Търсене в този блог

вторник, 24 май 2022 г.

Кой няма да празнува на днешния 24 май ! – Велислава Дърева

 

Те обявиха Светите братя Кирил и Методий за „византийски шпиони” или в най-добрия случай – за „византийски чиновници”.

Убеждаваха ни, че двете най-големи и фатални грешки в българската история са кирилицата и православието; че най-фаталните личности в нашата история са тъкмо Св. Константин Кирил Философ, Св. Методий и Св. Княз Борис покръстител, защото „ни откъснали от цивилизования свят и погубили нашето европейско бъдеще”.

Лакействаха пред Ото Кронщайнер, оня австрийски професор, дето ни поучаваше, че за „просветена (!) Европа кирилицата не е никаква азбука”, а „руски комунистически шрифт”; „нещо чуждо, нещо руско, неразривно свързано с представите за соцлагера, руския комунизъм и източния жизнен стандарт”, „нещо като граница, която разделя Европа на цивилизована и варварска”; че кирилицата е „шрифт на некултурните хора” и „синоним на боклука”; че „между кирилската Европа и образованата на латиница Европа зеят цивилизационни пропасти”, че „това, което за образованата на латиница Европа се разбира от само себе си, за кирилската Европа е недостижимо”; че „ползвателите на кирилицата” са „екзотични фигури”; че „българите всъщност са руснаци”, че „православните славяни са духовно нищи роби”; че „кирилицата е комунистическа ерес, която още живее по учебниците” и най-сетне – че „кирилицата е виновна за разделението на Европа”, поради което България трябва да се декирилизира, “дерусифицира” и латинизира по спешност, та да се цивилизова и тя най-подир.

Водеха титанична битка „с примитивни и брутални типове”, за да изтръгнат България от „ръцете на източните варвари”, спасяваха „демократичния дебат от националистическите кирилски и славянски митове” и от „техните служители”, за да гарантират „цивилизоването на държавата” чрез „изоставянето на кирилската азбука в полза на латинската”. А за тия, дето не щат „да се цивилизоват”, отсъждаха –„Да мрат! Дори им е малко. Защото си го заслужават”, заслужават си да останат извън цивилизацията и „така малко по малко ще пукнат”.

Тези спасители на демокрацията, тези бодри цивилизатори, няма да празнуват днес. Защото се имат за „друго поколение човешки същества”, по-висши някак, и защото „светът е такъв, какъвто го измислиш”…

Те, висшите същества, не разумяват, че „светът не е такъв, какъвто го измислиш”, а какъвто го направиш.

Те не разумяват, че преди Св. Св. Кирил и Методий България беше силна, могъща и велика. Но не беше безсмъртна. Че буквите, кирилицата, писмената, словото, духовността, културата, знанието дариха на България място във времето, безсмъртие и вечност.

Те не разбират и никога няма да разберат величието и завета на последните думи, изречени от Св. Кирил – „Не бях, бидох и съм во веки!”. Во веки!

Те не разбират и никога няма да разберат защо Левски в своето тефтерче си е преписал възхвалата на Светите братя: „Като единонравни на апостолите и учители на славянските страни, богомьдри Кириле и Методие, молете Владиката на Всички да утвърди славянските народи в православие и единомислиe, да умири света и да спаси нашите души” (тропар, глас 4).

Те се срамят от кирилицата, отричат я и подритват. А ние, българите, българската нация, българската държава, ние сме родени от кирилицата, от буквите. Ние сме деца на буквите, на Словото. Нашата азбука е нашата национална идентичност, нашата независимост, нашата същност. Тази азбука, а не някоя друга, ни е създала като нация, като дух, като интелект, като памет. Нашите светци и първоучители са бащите на българския народ. Защото без буквите нас ни няма, ние не съществуваме. Нито като история, нито като бъдеще.

Те презират от душа и сърце „позорния” факт, че преди 1156 години свещените 30 букви родиха цяла една цивилизация – кирилската. Те и самата кирилска цивилизация презират. А литературните славянски езици (вкл. руския, за неудоволствие на „просветена” Европа) са родени през XVII-XVIII в. от черковнославянския, който е старобългарският, който в X в. е общият културен, литературен, книжовен език на славяните и е най-старият славянски език с писменост, която писменост е създадена от Св.св. Кирил и Методий в IX в. на базата на българския говор в Солун. А по това време в цивилизована Европа управлявали интелектуални светила като Карл Плешивия, Шарл Дебелия, Луи Пелтека и неговия син Шарл Простака – все мъдри и просветени люде, което си личи от пръв прочит.

Те не знаят и не искат да знаят, че Св. Кирил и Св. Методий превеждат Светото писание през ІХ век. А на английски Библията е преведена през ХІV век, на френски – през ХІІІ век, на немски – през ХVІ век, на полски – през ХІV век, на унгарски – през ХVІ век, на испански – през ХVІ век, на италиански – през ХVІІ век.

Те, дръзновените цивилизатори, оспорват неоспоримото – че кирилицата е най-величественото достижение на самата европейска цивилизация, а именно – равноправието на всички народи. Което започва от правото на всеки народ да чете Словото Божие на своя език и да разговаря с Бога на своя език. Защото, казва св. Кирил, когато в храма проповядват на чужд език, „душата е празна, а разумът спи”. И това право, правото на будния разум, е извоювано не с меч, а с букви, със слово. Със слово сразиха Светите братя триезичната догма. И утвърдиха (след старогръцкия и латинския) старобългарския език като трети класически свещен, благословен, богослужебен език.

