В началото на тридесетте години, използвайки някои легални възможности, създадени в резултат на народните борби, партията започна да издава „независимия" информационен всекидневник „Ехо", илюстрования седмичник „Поглед" и седмичното хумористично списание „Жупел". Издателството и редакцията на вестниците се помещаваха в 2—3 стаички на печатница „Камбана", където се печатаха вестниците на ул. „Христо Белчев" № 20.
Между сътрудниците на вестник „Поглед" и „Ехо" ярко се открояваше фигурата на Димитър Найденов, с когото се запознах през 1932 година. Мълчалив, скромен и тих, той беше отговорник и един от основните работница в „Поглед", но активно сътрудничеше в „Ехо", „Работническо дело" и други комунистически вестници. Найденов пишеше пламенни революционни статии, които обикновено не подписваше, защото трябваше да се предпазва от полицията. По това време квалифицираните партийни журналисти бяха твърде малко и трябваше да се пазят. „Отговорните редактори", обявени във вестника, поемаха върху себе си всичката отговорност пред властта: те са „писали" или „получили" по пощата поместените статии във вестника…. При трудни условия работеха и живееха партийните журналисти, жестоко преследвани от фашистките мракобесници.
През пролетта на 1934 г. бях с Димитър Найденов и неговото семейство на лечение в Солудервентските бани (Момин проход), Ихтиманско. Тук можах отблизо да опозная тоя прекрасен другар, приятел и брат. Той беше за мене жива енциклопедия от знания по всички обществено-политически въпроси, особено по историята на партията и пролетарската журналистика. Ала със здравето си беше зле. Средствата не му стигаха. Партийната преса беше финансово съсипана от честите конфискации и глоби. Повечето от нейните сътрудници бяха нещатни работници, а щатните получаваха, и то нередовно, твърде малки заплати. Димитър Найденов не правеше изключение. Той прекарваше „курорта" си крайно скромно.
Но както всички пролетарски журналисти по това време, постоянно гонени, затваряни, ограбвани и избивани във фашистката преизподня, Димитър Найденов живееше и работеше, неговото огнено перо, неговата съвест не се огъваха нито пред терора, нито пред затворите и побоищата, нито пред оскъдицата и болестта. Той продължаваше да зове трудовия народ към борба и победа.
През м. април 1934 г. усилено се печаташе знаменитият труд на В. И. Ленин „Какво да се прави?", който излизаше за първи път у нас. Централният комитет на БКП определи за преводач на книгата Димитър Найденов, който се ползваше с името на един от най-добрите преводачи на теоретическа марксистко-ленинска литература, а пишещият тия редове — за отговорник и издател на книгата. Трябваше да се бърза. Правителството на Народния блок формално не налагаше предварителна цензура над изданията. По печатниците обаче непрекъснато кръстосваха агенти и шпиони от Държавна сигурност, душеха, шпионираха, взимаха с натиск сведения от собствениците на печатниците и щом забележеха някоя „опасна за обществения ред" книга, слагаха костеливата си ръка върху нея. След това започваше мъчително следствие в Дирекция на полицията, съдебни дела, съд, присъда. Димитър Найденов на един дъх, така да се каже, преведе книгата. Направи много хубав превод. „Най-голямо удоволствие ми доставя — често казваше той — превеждането на Ленин. Чувствам, че върша голямо дело. Какъв гений, каква мисъл!"
Името на преводача по конспиративни съображения не отбелязахме на корицата. Пред полицията се поддържаше такава легенда: Издателят сам е получил по пощата книгата, той лично е извършил превода, той е намерил средства да я издаде.
Книгата беше успешно отпечатана в края на април 1934 година. Излезе в рекорден за онова време тираж 3000 броя. Но след военнофашисткия преврат на 19 май 1934 г. „Какво да се прави?" беше инкриминирана. Полицията обаче можа да конфискува от издателство „Нов овят" твърде малко екземпляри, оставени колкото „за лице". Повечето бройки бяха своевременно укрити от беззаветно предани членове на партията и РМС.
