше зле. Средствата не му стигаха. Партийната преса беше финансово съсипана от честите конфискации и глоби. Повечето от нейните сътрудници бяха нещатни работници, а щатните получаваха, и то нередовно, твърде малки заплати. Димитър Найденов не правеше изключение. Той прекарваше „курорта" си крайно скромно.

Но както всички пролетарски журналисти по това време, постоянно гонени, затваряни, ограбвани и избивани във фашистката преизподня, Димитър Найденов живееше и работеше, неговото огнено перо, неговата съвест не се огъваха нито пред терора, нито пред затворите и побоищата, нито пред оскъдицата и болестта. Той продължаваше да зове трудовия народ към борба и победа.

През м. април 1934 г. усилено се печаташе знаменитият труд на В. И. Ленин „Какво да се прави?", който излизаше за първи път у нас. Централният комитет на БКП определи за преводач на книгата Димитър Найденов, който се ползваше с името на един от най-добрите преводачи на теоретическа марксистко-ленинска литература, а пишещият тия редове — за отговорник и издател на книгата. Трябваше да се бърза. Правителството  на Народния блок формално не налагаше предварителна цензура над изданията. По печатниците обаче  непрекъснато кръстосваха агенти и шпиони от Държавна сигурност, душеха, шпионираха, взимаха с натиск сведения от собствениците на печатниците и щом забележеха някоя „опасна за обществения ред" книга, слагаха костеливата си ръка върху нея. След това започваше мъчително следствие в Дирекция на полицията, съдебни дела, съд, присъда. Димитър Найденов на един дъх, така да се каже, преведе книгата. Направи много хубав превод. „Най-голямо удоволствие ми доставя — често казваше той — превеждането на Ленин. Чувствам, че върша голямо дело. Какъв гений, каква мисъл!"

Името на преводача по конспиративни съображения не отбелязахме на корицата. Пред полицията се поддържаше такава легенда: Издателят сам е получил по пощата книгата, той лично е извършил превода, той е намерил средства да я издаде.

Книгата беше успешно отпечатана в края на април 1934 година. Излезе в рекорден за онова време тираж 3000 броя. Но след военнофашисткия преврат на 19 май 1934 г. „Какво да се прави?" беше инкриминирана. Полицията обаче можа да конфискува от издателство „Нов овят" твърде малко екземпляри, оставени колкото „за лице". Повечето бройки бяха своевременно укрити от беззаветно предани членове на партията и РМС.

Името на Димитър Найденов остана в тайна пред полицията чак до 9. IX. 1944 година. Това издание обслужваше нашите партийни кадри цяло едно десетилетие, тъй като фашистката власт до края на своето престъпно господство не позволи ново издание на книгата. Едва през 1945 г. излезе второто издание в превод и предговор на Димитър Найденов. „Сега — писа в предговора той — книгата излиза в условията на свободна България, без онези цензурни „углаждания", които бяхме принудени да направим, за да заобиколим подводните скали на полицейската цензура в първото издание."

Колко много се радваше Димитър Найденов на тоя наш успех. „Излизането на новото издание на „Какво да се прави?" — казваше той — е най-добрата награда за моя труд."

------------------------

 

Стоян Стоименов - „Страници из техния живот“, издателство БКП, 1970 г.

 

Издадената през 1975 г. книга представя най-ярките общественозначими творби на големия български публицист Димитър Найденов. Това са предимно негови политически статии, публикувани през периода 1921— 1945 г. на страниците на вестниците "Работнически вестник", "Звезда", "Новини" и "Работническо дело". В сборника е включен и откъс от книгата на Найденов "Петгодишният план на социалистическото строителство в СССР", излязла от печат през 1931 година.

 

Допълнение:

 

Димитър Николов Найденов е изявен пролетарски журналист, писател и публицист. Роден във Велико Търново на 15.09.1896 г.  През 1917 г. той завършва право в СУ “Св. Климент Охридски”. Влиза в БКП през 1919-а, като дълги години сътрудничи и редактира нейни периодични издания. Работи в редакцията на в. "Работнически вестник" като външнополитически редактор  (1920-1923). Отлично владее руски, френски, немски, английски и италиански език. Сътрудник е (от 1923) на в. "Дейли Хералд" (Лондон). Лежи в затвора и след освобождаването си е в редактор на в. "Лъч" и в. "Звезда" (1923-1924 г.), където печата поредицата "Писма от Германия". Автор е на политически фейлетони в сп. "Звънар" (1924-1925 г.). Външнополитически редактор (1926-1927) и главен редактор на в. "Новини" (1928). От 1930 г. той завежда "Международна информация" на в. "Ехо", известно време е и негов главен редактор. По това време Димитър Найденов се откроява с професионализма, уменията и авторитета на талантлив журналист и сред своите колеги от левите издания. Автор е на остри политически сатири и фейлетони. Многократно е арестуван и преследван от фашистката полиция. Основател и главен редактор на в. "Поглед" (1930-1934), минавайки през много битки. Първият брой на в. Поглед излиза на 29 юни 1930 г.  Идеята е вестникът да осведомява за живота в Съветския съюз. Закрит е от Кимон Георгиев през 1934 г.  В периода 1933-1934 г. Димитър Найденов работи и за в. "Вик". Сътрудничи на списанията "Звезда" и "Нова литература" и в. "Литературен преглед". Прави преводи на произведения на Виктор Юго, Проспер Мериме, Едгар Алън По, Марк Твен, Анри Барбюс и Хайне.  Автор на книгите "Петгодишният план на социалистическото строителство в Съветския съюз" (1931), "Войната в Китай" (1932), "Недовършена повест" (1950, посмъртно) и др.  След 9 септември 1944 г. сътрудничи на в. "Работническо дело" и на в. "Свобода". Последните години от живота си прекарва в Своге. Умира на 22.03.1946 г.

