Търсене в този блог

сряда, 22 ноември 2017 г.

Представяне книгата на Гале Христов „Димитър Каляшки – ерудиран и обаятелен професионален революционер“ на 21 ноември 2017 г. в Кюстендил

 

 

Уважаеми другарки и другари, приятели,

Сигурен съм, че всички събрани в тази зала се радват на поводът който ни събра – излизането на новата книга на другаря Гале Христов. 

Творческите търсения на автора за Димитър Каляшки (Каляка) - изтъкнат деец на младежкото и работническото движение, почти енциклопедична фигура, блестящ оратор, пламенен антифашист, секретар на Околийския комитет на БКП и организатор на съпротивата в Кюстендилския край датират не от сега.  Длъжен съм да припомня, че още в автобиографичната си книга „За преживяното и сътвореното“, излязла 2012 г., авторът очертава няколко значими дейци с особен принос  в дейността на партията в нашия регион, сред  които с особена светлина блести името и делото на Димитър Каляшки. Така че новата книга не изненадва с появата си, тя се роди някак много естествено.

В статията си във вестник „Земя“ от 2015 г. за 100 годишнината от рождението на бай Георги Каляшки, с когото авторът е близък приятел, много вярно и точно отразява изключителното влияние на Димитър Каляшки за формиране личността на брат си. Примерът на неотразимият Димитър Каляшки стават негова пътеводна звезда през целия му жизнен път.

Да черпиш от извора е рядка възможност, която Гале Христов не пропуска да използва съвсем добросъвестно, за да ни убеди с настоящата си книга, какво огромно влияние и значителен отпечатък остава върху самия него непреходния пример на Д. Каляшки.

По-нататък експонирането на образа на забележителния човек и революционер преминава и през изследването на автора от 2015 г. – „Антифашистката съпротива в Кюстендилски окръг в периода 1923-1944 г. Исторически обзор и поуки“

Днес за нас е празник, не само защото присъстваме на прохождането на новата книга, а и защото издаването на четиво с антифашистка тематика днес е рядкост. Трябва да  сме благодарни на Гале Христов  когато вземем в ръце книгата му. В нея откриваме изключителни неща.  Да, и досега името на Каляшки за нас е легенда. Но когато се запознаем с автентичните му писма от затвора, с редовете оставени от ръката му, сякаш се потапяме в друга, автентична атмосфера. В книгата  си авторът се придържа изцяло към принципите за излагане на историческата истина. Материалите са издирвани дълго време, а част от документите са непознати  за широката публика, дори и за повечето от нас  присъстващи в тази зала, което я прави по своему уникална. 

В процеса  на четене на книгата имах възможност мислено да премина  в онова героично и драматично време. Книгата е силно историческо четиво с автентичните спомени на другарите, със собствените мисли и тревоги на Каляшки. Това е предадено по един великолепен начин от автора на книгата, където на много места откриваме личната емоция на Гале Христов.

В началото на книгата авторът започва с осветляване  на историческия период, времето в което се формира, живее и разгръща революционната си дейност  Д. Каляшки. А това време е буреносно, светът и хората са разделени.  Гале Христов прави обзор на революционния процес в страната, за да подчертае умението на Каляшки много задълбочено да вникне и разбере императивите на епохата и задачите, които тя поставя.

Във втора глава авторът се спира на биографични данни за Д. Каляшки, разглежда детските, ученическите и студентските му години, откроява мястото на семейната среда и атмосферата, в която израства бъдещия революционер. Подчертава се, че въпреки недоимъка, от  малък той проявява своето трудолюбие, любознателност, дарования, жажда за знания и желанието да се образова. Акцентирано е върху неговите способности проявени в Кюстендилската гимназия – „Умът му сепва учителите, гласът му учудва класните стаи. Учениците обикват русокосото момче от близкото село, за тях той просто е мозък. Тук става приобщаването на Каляшки към политическа дейност. Откроена е ролята на Александър Починков, Петър Илиев, Стоян Стоименов и други  за свързването му с прогресивното младежко движение и израстването му като убеден негов деец. Книгите, с които успява да се запознае по това време му помагат много бързо да овладее основните положения на революционната теория и да се превърне в активен пропагандатор  на революционните идеи. Скоро Каляшки прави решителна стъпка – става член на БКМС  през 1927 г. Идеите го завеждат в РМС през 1928 г., а после в партията през 1930 г. На тях  остава верен до сетния си дъх, вече никой не може да спре отприщения поток.