Те не могат да понесат тежестта на това величие, тежестта на нашите 30 букви. Те искат душата българска да е празна, а разумът, знанието, интелектът, паметта, достойнството, достолепието да спят под камък като най-страшното зло. Те знаят, че „народността не пада там, дето знаньето живей” и затова знанието трябва да бъде умъртвено.

Те няма да празнуват днес.

Защото нарекоха Вазов „скучен, досаден и неразбираем”, стихотворението „Аз съм българче” – „националистически идиом”, и най-цинично настояваха “Под игото” да не се изучава, защото „предизвиква антагонистични националистически настроения”.

И ни поучаваха, че турското робство е мило „османско присъствие”, а поробената ни държава – „контактна зона между две цивилизации”.

И назидаваха българските учители „да не наблягат на Левски, Ботев и Раковски, защото се ползвали с лошо име в тогавашното общество”, понеже „Левски е конекрадец”, „Ботев е терорист”, а двамата заедно – „момчета с девиантно поведение, които при други условия щяха да станат престъпници”.

И внушаваха, че публицистиката на Ботев „предизвиква ужас и отвращение” защото „няма ангажимент към красивото и към доброто като универсална категория”.

И упорстваха да вдигнем паметник на Сюлейман паша току на Шипка с лицемерния повик “да преосмислим историята”.

И ни съветваха да тачим и славим хаджи Иванчо Пенчович ефенди, щото Митхад паша го въздигнал до най-високи постове в Османската империя, и да забравим, че същият хаджи Иванчо качи Васил Левски на бесилото.

И ръкоплещеха възторгнато на Брунбауер и Балева, дето нарекоха Априлското въстание „селска свада”, апостолите – „мними”, погиналите – „мними жертви” на „мними злодеи”, а Баташкото клане – „дълбоко закостенял антагонизиращ националистически мит”, който трябва да бъде „ревизиран и деконструиран”.

И рекоха, че и Възраждането подлежи на деконструкция, понеже ние сме си го изобретили, нафантазирали сме си го като „учредителен мит”. А Светата Българска Православна и Мъченическа Църква обявиха за „последната крепост на комунизма”…

И за да е картината пълна, нарекоха българските учени „тълпа” и „блато”, „феодални старци” и „бюджетни вампири от сталинско-брежневски тип”, „престъпници”, що „пият нашата бюджетна кръв”, поради което трябва „да се хванат за гушите”, а Българската академия на науките обявиха за „съветска измишльотина” и я осъдиха на бавна смърт и разпродажба, на разпарчетосване и разграбване.

Цялата тази „елитна” орда самовлюбени деканонизатори, демитологизатори, дегероизатори и деконструктори, тези мними експерти, мними реформатори и още по-мними политици, 20 години насърчават незнанието, толерират невежеството, овластяват бездарието, въздигат посредствеността, възнаграждават пошлотията, унижават хората на духа, гаврят се с историята, презират и мърсят нашите светци и първоучители, нашите апостоли и революционери, грабят душата народна, мишкуват в олтара на народната памет, хвърлят на поругание и присмех всеки, който знае и може, и го наричат „профан и варварин, тъмен балкански субект, низше създание, брутален и примитивен тип”.

Цялата тази глутница слуги, самопровъзгласили се за пророци, в продължение на 20 години, съзнателно, умишлено и целенасочено превърна просвещението и духовността в просяк, а обществото – в безмозъчно, чалгаризирано, опростачено, обезграмотено, безкнижно, безисторично, безпаметно, идиототърпимо същество, което се лесно води и кара като добитък някакъв, понеже „безкнижната душа в человеците е мъртво нещо”, казва Константин Преславски.

Тази глутница няма да празнува днес.

Защото 24 май е нейното отрицание.

Не само като дата.

Като същност.

 

Май, 2020 г.

 

 

понеделник, 23 май 2022 г.

Към висините на Алпите – Людмил Янков

 

                     Маршрути на кюстендилските алпинисти

Завърнаха се от Алпите алпинистите от кюстендилския алпийски клуб „Руен". По време на своята последна експедиция в района на Шамони (Франция) и Доломитите (Италия) те осъществиха успешни изкачвания на 600-метровата отвесна южна стена на вр. Мормолада (3344 м) — първенеца на Доломитите. В рамките на разширената алпийска програма беше изкачен най-високия връх на Алпите — Монблан (4807 м) по маршрута през ледника Бозон. Драматично се развиха опитите за изкачване на вр. Гранд Жорас (4208 м) по неговата северна стена. Променливото време и снежните бури попречиха да бъдат завършени изкачванията на едни от най-трудните турове в Алпите. Двете ни алпийски свръзки по световно известния маршрут „Касин" по ръба „Уокър" бяха застигнати от буря на 300 м от върха. За радост физическите и психическите качества и добрата подготовка позволиха на момчетата да се спуснат живи и здрави за 2 дни по изкачената за също 2 дни стена. Те не достигнаха върха, но успяха да направят нещо повече. Със своята алпийска зрелост осъществиха тежко слизане по коварната стена и благополучно достигнаха „базовия лагер". „Върни се, за да отидеш!" — казват алпинистите. Те отстъпиха достойно в борбата със стихиите на тежкия път по Голямата северна стена.

