Търсене в този блог

понеделник, 29 юли 2013 г.

Исках идеята на социализма да бъде страст на духа - проф. Чавдар Добрев

Удостояването с високата награда "Георги Кирков" за мен е душевен празник и признание, че със своето писателско дело съм искал идеята на социализма да бъде страст на духа, овладян от разума. Благодаря на журито с председател - блестящия публицист Велислава Дърева, за присъдената награда. Обнадежден съм, че в лявото пространство се утвърдиха талантливи, ярки и проникновени публицисти от по-младите поколения. Ще спомена три имена - Александър Симов, Георги Георгиев и Теофан Германов.

През последните 24 години всеки един от нас беше принуден да проверява своите съвест и вяра, достойнство и устойчивост. Да си задава въпроса: "Какво да се прави?", как да реагира на историческите превратности.

Социализмът на ХХI в. тепърва ще трябва да съобразява своя фундамент и кредо с променените реалности на новото време, но и с противоречията в човешката природа. Тепърва ще осъзнава защо в триадата "свобода - справедливост - солидарност"

свободата заема първо място

като алфа и омега на нашата философия и идеология. Тепърва ще проумяваме защо в стихотворението "Думи" на Никола Вапцаров и водопадът, който бучи в главата на окования политзатворник, мълви "Свобода", и ширналото се поле пее "Свобода", и усетът за просторен мах на косата, за буйно развят перчем се асоциира със сакралната сила на свободата.

На съвременния социализъм ще му се наложи да преброжда знанията и практиките на лявото  движение от всичките изминали столетия, за да извлече идейните си устои не само от едно негово днешно разклонение в Европа, за да споява органично интернационализма с националната идея и съдба.

Напразни са опитите да бъде подправяна стогодишната история на партията. Да се изгарят на аутодафе епическата мащабност на Септемврийското въстание, водещата роля на БКП в класовите борби през 20-те и 30-те години, приносите й на национална партия, оглавила съпротивата срещу фашизма и капитализма през 40-те години.

Очаквам да се преодолее подценяването в партийни среди на социалистическия период: 1944 г. - 1989 г. Фактите на насилие не обезсилват истината, че през втората половина на ХХ в. България преживя невиждан дотогава

икономически и духовен подем

реализира всестранна модернизация и повишаване на жизненото равнище. Българската култура през онзи исторически период е съизмерима с културата от първата половина на столетието. А в определени сфери на литературата - романа, разказа и драмата, в театрални жанрове като режисурата, във видове изкуство като киното, в музиката или изобразителното изкуство - успехите са уникални, увековечени с неповторими шедьоври.
Никой няма право да изопачава миналото на БСП и да я поставя в положението на бастард, на библейски Хам. 

Живеем в тревожни дни. В момента вътрешни и външни сили организират пълзящ преврат срещу демокрацията, срещу правото на народа чрез избори да решава въпросите на властта и на управлението на държавата. За изпълнение на преврата, с характеристики на цветна революция, се използва широк регистър от средства. Тези средства - политически, корпоративни, финансови и медийни, са мощен детонатор на трусове в обществото. Медиите и интермрежата, специално най-рейтинговите телевизии, работят с обединени усилия за  умножававане на ефекта от случващите се протести, за създаване в милионите зрители на чувство, че целият народ се е вдигнал на справедлив бунт срещу една объркана, безпомощна и незаконна власт. В този план медиите налагат манипулативно такава виртуална действителност, която да е в услуга на разгръщащия се преврат.

Мощно средство на цветната революция безспорно са уличните протести, които се провеждат всеки ден в София. В течение на повече от четирийсет дни те се самодоказаха като

агресивен инструмент за щурмуване

на властовите институции, за налагане на двувластие под носа на властта, която продължава да е във фаза на изчакване дано нещата позатихнат и се уредят от само себе си. Свидетели сме как на протестите отделна част на обществото перфектно изиграва лъжеролята си на народ.

На 23 юли, вторник, протестиращите  пристъпиха към директен сблъсък с властта, показаха същността си като авангард на осъществяващия се държавен преврат. Би трябвало да се помни: реални подстрекатели и вдъхновители на въдворения хаос в столицата са ГЕРБ на Бойко Борисов, президентът Росен Плевнелиев, стоящата зад тях олигархия, жадуващите реванш невлезли в Народното събрание десни партии и особено неправителствените организации, финансирани от чужбина, включително от американския мегаолигарх и мегаспекулант Джордж Сорос.

Днес най-важно е правителството "Орешарски" да реализира последователно и компетентно поетите от него обещания в полза на отечеството, а БСП да се държи като национално отговорна партия-мандатоносител. БСП е призвана, а е и длъжна да даде точна и категорична оценка на случващото се в страната. Да каже открито, че в България протестите са предмостие на един държавен преврат, че те обслужват спечелилата от прехода безродна олигархия, за която протестиращите са пушечно месо. Да предупреди, че задкулисни политически и бизнес играчи целят БСП в бъдеще въобще да не се допуска до властта, а в по-далечен план - да бъде ликвидирана като влиятелна политическа партия.

 Скъпи приятели, щастлив съм, че ви има, че сме много, че служим на дело, нужно на хората, че принадлежим на велика идея.

 

Думи след получаването на наградата "Георги Кирков" за публицистика - Бузлуджа, 27 юли 2013 г.

 

събота, 27 юли 2013 г.

Трябва ни радикална левица ! Веднага ! - Петър Волгин

 

Днешните протести ще бъдат напълно безсмислени, ако се окаже, че единственият резултат от тях е смяната на едни управляващи от лагера на статуквото с други управляващи, пак от лагера на статуквото. ГЕРБ да смени БСП и ДПС - да наречем това смяна на системата и връщане на морала в политиката е същото като да кажем, че действията на Искра Фидосова са пример за честно, прозрачно и принципно управление.

Наистина ще бъде жалко, ако тази енергия, която се освобождава днес, доведе единствено до размяна на днешните управляващи с вчерашните или до влизането в парламента на няколко маргинални десни партийки от измисления "реформаторски блок". Струва ми се голяма глупост продължаващото производство на десни партии, десни платформи, десни реформаторски блокове. Като прибавим към тях и десетките десни NGO-та, които също имат претенции да знаят как се управлява държавата, спокойно можем да кажем, че България е страната с най-голяма любов към дясната политическа теория и практика. Ако имаше класация на политическия абсурд в световен мащаб, ние без съмнение щяхме да я оглавим. В най-бедната държава на Европейския съюз не можеш да се разминеш от десни партии.

Перифразирайки леко една реплика от пиесата на Йордан Радичков "Образ и подобие", ще кажа така: "У нас куче с камък да замериш, ще уцелиш някой представител на "автентичното дясно". Пълна дивотия, наистина.

Предлагам да спрем с тези десни глупости, да си отворим широко очите и най-после да признаем най-големия дефицит на българската политическа система. В нея няма истинска левица, няма партии, които да защитават интересите на наемните работници, на социално слабите, на пенсионерите. Изобщо няма смисъл да споменаваме БСП в този контекст, защото нейното ръководство е много по-тясно преплетено с олигархичните кръгове, отколкото ръководствата на редица десни партии. В България ще има нормална политическа система, само когато в нея се появи една истинска, а не лицемерна левица.

На първо място тази левица трябва да бъде смела, да бъде радикална. Да иска неща, които изглеждат невъзможни на консервативните мозъци. Нали помните лозунга от френския май 1968-а - "Бъдете реалисти, искайте невъзможното". Такова изглеждащо невъзможно искане е преразглеждане на резултатите от приватизацията. Това е задължително искане, защото именно тази приватизация създаде олигархията, срещу която днес се борим. Радикалната левица трябва не просто да повтаря, че е нужно "да се спазват законите", оставете тази фраза на стотиците десни партии. Тя трябва да иска приемането на нови закони, които да защитават обикновените хора, а не милионерите.

Знаете ли, ако левицата в световен мащаб се беше ограничавала само със спазването на законите, капитализмът и днес щеше да бъде такъв, какъвто е бил в средата на 19-ти век. Работният ден щеше да продължава по 16 часа, а децата щяха да отиват в мините веднага щом навършат 10 години. Днешният капитализъм се различава от онзи отпреди 150 години именно защото е имало леви организации, които са се борили за радикалната му промяна.

Радиалната левица не бива да се бои да използва понятия като социална справедливост, солидарност, национализация. Тя трябва постоянно да развенчава либертарианските догми за "моралното превъзходство на пазара и на егоизма". Това е важно, защото разбойническата приватизация, криминалният начин, по който едни хора станаха милионери и честни предприемачи, бяха морално оправдани именно от либертарианските клишета, според които не бива да има никакво държавно участие в икономиката и всичко трябва да се остави на инстинктите на пазарните  играчи.