По-нататък авторът ни води през студентските години на Каляшки във Физикоматематическия факултет на Софийски университет. И тук неговите способности и старание правят силно впечатление.  Но акцентът в книгата е поставен по-скоро на активното му участие в борбите на прогресивното студентство. Отбелязани са участието на Каляшки в учредителната конференция на БОНСС на 30 март 1930 г. и първият му сблъсък с полицията, участието като един от организаторите и ръководителите на голямата студентска акция против кървавия професор Александър Цанков, привличането му  като член на централното настоятелство и завеждащ агитацията и пропагандата на Първия конгрес на БОНСС, за да поеме като отговорен редактор вестник „Студентска трибуна“, където разгръща кипяща дейност. Проследени са успехите на вестника и трудностите, които създава властта по отпечатването му. Но отговорният редактор не редактира само вестника, той пише позиви, лозунги, юбилейни листове, изпраща дописки до вестници,изнася лекции, организира събрания, говорител е на протести и митинги. И срещите с полицията стават все по-чести. А  неговите другари оценяват не само високата му ерудиция, но и неуморната му дейност,неустрашимост и непреклонност пред врага, големите му качества на организатор и трибун.

Достойнство на книгата и заслуга на автора е подчертаването, че през тези години Каляшки чете много, кръгът на неговите интереси е неимоверно широк, библиотеките са любимото му място. Но той чете и се подготвя по свой план – специализирана и художествена литература, изучаване на езици, трудове по ораторско изкуство. Вечер задълбочава изучаването на произведения на революционната теория.

И така до 1 февруари 1933 г., когато в последния семестър го изключват завинаги от университета  заради  комунистическата му дейност. Това не му позволява да се отдаде на науката, за което има свръхзаложби и интелект. Пред него остава единствено пътят на борбата и кармата да стане професионален революционер, която реализира по неповторим начин.

В трета глава авторът проследява революционната дейност на Каляшки на местна почва в периода 1933-1936 г. Преминал през школовката на РМС и БОНСС  той се завръща в родния край като опитен и кален партиен деец. Всички качества, които той търси в себе си, вече е намерил. Добродетелите са изковани и проверени. Започва най-трудната част – работата на терен. И със своя опит, революционна закалка и начетеност, той си поставя за задача да помогне и придвижи напред партийния живот в околията.

Авторът успява да покаже правдиво размислите и търсенията на Каляшки от това време – настояванията му да се привличат за делото по-широки кръгове от работници, занаятчии, дребни чиновници, да се работи сред земеделците и други кръгове с цел изграждане на широк народен фронт, за скъсване с догматизма и методите на лявото сектантство, за необходимостта от единодействие срещу настъплението на фашизма. Хронологично е проследена дейността по изграждане на нови партийни групи и организации, усилията да не се разпаднат съществуващите, особено след военния преврат от 1934 г.,  проведените събрания и конференции от Каляшки, вече като секретар на Районния комитет на партията, старанието за откриване и подготовка на кадри с необходимите качества за извършване на отговорната и опасна дейност. Тук авторът акцентира върху практическите стъпки, предприети под ръководството на Каляшки, за укрепване съюзът между работниците и селяните, за съвместна работа със социалдемократи, радикали, земеделци и безпартийни по изграждане комитети на народния фронт. Затова той тръгва като апостол в обиколки по места, не само защото вниква в новия курс на партията от Петия пленум – януари 1935 г., на който е стенограф, но и защото такива са личните му убеждения, изстрадани от живота.

След  предателствата и провала на конференцията от 21 март 1936 г., авторът изтъква достойното държание на Каляшки в дните на арест и особено пред съда. В приложението към края на книгата са дадени думите му в съдебния процес по Жиленската конспирация и блестящата му защитна пледоария от август 1936 г., пример за комунистическа зрелост и ораторско майсторство, дълго коментирана от населението.

В следващите страници авторът проследява времето прекарано от Каляшки в Кюстендилския, Софийския, Сливенския и Плевенския затвор. Това е време на усилено четене и самообразование. Много точно в книгата се подчертава, че за Каляшки затворът се превръща в нов университет по политическо поведение, системно изучаване на марксистката теория, общокултурно израстване и усъвършенстване на езиковата подготовка. И тук той планира и използва времето си най-пълноценно. Ръководи курсове, учи другарите си, спори с левосектантите. Сам си дава сметка за грешките в политическата борба. Със своите способности и знания той оказва силно въздействие върху идейното израстване на много политзатворници, някои от  които по-късно се изявяват като водачи на антифашистката съпротива. Спомените на другарите-затворници, които привежда авторът, показват с какво уважение и обич се ползва Каляшки в тези тежки условия, заради неговата сърдечност, голяма човещина и безкористност към другарите си.