 

В слънчевото утро на 21 август с Тошо Григоров напускаме Шамони с първото вагонче на зъбчатата железница. Поемаме към сърцето на Алпите — „Морето на ледовете" и страховитата северна стена на вр. Гранд Жорас. На „гара" Монтанвер (около 1900 м н. в.) се изсипва пъстрият туристически поток. Алпинисти и планинари от цял свят идват тук да опитат силите си или просто да се снимат в този хаос от гигантски скално-ледени върхове. Този втори ден от престоя ни в „световната столица на алпинизма“ ще използваме най-рационално. С Тошо ще достигнем основата на стената, ще поставим първата палатка в „базовия лагер" на около 2700 м н. в. и основно ще проучим възможностите за катерене. С часове вече влачим тежките раници по ослепителния безкрай на ледника „Лешо". След продължителен дъждовен период най-сетне времето е хубаво. Алпинисти, изнервени от дългото чакане, бързат към мечтаните алпийски пътища. В този ден под ръководството на Стамен Станимиров всички останали момчета и момичета правят проверка на навиците за катерене по ледените кули на ледника.

Едва към 14 часа достигаме под стената. Няколко зловещи  каменопада вляво от реброто „Уокър" бързо изпаряват намеренията ни за евентуално премиерно изкачване. От скално-ледените отвеси над нас лъха хлад. Мрачните северни ръбове като гигантски корени се впиват в ледника „Лешо". Смут се прокрадва в душата ми при вида на „най-красивото изкачване в Алпите", както го нарича известният алпинист Ребюфа. Като хипнотизирани наблюдаваме безмълвно всяка гънка, плоча, всеки винкел и ледено поле на тази енциклопедия от трудности, извисила снага от 3000 до 4208 м н. в. Пожелаваме „щастлив път и добро време" на трима приказливи италиански алпинисти и почти тичешком поемаме обратно към Шамони. Едва успяваме да се качим на последната електричка и късно вечерта сме в лагера. Решението е взето единодушно: По ръба „Уокър" ще се катерят змс Стамен Станимиров, Пламен Кирилов, Стоян Наков и Иван Стоичков, а по ръба „Мишел Кро" змс Тодор Григоров, Анка Мицова, Пламен Йовчев и аз. Имаме вече и прогнозата на синоптиците, които ни обещават още 2 хубави дни.

След трескава подготовка рано на 22 август за изкачване на вр. Монблан поемат Христо Стефанов, Ганчо Пройнов, Георги Атанасов, Ева Владимирова и мс Христо Кочов (ръководител на групата). Раниците са тежки, но нищо не е забравено: пикели (ледокопи), „котки", въжета, клинове, топли дрехи и специално подбрана храна. Към стената на Гранд Жорас  поемат  още д-р Владимир Ташов, Стойчо Зрънчев и Емил Янков. Те пожертваха мечтаното изкачване на Монблан и с тежки раници сега крачат по вечните ледове на „Леденото море". Късно следобед „се домъкваме“ до палатката. Хапваме набързо и се захващаме с доустройване на базата. В изпълнение на своя тактически план Стамен, Иван, Стоян и Пламен тръгват, за да бивакуват в началото на маршрута. Стягам кинокамерата и също поемам бавно нагоре. Залисан във внимателното заобикаляне на коварните ледникови цепнатини, не съм забелязал заплашително нарастващия тъмен облак откъм Монблан. Мъглите бързо изпълват долината. Мрачно посивява ледникът. Момчетата над мен все още умуват, когато тежките капки затупуркаха в малките ледникови потоци. Бързо надолу! Но вече е късно. Потоци вода се изливат върху главите ни. Мокри до кости се напъхваме като „сардели" в двете палатки. Естествено помислите ни към времето не са от най-етичните, но скоро примирено се заемаме с изчакването на мечтаното добро време. Утрото отново връща надеждата в сърцата ни. По стената не е валял сняг, небето е ясно, времето студено, с други думи — хубаво. С Тошо, Анка и Пламен се насочваме към средното ребро „Мишел Кро" За маршрута знаем малко: непопулярен заради ронливата скала и неприятно ледено поле в началото, по-къс с около 200 м. от „Касин“, другия тур, по който вече се готвят за катерене другите две свръзки.

Изкачили сме първите сто метра по 60-градусовия леден склон, когато четворката на Стамен подхваща първите въжета по ръба „Уокър". При нас Тошо е напред през цялото време. Бързо се вработваме по сложната стена. Предните зъби на „котките“ дращят до искри стъкловидния лед. Темпото нагоре се забавя в непознатия хаос на маршрута. Навлизаме в „Първия процеп" — характерен сложен камниообразен участък. В тази „фуния" сме подложени на непрекъснат обстрел от каменопадите, прелитащи до този момент вляво от нас. Времето откъм Монблан отново се влошава. Облаците са още бели и пухкави, но всяват смут в плановете ни. Изкачили сме около 300 м. от стената и едва ли ще излезем и на другия ден. Натрупаната умора, безрадостната перспектива за най малко два студени бивака на стената, нестабилното време и свистящите през минути каменни снаряди слагат голяма въпросителна пред намеренията ни. След 60 м. по мокра и ронлива скала се събираме четиримата на малка наклонена площадка. Всеки е получил по някой удар от падащ камък. С голямо душевно колебание вземаме най-вярното решение: назад, докато не е станало късно!