Ами ето, сбъдна се тази мечта - държавата не участва, стои безучастно и всичко зависи от "честните частници". И какъв е резултатът от тази сбъдната мечта - 1 процент свръхбогати и 99 процента хора в затруднено материално положение. Това всъщност е естествения резултат от неуморната работа на десетките неолиберални неправителствени организации, чиито икономисти постоянно обясняват как всичко трябва да се приватизира, как непрекъснато трябва да се намаляват заплати и да се уволняват хора.

Тази неуморна работа не се върши само в България. Това е съзнателно насаждан модел в целия свят. Този модел, в чиято основа е отменянето на основните контролиращи функции на държавата, обслужва единствено интересите на мултинационалните корпорации, на транснационалната политическа класа, която иска максимално да използва човешкия и природен ресурс на всяка държава, плащайки възможно най-малко за това.

Една радикална левица трябва да се противопостави именно на този грабеж, извършван от мегакорпорациите. Разбира се, експлоатацията, извършвана от големите икономически играчи, не е възможна без покровителството на световния политически елит. Политическите представители на големите държави в някоя по-малка страна не са нищо друго освен агенти на транснационалния капитал. Да ги гледаш с влажен поглед, да вярваш, че те,милите, са се загрижили за демокрацията и всеобщото добруване - това е доста наивно, ако трябва да се изразя по-меко, или направо глупаво, ако реша да се изразя директно.

Глупаво е също така България да бъде рекламирана навън като страна с евтин труд. Една радикална левица не бива да се възторгва от този факт, както правят десните партии. Тя трябва да работи за това, хората да имат нормални условия на труд и достойно заплащане.

Радикалната левица трябва да има силна екологична насоченост.Длъжна е да пази природата от попълзновенията на едрия капитал. Това важи с особено сила за България, където най-гласовитите, т.нар. "зелени", се оказаха десни по убеждение и с радост се включиха в десния реформаторски блок.

Между другото очаквам в най-скоро време тези десни зелени реформатори да излязат с официална декларация в подкрепа на добива на шистов газ по метода на хидравличното разбиване. Най-големите им съюзници във въпросния блок - ДСБ- са големи фенове на този метод. Това също ще бъде уникален принос в световен мащаб- хора, които се обявяват за зелени, да подкрепят технология, която ще отрови завинаги българската почва и българските води. Когато десни партии подкрепят подобен метод, това е нормално, те защитават интересите на богатите си спонсори. А когато "зелени" се съюзяват с десни, това вече е абсурд.

Да, знам, има много скептици, които смятат, че в България е невъзможно да има истинска левица. Нека тези скептици погледнат към една съседна нам държава - Гърция. Там радикалната левица "Сириза" е най-голямата опозиционна партия, а според редица социлогически проучвания вече е и първа политическа сила. Не е зле да хвърлим един поглед и към Франция, където на последните президентски избори кандидатът на Левия фронт Жан Люк Меланшон и неговата радикална лява програма бяха подкрепени от милиони гласоподаватели.

Това не са случайни събития. Те са напълно естествен резултат от все по-голямото нарастване на неравенството в световен мащаб, от вече напълно неприличното обогатяване на елита за сметка на обедняването на обикновените хора.

Една истинска левица трябва да се бори с тази несправедливост.

Докато в България няма такава структура, олигархията може да спи спокойно.

 

БНР,  Деконструкция,  27 юли 2013 г.

 

 

Талибанщината и разпадът на публичната памет - проф. Васил Проданов

  

Неотдавна нашенски талибани, типични рожби на българския преход, скрити зад анонимното „Майки против насилието“, поискаха да бъде изхвърлен паметникът на Маркс от двора на УНСС. Нищо че той се изучава във всеки голям западен университет.
Нищо че в Германия в центъра на Кемниц огромният паметник на Маркс с фразата „Пролетарии от всички страни, обединявайте се!“ стои непокътнат. Нищо че стои и в много други градове на Германия и Европа. Нищо че на календара на американски икономически календар той е на челно място, подбран като един от най-големите икономисти на всички времена. Нищо че проучване на Би Би Си го класира като личност на хилядолетието.
Нашите талибани пишат открито писмо, те искат да заличават, да махат, да разрушават. И те не са изключение на ставащото у нас пред последните десетилетия, а

Франкенщайнът на българския преход

който има като една от най-големите си заслуги заличаването на публичната памет. На паметта, представена чрез различните форми на присъствие на миналото в настоящето; на израслите върху тази основа общности и идентичности.
Какво е общата публична памет? Тя се гради върху идеята за споделяно между много хора знание за общи факти, интерпретации, образи и свързаните с тях ценности. Това са знания, генерирани от националните авторитети, образци, интелектуални елити от Отец Паисий до Николай Хайтов и Йордан Радичков, до големите имена в науката и културата на България през ХХ век. За да има единна публична памет, са нужни съответни нейни изразители и носители. Сегашните живи образци и елити вече са полузабравени, подложени на компрометиране, на социална декласация.
Учените бяха заклеймени като „феодални старци“ и изтикани в периферията на обществото. Те вече не задават стандарти за истинно и неистинно. Голямата хуманитарна интелигенция не дава тон за това какво е правилно и неправилно, какво да запомним, какво да забравим, какво е важно и какво е второстепенно. Не е образецът, към който гледат масите.

В това общество

премиерът /* Б.Б./ си измисля как България е обявила война на СССР
нищо че по справочници и учебници е точно обратното. Твърди, че Финландия е извън еврозоната, нищо че тя е там от дълго време. Президентът ще изобретява образ на Освобождението на България като нещо състояло се без участие на руски войски и без Руско-турска освободителна война. Това са стандартите на публична памет, задавани на млади поколения, изцяло потънали в настоящето. Масите гледат към сегашния тип елити, задаващи им образци на помнене и забравяне. Ще пишат стихове за премиера, ще го рисуват по капаците на колите си, ще назовават на негово име коктейли и напитки, ще се имитират неговото поведение.

Знанието вече не е инструмент за социален успех

в едно общество на „калинките“, в което можеш да станеш министър на външните работи, без да знаеш в кой континент се намира една или друга държава; да бъдеш шеф на важната и сложна институция „Напоителни системи“ без образование за това; да управляваш ядрената енергетика, без да имаш представа за нея; да станеш министър без елементарен жизнен опит и знание на процесите в обществото.
Какво обаче се развива там, където знанието е компрометирано като източник на социален успех, а знаещите са избутани в периферията на обществото или прогонени в чужбина и заместени от всякакви агресивни примитиви? Там вече и няма авторитети,  утвърждаващи общовалидни истини и ценности, които да бъдат част от общата памет и поведение.
Азис и Алена, Мара Отварачката и Софи Маринова не могат да бъдат носители на значима публична памет, а те се оказват медийните герои, които шестват триумфално по страниците на вестниците и екраните на телевизорите. И младите поколения знаят повече за Азис, отколкото за Отец Паисий, за Румънеца и Енчев, отколкото за Захари Стоянов и Христо Ботев.
Сега всяко нещо може да бъде веднага записано и запазено завинаги и огромно количество данни и събития от индивидуалния колективния живот се записват и запазват. Но същевременно всичко изглежда по-нетрайно и събитията, които си спомняме и виждаме по един и същ начин, стават все по-малко. Миналото е пренаписвано непрекъснато, огромни зони от него се зачеркват, подменят, реконструират. Дори в индивидуалната биографична памет непрекъснато се пренаписват значимите събития, вкарват се в нови контексти или изобщо се забравят, за да се извадят други, полузабравени или изглеждащи до вчера незначителни.
Публичната памет е раздробена на парчета, нетрайна, недостоверна, партизирана. Няма авторитети и механизми

за отделяне на важното от неважното

на значимото от второстепенното, на двете Златки от цената на тока, Алена от председателя на БАН, то и запаметяването в индивидуалното и колективно съзнание става на случаен признак или на принципа на сензацията, шока, уплахата, манипулацията, но съвсем не осигурява някакво общо пространство, в което ние знаем едни и същи неща, отдаваме значимост на едни и същи имена, интерпретираме ги по сходен начин.
Ключов елемент на публичната памет е паметта на публичните институции, която рухна през последните две десетилетия в резултат на шеметно сменящи се  министри, заместник-министри и състави на министерства от различни партии, на структурирания и преструктурирания. Спомням си как един шеф на дирекция в Министерския съвет ми се оплакваше как, като бил назначен и влязъл в кабинета си, заварил празна стая и мебели и всичката документация, изнесена от неговия предшественик. Той трябва да започва всичко отначало, за да се ориентира какво става в сферата, която му е поверена.
Но така е навсякъде. С преструктурирания, пренасяния и смени на хора изчезват огромни обеми институционална памет, за направеното, опита, сферите на регулация и т.н., при което се оказваме пред

държава, в която всичко се започва отново и отново

а т. нар. административен капацитет все е някъде около минимума. А там, където няма памет, всичко в действията на съответното ведомство е ситуативно и неадекватно, защото не се опира на продължението на някакви действия процеси.
Някога имаше дългосрочни планове, имаше петилетки, стратегии, прогнози. Сега също има десетки стратегии и програми, които можеш да си свалиш от интернет, но това са просто документи, забравени веднага след като са приети, обслужили конкретна политическа конюнктура и останали назад, за да се приемат след това нови и нови. Всичко е подчинено на конюнктурата тук и сега, вчерашното обещание днес е забравено и сменено с друго. 