По забележителен начин авторът проследява поредната голяма промяна в живота на Каляшки след излизането от затвора през април 1941 г. За него е повече от ясно- враг № 1 от този момент е хитлеристка Германия, той не вярва на никакви пактове. Пътят на професионалния революционер минава  в нова фаза – отначало като инструктор на Софийския окръжен, а след това и на Централния комитет на партията за Кюстендилска, Радомирска, Дупнишка и Пернишка околии. Започнала е борбата, в която няма компромиси, няма пощада, няма ден без геройство.

Авторът проследява дейността на Каляшки насочена към оказване помощ на партийните ръководства в този обширен регион, разясняване курса на партията по подготовка на въоръжената борба, неуморните му обиколки за активизиране на партийните и ремсови организации, дейността по изграждане на първите организации на Отечествения фронт, срещите с нелегални дейци, трудностите по осигуряване на нелегални квартири и доставка на оръжие. Той трябва да бъде навсякъде, да ободри другарите,  да окуражи с усмивката си, да постави авторитетно належащите задачи, да вдъхнови с безстрашието си, с присъствието си.

Подобаващо място авторът отделя на конкретната  организаторска работа на Каляшки  по възстановяване дейността на Околийските комитети на БРП и РМС след претърпения удар през пролетта на 1942 г. в Кюстендилско и Дупнишко. До края на годината, наред с другата напрегната организаторска работа, той  пише три брошури – „Как да се спасим“, „Някои лъжи на германските кречатала  у нас“, „Какво иска Отечественият фронт“. Срещата с Кирил Велинов бележи началните стъпки по осмисляне на план за създаване на местна въоръжена група, която постепенно да прерасне в партизански отряд. Сформирането на новият околийски комитет на партията през септември 1942 г. е началото на  установяването на много добър личен контакт между Каляшки и Стоян Лудев, които скоро ще се превърне в негов верен следовник и реализатор на общите замисли. След крилатата вест за победата при Сталинград  Каляшки ликува пред другарите си: „Идва свободата, виждам я с очите си !“

Но както често се получава, скоро на мястото на възторга идва покрусата от подлото убийство на този изключителен човек и изявен деец на партията, от загубата на една неординарна личност и рядък ум. Фашистките палачи убиват физически Каляшки, но са безсилни да унищожат делото, за което той се бори и загина. На мястото му идват нови борци, които поемат знамето на съпротивата. И занапред той ще присъства в народната памет като силна и волева личност, изваяна от ярки индивидуални черти, сплотила по онова време ядрото на партията в Кюстендилска околия. Затова авторът в обобщението си подчертава , че Каляшки остава изключително светъл образ сред безбройните герои на работническото движение и съпротивата, пример с човешките си качества, които винаги ще продължава да буди нашето преклонение и възхищение.

Писането на книга е сериозна работа, словесно занимание, с което Гале Христов се е справил великолепно, доставяйки на себе си и нас емоционално  удоволствие. Творческите попадения на автора в новата книга са много. Всеки сам ще се убеди. Силна документална стойност имат редовете написани от ръката на Каляшки, документалното  наследство, писмата от затвора, поместените спомени на другарите, които потвърждават и допълват неговия цялостния образ. Читателите имат възможност да се запознаят с неговите схващания,  да се докоснат до разсъжденията му за това кое е важното в живота, да се насладят на свободата в мисленето и изказа му, в способността му безпогрешно да оценява задачите на момента. С цялата си фактологически наситеност тази книга вече е незаобиколима.

Четейки написаното от Гале Христов не ме напуска мисълта от къде иде тази упоритост, тази прецизност в проучването. Обяснявам си го с това, че книгата е посветена на загиналите антифашисти от Кюстендилския край и че както признава сам авторът, за него Димитър Каляшки е идеал за революционер и човек.