Удостоен с орден "9 септември 1944" първа степен (1952, посмъртно).

 

------------------------------  

Ето какво споделя в едно интервю Тодор Генов, редактор на вестник „Вик“, който по онова време е флагман в борбата за защита на Георги Димитров и другарите му по време на Лайпцигския процес:

 „За сътрудник бе изпратен един от най-големите наши журналисти, редакторът на „Поглед“ Димитър Найденов. Той по това време бе изпаднал в известна немилост пред сектантското ръководство на партията, но и в тези мигове си остана големият журналист и комунист Димитър Найденов.

– Кажете нещо повече за него?

– Изключително интелигентен, енциклопедичен ум, много голям приятел и пропагандатор на СССР, невероятен познавач на журналистиката. Пишеше по вътрешнополитически въпроси; беше в течение на партизанските и котерийни ежби и борби. Понякога ме съветваше – да бъда по-предпазлив и пред полицията и пред сектантското ръководство на партията. Той съчувстваше на моята идея, която се различаваше от мнението на някои ръководители на партията и не им допадаше, специално по отношение на Георги Димитров и „персонифицирането на борбата за него“.

 

Димитър Полянов – родоначалникът на пролетарската поезия

Първото комунистическо списание, с което се запознах на младини, беше „Наковалня" и комунистическите вестници „Новини" и „Младежка дума". Те имат голям дял за комунистическото възпитание на хората от моето поколение. Никога няма да забравя техните редактори, с които се запознах към края на двадесетилетието: Димитър Полянов, Никола  Илиев, Христо Драганов, Цветан Стефанов, които не един път поместваха мои дописки, които изпращах от Кюстендил. Те силно ме насърчиха да сътруднича на прогресивната и партийната преса — любов, която не ме напусна и по-късно.

Спомням си с какво голямо нетърпение чаках всеки брой на сп. „Наковалня", което получавах като абонат на името на майка ми. За „Младежка дума" и „Новини", считани от властта за „по-опасни", не се решавах да се абонирам даже на името на неграмотната ми майка, защото при подозрение или разкритие на полицията изхвърляха учениците от гимназията, където по това време довършвах средното си образование. Тия вестници си набавях по друг начин.

Много ми допадаше „Наковалня", както и стихотворенията на Полянов, които ме въодушевяваха със своята бойкост и революционен патос.

По едно време списанието започна да се бави. Мислех си, че полицията го преглежда и проследява кой го получава.

Един ден запитах пощенския ни раздавач защо списанието започна да закъснява.

— А бе, право да ти кажа, момче, аз го бавя. То било хубаво списание. Нося го в къщи, четем го всички: докато го прочета аз, жената, па и децата, 1—2 дни се изтъркулнат. Прощавай!

Така още като ученик в горните класове на гимназията се запознах с „Наковалня" на Димитър Полянов. В края на 20-те години нашето семейство се прехвърли в „големия град", за да търси работа, подслон и препитание. Не помня точно кога посетих „стария ковач", но от 1932 г., т. е. от основаването на издателство „Нов свят", добре го опознах. Не един път съм имал до 9. IX. 1944 г. и след това контакт с него по линията на издателското дело и общата ни партийна културно-просветна дейност. „Наковалня" спря през 1933 година.

Дълго време след това нито той, нито ние в „Нов свят" сме го търсили за каквато и да е работа.

Независимо от грешката на Полянов около споровете му с ЦК на партията и някои недостатъци в списанието, заслугата на Полянов и на „Наковалня" са много големи в историята на комунистическото движение, на нашата социалистическа литература и издателско дело.

Димитър Полянов имаше много неприятности с полицията и съдебните власти, в чиито очи „Наковалня" беше бодлив трън. Конфискации на списанието, полицейски разпити, съдебни дела, унижения и оскърбления постоянно се сипеха върху главата на стария пролетарски литератор. Но той не скланяше глава, не оставяше ковашкия чук настрана.

