Търсене в този блог

четвъртък, 14 юни 2018 г.

Контрареволюцията на „демократичния преход” – проф. Орлин Загоров

 

Що е гражданско общество и има ли условия за него у нас? 

 

 

 

 

Имануел Кант: “Просвещение е изходът на човека от непълнолетието, което той сам си е причинил. Непълнолетие е невъзможността да се ползваш от разсъдъка си без ръководството на някой друг. ... Sapere aude! Имай смелост да си служиш със собствения си разсъдък! – ето това е девизът на Просвещението.

Мързел и малодушие са причините, поради които една толкова голяма част от хората, след като природата отдавна ги е освободила от чуждата опека (naturaliter maiorennes), остават все пак охотно през целия си живот непълнолетни; ето защо е толкова лесно за другите да се самообявят за техни опекуни. Та колко е удобно да си непълнолетен!..”


 

За да се появи гражданско общество в една страна, са необходими определени условия за формиране на признаци на нова цивилизационна парадигма.

Принципите, върху които се изгражда гражданското общество, са дефинирани от науката според законите на обществен консенсус, за социална справедливост и взаимна солидарност по основните права, свободи и отговорности на всеки член, който доброволно се ръководи в своите действия от силата на авторитета, отхвърляйки авторитета на силата като регулатор на обществените отношения.

Крайният резултат от всичко това е способността на дадено общество да обединява частните интереси върху принципите на взаимна отговорност. По този начин то се превръща в промеждутъчен катализатор между семейството и политическите институции в рамките на държавата.

Аспекти на съгласуването

Гражданското общество не отхвърля държавата, а установява система за ограничаване на нейните прерогативи и авторитета на силата. В рамките на държавните организации отношенията между хората са строго формализирани. Държавата функционира върху монистичния принцип. Гражданското общество черпи своята сила от самодосттъчната обществена активност, самоинициатива и отговорност.

В гражданското общество неформалните обединения и неформалните групи съществуват по необходимост и функционират чрез силата на моралния авторитет и споделени общи ценности и правила на взаимодействие и взаимоотношения.

Неформалните групи са приятелски кръгове. Хората в тях са свързани на основата на взаимната доброжелателност.

Гражданското общество е доброволно сдружение на свободни хора, което е способно да съчетава общото и частното, общественото и индивидуалното, общото благо и личните интереси, амбиции и цели. Неговото формиране не е възможно без наличието на национална демокрация като постигната степен на социална устойчивост и духовно-идеологическа  сплотеност. Оттук произтича заключението, че при наличие на десетки малки и големи политически партии, стотици неправителствени организации, всяка от които се стреми към самоизолация и самообособеност без желание да се включи в общ обединителен процес.

Същественото превъзходство на гражданското общество пред останалите форми на социален живот се състои в това, че ако традиционното общество обезличава индивидуалното, абсолютизирайки общностното начало, а потребителското общество издига в култ преуспяващия индивид с необуздан примитивен утилитаризъм за сметка на общото благо, то гражданското общество, т. е. реалният социален живот в своята автентичност, заема място между тези крайности. Следователно, основният проблем (а и „ахилесовата пета”) на всички концепции за традиционното и модерното общество е неразбирането на връзката, взаимната зависимост между реда и хаоса, на общото и индивидуалното, общностното и личното.

Тук същността на проблема не е във взаимното отричане и противопоставяне на държавата и гражданското общество, а в съчетаването на тяхното функциониране и ефективното им взаимодействие в определени рамки и по определен кръг проблеми, компетенции и прерогативи.

Гражданското общество е несъвместимо с произвола, в който действа принципът „борба на всички срещу всички”. То е самоуправляващо се общество на свободни и равноправни субекти на властта. Оттук се налага изводът, че държавната (политическата) власт и гражданското общество са двата полюса, между които лъкатуши пътят към хармонично съгласуване на личното и общественото благо (интереси, ценности) – в полза на всеки поотделно и на всички заедно.

Единство в многообразието

Юридическата основа на гражданското общество е общественият договор.

Основните негови принципи са солидарността, сътрудничеството, доброволно взаимодействие, и в същото време независимостта на членовете. Благодарение на тях се постига и постоянно укрепва духовното единство и социалната стабилност на обществото.

Гражданското общество представлява мрежа от различни неправителствени институции, достатъчно силни в своето единство, за да бъдат противотежест на държавата, без да й пречат да бъде гарант за сигурността на живота, честта и имота и на гражданите.

Това означава равнопоставеност на формите на собствеността, ограничаване на политическия централизъм.

В условята на гражданското общество се постига и идеологическият плурализъм. Той намира израз във формулата, че „истината не е ничий монопол”, че социалното сътрудничество, лоялността и солидарността предполагат единство на многообразието, което не пречи на обществения консенсус.

Гражданското общество предполага

израстването на „модулния човек” – способен да се впише в ефективни сдружения и институции.

Това разкрива една от същностните характеристики на гражданското общество, изразяваща се в създаване на връзки, които са ефективни, гъвкави, продуктивни, поддържащи  творческата самоинициатива на обществото.

В успешното функциониране на гражданското общество важна роля играе връзката между свободата и гражданските добродетели, между правната култура и държавното управление, между морала и политиката.

Известно е, че чувството  за общност, за свободно и равнопоставено гражданство и за стабилна съвкупност от ценности с общочовешко значение е неотменна необходимост за нормалното функционирне на гржданското общество. Гражданското общество обхваща съвкупността от икономическите, социалните и духовните отношения. Извън тях остават само политическите отношения, свързани с осъществяване на държавната власт чрез механизмите на публичната власт.

Гражданското общество може да се определи като автономна, свободна и самоуправляваща се организация, чиито членове доброволно се ръководят от общи интереси и принципи като необходимо условие за постигане на трайни цели и поемат своята част от отговорността за общото благо.

Принципи на националното единение

Гражданското общество не познава и не признава никакви привилегии. По смисъла на неговите закони привилегията е престъпление. Гражданското общество не допуска злоупотреба с власт. Злоупотребата е доказателство за политическа и нравствена инфантилност (недоразвитост), сигнал за незабавно лишаване на неговите автори от всякакви управленски (ръководни, служебни) правомощия. Така става възможно постепенно да се преодолява дълбоката пропаст между богатството и бедността, корупцията и алчността на управляващите за повече власт като начин на грабеж, коварство и самочувствие на безнаказаност.

В гражданското общество националното единение е изградено върху равенството на всички и вишегласието на законите. Националното единение в този смисъл не се интересува от това кой в каква културно-битова или религиозна среда се е родил. Важното е, че той и неговите родители и деца са приели да бъдат равностойни членове на едно доброволно и свободно сдружение, което по смисъла на Великата френска революция означава нация, а принадлежността към това сдружение се обозначава с термина духовна идентичност.

В гражданското общество националният консенсус произтича не от решения, приемани от вишестоящи органи, а от общността на ценностите, от равенството пред законите, които изразяват вишегласието на обществената воля.

В гражданското общество вероизповеданието  и атеизмът са въпрос на лично убеждение, сфера на свободата на съвестта. Властта на единението и законите на справедливостта, пред които хората са еднакво равни и еднакво отговорни, произтичат от общото гражданско битие. Връзките на гражданина с държавата са основание за колективна автономност, равноправно участие в нейния живот, който е огледалният образ на неговата собствена автономност. Докато поданикът е свързан с държавата само чрез подчинеността, зависимостта и задълженията без гаранции за права и свободи, то гражданин значи взаимна отговорност на личността и държавата.

Докато ни ръководи психологията, че има някой, който трябва да ни казва как да постъпим и така да ни „освободи” от отговорност, не може да се говори за гражданско общество. В своята преобладаваща част хората искат свобода, но се плашат от нея. Тази психология ражда философията на тоталитаризма, който е най-добрата почва за чиновническо високомерие, за безусловната му власт над волята, душите, съвестта и мисълта на хората. Това е първоизточникът на политическата конфронтация.

Гражданското общество не е неограничено поприще на озверения индивидуализъм, не е власт на всепозволеността и безнаказаността на преуспяващата алчност. То е свободно сдружение на независими индивиди (личности) с благородни и хуманистични мотиви на своите мисли, намерения и действия.

Днес все по-упорито се говори за създаване на

международно гражданско общество.

И тук принципът е прехвърляне на ударението от държавата към народите. Международната система, създадена върху основата на Хартата на ООН изисква глобално обновление. Това се налага от необходимостта народите да се ръководят от общи ценности, чието ядро са хуманизмът, мирът и сигурността. В крайна сметка нито една организация няма да може да функционира и никакъв закон не ще бъде спазван, ако не са основани върху чувство за обща отговорност както пред сегашните, така и пред бъдещите поколения.

Развитието на световното гражданско общество е част от еволюцията на усилията на човека да организира живота върху Планетата по нов начин. За тази цел трябва да се промени моделът на развитие, който задълбочава социалната несправедливост, създавайки все по-дълбока пропаст между богатството и бедността.