Когато затворим книгата ще продължаваме да вярваме още по-силно в нашия идеал, ще продължаваме да преживяваме събитията от недалечното минало, да съизмерваме собствените си позиции и постъпки с мислите и действията на самия Димитър  Каляшки. След този прочит идеалът остава все така светъл, все така блестящ, все така ярък, все така можещ  да променя действителността. Но за осъществяването му е нужна работа, много работа, смелост, революционна решителност, себеотдаване, безупречен морал и висока нравственост – все черти от образа на неповторимия Димитър Каляшки.

Пожелавам на Гале Христов да намери стойностни читатели, които ще се зарадват на новата книга и ще я оценят.

Благодарим ти още веднъж  другарю Христов ! Бъди жив и здрав !

На добър час на новата книга !

 

 

21 ноември 2017 г.                                         Николай  Ковачев

 

 

 

 

 

 

събота, 18 ноември 2017 г.

Китай реши да адаптира марксизма към капитализма - Виктория Никифорова

 

 

 

В речи, посвященной 95-летию КПК, Си Цзиньпин призвал китайских коммунистов не отрекаться от марксизма, приспособив его к новым реалиям. А реалии таковы, что мощная экономика КНР и огромный китайский народ страдают сейчас от вроде бы капиталистических проблем – неравенства и коррупции. Вернет ли это Китай к доктринам Мао?

 

Празднования по случаю 95-летия китайской компартии продолжались на протяжении целой недели. В программе были и концерты революционных песен, и торжественные церемонии в честь дочери Мао Цзэдуна, и целая серия забавных роликов, впоследствии выложенных на YouTube. В одном из них китайские рэперы на хорошем английском языке рассказывают об истории Китая, о его насущных проблемах и об отношениях с Тайванем, в другом предлагается пошаговая инструкция по вступлению в КПК.

Речь председателя ЦК КПК Си Цзиньпина стала завершающим аккордом – и, разумеется, важнейшим из всех. За ее обтекаемыми и порой загадочными формулировками скрывались планы на будущее КНР, а за эффектными фразами проглядывала нешуточная тревога китайского руководства, столкнувшегося в последние годы с новыми для себя проблемами.

Разные СМИ цитируют разные фразы из выступления товарища Си, и дело выглядит так, будто председатель КПК все время себе противоречит. С одной стороны, он призывает товарищей по партии приспосабливать марксизм к новым реалиям китайской жизни, то есть к капиталистической по факту экономике. С другой, напоминает, что если марксизм перестанет быть фундаментальным принципом, то «партия потеряет свой дух и свою цель» и в конце концов «канет в историю».

 

Китайцам не привыкать к таким логическим кульбитам. С начала 1980-х КПК пыталась как-то уложить рыночную экономику, к которой реально шла страна, в прокрустово ложе священной марксистской теории. Трамплином для философской мысли стала фраза Мао Цзэдуна о том, что Китай вступил лишь в «начальную стадию социализма». Те руководители компартии, которые в 1980-е попытались вписать страну в глобальный рынок, сделали из этого тезиса вывод о том, что до настоящего социализма Китай еще не дорос. Они же уловили стремление рядовых китайцев жить лучше и не без элегантности оформили это в своей теории. Предполагалось, что сначала Китай должен покончить с нищетой и добиться приемлемого уровня жизни, а уж потом можно будет помаленьку осуществлять пресловутое «от каждого по способностям, каждому по потребностям». На достижение реального социализма отводилось от 70 до 100 лет (да, китайцы мыслят длительными временными категориями), а до тех пор народу предлагалось строить хорошую жизнь сугубо капиталистическими методами. Как сформулировал главный пропагандист рыночной экономики Дэн Сяопин, «социализм означает конец бедности, нищета – это не социализм и тем более не коммунизм».

Так родилась идея «китайского социализма». Она ни словом не упоминала классовую борьбу или прибавочную стоимость, зато включала в себя такие странные оксюмороны, как «социалистический рынок». Но вся эта парадоксальная риторика нимало не смущала народные массы. Они увидели за ней возможность хорошо жить, сладко есть и стремительно богатеть.

И партия не подвела. Под ее чутким руководством с 1949 по 2001 год ВВП Китая вырос в 56 раз. Страна стала второй, а по некоторым показателям – первой экономикой мира. За последнее десятилетие доход на душу населения в городах рос на 13% в год. На сегодняшний день Китай один из мировых лидеров по проценту собственников жилья среди населения (примерно 90% китайцев имеют в собственности дом или квартиру, а около 20% городских семей владеют более чем одним объектом недвижимости). Ради этой возможности разбогатеть граждане КНР десятилетиями закрывали глаза на то, что их руководители богатели опережающими темпами, а коммунистическая партия стала не штабом аскетичных комиссаров в пыльных шлемах, но парадизом богатых чиновников.