Както в наше време стана известно, Дирекция на полицията му води досие, следи го и свирепо тероризира неговата редакторска и издателска дейност.

Въпреки тежките условия, с твърда вяра в пролетарската победа „Старият ковач" и неговите ентусиазирани сътрудници неуморно ковяха през втората половина на 20-те години и първите три години на 30-те години, в ковачницата на „Наковалня", пролетарската поезия и проза.

Към края на 30-те години Д. И. Полянов преведе няколко романа от Оноре дьо Балзак, в чието творчество той беше влюбен още като студент във Франция през 1894— 1902, където изпитва благотворното влияние на френското реалистично художествено слово. Не случайно в навечерието на 1896 г. във Франция той написва прочутото си стихотворение „Срутените кумири", в което главен герой е класовосъзналият се пролетарий, борец за социалистическия идеал. Това стихотворение десетилетия не слизаше от работническите сцени в нашата страна.

– Балзак — казваше той — е много труден за превод. Неговият език е наситен с народна реч. Някои негови творби не са дообработени, което силно затруднява превода. Страшна сила е Балзак, реализмът в творбите му извира пряко от живота на съвременното му капиталистическо общество.

Полянов страстно обичаше френския народ и работническата класа на Франция, любеше Беранже и Делакроа, следеше френската литературна преса в оригинал, четеше в. „Юманите", централен орган на Френската комунистическа партия.

Димитър Полянов често се отбиваше в издателство „Нов свят". Не един път обмисляхме с него какво да издадем от съветската литература в негов превод. В началото на 1941 г. такъв случай ни се удаде.

Както е известно, събитията през пролетта на 1941 г. се развиваха твърде ускорено, но нашата издателска дейност не биваше да прекъсва. А какво да издаваме? Започнахме превода на книгата „Как човекът стана великан" от М. Илин. Преводът възложих на Димитър Каляшки, когото привлякох на работа в „Нов свят". Прекарал 5—6 години в затвора като политически „престъпник", той сега гореше от желание за партийна и литературна работа, към която имаше голяма наклонност. Потърсихме още една книга за превод. Спряхме се на „История на дипломацията", том I, който вече беше излязъл в СССР. Благодарение на връзките, както вече съобщих, на брат ми с един от цензорите и на щедрите „подаръци" на книги, необходими за „библиотеката му", ние и сега получихме съответното разрешение. Но цензорът наложи едно условие: книгата да «излезе без много шум. Имаше предвид рекламните съобщения, които „Нов свят" често пускаше в трудовия печат за своите издания.

Преводът и печатането на „История на дипломацията" започна едновременно. За целта тя се превеждаше от няколко другари — Димитър Полянов, Димитър Каляшки и др. Редакцията извършваше Тодор Павлов, който същевременно преведе и някои глави от книгата. Допълнително на Димитър Полянов бе възложено коректура и техническа редакция. За улеснение издаването на книгата „Нов свят" събра и абонати.

Тъкмо стигнахме към 18 — 20 -а кола в печатането, когато се получи зловещото съобщение, че хитлеристка Германия е нападнала мирната съветска страна. Какво да се прави? Ясно беше, че цензурата ще забрани по-нататъшното печатане на книгата. Посъветвах се с Тодор Павлов и Димитър Полянов. „Разрешението" дойде от само себе си. Рано сутринта на 3 юли 1941 г. Тодор Павлов и аз се озовахме в карцера на V столичен полицейски участък.

—           Жалко, че не можахме да довършим едно хубаво дело — говореше Тодор Павлов. — С това издание щяхме да въоръжим нашите кадри с една солидна марксическа книга.

—           Има все пак изгледи да види бял свят отвърнах му аз. И му разказах, че съм говорил с близките си да направят всичко необходимо, но да довършат отпечатването.

Ние, арестуваните, бяхме напълно изолирани от външния свят. От V участък под конвой ни изпратиха заедно с около 200 други комунистически функционери от София и провинцията в новосформирания  концентрационен лагер „Гонда вода", Асеновградско. Тук изолацията беше абсолютна. Никакви свиждания, разрешаваха се само писма — едно на месец — с текст: „Добре съм. Вие как сте?" От 3 юли 1941 г. до края на 1943 г. с 2—3 -месечно прекъсване прекарах все по концлагери.

След излизането ми на свобода заедно с голяма група другари от концлагера „Еникьой" научих, че „История на дипломацията" била издадена благополучно още през 1941 година. След нашето задържане Полянов и Каляшки продължили превода и довършили печатането, като Полянов поел и редакцията. Моите близки успели да придумат собственика на печатницата да изкара книгата докрай, без да носят новите коли в цензурата за преглед. Печатарят приел, „избутали" книгата. Така „История на дипломацията", том I, излезе на български в ония тежки военновременни години.