Там, където изобилието на едно малцинство поражда мизерия за огромното мнозинство от населението, не може да се говори за гражданско общество. У нас вече три десетилетия несправедливостта, корупцията и организираната престъпност се задълбочават и все по-осезателно лишават мнозинството от населението от възможността да се противопостави на неолибералната политическа философия и основаната на нея пазарна икономика.

Същевременно новото световно управление не може да бъде свят, в който няма ред, общовалидни правила. Целта е управлението на световните дела да отговаря на интересите на всички хора в едно устойчиво бъдеще, в което ръководното начало ще бъдат универсалните човешки ценности, произтичащи от формулата за категоричния императив, обоснована от немския философ Имануел Кант. Тя гласи: „Постъпвай така, че максимата на твоята воля да може винаги да важи същевременно като принцип на едно всеобщо законодателство”. Според Кант в основата на категорическия императив лежи „висшата абслютна цел” и „абсолютната ценност”, каквато е човекът. Той по своята природа е надарен с ум, разсъдък, свободна воля и съвест.

Славянската духовност - изразител на културната идентичност на нацията

Днес човечеството е изправено пред важен избор. Този избор е свързан с изискванията на нова ера на сигурност, изградена върху логиката на закона за колективното благоразумие и общата отговорност. Това изисква привързаност и приобщеност към ценностите с общочовешко значение.

Световното управление, което някога се смяташе за свързано с междуправителствените отношения, днес обхваща не само правителствата и междуправителствените институции, но и неправителствените организации, широките граждански движения и сдружения, академичната общност и средствата за масова информация.

Във връзка с третирания тук проблем една обществена тенденция заслужава специално внимание. Нерядко здравомислещи интелектуалци поставят въпроса за възвръщане на редица добродетели и духовни практики сред българите, силно изявени по време на духовното ни възраждане през 18-19 век и десетилетия след това. Вътрешната сплотеност, постигната чрез всеобщия ентусиазъм, породен от жаждата за свобода и независимост, както и от общонационалната мобилизация за приобщаване към семейството на свободните и цивилизовани народи в Европа и славянския свят, с времето се превръщат в основополагащи устои на устойчиво гражданско общество.

Тази тенденция получава силен тласък след Втората световна война, когато България тръгва по нов път на развитие. Именно през този период сме свидетели на превръщането на славянската духовност в устойчива характеристика на културната идентичност на нацията.

В условията на общежитие, основано на кооперативния начин на обществена реализация, индивидът започва да се чувства потопен в стихията на всеобщия ентусиазъм да се живее за общото благо. Този доброволен колективизъм е и в основата на общинното начало във всекидневните общи грижи за изграждане на хуманистично и справедливо общество.

Като историческа реалност общината е универсална форма на социален живот. Тя е доброволна асоциация на свободни по дух хора, живеещи с общи цели за бъдещето, общи интереси и солидарност. При тези условия човечността, милосърдието, благородството на духа, толерантността към различието и преклонението пред героизма в името на общото благо все повече се превръщат в отличителни черти на всекидневието, обявени за характерни особености на гражданското общество.

Някои представители на творческата интелигенция смятат, че една от причините на постепенното отслабване на колективистичното чувство у българите се дължи на профанацията на художествения вкус на българската нация, на обезличаващата музикално-песенна инвазия в цялостното духовно пространство, провокираща чудовищна екзалтация на низките страсти, завладявайки средствата за масова информация, концертните зали и домашната среда.

Всъщност изброените по-горе явления са следствие от контрареволюцията, започнала в края на 80-те години, представяна от нейните организатори и идеолози като „демократичен преход”, основан на неолибералната политическа доктрина.

През изминалите тридесет години следите от гражданското общество, чиито основи са изградени цели 45 години след Втората световна война, сериозно са осквернени и на тяхно място световната финансова олигархия и нейните послушни слуги в страната с всички средства се опитват да внедряват

генетично присъщите на капиталистическия начин на живот злокачествени тумори,

разлагащи хуманистичната тъкан на облагородените импулси на разума.

Крайната цел на тази разложителна екзалтация е да се съхрани налаганата с всички средства социална система, която ежедневно възпроизвежда отровните плодове на неолибералната ирационална духовно-идеологическа система. Като нейна алтернатива постепенно се възстановяват основните елементи на гражданското общество с неговите ценности, които не са само „европейски”, а по-скоро-универсални, с общопланетно значение.



 

 

Източник: вестник „Нова зора”, 12 юни 2018 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

понеделник, 11 юни 2018 г.

Митът за Че Гевара надживя спора за идеите му - Къдринка Къдринова

 

Години след онази утрин на 9 октомври 1967 г., когато в боливийското селце Игера бе разстрелян плененият Ернесто Че Гевара, духът на легендарния латиноамерикански революционер продължава да тревожи и феновете му, и враговете му, ликът му продължава да се вее по знамена и тениски на партизани и антиглобалисти, личността му продължава да омагьосва с чара си интелектуалци и холивудски звезди. "Най-съвършената личност на нашето време" го нарече френският философ и идеолог на левия радикализъм Жан-Пол Сартр. В класация на сп. "Тайм" през 2000 г. Че бе посочен за личност на хилядолетието.

Феноменът е факт - годините тушираха ожесточените спорове за идеите му, които през 70-те бяха основният акцент в осмислянето на ролята му в историята, и изтласкаха на преден план моралната стойност на живота му. Оказа се, че и в днешния комерсиализиран свят все още е жива нуждата от герой, способен да се отрече от постове и облаги и да се пожертва в името на идеали като свобода, братство, равенство.Наред с това самият житейски път на Че е толкова пленителен с приключенския си сюжет за всяка по-будна натура, че пали със стремеж към подражание душите на вече няколко поколения младежи къде ли не по света.

---------------------

Роден на 14 юни 1928 г. в аржентинско семейство от средната класа с испано-ирландски корени, Ернесто още в ранното си детство заболява от астма. Момчето обаче е амбицирано за пълноценен и активен живот. Като студент по медицина предприема първото си голямо пътешествие из Латинска Америка заедно със своя приятел Алберто Гранадос - лекар, специализиран по лечението на проказата. Двамата тръгват от Буенос Айрес с мотоциклети и обикалят места за настаняване на прокажени в Чили, Перу, Колумбия, Венецуела. Гранадос остава във Венецуела, а Ернесто се връща да довърши следването си, като обещава да се върне при приятеля си и да работят заедно за изкореняване на проказата.

Социалната проказа в Латинска Америка - нищетата, безправието, диктатът на властите, обаче явно повече са развълнували младия Гевара. И когато през 1953 г., вече с лекарска диплома в джоба, той отново напуска Аржентина, уж за да иде при Гранадос, първо се отбива в разтресената от антидиктаторска революция Боливия. Промените го разочароват, защото така и не подобряват живота на бедняците. Надеждата да се включи в нещо по-радикално го отвежда в Гватемала, където на власт е демократичното правителство на Хакобо Арбенс, дръзнало да национализира американската "Юнайтед Фрут къмпани".

Там Гевара попада в самия кипеж на събитията, запознава се с други млади латиноамерикански леворадикални идеалисти. Сред тях е и


перуанската марксистка Илда Гадеа,


която става негова жена. След подкрепения от САЩ преврат срещу Арбенс Ернесто и Илда се прехвърлят в Мексико, където се ражда дъщеря им Илдита.

Гевара не се отдава на семейна идилия, а отново търси буреносни приятелства. И попада в компанията на кубински емигранти, които начело с братята Фидел и Раул Кастро подготвят нелегален десант на родния си остров, управляван от диктатора Фулхенсио Батиста. Ернесто веднага се включва в експедицията. На 25 декември 1956 г. претъпканата от 80 въоръжени млади мъже яхта "Гранма" потегля към Куба.

Лошото време обърква плановете на бунтовниците и още при акостирането си те попадат в засада. Първият бой в Алегрия де Пио е съсипващ, повечето бойци от отряда са убити, но Гевара, включен в групата като доктор, се измъква.

Три години по-късно - на 1 януари 1959 г., Батиста бяга в САЩ и оглавяваните от Фидел Кастро "барбудос" (брадатите) влизат триумфално в Хавана. Пътят към столицата е открит след брилянтна операция по превземането на стратегическия град Санта Клара, ръководена от команданте Ернесто Че Гевара. Добавката "Че" към името му идва именно по време на партизанската война в Куба. Другарите му я прикачват заради това паразитно междуметие, характерно за речта на аржентинците.

След победата на революцията Че се хвърля с присъщото си усърдие да укрепва новата власт. Правят го последователно министър на икономиката, на финансите, на планирането. За него обаче най-важното е изграждането на нов тип човек с нов тип морал, в който материалното се отрича от служене на общия идеал. Отказва и всякакви привилегии за семейството си. Междувременно Че вече се е разделил с Илда и е създал семейство с кубинката Алейда Марч, участвала също в щурма на Санта Клара. От нея той има 4 деца - Камило, Алейда, Селия, Ернесто. Илдита - дъщерята от брака с Илда Гадеа, също живее с тях в Куба.

