Търсене в този блог

вторник, 29 април 2014 г.

Скубе ли ни Русия за газа – Валентин Георгиев

 

 

Кой нормален играч на пазара би дал най-ниска цена на най-несигурния си клиент, обслужващ главно "вражески" интереси, както е случаят с България?

 Защо България плаща най-скъпо за природния газ, който получава от Русия? Стане ли дума за синьо гориво, "Южен поток" или диверсификация на доставките, този въпрос, задаван понякога с политически драматизъм, бива вкарван в оръжейния арсенал на русофобската битка срещу омразния враг от изток. Икономически аргументи, разбира се, не се приемат или се заменят от откровена демагогия и лъжи, а внушенията са повече от тривиални - "братска Москва" ни рекетира, българинът несправедливо е ограбван и изнемогва, а "петата руска колона" все повече се стреми да ни обвърже с "Газпром" и "Путинова Русия". Следват естествено контрааргументи, преливащи в откровен лобизъм да поканим "Шеврон" за шистов газ, като по този начин "гарантираме" енергийната си независимост.         
Да, вярно е, че природният газ се оказва най-скъп в България от всички държави в ЕС при сравнение на цените по т.нар. стандарт на покупателната способност - PPS (Purchasing Power Standart) на Евростат. При него се елиминира влиянието на ценовите разлики в отделните страни заради различното ниво на брутния вътрешен продукт. PPS е условна валута, при която една единица купува еднакъв обем стоки или услуги във всички държави. Така чрез данните за PPS на Евростат и цените в евро към първото полугодие на 2013 г. се получава, че 1 киловатчас природен газ за домакинствата у нас струва 0,1125 преизчислен в PPS. Най-близо до българите по скъпотия на газа са португалците с 0,1017 PPS. Изненадващо най-евтин за домакинствата излиза газът в супербогатия Люксембург, където доходите на човек са най-високи. Там синьото гориво е наполовина, отколкото у нас. При тях е 0,0509 PPS. Почти същата е цената и във Великобритания - 0,0514. След тях са съседите от Румъния, при които нивото по PPS е само 0,0549. При съседите и в евро цената е най-ниска - едва 0,029 за киловатчас. Това е близо 2 пъти по-малко, отколкото у нас. Българските домакинства плащат по 0,0513 евро с таксите. Иначе като абсолютна сума средната цена на газа като цяло в ЕС е малко по-висока от нашата - 0,0658 евро. Т.е. ние сме почти на ниво средна цена.

Рекет или пазарна политика?
 
Какво обаче премълчават русофобите? Факт е, че държави като Германия успяват да сключат сделки с Русия още през 90-те, използвайки политическия климат около събитията тогава и гарантирайки, че Русия ще е главният доставчик на газ. По този начин те подсигуряват конкурентоспособността за производството си, а Русия застрахова приходите си. Това е търговия, не дарение! Германия освен това предлага на Русия технология, с която Москва не разполага. Двете държави стават обвързани и зависими една от друга. Подписани са различни търговски споразумения, като руснаците откупуват дялове в немски фирми. В замяна на това Германия получава субсидирана цена. Потребяваните обеми също играят роля за намаление на цената, но не чак толкова. По същата пазарна логика например, ако си закупите чифт обувки, цената ще е една, но ако закупите 10 чифта, може да договорите известна отстъпка. 
Е, кой нормален играч би дал най-ниска цена на най-несигурния клиент, който обслужва главно "вражески" интереси, както е случаят с България - държава без постоянна и стабилна политика, водена в много случаи за носа от САЩ и с поведение на безгласна буква в Брюксел? Страна, в която политици от години клеймят всяка търговска сделка с Русия и ту "съдят" Русия като Стоян Ганев навремето, ту я "напляскват" като Симеон Дянков (нищо, че той днес изведнъж удобно я заобича, пратен на работа там).  

Друг пословичен пример - Украйна

Допреди преврата в Киев цената на газа в Украйна бе 286 долара за 1000 куб. метра. Няколко фактора оказваха влияние за това:
- Наемът на бази в Крим, най-вече в Севастопол. Освен паричните заплащания в споразумението имаше и субсидирана цена на газа за цялата страна.
- Споразумението с Русия от ноември 2013 г., където тя обеща да смъкне цената с 1/3 и да купи държавни украински ценни книжа в размер на 15 милиарда долара. След смяната на правителството, подписало това споразумение, с новото, което обвинява Русия за всичко случващо се на този свят, руснаците оттеглиха помощта си.
- Преди това имаше и други временни споразумения за намаляване на цената.
Та такава е логиката на пазарната икономика, примесена, разбира се, и с геополитиката на Кремъл - ако едната страна има какво да предложи в допълнение към цената, руснаците го приемат. И тук въобще не става дума за бакалски сметки, а за отношения на равнище цели държави, които определят икономическото развитие на страните в продължение на поне две десетилетия. Руснаците не пращат войници, самолетоносачи, ракети и т.н. по света, за да "изравнят" някоя държава със земята и след това да изкупят всичко от нея на безценница. За разлика от "демократичните" похвати, които други прилагат. Хората от Русия сядат на масата за преговори и в замяна на по-малко пари за някоя стока или услуга от тяхна страна, получават дългосрочни договори за какво ли не.
Ако анализираме по-внимателно статистическите данни на Евростат за динамиката на газовите цени  във времето обаче, прави впечатление, че в последните няколко години преди 2013 г. у нас цената е била по-ниска от тази в Гърция и Румъния например. Миналата година цената за България също бе намалена с 11%, за да ускорим "Южен поток". Уви, след непоследователната ни политика и по този проект, няма как "дружеските отношения" да продължават на субсидиран принцип. Няма как, след като ние разиграваме руснаците през последните години, след като спряхме 2 големи проекта - АЕЦ "Белене" и нефтопровода "Бургас-Александруполис", да очакваме "мили очи" или да печелим дивиденти гратис.  
Добре е да си припомняме и какви изказвания правят политиците от "братска България" по адрес на Русия, пък после да определяме дали тя ни отговаря по същия циничен начин. И тук неминуемо стигаме до това 

какво и как печелим от "Южен поток",

до ползите от този проект.
Първо. Това е безспорна инвестиция както в нашата инфраструктура, така и в работни места. При това тази инвестиция ще се самоизплаща, няма да има нужда да се отделят допълнителни пари от държавния бюджет за нея. В условия на криза, при това изкуствено наложена отвън (а и отвътре), отказването на инвестиции е трудно за аргументиране, особено когато единственият "аргумент" е: "Русия - империя на злото". Никой не поставя въпроси за съмнителните практики и закони, да речем, в страни като Китай, Саудитска Арабия, Катар и др., когато се опита да привлече инвестиции оттам. Говорим за пари и работа, не за любов.
Второ. Самият газопровод създава предпоставки за нови споразумения и инвестиции - например поредни отстъпки от цената на газа за България, по подобие на руските отстъпки за Германия и Украйна. Някои от българските политици не отчитат тези отстъпки като печалба, но германската промишленост може да им напомни колко е добре да имаш сравнително ниски цени на основното гориво.
Трето. Зависимостта не само на България, но и на цялата Европа, не само на страни от ЕС, от доставки на руски газ, не само няма да намалява, но и ще се увеличи. За това има поне две предпоставки:
- Желанието на ЕС да мине към по-зелена енергия. В Германия специално са наясно, че енергията от възобновяеми източници е много скъпа и никога не би могла да бъде закупена на пазарни цени, без закони и помощ от държавата. Заради това и броят на газовите електроцентрали /ГЕЦ/ расте из цяла Европа. Това е така, защото въглищата са по-евтини, но замърсяват чувствително околната среда. Дори и да се отоплявате на ток, електричеството ви идва в повечето случаи я от АЕЦ, я от ГЕЦ, ако живеете в Западна и Централна Европа. И тъй като в Германия искат напълно да загърбят атомната енергия, единствената икономически обоснована алтернатива си остава ГЕЦ. А следователно - и нарастване на потреблението на газ.
 
Дилемата шистов срещу руски газ

- Американският шистов газ, тъй като САЩ са най-големият производител на такъв, на практика излиза по-скъп от руския, след начисляване на всичките акцизи, транзитни такси и прочее. Това се поражда от факта, че трябва да се втечни, за да може да бъде пренесен до Европа. Дори и да има нулев акциз за него, нещо, което просто няма да стане с бюрокрацията на ЕС, той пак ще е по-скъп от руския газ. Това, разбира се, удобно се премълчава от лобистите на шистовия газ, важното е като първа крачка да бъде подсигурен достъпът на "Шеврон" в съответната държава. Комисионите не са за подценяване, пък после - ходи, че оправдавай грешката си след време. Да оставим настрана фракинг технологията и пораженията, които нанася върху околната среда. По нея се изписа доста, но явно мераците за лесна печалба надделяват над всичко останало.
Нещо повече - дори британците, норвежците и холандците няма да могат да покрият повишеното търсене на синьо гориво на достъпни цени, така че в близките 10-20 години газът по тръби от Русия и Азия си остава единственото разумно решение.
Справедливо е да се запитаме тогава защо Брюксел така ревностно и критично гледа на "Южен поток"? Близко до ума е, че в контекста на украинската криза и активизирането на Вашингтон, гласуването в европарламента бе направено под диригентската палка на САЩ. Самият ЕС няма обща енергийна политика, затова нито има правомощия да забранява "Южен поток", нито пък "Южен поток" е отхвърлен от България. Той не е политически съюз, не е единна мегадържава, нито конфедерация, а само икономически съюз. Затова и комисията, и Европарламентът излизат с пожелателни директиви към 100% свободни и независими държави, които (поне на книга) могат и трябва сами да решават и оправят двора си. А дали България ще се включи в "Южен поток" си е изцяло наша, вътрешна работа.

България е сред 5-те най-зависими страни

Според данни на ОИСР 4 европейски страни - България, Словакия, Финландия и Полша, са страни, изцяло зависещи от руския газ. Подобна е ситуацията и в Унгария и Гърция, където съответно 70 и 54% от газа идва по руски тръби. Това е доста повече например от Германия, която си осигурява 39% от нуждите от газ от Русия. Средното ниво за ЕС на зависимост от руски газ пък е 31%.
Според експертни изчисления обаче, европейската стратегия за диверсификация би могла да заработи едва след 10 години. Главният проблем си остава: европейските собствени залежи са все още твърде недостатъчни, за да покрият нуждите на континента. Великобритания и Холандия произвеждат, взети заедно, толкова, колкото Норвегия, която не е член на ЕС. И докато Европа произвежда около 160 млрд. куб. метра газ годишно, Русия вади четири пъти повече. А докато според научни прогнозни данни Русия през 2030 г. ще добива още повече газ, залежите в Северно море доказано намаляват.
Нещо повече - когато говорим за диверсификация, трябва да имаме предвид и основната алтернатива за Европа, която ни се пробутва. Проучванията и организирания промишлен добив на шистов газ наред с увреждането на природата заемат повече време, отколкото построяването на фотоволтаици и ветрогенератори, а резултатът идва след минимум 10-15 години. Едва ли е нужно да се убеждаваме, че Европа не разполага с такива огромни площи. Доставката на газ от САЩ за Европа пък може да се осъществи след минимум 5 години, и то в количества, които да покрият част от нуждите на някои от страните членки. За Германия това е невъзможно, защото целият наличен американски флот да превърнат в танкери за втечнен газ, пак няма да задоволи и 50% от нуждите й.
Такава е действителността. Всичко останало са приказки, включително на нашите "специалисти" по интерконекторни връзки. Донорите като Турция и Германия доставят газ от Русия. Какво ще ни връщат по тръбите - пак руски газ (както през 2009 г. от Гърция), но минимум на 2 пъти по-висока цена. До Катар можем да си правим всеки месец екскурзии на високо равнище, но фактът е, че няма изградени трасета. А газът от  Азърбайджан след построяването на газопровода ТAP може да е само в добавка, но не и алтернатива на руското гориво. 