Някога се е управлявало със стратегии  и програми, днес се управлява с телевизионни политически етюди и пиар акции. Понятия като последователност, дългосрочност са загубили смисъл в едно хаотично управление, реагиращо на ситуацията тук и сега и забравящо казаното със следващата ситуация тук и сега. 


Днес имаме не просто разпад на паметта за някогашни събития. Казаното и направеното вчера се оказва, че не е валидно днес, няма връзка с това, което казваме и правим днес. В политиката и в публичното говорене изчезва всяка взаимовръзка между дните и времената. Всичко е ситуативно, има значение само това, което става тук и сега...

 

 

Източник: Преса дейли,  04 юли 2012

 

петък, 26 юли 2013 г.

А може би се заблуждавам ? - Ваня Добрева

Тази вечер заседаваше Комисията по образование и наука по две важни теми:

1. проект на закон за предучилищното и училищно образование, внесен от Милена Дамянова и народни представители от ГЕРБ, и

2. Годишен отчетен доклад на БАН.

След обсъждане на отчетния доклад на БАН, след близо двучасова дискусия на въпроси за рязко намалената държавна субсидия през последните четири години, за изключително влошените условия за научен труд, за ниските заплати, за загубата на учени - бе посочено, че научната активност на учените от БАН е геройство, за което цялото общество дължим благодарност. И това като оценка обедини всички народни представители,независимо от политическата им принадлежност. Защото науката е кауза, която обединява и постигнахме съгласие по поставените въпроси - заедно да защитаваме науката в България и да работим за решаване на поставените ни въпроси. Нали това е и функцията на Народното събрание - да бъде форум за изразяване на позиции и търсене на решения в полза на обществото...

След края на заседанието се оказа обаче, че цялата Комисия и гостите - уважавани учени, представители на синдикатите в науката, на гражданското общество, на медиите - няма да могат да напуснат сградата на НС през официалния вход. Въпреки постигнатото национално съгласие в зала, въпреки оценките за високите постижения на българските учени.

При напускането на залата се пуснаха светлините на телевизионна камера. Журналистът започна своя коментар, следвайки неотклонно излизането на гостите, явно насочвайки нещо или някого към нещо. Гостите бяха изведени през заден вход. Вън обаче ги очакваха протестиращи. И вместо благодарност, всички те бяха обругани с традиционните викове "Червени боклуци" и "мафия".

Нали протестиращите са интелигентни? Как така не успяха да видят, че от сградата излизат едни от най-уважаваните български учени, хора със световна слава? Но, ако интелигентните протестиращи не познават академиците, член-кореспондентите, професорите и доцентите, младите учени, не разбират, че пред тях се появяват големи имена със световни постижения в областта на физиката, електрониката, химията, космическите изследвания и др., то журналистът и следващата го камера би трябвало да ги предпазят от тази грешка? Или журналистът и следващата го камера имат друга цел - да подстрекават и насочват протестиращите, да им показват врага, независимо кой е той. Щом се намира в Народното събрание - той непременно е враг, който трябва да бъде унищожен. И няма значение, че големи имена на българската наука и гражданската свяст излизат хулени и освирквани...

С какво го заслужиха? Та те предишните четири години бяха в непрекъснати неплатени отпуски, живееха на кредити, мизерстваха, но защитаваха престижа на науката в България.

Извинявайте, но днешните викове,готовността на протестиращите отново да изпращат мирно летящи камъни няма как да бъдат приети като повик за нов морал...

Дали си даваме сметка, че крачката до физическото унищожение на човешки живот е много малка. Както и че журналистиката наистина е четвърта власт, но власт, която,поне според мен, не насажда омраза, не подтиква към саморазправа...

 

А може би се заблуждавам?

 

25 юли 2013 г.

 

 

четвъртък, 25 юли 2013 г.

Дясно, ляво, нищо - проф. Боян Дуранкев

 

Старият изпитан принцип, че "когато нещо се обсъжда или решава, главата трябва да бъде на хладно, а краката - на топло", е трудно приложим, особено върху горещите летни павета пред Министерския съвет.
Това обаче не означава, че споровете са затихнали. Достатъчно е само да споменем две от скорошните публикации, громящи от диаметрално противоположни позиции: "Десният интелектуалец - амебата на българския преход" на Петър Волгин, и "За тинк-танковете и "левите" интелектуалци" на Огнян Минчев. И двамата са размахали томахавките,

хартията направо се сече!

Не за тях ни е думата, а за думите. Двете думички "ляво" и "дясно" толкова са спрягани, че изглеждат безнадеждно овехтели. Лишени от смисъл. Безсмислени, особено за "модерни, млади и красиви" позападнячени момци и девойки, за които левите са "червени боклуци", а десните са "олигарси" (дали?). Изглежда, че българското (политическо) кошче за боклук се нуждае от почистване, от някакъв гигантски завод за бърза преработка на отпадъци, който да преработи всички ни в нещо ново, очистено и, ако може - свято - нито ляво, нито дясно, но "красиво".
Наистина, има ли "ляво" и през ХХI век, или най-добре да забравим това понятие? Свеждането на лявото до "партийна" (най-лошо), "икономическа" (по-малко лошо, но грешно), "социологическа" (пак много грешно, много бедни са "неактуален" продукт за този век по лични, а не по обществени причини) или до каквато и да е друга измерима категория ще ни върне в дискусиите поне един век назад.
Хилядолетията дават отговор - "лявото" е преди всичко морална категория, а после - социологическа, икономическа и т.н.! Да вярваш и действаш с твоя ум, ръце, труд, усилия, усърдие, в полза на всички и после на себе си, да знаеш, че 

общото благо е и в твоя полза

това е строго морална категория. "Дясното" е преди всичко икономическа, но не и морална категория: да вярваш и действаш, че твоят личен егоизъм ще донесе за общото благо, това е обикновена неморалност. Затова и капиталистът по дефиниция е неморален, а социалистът - морален.
Чак тогава "лявото" се превръща в икономическа категория, която полага като основен принцип в своя морален катехизис липсата на експлоатация: "От всекиго според способностите - всекиму според труда!" При това левите винаги са твърдели, че хората се раждат неравни, с различни способности, но за развитието им трябва да се осигурят равни възможности (поне до 18-годишна възраст, а вече и повече) - равни качествени училища, равно общо здравеопазване, равен достъп до световната култура. Свобода на равните възможности като условие за свободното развитие на обществото! И оттук, понеже икономиката не дава плодове без труд, пълна трудова заетост и достойно възнаграждение според количеството и качеството на труда. Някакви възражения?
Обратно, "дясното" също съдържа ясни икономически принципи: "От всекиго - според печалбите, всекиму - според положението на пазара". Десницата си приписва, че "всички хора се раждат равни" (което по дефиниция е измама), но днешната едра десница си осигурява фантастични частни училища за дечицата, перфектни частни болници за себе си,

пазарува си Рубенс и Узунов

приватизира си Мусала и Студентски град. "Всеки е повече човек, ако има повече", понеже "само невидимата ръка на пазара дава справедливи оценки", това е либералното на ултрасите. И още: ако има "резервна армия на труда", това е благо, понеже "цената на труда" (що за понятие?) пада, разходите - намаляват. Асоциалната неморалност на днешните десни блести с тяхната радост, че има хора без работа, без достойно възнаграждение и без перспективи за своите деца. "Пазарна икономика, всеки да се оправя както може!", това е лозунгът на "реформаторите", на тинк-танковете на прехода. Елементарно, драги ми Уотсън.
Дясното и лявото съдържат ясни демографски (и социологически) измерения. Кои са 99% - "десните" ли? Кои са 1% - "левите" ли? Ако преди "реформите" имаше 1% свръхбогати (по онези разбирания) и поне 60% средна класа (и по съвременни разбирания), то днес свръхбогатите са 1% (по съвременни разбирания), а 60% и повече стремглаво пропадат (и по съвременни, и по оновавременни разбирания). Това виждаш ли го, другарю и господин Горбачов?
Затова, ако у нас или по света имаше ясна "левица", тя щеше да печели с над 60% от гласовете! Но няма, затова 1% смазва 99%.
Време е и за няколко слова за "нищото". "Нищото" е навсякъде около нас, само се огледайте. Ментето. Фалшификатът. Дубликатът "Нищото"