През 1965 г. Че внезапно изчезва от Куба - бившият аржентински лекар и кубински министър е предпочел да зареже постове и облаги и


да тръгне да освобождава други народи.


Пътят му го отвежда първо в Конго, където се опитва да брани делото на убития след финансиран от ЦРУ заговор демократичен президент Патрис Лумумба. През 1966 г. пък се прехвърля в Боливия.

Индианската страна в сърцето на Латинска Америка е избрана от Гевара като база за партизански лагер, от който разчита да подпали огъня на бунта в родната си Аржентина. Идеята му е революцията да е верижна - като "много Виетнами".

В Боливия вярна съратничка му е аржентино-германката Тамара Бунке - известна също като партизанката Таня, която се внедрява в боливийския елит и събира за него ценна информация. Има много слухове и за по-емоционална връзка между двамата.

В боливийската епопея на Че има много драматизъм и много спорни обрати - включително спорове с местната компартия, която силно ревнува, че й се изземва инициативата за революция. Има и неясноти около конкретните причини, довели до разгрома на партизаните. В крайна сметка Гевара плаща за всичко с живота си. Ранен е в битка край Игера и е пленен. На последния си разпит се държи с достойнство, а когато мигове преди да го разстрелят го питат за какво мисли, отговорът е:


"Мисля за безсмъртието на революцията."


След убийството му неговите ръце са отрязани и спиртосани, за да бъде доказано по отпечатъците, че е убит именно той. Тялото е заровено в неизвестно място.

Година по-късно разкаялият се бивш вътрешен министър на Боливия Хосе Аргедас бяга в Хавана и взима със себе си стъкленицата с ръцете и дневника на Че, писан в боливийската джунгла. А 30 години след разстрела в Игера е открито и точното място, където са заровени Че и съратниците му. Останките са пренесени в Куба и тържествено положени в пантеон в Санта Клара.

През всичките тези години участниците в екзекуцията на Че измираха или бяха убивани един по един от неизвестни отмъстители.

Най-голямата дъщерия на Гевара - Илдита, почина от рак в Куба. Останалите му деца редовно участват в честванията на баща си, издигнат в истински култ на Острова на свободата. Две от тях - Камило и Алейда, бяха почетни гости на ХIV световен младежки фестивал в Хавана през 1997 г.

Че стана мит за леворадикалните движения от 70-те и 80-те години, а през 90-те - на антиглобалистите.

Пълният му с ефектни обрати живот сериозно изкушава и кинаджиите. Напоследък в Холивуд стана особено модно да се планират биографични филми за енигматичния команданте. Антонио Бандерас от години се спряга като възможен изпълнител на неговата роля. Режисьорът Стивън Содърбърг обаче предпочете носителя на "Оскар" - пуерториканеца Бенисио дел Торо, за своята все още неосъществена продукция за Че. Робърт Редфорд пък ще продуцира филм за младежките години на революционера под условното име "Дневници на мотоциклетиста".

Митът за Че явно надживява спора за идеите му и се превръща в емблема на един свят, който търси еталон за нравственост.

 

 

 

Източник: вестник „Сега” , 12 октомври 2002 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

Син и герой на Америка – Никола Инджов

 

 

Предговор към книгата „Мисля за безсмъртието на революцията”, Партиздат, София, 1981 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

Прощалното писмо на Че Гевара до Фидел Кастро

 

 

   

         Фидел,

Спомням си в този час за много неща – как се запознахме в къщата на Мария-Антония, как ми предложи да дойда, спомням си цялото напрежение на подготовката. Един ден ни попитаха там на кого трябва да съобщят, ако загинем, и реалната възможност на този факт стресна всички. След това разбрахме, че това е така, че в една революция, ако тя е истинска, или се побеждава, или се умира. Много другари паднаха по пътя към победата.
Днес всичко има един не толкова драматичен тон, защото сме no-зрели, но фактът се повтаря. Чувствам, че съм изпълнил една част от моя дълг, който ме свързва с кубинската революция на нейна територия, и се прощавам с тебе, с другарите, с твоя народ, който вече е мой.
Подавам си официално оставката от моите постове в ръководството на партията, от поста ми на министър, от чина ми на команданте, от моето кубинско гражданство. Официално мене вече нищо не ме свързва с Куба освен връзки от друго качество, които не могат да се елиминират като званията.
Премисляйки живота си, вярвам, че съм работил с достатъчно честност и всеотдайност за укрепване на революционната победа. Моята единствена сериозна грешка е, че не повярвах още повече в тебе от първия миг в Сиера Маестра и че не разбрах веднага твоите качества на водач и революционер.
Преживях великолепни дни и до твоето рамо почувствах гордостта да принадлежа на нашия народ в осветените и тъжни дни на Карибската криза. Рядко някой държавник е блестял тъй високо, както през онези дни. Гордея се също така, че съм те следвал без колебания, изцяло приобщен към твоя начин на мислене, виждане и преценка на опасностите и принципите.
Други земи на света изискват моите скромни усилия. Аз мога да направя това, което на тебе не се разрешава заради твоята отговорност към Куба, и дойде часът да се разделим.
Нека да се знае, че правя това с радост и болка. Тук оставям най-чистото от моите надежди на строител и най-скъпите ми хора... и оставям един народ, който ме прие като син. Това сковава част от моя дух. По новите полета на сражението ще нося вярата, която ти ми вдъхна, революционния дух на моя народ, чувството, че изпълнявам най-съкровения дълг: да се боря против империализма, където и да е. Това укрепва и стократно лекува всякакво самохвалство.
Заявявам още веднъж, че освобождавам Куба от всякаква отговорност с изключение на вдъхновилия ме неин пример. И ако последният ми час дойде под други небеса, моята последна мисъл ще бъде за този народ и специално за тебе. Благодаря ти за уроците и за твоя пример, на който ще се старая да бъда верен докрай. Винаги съм приемал външната политика на нашата партия и продължавам да я приемам. Където и да се случи, ще чувствам отговорността да бъда кубински революционер и като такъв ще действам. Не оставям на моите деца и на жена ми никакво имущество и не съжалявам, дори се радвам, че е така. Не моля нищо за тях, тъй като държавата ще им осигури живота и учението.
Много неща още имам да кажа на тебе и на нашия народ, но не е нужно, думите не могат да изразят това, което бих искал, и няма смисъл да хабим хартията.
Завинаги до победата!

Родина или смърт!
Прегръщам те с революционна жар
ЧЕ

 

Написано на 1 април 1965 г.

 

 

 

 

 

 

 

Мисля за безсмъртието на революцията

 

50 години от зверското убийство на ЧЕ

 

 9 октомври 1967 г., Боливия, градчето Вайегранде - на тази дата, точно преди 50 години, светът научава за варварското убийство на легендарния лекар революционер, д-р Ернесто Че Гевара, известен в целия свят като ЧЕ. Вече половин век неговият мъжествен лик с черната барета и червената звезда на нея, направена от Алберто Корда, ни съзерцава от стотици хиляди плакати, червени знамена и фланелки, носени на многолюдните социални протести навсякъде по света. Неговите смели изказвания днес се цитират в официалните речи на новото поколение латиноамерикански политически лидери, а портретът му присъства в правителствените им кабинети.
Но кой всъщност бе човекът зад безсмъртния команданте, за когото философът Сартр писа: "Че Гевара е част от големите митове на това столетие. Неговият живот е историята на най-съвършения човек на нашата епоха". Защото малко от нашите съвременници могат до такава степен да разклатят общественото съзнание и да оставят след себе си толкова много мистерии и тайни, колкото това е сторил