 

 

Източник: ДУМА, 30 април 2014 г.

 

 

 

 

 

понеделник, 28 април 2014 г.

Живеем в опустошителна анархия, създадена нарочно и с умисъл – Владимир Зарев

 

  

 

 

 

Интервю за ГЛАСОВЕ на Елена Дюлгерова

 

„През настоящата 2014 г. по романа „Разруха” режисьорът Петър Попзлатев започва снимките на едноименен игрален филм и това ще бъде особено вълнуващо събитие за мен“, споделя в специално интервю за ГЛАСОВЕ писателят Владимир Зарев и коментира: „Знанието, човешките умения и интелигентността, невежеството и долните ни инстинкти, всичко у нас се стреми да се превърне във власт. Поради този нестихващ стремеж някои си взимат куче, други трупат безбрежно и неупотребимо богатство, трети стават тирани. Всеки голям писател, художник или композитор е един очарователен тиранин. Копнежът към властта у човека е вездесъщ, всепроникващ. Затова горският в село Бистрица, където прекарвах летата си в детството, идваше на реката, захвърляше карабината, събличаше се съвсем гол, но никога не сваляше фуражката си – защото тя бе знак за неговата значимост, за неговата власт.“

 

 

- Разговаряме седмица след великденските празници. С какво свързвате тези светли дни?

 – С усещането за светлина... За пречистваща духовна светлина. С чувството, че се докосвам до едно величествено страдание, което възвестява победата на съвършеното духовно битие над грубия и така омърсен от нас материален свят.

-До юни романът ви „Разруха” ще се появи на пазара в ново, десето издание. Какво е значението му за вашето творчество?

- Издателство „Хермес” прояви щастлив за мен интерес към „Разруха” и романът наистина ще бъде преиздаден вече за десети път. В „Разруха” описвам как след демократичните промени 1989 година беше обезкръвена и ограбена България, как трудът на милиони хора беше окраден, обезсмислен и поруган. И най-важното – как бившата комунистическа номенклатура и репресивните служби се опитаха и успяха да превърнат политическата си власт в икономическа.

Как умишлено и престъпно бяха парализирани, а сетне и корумпирани полицията и съдебната власт, т.е. беше унижена и подкупена имунната система на всяка държавност, а също и как умният, интелигентен и най-важното честен човек у нас, започна да се отъждествява с глупака, а мошеникът, отявленият негодник и престъпник бе осветен от прожектора на медийното внимание и се превърна в герой на нашето време.

- Гневен сте…

- А вие не сте ли? Не живеем в реална демокрация. Именно това твърдя в романа „Разруха”. Живеем в неспирна полузаконна и опустошителна анархия, която беше създадена нарочно и с умисъл. Сюжетът, образите, посланията, цялото духовно усилие в книгата са повлияни и всепроникнати от помитащите исторически събития на промяната, които ни споходиха в последните двадесет години.

- „Разруха” е преведен на немски и предизвика вниманието на немскоезичната критика, отбелязан е с множество ласкави отзиви. В Германия бяхте наречен „българският Балзак”...

- „Разруха” наистина има прекрасна съдба в Германия. По мнението на немскоезичната критика романът е не само свидетелство за мъчителния, безнадеждно криминален преход у нас, но засяга ония социални и психологически механизми, които касаят промените в цяла Източна Европа – немската критика нарече „Разруха” буквално „роман на промяната в цяла Източна Европа”.

- За него в Германия, Австрия и Швейцария излязоха над 40 направо ласкателни отзива. Любопитно е, че в някои от тях се подчертава, че е съществувало очакването тази книга да бъде написана в Чехия, в Унгария или в Полша…

- Да. И че се е появила и е дошла от България. Втора програма на националната немска телевизия направи едночасов филм, наречен „Българският Балзак”, и го излъчи многократно в предаването си за култура „Фьоникс”.

През настоящата 2014 г. по романа „Разруха” режисьорът Петър Попзлатев започва снимките на едноименния игрален филм и това ще бъде особено вълнуващо събитие за мен.   

- Успех в немскоезичния свят пожъна и епичната ви трилогия „Битието”, „Изходът”, „Законът”?

- Трилогията, всъщност това наистина е епична фамилна сага, излезе на немски в общ обем от над 2000 страници и в прекрасния превод на Томас Фрам, който успя да съхрани не само образите и посланията на романите, но и енергията, необикновеността, яркостта на езика. Миналата година едно от най-големите издателтва в Германия DTV (ДеТеФау) закупи правата за „Битието”, „Изходът”, „Законът” от Ханзер и ще преиздаде трилогията на немски език в меки корици, което означава в голям тираж.

- Кой е основополагащият проблем, който ви вълнува и ви предизвиква постоянно във вашето творчество?

- С удоволствие ще споделя, че в трилогията, пък и в цялото си останало творчество се опитах да размишлявам и да разреша за себе си навярно най-важния за всеки от нас екзистенциален проблем – проблема за властта. Колкото и да звучи измислено, ако се вгледаме внимателно в човека, ще забележим, че всички негови стратегии за бъдещето, пък и мимолетните му хрумвания, въжделения и действия в настоящето са продиктувани и се подчиняват на копнежа му да властва... да властва на всяка цена над някого, над нещо, поне над някакво умение.

Цялото наше разумно поведение е опит да овеществим и наложим своята власт. Забележете, поне половината от времето бебето плаче не защото е гладно или подмокрено, а за да привлече вниманието на майка си и чрез своя инат да упражни властта си над нея. Всичко, до което се докоснем у себе си, се стреми към някаква власт или изразява власт.

Душевната чистота упражнява власт, но и подлостта е форма на власт, любовта е власт, ала и омразата е власт, красотата е форма на власт, но и грозотата властно ни привлича, защото ни въздейства и отблъсква, парите са власт, ала дори нищетата и страданието са форма на власт – сакатият просяк нарочно оголва отрязания си крак и така чрез своето нещастие властва над нас и ни принуждава да му дадем милостиня.

Знанието, човешките умения и интелигентността, невежеството и долните ни инстинкти, всичко у нас се стреми да се превърне във власт. Поради този нестихващ стремеж някои си взимат куче, други трупат безбрежно и неупотребимо богатство, трети стават тирани.

Затова горският в село Бистрица, където прекарвах летата си в детството, идваше на реката, захвърляше карабината, събличаше се съвсем гол, но никога не сваляше фуражката си – защото тя бе знак за неговата значимост, за неговата власт.

В планинските води не се къпеше обикновен мъж, а горският, надзирателят, властта. Дори изкуството е прекрасна форма на власт и ако се замислите, всеки голям писател, художник или композитор е един очарователен тиранин.

Копнежът към властта у човека е вездесъщ и всепроникващ... дори самоубийството изразява нечия последна власт, макар че самоубиецът унищожително я упражнява върху себе си.

- Семейната сага „Битието”, „Изходът”, „Законът” е разказ за 120 години национална история. В първия роман действието се открива през 1890 година, а последният завършва с влизането на България в Европейския съюз. И в трите книги ли проблемите на властта, за които говорите, са различни?

- Разбира се. Макар и универсално въздействащ, механизмът определящ човешкия копнеж към властта в различните исторически реалности, се проявява по различен начин.

В първата част на трилогията, в „Битието”, когато следосвобожденското общество е все още подчертано патриархално, силно ме занимава това, което аз наричам „първичната власт на кръвта, на инстинкта, на вътрешната потребност да надмогнеш себе си и да се реализираш“, генетичната власт на едни автентични, обусловени от рода и могъщи люде. Неистовият им, понякога помитащ стремеж да строят, да властват над другите и над себе си като непрестанно съграждат и сътворяват нещо, като разрушават нещо друго.

Във втората част „Изходът” се опитвам да разгадая методите и смислите на тоталитарната власт, на това всепоглъщащо безумие, което превръща насилието, ожесточеното и ужасяващо насилие, в единствен инструмент за постигане на мнимо благополучие и щастие.

Имам герой Крум Марийкин, който, размахвайки бича, по най-зловещ начин принуждава селяните уж доброволно да предадат нивите и добитъка си, имота си, който е по-скъп от живота им, да влязат в ТКЗС и през цялото време, искрено учуден, се пита: „Защо тези хора не искат да бъдат щастливи?”.

Всъщност тайната на тоталитарната власт се състои в това, че тя се стреми да вмени на всеки усещането за виновност, за някаква вина и още по-коварно – опитва се да превърне всеки човек в съучастник. По този начин и жертвата, но и палачът стават жертва на насилието, на една привидно красива идеология, която обаче е неосъществима.

Социализмът непрестанно обещаваше на хората светло бъдеще, отлагаше живота им в бъдещето, ала настоящето им беше трудно и лишено от справедливост.

- В третата част в „Законът” като че сте пожелали да разкажете най-вече за властта на парите. Защо? Какво са парите?

- По време на социализма разликата между бедни и богати беше незначителна. Хората естествено се стремяха към парите, но те не носеха престиж. Близостта до висшата партийна номенклатура, връзките с властимащите и службата, която заемаш, носеха престиж, хората с много пари се считаха за съмнителни, направо за мошеници и врагове на народа.

Освен това тогава с парите не можеше да се направи нищо – например да се изгради фабрика, да се отвори собствен магазин, ресторант или хотел, да се купи апартамент или лека кола (за панелно жилище се чакаше с десетки години), да се предприеме околосветско пътешествие или свободно да се пътува по света, единствената банка – Държавна спестовна каса, даваше един процент лихва.

След демократичните промени у нас парите изведнъж добиха съдбовно, необгледно, нетърпимо значение и се превърнаха в най-висша ценност. Изведнъж хората бяха ослепени от провиждането, че парите дават свобода, неизразима свобода, защото подпомагат различието... и власт, смазваща, всепроникваща, достигаща до ненаказуемост, до самообожествяване власт.

Така хората масово повярваха, че могат по чудо да станат милионери и в първите години на демокрация у нас се нароиха няколко милиона фирми, а доста необразовани, първосигнални, ала нагли и арогантни мошеници се превърнаха в уважавани предприемачи и бизнесмени. Интересно за мен като писател бе да анализирам самообожествяването, появата у повечето от тях на лъжливото парвенюшко убеждение, че парите, големите лесни и награбени пари, носят безсмъртие.

- А разрешим ли е проблемът за властта?

- Размишлявал съм по този мъчителен въпрос, от лична гледна точка той навярно е разрешим, или поне изглежда така, и това може да стане чрез трудния и спасителен път на смирението. Не казвам примирението, защото примирението означава, че нещо, някакво решение, ни е наложено отвън. Ние просто сме били принудени, били сме насилени да го приемем.

Докато покаянието и смирението изразяват драматичен вътрешен избор, те са отказ от нещо, наложен отвътре. Както знаете със смирението подробно се занимават източните философии – най-вече даоизмът и будизмът.

От обществена и социална гледна точка обаче проблемът за властта изглежда неразрешим, защото дори във възможно най-демократичното общество тези, които управляват, са малцинство. Те са по-малко от тези, които са управлявани – а това неравенство води до непрестанни противоречия, до неминуем конфликт на интереси.

- Много хора, които не са запознати с творчеството ви, гледаха с любопитство сериала „Дървото на живота”, изграден по мотиви от романа ви „Битието”. И в него, и в доста от другите ви книги сякаш правите психологически „разрез“ на българина – в цялата му многоликост. Имаме ли специфичен национален характер, от какво се определя той?