с фрак отгоре и потури отдолу

с неговите "миски" и "плеймейтки". С любимите му "късни предавания". "Политикът" от Самоков, от Банкя или откъдето и да е. Хидроинженерът с двата милиона. Физкултурникът с многото апартаменти и още повечето уши. Турчинът, който говори прекрасен български, на който се възхищавам; българинът, който говори прекрасен английски и български с английски акцент, от когото се отвращавам. Лявата партия, която дава на "независим" да състави правителство; "независимият", който е зависим от наглото движение за ПС при назначенията. "Отвореното общество" у нас, в което нямаш право да кажеш нищо за здравето или лихвите на банките, за богатствата на мутрите или за потеклото на десницата. Левицата, която "в името на нацията" е склонна да се коалира с хищническата десница. "Идеолозите" без идеи, "политиците" без политика, но с обществени поръчки (за близките си). Брюксел, който се възхищава, че "имаме воля за реформи", но учтиво ни "напътства", че "предстои още много" (докато достигнем доходите ви ли, за това ли става дума?). Вашингтон, който в "името на демокрацията" слуша и свои, и когото му падне.
"Нищото" е всъщност онзи фин механизъм, с който 1% "десни" държат 99% потенциално "леви". "Нищото" са новите словоблудци, политикосводници и анархореформатори. "Нищото" са тези, които осигуряват не "свободите" и "правата" на хората, а "новия ред по света" на най-едрата (глобална) десница. Елегантни костюми, пълни джобове, ведра усмивка, кухо съдържание, готовност за словесни водопади, тефтерчета с указания и допълнително напечатани бюлетини...


БСП, ти къде си?

 

 

 

сряда, 24 юли 2013 г.

Една червена роза за Стратега - Янаки Стоилов

Смъртта е по-силна от всеки от нас. Но в живота големите личности са способни да променят обстоятелства, които изглеждат непреодолими. Такава голяма, историческа личност е Александър Лилов. Затова в негова памет аз ще положа само една червена роза, а не две, какъвто е ритуалът, защото тя стана символ на партията, когато той я оглави, защото ни остави не само минало, а и бъдеще.
Лилов произлиза от недрата на българския народ. Босоногото момче, изпитало материалната нищета, се превръща в аристократ на духа. Навсякъде и по всяко време има личности, които успяват да изявят качествата си. Но като че ли само социализмът може да даде шансове на толкова много хора да разгърнат своите заложби.
Освен това Александър Лилов намира среда от интелектуалци и учени, с които общува дълги години. В нея са Йордан Радичков, Богомил Райнов, Здравко Петров, Светлин Русев, Любомир Левчев; професори и академици - Иван Попов, Добрин Спасов, Васил Гюзелев, Васил Сгурев, Васил Проданов и др.
Политическата величина на Александър Лилов проличава от неговите срещи с ръководители от световно и европейско значение като Вили Бранд, Георгиус Папандреу, Юрий Андропов, Киро Глигоров, Михаил Горбачов, Ханс Модроу, Каролос Папуляс и др.
Наскоро на погребението на Дюла Хорн в хода на разговорите бе изразено огорчение, че той е бил удостоен с много високи отличия от други държави, но не и от собствената си страна. След като това понякога става в центъра на Европа, защо да се учудваме от недостатъчното или закъсняло признание на истински авторитети у нас. Чувал съм от Лилов да казва, че в традициите на нашата партия е да се отнася най-сурово към най-способните си кадри.
Човекът, ученият и политикът Александър Лилов е хармонична личност със солидни изяви. Балансиран като поведение - избягваше крайностите, но не се примиряваше и обезличаваше.
Той показва силен интелект. Проявява идейно новаторство, политическа проницателност и решителност. През 1983 г. излиза статията "Маркс и марксизмът пред предизвикателствата на съвременността". В "Диалога на цивилизациите" спори със Самюел Хънтингтън. През последното десетилетие издава теоретичната трилогия "Информационната епоха".
Той е пример за благородство. Неведнъж е оставал разочарован от хора, на които се е доверявал и помогнал, но въпреки това не е проявявал отмъстителност и грубост.
Лилов ще остане преди всичко като политик и държавник. Дори в последните си часове той изразяваше тревога за съдбата на България и ни даваше напътствия. Продължавам да се питам какъв по-скоро бе той - реалист или романтик. Може би романтичен реалист, противоположност на мнозина меркантилни прагматици, населяващи днешната политическа действителност.
Забележете, през последните 20 години, включително като депутат, той не е заемал високи партийни и държавни постове, а сам имаше авторитета на институция. Още приживе стоеше монументално, особено на фона на нашенското политическо злободневие. Има само една такава личност в историята на българския социализъм - Дядото. Сега до него застава Стратега.
Александър Лилов остана отговорен пред своя народ, държава и партия. Той бе инициатор и един от учредителите на Лявото крило в БСП. Направи го, за да остане верен на социалистическите идеи и на себе си. Дори когато вече не участваше активно в партийно-организационния живот, той почти до последно се включваше в проявите на Крилото и редактираше сп. "Понеделник". С безпокойство и загриженост следеше покачването на политическото напрежение през последните месеци. Какво ли би ни посъветвал да направим в тази сложна ситуация? Знам само, че щеше да иска да защитим позициите и достойнството на партията, без да излагаме на риск бъдещето на страната.
Лилов въведе много високи стандарти за политическа последователност и почтеност, които все още не са постигнати.
В пантеона на политиците на лява България той заслужава да стои редом с Димитър Благоев. В зората на социалистическото и работническото движение в Европа и в България Благоев създаде БСДП и постави въпроса "Що е социализъм и има ли той почва у нас". Столетие по-късно, когато държавният социализъм рухваше в цяла Европа заедно с Берлинската стена, на Лилов се наложи да спасява партията и да търси отговор на въпроса "Що е демократичен социализъм и има ли той почва у нас". Той направи дори повече - поведе преобразуваната и преименувана партия към спечелване на първите от десетилетия у нас многопартийни избори. Направи го, като залагаше на промяната и единството на партията, като се застъпваше за демократизиране на политиката, за възстановяване на личните права и за запазване на социалните достижения.
Днес с горест и почит свеждаме глави заради раздялата с нашия учител, съмишленик,  другар и приятел, с председателя на БСП и със Стратега Ал. Лилов. Колкото по-голям е човек, толкова по-голяма е празнината, която оставя. Но толкова е по-дълбока и браздата, която проправя. Затова да вдигнем чела, защото само така ще видим социализма на бъдещето, което  Александър Лилов ни завеща!
Поклон пред светлата му памет!

 

24 юли 2013 г.

 

вторник, 23 юли 2013 г.

ВИСОЧИНАТА НА ЖИВОТА - Михаил Калдъръмов

 

                              60 години от рождението на Людмил Янков

 

    Той ни научи, че животът има височина. Своето кратко, но изпълнено  със смисъл време  съизмерваше с планините. Не случайно написа : „Височината ме отдалечава от болезнената скука на долината. Тези надоблачни зъбери изискват коректност и смирение, но дават човешка сила да се издигнеш над мърльотията, утаена неунищожимо в долината.”

 

     Когато го питаха колко върха си покорил, Людмата отвръщаше със снизходителна усмивка: Върховете не могат да се покорят. Затова, че понякога са благосклонни да ни допуснат до себе си, само можем да им благодарим. И да си тръгнем от тях тихо на пръсти, без да ороним камъче, без да стъпкаме тревичка, за да не събудим гнева им.

   

    Планината за него бе светла молитва. Копнеж да потъне в нейния лабиринт, да черпи от нейната сила и мъдрост; да се учи на търпение. Неговата мечта отвъд долините кръжеше като горда птица над българските и световните планини. Сега над тях кръжи извисеният му дух и сякаш ни шепне: Не е важно колко ще живееш, а как ще живееш !

 

     Колцина от нас са готови на саможертва в името на истинското приятелство ? В свръхчовешкия си опит да спаси Христо Проданов, там, на метри от покрива на света, в оная тъмна, демонична нощ със силен снеговалеж, леден вятър и температура до минус 45 градуса Людмил Янков загуби пръстите на ръцете си, но не загуби волята, неистовото желание да спаси приятеля, който остана завинаги в поднебесната планина.

 

Големият алпинизъм, според мен, е и една висока духовност. Той наистина е само за избрани люде Да изкатериш стръмнините на живота си, да преодолееш външния страх/ защото вътрешният винаги остава в някое ъгълче на душата ти/ и стигнал до своя връх да посрещнеш изгрева с озарено лице. Първата отсечка до мечтата е преодоляна. Следва втората, третата… Понякога ти се иска да имаш криле и да полетиш след своето нетърпение над бездните и върховете, но никоя истинска мечта не се постига лесно, особено, когато е мечта отвъд долините…

 

     Освен че пулсът му биеше заедно с пулса на планините, Людмил Янков бе и Поет.  В почивките между изкачванията към мечтата, докато другарите вече спяха, победени от умората,  той сядаше над белия лист, сам в космичната тишина и тогава се раждаха неговите стихове и есета с дъх на гранитна вода и отблясъци от върховете. Людмата ни остави своите думи за Копнежа, за Приятелството, за смисъла да живеем високо над житейските дребнавости, да бъдем истински и чисти, да бъдем път за тези след нас. Път към светлината.