 

Еще 15 лет назад верный продолжатель дела Дэн Сяопина Цзян Цзэминь попросил, чтобы партия начала «представлять требования развития передовых производительных сил Китая». Эта вежливая формулировка означала, что в коммунистическую партию приглашались успешные бизнесмены и предприниматели. На самом деле они давно туда рвались, поняв, что это кратчайший ход к связям и госзаказам. В 2004 году в КПК вступил самый богатый китаец мира Лян Вэнгэнь, обладатель состояния минимум в 10 млрд долларов.

Все бы шло так и дальше, дисциплинированные китайцы закрывали бы глаза на раскол между партийной риторикой и реальностью, однако экономику КНР ждали новые испытания. Рост ВВП замедлился. Юань был девальвирован. В январе все телеэкраны обошли кадры с растерянными китайцами, в ужасе наблюдающими за обвалами биржевых курсов. Дело в том, что стремительно богатеющее и традиционно азартное население Китая полюбило играть на бирже, как на бегах. После нескольких лет непрерывного роста внезапным открытием стало то, что акции могут в считаные дни обвалиться в цене почти до нуля. В то же время стремительно растущий средний класс увяз в кредитах, а разрыв между бедными и богатыми достиг критических значений. По данным Организации экономического сотрудничества и развития, в 2016 году 10% самых богатых граждан КНР получали в 9,6 раз больше доходов, чем 10% самых бедных, и этот разрыв только растет. На сегодняшний день в Китае проживает больше 2,4 млн миллионеров. А десятки миллионов их соотечественников пытаются выживать на доллар в день.

В таких обстоятельствах понятно, почему Си Цзиньпин уходит от уже привычных фраз об «обновлении марксистской теории». Сегодня во всем мире востребован нормальный левый марксизм, и Китай тут не исключение. Идеи обогащения показали свою ограниченность, а идеи равенства и братства переживают ренессанс. Однако вернуться к классическому марксизму китайское руководство уже не может. Партийную и буржуазную верхушку, которые практически срослись между собой, до дрожи пугает пресловутый «левый уклон». За левой риторикой традиционного марксизма им мерещатся ужасы экспроприации, массового голода и всех прелестей «культурной революции». Во времена оной отец Си Цзиньпина – один из руководителей КПК – надолго сел в тюрьму, а сам будущий руководитель КНР был сослан в деревню. Это отождествление социализма и «культурной революции» навязывается и простым китайцам. Сегодня любой из них, ностальгирующий по временам Мао, может получить клеймо «хунвейбина», а «левый уклон» стал серьезным политическим обвинением. Именно оно, среди прочих, было предъявлено в 2013 году одному из самых ярких партфункционеров – Бо Силаю, и Бо Силай получил пожизненный срок (официально – за коррупцию).

 

Кстати, о коррупции. Пытаясь пройти по тонкому мостику между правой риторикой и левым уклоном, Си Цзиньпин вернулся к вечной теме борьбы с ней. «Вечной» – это не ирония. Председатель КПК не раз подчеркивал, что борьба со взятками не закончится никогда. Недоброжелатели полагают, что его усилия по чистке партийных рядов от коррупционеров сугубо эгоистичны: он, мол, просто зачищает политическое пространство от представителей других кланов. Однако размах «посадок» свидетельствует о том, что руководство КНР солидарно в понимании того, что именно коррупция вносит наибольший вклад в социальный раскол и становится смертельной угрозой для страны.

Парадоксальным образом самые матерые воры и взяточники находятся в коммунистической партии Китая. По данным научно-исследовательского центра имени Вудро Вильсона, из 88 млн китайских коммунистов за последние три года около 750 тысяч были подвергнуты разным мерам дисциплинарного воздействия. Среди отданных под суд немало высокопоставленных чиновников, чьи процессы широко освещались в прессе. Однако вопрос в том, насколько эта чистка рядов сможет снизить раздражение рядовых китайцев от той вызывающей роскоши, в которой продолжают жить (обычно – на Западе) жены и дети партийных бонз.