Мислено пожелавам успех на момчетата отсреща и поемам след Тошо, Анка и Пламен по първия от серията безкрайни рапели (спускания). Надолу, надолу, по изкачената с толкова труд до тук стена. Късно, по тъмно стъпваме в основата на тура. Омекналите през деня снежни „мостове" правят пътя ни през цепнатините двойно по-опасен. Свързваме се с колегите, които са вече високо над нас. Гласовете им са бодри и оптимистични. Преминали са около 1/4 от тура и първия ключов пасаж от VI категория „30-метровия ъгъл на Ребюфа". Снощи и днес от стената са слезли на рапели всички заварени от проливния дъжд свръзки. Нужна е стабилна психика, за да катериш нагоре тогава, когато мокри и премръзнали алпинисти се спасяват с бягство в долината, поели огромните рискове на обратното спускано по мокрите отвеси.

Първия си бивак Стамен и момчетата са устроили на малка площадка в началото на „заледените ивици“. Това е и последната ни спокойна нощ, и тя, изпълнена с надежди и съмнения. Вторият ден тече бързо. Двете свръзки дават всичко от себе си, за да излязат високо до вечерта. В добър стил преодоляват „75-метровия ъгъл“ с двата надвесени участъка, траверса с махалото вдясно и гладките отвеси на „Сивата кула“. Времето е топло и тихо, а това не предвещава нищо добро. Батериите на радиостанциите са „паднали“, но ни успокояват едва мъждукащите но около 3900 м светлини на фенерчетата. Не зная дали съм заспал, или не, но скачам в неясна тревога, породена от неестествената тишина наоколо. Надничам навън и в следващия миг вече проклинам всичко. Наоколо ни се стеле бял пухкав сняг. Никой вече не спи. Тревогата свива сърцата ни в лепкавите си пръсти. Зле започва този трети ден. След едно: „Люсо, обади се " станцията на Стамен „издъхва". Не знаем какво ще предприемат. Не можем и да им помогнем с нищо. Снегът се сипе все така немилостиво. Съдбата ни скрои отвратителния си номер в най-критичната точка. Само 100 м. по-нагоре или по-надолу внасяха яснота в бъдещите действия на момчетата. А сега? Върхът можеше да ги подмами с близостта си и да тръгнат въпреки всичко, нагоре, към огромния риск и малкия шанс за оцеляване в снежната буря. А надолу, към спасението, ги чакат десетки рапели, прашни снежни лавини и покрита с дебела бяла  броня враждебна скала, скрила всички стъпки, хватки и цепнатини в ледена прегръдка! Денят вече преваля. Ще се пръснем от неизвестността и тревогата.

Късно следобед силен порив на вятъра разкъсва бялата завеса, за да открие за броени минути неузнаваемата стена. Трескаво изследваме с бинокъла метър по метър маршрута. Най-сетне нещо. В долната трета няколко черни точки упорито си проправят път и се спускат внимателно по ръба. Около тях се сипят снежни лавини. Момчетата слизат надолу. Постъпили са по единствения правилен начин: пожертвали са измамно близкия и мечтан връх в името на здравия разум и натрупан с години алпийски опит.

Тъмнината спуска отново неизвестността между нас и стената. Час по час поглеждаме с надежда черното небе пад палатките. На стената момчетата бивакуват някъде над „30-метровия ъгъл". И отново тревогата и снегът ни затрупват като лавина. Северният вятър с нова сила понася снежните си вихри по ледника. Едва към обяд снегът спира и за минути открива спускащите се бавно към основата на стената черни фигурки. Всичко е против тях, а идващата нощ севернякът ще скове в стъклена броня всичко. Решаваме да ги посрещнем. Коварната млечна мъгла скрива ледника от очите ни. Лутаме се като слепи повече от два часа в хаоса от ледени цепнатини. Дълбокият над 80 см. нов сняг е променил всичко. Нейде близо над нас чуваме отговор на призивните сигнали. Момчетата са вече под стената. Прегръщаме се без думи. Всички са живи и здрави. След никое свое изкачване не съм бил толкова щастлив. Момчетата се мъчат да изглеждат бодри, но видът им говори за изпитанията, които са издържали. Мокрите им пухени дрехи тежат като олово. С изпити и уморени лица, но с весел огън в очите се спускат с нас към „базовия лагер". Бързо събираме палатките и с огромни раници се спускаме към алпийския заслон „Лешо“. Тук, в уюта на малката стая, умората бързо надвива над безкрайните и противоречиви разговори и спорове.

Утрото ни поразява със суровата зимна картина на Гранд Жорас. С първите слънчеви лъчи блести като скъпоценност бяло-синята стена. Всичко е сковано от студа. На заслона е минус 2 градуса, а „горе“ е поне минус 15. С мокри дрехи, превърнати в ледена броня, не би оцелял никой в такава кристална нощ върху стената. Мисля с тревога за съдбата на двамата лионски алпинисти, които в началото на бурята бяха почти на самия връх. Планинската спасителна служба ги търси с хеликоптера по върха и околните заслони. Опитните пилоти проучват старателно всеки метър от връхната част на стената. Дали са се измъкнали навреме, или Гранд Жорас е останал последният връх в живота им? Нащраквам последните снимки на надменната бяла стена, предизвикателно блеснала насреща ни. Не бързай ! Ние пак ще се върнем! Отстъпихме, а да се върнем отново.