 

     Казват, няма незаменими хора. Мисля си, тази максима важи само за нас, простосмъртните. Големите личности са като големите планини. Никой не може да ги замени. Людмил Янков е от тях. Той ни остави своите „стъпки по въздуха” ако можем да го следваме към върха на голямото очовечаване, което всъщност означава духовно съвършенство.

 

                                                  *    *     *

 

Вапцаров, човекът напуснал ни със стих

 

 

В   края на 1939 г. Вапцаров замисля издаването на първата си стихосбирка. Това издаване минава през много перипетии. Стиховете му минават през различни цензури. Много от тях отпадат. За издаването са нужни пари. Съпругата му Бойка Вапцарова сключва заем от спомагателната каса при Българска земеделска и кооперативна банка, където работи. С парите купуват хартия. Малко преди набирането на ръкописа в печатницата, той написва уводното стихотворение "Вяра", въпреки че липсва цензурския печат. Втората половина на януари 1940 г. излиза от печат стихосбирката "Моторни песни". В края на май същата година Вапцарови се преместват в двустайния апартамент на сестрата и зетя на Йонко Вапцаров, които живеят в САЩ. Тук, в центъра на София, на ул." Ангел Кънчев" № 37 на 4 етаж преминават последните години от живота на поета. Събитията в света напредват неимоверно бързо. Германия започнала своя завоевателен поход в Европа, побеждава Норвегия, Белгия, Холандия, обявява война на Франция. На 19 юни фюрерът произнася реч в Райхстага. Започва офанзива срещу Англия. Като съюзник на Германия, България се ползва с доверието на райха.

На 12 декември в дома на Вапцаров в град Банско е направен обиск и поета е арестуван През втората половина на декември е освободен до разглеждане на преписката от прокурора, под гаранция, която Вапцаров плаща. В първите дни на месец юни Никола Вапцаров отново е арестуван и отведен в 4 полицейски участък в София, а късно вечерта откаран с влак в Разлог, където е затворен в Разложкото полицейско околийско управление. От там е интерниран за три месеца в Годеч. Поетът е арестуван във връзка с тъй наречената "Соболева акция", получила това име заради предложението на главния комисар на съветския комисариат на външните работи Аркадий Соболев България и СССР да сключат пакт за приятелство и взаимна помощ. Но това не се случва. Вапцаров е обвинен в нарушаване на Закона за защита на държавата. Делото завършва с присъда №98, издадена "в името на Негово Величество Борис ІІІ, Цар на българите…Никола Йонков Вапцаров е невиновен…"

На първи септември поетът се завръща в София. Веднъж той ще сподели с жена си: "…Да знаеш само как ми се живее! Противно нещо е смъртта! Веднъж дори си я представих. Прибирам се вечер по улицата и в тоя миг един куршум ме пронизва, аз падам върху паважа и оставам да лежа. А паважът е покрит с лед- студено, страшно, мъчително…"

През януари 1942 г. поетът изживява една от поредните си драми. Докато е бил във Варна, съпругата му ражда преждевременно и момченцето живее само няколко часа. Но сега душата му е затворена за всякакви вопли и стенания. Напрежението расте с всеки изминал ден. Някога стихотворението му "Ще бъда стар, ще бъда много стар" е завършвало: "Тогава аз ще имам син, синът ще бъде двадесет годишен". Сега и тази съкровена бащина надежда е убита. Животът му е отнел и последната лична радост. 

 На 4 март 1942 г. рано в зори Вапцаров е арестуван и този арест ще бъде последен. За поета започват жестоки дни и нощи. По-късно по време на процеса Вапцаров ще разкаже на жена си: "Там бях загубил представа за времето. Ту ме измъчваха, ту ме оставяха да се съвзема, за да започнат отново. Тежкия бой и стягането с електрически обръч можех да понасям, но най-ужасното изтезание беше бесенето с главата надолу. Три пъти бях подлаган на такова мъчение и чувствах, че вече нямам сили да издържа. Исках да се самоубия, но нямаше с какво. Случайно намерих в ъгъла на килията едно кабърче, взех го и го забих във вената на ръката си. Кръвта бликна и започна да изтича, а аз се унесох в тихо блаженство. Спомних си за целия живот, дожаля ми за слънцето, за живота и най-вече за това, че бях направил малко за освобождението на родината. Но с гордост повтарях в себе си: врагът ще бъде разбит-победата ще бъде наша! И в тоя миг ключът на вратата щракна и вътре нахлуха полицаи. След малко дойде и лекарят, който спря кръвта и превърза раната. И отново започна пукане на костите, скубане на косата, миризма на горено месо…" В дирекцията на полицията Вапцаров преминава през цялата изобретателност на човешката жестокост, макар че самият той е пример на рядка човечност и доброта. Веднъж-пребит при поредните разпити, той казва на една от затворничките: "Много те моля, ако те обвинят в нещо и ако те измъчват, да казваш, че за всичко съм виновен аз. "Тя разказва още, че при арестуването жена му му дала хляб. Когато седнали да ядат, той се отказал от своя дял: "Аз съм по-издръжлив от всички. Имам тренинг в това отношение. При арестуването ми миналата година не съм ял по цели дни, пък и друг път ми се е налагало."

На 6 юли 1942 г. започва процесът. По-късно в своите спомени брат му Борис Вапцаров ще сподели: "…Това не беше той.Това беше сянка от него. Това беше скелет, облечен само в прозрачна кожа. Фашистите бяха изсмукали всичкия живот от неговото тяло.Продължителните инквизиции го бяха сломили.Беше страшно да го гледаш.Но сломено беше само тялото. Духът живееше. Очите гледаха пламенно и с оная, присъща за него, човечност. И тогава, когато смъртта беше спряла студената си ръка върху главите им, той намери сили и ми се усмихна така широко, така топло по братски, с такава вяра в близката победа, както той се усмихваше през целия си живот." Писателят Богомил Райнов много точно е изразил неговия характер: "Поетичният талант и човешката красота у Вапцаров бяха единни и неделими, както мислите, вярата и действията му бяха единни и неделими- в живота, в борбата, в поезията. При цялата си душевна сложност той бе ограничен и прост, с оная простота на съвършенството, свойствена на бистрия кристал или на планинското цвете.

 По време на съдебния процес в негова полза свидетелстват трима души - голямата българска поетаса Елисавета Багряна, известният художник К. Щъркелов, който с уплаха казва на процеса за Вапцаров: "Сега не го зная какъв е! " Третият свидетел, посочен от Вапцаров - народния представител Таско Стоилов прави всичко възможно, за да не се яви в съда. Показанията на свидетелите с нищо не помагат на поета.

В края на съдебното следствие Вапцаров поема цялото обвинение и отговорност върху себе си: "Аз се борих за щастието на моята родина, готов съм да умра за нея". По-късно един от големите и уважавани български поети Младен Исаев ще сподели: "Вапцаров много добре знаеше какво значи да поеме цялата отговорност върху себе си. Това значеше просто смърт и той я прие съвсем спокойно." На 18 юли съдебното следствие завършва.

След като минават няколко дни в неизвестност и тревожно очакване в 11 часа сутринта на 23 юли 1942 г. съдът произнася присъдата. Залата е пълна и цари смъртна тревога. Председателят, полковник Ил. Младенов чете решението за 12 смъртни присъди, 6 от които задочни. Осъдените на смърт са: Никола Вапцаров, Антон Иванов, Антон Попов, Атанас Романов, Петър Богданов и Георги Минчев.

"…Въз основа на чл.16, предложение последно, и чл.17 от Закона за защита на държавата ги осъжда на смърт чрез разстрелване …в името на Негово Величество Цар Борис ІІІ…" Присъдата трябвало да бъде изпълнена в срок от двадесет и четири часа. Шум, въздишки и тихи стенания изпълват залата. Разрешено е свиждане само за три минути. Думите се отронват с необикновена мъка: "Прощавайте…настъпи краят! " Целият този 23 юли, четвъртък, е изпълнен с остри драматични преживявания. Обстановката е напрегната. Драмата се приближава към своя финал. След обед Никола Вапцаров и останалите осъдени получават разрешение за последно свиждане от 5 минути.

"Мили мои, много грижи ви създадох. Прощавайте! Мамо, аз трябва да умра. Гледай да свикнеш с тази мисъл, успокоявай се с думите на своя Исус Христос: "Ако житното зърно най-напред не умре, то не може да даде плод." Докато другите осъдени пишат писма на близките си, Вапцаров пише последните си стихове, родени в полицейския ад.

Когато свиждането свършва, жена му излиза от затвора, разгръща листчето, което Вапцаров и е дал. И тук намира две прощални стихотворения. Първото "Прощално" е най-нежното стихотворение, което поетът пише през живота си:



Понякога ще идвам във съня ти

като нечакан и неискан гост.