човекът - символ на ХХ век

Историята на Ернесто Гевара все още е пълна с много загадки. И най-трудното е да се разбере и обясни всичко онова, което е стояло зад мотивите и импулсите на този наистина уникален човек, това как той е събрал идеите, които впоследствие увличат зад себе си цели народи и държави, откъде и как е черпил сили.
Ернесто Гевара де ла Серна е роден на 14 юни 1928 г. в град Росарио, Аржентина, в семейство на заможни аристократи - земевладелци - Ернесто Гевара Линч и Селия де ла Серна. Ярко изразената социална ориентация в своя мироглед Ернесто дължи на семейната среда. На 8 години той е свидетел на нескритата симпатия на своите родители към републиканските сили по време на испанската гражданска война - 1936-1939 г. Чичо му Кордоба участва като интербригадист и журналист в борбата на испанския народ срещу фалангистите.
След средното си образование през 1945 г. Ернесто е приет в Медицинския факултет на университета в Буенос Айрес, но за да бъде финансово независим, работи като фотограф, медицински лаборант, захваща се и с всякакъв физически труд. 
Като студент се увлича по творбите на Сартр, Гарсия Лорка, Пабло Неруда, произведения на аржентински автори социалисти.
Води си дневник и пише поезия, която след смъртта му ще бъде публикувана в многотиражни издания. Още на тази възраст младежът решава за себе си, че основното му призвание ще бъде не личният му живот, а това да служи на хората по примера на отдадени личности, на които той искрено се възхищава. През 1952 г. заедно с неговия приятел доктор по биохимия Алберто Гранадо посещава Чили, Перу, Венецуела и Колумбия, за да проучи работата на лечебници за болни от проказа.
През 1953 г. Гевара получава диплома за хирург и специалист по дерматология. И вместо да се отправи на служба в армията, отпътува за Боливия, където по това време на власт идва Националистическата партия на революционното движение. В страната стават наистина глобални неща: национализация на мините, аграрна реформа, привличане на работници и селяните в управлението на страната... Ернесто Гевара работи упорито, среща се с различни хора, пътува, включително до свещените места на индианците, внимателно изучавайки тяхната култура.
Посещава Гватемала, Панама, Коста Рика, среща се и влиза в дискусии с революционни лидери от различни страни. През същата година се запознава с революционерката Илда Гадеа Акоста, за която по-късно се жени и има една дъщеря. Продължава да практикува медицина и да води активен живот, като се среща с много прогресивно мислещи хора. Един от тях по-късно ще нарече Гевара "континентален революционер, който мисли не толкова за Аржентина, колкото за Латинска Америка като цяло"...
В Мексико в края на 1954 г. Ернесто Гевара се запознава с група левопатриотични кубински емигранти, участници в щурма на казармата Монкада в Куба през 1953 г. Това е първият опит за революция срещу диктатора Фулгенцио Батиста, чийто кървав режим властва в страната цели две десетилетия. Кубинските емигранти са от "Движението 26 юли" и техен ръководител е младият адвокат Фидел Кастро.

 Съдбовната среща на Ернесто Гевара и Фидел Кастро

се състои в средата на юли 1955 г. Среща, която ще го отведе на Острова на свободата, Куба. Още тогава Фидел Кастро отбелязва голямата революционна зрялост и смелост на идеите на Че Гевара. Тази среща за Че остава паметна. В дневника си той пише" Фидел е интелигентен млад мъж, уверен в себе си и изключително смел. Той ще направи революция. Между нас има пълен синхрон. Само заради човек като него бих се раздавал всецяло". Младият лекар осъзнава, че може да се отдаде на кубинската революция. През април 1956 г. подготовката на "Движението 26 юли" за въоръжена борба навлиза в нова фаза. През нощта на 25 ноември 1956 г. 82-ма въоръжени революционери, ръководени от Фидел Кастро, отплават със стара моторна лодка "Гранма" с капацитет 10 души от мексиканското пристанище Тукспан в открито море с курс Куба. От този момент започва епопеята на кубинската революция и се поставя началото на неумиращата слава на безстрашния команданте Че Гевара. Само след седмица корабът стига до бреговете на Куба и отрядът веднага е подложен на обстрел от военните на Батиста. Повече от половината от членовете на екипажа загиват в битката. Че Гевара по-късно ще напише: "Някъде в гората, сред дългите нощи (със залеза на слънцето започваше нашето бездействие) строяхме смели планове. Мечтаехме за битки, за тежки операции, за победа. Това бяха щастливи часове. Заедно с всички се наслаждавах на първите в живота ми пури, които се научих да пуша, за да прогонвам досадните комари. Оттогава се вля в кръвта ми аромата на кубинския тютюн. И бяхме замаяни, дали от силната "Хавана", или от смелостта на нашите планове един от друг по-отчаяни". В битките Ернесто намира това, което му е липсвало. Открива, че не изпитва страх пред смъртта и че играе решаваща роля в създаването и оцеляването на бунтовническото движение.
Без никакво предупреждение и колебание

Фидел провъзгласява Ернесто за Команданте

 Това е най-високия чин в бунтовническата армия."Във всеки от нас, ще каже Че, дреме скрита мъничко суета. Повишението ме накара да се чувствам най-значимия човек на земята". Оттогава всички наричат Ернесто - Команданте Гевара.
Хората от обкръжението на Че отбелязват неговата голяма любов към четенето, желязната воля и вярност към идеалите, саможертвата и грижата за приятелите.

Революцията на "брадатите"

както наричат бунтовниците от Сиера, е победила. Че е провъзгласен като военен губернатор на крепостта Кабана, близо да Хавана, където се помещават военните съдилища. Там се води процесът срещу палачите на Батиста. Ернесто е само на 30 години, а вече е легендарна личност. Чужденецът, аржентинецът, както го наричат кубинците, скоро получава кубинско гражданство, благодарение на член от конституцията, добавен специално заради него. Става министър в новото революционно правителство на Куба. В това си качество той се среща с видни политици от много други страни: Мао Цзедун, египетския президент Гамал Абдел Насър и др., посещава и Москва. Гевара се превръща в световен символ на съвременния революционер, открито пропагандирайки своето разбиране на марксизма и бичувайки недостатъците на съществуващите социалистически страни.
След развода си с Илда Гадеа Ернесто се жени за кубинката Алейда Марч, от която има четири деца - Алейдита, Камило, Селия и Ернесто.
Той участва в революционните движения в Африка и в Латинска Америка. През 1965 г. напуска Куба завинаги. В прощалното писмо до Фидел Кастро ще напише: "...Веднъж ни попитаха на кого от нашите близки да съобщят в случай на смърт и тогава нас ни порази действително реалната възможност за такъв изход. След това разбрахме, че това наистина е така, че в революцията (ако тя е истинска революция) или побеждават, или загиват... Още веднъж казвам, че снемам от Куба  всякаква отговорност, с изключение на отговорността, свързана с нейния пример...Където и да се намирам, ще чувствам своята отговорност като кубински революционер, и ще действам като такъв..." 
През 1967 г. в Боливия неговият отряд попада под обстрел на специално обучени сили на ЦРУ, където на 8 октомври е ранен в крака и пленен. На следващия ден - 9 октомври, боливийският президент Рене Бариентос издава заповед Гевара да бъде убит. В 13,10 часа Че е разстрелян. Умъртвяването му е мъчително, прострелян е с девет куршума - пет пъти в краката, в дясното рамо и ръката, веднъж в гърдите и накрая в гърлото. Мястото, където е погребан Ернесто Че Гевара остава неизвестено до 1997 г., когато останките му са ексхумирани и пренесени с военни почести във второто му отечество Куба и погребани в мемориала Сиера Маестра. Когато преди разстрела агентът на ЦРУ го пита за какво мисли, Че ще отговори:
"Мисля за безсмъртието на революцията".
Романтичният образ на революционера, лицето му, думите му са съхранени в паметта на народа.Той е легенда и за историята ще остане завинаги младият бунтовник романтик. Той може би е последният от поколението революционери, който е предпочел да рискува всичко и да загине за идеалите си. Команданте Гевара е победил смъртта. Знаел го е в момента, когато е казал на войника, дошъл да го разстреля: "Знам, че си дошъл да ме убиеш. Стреляй страхливецо. Просто ще убиеш един човек."

 

 

Автор: Петрана Сомлева

Източник: вестник ДУМА, 9 октомври 2017 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Социализмът и човекът в Куба

 

Писмо на Ернесто Че Гевара до Карлос Кихано, главен редактор на уругвайското списание „Марча“, публикувано на 12 март 1965 г.

 

Уважаеми приятелю,

Завършвам тези мои бележки по време на пътуването ми из Африка, вдъхновен от желанието да изпълня обещанието си, въпреки че го правя с малко закъснение.

Обичайно е да слушаме от устата на капиталистическите глашатаи, като аргумент в идеологическата борба против социализма, твърдението, че тази социална система или периодът на построяването на социализма (с което сме се заели сега), се характеризира с обезличаването на индивида в името на утвърждаването на държавата. Няма да се старая да оспорвам това твърдение на чисто теоретична основа, а ще се помъча да посоча фактите такива, каквито са в Куба и да добавя коментари от общ характер. Първо ще очертая с едри щрихи историята на нашата революционна борба в периодите преди и след взимането на властта.

Както е известно, точната дата, на която поставихме начало на революционните действия, завършили с победата на 1 януари 1959 г., беше 26 юли 1953 г. В утрото на този ден една група мъже, ръководени от Фидел Кастро, атакува казармата Монкада в провинция Ориенте. Атаката завърши с поражение. Поражението прерасна в катастрофа. Оживелите попаднаха в затвора. След като бяха амнистирани, те възобновиха революционната борба.

По време на този процес, в който имахме само зародиш на социализма, човекът беше главен фактор. В него вярваха като в индивидуалност, като отличаващ се с име и фамилия; от способността му за действие зависеше успехът или провалът на възложената за изпълнение обща задача.