Добрият алпинист умее да отстъпва, а най-добрият алпинист  е живият! Момчетата не достигаха върха. Но те направиха нещо повече. След 4 дни борба със снежния ад на Гранд Жорас успяха да оцелеят. Показаха завидна твърдост, алпийска зрелост  и мъжество и живи и здрави слязоха в долината.

 

                                             ПО СТЕНИТЕ НА МОРМОЛАДА

 

Със своята 600-метрова южна стена първенецът на Доломитите винаги е бил стара наша мечта, за която все не оставаше време. Преди пет години от студените северни биваци на връх Чивета (Кукумявката) със завист гледахме първите огнени слънчеви лъчи по отвесите на Мормолада. И ето сега български алпинисти за втори път отправят поглед към главозамайващите бели пропасти на стената.

Визата ни в Италия е само дни и нямаме никакво време за губене. Късно следобед се устройваме на лагер на около 4 часа път до основата на стената. Информация за маршрутите и за времето, подготовка на раниците с екипировка и още в 4,00 часа, далеч пред зората, нагоре крачат Стамен, Стоян, Пламен Кирилов и Иван. След тях с първите лъчи на слънцето поемаме двамата с Пламен Йовчев. Стръмните серпентини на пътеката за около два часа ни извеждат до хижа „Омбретта“, а след още един — под масива на южната стена. Раницата ми е пълна с фототехника. Взетият за „всеки случай" оскъден алпийски инвентар е на гърба на Пламен.

Иван и Стоян са вече високо по централната част на стената. Избрали са сложния маршрут на Винатцер-Кастильони. Тук пасажите от над най-трудна категория, почти ги заковават на едно място. Специфичната гладка скала изисква много добра спортна форма. Натрупаната умора си казва думата. След няколко несполучливи опита за акробатично преминаване на един надвесен пасаж и последвалото „добро" падане момчетата решават да отстъпят. Изчакваме ги да завършат серията сложни спускания и заедно се изкачваме към алпийския заслон на превала. Оттук се открива фантастичната гледка към 500-метровите отвеси на западната част на Мормолада.

В централния масив на маршрута на Солда-Конфорто (шеста кат.) напредват Стамен и Пламен Кирилов. Едва успяваме с бинокъл да различим пълзящите по отвеса дребни фигурки. Преминали са около 2/3 от тура и към 16 часа са в най-трудните пасажи. Слънцето е вече доста ниско, а до края на стената има повече от 100 м. Момчетата катерят трескаво. Перспективата за един студен бивак при температура под 0 градуса съвсем не е примамлива. Стената поднася на двамата катерачи нови и нови проблеми до последния метър.

В тези минути с Пламен Йовчев сме взели ново решение. Утре тръгваме нагоре по маршрута на Бетега—Загонел—Томасон. Остава ни само един ден за алпийската програма в Италия. Трябва да изкачим стената и до вечерта да слезем в базата. Вземаме цялата екипировка от Иван и Стоян, пожелаваме им леко спускане и се настаняваме за нощувка в тясното заслонче. Късно вечерта свръзката на Стамен се измъква успешно от маршрута и се подслонява в малката хижа на самия връх. За тях нощта ще бъде щастлива и спокойна след трудния ден - за нас ще бъде будуване в напрегнатото очакване на зората.

Още по тъмно пресичаме превала и сипея със светлината на фенерчетата. Катерим нагоре. Разпъваме цялото 80-метрово въже. Така осигуровките не са от най-надеждните, но затова пък печелим време. Напреде ни е най-опасният пасаж. Около стотина метра в дъга пресичат улея, в който каменопадите не престанаха през целия вчерашен ден. Към 9—10 часа слънчевите лъчи разтопяват леда под върха и тонове освободена скала се изсипва с грохот в кулоара. В 8,30 часа сме вече в зоната на каменната угроза. Откривам здрав клин в засипана от смляна скала цепнатина, осигурявам се и над главата ми полита с писък първата серия „снаряди". Почти тичешком изкачвам ронливия пасаж над мен. Щастливо се измъкваме нагоре. Не губим нито един излишен миг. Умората натежава, но вече усещаме върха близо над главите си. Последните 150 м. преминаваме без никакъв ориентир, катерим нагоре по нов вариант, вляво от обичайния „път“. Още 5 метра и възсядам на „конче" острия доломитен ръб.  Под мен са северните стени и ледници на Мормолада. В 13 часа сме на върха и почти на бегом се спускаме по стотиците метални стъпала и парапети на туристическия път.

 

                                            КЪМ МОНТ БЛАНК (4807 м.)

 

„Бялата планина“, първенецът на Алпите, е нашата следната цел. Този огромен масив, масив от лед и скала, привлича алпинистите от цял свят с десетките си сложни алпийски пътища. По нелекия маршрут през ледник „Боссон" потеглят петима: Христо Стефанов - водач, мс Христо Кочов, Ева Владимирова, Георги Атанасов и инж. Ганчо Пройнов. Бързината на катерене и хубавото време са решаващи за един успех на Монт Бланк.