Не ме оставяй ти отвън на пътя,

вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,

ще вперя поглед в мрака да те видя.

Когато се наситя да те гледам,

ще те целуна и ще си отида.

Второто стихотворение "Борбата е безмилостно жестока" с право може да се нарече поетичното и идейно завещание на Вапцаров. То е най-обобщен израз на Вапцаровия хуманизъм и на философията му:

Борбата е безмилостно жестока.

Борбата, както казват, е епична.

Аз паднах. Друг ще ме смени и…толкоз.

Какво тук значи някаква си личност!

Разстрел. И след разстрела- червеи.

Това е толкоз просто и логично.

Но в бурята ще бъдем пак със теб,

народе мой, защото се обичахме!



Един интересен повод дава възможност на осъдените още веднъж да се срещнат с близките си. На осъдения Антон Попов му се разрешава преди екзекуцията да се венчае с Росица Манолова, дъщеря на бившия министър Христо Манолов. На тази церемония присъстват и Вапцаров и жена му. Свещеникът Иван Шивачев-Зорин подготвя обреда. Върху голяма маса с бяла покривка е поставена ваза с цветя, сложена е кутия с бонбони, има бутилка вино, разтворен е требник. Венчавката става пред очите на хората, които след малко ще присъстват на разстрела - полицаи и войници, германски и италиански офицери, цивилни агенти, начело с Никола Гешев. В тези последни мигове Вапцаров проговаря за последен път: "Боя, в последните минути на живота си ти казвам честно и искрено, че мама и ти ми бяхте най-близките и скъпи същества, но аз не можах да направя нищо хубаво за вас… А сега е много късно…Прощавайте…"По-късно майка му ще си спомни: "Една от последните поръчки, които бе казал на Бойка да ми предаде, беше на другия ден да занеса на гроба му букет и вместо да нося жито на гробищата, да занеса храна на негови приятели в затвора."

Венчалната церемония завършва. Младоженката и другите жени са качени в автомобил, който напуска Софийския гарнизон. Шестимата осъдени са въведени в средния тунел на стрелбището. Тук е поставена маса и те се нареждат в една редица. До масата застава военният прокурор, който прочита присъда по н.д. 585/1942г. на Софийския военнополеви съд, съгласно която шестимата осъдени трябва да бъдат екзекутирани. След прочитане на присъдата свещеникът ги кани да се изповядат, но всички отказват. Прокурорът им дава последна дума, а след това подсъдимите предават личните си вещи, за да бъдат върнати на близките им. Определени лица поставят книжни качулки върху главите на осъдените, които в този момент запяват песента на най-големия български поет и войвода, с която и той преди много години остана безсмъртен:

Осъдените са екзекутирани в 21 часа.

Късно вечерта черната камионетка с ковчезите и свещеника заминава към квартал "Орландовци", където се намират Софийските гробища, за да бъдат погребани разстреляните. Интересното е, че гробовете им са били изкопани няколко дни преди това, което говори за абсурдността на самия процес.

В скръбното мълчание, обхванало цялото гробище, нечия незнайна ръка поставя по един червен карамфил на набързо скованите кръстове и на утринните лъчи те греят като алени звезди.

И така, след своята смърт Вапцаров остава в историята, история, която той сам формулира и написва приживе.

Живот ли бе - да го опишеш?

Живот ли бе - да го разровиш?

Разровиш ли го - ще мирише

и ще горчи като отрова.

Но разкажи с думи прости

на тях-на бъдещите хора,

които ще поемат поста ни,

че ние храбро сме се борили.


 

 

 

                                              *     *     *     *     *

 

 

 

Източник:  http://www.eg-shumen.psit35.net/vapcarov.htm


 

 

понеделник, 22 юли 2013 г.

Каква левица ? - доц. Антоний Тодоров

Едно въведение на тема „дясното“ и „лявото“ е необходимо в днешна България. Първо, ляво и дясно не са категории, отнасящи се до постоянни, иманентни и непроменливи във времето и пространството качества на едно или друго в политиката. Казано накратко, лявото и дясното преди 100, 50 или 5 години не са едно и също нещо, както не са едно и също в България, Бразилия или САЩ. Така че, ако в България останат само Сидеров и Костов, със сигурност Костов ще е левицата (веднага си представям хорът от протести на онези, които продължават да водят борба за „автентичното дясно“), както и, ако останат само Борисов и Кунева, Кунева ще е лявото (пак си представям протестите на участниците в днешния „реформаторски десен блок“). Иначе казано, дадена левица винаги е такава по отношение на дадена десница, зависи от основните линии на противопоставяне и дебати в обществото. Ще завърша това въведение с добавката, че от поне 150 години, преобладаващата в света левица е най-често социалистическа (в най-широкия смисъл на тази дума, често с марксистки произход). Това е резултат на бурната история на ХIХ и ХХ век.

Два въпроса днес напират едни след друг:

  1. Какво представлява левицата в България?
  2. Нужна ли е нова левица?

Протестите и от февруари, и от юни, но и много преди това имат несъмнено нещо общо и то е най-важното – те искат справедливост (на цените, на заплатите, на пенсиите, на правосъдието, на достъпа до общественото благо, на достъпа до чиста природа, на достъпа до интернет). Справедливост във всичко! Това често остава някак си настрана от публичния им образ, поради което са и възможни манипулациите с противопоставянето на „тези“ и „онези“ протести. От такова противопоставяне имат интерес тъкмо онези, срещу които са самите протести – наричат ги  олигархия, мафия или с други цветисти имена.

Именно защото това многогласно и гръмогласно искане е за справедливост (каква друга, ако не социална), е учудващо, че от това не произтича една логична нова динамика на левицата в България. Причината е в състоянието на организираната политическа левица в България. Да погледнем само партиите, участвали на последните избори (май 2013 г.). От общо 45 партии, ако приемем за меродавни етикетите, от тях заявяващи се като леви са БСП (в “Коалиция за България“ заедно с Български социалдемократи,  Движение за социален хуманизъм, „Европейска сигурност и интеграция“, Комунистическа партия на България, ЗНС „Александър Стамболийски“, „Нова Зора“ и „Евророма“), Социалдемократическа Партия, Българската Левица, Съюз на Комунистите в България. Дали сред другите етикети на изборите има и леви партии, засега не ми е възможно да кажа. Както няма да споря и дали „Атака“ е крайно-лява – нейните представители в ЕП отидоха при френските депутати на Льо Пен и бях припознати като крайно-дясна партия от подобните партии в ЕС. Нека уважим самоидентификацията на „Атака“. Със сигурност, обаче, има леви организации извън онези, които са се регистрирали за изборите. Така че, казвайки левица в днешна България, трябва да имаме предвид едно гигантско многообразие на организации, проекти, инициативи, граждани. Ще се опитам да направя обща типология на това множество, като си давам сметка, че тя, като всички типологии, със сигурност ще опрости нещата. Но нищо друго не мога направя в един кратък текст.

Комунистическата левица

В постинг от ноември 2012 г. Vanex (Иван Кърчев) изброява шест комунистически партии: 1) Българска комунистическа партия (председател Зонка Спасова); 2) Комунистическа партия на България (председател Александър Паунов), която е в Коалиция за България с БСП; 3) Съюз на комунистите в България (председател Костадин Чакъров); 4) Партия на българските комунисти (председател Васил Коларов); 5) Българска работническа-селска партия (председател Найден Найденов); 6) Българска работническа партия (комунисти) (председател Иван Воденичарски).

В това множество от комунистически партии (през периода след 1990 г. са съществували и вероятно още се водят по регистри и други), едни са твърдо привързани към сталинизма (виж например: http://archivek-p.org/%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%BC%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D0%BA%D0%BF/; ), други се обявяват като автентични продължители на Маркс („Съюзът на комунистите в България“) или на Троцки, макар и не експлицитно (Българска работническа-селска партия). Но всички те претендират да бъдат продължители на старата БКП (било първата от 1919 г., нелегалната от 1934-1944, или управляващата от 1947-1989). Едни са били и продължават да бъдат съюзници с БСП, други се противопоставят на БСП, защото я смятат за „ренегатска партия“. При всички, обаче, водеща е силната носталгия по времето на социализма – независимо от кой по-точно период: „сталинския“, хрушчовския“, живковския“ или всички заедно). Тази носталгия не може да бъде основа за една съвременна левица в България, която да се ползва със симпатиите на едно ново поколение.

Социалистическата левица

В нея хегемонна остава БСП. Опитите да се създаде отделна от БСП социалдемократическа левица като цяло останаха без съществени последици. „Евролевицата“ и произлезлите от нея партии практически изчезнаха от политическата сцена, а и те се опитваха да пре-основат една социалдемокрация като компромис между социалните ангажименти и неолибералната икономическа философия.

