Първото комунистическо списание, с което се запознах на младини, беше „Наковалня" и комунистическите вестници „Новини" и „Младежка дума". Те имат голям дял за комунистическото възпитание на хората от моето поколение. Никога няма да забравя техните редактори, с които се запознах към края на двадесетилетието: Димитър Полянов, Никола Илиев, Христо Драганов, Цветан Стефанов, които не един път поместваха мои дописки, които изпращах от Кюстендил. Те силно ме насърчиха да сътруднича на прогресивната и партийната преса — любов, която не ме напусна и по-късно.
Спомням си с какво голямо нетърпение чаках всеки брой на сп. „Наковалня", което получавах като абонат на името на майка ми. За „Младежка дума" и „Новини", считани от властта за „по-опасни", не се решавах да се абонирам даже на името на неграмотната ми майка, защото при подозрение или разкритие на полицията изхвърляха учениците от гимназията, където по това време довършвах средното си образование. Тия вестници си набавях по друг начин.
Много ми допадаше „Наковалня", както и стихотворенията на Полянов, които ме въодушевяваха със своята бойкост и революционен патос.
По едно време списанието започна да се бави. Мислех си, че полицията го преглежда и проследява кой го получава.
Един ден запитах пощенския ни раздавач защо списанието започна да закъснява.
— А бе, право да ти кажа, момче, аз го бавя. То било хубаво списание. Нося го в къщи, четем го всички: докато го прочета аз, жената, па и децата, 1—2 дни се изтъркулнат. Прощавай!
Така още като ученик в горните класове на гимназията се запознах с „Наковалня" на Димитър Полянов. В края на 20-те години нашето семейство се прехвърли в „големия град", за да търси работа, подслон и препитание. Не помня точно кога посетих „стария ковач", но от 1932 г., т. е. от основаването на издателство „Нов свят", добре го опознах. Не един път съм имал до 9. IX. 1944 г. и след това контакт с него по линията на издателското дело и общата ни партийна културно-просветна дейност. „Наковалня" спря през 1933 година.
Дълго време след това нито той, нито ние в „Нов свят" сме го търсили за каквато и да е работа.
Независимо от грешката на Полянов около споровете му с ЦК на партията и някои недостатъци в списанието, заслугата на Полянов и на „Наковалня" са много големи в историята на комунистическото движение, на нашата социалистическа литература и издателско дело.
Димитър Полянов имаше много неприятности с полицията и съдебните власти, в чиито очи „Наковалня" беше бодлив трън. Конфискации на списанието, полицейски разпити, съдебни дела, унижения и оскърбления постоянно се сипеха върху главата на стария пролетарски литератор. Но той не скланяше глава, не оставяше ковашкия чук настрана.
Както в наше време стана известно, Дирекция на полицията му води досие, следи го и свирепо тероризира неговата редакторска и издателска дейност.
Въпреки тежките условия, с твърда вяра в пролетарската победа „Старият ковач" и неговите ентусиазирани сътрудници неуморно ковяха през втората половина на 20-те години и първите три години на 30-те години, в ковачницата на „Наковалня", пролетарската поезия и проза.
Към края на 30-те години Д. И. Полянов преведе няколко романа от Оноре дьо Балзак, в чието творчество той беше влюбен още като студент във Франция през 1894— 1902, където изпитва благотворното влияние на френското реалистично художествено слово. Не случайно в навечерието на 1896 г. във Франция той написва прочутото си стихотворение „Срутените кумири", в което главен герой е класовосъзналият се пролетарий, борец за социалистическия идеал. Това стихотворение десетилетия не слизаше от работническите сцени в нашата страна.
– Балзак — казваше той — е много труден за превод. Неговият език е наситен с народна реч. Някои негови творби не са дообработени, което силно затруднява превода. Страшна сила е Балзак, реализмът в творбите му извира пряко от живота на съвременното му капиталистическо общество.
Полянов страстно обичаше френския народ и работническата класа на Франция, любеше Беранже и Делакроа, следеше френската литературна преса в оригинал, четеше в. „Юманите", централен орган на Френската комунистическа партия.
Димитър Полянов често се отбиваше в издателство „Нов свят". Не един път обмисляхме с него какво да издадем от съветската литература в негов превод. В началото на 1941 г. такъв случай ни се удаде.
Както е известно, събитията през пролетта на 1941 г. се развиваха твърде ускорено, но нашата издателска дейност не биваше да прекъсва. А какво да издаваме? Започнахме превода на книгата „Как човекът стана великан" от М. Илин. Преводът възложих на Димитър Каляшки, когото привлякох на работа в „Нов свят". Прекарал 5—6 години в затвора като политически „престъпник", той сега гореше от желание за партийна и литературна работа, към която имаше голяма наклонност. Потърсихме още една книга за превод. Спряхме се на „История на дипломацията", том I, който вече беше излязъл в СССР. Благодарение на връзките, както вече съобщих, на брат ми с един от цензорите и на щедрите „подаръци" на книги, необходими за „библиотеката му", ние и сега получихме съответното разрешение. Но цензорът наложи едно условие: книгата да «излезе без много шум. Имаше предвид рекламните съобщения, които „Нов свят" често пускаше в трудовия печат за своите издания.
Преводът и печатането на „История на дипломацията" започна едновременно. За целта тя се превеждаше от няколко другари — Димитър Полянов, Димитър Каляшки и др. Редакцията извършваше Тодор Павлов, който същевременно преведе и някои глави от книгата. Допълнително на Димитър Полянов бе възложено коректура и техническа редакция. За улеснение издаването на книгата „Нов свят" събра и абонати.