На 21 август след едночасов преход от лифтовата станция Плен де Егюи (2308 м) се достига ледника Боссон. Пътят преминава сред хаос от ледени блокове цепнатини, скални стени и игли. Двете сформирани свръзки след около 5 часа достигат хижа „Гранд Милет", кацнала на скален ръб на 305 м. н. в.  В 1.00 ч. през нощта потеглят за заслона „Вало" през безкрайните снежни и ледени полета. Дълбоко долу в долината блестят светлините на Шамони. Времето е чудесно, но студът щипе, чувства се осезателно рязкото набиране на височината, вятърът увеличава силата си. Около 8.00 часа свръзките са вече на Вало — 4326 м. Кратка почивка, глътка топъл чай и отново нагоре. Скалните ръбове на двата върха Вало са последните препятствия преди върха. Тези последни метри под белия купол са истинско вълшебство. В 11,00 часа кюстендилските алпинисти са на 4807 м. Следват традиционните снимки и отново обратно към Вало и Дом дьо Гуте (4304 м). След едно безкрайно слизане през хижа „Егюи дьо Гуте (3817 м), ледника Тет Рус, едноименната хижа, на 23 август всички, уморени и щастливи, са отново в „базовия лагер“.  Прегръдките на приятелите и топлата храна бързо заличават умората от лицата на момчетата. Още едно хубаво алпийско изкачване е завършено.

 

3. м. с. Людмил ЯНКОВ

Източник: вестник „Звезда“, бр. 120/15.10.1985 и бр. 123/22.10.1985 г.

 

Свали и записа Николай Ковачев

 

 

 

 

                    По южната стена на вр. Мармолада

 

 

 

събота, 21 май 2022 г.

Еврозоната ли ? – доц. д-р Григор Сарийски


Покрай активната пропагандна кампания около Еврозоната се опитах да подредя някои доводи „за“ и „против“ предстоящото присъединяване, което нашият (пази Боже) политически и икономически елит очаква с комсомолски плам и тупане на опашка. Ето какво излезе:

    1. В момента в който подпише, България ще загуби завинаги правото на самостоятелна парична политика. В момента тя действително не провежда такава, тъй като валутният борд не допуска БНБ да определя лихвени проценти или да се намесва на паричните пазари, но в същото време България притежава най-важното – притежава суверенното право да овласти БНБ да използва отново тези инструменти. Факт, който учтиво се подминава в коментарите по темата е, че решението за това (засега) е изцяло в правомощията на българския парламент. Поне до влизането в Еврозоната, когато това право ще бъде изгубено завинаги. Радетелите за скорошно присъединяване изтъкват като довод че щом като не го ползваме от толкова време, въпросното право е напълно излишно, но това е като да ви агитират да си унищожите акта за собственост, след като от години не сте упражнявали правата си да продадете или да отдадете под наем някой имот.

    2. Няколко години след присъединяването ще се освободят част от буферите, които в момента гарантират стабилността на българските банки. Бидейки страна, която не е член на еврозоната България поддържа по-строги изисквания за стабилността на банките които функционират на нейна територия. Така например  в края на март капиталовата адекватност на търговските банки в България е над 22% докато в Еврозоната е под 16. Подобна е и разликата при съпоставката на коефициентите на ликвидно покритие (около 260 в България срещу 160 в еврозоната). Именно намаляването на регулаторно изискуемите праговете и освобождаването на въпросните буфери е една от основните цели на банкерската гилдия. Неслучайно именно нейните представители са най-активни по темата, тъй за тях това означава ни повече ни по-малко освобождаване на ликвиден  и капиталов ресурс, които след това ще бъдат вложени в друг бизнес или в разширени на настоящия. С други думи чорбаджиите в бранша ще започнат да печелят повече. Проблемът е, че по дефиниция свиването на който и да е буфер води до ограничаване на устойчивостта на банките и при един неблагоприятен развой на събитията лесно може да се стигне до фалит.  Вече имахме възможност да наблюдаваме такива случаи при някои от страните от т. нар. „периферия“ и ако и България стане част от същата  периферията това би бил най-вероятният сценарий и за нейните банки. 

    3. Ще отпаднат таксите за превалутиране от лева в евро. Причината да  включа този пункт към негативите  е, че веднага след това търговските банки ще компенсират отпадналите такси с налагане на нови такива или пък с увеличение на съществуващите (за откриване на сметка, за наличност, за теглене и пр.). Все пак няма банка която ще се съгласи да печели по-малко само заради това, че на българското правителство му е хрумнало да се натресе в някакъв валутен съюз, пък бил той и европейски. Проблемът е, че новите такси ще бъдат преразпределени между всички клиенти, т. е. докато сега разходите за превалутиране тежат основно на компаниите с международен бизнес (с доставки или пласмент зад граница) то компенсацията за отпадналите приходи от превалутиране ще тежи върху всички български граждани.

