В края на 1939 г. Вапцаров замисля издаването на първата си стихосбирка. Това издаване минава през много перипетии. Стиховете му минават през различни цензури. Много от тях отпадат. За издаването са нужни пари. Съпругата му Бойка Вапцарова сключва заем от спомагателната каса при Българска земеделска и кооперативна банка, където работи. С парите купуват хартия. Малко преди набирането на ръкописа в печатницата, той написва уводното стихотворение "Вяра", въпреки че липсва цензурския печат. Втората половина на януари 1940 г. излиза от печат стихосбирката "Моторни песни". В края на май същата година Вапцарови се преместват в двустайния апартамент на сестрата и зетя на Йонко Вапцаров, които живеят в САЩ. Тук, в центъра на София, на ул." Ангел Кънчев" № 37 на 4 етаж преминават последните години от живота на поета. Събитията в света напредват неимоверно бързо. Германия започнала своя завоевателен поход в Европа, побеждава Норвегия, Белгия, Холандия, обявява война на Франция. На 19 юни фюрерът произнася реч в Райхстага. Започва офанзива срещу Англия. Като съюзник на Германия, България се ползва с доверието на райха.
На 12 декември в дома на Вапцаров в град Банско е направен обиск и поета е арестуван През втората половина на декември е освободен до разглеждане на преписката от прокурора, под гаранция, която Вапцаров плаща. В първите дни на месец юни Никола Вапцаров отново е арестуван и отведен в 4 полицейски участък в София, а късно вечерта откаран с влак в Разлог, където е затворен в Разложкото полицейско околийско управление. От там е интерниран за три месеца в Годеч. Поетът е арестуван във връзка с тъй наречената "Соболева акция", получила това име заради предложението на главния комисар на съветския комисариат на външните работи Аркадий Соболев България и СССР да сключат пакт за приятелство и взаимна помощ. Но това не се случва. Вапцаров е обвинен в нарушаване на Закона за защита на държавата. Делото завършва с присъда №98, издадена "в името на Негово Величество Борис ІІІ, Цар на българите…Никола Йонков Вапцаров е невиновен…"
На първи септември поетът се завръща в София. Веднъж той ще сподели с жена си: "…Да знаеш само как ми се живее! Противно нещо е смъртта! Веднъж дори си я представих. Прибирам се вечер по улицата и в тоя миг един куршум ме пронизва, аз падам върху паважа и оставам да лежа. А паважът е покрит с лед- студено, страшно, мъчително…"
През януари 1942 г. поетът изживява една от поредните си драми. Докато е бил във Варна, съпругата му ражда преждевременно и момченцето живее само няколко часа. Но сега душата му е затворена за всякакви вопли и стенания. Напрежението расте с всеки изминал ден. Някога стихотворението му "Ще бъда стар, ще бъда много стар" е завършвало: "Тогава аз ще имам син, синът ще бъде двадесет годишен". Сега и тази съкровена бащина надежда е убита. Животът му е отнел и последната лична радост.
На 4 март 1942 г. рано в зори Вапцаров е арестуван и този арест ще бъде последен. За поета започват жестоки дни и нощи. По-късно по време на процеса Вапцаров ще разкаже на жена си: "Там бях загубил представа за времето. Ту ме измъчваха, ту ме оставяха да се съвзема, за да започнат отново. Тежкия бой и стягането с електрически обръч можех да понасям, но най-ужасното изтезание беше бесенето с главата надолу. Три пъти бях подлаган на такова мъчение и чувствах, че вече нямам сили да издържа. Исках да се самоубия, но нямаше с какво. Случайно намерих в ъгъла на килията едно кабърче, взех го и го забих във вената на ръката си. Кръвта бликна и започна да изтича, а аз се унесох в тихо блаженство. Спомних си за целия живот, дожаля ми за слънцето, за живота и най-вече за това, че бях направил малко за освобождението на родината. Но с гордост повтарях в себе си: врагът ще бъде разбит-победата ще бъде наша! И в тоя миг ключът на вратата щракна и вътре нахлуха полицаи. След малко дойде и лекарят, който спря кръвта и превърза раната. И отново започна пукане на костите, скубане на косата, миризма на горено месо…" В дирекцията на полицията Вапцаров преминава през цялата изобретателност на човешката жестокост, макар че самият той е пример на рядка човечност и доброта. Веднъж-пребит при поредните разпити, той казва на една от затворничките: "Много те моля, ако те обвинят в нещо и ако те измъчват, да казваш, че за всичко съм виновен аз. "Тя разказва още, че при арестуването жена му му дала хляб. Когато седнали да ядат, той се отказал от своя дял: "Аз съм по-издръжлив от всички. Имам тренинг в това отношение. При арестуването ми миналата година не съм ял по цели дни, пък и друг път ми се е налагало."