– Българинът притежава едно удивително едновременно възвисяващо и снизяващо го качество – той е завършен индивидуалист, съществува и най-важното – оцелява, не в общността и чрез другите, а най-вече индивидуално, чрез себе си. Цялото ни историческо битие се е сложило така, че с изключение на няколко звездни мигове като Съединението или Балканската война например, ние не можем да работим в екипност, в цялост, в национално единение... всяка простичка или величествена народна идея сякаш се разпада в егоизма и индивидуалните интереси на всеки от нас.

- Ваше е разсъждението, че българската държава в продължение на векове предизвиква неуважение, дори ненавист от страна на своите поданици. Пояснете, моля ви.

- За да бъдем такива, каквито сме днес, основна вина има ужасяващото в своята продължителност турско робство, което по неведоми за мен причини някои български историци нарекоха едва ли не любовно „османското присъствие”.

В тези пет помъртвели века се извършват две основни манипулации с българския народ. Първата е, че насилствено се променя генетичния фонд на българина, защото петстотин години всеки по-смел, непокорен и изпълнен с достойнство християнин е бил физически унищожаван и не е могъл да остави след себе си потомство.

Оцелявали са безличните и примирените, най-вече крайните индивидуалисти и страхливците, те генетично са се възпроизвеждали. Навярно на някой ще се стори, че подобен извод е преувеличен, но аз ще дам прост пример, който го доказва.

В края на ХIV век българите и англичаните като народи са горе-долу еднакви – по около два милиона и двеста хиляди души. В края на ХIХ век, когато се освобождаваме от „турското присъствие”, ние наброяваме около три милиона и половина, а англичаните са тридесет и три милиона само на Острова, без да се броят колониите.

Представете си какво чудовищно прочистване ни е сполетяло във вековете на крайна цивилизационна изостаналост и мрак. Спомнете си и печалната поговорка: „Преклонена главица сабя не я сече!”.

Втората беда, която настига българският народ, според мен е още по-значима и тя се превръща в част от най-негативните прояви на националния ни характер. В продължение на пет века българинът не само се отчуждава от държавата и нейните институции, но ги и намразва завинаги, ще употребя по-силни думи... намразва ги не само в паметта, но и в кръвта си.

Защото султанът не е неговият цар, кадията не е неговият съдя, ислямът не е неговата религия и полумесецът не е неговото знаме. Това тотално неуважение, а в днешно време то е свързано още с гняв и с презрение към институциите и държавността, е пагубно за всичко, което касае целия народ, което може да се превърне в общонационална перспектива и спасителна кауза.

- Днес направили ли сме крачка към уважението на институциите?

- Бездарната и корумпирана политическа класа и самите институции, ще посоча само прогнилата до корен съдебна система, отчуждиха още по-плашещо и болезнено българският гражданин от институционализма и държавността.

Спомнете си, за да се назначи на висок пост някой магистрат, трябва да го търсим със свещ, защото по правило всички кандидати се оказват най-малкото незаконно забогатели, висшите магистрати, призвани да прилагат закона, се оказват с тежки правни нарушения, за които някои обикновени хора биха лежали в затвора.

- Как се проектира българският национален характер върху днешната политическа и обществена реалност? Защо така години наред се случва с възторг да приемем нещо или някого – примерно, навремето царя, неотдавна Бойко Борисов и прочее примери – пък после горко да се „разочароваме“?

- Тази на пръв поглед умилителна доверчивост е също част от националния ни характер и можем да я проследим във времето. Убеден съм например, че същите българи, които са плакали за кончината на цар Борис Трети, след Девети септември все така искрено са оплаквали и гибелта на Георги Димитров.

Но днешният политически живот е толкова нечистоплътен, повсеместната корупция и несправедливостта – така отчайващи, че погнусеният от всичко българин се надява на последното – на чудото, на праведника, на „месията”, вярва че най-сетне ще се намери някой чист и достоен човек, който освен за своите лични интереси и вождистки амбиции ще се погрижи и за добруването на окаяния си народ.

- Как ви се вижда България месец преди европейските избори, които, както се очаква, ще определят политическите събития у нас през лятото, през есента?

- Аз отдавна споделям опасението си, че за жалост България все повече се превръща в територия, българският народ се топи като късен сняг и всички прогнози посочват, че е на път да изчезне.

Ние сме шепа хора, сам по себе си българинът е умен, находчив, надарен е с умения, населяваме красива, плодородна, прекрасна земя, толкова е лесно при възстановяване на законността и на ясните правила, които трябва да важат за всички, да се оправим и замогнем буквално за години. Преживявали сме няколко страдални, кървящи войни, преживели сме несправедливостта и приумиците на великите сили, преживели сме три национални катастрофи и въпреки това сме се съвземали, възраждали сме като птицата Феникс от пепелта.

Сега, слава богу, живеем в мирно време, нямаме врагове и да се надяваме, намерихме правилните си съюзници, уж влязохме в Европа и въпреки това четиридесет процента от народа е неграмотен и тъне в невежество, селата запустяват и умират, внасяме чесън от Китай, целина от Холандия, картофи от Полша, зеленчуци от Македония, плодове от Гърция, мизерията е навсякъде, голяма част от населението просто оцелява, промишлеността едва крее, не произвеждаме нищо освен несправедливост и отчаяние.

На това най-сетне трябва да се сложи край, трябва да се потърси сметка от всички, които ни доведоха до състояние на национална кома.

- Казвате, че политическата класа е наложила фасадната демокрация, която в същността си е анархия. Защо смятате така? Какво всъщност представлява политическата ни класа?

- В своите бляскави диалози за държавата Платон определя три възможни форма на държавна организация – тирания, олигархия и демокрация. Очевидно демокрацията е най-спасителната, най-продуктивната форма на управление, но само когато в обществото има ясни правила и законите са задължителни за всички.

Когато няма ясни правила и законите не важат за всички, демокрацията най-лесно деградира в анархия. Аз твърдя, че вече двадесет и пет години ние живеем в непрестанна и добре отглеждана анархия. За така мъчителния, несвършващ и направо криминален преход у нас най-основна вина има новоизлюпилата се политическата класа. За жалост тя не излъчи нито един достоен мъж, нито един наистина горд, величествен и достатъчно образован мъж, който да донесе облекчение и най-важното – усещането за справедливост. Да възвиси своята воля, ум и човечност и да остане в историята!

В тези вече двадесет и пет години българската политическа класа от всички цветове демонстрира невежество, живуркането в някаква паралелна празнична за нея, но несъществуваща за хората действителност, истеричен егоизъм, корумпираност и ненаситна алчност. Нашите народни избраници превърнаха политиката в най-сигурния и доходоносен бизнес.

Не влагаш нищо, нито средства, нито труд, нито умения, тревоги и безсъние, но непрекъснато и сигурно преразпределяш. Както вече споменах, тези хора позволиха да се корумпират съдебната система и полицията – т.е. имунната система на всяка държавност.

Те разпродадоха за жълти стотинки народното богатство, унищожиха промишлеността и всякакво производство, прогониха два милиона българи да се скитат немили-недраги по света, съсипаха българския народ заради личните си изгоди и превърнаха България в бананова република.

- В книгите ви винаги присъства националната идея. Има ли я днес, какви са измеренията й?

- Обезкръвен, унизен до дъно и омерзен, така самотно изоставен от своите управляващи, българинът все по-често ще приема идеите на национализма, на крайния, на войнстващия национализъм. И това е не просто опасно, това може да се окаже пагубно.

С голяма надежда следях развитието на февруарските и сетнешните протести и вярвах, че най-сетне у нас реално ще възникне лелеяното от години „гражданско общество”, че гражданите ще отхвърлят безхаберието и тиранията на партиите, че ще изхвърлят цялата скудоумна, корумпирана и негодна политическа върхушка.

Вярвах, че това движение ще се превърне във всенародно, че ще успее да излъчи нов и качествен елит, че ще поиска да бъдат осветлени всички големи сделки на прехода, всички непростими далавери и разпродажби на народното имущество, че ще бъде поискана сметка от виновните и така ще се възстанови справедливостта.

Протестите щяха да имат смисъл и да постигнат съдбовни резултати само ако бяха насочени срещу цялата политическа върхушка, срещу всички политически партии, които имат вина за днешното безрадостно състояние на българската нация. За жалост политическата класа отново надхитри и излъга хората, наместо единение и обединено „гражданско общество”, те успяха да насъскат недоволните едни срещу други, да ги поделят на „протестиращи” и на „контрапротестиращи” и така да разделят отново обществото на „наши” и „ваши”, да върнат омразата, а няма по-благодатна среда за беззаконието и ненаказуемия грабеж от националното разединение и взаимната омраза.

В момента всички ние трябва да имаме една най-важна кауза и цел... създаване на реално, действено и наистина обединено „гражданско общество”.

- Политическият елит, изглежда, нехае и най-малко се интересува от развитието на духовността и културата у нас. Какво ще да ни каже това?

- В тези двадесет и пет години на преход българското общество не създаде истински елит, настоящият псевдоелит, който показват по телевизиите и натрапват във вестниците, се състои от некадърни корумпирани политици, от съмнителни в своята почтеност олигарси и всякакви миски и плейбойки.

Освен това демокрацията притежава един голям недостатък – това е, че понякога проблемите на обществото не се решават от елитите, от одухотворените, можещите и качествените хора, а от простото мнозинство.

Просветеният човек е един глас и необразованият простак също е един глас. По тази причина в медиите и в обществения живот у нас така лесно взе надмощие примитивният първосигнален вкус на мутрите и на мутресите, на новобогаташите и техните любовници, на безбройните охранители и чалга певиците.

Разбира се, вие сте права, за този мъчителен процес на тотално, невиждано опростачване вина отново имат управляващите. Националната култура, българската интелигенция, носителите на морал и на духовност бяха изхвърлени и забравени в задния двор на общественото внимание, просто защото от тях не може да се печели, с културата не могат да се правят далавери и да се трупат пари.

- Добрата книга, добрата литература, четенето… Какво е значението на всичко това за изграждането на пълноценната личност?

- Когато човек чете художествена литература, той не просто съучаства, а променя и дописва книгата. Според своите духовни качества, въображение, емоционална чувствителност и възраст читателят доизмисля и досътворява художествения текст, превръща го в свой личен духовен опит.

Всяка книга представлява един завършен, „неподвижен” текст, но отделният читател го обогатява в себе си и така той се променя... колкото читатели са прочели „Братя Карамазови” на Достоевски, толкова са и „различните” романи „Братя Карамазови”.

Трябва да настояваме младите хора да четат, защото това ги превръща в съавтори и творци на художественото слово, развива въображението им, провокира ума, емоциите и нравствеността им и спомага те неимоверно да обогатят познанието си за битието, да преминат през множество, през десетки и стотици чужди животи. А то означава, че самият им личен живот ще бъде по-богат, по-интересен и духовно по-наситен.

- Вие самият чувствате ли се удовлетворен като творец? Щастлив човек ли сте?

- Многократно и в други интервюта съм го казвал, че аз наистина съм един сполучил в живота си и осъществен човек. Имам своите проблеми, но съм здрав, животът ми подари три красиви дъщери и четирима прекрасни внуци. Живея щастливо със съпругата си, поетесата Мирела Иванова, книгите ми се четат. И най-важното, продължавам да пиша.

- Съвременната българска литература. Натъжава ли ви, радва ли ви?

- Оптимист съм... българската литература остава духовен приятел на народа си и състрадава неговите проблеми, развива се успешно, завоюва признание в цяла Европа и по света, появи се поколение от наистина талантливи и обсебени от Словото, съдбовно предани на Словото автори.

- Кои млади или не чак толкова млади автори всеки сравнително интелигентен българин трябва познава?

- Ще спомена разбъркано, както изникват в съзнанието ми, само няколко имена. Ще започна с дамите – Теодора Димова, Емилия Дворянова, Керана Ангелова. Сетне – Деян Енев, Георги Господинов, Палми Ранчев, Алек Попов, Милен Русков, Емил Андреев, Калин Терзийски... Това са все писатели, с които би се гордяла всяка национална литература.