Самата БСП претърпя дълга еволюция, от една управляваща комунистическа партия към една източноевропейска посткомунистическа социалдемокрация (http://bsp.bg/bg/pages/board?PHPSESSID=e7b2413c14c05074a82a4cae8160b463). „Обединението за социална демокрация“, което постигна вътрешнопартийна хегемония към 1994-1995 г. не успя да премахне много от старите политически рефлекси, но най-вече, не успя да откъсне БСП от влиянието на корпоративните интереси, най-често свързани с бившата партийна номенклатура и с мрежите на „Държавна сигурност“. Все пак тази тенденция успя, именно когато БСП беше в опозиция, т.е. по-малко интересна за корпоративните частни интереси, да сближи българските социалисти със социалдемократите в България и Европа, което завърши през 2003 г. с приемането на БСП в Социалистическия интернационал.

Миксът, който в крайна сметка се получи, се оказа едновременно траен и нестабилен. Траен, защото се основаваше на една сякаш приета от всички философия, която обясняваше еволюцията на бившата БКП „надясно“, към една европейска социалдемокрация. Накратко: вместо революция – еволюция; вместо одържавена собственост – частно притежание; вместо класова борба – класово сътрудничество и т.н. Една философия, която може би привличаше много енергия по време на перестройката (1985-1989), но сега, 25 години по-късно, едва ли изглежда привлекателна за хората, смятащи себе си за леви.

Миксът се оказа нестабилен, защото, противно на тази обяснителна философия, БСП всъщност се оказва недостатъчно лява партия, а не недостатъчно дясна. Защото произходът й от излизащата от власт БКП носи очевидните й „родилни петна“ на „партия на реда и социалните йерархии“, на партия на дисциплината и безкритичната лоялност, на партия по същество консервативна в социален и политически смисъл. И сега БСП продължава да бъде в плен на корпоративни частни икономически интереси, на разнообразни частни лобита, за които последното, което може да се каже, е, че са загрижени за социалната справедливост и за гражданската активност. Последните, всъщност, винаги са били основна характеристика на левите партии и движения от Западна Европа. БСП остава и досега партия, която се опитва да стои на две опори: консервативната носталгия и европейския либерален социализъм. Засега не се очертава яснота, кое ще надделее, но дългото оставане в неподвижност подкопава най-вече онези тенденции, които искат радикална модернизация.

Опитът да се „извлече“ от БСП една нова и гражданска левица – тази на „Българската левица“ също се оказа обременен от „родилни петна“. Защото тази „нова левица“ побърза да се съюзи през 2009 г. с партия „Нова зора“ – една претендираща да бъде лява, но всъщност консервативно-националистическа партия, чийто девиз е „Единство, православие, отечество“, (http://www.novazora.eu/news-full.php?id=41&start=65) както и с Партията на българските комунисти, които заявяват, че признават „върховенството на националната идея“, макар това да не противоречи на техния „дълбок интернационализъм“ (http://pbk-gd.org/%D0%BA%D0%BE%D0%B8-%D1%81%D0%BC%D0%B5-%D0%BD%D0%B8%D0%B5/%D0%BA%D0%BE%D0%B8-%D1%81%D0%BC%D0%B5-%D0%BD%D0%B8%D0%B5).

Бунтарската левица

Обобщаващият етикет по-горе може би не е най-подходящ, но се можах да измисля по-добър. Става дума за организации, малобройни и малочислени, които си представят левите най-вече като бунтари срещу едно наложило се статукво и най-вече срещу хегемонията на неговите културни модели. И понеже живеем в глобализирано капиталистическо общество, този бунт често е едновременно анархистичен, алтерглобалистки, антикапиталистически. Изпълнен е с либертарни леви идеи (думата идва от френски език и моля да не се бърка с идващата от американския английски език дума „либертарианство“, което е разновидност на неоконсерватизма). Тук по-видими са организации като движението „Че Гевара“, които смятат, че изборите са „инструмент, който е под пълния контрол на капитала“, искат система, която да „позволи на трудещите се да осъществяват своята власт без бюрокрация“ (http://cheguevara.net16.net/aboutus.php) – накратко Съвети като онези от 1905 г., повлияни от философията на „самоуправленския социализъм“ на Пиер-Жозеф Прудон. Или пък няколкото анархистки организации, като Федерацията на анархистите в България. Те си представят самоуправляващо се общество, също близко до идеала на Прудон, като „диалог на федерациите на потребители и федерациите на производителите, пряко самоуправление и самоотбрана, справедливо разпределение и механизми за предотвратяване на проблеми и конфликти“ (http://sm.a-bg.net/2013/07/22/neobhodimostta-ot-revolyucionna-organizaciya.htm).

Вероятно моята типология ще предизвика протести, например сред онези, които определят себе си като „несоциалистическа левица“ или от онези, които се смятат са „социалистическа левица“. Сигурно ще имат право, защото, както казах, всяка типология е опростяване. Но е видно, че никакво „обединение“, „единство“, „съюзяване“ на тези толкова разнородни левици не е мислимо или възможно.

Но мисля, че напира вторият от поставените въпроси – има ли нужда от нова левица? Ще кажа направо – нямам отговор, но ми се струва, че една нова левица вече съществува, макар и не толкова забележима, и тя си проправя път през множеството дискурси и прояви. Едва ли ще кажа нещо ново, само ще припомня, че от 1990 г. досега, да се обявяваш за „десен“ беше едновременно престижно, модерно, напредничаво, добро. Както и да си „ляв“ значеше, че си консервативен, дори архаичен, носталгичен, немодерен, непрестижен, маргинален. Пак преувеличавам, но сред мнозина от моите познати, това изглеждаше точно така. За мнозина също така словосъчетанието „ляв интелектуалец“ изглеждаше като оксиморон. По този повод е много показателна статията на Калин Манолов „Левите интелектуалци – комплексирани неудачници“ в Offnews (http://offnews.bg/index.php/218437/kalin-manolov-levite-intelektualtsi-kompleksirani-neudachnitsi), както и отговорът на Петър Волгин „Десният интелектуалец – амебата на българския преход“ (http://offnews.bg/index.php/216010/volgin-desniyat-intelektualets-amebata-na-balgarskiya-prehod) и последвалият коментар на Любомир Топалов „Българският интелектуалец като усмивката на изчезваща жаба“ (http://offnews.bg/index.php/219936/prof-lyubomir-topalov-balgarskiyat-intelektualets-kato-usmivkata-na-izchezvashta-zhaba).

Е, оказва се, че в публичното пространство днес има млади хора (във всеки случай много по-млади от мене – но, както отбелязва съпругата ми Ирина, „то вече повечето са по-млади от тебе“), които се определят като леви и не искат заедно с това да бъдат обременени от това, че са „от БСП“ или са „носталгични комунисти“. Това е новото днес и неговите кълнове могат да родят нещо много важно и съществено. Дори в. „Капитал“, който, дори само поради името си, едва ли се афишира като ляв, посочва в един скорошен материал: „Вълната млади хора със социалдемократически възгледи се разраства, но не намира своите политически представители“ (http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2013/03/01/2013665_novite_levi/). Същият коментар продължава: „Те са млади, активни и мислещи. Определят възгледите си по-скоро в лявото, наричат себе си социалдемократи, но не робуват на изтъркани доктрини. Наблюдават случващото се, анализират миналото и търсят решения. Не се асоциират с никоя от съществуващите политически партии в България“. Димо Атанасов, един от тези млади леви, който се смята за последовател на „прогресивизма“ (антимонополни политики, ефективна мрежа за социално подпомагане, прогресивно подоходно облагане и други мерки, целящи да гарантират справедливост в обществото, но не за сметка на свободната стопанска инициатива – http://progressivebg.blog.bg/politika/2013/03/31/shto-e-to-progresivizym.1070223), определя лявата идея като „всеки да има равен старт и обществото да не те прави изначално роден аутсайдер. А рецептата е в гарантирането на образование, здравеопазване и минимални доходи“. Мнозина от тях по-рано са били членове на Българска социалистическа младеж, но днес имат силни резерви към БСП.

В своя блог Илия Марков (Господин И) пише: „С действията и бездействията си ние допуснахме Лявото в България да достигне до степен на тотално обществено отвращение. Отвращението на българските граждани от предателството към тях и от това, което представлява БСП е напълно резонно. А олицетворяването на БСП с Левицата е нормално при липса на разумна алтернатива.“ (http://www.iliamarkov.eu/) Той е от инициаторите на акцията “На кафе пред парламента”, на 29 години е, политолог и магистър по бизнес администрация, неотдавна се e върнал в България от САЩ. Обичаен профил на млад професионалист от десницата, но се смята за ляв.