Настъпи етапът на партизанската война. Тя се разви в две различни среди – в средата на народа, който все още представляваше заспала маса, която трябваше да бъде мобилизирана, и в средата на нейния авангард – партизаните като движеща сила на мобилизацията, генератор на революционна съзнателност и боен дух. Именно този авангард беше катализаторът, който създаде субективните условия, необходими за победата. И на този етап, в рамките на процеса на пролетаризация на нашето мислене, в хода на революцията, случваща се в нашите възгледи и обичаи, личността отново беше главен фактор. В актива на всеки един от бойците в Сиера Маестра, който се удостояваше с командирско звание в революционните въоръжени сили, имаше значими постижения. На тяхна основа той получаваше своето звание.

Първият героичен етап

Това беше първата от героичните епохи на революцията, в която хората се съревноваваха за по-висок чин, изискващ най-голяма отговорност и придружен с най-голяма опасност, и когато единствената им награда беше удовлетвореността от съзнанието за изпълнен дълг. Днес в нашата революционна възпитателна работа ние често се връщаме към тази поучителна тема. В поведението на нашите бойци се проявяваха чертите на човека от бъдещето.

И в други моменти от нашата история ние неведнъж срещахме феномена на пълното себеотдаване на революционното дело. По време на Октомврийската криза (ред. – най-острата международна криза по време на Студената война, възникнала в отношенията между СССР и САЩ през октомври 1962 г. във връзка с построяването на съветски установки за изстрелване на балистични ракети в Куба) или в дните на урагана „Флора”  станахме свидетели на изключително мъжество и саможертва, проявени от целия народ. Да се намери формулата, която би позволила да се утвърди този героизъм във всекидневния живот на народа, е една от главните ни идеологически задачи.

През януари 1959 г. беше създадено Революционно правителство с участието на няколко представители на проамериканската буржоазия. Съществуването на Въстаническата армия, като основен фактор на силата, гарантираше характера на властта. Веднага възникнаха сериозни противоречия, които бяха урегулирани на първо време със заемането от Фидел Кастро на министър-председателския пост. Процесът приключи през юли същата година, когато президентът Урутиа подаде оставка под натиска на народните маси.

В историята на Кубинската революция недвусмислено се включи едно ново действащо лице, което оттук-нататък щеше да присъства постоянно: народът. Тази многолика общност не е, както твърдят някои, сбор от еднакви елементи (станали такива под натиска на наложената система), държащи се като послушно стадо. Вярно е, че народът следва без колебание ръководителите, преди всичко – Фидел Кастро. Но степента на завоюваното от него доверие се обяснява именно с това, че той в най-пълна степен изразява надеждите и желанията на народа, искрено борейки се за изпълнение на дадените обещания.

Участието на народа

Народът взе участие в аграрната реформа и вложи огромни усилия за управление на държавните предприятия, премина през героичната епопея при Плая Хирон, закали се в борбата срещу различните банди, въоръжени от ЦРУ, преживя едно от най-острите изпитания на нашето време – Октомврийската криза, и днес продължава работата по строителството на социализма.

Ако се погледне на нещата повърхностно, може да се предположи, че са прави онези, които говорят за личността, подчинена на държавата, когато народът осъществява с безпримерен ентусиазъм и дисциплина целите, поставени от правителството в различните области – икономическа, културна, военна, спортна и други. Инициативите обикновено произлизат от Фидел или от главното командване на Революцията; те се разясняват на народа, който ги възприема като свои собствени. В други случаи подобни инициативи произхождат от обобщения от партията и правителството местен опит.

Но понякога държавата допуска грешки. Когато стане такава грешка, се забелязва спадане на колективния ентусиазъм поради количествено намаляване на елементите, които го формират. В такива случаи работата се спъва и редуцира до незначителни размери, и тогава настъпва моментът на необходимост от изправяне на линията. Така се получи през март 1962 г. във връзка със сектантската политика, наложена на партията от Анибал Ескаланте.

Очевидно, механичните лостове не са достатъчни, за да може да се гарантира последователното взимане на разумни решения и показват липсата на една по-структурирана връзка с масите. Длъжни сме да укрепим тази връзка в близките години. Но засега, в условията, когато инициативите произхождат от висшите правителствени кръгове, ние използваме почти интуитивния метод да намираме верния път чрез съобразяване с реакциите на народа по поставените проблеми.

Истински майстор в това е Фидел. Неговата изключителна способност да усеща народните настроения, да се слее с тях, може да се оцени само като се види на практика. По време на големите народни манифестации се наблюдава един особен диалог между два диапазона, при които звукът на единия предизвиква отговор от другия. Реакциите на Фидел и народа започват да се сливат в диалог с нарастваща интензивност, докато стигнат до кулминационната точка на резкия финал, увенчан с призиви за борба и победа.

За човек, който не живее в условията на Революция, е трудно да разбере това тясно диалектическо единство между личността и народа, където те взаимно се обуславят, и където на свой ред народът като съвкупност от индивиди взаимодейства с ръководителите.

Понякога при капитализма също могат да се наблюдават определени феномени от този вид в случаи, когато се появяват политици, способни да постигнат мобилизация на народа. Но ако това не е някое истинско социално движение, което по своята същност да излиза извън традиционните рамки на капитализма, то подобно движение ще съществува докато е жив този, който го вдъхновява или докато дойде краят на народните илюзии, които се предопределят от самата същност на капиталистическото общество.

Невидимите закони на капитализма

При капитализма човек се ръководи от такъв ред на нещата, който обикновено излиза извън рамките на неговото разбиране. Отчуждената човешка личност се свързва чрез една невидима пъпна връв с обществото и това е законът за стойността. Този закон действа във всички сфери на живота, определяйки поведението и съдбата на човека.

Законите на капитализма са невидими за мнозинството хора и въздействат сляпо върху човека по начин, че той не се и досеща за това. Човекът вижда само един хоризонт, който му изглежда безкраен. Така представя живота капиталистическата пропаганда, която се опитва да създаде от историята на Рокфелер – достоверна или не – урок на тема за безграничните възможности на личния успех. Бедността, която е необходима за възникването на подобен успех и сумата подлости, неизбежни при създаването на такова огромно богатство, остават зад кадър и не винаги народните маси могат да разберат този кръг от проблеми. (Може би тук би било уместно да поразсъждаваме за това как в империалистическите страни работниците постепенно губят класовия си интернационален дух под влиянието на определено тяхно съучастие в експлоатацията на зависимите страни и как това явление ограничава борбения дух на народа в собствената му страна. Това обаче е тема, която излиза извън рамките на настоящите бележки.)

Във всеки случай, очертава се един осеян с препятствия път, който личност със съответните качества като че ли би била способна да преодолее, за да постигне поставените цели. Наградата се вижда смътно в далечината, пътят се изминава в самота и освен това той представлява надбягване между вълци – целта може да се постигне само чрез провала на другите.

Индивидът и социализмът

Сега ще се опитам да представя личността като действащо лице в удивителната и вълнуваща драма на социалистическото строителство, личността в неразривността на нейното двойнствено битие – като неповторимо човешко същество и като член на обществото.

Мисля, че най-лесно би било да се признае личността в качеството й на незавършен продукт на историята. Индивидуалното съзнание пренася пороците на миналото в настоящето и затова е необходима постоянна работа по изкореняването им.

Този процес е двустранен. От една страна действа обществото, което оказва пряко и косвено възпитателно въздействие, а от друга страна индивидът взима съзнателно участие в процеса на самовъзпитание.

В процеса на своето изграждане новото общество е принудено да влезе в ожесточена конкуренция с миналото. Това се проявява не само в индивидуалното съзнание, което е обременено от едно отживяло възпитание, систематично ориентиращо се към отчуждението на личността, но също така и от характера на самия преходен период, пронизан от стоковите отношения. Стоката е икономическата клетка на капиталистическото общество. Докато тя съществува, нейното влияние ще се отразява на организацията на производството и в крайна сметка – на съзнанието на хората.

В схемата на Маркс преходният период се разбира като резултат от революционната трансформация на капиталистическото общество, раздирано от вътрешните си противоречия; в действителност през последните години видяхме как се откъсват от империалистическото дърво отделни страни, които бяха неговите най-слаби клонки – феномен, предвиден от Ленин. В тези страни капитализмът се беше развил в достатъчна степен, за да се почувства в една или друга степен въздействието му върху народа, но крахът на системата не беше обусловен от това, че собствените й вътрешни противоречия бяха изчерпали възможностите за развитие. Освободителната борба против чуждестранната експанзия; бедността, породена от непредсказуеми причини, например от война, чиито последици привилегированите класи прехвърлят на плещите на експлоатираните; освободителните движения, призвани да съборят неоколониалните режими – това са обикновено факторите, служещи за детонатор на верижната реакция. Съзнателните действия довършват останалото.