                                                   

                                                        *       *       * 

Владимир Зарев е роден през 1947 г. в София. Завършил е българска филология в СУ „Климент Охридски”. Издал е 16 книги, между които трилогията „Битието”, „Изходът”, „Законът” и романите: „Разруха”, „Светове”, „Поп Богомил и съвършенството на страха”, „Лето 1850”, „Хрътката”, „Хрътката срещу Хрътката”. Главен редактор на списание „Съвременник”. Романът на Владимир Зарев „Разруха” бе издаден от престижното немско издателство “Кипенхойер и Вич” и според радио „Дойче Веле” е най-успешната българска книга, излизала някога на немски език. По-късно издателство „Ханзер” публикува трилогията му „Битието” („Familienbrand”), „Изходът”(„Feurkopfe”) и „Законът” („Selenascche”). А немскоезичната литературна критика нарече трилогията „откритие в европейския епос”. Със знаковите оценки, които трилогията получи в „Нойе Цюрхеер Цайтунг”, „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“, „Берлинер Цейтунг”, „Тагес Анцайгер” и „Дер Щерн”, тя бе определена като култова, а авторът ѝ бе сравнен с Томас Ман и Достоевски.

 

 

 

 

 

Moscow Today – емоции след 5-дневен престой - Румяна Михнева

 

 

Когато ми дадоха думата да приветствам участниците в конференцията  „Информационно обезпечаване на социални проекти”, вече се бяха изказали няколко човека и аз усещах интуитивно, че от мен се очаква още нещо повече – бях единственият рискувал да присъства чуждестранен участник. Немци, швейцарци и латвийци бяха намерили предлог да не присъстват.

Днес в Москва никой не е равнодушен към случващото се в страната, към реакцията в чужбина на дипломатическо ниво или в медиите, към вестите от роднините от Украйна. Онези, които се правят на равнодушни, по този начин просто се опитват да съхранят спокойствието си – толкова много и разнопосочни са настроенията, радостите, страховете, притесненията. Суховатият сайт на Министерство на външните работи едва ли някога се е радвал на по-голяма популярност. Левите медии бълват оценки и позиции с терминология, която у нас дамгосахме и не употребваме – въстание, революция, комунизъм, троцкизъм, анархизъм.

Тези 5 дни, които бях в Москва, ме накараха да видя отново две неща: Русия наистина не може да се проумее, впише или оцени еднозначно и рационално, защото е изградена от вяра, надежда и любов, които споделят и критикуващите властите, и подкрепящите Кремъл и Путин. Русия не може да бъде вмъкнати в сюртука на традиционните политически схеми, приемани за нормални в света, защото е огромна, богата, бедна и пълна с противоречия, които изискват от властта качества и поведение, различни от традиционните.

Не ме упреквайте в липса на уважение към демократичните институти, не ми вменявайте априори греховете на стереотипно рисуваните бранители на руския деспотизъм или авторитаризъм. На мен самата не винаги ми е лесно да отсея и проумея, да оневиня или да обвиня. Спомените и професионалните ми интереси са ме направили вероятно по-чувствителна и по-възприемчива към вижданото или чутото, но емоциите никога не са ме привръщали в роб на една или друга „фобия” независимо от знака й – едно заболяване на обществото ни, което винаги ни е носило единствено разочарования и изразява провинциалната ни комплексарщина.

Москва ме посрещна с 20 градусова температура, пълни с хора улици, уморени лица в метрото, блестящи от чистота булеварди, строящи се или посторени кули –небостъргачи, безкрайно синьо небе и червенеещ се в далечината Кремъл. Приятелите ми - както винаги мили и обичащи ме, са странно притихнали и говорещи с тъжни гласове – войната им се струва неизбежна, възможносттта синовете им да бъдат взети в армията не се коментира.

Студентите, които подложих на тест, асоциираха България с една дума – „почивка” и само един бе написал „азбука”. Рекламата за летния ни сезон бе навсякъде по вратите на вагоните в метрото – „Лятото е късо, за да го прекарете на вилата. Елате в България”.

Негативната ми реакцията на изречени от дама – PR на «Лукойл”, хвалба, че на  социалните ангажименти на фирмата й се дължи добрият имидж на Русия в България, едва не докараха организаторите до инфаркт, а аз бях помолена да не натрапвам нетипична за конференцията тематика за обсъждане. На ухо и шепнеща, дамата упрекна всички български правителства, при това с онези назидателни думи на кремълските бюрократи, които винаги са ме вбесявали. Репликата ми, че не е наша, а тяхна вината, защото 20 години работят с некадърни лобисти и не могат един свой проект да пробутат, за разлика от американците, я накара да застине от ...гняв или уплаха, не разбрах точно, но ми стана драго, че съм го казала.

Най-близката ми приятелка въобще не слуша новините, защото лекарката й, родом от Украйна, я бе уверила, че показваното по новините не е така и в Киев си живеели много добре. Тя е специалист по народните движения във Франция и проведохме дълъг разговор за политическата пропаганда, потребноста от позиция и информация. Днес ми изпрати във фейсбук една статия – анализ за Украйна, бе разбрала, че случващото се е сложно и страшно с това, че няма готови рецепти, за да бъде спряно. Че  украинците също живеят в създаден от тях самите свят, в който ориентирите са лошите-руснаци и добрите – те самите/ние, макар това „ние” да е съставено от напълно несъвместими частици, които рано или късно ще се самоунищожат, за да възтържествува нечия политическа амбиция. Още през декември предрекох, че това ще се случи и писах, че трябва да седнат да говорят на една маса – наивност някаква, защото събитията са част от ясен и сложен сценарий, който някой отдавна реализира, а междувременно друг е проспал.

От вчера се опитвам да се отърся от емоцията и подкрепя впечатленията си за разговорите и хората, които бяха с мен през тези дни – московчани, подкрепящи Путин, но страхуващи се от бъдещето на Русия; колеги, мърморещи, защото икономиката им трудно ще преглътне Крим, а Изтока – още повече. Много от написаното тук не бе изричано експлицитно, долавях го в отделни думи и намеци, защото за пъви път видях социалната реализация на една фраза, която ги сплотява - "русские русских не бросают". Тя беше в заключенията дори на онези, които говореха за присъединяването на Крим като за анексия или назоваваха опълченците от Изтока – сепаратисти или федералисти.  

През цялото време усещах нещо средно между боязън за загуба на постигнатото еснафско благополучие и срам от този страх. Нервността на това, което наричат "либерална опозиция", не бе дразнеща, понеже общите настрояния са я  маргинализирали, а и въпреки приказките, тя не е преследвана шумно, т.е. ореолът на мъченик не й е отреден и това още повече я изнервя. Насмешливи кротки подигравки с Кремъл се рисуват на фона на видимо, за да не кажа облекчено примирение с твърдата политика на Путин, защото някъде отзад е неизреченото чувство от унижението за загубената някогашна Родина (СССР).

Около мен в тези дни витаеше една типично руска смес от емоции, рационалност/нерационалност, искрен патиротизъм и негодувание, насмешлив антиамериканизъм и антиевропеизъм и нещо в стила „Мать вашу, мол...за что избиваете негров". На фона на това един феномен, който България е добре да види и осмисли – невероятен ръст на пробългарските насторения, искрени и човешки – за редовите хора, не говоря за плановете на Кремъл, ако ги има. Нямаше я покровителствената интонация на великия брат към „братушките”, обречени да са благодарни и послушни. Писа ми от Одеса един приятел – ние се караме с българите и се обичаме като членове на едно семейство, прощавайки си. Тук може някои от нашите апологети на нещото, наричано „русофобия” да изригнат в някакво си тяхно свещенно негодувание, тяхно си право.

Още преди месеци колега професор-геолог от Томск ми бе писал „страна напрягается” (страната се напряга). Кризата вътре в Русия не е за пренебрегване. Тя набъбва и Путин полага огромни усилия да не избие като цирей, защото икономически случващото се е огромна тежест. Пенсионерите се притесняват, че няма да получат увеличение на пенсиите. Бюджетът поема огромни ангажименти, което плаши включително и експертите. Цялата икономика е преминала като управление в ръцете на господаря на Кремъл, офицера от КГБ, когото не са лустрирали, и той не крие способностите си за анализ и отговор на всеки удар, научени във „фирмата”.  

Млади мои приятели във фейсбук ми пишат, че до дни ще са в Киев, а след това ще ни "освободят". Искрено си вярват децата. Онези недъзи на днешния ЕС, които компрометират европейската идея за солидарна Европа, в Русия са изведени като основа на пропагандни клишета и понякога дори ти става кеф, че друг вместо теб изрича това, което сам усещаш – присъединяването ни бе нужно, но дали на нас или на старите страни–членки... И доколко солидарността въобще остана като „мото” на Съюза. В интервю, което дадох, приятел ме запита „Как оценявате Орбан”? Ами не сме го оценили, оцени го майка ми, която изслуша както посланика ни в Будапеща, така и тезите на предизборните му обещания и...остана доволна. Но Унгария постигна това, защото си позволи да бъде „лошото момче” на Съюза. А на нашите ще достигне ли храброст да защитят „Южен поток”? Няма отговор. Политиката ни както винаги през последните 25 години е безформена маса от лобистки послания и интереси, замесени с маята на политическата ни инфантилност.

Ако Путин загуби, няма да му го простят. Олигарсите са превърнати от него в нещо като топмениджъри. Не крие, че не ги обича, но заяви, че ще ги търпи, ако си плащат данъците, и така открито дефинира нужната на народа негативна оценка за тях.  Какво се крие зад тези му думи,  „момчетата” си знаят... Оказва се, че всяка емоция е свързана с някакво конкретно решение в банковия сектор, законова промяна, решение в полза на... народа. Популизъм, или тактика на решаване на задачите и на постигане на максимален успех при минимален риск?

Учените и университетски преподаватели са бесни от правените по модела на МВФ и Световната банка реформи, както и у нас, но в същото време започват да работят национални фондове, които подкрепят научни поректи със суми, за които можем само да мечтаем. Влиянието на политиците от времето на Елцин въобще не е подценявано, напротив - смятат, че е много силно и присъствието им не може да бъде елиминирано от Путин. Не се радват на дружбата с Китай, знаят, че не е в тяхна полза. Такива едни мътнотии в главата ми...

24 часа,  след като колата ме отведе по новопостроения скоростен път само за час до Шереметиево, емоциите все още диктуват думите ми. Напуснах за пореден път Русия - огромна страна, с огромни проблеми, с огромни шансове и с огромно желание (несъществуващо другаде явление) да помагат, не да оправя света по свой тертип и да налагат, а някакво си руско усещане за  предопределеност да си носител на "добро", да си мисионер.

От дни Русия се гордее, че има нова концепция за международната си помощ - няма да работят със Световната банка, а сами за себе си от името на Русия и за нуждите на Русия. Мисля си за американците, но сравнението би било механично, защото при руснаците е като тортата "Наполеон" - 20 слоя различни и противоречиви неща обединени в едно – „ние сме руснаци”, ние сме носители на доброто... И скептицизмът, който е редом, щом ножът опре до кокала, изчезва, за да се роди феномена на онази Русия, която с ум не се разбира. Този завършек е доста травиален, но след 30 години занимания с руска история, знам, че в това е и силата на руснаците – трудно ще ги спре някой в момента. Те са видели мисията си, а ние не сме видели нито нея, нито мястото си в региона, нито стратегическите си цели. Нито един български политик не е направил смислена оценка, прогноза или начертал ясна политическа платформа в невероятно динамичната нова международна среда, не бих искала това да бъде задача и цел единствено на Брюксел  - тъжна българска действителност, озвучена от единични вопли „за или против”.