Името на Димитър Найденов остана в тайна пред полицията чак до 9. IX. 1944 година. Това издание обслужваше нашите партийни кадри цяло едно десетилетие, тъй като фашистката власт до края на своето престъпно господство не позволи ново издание на книгата. Едва през 1945 г. излезе второто издание в превод и предговор на Димитър Найденов. „Сега — писа в предговора той — книгата излиза в условията на свободна България, без онези цензурни „углаждания", които бяхме принудени да направим, за да заобиколим подводните скали на полицейската цензура в първото издание."
Колко много се радваше Димитър Найденов на тоя наш успех. „Излизането на новото издание на „Какво да се прави?" — казваше той — е най-добрата награда за моя труд."
------------------------
Стоян Стоименов - „Страници из техния живот“, издателство БКП, 1970 г.
Издадената през 1975 г. книга представя най-ярките общественозначими творби на големия български публицист Димитър Найденов. Това са предимно негови политически статии, публикувани през периода 1921— 1945 г. на страниците на вестниците "Работнически вестник", "Звезда", "Новини" и "Работническо дело". В сборника е включен и откъс от книгата на Найденов "Петгодишният план на социалистическото строителство в СССР", излязла от печат през 1931 година.
Допълнение:
Димитър Николов Найденов е изявен пролетарски журналист, писател и публицист. Роден във Велико Търново на 15.09.1896 г. През 1917 г. той завършва право в СУ “Св. Климент Охридски”. Влиза в БКП през 1919-а, като дълги години сътрудничи и редактира нейни периодични издания. Работи в редакцията на в. "Работнически вестник" като външнополитически редактор (1920-1923). Отлично владее руски, френски, немски, английски и италиански език. Сътрудник е (от 1923) на в. "Дейли Хералд" (Лондон). Лежи в затвора и след освобождаването си е в редактор на в. "Лъч" и в. "Звезда" (1923-1924 г.), където печата поредицата "Писма от Германия". Автор е на политически фейлетони в сп. "Звънар" (1924-1925 г.). Външнополитически редактор (1926-1927) и главен редактор на в. "Новини" (1928). От 1930 г. той завежда "Международна информация" на в. "Ехо", известно време е и негов главен редактор. По това време Димитър Найденов се откроява с професионализма, уменията и авторитета на талантлив журналист и сред своите колеги от левите издания. Автор е на остри политически сатири и фейлетони. Многократно е арестуван и преследван от фашистката полиция. Основател и главен редактор на в. "Поглед" (1930-1934), минавайки през много битки. Първият брой на в. Поглед излиза на 29 юни 1930 г. Идеята е вестникът да осведомява за живота в Съветския съюз. Закрит е от Кимон Георгиев през 1934 г. В периода 1933-1934 г. Димитър Найденов работи и за в. "Вик". Сътрудничи на списанията "Звезда" и "Нова литература" и в. "Литературен преглед". Прави преводи на произведения на Виктор Юго, Проспер Мериме, Едгар Алън По, Марк Твен, Анри Барбюс и Хайне. Автор на книгите "Петгодишният план на социалистическото строителство в Съветския съюз" (1931), "Войната в Китай" (1932), "Недовършена повест" (1950, посмъртно) и др. След 9 септември 1944 г. сътрудничи на в. "Работническо дело" и на в. "Свобода". Последните години от живота си прекарва в Своге. Умира на 22.03.1946 г.
Удостоен с орден "9 септември 1944" първа степен (1952, посмъртно).
------------------------------
Ето какво споделя в едно интервю Тодор Генов, редактор на вестник „Вик“, който по онова време е флагман в борбата за защита на Георги Димитров и другарите му по време на Лайпцигския процес:
„За сътрудник бе изпратен един от най-големите наши журналисти, редакторът на „Поглед“ Димитър Найденов. Той по това време бе изпаднал в известна немилост пред сектантското ръководство на партията, но и в тези мигове си остана големият журналист и комунист Димитър Найденов.
– Кажете нещо повече за него?
– Изключително интелигентен, енциклопедичен ум, много голям приятел и пропагандатор на СССР, невероятен познавач на журналистиката. Пишеше по вътрешнополитически въпроси; беше в течение на партизанските и котерийни ежби и борби. Понякога ме съветваше – да бъда по-предпазлив и пред полицията и пред сектантското ръководство на партията. Той съчувстваше на моята идея, която се различаваше от мнението на някои ръководители на партията и не им допадаше, специално по отношение на Георги Димитров и „персонифицирането на борбата за него“.