 

След победата на 9. IX. 1944 г. наново се срещнах в „Нариздат" с много заслужилия пролетарски писател Димитър Полянов. В тези бурни дни на революционен ентусиазъм и подвиг партията особено се нуждаеше от масово издание на биографията на В. И. Ленин, гениалния вожд и учител на всички трудещи се в света. За целта в края на 1944 г. ние се обърнахме за съвет към съветските другари, които ни препоръчаха да издадем на български език Лениновата биография по последното издание на руски език, което ни бе изпратено. Започнахме да разсъждаваме — кой да направи превода на това толкова сериозно издание? Димитър Найденов беше тежко болен, Тодор Павлов — извънредно зает като регент, оставаше Димитър Полянов.

— Другарю Полянов, няма кой друг да преведе тая книга — увещавах и едновременно го молех аз. Той упорито отказваше, като сочеше причини, коя от коя по-уважителни.

Но нямаше как, най-после се съгласи. Срокът за превода беше извънредно кратък. Той превеждаше, ние печатахме, същевременно той сам правеше и коректурата!

И така за пръв път у нас през 1945 г. излезе в тираж от 20 000 бройки биографията на Ленин под заглавие „Ленин, Владимир Илич. Живот и дейност", подготвена от Институт „Маркс-Енгелс-Ленин" при ЦК на КПСС. Димитър Полянов работи върху превода с чувство на голяма отговорност, а ние се постарахме да направим образцово за онова време издание. Биографията бе отпечатана на хубава хартия, с красив шрифт, с луксозна, „позлатена" корица с портрет на Ленин. Изданието се посрещна от трудещите се с небивал интерес. Хората взимаха книгата в ръцете си като скъпоценност, жадно я четяха и изучаваха.

 

През 1950—1953 г., когато бях търговски представител на НРБ в Прага, Димитър Полянов на два пъти мина със самолет през Чехословакия, където оставаше за по един-два дена.

Беше посетил Корейската народнодемократическа република, която тогава воюваше с американския империализъм и южнокорейските наемници за своята свобода и национално обединение. Беше ходил и в Китай, освободил се неотдавна от чуждоземно и феодално-капиталистическо робство.

Гостува ми в къщи.

Говорихме за какво ли не: и за литературата в България, и за строителството, и за международната политика. Полянов изрази голямото си задоволство от вниманието на Георги Димитров към него. Спомена за една негова поздравителна телеграма, която той свято пазел.

Най-много приказвахме за Корея и Китай, откъдето той се връщаше претоварен с впечатления.

—           Най-силно впечатление от всички изкуства в Китай ми направи — изтъкна той — графиката и частно революционната графика. По заводи и села, навсякъде я виждаш. Сега засега — обясняваше той, —изглежда, графиката е най-достъпен език за неграмотното население. Като че ли това е и една от причините толкова много да си служат с това изкуство.

От Париж, където беше участвал на някакво съвещание по борбата за мир, се връщаше радостен и „подмладен", както се изрази сам той.

—           Спомних си моите студентски години. Френският народ си е все същият: жизнерадостен и свободолюбив, винаги готов да воюва за свободата си. Силите на мира във Франция са големи. Те растат в целия свят и ще победят „студената война".

А по това време тя бушуваше на Запад със зловеща сила.

За себе си той имаше много планове. Готвеше се да напише нови стихотворения на теми, които вече беше набелязал.

Уви! Не мина много време и на 25 септември 1953 г. Полянов се прости на 77-годишна възраст с живота. Остана да живее неговото голямо дело на родоначалник на пролетарската поезия в България и неговото име, което прокара светла диря в историята на българската революционна литература.

---------------------    

Стоян Стоименов - „Страници из техния живот“, издателство БКП, 1970 г.

 

 

 

 

Как се съсипва народ – Велиана Христова

Властта превърна и обучението по история в инструмент на своята идеология и цели

Отдавна съм забелязала, че сред инженерите, програмистите или лекарите има повече хора, запалени по историята и знаещи история, отколкото сред хуманитаристите. Обяснявам си го с това, че в социалните и хуманитарните науки влиянието на политиката и идеологическата обработка на мозъци - и преди, и сега, виреят по-лесно, отколкото в природните и техническите науки, при които таблицата за умножение не означава две русофобии по две американофилии.