    4. Само за няколко години ще се нагнети допълнително инфлационно напрежение и ще последва ръст на цените, който ще доведе до ограничение на платежоспособността и реалните доходи на българските граждани. Често дискусиите за ползата и вредата от влизането на България в Еврозоната се свеждат до това дали ще има инфлационен шок и това до голяма степен пречи да се стигне до същината на проблема,  а именно че истинският ценови шок ще дойде по-късно и просто няма да бъде отчетен като ефект от присъединяването, но това няма да го направи по-слаб. Фактор за „следприсъединителната инфлация“ е предстоящото намаляване на изискуемите задължителни резерви от 10% на 1%,  а оттам и до увеличаване на така наречения паричен мултипликатор. Това ще стимулира паричното предлагане и нарастването на парите в обръщение трайно ще изпреварва увеличението на предлаганите стоки и услуги, което пък ще доведе до тяхното обезценяване. С други думи със своите спестявания или с фиксираната си заплата след няколко години престой в еврозоната българинът ще може да си купи доста по-малко стоки и услуги, отколкото преди това.

    5. Задлъжнялостта ще нарасне, поради улесняване на достъпа до кредити (както за  гражданите и бизнеса така и за българското правителство).  Това всъщност е един от широко прокламираните „позитивни“ ефекти от присъединяването към Еврозоната. Често чуваме как страната ни ще получи автоматично по-благоприятен кредитен рейтинг и така желаещите да отпуснат кредит на местните стопански агенти или на нашият министър на финансите ще станат много повече.  Проблемът е че веднъж започнал този процес не може да бъде спрян Достатъчно е да погледнем случилото се с Гърция, чиято задлъжнялост преди влизането в Европейския съюз  беше едва 1/2 от БВП,  но до 2001 г., когато страната влезе в Еврозоната вече достигна над 100%, а след това, само за няколко години -  до началото на дълговете криза се увеличи двукратно. Това са кредити, изтеглени от неособено добросъвестните представители на предишните гръцки правителства от банки които са им ги предоставяли с ясното съзнание че няма да бъдат върнати по нормалния начин и сега тежат върху бъдещето на много следващи поколения гърци. N.B. често се изтъква че ЕЦБ и високите рейтинги са помогнали за „спасяването“ на Гърция, но някак удобно се пропуска че първо, Гърция изобщо не е спасена (тъй като в момента е още по-задлъжняла отколкото преди) и второ – ако тази страната не беше допуснала грешката да приеме Еврото, тя никога нямаше да задлъжнее толкова. Просто по-високите лихви и по-ниският рейтинг щяха да спрат процеса още в зародиш.

    6. Ще се улеснят капиталовите потоци към и от България поради отпадането на рисковата премия, както и поради облекчението на някои регулаторни пречки които действат в момента.  На пръв поглед това изглежда като чиста печалба но всъщност ще доведе предимно до напомпване на спекулативни балони, а оттам и до ерозия на стабилността на финансовата система като цяло. Като един от емблематичните примери в това отношение могат да бъдат посочени кипърските банки.  Както е известно, през 2013 г. банките в Кипър държаха в структурата на активите си голям обем гръцки държавни ценни книжа, които осигуряваха доста добър доход, но и носеха риск, който беше официално подценен в рейтингите на големите агенции, тъй като Гърция беше страна-член на Еврозоната и поне на хартия не би трябвало да има проблеми с обслужването на заемите си. Проблемите за Кипър започнаха, когато в резултат от мерките по преструктуриране на гръцкия дълг, портфейлите на кипърските банки рязко се обезцениха и възникна риск от банкрут на цялата банкова система в страната. Тогава Европейската комисия и Европейската централна банка „предложиха“ на банките в засегнатата страна да се спасяват самостоятелно !?!? Те изпълниха това предписание, „спасявайки“ се с цената на частична експроприация на средствата на своите депозанти, въпреки че Подобно решение е несъвместимо с принципа за неприкосновеност на частната собственост. Просто към онзи момент то беше единственото възможно.

    7. Лихвите (вероятно) ще паднат, или ако влезем в период на покачващи се лихви, просто техният ръст ще се позабави. Това ще стимулира финансирането на всякакви безсмислени проекти с ниска добавена стойност поради простата причина че цената на това финансиране ще бъде по-ниска. С други думи, няколко години след като влезе в Еврозоната, България ще се сблъска с проблема на т. нар. зомби компании, тоест такива които могат да съществуват само благодарение на задържането на ниски лихви.  По правило подобни компании не могат да осигурят достойно възнаграждение на заетите в тях и това ще доведе до допълнително стагниране на реалните доходи на българите, които бездруго и в момента са най-ниските в рамките на ЕС.

    8. Ще разберем какво е „асиметрични шокове“. На собствен гръб. Подобни шокове се получават, когато макроикономическото развитие в една страна се отклонява от преобладаващия бизнес цикъл в цялата еврозона. Това може да са и отклонения, дължащи се спекулативен приток на капитали, инфлационни процеси, бюджетни проблеми, загуба на конкурентоспособност и пр. Асиметричните шокове са проблем за който все още не е разработено практическо решение (макар на теория да е известно какво трябва да се направи), тъй като ЕЦБ трудно може да води парична политика, която едновременно да овладява риска от прегряване в някои страни и дефлационните процеси в други.