На таком фоне особенно заметно, что, если марксистская риторика товарища Си двусмысленна и осторожна, о национальных интересах Китая он говорил совсем иначе. Вежливо, но отчетливо намекал на противостояние Пекина и Вашингтона и констатировал кризис США и Евросоюза. А больше всего присутствующие аплодировали его фразе о том, что Китай «никогда не пожертвует своими коренными интересами, своей безопасностью и своим суверенитетом». Именно эти – отнюдь не коммунистические, а сугубо консервативные и патриотические – пассажи больше всего понравились аудитории. Речь Си Цзиньпина еще раз доказала, что КПК давно потеряла всякую связь с идеями Маркса и Мао, превратившись в обычную буржуазную националистическую партию. Сегодня ей помогает удержаться у власти и сохранить единство страны память китайского народа о колониальном прошлом, понимание того, что социальные потрясения могут разрушить все то, что китайцы с таким трудом выстраивали на протяжении десятилетий. Если это единство целей сохранится, у народа и элиты КНР есть шансы пережить сегодняшний непростой период.

 

 

Източник:  ВЗГЛЯД, 5 юли 2016 г.

 


 

сряда, 15 ноември 2017 г.

Че Гевара – 10 стъпки към Революцията - Теофан Германов

 

 

 

Преди точно 50 години легендарният Команданте бе убит в планините на Боливия

Днес се навършва половин век от подлото убийство на легендарния революционер, комунист и идеалист Ернесто Че Гевара, който за младите, за онеправданите, по цял свят и до днес е непреходен символ на протеста срещу статуквото, на устрема към новото. Безспорна е човешката харизма на Че – физическа красота, ораторски дар, пламенна защита на общочовешки каузи, болезнено чувство за дълг и жертва.

Той вярваше, че не просто една отделна страна, а светът може да се справи с бедността, несправедливостта и олигархията, че равенство между хората и народите, за суверенитет, свободата и социалната държава, не са кауза пердута, а нещо за което не просто да живееш, а и да умреш, ако е нужно!

Каузите и мисията на Че Гевара бяха разстрелвани ежедневно в тези 50 години, но тя не умряха. Разстрелваха ги пропгандно, а в много горещи точки по света – ги потапяха в кръв и мъст. Но те са живи и все по-актуални.

В това се състои чудото, което ни кара да се вдъхновяваме от Че половин век след физическото му убийство!

Те биха били духовни братя

Че е културен идол, идеологическа икона, но той е и бил и жив, обикновен човек, който е признавал грешките си. И все пак, малцина са хората в историята на държавите и народите, в историята на човечеството, чиито път, чиито 10 стъпки към историята, са път на целеустремена вяра в идеала, на неподправена саможертва. Аналог на Ернесто Че Гевара в българската история безусловно бе Апостолът на свободата Васил Левски, чиито живот бе отдаден на Освобождението, и който бе готов ако доживее победата да гради Чистата и свята република, но и да тръгне да освобождава други угнетени и поробени народи. И щеше да го направи! Колкото и да са различни нашите култури и традиции, великите хора си приличат по силата на своите идеи.

Куршумът

Ернесто Че Гевара си отива едва на 39 години, но жизненият му път е път на гражданин не на отделна страна, а на цяла Латинска Америка – десетки народи, принудени от транснационалния капитал да живеят в бананови държави, под диктаторски режими и в условията на въпиюща бедност и безпросветност. Куршумът – това днес е исторически доказано – е куршум на ЦРУ, операцията по ликвидирането на Че е операция на страха, че идеите му могат да „заразят” и други народи, че цяла Южна Америка ще пламне от революция – един от най-ярките страхове на Вашингтон, който днес става реалност. Че Гевара умира като герой, макар че е изоставен, почти сам и тежко болен. Предателската ръка на престъплението, както навсякъде, се намира лесно. Неговата смърт е не финал, а логичен апотеоз на героичния му мъжествен живот.

Дългият път на революционера

Че син на заможно и влиятелно семейство, но бедността и несправедливостта, той усеща най-силно и реално при своите пътувания с мотоциклет като юноша из целия континент. Тях той осъществява с приятели като младежко приключение, но се връща от тях като революционер. Учи медицина, бил е доброволец в лагер-колония за прокажени, отдава се на революцията като емигрант в Мексико, където среща своя политически спътник Фидел Кастро. Прегръщайки кубинската кауза, той тръгва в отначало неравна битка из джунглите на държава, която приема за своя втора родина. Но революционната армия на Фидел е не просто партизанско формирувание, тя е закрилница на обикновените кубински селяни, а в лицето на Че Гевара мнозина от тях за пръв път в живота си виждат истински лекар и просветител, който ги учи да четат и пишат, облекчава болките от трудния им живот.