 

 

Източник: Клуб „Z”

 

 

Солидарна икономика. Оттук накъде ? – Лен Кримерман

  

 

 

„Мейнстрийм икономиката” се върти на пълни обороти, съществува ли обаче алтернатива?

През 80те години на 20 век Маргарет Тачър обявява своята прочута доктрина „Няма алтернатива” (TINA - There is No Alternative – няма алтернатива; бел. пр.). Две десетилетия по-късно, насред катастрофалния глобален крах на привилегированата икономическа система на транснационален, корпоративен капитализъм, отприщен от тази доктрина, тя е добила ново и още по-мрачно тълкувание. Защото днес, повече от всякога, поне доколкото се сещам аз, този крах е не само вероломен, но и широко признат.

Но щом няма алтернативи, тогава какво трябва да се направи? Малцина ще поискат завръщане на държавно регулираната икономика или поне експеримент в тази посока. Нима сме обречени на колонизация от гигантските нефтени компании и от намесващата се военна империя, които взаимно се подкрепят и издържат едни други?

Не и според практиците и застъпниците на Солидарната икономика (СИ), които ни носят добрата вест, че има живи, дишащи и развиващи се алтернативи – безброй много такива! – които вече са внедрени на различни места по света, дори в собственото ни ежедневие. Техният отговор до Маргарет би бил:

„Има много алтернативи!” (TAMA - There are Multitudinous Alternatives)

Семейството на СИ е изключително разнородно и отворено: то обхваща например микро и малки местни предприятия, междусъседски разменни взаимоотношения, бартерни споразумения чрез интернет или „на живо”, „солидарно земеделие” (CSA - community supported agriculture - солидарно земеделие), а също и големи асоциации като италианската „Легакооп” (Лига на кооперативите), която произвежда около от 5% от БВП на държавата, „Мондрагон” – баско обединение от над 200 кооператива с работническо управление и собственост, което съществува вече 60 години, и „Ла виа кампесина” – Пътят на селянина – международна федерация от дребни земеделци и селскостопански работници, която има клонове на четири континента. (1)

За да се присъедините към това семейство не е необходимо да прегръщате каквито и да било партийни линии или идеологии, необходимо е единствено да откажете да действате на капиталистическа основа, при която тези, които предоставят инвеститорския капитал контролират онези, които предоставят труда си. Вместо това новите алтернативи са обединени от широкобхватни ценности като взаимопомощ (солидарност), икономическа справедливост, зачитане на индивидуалното самоопределяне и културно разнообразие, местна независимост, екологична устойчивост. Тези категории обаче не са строго и трайно дефинирани, а още по-малко наложени от някакъв елит или авангард.

Разрастващ се феномен

В една своя скорошна публикация моят приятел и съконспиратор Итън Милър прави кратък очерк на произхода и развитието на „подхода на солидарната икономика” (2). В нея той вижда зараждането през 80те, разцвета през 90те и продължаващото му разпростиране по света от тогава насам. По време на първия Световен социален форум (ССФ) през 2001 г. Итън казва: „С формирането на Глобалната мрежа на солидарно-социалната икономика, на световната сцена се появи СИ”. До ССФ, проведен в Мумбай през 2004 г., тази мрежа се е разраснала и включва четиридесет и седем национални и регионални мрежи на солидарната икономика от почти всички континенти, представляващи десетки хиляди демократични, местни, икономически инициативи от целия свят. На последния Световен социален форум във Венецуела, темите на солидарната икономика обхващат близо една трета от програмата на цялото събитие.

В статията си Итън признава, че „фактът, че хиляди разнородни, местно установени, общностни, икономически проекти [са способни да] поставят основата за една жизнеспособна демократична алтернатива на капитализма, може и да прозвучи невероятно.” Признава още, че понастоящем тези „алтернативни островчета” са се пръкнали сред враждебното капиталистическо море и „често са малки по мащаб, бедни на ресурси и със слаба гъстота на мрежата.” Въпреки това той говори дръзко за обществото на СИ и заявява, че решителни и отдадени местни, икономически активисти по целия свят „…посаждат сред нас семената на една друга икономика… и [зараждат] социално движение, и икономическа визия, способни да разклатят устоите на глобалния капиталистически ред…”

Конструктивна критика

„Не е за историята на битката, а за битката на историята” (Патрик Рейнсбъроу)

Аз съм участник в СИ и неин поддръжник. Подпомагал съм създаването на хранителни, занаятчийски и работнически кооперативи. Споделям надеждата, че нейните многобройни проявления са също и предвестници на друг, далеч по-справедлив, незаробващ и демократичен икономически модел. Способна ли е СИ наистина „да разклати устоите на глобалния капиталистически ред”? Ако някой ви каже, че знае отговора на този въпрос, не вярвайте на нищо друго, което този човек ще ви каже оттам насетне.

Все пак СИ като съзнателно, световно движение съществува от едва две десетилетия - време, съвсем недостатъчно, за да се направи категорична оценка за потенциала, с който разполага или, за да се определи влиянието й до момента. Едно не тъй преждевременно и по-полезно, според мен, изследване би започнало с това да се определят специфичните предимства (плюсове и постижения) и след това да се посочи как същите биха могли да се разширят така, че да се реализира този потенциал. Нека започнем с предимствата на солидарната икономика, от които поне следните четири могат да бъдат изброени.

Първо, и за мен най-характерно и вълнуващо е това, което може да се нарече „конструктивистко” или „централизирано” схващане на СИ за икономическите институции. Да поясним, спомнете си изказването на поетесата Мюриъл Рюкейсър: „Светът не е съставен от атоми, а от истории.” Прилагайки тази максима към „икономическия свят” откриваме, че широко приетото схващане за един единствен, хомогенен икономически модел, наречен „капитализъм”, преобладаващ в една или в друга държава, или по целия свят, в крайна сметка е просто една история сред много други.

Тази конструктивистка перспектива е ясно изразена в една друга публикация на Итън Милър, в която той ни насърчава да загърбим „оная история, която ни кара да се чувстваме малки и безсилни,” и която „е скрила от нас собствената ни сила”. В една нова, даваща ни възможности история, бихме видели капитализма с неговия свободен пазар, „работни места” и „заплати” просто като един начин за създаване и поддържане на препитание за семействата ни и за общността, в която живеем. Премахвайки подвеждащата идея за една гигантска „Икономическа система” ще прозрем начина на действие на редица други различни видове икономически модели, които на практика действат и ни поддържат, но остават под повърхността на тази глобална система. (3)

В книгата си „Посткапиталистическа политика” – друг първоизточник както на теорията, така и на практиката на СИ, Гибсън-Греъм (Джей Кей Гибсън-Греъм е общ псевдоним за феминистките икономисти – Джули Греъм и Катрин Гибсън. Първата им книга „Краят на капитализма (какъвто го познаваме)” е публикувана през 1996г., последвана от „Посткапиталистическа политика” през 2006 г.; бел. пр.) разглеждат проблемите, пред които са били изправени работниците от аржентинските фабрики, участвали в „Завземането” – инициативата, започнала през 2001 г., когато работниците започнали да поемат контрола върху изоставени фабрики и да ги правят отново действащи под работническо самоуправление. Според Гибсън-Греъм, основният проблем, с който са се сблъскали работниците не бил държавата или капитала, а техният собствен субективизъм. Те били работници, не управители или търговски представители, или предприемачи, и както казва един от тях: „Ако при нас беше дошъл някой с по 50 песос и ни бе казал утре да се явим на работа, така и щяхме да направим.” (4)

Иначе казано, те са преглътнали историята на капитализма и мястото си в нея. За да продължат отвъд тази история, да направят първата крачка за изграждането на солидарната икономика била необходима, както работниците сами я наричат, „битка със самите себе си”, което ще рече, че те са осъзнали, че преборването на капитализма [неминуемо] води до отричането на дългогодишно насаждани себеусещане и начин на съществуване в света, и същевременното възпитаване на нови форми на общуване, възприятия за щастие и икономически възможности. (5)

И според Итън Милър, и според Гибсън-Греъм, СИ започва с познатия „субект на отрицанието” – който често сме ние самите! – чийто себеусещане и среда са ограничени от действащите вътрешни нему истории, измислени от други. Целта й е да ни преведе през широко разпространените, но лишаващи ни от възможности истории към истории, разкриващи допреди скрити възможности и да ни помогне да осъзнаем в по-голяма степен силата на нашите собствени възможности. (6) Освен това се прилагат подходи като тези при Модела за развитие на общността на база на ресурсите. Те позволяват на участниците да преструктурират не само мисленето си, но и  квартала, в който живеят, местната си общност, позволяват им да си разказват различни истории за онова, което липсва или е дефектно и за това какво може да се определи като ресурс и преимущество.  

Концепцията за развитие, базирано на ресурсите приканва общностите да започнат да мислят за онова, което могат да направят, за да впрегнат в действие даденостите, с които вече разполагат. Въпреки че е възможна външна помощ, извън рамките на общността, към нея трябва да се прибягва като втора, а не първа възможност и само след като членовете на общността са решили сами как ще се оползотворят допълнителните ресурси. (7)

Действително тази конструктивистка първа стъпка е била от съществена значимост за повечето солидарно икономически инициативи. Такава е била тя за един баски свещеник и неколцина студенти в техническия университет, сблъскали се с опустошенията на гражданската война, които отричат едновременно капиталистическия и комунистическия строй и се възприемат като „социални изобретатели” на онова, в което днес се е превърнала инициативата „Мондрагон” – система от взаимосвързани, управлявани и притежавани от работниците кооперативи, произвеждащи по-трайни стоки от което и да било друго испанско предприятия. За шест десетилетия са закрити едва две предприятия от кооператива.

През 1965 г. за шепа токийски домакини, силно разтревожени от високите цени и ниското качество на храните по супермаркетите, необходимостта да се превърнат в „организатори, които да посредничат при договарянето” между домакинства и квартали и дребни земеделски производители, тъй щото първите да изкупуват от вторите, на приемливи цени, органични, млечни и зърнени продукти, също се оказала от изключителна важност. Те се нарекли „сейкацу” (което приблизително ще рече „животите на хората”) и днес системата от потребители и работнически кооперативи, която са изградили, помага на над 300 000 души в няколко японски града. (http://www.seikatsuclub.coop/english/)

Второ, близко до горния пример, предимство на солидарно-икономическите инициативи е (сравнителната) лекота, с която могат да бъдат започнати, поне сред така наречените либерални демокрации. Разрастването на солидарно земеделските инициативи (CSA) в САЩ е само един пример за това. Според някои изчисления към момента тези стопанства наброяват почти две хиляди, като за сравнение през 1999 г. броят им е бил едва шейсет (http://newfarm.rodaleinstitute.org/features/0204/csa2/part2.shtml). Изследване на Министерството на земеделието на САЩ от 2007 г. сочи, че „…12 549 ферми в САЩ продават продукцията си чрез механизмите на солидарното земеделие (CSA).”        (http://www.nal.usda.gov/afsic/pubs/csa/csa.shtml) Тези, както и по-голямата част от проектите на солидарната икономика, в това число „Мондрагон” и „Сейкацу”, са започнали с минимален или нулев външен капитал. Те са изградени въз основа на човешкия труд и други локално налични или намиращи се в общността ресурси и техните равностойни еквиваленти. За тях не са се изисквали някакви специални разрешителни или подкрепа от водещите политически сили. Освен това, както вече беше споменато, присъединяването към семейството на солидарната икономика не налага изповядването на едно или друго политическо кредо и идеологии, преданост към сектантски водачи, религиозни или етнически фракции и други подобни. 