Историята се оказа теренът, върху който днес се води най-тежката идеологическа битка за умовете и поведението на хората. Все по-видимата глобална цел да бъде унищожена националната държава като опора за съществуването на всеки народ минава през натиска да бъдат забравени и заличени от съзнанието на новите поколения вековни "опорни точки" на всяка нация, възходите и паденията й през вековете, героите й, традициите й. Вижте какво се случва в Евросъюза - всеки опит да бъдат пазени националните интереси се обявява за антиевропейски, популистки и едва ли не фашистки. Черното става бяло, бялото - черно. Вижте в България - онзи ден едно лице от ГЕРБ внушаваше от телеекрана, че като се обедини социализмът от абревиатурата БСП със заявката на тази партия да защитава националните интереси, се поучавало националсоциализъм (направо Хитлер). Чиста политика, абсурдна и мръсна. Къде се прокарва тя най-лесно? Ами, в учебните програми по история и в учебниците, възседнати от управляващите в последните 10 години. В последните седмици дейци на ГЕРБ нахлуват в училищата, правят си срещи с деца, водят ги при тренажора на F-16, обработват ги с подаръци -

 

пълно нарушение на законите

 

забраняващи политическа дейност в училище.  

 

Помним как бурно реагира обществото преди няколко години, когато от училището бе изгонено "политически некоректната" творба "Балканджи Йово". Помним как през 2014 г. - при управлявалия една година кабинет "Орешарски" (изкаран после едва ли не виновник за 30 години безобразия в България) бе спретнат протест пред МОН, понеже тогавашният министър Анелия Клисарова щяла да ликвидира историята като задължителен предмет в Хт и Хтт клас. Чиста политика, понеже с проект за нов учебен план това бе подготвено още през 2013 г.  от властниците от ГЕРБ преди Клисарова. А тя го спря. Но когато след нея през 2016 г. следващо правителство на ГЕРБ наистина остави задължително изучаването на историята само до Х клас и го премахна от последните две години на гимназията, никой не протестираше. Никой не протестира и срещу паралелната образователна система, създадена у нас от финансираната от чужда държава фондация "Америка за България", която влага 20 млн. долара годишно, за да може "американският оптимизъм да срещне българския потенциал". На тази среща естествено не са допуснати нито българската история, нито българската национална идентичност. Бялото стана черно, черното - бяло. Идеологизацията при социализма ряпа да яде.            

 

Какво се учи в училище

 

В новите учебни програми по история, писани след 2016 г. от апологетите на новата идеология, се учи например, че 20-те и 30-те години на ХХ век у нас са белязани от "левия политически радикализъм" и "кризата на демокрацията, довела до преврата от 19 май 1934 г." Учи се още, че по време на Втората световна война България направила някакъв свой избор. Учи се още единствената характеристика на периода 1944-1989 г. - комунистически режим, диктатура, репресии и лагери, Народен съд, култ към "партийния вожд", еднолична власт на Тодор Живков, зависимост от СССР, дисиденти, Възродителен процес.

 

Какво не се учи в училище

 

Няма следа в учебните програми от Септемврийско въстание и Лайпцигския процес; няма го нарязания на парчета Стамболийски; няма го оня преврат на 9 юни и погромите през 1923-1925 г., избили, избесили, издушили хиляди земеделци и комунисти, десетки политици и интелигенти. Няма я дори думичката "фашизъм". Няма присъединяване към Третия райх; няма антиеврейско законодателство и репресии срещу евреите (няма окупация на Македония и Тракия; няма Съпротива, партизани и 12 000 избити ятаци; няма победа на Червената армия над нацизма! Няма го строителството на модерна България в десетилетията след 1944 г. Няма го, понеже "не може всичко, което ние знаем, да го има в учебните програми". И понеже по история не бива да се зубрят факти, а трябва да се формира мислене!

 

Какво трябва да се учи в училище

 

Трябва да се учи история, а не извадка от инсинуации и угодни на днешната власт епизоди. Преди дни един пишман историк глаголеше, че децата вече няма да се претоварват с учебен материал, а ще бъдат учени да проследяват взаимовръзките, причините и следствията на събитията, понеже в историята всичко е взаимнообусловено. Бога ми, как се проследяват причинно-следствени връзки на събитията и процесите в историята, за да бъдат осмислени и съпоставени от днешна гледна точка, ако половината събития и процеси просто ги няма?!

 

Учениците, обучени по тези нови програми, все още не са завършили гимназия и не са тръгнали към университетите. А средното образование е вход към висшето. В него пък за приоритетни направления и защитени специалности са обявени десетки тематични сектори, но сред тях историята липсва - точно тя, която е основополагаща за изграждането на личността. И без да са се включили още обучените по новите програми, картината не е розова. Студенти в трети курс не правят разлика между Стамболов и Стамболийски, според тях "Епопея на забравените" описва събитията около Освобождението, а ТКЗС е име на партия. Според последното издание на

 

Рейтинговата система на висшите училища

 

"История и археология" се изучава в 8 вуза и успехът от средното образование, с който се влиза в това направление, е сред най-ниските от всички останали - между 4,19 и 5,10. В Шуменския университет например няма друго направление, в което можеш да станеш студент с по-нисък успех от "История и археология".