    9. Всъщност най-големият проблем е липсата на предсказуемост и предвидимост. Еврозоната вече наруши повечето от старите си клетви, като например спазването на критериите от Маастрихт, или пък т. нар. „no-bail-out rule“, а тепърва ще нарушава още много, тъй като предстои коренна промяна на начина по които функционира тази общност. Чуват се все по-настойчиви гласове за обединяване на дълговете (т. нар. „момент на Хамилтън“) което означава, че от около 1/4 към БВП в момента, България  може да осъмне с почти четирикратно по-голям дълг (доколкото средната задлъжнялост на еврозоната в момента е над 97%). Предстои преразглеждане на самите маастрихски критерии, увеличение на капацитета на механизмите за стабилност (което ще доведе до допълнителни разходи за страните-членки),  разширение на правомощията на ЕЦБ и т. н.  България няма да може да се противопостави на нито едно от тези условия, независимо колко е вредно за нея самата тъй като правото на вето по всяка вероятност скоро ще отпадне от общия регламент на ЕС, а след като започне перестройката ще отпаднат и доста други „европейски“ права.

В заключение, ако можех да перифразирам един известен американски политик, бих обобщил горните разсъждения с „майната и на Еврозоната“, обаче просто не съм такъв човек.

 

14 май 2022 г.


 

 

 

неделя, 8 май 2022 г.

Сергей Глазев: Народът не разбира добре какво се случва


Ще се опитам накратко да обясня и обоснова необходимите мерки за постигане на Победата.

Специалната военна операция разкри план, изготвен предварително от властовия и финансов елит на САЩ за завземане на властта в Русия. Той включва следните компоненти и стъпки.

 

1. Да се изтощят руските въоръжени сили във войната срещу бойците от Въоръжените сили на Украйна, добре обучени и контролирани директно от Пентагона, „зашити“ от нацистки вертикал офицери, назначени от американските и британските разузнавателни служби. Да се превърне населението на Украйна в зомбита, заразени с русофобия. Успоредно с това да се насочи световната общност срещу Русия, повдигайки срещу нейното ръководство обвинения за военни престъпления и геноцид. На тази основа да се конфискуват валутните активи на Русия и да се наложат тотални санкции срещу нея, като се нанесат максималните възможни щети. Този етап всъщност е завършен.

2. Да се тероризира руското население с обстрел на гранични населени места и военни инфраструктурни обекти, саботаж на транспорт, хакерски атаки. Да се порази общественото съзнание с поток от негативни фалшиви новини и антиправителствена пропаганда чрез социалните медии. Да се налага чрез собствени агенти на влияние във финансово-икономическите власти провеждането на икономическа политика, блокираща мобилизирането на ресурси, включително: завишаване на лихвените проценти, продължаване на износа на капитали, насърчаване на паричните и финансови спекулации, манипулиране на обменния курс на рублата и вдигане на цените. По този начин многократно да се влоши ефектът от санкциите и да се провокира свлачищен спад в производството и намаляване на жизнения стандарт. Тази фаза е в разгара си.

3. На фона на спадане на жизнения стандарт и загуби в хода на операцията, да се предизвикват протестни настроения и деструктивни обществено-политически действия с цел сваляне на легитимното правителство. Използва се целият арсенал от методи за организиране на „цветни революции“, финансирани от компрадорската олигархия под обещанието за размразяване на иззетите активи в американско-европейската юрисдикция. Успоредно с това се подготвят организационни и идеологически основи за сепаратистки действия в регионите. Този етап е в процес на активно развитие.

Този план предвижда и следните задачи:

-          Консолидиране на контрола на САЩ над Европейския съюз и страните от НАТО;

-          Използването на въоръжените сили на Полша, Румъния и балтийските държави, както и наемници от страните от Запада, Близкия и Средния изток във военни операции срещу Русия;

-           Унищожаването на мъжкото население и реалното поробване на жените и децата в Украйна за последващото развитие на тази територия в интерес на силово-финансовия елит на САЩ, Великобритания и Израел.

 

Изпълнението на този план всъщност е насочено към унищожаване на руския свят. След това американската „дълбока държава“ планира да унищожи Иран и да блокира Китай.

Поради обективните закономерности на световното икономическо развитие този план е обречен на провал. САЩ няма да могат да спечелят глобалната хибридна война, която отприщиха, за да запазят глобалната си хегемония. Те безвъзвратно я губят от Китай, който бързо се разраства в резултат на антируските санкции.

В стремежа си да нанесат максималните възможни щети на Русия, Вашингтон, Лондон и Брюксел изиграха основните си карти: монопол върху емитирането на световни валути, имидж на образцова правна демократична държава и вяра в „свещеното“ право на частните лица на имущество. Така те поставят всички независими от тях държави пред необходимостта от търсене на нови глобални валутни инструменти, механизми за застраховане на риска, възстановяване на международното право и създаване на собствени системи за икономическа сигурност.

Антируските санкции не засилиха, а напротив, подкопаха глобалното господство на САЩ и ЕС, към което останалата част от света започна да се отнася с недоверие и опасение. Те драстично ускориха прехода към нов световен икономически ред и изместването на центъра на световната икономика към Югоизточна Азия. Русия трябва да устои на конфронтацията със САЩ и НАТО, довеждайки операцията до логичния ѝ край, за да не се окаже разкъсана между тях и Китай, който необратимо се превръща в лидер на световната икономика.

 

Източник: Поглед.инфо, 02.05.2022 г.