Разбира се при някои режими, никога не е лесно да се внедрят каквито и да било алтернативи. В такива случаи, често е необходимо да се прибегне до  гражданско неподчинение и конструктивна, мирна съпротива. Последното е доказано от Движението на безимотните селскостопански работници (MST - Movimento Sem Terra) в Бразилия – солидарно икономическа инициатива, която насилствено окупира близо 20 милиона хектара необработваема земя и устройва близо 1 милион допреди това безимотни хора, като им помага да изградят съвместно жилищни, земеделски и образователни кооперативи. (За други подобни случаи вж. Демокрация на земята на Вандана Шива, особ. глава 5). 

Трето предимство на солидарната икономика е, че няколко от нейните най-популярни инициативи могат да бъдат разгледани като основоположници на нови, от по-висок ранг и с изключителна степен на участие форми на демокрация. Особено показателно сред тези е бразилското „бюджетиране/координиране чрез координирано участие” (наричано още и „партиципаторно планиране”. Подобен тип планиране и бюджетиране е една от четирите основни институции на ПарЕкон – алтернативен икономически модел, разработен от Майкъл Албърт и Робин Ханел; бел. ред.), което в момента бива широко разпространявано по света (информация на http://www.participatorybudgeting.org). Такова е и споменатото преди това Движение на безимотните работници, както и „Мондрагон”, италианските кооперативи, „Сейкацу” и „Ла вайа кампесина“, което се определя като международно селско движение, съставено от малки и средни производители, безимотни жени от селата, коренни жители, младежи от селските региони и земеделски работници. „Ние защитаваме ценностите и интересите на нашите членове. Ние сме автономно, плуралистично и мултикултурно движение, независимо от всякакви политически, икономически или други обединения. Нашите членове са от 148 организации от 69 държави по света.” (http://www.viacampesina.org)  

Всички тези проявления, по поразяващо различен начин представляват онова, което анархистът и активист за демокрация на работното място – Джордж Бенело определя като „работещи модели“ на това, което представлява демокрацията, когато се надгради тъй щото да позволи пълноценното участие (не просто периодичното гласуване) на милиони хора. Това ще рече, че тези движения са създали възможност за всички участниците или заинтересовани да оформят приоритетите и практиките на многочислени общности, прехвърлили са властта на по-малки или по-местни групи и са преструктурирали основните функции на по-големите звена, за да се улесни ръководството и да се позволи съвместната работа отдолу нагоре.

Добре е да се отбележи и обхвата на тези проправящи пътя модели. От безимотните селяни до домакините на средната класа, до работодателите на завършили университет и компютърно грамотни служители и кооперативни предприемачи, през национални и континентални граници. Още повече, те са постигнали тези цели и вървят в крак със своята преоткрита демокрация, те са тук сега и ще се застоят доста.

Четвърто и последно, СИ предлага нещо уникално за онези, които се присъединят към редиците й – възможността да изкарват или да започнат да изкарват препитанието си, да споделят разработването и оползотворяването на основните за икономиката ресурси и същевременно да допринесат за наистина нов и по-добър свят.

Разбира се сама по себе си не всяка инициатива на солидарната икономика може да гарантира на участващите в нея доходи за препитание или безипотечен дом с компютър или лаптоп във всяка стая. Някои се приближават до това положение – Мондрагон или северноиталианските кооперативи са достигнали жизнен стандарт над средния за Европа. Други като местните валути (на англ. ез. „local currency” или още комунална /регионална/ валутае вид валута, създадена в рамките на дадена общност като алтернатива на националната валута. Тази валута не е оторизирана от националните правителства и се използва само за търговия в определени области или общности – повече информация на http://en.wikipedia.org/wiki/Local_currency; бел. пр.) или жилищните кооперативи обезпечават само една част от икономически потребности на даден човек. Те трябва да бъдат допълвани, за да осигурят липсващите елементи на икономическата обезпеченост. Работническият кооператив може да осигури приличен доход, а също и разпределение на част от приходния излишък на предприятието за всичките си членове, но въпреки това ще им е необходимо солидарно земеделие и енергиен кооператив, за да се справят с изкуствено надутите пазарни цени на основните стоки и суровини.  

Независимо от това, особено в тези тежки времена на над десет процентна безработица, кооперативите са добро начало. 

Така съществуващи, те оформят онова, което може да се нарече „предимства на СИ”: нейният конструктивистки и „фокусиран върху субекта“ подход за разбиране на икономическия живот, относителната лекота с която инициативите на солидарната икономика могат да бъдат подхванати, капацитетът й да изгражда и поддържа работещи модели на демокрация на участието, не само през географски, но и през образователни и класови граници, а също и способността й да обезпечи прехраната ни, докато се опитваме да съградим нов свят за всички. По моему, изброените са преимущества не само спрямо (онова, което Тачър и други като нея ни казват, че е) статуквото, но и също спрямо много други познати форми на „социална промяна“, например онези, които или целят промяна на статуквото чрез конвенционални електорални политики, или целят да го отхвърлят чрез кървави революции. Вероятно предложенията ми за укрепване на солидарната икономика, които следват, ще ви убедят в това. 

Грабни момента! Предложения за укрепване на СИ

„Намираме се във време, в което може да се изправим пред мрачни десетилетия или пред възможност за реална, фундаментална промяна. Макар и да съм обнадежден от това, което правим знам, че изоставаме значително от мощта на „ниския път”, и че към момента сме губещите.“ Дан Суини, дългогодишен активист за солидарност и основател и директор на чикагския Център за изследване на труда и общността (8)

Разбира се сами по себе си тези преимущества и достижения не могат да осигурят гладък и безпроблемен път за изместването на глобалния капитализъм от СИ, справедливо определен от Дан Суини като „ниския път“. Тази система все още контролира повечето от световните икономически ресурси. Освен това тя бива поддържана от изключително могъща коалиция от заможни национални държави, начело на които са все още империалистическите и силно милитаризирани САЩ – въпрос на който ще се върна малко по-късно.

Независимо от това, глобалният капитализъм е видимо разклатен от своите собствени, вътрешни недостатъци, ето защо, сега изглежда е удачен момент да се запитаме как това зараждащо се движение може да добие по-голяма сила. Може би любимата максима на Джон Дюи, че демокрацията се нуждае от прераждане с всяко поколение е валидна тук и това поколение на активисти и застъпници на СИ е готово да създаде свой собствен модел на солидарна икономика. Във всички случаи, ако достатъчно от нас повярват, че вместо „мрачни десетилетия“ пред нас е плодоносна „възможност за реална, фундаментална промяна“, е възможно самите ние да създадем тази възможност.

Ето три предложения, които мисля биха допринесли солидарната икономика да се доближи повече до онова, което би могла да бъде.

Първо, необходимо е да се развият съществуващите форми на образование в СИ и на нейното разпространение. В САЩ, а и не само там, понятието е слабо познато, и почти нищо от практиките на СИ не се преподава в т. нар. курс на висшето образование, а още по малко в средното такова. (9) Необходимо е да се разработят учебни програми и да се открият съмишленици, които да преподават по тях в официалните образователни институции.

В частност, може би си заслужава да се разгледат семинарите, предлагани чрез организации или институции, насочени към обучението на възрастни или т.нар. продължаващо обучение, като тези към университетите, най вече поради причината, че същите привличат хора, които са били съкратени или търсят нова квалификация. В университета в Кънектикът, където работя, с мои колеги създадохме програма за „Изграждане на творческо общество“ към Департамента за продължаващо обучение. (http://www.creativecommunitybuilding.org). В тази програма, която предлага бакалавърска степен, към академичния състав са се присъединили хора с дългогодишен практически опит, включително и в солидарната икономика, и заедно напътстват учащите се и ги консултират за кариерното им развитие в различните форми на демократично участие и основната социална промяна. Открихме, че центърът за продължаващо обучение в университета ни предоставя изключително благоприятна среда, тъй като дейността му е фокусирана не към академични дисциплини и високоспециализирани публикации, а към подпомагането на нетрадиционни обучаеми в начертаването на собственото им образование. Възможно е същото да важи и за други университети. (10) В допълнение обаче практиците и застъпниците на солидарната икономика трябва да създадат свои собствени образователни алтернативи, били те квартални семинари, летни лагери или цели „училища на конструктивистката съпротива“. За момента ситуацията с обучението в СИ е такава, че дори когато е предлагано на групи ориентирани към про-социална промяна, то се провежда предимно като събитие от голям мащаб, например социални форуми, които се провеждат веднъж на две и повече години, правейки по този начин обучението недостъпно и непривлекателно за повечето хора.

Второ, бих препоръчал да се отдели повече внимание на изграждането на т.нар. поддържащи организации, които да предлагат необходимите ресурси за започването, затвърдяването и развитието на солидарно-икономическите инициативи. В момента първичните солидарно-икономическите инициативи, осигуряващи основни икономически продукти или услуги, често биват изолирани и се оказват в невъзможност да намерят съюзници, образователни материали, експертно бизнес консултиране или финансово подпомагане. В резултат много от тях се закриват точно толкова бързо, колкото са се появили.  

Такъв е случаят с местните валути за просъществуването на които се изискват неимоверни административни, координационни и маркетингови усилия, които често остават недооценени или неовъзмездени. Дори итакският час (на англ. ез. „Ithacahour или съкр. „час” е вид местна валута, използваща се в гр. Итака, САЩ. Тя е най-старата и най-голямата местно-валутна система, действаща и до днес в САЩ. С един итакски час се заплаща един час положен труд. Установеният обменен курс на 1 итакски час е 10 американски долара. Итакските часове, не са обезпечени в национална валута и не могат да бъдат свободно обменяни, въпреки това, някои фирми и предприятия се съгласяват да ги изкупуват. Допълнителна информация тук и тук; бел. пр.) - родоначалникът на тези проекти в САЩ – търпи сериозно обезценяване. (http://www.ithacahours.org). След достигане на близо 4000 индивидуални и 400 бизнес членове през деветдесетте години, за изминалото десетилетие участието в тази местно-валутна система е спаднало до 900 члена. За същия период повечето от близо петдесетте бартерни системи сред различни общности, водещи началото си от итакския час са прекратили съществуването си. (http://www.jgpress.com/inbusiness/archives/_free/000636.html)

Освен това сякаш има нежелание за разрастването на СИ или безразличие към нея като цяло. (Или може би все още не е ясно чия отговорност е това.) Ако солидарно-икономическата авантюра във вашия квартал или град посреща потребностите на членовете си, тогава защо да се ангажирате с разрастването й и разпространението й другаде? Този въпрос изникна безкомпромисно пред мен на един семинар през 2006 г., изнесен от Тим Хюет - кооператор и активист в Района на залива (Сан Франциско). По време на семинара Тим накара участниците да се замислят какво би било, ако бавно развиващата се и възпрепятстваща копирането си инициатива „Чийзборд” - прочутото кооперативно притежавано и управлявано от работниците си кафене в Бъркли - беше частна собственост. В този случай, всеки предприемчив собственик (или собственици) щеше да е силно мотивиран да разкрие още дузина и дори стотици други „Чийзборд”-ове не само в Бъркли, но и извън него. Къде е обаче стимулът, пита Тим, да се приложи това за един добре работещ кооператив, справящ се отлично със своите четири дузини работници – собственици. 

Да, Том признава, че отвращението към растежа не е желязно правило за кооперативите. Забележителни такива изключения в САЩ са Равноправна размяна, непрекъснато разрастващият се кооператив Честна търговия и Кооператива на партньорите за домашна грижа, който от по-малко от двайсетина души през 1985 г. е нараснал до над хиляда. В действителност, два от изброените кооперативи, активно и успешно се стремят към разрастване и превръщат процеса в част от мисията си. Тези примери обаче, допълва Том, са изключения, които потвърждават правилото.