Да не говорим, че преподавателите по история са ощетени изкуствено, понеже рейтинговата система отчита научния им принос по данните от международните системи SCOPUS и Web of Science, а те отчитат само публикации на английски език. Силата и приносите на историците ни, естествено, са в българските публикации, понеже за чужди издания те, първо, нямат пари и, второ, по-трудно ги допускат там - пак заради глобалната политика, която ни третира като страна "второ качество". Накрая излиза, че нашите историци, видите ли, имали нисък научен резултат!

А какво се случва по-нататък с младите, завършили висше образование по история? Ами, една от най-високите безработици се случва. С каква заплата млад историк може да работи в музей или институт - срамно е да се каже. Според рейтинговата система, в последните 5 години само между 33,62 и 48,52 на сто от завършилите история в различните вузове се реализират по специалността и на позиции, изискващи висше образование. А останалите? По данните на рейтинговата система, дори излезлите с професия историк от водещия Софийски университет се реализират по-слабо от останалите млади висшисти, като по-зле от тях в намирането на работа са само завършилите психология, религия, социални дейности и науки за Земята.

 

 И понеже днешните управници дори от училищния закон изхвърлиха думата Просвета, имаме вече въпиюща нужда един нов Паисий да опише възхода и падението на "тази" държава, за да възкликне накрая: "От днеска нататък българският род история има и става народ!"

 

22 март 2019 г.

 

Как да разбираме 8 март ? – Искра Баева

 

Идеята да се обърне обществено внимание върху борбите на жените за равни права възниква почти преди век. Това става в Копенхаген през 1910 г. на втората международна конференция на жените социалистки. Предложението е направено от германската социалдемократическа деятелка Клара Цеткин. Тя е убедена, че международните работнически организации трябва да обърнат внимание и на експлоатацията на жените като изразят своята солидарност с тяхната борба за равни права и за достойно заплащане. Идеята на Клара Цеткин е приета и още през следващата 1911 г. за пръв път е отбелязан международният “женски ден” в няколко развити индустриални държави от Западна Европа. В България този ден започва да се празнува от 1914 г. – само три години след като е определен за такъв. При това не става дума за борба на жените само за граждански права, като например правото за гласуване (такова е британското движение на суфражистките), а преди всичко за икономически права и то на онези жени, които са принудени да работят в производството.

Осми март е посочен не заради някакъв религиозен празник, не е във връзка с някоя светица или нещо от този род, а е съзнателно измислен от едно политическо движение и има също толкова ясна политическа цел. Това личи и от пълното наименование на празника: Ден за международна солидарност с жените в техните борби за икономическо, социално и политическо равноправие. Празникът е възникнал, защото е съществувала нужда от борба на и за жените, чиято цел е да подобри тяхното положение в производството, в семейството и в обществото. Това го прави политически и го свързва с лявото политическо пространство.

Такова е било съдържанието на Осми март, преди да бъде официализиран от социалистическата държава и да преживее съответната еволюция, при която борческият му характер е останал на заден план, а на преден е излязло празнуването и честването на майката, любимата, съпругата и колежката.

Какво остана от Осми март, след като системата на държавния социализъм рухна? Традициите угасват трудно, затова той продължава да се отбелязва, но вече напълно лишен от политическия си смисъл. И това щеше да бъде напълно нормално, ако не се бяха променили драстично както социалните, така и икономическите условия за живот и труд на всички и в частност на жените. По-голямата част от българите платиха висока цена за прехода към политическия плурализъм и пазарната икономика (с други думи, за завръщането към капитализма). Но особено тежко се отразиха промените на жените.

Жените загубиха голяма част от социалните си привилегии, свързани с раждането и отглеждането на децата, безработицата ги върна обратно в семейството не като доброволен избор, а по принуждение, в много случаи младата възраст и привлекателният външен вид се превърнаха в задължително условие за получаване на работа, възроди се и различното заплащане за една и съща работа – по-ниско за жените, отколкото за мъжете. Всичко това може да се определи с една дума: дискриминация. Сиреч, отново се възродиха причините, поради които преди век се е наложило да се определи ден в годината за солидарност с жените, които се борят за равноправие.

Трябва ли при това ново положение да върнем борческият характер на Осми март? Да, но не съм сигурна, че в съвременна България това може да стане. Не защото българските жени не се нуждаят от организирана защита, а защото самите те не искат да осъзнаят нуждата от нея и да я поискат. Данните са категорични: според доклада на работната група по “Лисабонската стратегия” сред българите над 50-годишна възраст имат работа едва 18,2% от жените, докато при мъжете този процент е двукратно по-висок – 37. Подобни случаи на дискриминация могат да се изброяват още много. Въпреки това, не се забелязва някакво желание у жените да се противопоставят на несправедливостите, да се организират за борба или дори и само за да напомнят за човешките си права.

Затова е добре да запазим Осми март като международен ден за солидарност с жените, да си припомним за техните права, за равноправието, за необходимостта от солидарност с всички онеправдани, голяма част от които неслучайно са жени. И да върнем отдавнашният борчески характер на празника – той трябва да се свързва не толкова с празнуването, с подаръците и пожеланията, а с правата: на достойнство, на труд по избор (в семейството или извън), на равно заплащане и на уважение.