Здравето и просветата за всеки човек – кауза за държавата

Тъкмо под това впечатление от годините в нелегална борба, днешната кубинска социалистическа държава е извела като свой особен, изключителен приоритет качественото, достъпно, безплатно здравеопазване. И го следва, независимо от трудностите, които преживява. Възгледът за социалната държава като такава, която осигурява медицинска помощ и просвета на световно ниво за своя народ, е прагматичен, но правилен възглед, и народът се отплаща с доверие. Идеите на Че Гевара, реформите, започнали по негова инициатива, са живи в днешна Куба, която е феномен – на ги изостави, въпреки 60 години международно ембарго, наложено от САЩ, въпреки че бе изоставена за дълго от съюзниците си в лицето на перестройчика Михаил Горбачов, въпреки хибридните войни, които Западът води срещу малкия Остров на свободата, натиска и примамките към „прекрасния живот в Маями”. Масовият кубинец вярва в тези идеи и е усетил подобряването на живота си в тези най-важни за човека сфери – здравето и образованието.

От министерския кабинет към сигурната гибел на боеца

Неолибералната пропаганда, консуматорската масова култура, глобализацията, постигнаха своето – днес малцина са готови да рискуват живота си даже за своето Отечество, камо ли за политическа идея, а още по-малко – за щастието и благото на другите. Даже в нашата България едва 25% от младите са готови да отдадат живота си за родината, както сочат социологическите анкети. А политическите идеи, идеали и каузи, бяха осмени и низвергнати като „отживелица”.

Но в историята има и хора като Че Гевара, който след победата на кубинската революция е бил вторият човек в управленската йерархия с огромна лична власт – министър на икономиката и индустрията, президент на Националната банка, официален ръководител на кубинската делегация в ООН, от чиято трибуна произнася историческа реч. Но Че не приема живота на част от една управляваща върхушка, тегли го битката и революцията. При това – с ясното съзнание, че отива на обречена борба, при това – на практика сам. Кой в днешната съвременност би се отказал от мекото министерско кресло заради идеала? Кой би го направил, за да подтиква към революция други народи? Именно затова Че е и символ на уникална чистотата в политиката.

Социализмът е романтика

Че Гевара бе истински, идейно завършен комунист! Самият той го е казвал много преди ръководството на Куба, в което той е бил ключов фактор, да се е определило идеологически.

Има много социализми. С прозвището „социалисти” се кичат даже европейските бюрократи от котилото на Мартин Шулц, станали съучастници в срамни компромиси с десните, с едрия бизнес, с ястребите на глобалната политика. Те са на светлинни години, живеят в друг свят, нямащ допирни точки с този на Ернесто Че Гевара. При всички случай, тениски с техния лик младите никога няма и да помислят да носят. Но е факт, че Гевара имаше и ярък контраст с лицата от управляващите класи в Източна Европа преди 1989-а. С течение на времето осъзнахме, е че в т.нар. номенклатурна прослойка, участваха и много способни, знаещи, творчески и патриотично настроени хора, там бяха и хиляди искрени бойци в битката с фашизма, много идеалисти, но политическият живот в европейските социалистически страни бе бюрократизиран, езикът му стана скучен и абстрактен. Със сигурност личност с харизмата на Че Гевара би дал работещ, успешен път на алтернативата — към социализма с човешко лице, защото социализмът не е толкова политическа технология, а преди всичко е емоция, романтика, вяра. Уви, вместо Че ни се падна…Горби.

Лицето на едно магическо десетилетие

Шестдесетте години на ХХ век са време на надежди за промяна, на отхвърляне на старото. Това десетилетие е магическото време на революциите. В историята има такива периоди на бурно, задъхано развитие, на масово движение за нов живот. Шестдесетте имат много кумири и всички те сякаш отговарят на знаменитата мисъл на Че „Бъдете реалисти, мечтайте за невъзможното”. Сред тези хора е Юрий Гагарин – човекът, проправил път в космоса, показал, че за човешка няма граници. Там са „Бийтълс” – революционерите в музиката, културата и светоусещането, за които творчеството бе кауза, а не шоу. Там е папа Йоан ХХIII, който пръв се провикна, че „бедните, че онеправданите, че комунистите са мои братя”. Сред тях е Джон Кенеди – президентът, който плати с куршум в главата за вярата си във възможността за мирен свят и в гражданските права, както и Мартин Лутър Кинг, чиято мечта бе хората да бъдат равни, независимо от социалния статус и цвета на кожата. Там са милионите протестиращи срещу дребнобуржоазното самодоволство и безсмислените войни млади хора в американските университети, в Париж, в Германия, там са вярващите в социализма с човешко лице, в общочовешките хуманни ценности. След края на вълшебното десетилете се промени много, но и много остана – върна се времето на материализма и измамното спокойствие. Но Че Гевара остава най-яркият му и актуален днес символ – човекът Революция!