Наред с това, особено в началната фаза на зараждането на дадена инициатива може да бъде трудно да се отделят време и ресурси, че дори и ентусиазъм и да се подкрепят сходни инициативи, но на други места, а също и създатели на мрежи и по-широкообхватни сдружения отвъд регионалните или национални граници. В такива условия съществува вероятност местната солидарност да дегенерира до форма на проява „само в задния ми двор“ (СВЗД) или най-малко да се обезсърчат усилията за сътрудничество с отдалечени съмишленици и за развитието на по-скоро глобално, отколкото тясно провинциално съзнание.

За щастие отдадени членове на семейството на солидарната икономика могат да приведат примери за това как да се справим с проблема да запазим отделните солидарно икономически инициативи независими и същевременно подхранващи растежа на цялото движение. Сред тези примери са вече споменатите Движение на безимотните селскостопански работници (MST) и „Ла виа кампесина” – Пътят на селянина (LVC), които обхващат цели държави и функционират на няколко континента, и които продължават да се разрастват без да компрометират отдадеността си на изконните форми на демокрация. LVC например заедно с членството предлага и програми, които включват обучение на работниците в техники за устойчиво производство, споразумения за честна търговия, съхранение, равенство между половете и изпълнението на банкови и кредитни политики, в подкрепа на гореизброените инициативи и програми. (11)

Освен това, съществува световно кооперативно движение, което насърчава солидарността и предоставя помощ на различни нива, от части чрез съблюдаването на седем ръководни принципа. Принципите са: доброволно и отворено членство; демократично управление от членовете; икономическо участие на членовете; автономност и независимост; образование, обучение и информираност; сътрудничество между кооперативите и грижа за общността (ILO R193, чл. 3 (b)). Желателно е солидарно икономическата общност да помисли за метод за изработването на подобен набор от базисни и осигуряващи последователност принципи (а дори и по-разширени, вж. по-долу).

Освен тези внушителни, широкомащабни организационни методи за разрастване на СИ, съществува и друг, по-директен и лице в лице подход. Нека се върнем на инициативите Равноправна размяна и Кооператива на партньорите за домашна грижа – изключенията от златното правило на кооперативите да гледат на растежа с безразличие и неохота. И двете активно и успешно са се стремили към разрастване и са превърнали процеса в част от мисията си. Как така? Какво им е позволило да се превърнат в изключения? (12)

Причината вероятно е, че и двете организации са избрали да прекрачат отвъд собственото си членство, да обединят усилията си отвъд границите на организацията и да работят за трансформирането на целия индустриален сектор, за да поправят системната несправедливост.

Да го кажем другояче, и двете са кооперативи, които така да се каже имат смесена или двойна мисия – да служат на членовете си и да служат на още една група. При Равноправна размяна тази група обхваща дребни фамилни земеделци, предимно от южното полукълбо, които биват експлоатирани от установените системи, били те финансова, производствена и системата за дистрибуция на земеделска продукция. При Кооператива на партньорите за домашна грижа допълнителната група включва огромната работна сила за домашна здравна грижа в САЩ (наброяваща близо милион според някои статистики), представителите на която, заради алчни агенции за домашна грижа, са поставени на дъното на здравната система. 

Този вторично разрастващ се модел може да се нарече „хоризонтална или местна солидарност“, за да се разграничи от другите прояви, които разчитат предимно на отдалечени мрежи, асоциации, организации, предоставящи техническа помощ и др. И двата кооператива виждат себе си не само като организации, ангажирани единствено с оцеляването си, но и като помощни такива – създатели на възможности за изграждане на други кооперативи, сътрудничещи си с други групи от хора, които не получават достатъчно обслужване или които биват експлоатирани от капиталистическата „мейнстрийм икономика“. Като такива, те работят директно с тези групи, без да прибягват до външни посредници.    

Концепцията за „хоризонтална солидарност“ ме извежда до окончателното ми заключение, а именно СИ насърчава междусекторното и междуорганизационното сътрудничество в собственото си семейство и приемствеността между новаторите на  демокрацията на участието. Като основа за съждението си ще ви разкажa накратко една случка от програмата за „Израждане на творческо общество” (ИТО), за която ви споменах преди малко.

Миналия семестър в програмата за ИТО, за бакалаври, бе включена дисциплината „Творческа демокрация и изграждане на общността”, по която преподаваха четирима опитни практици, всеки от които със свой собствен похват на преподаване на методите за динамичната социална промяна. Те варираха от организиране на общността по Сол Алински и Mидуестката академия (http://www.midwestacademy.com) през ненасилствената съпротива на Ганди и конструктивистката социална програма до изграждане на кооперативна икономика и базиран на общността граждански диалог, участие и взимане на решения. Далеч преди самото започване на курса, лекторите – практици бяха във възторг от букета от методи и подходи, който се получи, но същевременно имаха ясната представа, че знаеха съвсем малко и почти никога не бяха работили с хора извън кръга на техните собствени концеции и убеждения.

Идеята за включването на тази дисциплина в програмата по ИТО беше да се компенсира именно тясната специализация на различните групи, целящи фундаментална, прогресивна промяна. И това, апропо, е същината на последния ми съвет към привържениците на СИ – необходимо е да се акцентира върху това колко е важно идеите на солидарната икономика да се разпространят отвъд комфорта на практикуващите я организации. Основополагащото схващане за това е, че сама по себе си нито една прогресивна визия или стратегия не е достатъчна за създаването на един истински справедлив, демократичен, мислещ за природата и основан на мира свят. Това важи с еднаква сила и за солидарната икономика, и за всяко друго хоризонтално демократично движение. Накратко, ако активистите на солидарната икономика се стремят да се доближат до целта действително да поставят под въпрос глобалния капитализъм, то тогава е необходимо да намерят съюзници, с които да обменят опит и знания и с които активно да си сътрудничат.

Разговаряйки със съмишленици – кооперативни активисти за тази потребност от междуорганизационно сътрудничество, открих, че би било от полза да добавя още един, осми принцип, който да допълни превърналите се вече в канон седем принципа, разгледани по-горе. Оформен така, че да адресира СИ, а не само кооперативите, той би звучал така:

Солидарно икономическите инициативи сътрудничат за изграждането на справедливо, изцяло демократично и основано на мира общество.

Те си сътрудничат с разнородни хоризонтални демократични и граждански-формирани групи, за да изградят със съвместни усилия изцяло демократично общество, чиито институции, ресурси и възможности са достъпни за всички на равна нога, и където ненасилственият диалог и решаване на конфликти ще се прилагат широко за предотвратяването и решаването на проблеми.

Както споменах, такъв обтекаем принцип може да се допълва по много и различни начини. Един, особено привлекателен за мен начин включва сътрудничество между активистите на СИ и на многото общностни групи, които са се превърнали в основоположници на новооткритите форми на хоризонтално демократично управление, като например онези групи, които съм описал в „Дилема на демокрацията”, в предната си публикация на тема „Да си представим обществото отново”, като създаващи нови форми на пряка демокрация и съвместно управление.  

Несъмнено това заключение ще предизвика почуда, ако не и по-бурни реакции от много активисти на СИ. Все пак аз току що така да се каже прегърнах думичката с „П” или поне идеята за нещо изключително наподобяващо я. Привържениците на СИ са по-скоро склонни на презрение към всички форми на сътрудничество с правителства, политически партии и псевдо-представителни институции, които в наши дни се приемат за проявление на демокрацията. 

Тези емоции със сигурност са разбираеми, но нека видим какво би се случило, ако приложим същия конструктивистки подход, който СИ прилага към „капитализма”, към „правителството”. Тогава „правителството” със своите „ръководни кадри”, „политичиски партии и държавни чиновници”, „закон и ред”, „затвори и съдии”, със своя „електорат”… не е нищо друго освен част от начина, по който ние всъщност изграждаме и поддържаме мира, по който се справяме с конфликтите, упражняваме и развиваме управленството, изграждаме стабилни взаимоотношения и хармонични общности, и прочие в ежедневието си. Концепцията за всеобхващаща и хомогенна „политическа система” е удобна фикция – една от онези обезсилващи истории – за тези, които са окупирали и контролират това, което можем да наречем официална система на управление. Като погледнем под повърхността на тази измислица, ще видим необятния спектър на неофициалната управленска структура – механизъм, чрез който разногласието се превръща в съгласие, властта и водачеството стават легитимни, а миролюбиви, дисциплинирани и сигурни общности биват съхранени. Не е трудно да се намерят работещи примери, било то взети от обществата, населяващи Галапагоските острови и техните общностни съвети или пък от процъфтяващите през последните три-четири десетилетия методи за обществено посредничество и възстановително правосъдие, прилагани към „престъпността”, от Квакерите и от други, основани на консенсуса процеси на взимане на решения, от традицията за развитие на управленските качества на движението за граждански права, от методите за обществени проучвания като изследването чрез действие и участие, посредством, което контролът върху това как и какви знания да се добиват е споделен между участниците, от граждански миротворчески инициативи, от проектантските, проучвателни кръгове и от други процеси на изграждане и планиране на обществото. (13)

В почти всички от изброените, властта и правомощията са по-скоро споделени, отколкото едностранно упражнявани от някакъв елит или доминираща институция. Още повече, тези неофициални прояви на управление обикновено прибягват до незначителни или почти никакви форми на физическо насилие или заплахи за такова. По-скоро разчитат на развитието на отношения, основани на доверие, взаимопомощ и съпричастност, на прилагането на методи за изграждане на консенсус и на временното и на ротационен принцип разпределение на властта, правомощията и лидерството. В този смисъл, можем да ги определим като израз на солидарното управление (СУ), контрастиращо на преобладаващо насилствените и йерархични структури на официалните правителствени системи.

Смятам, че сама по себе си СИ не може да преобразува или да покори американската империя, нито пък да откопчи национална държава, каквато я познаваме днес, от „легитимната власт”. Но именно това трябва да се случи, ако действително желаем да поставим под въпрос „глобалния капиталистически ред”. Ако не поставим под същото съмнение и държавата, капитализмът ще продължи да черпи своите основни финансови и военни ресурси. Властта на държавата, както твърди Хилъри Уейнрайт, трябва да се „изиска обратно”, т.е. да се преустрои тъй щото действително да се упражнява от „останалите от нас”, а не само от избрани чиновници, а целите й трябва да обезпечат трибуна за всяко мнение и да насърчат лидерството у всеки заинтересован. Това не е краткосрочна цел, но по този начин ще се избегне дуалната наивност на „вземане” и „отхвърляне” на властта, две действия, които в крайна сметка ще оставят „останалите от нас” точно толкова маргинализирани и безгласни, колкото сме и днес.

За да се предвиди и да се вдъхне живот на една „възстановена” държава, да се преустрои властта, са необходими повече от едно сърце, от един ум или от една група хора. СУ може да ни научи как е успяло (а) да обедини цели общности, включително цели щати в САЩ, при взимането на решения по начин, носещ характеристиките на „спонтанно” управление и как (б) са били убедени законодатели, кметове и други политически фигури да приемат (много) от тези решения. От друга страна СИ ще ни е необходима, за да (а) убедим скептични или лишени от правомощия граждани, да се включат активно в социалната и политическа промяна, и (б) да достигнем до онези, които поради бедност или поради особено унизителната си и изтощителна работа нямат време, а още по-малко мотивация за демократично участие. Освен това, ако солидарното управление, подобно на участието в бюджетирането (УБ), е способно да генерира финансови ресурси за солидарната икономика, солидарно икономическите инициативи могат да подпомагат икономически „доброволчески” ангажираните с гражданско-формираните прояви на управление.

Несъмнено още много може да се изговори за това дали е възможно и ако да как трябва да се осъществи симбиозата между СУ и СИ. По моему обаче, тъй като съм активист и на двете движения вече десетки години, няма съществени пречки или недостатъци, които да стоят пред едно такова сътрудничество. Действително двете движения имат токова общо помежду си и се допълват така добре, че сякаш са създадени едно за друго.