8 март 2023 г.

 

Петър Волгин: Кой мрази Трети март?

Няма да се изненадам, ако утре някой реши да троши монумента на Шипка

 

На Трети март българската държава възкръсва. Петстотин години България я няма на картата на света. Просто не съществуваме за останалите народи. А и малко от тях знаят, че някога сме съществували, че през Средновековието много често сме били едни от най-важните играчи на европейската сцена. Ето защо фактът, че на Трети март е възстановена българската държавност, има огромно значение. Първо, ставаме видими за света. И второ, вземаме съдбата в своите ръце. Вече сме свободни.

Свободата е най-важното нещо. Както за отделния човек, така и за държавите. Хората и страните, които са се отказали от свободата си, на практика са се отказали от съществуването си. И поради тази причина Трети март 1878 г. е най-подходящата дата за национален празник на България. Заради възвърнатата свобода.

Да, има и хора у нас, които мразят Трети март. Те обясняват омразата си с факта, че свободата ни била дадена от Русия, пък те не можели да понасят нищо, свързано с тази държава. Има обаче и една по-дълбока причина за не приемането  на Трети март от страна на подобни персонажи. Те мразят не само националния празник. Те мразят свободата. Казано накратко, те не желаят да бъдат свободни. Защото независимостта не е единствено възможност да правиш, каквото си искаш. Тя е свързана с големи отговорности. Сам трябва да решаваш всичко и да носиш последиците от избора си. Да, това е тежко. И затова много хора просто бягат от свободата, както беше написал един от най-значимите философи и психоаналитици на XX в. Ерих Фром. Винаги е имало, а и ще има хора, които се отказват от независимостта. Прехвърлят я на други или на институциите над себе си. Така се спасяват от бремето на свободата.

Освен всичко друго омразата към Трети март днес изцяло се вписва в политическата коректност, в „правилното“ говорене. България се освобождава благодарение на помощта на Русия, а днес всичко руско трябва да бъде мразено. Такива са директивите от чуждите началници. А в България никога не са липсвали хора, които поставят заповедите отвън над всичко останало. За тях няма значение кои са чуждите началници и какво заповядват. За мразещите свободата важното е изпълнението на задачите. Независимо от тяхната абсурдност. Много често се стига и до престараване в желанието на официални държавни лица да угодят на чуждестранните си ментори.

Нали помните как Кирил Петков в разрез с всички писани и неписани правила на дипломацията изгони 70 служители от посолството на Руската федерация? И тази, както и много други глупости, беше оправдана с факта, че трябвало да защитаваме „евроатлантическите ценности“. Така и не стана ясно как градинарят на руското посолство „вреди“ на въпросните „ценности“, че трябва да бъде изгонен. Важното беше да се демонстрира за пореден път бесновато отношение към Русия.

А миналата седмица един индивид реши да троши Паметника на Съветската армия. Направил го, защото го ядосала речта на Путин, както самият индивид с гордост си призна. Разбира се, подобна вандалщина попада под ударите на закона. Но вместо да понесе последствията от хулиганската си постъпка, въпросният персонаж беше обявен за „герой“ от малобройната, но ужасно креслива русофобска общност у нас. Срамното поведение на тази общност така и щеше да остане незабелязана за широката общественост, ако също не беше героизирано от официозните медии. Някои от тях, особено големите частни телевизии Би Ти Ви и Нова, направо излязоха от кожата си, за да обясняват колко е хубаво да се трошат паметници, свързани с Русия. Според елементарните представи на тези телевизии всичко, което е насочено срещу руската държава, трябва да бъде приветствано. И няма значение дали става дума за съвременна, Съветска или за средновековна Русия. И това започна много преди войната в Украйна. Тази война просто даде толкова дълго търсеното оправдание на активната русофобия.

Под лозунга, че „не може да има две гледни точки по въпроса за това колко лошо нещо е войната“, официозните медии яростно започнаха да демонизират всичко руско. Да, войната е ужасно нещо и по това няма различни мнения. Но има много повече от едно мнение по въпроса какво е довело до началото на военните действия и още по-важно как могат да бъдат прекратени те. Само че официозните медии не се интересуват от такива „подробности“. Те, подобно на всевъзможните Урсули, Борели и Мишели, дори не се интересуват от въпроса как би могло да се стигне до прекратяване на огъня. За тях е важно Русия да бъде сатанизирана и те пламенно изпълняват тази си свръхзадача.