Само обединени ще победим

Известна е песента-химн на социалните движения в Латинска Америка „El Pueblo unido, Jamas sera vencido” – «Само обединени ще победим”. Тази песен е живото, музикално въплащение на идеите на Че, които народите и техните правителства в много от държавите на днешна Латинска Америка с 40–50 години закъснение приемат и реализират в практиката. В различни периоди Куба, Венецуела, Бразилия, Аржентина, Еквадор, Боливия, Парагвай, Никарагуа, Уругвай и други страни в региона поеха по пътя на леви правителства, чиито основен приоритет е борбата с бедността и независимостта от корпоративния диктат, отказа от доктрината „Монро”, осъждаща цял континент на ролята на „заден двор” на САЩ. Днешният ден на Латинска Америка роди ново поколение харизматични водачи, отличаващи се от политическият глобален мейнстриим – големият народен трибун Уго Чавес, уругвайският лидер Хосе Мухика, който даже като президент живееше в крайните квартали, движеше се без охрана на стар „Фолксваген костенурка”, като бразилеците Лула Да Силва и Дилма Русеф, като боливийския индианец, станал лице на куража за най-бедните Ево Моралес. Всички те носят нещо от романтизма и борбеността на Че и Фидел, което показва, че държавите не са малки, ако идеите им са големи! Лявото в Латинска Америка не може да бъде спряно и задушено въпреки целенасочените опити за пропагандна, икономическа и идеологическа война, за „цветни” революции и преврати. Това също дължим на паметта на Вечния революционер Че.

Вечно младият

Че не можеше да остарее, не би му отивало, неспокойният му дух броди в днешния свят и вдъхновява левите хора в името на всяка една справедлива идея. Никой не би си го представил като възрастен, улегнал господин, а още по-малко – като част от закостенял политически елит. Тогава не бил себе си. А днес е универсалното знаме на борещите се. Ако живееше в настоящето, щеше да има светли каузи, за които да се бори в изкривения свят, в който 8 милиардери владеят богатства, колкото 3 милиарда население на бедните държави, в които 1% от населението има власт над останалите 99%, в който мизерията и неравенството раждат фанатизъм. В света нищо не се измени в тези 50 години, или ако е – е към по-лошо.

 

Светът се нуждае от теб, Команданте!

 

 

КАРЕ:

 

Той ни учеше:

• Ако аз загубя, това не означава, че не е трябвало тази кауза да победи

• Бъдете реалисти, мечтайте за невъзможното!

• Ако винаги, когато се извършва неправда някъде по света, те обхваща справедлив гняв, сме приятели, а това е най-важното.

• В моменти на голяма опасност, е лесно да бъде даден мощен отговор на моралните стимули, но за да бъде задържан ефекта им, се изисква да бъде изградено ново съзнание, в което ценностите са с нови приоритети.

• По време на революция човек или побеждава, или загива.

• Може да звучи глупаво, но според мен, истинският революционер е воден от силно чувство за любов.

• До вечната победа (Hasta la victoria siempre) в писмо до Фидел Кастро.

• Живях прекрасни дни (He vivido días magníficos) — в писмо до Фидел Кастро

• Че към убиеца си: Зная, че си дошъл да ме убиеш. Стреляй страхливецо, ще убиеш само човек.

• Ние трябва да пренесем битката навсякъде, където е врагът — в неговия дом, в неговите увеселителни центрове: тотална война. Необходимо е да не му дадем нито един момент покой, нито един миг извън или в барикадите: трябва да атакуваме навсякъде където е той и да го накараме да се чувства като звяр, притиснат в ъгъла. Тогава издръжливостта му ще започне да се смалява, но съответно с това ние ще почувстваме как започват да изчезват всякакви признаци на упадък.

 

 

Източник: вестник „Земя“, 9 октомври 2017 г.