Добрата новина е, че такива симбиози, макар и редки, не са непознати. Процесът на участие в бюджетирането (УБ), зародил се в Бразилия, е може би най-известната проява на такова сътрудничество. Той позволява на обикновените граждани и общностни организации да разпределят дялове на градския или областен бюджет, обикновено сведено само до нуждите от комунални подобрения (например изграждане на нови училища, предоставяне на повече здравни услуги и др.), но потенциалът е доста по-голям. Според някои източници, в Латинска Америка, Европа, а и на други континенти вече съществуват над 3000 общини и по-големи административни единици, прилагащи различни форми на участие в бюджетирането. Макара и често да бива отхвърляно от по-консервативните и да среща други пречки, изглежда съществува широкоразпространено единомислие, че УБ е стъпка към ограничаването на икономическата несправедливост и по-достъпното активно гражданско участие в управлението.

В САЩ солидарната икономика има необичайната възможност да си сътрудничи с федерално назначена и финансирана агенция - Системата за кооперативно разрастване, представителствата на която обикновено се помещават в т.нар. държавни „ланд-грант” колежи или университети (ланд-грант университет или колеж е висша, държавна образователна институция в САЩ, ползваща се от предимствата на Закона Морил. Законът Морил от 1862 година предоставя възможността за получаване на държавни заеми за създаване на земеделски университети в различните щати; бел. пр.). В седем северозападни щата някои групи, практикуващи СУ (но не и практиците на СИ) вече си партнират с лекторите на системата за кооперативно разрастване и са обединили сили в борбата срещу селската бедност в региона. (14)

От опита си съдя, че обучителите по кооперастивно разрастване често прилагат оправомощаващ модел на икономическо развитие на общността, който спокойно може да се слее с принципите и практиките на СИ. Например Центърът за опазване на околната среда и биоразнообразието към Университета в Кънектикът започна съвместна работа с нашия департамент по кооперативно разрастване, от части, за да разработят „Земеделско училище”, където студентите да живеят и да се обучават в устойчиво земеделие, като по този начин те ще бъдат по-пригодни за професионално развитие в условията на по-скоро солидарни икономика и управление, отколкото на корпоративен агробизнес. Според Скот Питърс от Корнелския университет този оправомощаващ модел е част от „популярната традиция на организиране на образователния процес”, от която са произлезли три типа на обучение:

  1. Инструменталното обучение, което е помогнало на хората да развият техническите си умения в земеделието, производството на продоволствия и други области;
  2. Комуникативно обучение, което е помогнало на хората да се разберат един друг, да разберат гледната точка, проблемите, надеждите, интересите и прочие на другия; и
  3. Еманципиращо обучение, което е развило управленските умения, увереността и куража у хората, и им е дало възможност да работят заедно, за да променят света по начин съответстващ на ценностите и идеалите им. (15)

Тази традиция и присъствието на Системата за кооперативно разрастване в толкова много университетски учреждения и местни общности, е превърнала обучителите по кооперативно разрастване в идеалните сътрудници на солидарно-икономическите инициативи, а едно такова сътрудничество би било полезен прецедент за други федерални агенции и програми.

Как обаче осъвместяването на СУ и СИ може да се надгради така, че действително да отхапе част от неприятните функционалности на съвременната национална държава? Една несъмнено визионерска стратегия би била преразпределението на федералния бюджет, тъй щото една значима и нарастваща част от данъчните приходи да се връща директно в местните общини или квартали („Без облагане ако няма местна възвращаемост”?). Да вземем за пример САЩ. Може да се започне с всяка от 60 000 малки общности от по 5000 жители, които да получават годишен дял от по 1 милион долара за финансирането на местно-разработени инициативи, които (а) насърчават икономическата самостоятелност на общността (СИ) и (б) се определят чрез процеси на участие във взимането на решения, в следствие на директен, лице-в-лице диалог между жителите (СУ). Общностите – реципиенти ще трябва също да допринесат своя дял в равен размер на федерално отпуснатото финансиране, било то чрез собствени средства (евентуално с използването на местна валута) и/или в натура, допринасяйки с времето, таланта и продукцията си. Така общата стойност на „местно-насочените федерални приходи” ще достигне 60 милиарда долара, което звучи безумно много, но бледнее спрямо залозите, бонус пакетите и всякакви други наливания на средства за корупция и банкрутиране на корпорации, които федералните чиновници са одобрили през изминалата година и нещо. (Програмата може да се нарече Гражданско разпределени обществени приходи ГРОП.) 

За да се извършва граждански контрол върху обществените приходи, тези федерални преразпределения ще се извършват директно към самите местно разработени инициативи, като за целта ще се търси одобрението на кметове, общински съвети и други държавни служители, но същото няма да има задължителен характер. По-мащабни проекти, като такива за изграждане на възобновяеми соларни или ветро-енергийни източници за населението или за строителството на екологосъобразни CAD-CAM 9CAD- компютърно подпомагано проектиране; CAM- компютърно подпомагано производство; бел, прев.) промишлени сгради и работни места, могат да се подпомагат чрез комбинирано федерално преразпределение от няколко малки общности. В случай, че се прецени, че е необходим федерален надзор, за целта може да бъде свикан съвет от нечленуващи в официалните политически партии делегати, избрани от местните общности. Местните инициативи, с одобрението на този съвет или на по-големи асоциации, могат да потърсят помощ от поддържащите групи на СИ и/или СУ.

Разбира се 60 милиарда долара годишно няма да разрушат империята на Глобалния капиталистически ред, но с отстраняването на засечките и препъни камъните в този ГРОП експеримент, сумата може да нараства стабилно. И при всички положения предимствата от един такъв обозрим и да се надяваме успешен експеримент няма да отидат за определени хора и ще генерират своя собствена мощ за възпроизвеждане на модела.

Как обаче да накараме една толкова различна стратегия да заработи? Труден въпрос. Част от мен вижда едно продължаващо десетилетия боксуване на партерното ниво на СИ и на солидарно-икономическото организиране (и сътрудничество), което в последствие ще се филтрира в общинските и държавни администрации, докато накрая не достигне онези, които сме избрали да създават федералните политики. Най-първата отсечка от този така дълъг път, според мен обхваща именно изграждането на мост между тези две преоткрити форми на демокрация така, че да се обединят в този процес на организиране на местните общности.

В допълнение, имам силното усещане, че рядко е имало такъв благоприятен момент като сегашния за надграждащи иновации, които да трансформират както икономиката, така и начините ни на управление. Това ми усещане се потвърждава от неотдавнашния емоционален диалог и преговори между федералния Секретариат за обществено участие и цяла общност от организации и хора, ангажирани с „обществен дебат и разискване”. В следствие на преговорите бе постигнато споразумение за набор от обществено ангажиращи принципи, насочени към изграждането на трайно сътрудничество, което да подсили различните прояви на СУ на много нива в политическата система на САЩ. (За актуална информация и за достъп до този градивен процес отидете на уебсайта на Националната коалиция за дебат и разискване: http://www.thataway.org)

Активистите и застъпниците на СИ може да се заинтересуват от този дебат и да видят как собствените им „предимства”, принципи и най-добри практики могат да се популяризират и да се обвържат – тук и сега – с целите на държавата и на федералните агенции, фокусирани върху „икономическото развитие на общността”, например ЖГР (Жилищно и градско развитие), МЗ (Министерството на земеделието на САЩ), АИР (Администрация за икономическо развитие) и няколко други. Несъмнено тази втора възможност да „грабнем момента” трябва да се подкрепи и обезпечи от първата, иначе рискуваме да обхванем само малка част от общата картина. Противното обаче ми се струва също толкова валидно – по какъв по-добър начин можем да станем широко разпознаваеми като привлекателна алтернатива, от това да поставим дневния ред и постиженията си на всяка възможна публична сцена

 

Превод: Донка Александрова

БЕЛЕЖКИ

1. За обща информация за солидарното земеделие (CSA), вижте следните сайтове http://www.localharvest.org/csa/; http://newfarm.rodaleinstitute.org/features/0204/csa2/part2.shtml; италианската Лигкооп http://www.legacoop.it/; за Мондрагон: http://www.mondragoncorporation.com/; и http://www.youtube.com/watch?v=NORmQ8zaL1c ; LVC, www.viacampesina.org/main_en/. Подробни статии на сайта на Икономическо организиране на общностите (GEO): http://www.geo.coop/, и в антологията Солидарна икономика под редакцията на Джена Алард, издателство „Чейнджмаркет пъбликейшънз”, 2007г.

2. Милър, И. „Други икономики са възможни” в Долар и разум /Икономическо организиране на общностите (GEO)/", юли/август 2006г. Другите цитати в раздела са от същата статия.

3. Милър, И. „Солидарна икономика: от долу-нагоре и от вътре-навън” на http://www.geo.coop/node/15 .

4. Гибсън-Греъм, Дж. К. (2006). „Посткапиталистическа политика”. Минеаполис, Минесота, Университетско издателство

5. пак там

6. Тук съществува силна връзка между освободителната (и конструктивистка) педагогика на Пауло Фриере, чрез която неграмотните или полуграмотните добиват възможността да осъзнаят, че писмения език не е външно наложен код, предназначен само надарени и официално образованите, и да го използват за да разширят собственото си себепознание, словесното си творчество и политическа принадлежност.    

7. Гибсън - Греъм  - в цитираната книга.

8. Цитат от „Солидарна икономика” цитигарана по-горе.

9. Една обнадеждава инициатива е Политехническата академия в Остин – нова държавна гимназия в един от по-бедните афро-американски квартали в Чикаго. Целта е да се насърчи кариерното ориентиране за млади хора в сферата на висококвалифицираната продукция, управлението и предприемачеството”. В учебните програми на училището са заложени посещения на учениците в кооперативите на Мондрагон. Вижте статията на Дан Суини „Развитие на обществото по Високия път и Солидарна икономика” в антологията Солидарна икономика, цитирана по-горе.

10. Статия от и за ЦООСБ в онлайн списанието Ню вилидж: http://commons.newvillagepress.net/commons/new-village-online/current-issue/

11. Менсър, M. (2008) „Преходна демокрация на участието в действие – случаят „Пътят на селянина”. Журнал по социална психология, том 39, бр. 1.

12. Всъщност има много други изключения в САЩ и извън. Например италианските социални кооперативи, които наброяват хиляди и в които участват както доставчиците, така и ползвателите на социални услуги. По темата вж. „Социални кооперативи” от Рената Жоржен от италианската Лигакооп.

13. За начинаещи в необятнато поле на солидарното управление: за възстановително правосъдие и обществено посредничество, вж. http://www.restorativejustice.org/articlesdb/articles/7338; http://www.mrjc.ca; http://www.nafcm.org; http://www.voma.org; за развитие на управленските умения, вж. Мери Беленки, „Традиция без име”, особ., Част 3, „Развитие на обществения глас” (Бейсик букс, 1997); за „изследване чрез участие, вж. МД Анису Рахман „Човешко саморазвитие” (Зед букс 1993); за „граждански миротворчески инциативи”, вж. Харолд Сандър „Процес за обществен мир” (Палграве, 1999); за „представа и планиране на обществото” вж. Хилъри Уейнхарт „Възстановяване на държавата” (Версо, 2003), Мат Лейнингър „Следващата форма на демокрация” (Университетски издателство, Вандербилт. 2008) и споменатат ми вече статия „Дилема на демокрацията”. За допълнителни примери особено от не-западаните държави вж. Джон Гавена „Методи на участие в местното управление: уроци от чужбина” в Нашънил сивик ривю, зима 2004.  .

14. вж.: http://www.nwaf.org/Programs.aspx?pg=Programs/Horizons.htm, отразена и в статията ми „Дилема на демокрацията”

15. Питър, С. „Вдъхновяване на хората на земята” журнал Икстеншън, юни 2002.

 

 

 

Източник: сайтът Живот след капитализма