Тъкмо стигнахме към 18 — 20 -а кола в печатането, когато се получи зловещото съобщение, че хитлеристка Германия е нападнала мирната съветска страна. Какво да се прави? Ясно беше, че цензурата ще забрани по-нататъшното печатане на книгата. Посъветвах се с Тодор Павлов и Димитър Полянов. „Разрешението" дойде от само себе си. Рано сутринта на 3 юли 1941 г. Тодор Павлов и аз се озовахме в карцера на V столичен полицейски участък.
— Жалко, че не можахме да довършим едно хубаво дело — говореше Тодор Павлов. — С това издание щяхме да въоръжим нашите кадри с една солидна марксическа книга.
— Има все пак изгледи да види бял свят отвърнах му аз. И му разказах, че съм говорил с близките си да направят всичко необходимо, но да довършат отпечатването.
Ние, арестуваните, бяхме напълно изолирани от външния свят. От V участък под конвой ни изпратиха заедно с около 200 други комунистически функционери от София и провинцията в новосформирания концентрационен лагер „Гонда вода", Асеновградско. Тук изолацията беше абсолютна. Никакви свиждания, разрешаваха се само писма — едно на месец — с текст: „Добре съм. Вие как сте?" От 3 юли 1941 г. до края на 1943 г. с 2—3 -месечно прекъсване прекарах все по концлагери.
След излизането ми на свобода заедно с голяма група другари от концлагера „Еникьой" научих, че „История на дипломацията" била издадена благополучно още през 1941 година. След нашето задържане Полянов и Каляшки продължили превода и довършили печатането, като Полянов поел и редакцията. Моите близки успели да придумат собственика на печатницата да изкара книгата докрай, без да носят новите коли в цензурата за преглед. Печатарят приел, „избутали" книгата. Така „История на дипломацията", том I, излезе на български в ония тежки военновременни години.
След победата на 9. IX. 1944 г. наново се срещнах в „Нариздат" с много заслужилия пролетарски писател Димитър Полянов. В тези бурни дни на революционен ентусиазъм и подвиг партията особено се нуждаеше от масово издание на биографията на В. И. Ленин, гениалния вожд и учител на всички трудещи се в света. За целта в края на 1944 г. ние се обърнахме за съвет към съветските другари, които ни препоръчаха да издадем на български език Лениновата биография по последното издание на руски език, което ни бе изпратено. Започнахме да разсъждаваме — кой да направи превода на това толкова сериозно издание? Димитър Найденов беше тежко болен, Тодор Павлов — извънредно зает като регент, оставаше Димитър Полянов.
— Другарю Полянов, няма кой друг да преведе тая книга — увещавах и едновременно го молех аз. Той упорито отказваше, като сочеше причини, коя от коя по-уважителни.
Но нямаше как, най-после се съгласи. Срокът за превода беше извънредно кратък. Той превеждаше, ние печатахме, същевременно той сам правеше и коректурата!
И така за пръв път у нас през 1945 г. излезе в тираж от 20 000 бройки биографията на Ленин под заглавие „Ленин, Владимир Илич. Живот и дейност", подготвена от Институт „Маркс-Енгелс-Ленин" при ЦК на КПСС. Димитър Полянов работи върху превода с чувство на голяма отговорност, а ние се постарахме да направим образцово за онова време издание. Биографията бе отпечатана на хубава хартия, с красив шрифт, с луксозна, „позлатена" корица с портрет на Ленин. Изданието се посрещна от трудещите се с небивал интерес. Хората взимаха книгата в ръцете си като скъпоценност, жадно я четяха и изучаваха.
През 1950—1953 г., когато бях търговски представител на НРБ в Прага, Димитър Полянов на два пъти мина със самолет през Чехословакия, където оставаше за по един-два дена.
Беше посетил Корейската народнодемократическа република, която тогава воюваше с американския империализъм и южнокорейските наемници за своята свобода и национално обединение. Беше ходил и в Китай, освободил се неотдавна от чуждоземно и феодално-капиталистическо робство.
Гостува ми в къщи.
Говорихме за какво ли не: и за литературата в България, и за строителството, и за международната политика. Полянов изрази голямото си задоволство от вниманието на Георги Димитров към него. Спомена за една негова поздравителна телеграма, която той свято пазел.
Най-много приказвахме за Корея и Китай, откъдето той се връщаше претоварен с впечатления.
— Най-силно впечатление от всички изкуства в Китай ми направи — изтъкна той — графиката и частно революционната графика. По заводи и села, навсякъде я виждаш. Сега засега — обясняваше той, —изглежда, графиката е най-достъпен език за неграмотното население. Като че ли това е и една от причините толкова много да си служат с това изкуство.
От Париж, където беше участвал на някакво съвещание по борбата за мир, се връщаше радостен и „подмладен", както се изрази сам той.
— Спомних си моите студентски години. Френският народ си е все същият: жизнерадостен и свободолюбив, винаги готов да воюва за свободата си. Силите на мира във Франция са големи. Те растат в целия свят и ще победят „студената война".
А по това време тя бушуваше на Запад със зловеща сила.
За себе си той имаше много планове. Готвеше се да напише нови стихотворения на теми, които вече беше набелязал.
Уви! Не мина много време и на 25 септември 1953 г. Полянов се прости на 77-годишна възраст с живота. Остана да живее неговото голямо дело на родоначалник на пролетарската поезия в България и неговото име, което прокара светла диря в историята на българската революционна литература.
---------------------
Стоян Стоименов - „Страници из техния живот“, издателство БКП, 1970 г.