На 6 юли 1942 г. започва процесът. По-късно в своите спомени брат му Борис Вапцаров ще сподели: "…Това не беше той.Това беше сянка от него. Това беше скелет, облечен само в прозрачна кожа. Фашистите бяха изсмукали всичкия живот от неговото тяло.Продължителните инквизиции го бяха сломили.Беше страшно да го гледаш.Но сломено беше само тялото. Духът живееше. Очите гледаха пламенно и с оная, присъща за него, човечност. И тогава, когато смъртта беше спряла студената си ръка върху главите им, той намери сили и ми се усмихна така широко, така топло по братски, с такава вяра в близката победа, както той се усмихваше през целия си живот." Писателят Богомил Райнов много точно е изразил неговия характер: "Поетичният талант и човешката красота у Вапцаров бяха единни и неделими, както мислите, вярата и действията му бяха единни и неделими- в живота, в борбата, в поезията. При цялата си душевна сложност той бе ограничен и прост, с оная простота на съвършенството, свойствена на бистрия кристал или на планинското цвете."
По време на съдебния процес в негова полза свидетелстват трима души - голямата българска поетаса Елисавета Багряна, известният художник К. Щъркелов, който с уплаха казва на процеса за Вапцаров: "Сега не го зная какъв е! " Третият свидетел, посочен от Вапцаров - народния представител Таско Стоилов прави всичко възможно, за да не се яви в съда. Показанията на свидетелите с нищо не помагат на поета.
В края на съдебното следствие Вапцаров поема цялото обвинение и отговорност върху себе си: "Аз се борих за щастието на моята родина, готов съм да умра за нея". По-късно един от големите и уважавани български поети Младен Исаев ще сподели: "Вапцаров много добре знаеше какво значи да поеме цялата отговорност върху себе си. Това значеше просто смърт и той я прие съвсем спокойно." На 18 юли съдебното следствие завършва.
След като минават няколко дни в неизвестност и тревожно очакване в 11 часа сутринта на 23 юли 1942 г. съдът произнася присъдата. Залата е пълна и цари смъртна тревога. Председателят, полковник Ил. Младенов чете решението за 12 смъртни присъди, 6 от които задочни. Осъдените на смърт са: Никола Вапцаров, Антон Иванов, Антон Попов, Атанас Романов, Петър Богданов и Георги Минчев.
"…Въз основа на чл.16, предложение последно, и чл.17 от Закона за защита на държавата ги осъжда на смърт чрез разстрелване …в името на Негово Величество Цар Борис ІІІ…" Присъдата трябвало да бъде изпълнена в срок от двадесет и четири часа. Шум, въздишки и тихи стенания изпълват залата. Разрешено е свиждане само за три минути. Думите се отронват с необикновена мъка: "Прощавайте…настъпи краят! " Целият този 23 юли, четвъртък, е изпълнен с остри драматични преживявания. Обстановката е напрегната. Драмата се приближава към своя финал. След обед Никола Вапцаров и останалите осъдени получават разрешение за последно свиждане от 5 минути.