В тези страни все още не е завършен напълно образователният курс, посветен на обществения характер на труда и натрупването на богатство все още е далеч от това масите да го овладяват посредством прост акт на присвояване. Изостаналостта от една страна и обичайното изтичане на капитали в „цивилизованите” страни – от друга, правят невъзможни бързите и неизискващи жертви промени. Предстои изминаването на дълъг път за построяване на икономическата база. Във връзка с това е твърде силно изкушението да се следват утъпканите пътеки на материалната заинтересованост, разглеждана като средство за ускоряване на развитието.

Може да възникне опасната ситуация, при която дърветата да попречат да се види гората. Преследвайки химерата за строителство на социализма с помощта на противоречиви средства, наследени от капитализма (стоката като икономическа клетка на обществото, рентабилността, личната материална заинтересованост като средство за развитие и т. н.), може да се стигне до задънена улица. До нея при това се стига, след като е измината много дълга дистанция, в която често пътищата се преплитат и е трудно да се почувства моментът, в който посоката е сгрешена. Освен това приспособената икономическа база вече е наложила своя пагубен отпечатък върху съзнанието. За да се построи комунизмът, едновременно със създаването на материалната база е необходимо да се създаде и нов човек.

Ново съзнание

И затова е толкова важно да се изберат правилно средствата за мобилизация на масите. Тези средства трябва да са главно с морален характер, без обаче напълно да се забравя правилното използване на материалните стимули, особено от обществените фондове.

Както вече казах, в моменти на крайна опасност лесно могат да се мобилизират моралните стимули. За да се запази тяхната действеност извън подобни ситуации, е необходимо развитието на съзнание, в което нови ценности и категории да заемат мястото на старите. Цялото общество трябва да се превърне в една гигантска школа.

Основните черти на този феномен са подобни на процеса на формиране на буржоазното съзнание в ранните му години. Капитализмът прибягва до сила, но освен това образова хората в рамките на системата. Директната пропаганда, провеждана от упълномощените лица, доказва неизбежността на този класов строй, утвърждава неговия божествен произход или неговата механична обусловеност от самото природно развитие. Всичко това тласка към смирение масите, осъзнаващи себе си като жертва на зло, против което е невъзможно да се борят. След това обаче идва надеждата, която отличава този нов строй от предишните кастови режими, които не предлагаха никакви алтернативи.

За някои остава в сила кастовата формула: за послушание – посмъртно преселване в други, прекрасни светове, където достойните ще бъдат наградени. Това всъщност е продължение на старата традиция. За други самото разделяне на класи се оказва фатално, но отделни личности могат да излязат от класата, към която принадлежат, посредством труд, инициативност и т. н. Този процес, както и самовъзпитанието в името на успеха винаги се основават на дълбоко лицемерие: това е користна демонстрация, показваща лъжата като истина.

В нашия случай непосредственото пряко възпитание придобива много по-голямо значение. Обяснението е убедително, защото се основава на истина и не се нуждае от хитруване и заобикалки. Възпитанието се осъществява чрез образователния апарат на държавата като функция на развитието на общата култура, идеологията, повишаване нивото на техническите знания посредством такива организации като Министерството на образованието и партийния пропаганден апарат. Възпитателният процес прониква в масите и новият модел на поведение приема тенденцията да се превърне в навик. Масата го възприема, превръща го в част от своето съзнание и оказва натиск над тези, които все още не са го усвоили. Такава косвена форма за възпитание на масите е също толкова ефективна, както и другата.

Съзнателен процес на самовъзпитание

Но това е съзнателен процес. Индивидът е обект на постоянно силно въздействие на новия обществен строй и осъзнава, че той все още не му съответства напълно. Благодарение на това въздействие, което предполага косвено възпитание, личността се стреми да се приспособи към една ситуация, която сама счита за справедлива, но която не му е съответствала до този момент поради собственото му недостатъчно развитие. Така се стига до самовъзпитанието.

В сегашния етап на строителството на социализма се ражда новият човек. Образът му все още не е напълно завършен и вероятно не би могъл да бъде завършен никога, защото процесът върви паралелно с развитието на новата икономическа формация. Даже не взимам предвид онези хора, които поради липса на възпитание са тласнати по пътя на индивидуализма, на удовлетворяване своите лични амбиции. И сред въвлечените в процеса на развитието на новото съзнание, има такива, които, участвайки в това общо движение, са склонни да се обособят от вървящите заедно с тях маси. Оттук е и важността у хората постоянно да расте осъзнатата необходимост от единение с обществото и същевременно – да се разбира значението на всяка личност като двигател на общественото развитие.

Сега вече хората у нас не се лутат сами по объркани пътеки в търсене на осъществяването на отдалечени във времето желания. Те следват авангарда, образуван от Партията, от напредничавите работници и граждани, които в своето движение напред осъществяват своята тясна връзка с масите, тяхната принадлежност към една и съща общност. Погледът на авангарда е устремен към бъдещето, него го води мисълта за наградата, която бъдещето ще му донесе. Тук не става въпрос за индивидуална премия: „наградата на бъдещето“ е създаването на новото общество, което ще се състои от хора, притежаващи качествено различни характеристики, това ще е обществото на човека-комунист.

Пътят към това ново общество ще бъде дълъг и пълен с трудности. Понякога, отклонявайки се от пътя, ще се налага да отстъпваме. Поради това, че сме вървели твърде бързо, ще се отделяме от масите; в други случаи, напротив, изгубвайки темп, ще започнем да усещаме как тези след нас ни настъпват по петите. Стремейки се да действаме като революционери, прокарвайки нови пътища, ние се опитваме да вървим с максималната възможна скорост. Но ние знаем, че тези пътища трябва да са достъпни и за масите и че те ще могат да се придвижат бързо напред, само ако съумеем да ги вдъхновим с нашия пример.

Въпреки голямото значение, което придаваме на моралните стимули, фактът, че съществува обществено разделение на две основни групи (изключвайки, разбира се, малцината, които поради една или друга причина не участват в строителството на социализма) говори за недостатъчното развитие на общественото съзнание. Групата на авангарда е идеологически по-подготвена в сравнение с масите, които вече са запознати с новите ценности, но засега – недостатъчно. Ако качествената промяна в съзнанието на авангарда вече му позволява саможертвата като естествена функция на предния отряд, кръгозорът на масите все още е ограничен, те се нуждаят от стимулиране и от определен натиск. Това е диктатурата на пролетариата, която се упражнява не само срещу разгромената класа, но и – в индивидуален порядък – към представители на победилата класа. Оттук и необходимостта – за постигане на пълен успех – от специални механизми и революционни институции. В съзнанието на масите, устремени към бъдещето, концепцията за институционализирането представлява хармоничен комплекс от канали, стъпала, задръжки, добре смазани механизми, подпомагащи нашето движение напред и способстващи за естествения подбор на тези, които им е съдено да са в авангарда и да присъждат награди на строящите новото общество или наказания за тези, които му противодействат.

Институционализиране на Революцията

Институционализирането на Революцията все още не е постигнато. Търсим нещо ново, което би спомогнало за пълното отъждествяване на властта с обществото като цяло; отъждествяване, което би се приспособило към особените условия на строителството на социализма, максимално избягвайки сходствата с буржоазната демокрация, присадени в организма на новосформиращите се общества (каквито са например законодателните събрания). Без излишна припряност бяха извършени определени експерименти с цел постепенното институционализиране на Революцията. Това, което най-много ни тормози, е страхът, че някой формален аспект от процеса може да ни отдели от масите и от отделната личност, че ще изгубим от погледа си крайната и най-важна революционна цел – освобождението на човека от неговото отчуждение.

Въпреки липсата на институции, което трябва да се преодолее постепенно, днес масите вече творят историята като съзнателен колектив от личности, борещи се за обща кауза. При социализма, въпреки привидната си стандартизация, човекът се превръща в по-цялостна личност; независимо от липсата на съвършен механизъм за това, възможностите да изрази себе си и да се почувства приноса му в развитието на социалния организъм, нарастват неизмеримо.

Трябва още да се засили съзнателното участие на личността – индивидуално и колективно – във всички механизми на управлението, да се свърже това с идеята за необходимостта от техническо и идеологическо възпитание, така че личността да почувства колко тясно взаимозависими са тези процеси и колко необходимо е тяхното паралелно развитие. Само така човек ще може напълно да осъзнае своята социална същност, което е равнозначно на пълноценната му реализация като човешко същество, разбило веригите на отчуждението. Това конкретно ще се прояви и във възстановяването на неговата природна същност в процеса на освободения труд и в изразяването му като личност чрез културата и изкуството.

Ново отношение към труда

За да се реши първата от тези задачи, трудът трябва да придобие едно ново съдържание; човекът-стока прекратява съществуването си и възниква система, която посочва неговият дял за изпълнение на обществения дълг. Средствата за производство принадлежат на обществото и машината е само окоп, в който се изпълнява дългът. Човекът започва да освобождава мисленето си от досадния факт, предполагащ необходимостта да удовлетворява природните си нужди чрез труда. Той започва да се вижда отразен в своите дела и осъзнава човешката си стойност чрез създадения от него продукт. Това вече не води след себе си нуждата от отчуждаване на част от своето „Аз“ под формата на продажба на работната си сила, която е спряла да му принадлежи. Напротив, това означава еманация на неговото собствено „Аз“, принос към живота на обществото, изразяващ се в изпълнение на своя обществен дълг.