Затова и основните гости в подобни телевизии са едноклетъчните русофоби. Те винаги са добре дошли там, а присъствието им става особено активно именно около Трети март. Едва ли има друга държава, където толкова много телевизионно време да бъде предоставяно на хора, които да ругаят собствения си национален празник и да обясняват как се срамуват от него. Вместо да бъде определено като феномен от областта на психопатологията, подобно поведение бива обявявано за съзвучно с евроатлантическите ценности, които  ние, като надежден геостратегически партньор, трябвало неотклонно да изповядваме. И понеже заговорихме за паметници, изобщо няма да се изненадам, ако утре някой реши да троши монумента на Шипка, издигнат в памет на сражавалите се там български опълченци и руски войници. Разбира се, това трошене ще бъде приветствано от русофобския лагер. Оттам веднага ще се намерят и преподаватели по история, които дълбокомислено да обяснят как нищо освободително нямало в Руско-турската война от 1877-1878 г., че това всъщност било „въоръжена агресия на Руската империя и платени от Русия български сепаратисти срещу напълно легитимната Османска държава“. Сега това може и да ви звучи абсурдно, но историята – и българската, и световната, познава немалко примери за безумни твърдения, превърнати в официално говорене.

А дълг на всеки разумен човек е да направи всичко по силите си, за да не допуска налудното говорене да се превръща в норма и да не позволява отнемането на свободата.

 

 

2 март 2023

Източник: retro.bg

3 март ! Българското начало и българският връх

 

Трети март е национален празник — денят на осъществения национален идеал за българска държава след 500 години чуждо робство, за да продължим по своя тринадесетвековен път!

Днешният Трети март е велик ден за България — 145 години от Освобождението ни! Близо век и половина имаме свобода и държавност, за които поколения българи са мечтали. Българският народ цени и помни кой ни дари свободата, а днешните съвременници трябва всеки ден да се учим да я пазим, защитаваме и надграждаме!

Трети март би бил невъзможен без братската помощ на славянска и православна Русия, в най-благородната война от историята на човечеството, война, обявена не за превземане на територии, а в помощ на един братски народ. Нищо не може да изтрие и омаловажи този подвиг и тази помощ — както векове наред робството не е изтрило надеждата, че „Дядо Иван" ще помогне на България, с която го свързва кирилицата, православието, славянството.

Трети март е нашият национален празник — защото той е Върхът на българската борба за свобода и възход, победният край на Руско-турската освободителна война.

Трети март е и Началото, и градежът на българската национална държавност, на връщането на Отечеството на картата на Европа и света. Възстановена е държавотворческата традиция, установен е парламентаризмът, започва икономическото съзидание, търсенето на достойно място сред другите народи и възраждането на българската култура, просвета, традиции и социална грижа.

През тези 145 години България премина през много трудности, защото елитите периодично правеха грешки, забравяйки и неглижирайки поуките и уроците на трудно постигнатата българска свобода и българско начало — 3 март!

Трети март е нашият национален празник, защото без него, без Освобождението, без героизма на руските бойни и българските опълченци, нямаше да ги има нито Съединението, нито Независимостта. Щяха да бъдат претопени и българската писменост и култура, и националното ни самосъзнание и православието...

Трети март е българският връх не защото в историята ни всичко е идеално или защото националните ни цели са изпълнени, а защото без него нищо нямаше да се постигне!

Трети март безмилостно ни напомня кои са нашите приятели през вековете и кои лицемерно се „грижат" за българския интерес. Напомня ни, че братска славянска и православна Русия жертва десетки хиляди свидни чеда за българската свобода, а тогавашният „колективен Запад“, именуван „Велики сили", не желаеше силна славянска и православна държава на Балканите и ни предопредели национални катастрофи и рани, които болят и днес — обезбългаряване на цели исторически области, разделение, арогантна и унизителна пропаганда на тема „тъмните балкански субекти"...

Трети март е и ден на историческа истина, поука и равносметка.

Това е най-българският ден, но не като лозунг, а като реалност! Защото всяка година под връх Шипка на този ден се качват стотици хиляди българи от всички кътчета на любимото ни Отечество, българи — различни по професии, поколения, етноси и изповедания. Те носят български и руски знамена — защото са патриоти и тачат историческата истина, помнят кой ни е освободил. Хилядното множество под славния връх не може да бъде излъгано и заблудено, то ясно разпознава политическото лицемерие, открива своите лидери и отхвърля политическите шарлатани.

Трети март е Народният празник — спонтанен, истински, емоционален, родолюбив, християнски, човешки.

Трети март не може да ни бъде отнет като национален празник!

Никой не може да зачеркне величието, символа и силата на този ден — нито пещерните русофоби, нито платените от чужди посолства българофоби и безродници.

Трети март е надживял и предатели, и нихилисти, надживял е криворазбрани идеологически „моди" — ще надживее и днешната непонятни ''евроатлантически" ценности!

Да пребъде Трети март — българското начало и българският връх!

Да живей свободното ни Отечество!

 

 

Проф. Светлана Шаренкова

Източник: вестник „Земя“, 02 март 2023 г.