"Мили мои, много грижи ви създадох. Прощавайте! Мамо, аз трябва да умра. Гледай да свикнеш с тази мисъл, успокоявай се с думите на своя Исус Христос: "Ако житното зърно най-напред не умре, то не може да даде плод." Докато другите осъдени пишат писма на близките си, Вапцаров пише последните си стихове, родени в полицейския ад.
Когато свиждането свършва, жена му излиза от затвора, разгръща листчето, което Вапцаров и е дал. И тук намира две прощални стихотворения. Първото "Прощално" е най-нежното стихотворение, което поетът пише през живота си:
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гост.
Не ме оставяй ти отвън на пътя,
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам,
ще те целуна и ще си отида.
Второто стихотворение "Борбата е безмилостно жестока" с право може да се нарече поетичното и идейно завещание на Вапцаров. То е най-обобщен израз на Вапцаровия хуманизъм и на философията му:
Борбата е безмилостно жестока.
Борбата, както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и…толкоз.
Какво тук значи някаква си личност!
Разстрел. И след разстрела- червеи.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със теб,
народе мой, защото се обичахме!
Един интересен повод дава възможност на осъдените още веднъж да се срещнат с близките си. На осъдения Антон Попов му се разрешава преди екзекуцията да се венчае с Росица Манолова, дъщеря на бившия министър Христо Манолов. На тази церемония присъстват и Вапцаров и жена му. Свещеникът Иван Шивачев-Зорин подготвя обреда. Върху голяма маса с бяла покривка е поставена ваза с цветя, сложена е кутия с бонбони, има бутилка вино, разтворен е требник. Венчавката става пред очите на хората, които след малко ще присъстват на разстрела - полицаи и войници, германски и италиански офицери, цивилни агенти, начело с Никола Гешев. В тези последни мигове Вапцаров проговаря за последен път: "Боя, в последните минути на живота си ти казвам честно и искрено, че мама и ти ми бяхте най-близките и скъпи същества, но аз не можах да направя нищо хубаво за вас… А сега е много късно…Прощавайте…"По-късно майка му ще си спомни: "Една от последните поръчки, които бе казал на Бойка да ми предаде, беше на другия ден да занеса на гроба му букет и вместо да нося жито на гробищата, да занеса храна на негови приятели в затвора."
Венчалната церемония завършва. Младоженката и другите жени са качени в автомобил, който напуска Софийския гарнизон. Шестимата осъдени са въведени в средния тунел на стрелбището. Тук е поставена маса и те се нареждат в една редица. До масата застава военният прокурор, който прочита присъда по н.д. 585/1942г. на Софийския военнополеви съд, съгласно която шестимата осъдени трябва да бъдат екзекутирани. След прочитане на присъдата свещеникът ги кани да се изповядат, но всички отказват. Прокурорът им дава последна дума, а след това подсъдимите предават личните си вещи, за да бъдат върнати на близките им. Определени лица поставят книжни качулки върху главите на осъдените, които в този момент запяват песента на най-големия български поет и войвода, с която и той преди много години остана безсмъртен:
Осъдените са екзекутирани в 21 часа.
Късно вечерта черната камионетка с ковчезите и свещеника заминава към квартал "Орландовци", където се намират Софийските гробища, за да бъдат погребани разстреляните. Интересното е, че гробовете им са били изкопани няколко дни преди това, което говори за абсурдността на самия процес.
В скръбното мълчание, обхванало цялото гробище, нечия незнайна ръка поставя по един червен карамфил на набързо скованите кръстове и на утринните лъчи те греят като алени звезди.
И така, след своята смърт Вапцаров остава в историята, история, която той сам формулира и написва приживе.
Живот ли бе - да го опишеш?
Живот ли бе - да го разровиш?
Разровиш ли го - ще мирише
и ще горчи като отрова.
Но разкажи с думи прости
на тях-на бъдещите хора,
които ще поемат поста ни,
че ние храбро сме се борили.
* * * * *
Източник: http://www.eg-shumen.psit35.net/vapcarov.htm