Ние правим всичко възможно да придадем на труда тази нова характеристика на обществен дълг и да го обединим от една страна с развитието на техниката (което ще създаде условия за по-голяма свобода), а от друга страна – с доброволния незаплатен труд (основавайки се на мисълта на Маркс за това, че човек в пълна степен достига своята човешка същност само тогава, когато произвежда, без да бъде принуден от физическата необходимост да се продава като стока).

Ясно е, че трудът, дори ако е доброволен, все още не е свободен от елементи на принудата; човекът все още не е преобразувал всяко заобикалящо го принуждение в условен рефлекс на своята обществена природа; в много случаи той все още произвежда под натиска на заобикалящата го среда (Фидел нарича това морална принуда). На човека все още му предстои да достигне състоянието на пълно духовно удовлетворение от собствения труд, без пряк натиск на обществената среда, но със свързаните с нея нови навици. Това ще бъде комунизмът.

Промените както в съзнанието, така и в икономиката не стават автоматично, а бавно и неритмично:  периодите на ускорено развитие се редуват със застой и даже с упадък.

Освен това трябва да имаме предвид, че се сблъскваме не с чистия преходен период, какъвто го вижда Маркс в „Критика на Готската програма“, а с нова, непредвидена от него фаза от първия период на преход към комунизма, от строителството на социализма. За тази фаза е характерна изострената класова борба при наличие в недрата на процеса на капиталистически елементи, затъмняващи правилното разбиране на този процес

Ако към всичко това се прибави схоластиката, тормозеща развитието на марксистката философия и пречеща на систематичното изследване на преходния период, чиято политическа икономия така и не беше развита, трябва да се съгласим, че още сме в „пелени“ и е необходимо да се заемем с изучаването на елементарните особености на този период, преди да пристъпим към изработването на по-основната икономическа и политическа теория.

Такава теория, напълно очевидно, ще отдаде предпочитание на два основополагащи фактора на съзиданието: формирането на новия човек и усъвършенстването на техниката. По тези направления предстои още много работа и затова няма извинение за изоставането, когато става дума за техническата страна на въпроса, тъй като тук може да се върви не слепешком, а по път, утъпкан от по-напредналите страни в света. Затова Фидел с такова упорство говори за необходимостта от техническо и научно просвещение на целия наш народ, и още повече – на неговия авангард.


Индивидуализъм

В полето на идеите, които направляват непроизводителната дейност, е по-лесно да се види разделението между материалните и духовни потребности. От дълго време човекът се опитва да се избави от отчуждението чрез културата и изкуството. Всеки ден човекът „умира“ в продължение на осем и повече часа, в което време той действа като стока, за да възкръсне после в своето духовно творчество. Но това най-последно средство носи в себе си зародишите на една и съща болест: човекът е самотно същество, което търси сливане с природата. Той защитава своята индивидуалност, потисната от обществената среда и реагира на естетическите идеи като единствено по рода си същество, стремежа на което е да остане непорочно.

Но тук става дума само за бягство. Законът за стойността вече не е само просто отражение на производствените отношения; капиталистите-монополисти обвиват закона за стойността с едно сложно скеле, което превръща изкуството в послушен слуга, дори когато използваните методи следва да се нарекат чисто емпирични. Надстройката налага такъв вид изкуство, в което трябва да се възпитават самите художници. Непокорните са укротявани чрез механизмите на обществения натиск и само изключително талантливите могат да създават независими произведения. Останалите се превръщат в срамежливи наемници или биват „смилани“.

Измисля се художественото „търсене“, което се представя като критерий за свобода, но това „търсене“ има своите предели, които не се чувстват, до момента в който човек не се сблъска с тях, например, когато се постави действителният проблем за човека и неговото отчуждение. Безадресният песимизъм и вулгарното загуби-време са удобни изпускателни клапани за човешкото безпокойство; отхвърля се идеята за превръщане на изкуството в средство за изобличение.

Ако приемате правилата на играта, получавате почести, сходни с аплодисментите за маймуната, за която е измислен нов пирует. Главното условие е да не се опитвате да избягате от невидимата клетка.

Нов импулс на художествените търсения

Когато Революцията взе властта, беше сложен край на дресировката. Останалите – революционерите и не само те – видяха новия път. Художествените търсения получиха нов импулс. Но посоките бяха повече или по-малко известни, и смисълът на концепцията за бягство в себе си от действителността, от обществото, се скри зад думата „свобода“. Дори в революционните среди често се запазваше подобно поведение – отражение на буржоазния идеализъм в тяхното съзнание.

В страни, преживяли подобен процес, се опитваха да се борят против тези тенденции от позицията на ултрадогматизма. Масовата култура се превърна в „табу“, беше разработен кодекс на позволените културни насоки, формално точно представящи природните реалности. После този комплекс се превърна в механично отражение на социалните реалности – такива, каквито искаха да ги видят; идеално общество почти без конфликти и противоречия; общество, каквото се опитваха да създадат.

Социализмът е млад, в него има грешки. На нас, революционерите, често не достигат знания и интелектуална смелост, необходими за използването на методи, различни от общоприетите при развитието на новия човек, а общоприетите методи търпят върху себе си влиянието на обществото, което ги е създало. (Отново изниква темата за взаимоотношението между форма и съдържание.) Загубата на ориентация е твърде силна и проблемите на материалното производство буквално ни поглъщат. У нас няма културни дейци с безспорен авторитет, които да са едновременно и с висок революционен авторитет, ето защо партийните дейци са длъжни да поемат върху себе си решението и на тази задача, за да постигнат главната цел: възпитанието на народа.

Всичко това поражда тенденцията към опростенчество, към търсене на онова, което би било „понятно за всички“, т. е. и за чиновниците. Ликвидират се истинските художествени търсения, а проблемът за общата култура се свежда до присвояването (като модел) на „социалистическото настояще“ и мъртвото (а следователно и безопасно) минало. Така на основата на изкуството от миналия век се ражда социалистическият реализъм.

Но реалистичното изкуство на ХІХ в. също е класово, за съжаление дори е по-капиталистическо от декадентското изкуство на ХХ в., което отразява тревогата, душевния смут на отчуждения човек. Капитализмът в полето на културата е дал всичко от себе си, каквото е можел и е имал да даде, и от него в изкуството остава само мириса на разлагащ се труп – днешното декадентство. Но защо трябва да търсим в замръзналите форми на социалистическия реализъм единствената вярна рецепта? Не трябва да се противопоставя на социалистическия реализъм понятието „свобода”, каквато все още не съществува и няма да съществува до пълното развитие на новото общество; но не бива и безапелационно да осъждаме всички форми на изкуството, създадени след първата половина на ХІХ в., от папския трон на „ултрареализма“, защото може да допуснем грешката на Прудон за връщане към миналото, като слагаме усмирителна риза на художественото самоизразяване на човека, който се ражда и развива в наше време.

Липсва развитието на културно-идеологически механизъм, който би стимулирал търсенето и би спомогнал за очистването от бурените, които така лесно се размножават на почвата на държавните субсидии.

В нашата страна не е допусната грешката на механистичния реализъм, но за сметка на това е налице заблуждение от обратен характер. Това се случи поради неразбирането на необходимостта да се възпитава нов човек, който да не е носител на идеите нито на ХІХ в., нито на нашия декадентски и болестотворен век. Човекът на ХХІ век е този, който ни предстои да създадем, въпреки че това все още е субективен и несистематизиран стремеж. Именно това е една от основните точки на нашето изследване и работа.

В зависимост от степента, в която постигнем конкретни успехи на основата на нашата теория или обратно – в която направим широки теоретични обобщения на базата на нашите конкретни изследвания, ние ще направим важен принос към марксизма-ленинизма, към делото на цялото човечество. Ние отхвърлихме духовните ценности на човека от ХІХ в., но това ни доведе до рецидива на декадентството от ХХ в.; това не е много голям грях, но е необходимо да го поправим, иначе ще се отвори широк път за ревизионистките тенденции.

Широките народни маси ще се развиват, новите идеи ще се развият със съответстващ размах в обществото. Материалните възможности за всестранно развитие на абсолютно всички членове на обществото ще направят нашия труд още по-плодотворен. Настоящето принадлежи на борбата, бъдещето ще бъде наше.