Едно днешно разбиране за лявото виждаме на сайта на „Солидарна България“: „Големият ресурс за лява политика в България е в отвоюването на държавата от престъпността и корупцията, в налагането на закона, в борбата с картелизацията на икономиката, реформата на правосъдието, в хармонизирането на обществените контрасти“ (http://solidbul.eu/?p=15). В това ново сдружение има цяла палитра от по-млади и не толкова млади, като Турхан Аптула, Иво Христов, Ваня Григорова, Калина Андролова, Калин Първанов, Мариян Карагьозов, Чавдар Найденов и мнозина други. Всъщност, една вече доста солидна група, чието присъствие в публичното пространство, в медиите, е значително. Ако продължават така, току виж се преборили за културна хегемония (защото са органични интелектуалци, както обяснява Антонио Грамши).

Един Манифест е озаглавен: „Нови леви перспективи: равенство и ляво след 1989 г.“ Той вероятно най-радикално поставя въпроса за днешния конфликт между демокрацията и пазара: „Самото „общество“ днес е подменено от атомизирани субкултури, спотайващи гнева си в позволени културни отклонения и в превръщането на „начините на живот“ в стока. Единствена среща на обществото и този гняв е отново на пазара, където те са обединени около потребителския избор на стоки, запълващи свободното време.“ (http://novilevi.org/manifesto) Тук позоваването както на Роза Люксембург (това е и една от помагащите на инициативата “Нови леви перспективи“ фондации), така и върху Херберт Маркузе е очевидно. Манифестът допълва по повод на общата ситуация в България: „И докато БСП решително градяха капитализма, то десните сили в България натрупваха престиж най-вече с антикомунистическата си реторика. Лявата политика беше монополизирана от БСП и сведена до абсурдни десни икономически мерки. А свеждането на политическата алтернатива до настоящия управленчески популизъм се представя като последният останал избор, при който гражданите се борят да бъдат или добри капиталисти, или послушни националисти. Кризата на лявото и дясното се оказват едно и също нещо и кулминират в десничарски популизъм, който е свободен да нормализира всяко бедствие чрез тази еднаквост.“ (пак там)

Така зададеният въпрос има неочакван отговор – вече има нова левица, левицата на поколението, което днес съди демокрацията по нейните собствени критерии, а не се затваря в станалото културна норма противопоставяне на комунизма. Това е поколение, което не се страхува, че комунизмът ще се върне, Страхува се за демокрацията и смята, че тя спешно се нуждае от лява перспектива. От една левица, която е:

-          Социално чувствителна. 

-          Културно-либерална.

-          Антинационалистическа.

-          Светска.

-          Солидарна.

-          Антикорпоративистка.

-          Гражданска.

И най-вече социално-критична, едновременно мислеща и действаща. Дали такава левица ще се случи в България – вероятно да. Въпросът е, кога?

 

 

 

 

Източник: блог на Антоний Тодоров – 22 юли 2013 г.

 

Плутокрация - не ! Демокрация - да ! - Георги Пирински

 

В основата на протестите е отказът на хората да се примиряват с корумпиращото всевластие на парите

"След прословутия "преход", в България се утвърди не демокрация, а плутокрация (власт не на демоса, а на мамона). В почти всички страни - сателити на бившия СССР стана същото. Следователно и в БСП (както и във всички останали значими български партии) може да се говори не за степени на "вътрешнопартийна демокрация", а за "вътрешнопартийна плутокрация" - из интервю на Жан Виденов в брошурата "4 Х 4. БСП след 1989"; София, 2012 г. Може да се спори за проявите на плутократичната власт, с които Ж. Виденов илюстрира твърдението си; със самото твърдение - не.
Правят се опити масовите протести, обхванали София, Варна и много други градове през февруари - март и през юни - юли тази година, да се разграничават и противопоставят. Да, поводите и участниците може и да се различават, но в основата им е едно - отвращението и категоричният отказ на хората да продължат да се примиряват с

корумпиращото всевластие на парите

водещо било до абсурдни сметки за тока, било до абсурдни кадрови решения.
Действително, в последно време и в самия протест все по-ясно личи въздействието на същия този фактор - на парите. Наистина, скандиранията "оставка", обърнатият надолу палец не са никакво начало на изход от дълбоката морална криза, задушаваща обществото. Но си остава основното предизвикателство, което протестът отправя към партии и политици - осъзнават ли, че властта на парите безапелационно е подменила властта на суверена, на народа? Както и че няма начин да се скрият от пряката си отговорност да предложат път за възстановяване на елементарните норми на морал във властта и справедливост в обществото?
Интересна е съдбата на публикувания преди месец  документ - "Харта 2013", претендиращ да предлага път за разграждане на плутократичния модел на българската държава и възстановяване на демокрацията. Вместо "решението" за "Велико Народно събрание и нова Конституция" - всъщност формула на безвластието, обслужващо плутокрацията, в Хартата се апелира за детайлен анализ на опорите и техниките на плутократичната власт и търпеливото им обезвреждане чрез експертна работа с широка обществена поддръжка.
Първоначално реакциите в обществото бяха като цяло от доброжелателни до позитивни. Постепенно обаче се надигна вълна на отрицание с аргументите, че в документа липсват предложения по проблемите на бедността и социалната криза; че всъщност той е поредната подкупена изява на користни интереси на задкулисни фактори. Проф. Велко Вълканов сподели пълната си безпомощност пред въпроса "как така ще се разгради не друго, а тъкмо плутократичният модел в нашата държава"... в условията на съществуващата капиталистическа система, която означава власт на богатите (в. ДУМА, 6 юли т.г.).
Каквито и да са били мотивите на едни или други, подписали Хартата, в нея се съдържа реален подход, за да започне изтласкване на парите от онези сфери, в които те

все по-застрашително разлагат

основите на държавността и политическия живот, равенството пред закона, равните шансове за достоен живот в зависимост от способности и добросъвестен труд и т.н.
Да, съвременният капитализъм породи невиждана концентрация на колосален паричен ресурс в максимално ограничен олигархичен слой. Но тази същата концентрация обуславя и все по-решителната съпротива на огромни маси от най-различни хора по всички краища на света, обединени най-общо около каузата за човешки права и демократично управление. Да обявяваме тази кауза за празна илюзия означава да се примирим с недопустимото, да отречем жизнено необходимото единение в полза на по-справедлив и достоен живот.
БСП е единствената партия у нас днес, която е способна да води сериозна национално отговорна и социална политика. Но за да осъществи такава политика, на партията е нужен всеобхватен процес за нова кондиция, скъсваща с натрупалите се с годините тежки проблеми и пороци, които я обричат на повтарящи се изборни загуби, представяни като морални "победи" и стратегически "успехи". Националният съвет на партията на заседанието си на 20 юни т.г. гласува доверие и възложи на Изпълнителното бюро да предприеме най-належащите начални стъпки на именно такъв процес. Доколко това доверие бе оправдано през изминалия месец, предстои отново Националният съвет да прецени.
Въпросът въобще не може да се свежда до нечии лични позиции или амбиции. Става дума за шансовете на партията да спечели предстоящите избори така, че не от друг едва ли не по милост да "получава" позиции във властта, а напротив - тя самата да има определящото влияние при формиране на политиката и на състава на следващото управление на страната - за разграждане на плутокрацията и за осъществяване на демокрацията!

 

 

Източник: в-к „Дума”, 22 юли 2013 г.

неделя, 21 юли 2013 г.

На раздяла ! - Димитър Попов

 

В дни като днешния, когато се разделяме с председателя на БСП проф. Александър Лилов се замисляме какви лидери сме имали и каква партия сме били.

Замисляме се за силата, мъдростта, ерудицията и културата която излъчваха.  

Този тип лидери не е вееха знамето на омразата, разчистването на сметки и отношения, вътрешни и с политическия опонент, а гордо носеха знамето на промяната в партията и държавата.  

Съхраниха БСП в най -тежките години. Запазиха нейната цялост.  

Платиха за това тежка цена. Тежка за тях лично, но не позволиха тази цена да бъде платена от партията и обществото.

Председателят Александър Лилов ще се запомни с прилагането на демократичното и колективно начало при ръководене и взимане на решенията в партията. Начало към което БСП трябва да се върне, ако иска да върне изгубеното доверие.

Председателят Александър Лилов ще се запомни с постоянните срещи с гражданството, без наложилия се в последните години подбор на аудитория и публика.

Председателят Александър Лилов ще се запомни с постоянния контакт , който ръководството на партията имаше с лявата интелигенция, привличането и приобщаването й към политиката на партията - ежедневно, не само преди и по време на избори. Гласът на лявата интелигенция се чуваше силно, не беше заглушен и пратен в девета глуха.

Председателят Александър Лилов ще се запомни с широкото представителство в ръководството на партията на всички групи и течения в нея– програмни, идейни... – от Социалдемократическия път към Европа до Марксистка платформа.

Днес когато се прощаваме с председателят на БСП Александър Лилов, трябва да си дадем сметка какво губим, като морал, политическа и човешка почтеност.

Да черпим от неговата нравственост, политическа зрялост и мъдрост.

Да се учим от него да поемаме политическа отговорност.

 

 

 

21 юли 2013 г.

https://www.facebook.com/dimitar.popov.961