Ново революционно поколение

Да обобщим: вината на много от нашите интелектуалци и културни дейци се състои в техния първороден грях – те не са истински революционери. Разбира се, ние можем да се опитаме да присадим бряста, за да роди круши (ред. испанска поговорка, перифразирано означава „да направим невъзможното“), но едновременно с това трябва да посадим и крушови дървета. Ще дойдат нови поколения, свободни от първородния грях. Вероятността сред тях да се появят изключителни художници, ще бъде толкова по-голяма, колкото повече се разширява полето на културата и способността за самоизразяване. Нашата задача е да не позволим на сегашното поколение, раздирано от свои конфликти, да се разврати и да поквари новите поколения. Не трябва да създаваме нито платени наемници в изкуството, послушници на официалните възгледи, нито „стипендианти”, които да живеят под крилото на бюджета и практикуващи свободата в кавички. Ще се появят, ще се появят в бъдеще революционерите, които ще запеят химна на новия човек с истинския глас на народа. Но това е процес, който изисква време.

В нашето общество особена роля играят младежта и Партията.

Особено важна е ролята на младежта, защото тя е „мека глина“, от която може да се оформи новият човек, свободен от родилните петна на миналото. Младежта получава внимание, съобразено с нашите стремежи и надежди. Нейното възпитание става все по-съвършено и ние не забравяме за нейното въвличане в трудовия процес от най-ранна възраст. Нашите стипендианти извършват физически труд по време на ваканциите си или паралелно с учебния процес. Трудът в определени случаи е награда, в други случаи е средство за възпитание, но никога не е наказание. Ражда се едно ново поколение.

Партията е авангардна организация. Най-добрите работници са предлагани от другарите си за членове на Партията. Тя е малобройна, но се ползва с висок авторитет благодарение на качествата на нейните кадри. Нашият стремеж е Партията да стане масова организация, но само тогава, когато масите са достигнали нивото на развитие на авангарда, с други думи – когато тяхното съзнание стане комунистическо. Именно към възпитанието на такова съзнание е насочена нашата дейност. Партията е живият пример. Нейните кадри са длъжни да дават пример за трудолюбие и самопожертване, да водят – със своите действия – масите към крайните цели на Революцията, за които ще са нужни много години нелека борба против трудностите, класовите врагове, язвите на миналото, против империализма…

Ролята на личността

Сега бих искал да обясня ролята, която играе личността, човекът като индивид – вожд на масите, които правят историята. Става въпрос за нашия опит, а не за някаква универсална рецепта. Фидел даде постоянен тласък на Революцията в първите й години, на нейното ръководство и на общата й тоналност. Но има и немалко революционери, които се развиват в същото направление, както и лидерът, и широките маси, които следват своите ръководители, защото им вярват, им вярват, именно защото те могат да изразят въжделенията на самите маси.

Не става въпрос за това колко килограма месо се яде или колко пъти в годината може да се отиде на почивка в курорт, нито колко вносни вещи могат да се закупят с една заплата. Става въпрос за това доколко удовлетворен се чувства човек, доколко е духовно обогатен, доколко е развито у него чувството за отговорност. Човекът в нашата страна знае, че славното време, в което той живее, е време на саможертва. И той знае какво е саможертва. Първи го разбраха бойците в Сиера Маестра и навсякъде, където се водеше борба против диктатурата. Куба е авангардът на Америка и трябва да прави саможертви, защото е на предната линия, защото показва на народите от Латинска Америка пътя към пълното освобождение.

Вътре в страната ръководителите са длъжни да изпълняват своята роля на авангард. И трябва съвсем искрено да кажем, че в една истинска революция, на която се отдава всичко и от която не се очаква никакво материално възнаграждение, задачата на авангарда, на революционера, е едновременно великолепна, тревожна и мъчителна.

Любов към живото човечество

С риск да изглеждам смешен, бих искал да кажа, че истинският революционер се ръководи в дейността си от чувството на една велика любов. Невъзможно е да си представим един истински революционер, който да е лишен от това чувство. Вероятно в това се състои и голямата вътрешна драма на всеки ръководител. Той трябва да обедини страстта на духа с хладния ум и да взима трудни решения, без да му мигне окото. Нашите революционери от авангарда трябва да повдигнат до нивото на един идеал своята любов към народа, към своето свещено дело, да направят тази любов нерушима и пълна. Те не могат да донесат дори малка доза всекидневна човешка нежност там, където я носи обикновеният човек. Революционните ръководители имат деца, на които първите думи, когато проговарят, не са имената на бащите им. Съпругите са принудени да станат част от тази обща саможертва на мъжете им – за да се постигнат целите на Революцията. Кръгът от техни приятели е крайно ограничен само от другари-революционери. Няма живот извън Революцията.

В тези условия човек трябва да притежава голяма доза човечност, чувство за справедливост и култ към правдата, за да не изпадне в краен догматизъм, в студена схоластика, в самоизолация от масите. Той трябва да се бори всеки ден, за да превърне любовта към живото действително човечество в конкретни дела, в действия, които служат за пример и мобилизират масите.

Революционерът е идеологическият двигател на Революцията в редиците на своята партия. Той изгаря, раздава себе си в тази непрекъсната дейност, чийто единствен край е смъртта, освен ако новият живот не победи в световен мащаб. Ако неговият революционен стремеж залинее, когато се изпълняват най-неотложни задачи в локален мащаб, ако забрави за пролетарския интернационализъм, тогава революцията, която ръководи, престава да бъде движеща сила за него и той се унася в сладък сън, от което се възползва нашият непримирим враг, империализмът преминава в настъпление. Пролетарският интернационализъм е дълг, но също така революционна необходимост. Така ние възпитаваме нашия народ.

Опасност от догматизъм

Нашата ситуация днес е изпълнена със специфични опасности. Съществува не само заплахата от догматизъм и замразяване на връзките с масите, но и от това да се поддадем на обичайните съблазни. Ако някой мисли, че след като посвещава целия си живот на Революцията, има право да не се безпокои за това, че някакъв продукт липсва на сина му, че обувките на децата му са скъсани, че семейството му е лишено от нещо необходимо, той, обзет от тези мисли, позволява да поникнат семената на бъдещата корупция.

В нашия случай ние твърдим, че децата ни трябва да имат това и да нямат онова, което имат и което нямат децата на обикновените хора. Семействата ни са длъжни да разберат това и да се борят за него. Революцията се извършва чрез човека, но и човекът е длъжен ден след ден да изковава в себе си революционния дух.

Ето така ние вървим напред. Начело на безкрайната колона е Фидел и ние не се срамуваме, нито се страхуваме да го заявим. След него са най-добрите кадри на Партията, а веднага след тях така близо, че се усеща диханието и огромната му сила, върви целият народ, несъкрушим гръбнак от индивидуалности, устремени към общата цел. Това са личности, които ясно са осъзнали какво трябва да се прави; хора, които се борят да излязат от царството на необходимостта и да влязат в царството на свободата.

Това безкрайно множество от хора се организира. Организацията се обуславя от осъзнаването на нейната необходимост. Това вече не е разпръсната сила, разделена на хиляди фракции, които се движат по различни траектории, подобно на осколки от взривена граната, и всяка от които се стреми да достигне на всяка цена в борба със себеподобните до някаква позиция, до някаква опорна точка пред лицето на неясното бъдеще.

Ние знаем, че занапред ни очакват нови жертви и че трябва да платим висока цена за героичната решимост да сме нация-авангард. Ние, ръководителите, разбираме: трябва да си платим за правото да кажем, че стоим начело на народа, който е водач на Америка. Всички ние и всеки един от нас внася своя дял от саможертвата, съзнавайки, че нашата награда ще бъде чувството за изпълнен дълг; съзнавайки, че вървим напред към новия човек, облика на който вече се очертава ясно на хоризонта…

Разрешете ми да направя някои изводи:

Ние, социалистите, сме по-свободни, защото сме по-цялостни и сме по-цялостни, защото сме свободни.

Скелетът на нашата пълна свобода е създаден. Липсва му белтъчното вещество и облеклото. Ние ще ги създадем.

Нашата свобода и нейният фундамент са с цвета на кръвта и са циментирани със саможертва.

Нашата саможертва е съзнателна. Това е цената, плащана от нас за свободата, която изграждаме.

Нашият път е дълъг и отчасти неизвестен. Ние знаем, че ни ограничават. Но ние ще създадем човека на ХХІ век. Ние самите.

Ние ще се закалим в ежедневните действия, създавайки новия човек, който владее новата техника.

Личността играе играе мобилизираща и ръководна роля в такава степен, в каквато въплъщава най-високите добродетели и въжделения на народа, и не се отклонява от пътя.

Пътят се прокарва от авангарда, състоящ се от най-добрите от добрите, от Партията.

Основният материал на нашето строителство е младежта. На нея ние възлагаме нашите надежди и я подготвяме да поеме знамето от ръцете ни.

…Ако това писмо изяснява нещо, означава, че съм изпълнил целта, с която Ви го изпращам.

Приемете нашето традиционно приветствие с протегната ръка или с възклицанието „Аве, Пресвета Дева Мария”:

Родината или Смърт!

 

 

Превод: Тамара Такова

Редакция: Движение „23 септември”