Търсене в този блог

вторник, 21 януари 2025 г.

Първа кюстендилска комуна

 

Последиците от Първата световна война са тежки, отразяват се неблагоприятно за работниците, селяните и занаятчиите в Кюстендилски район и страната като цяло. Снабдяването на населението със стоки от първа необходимост е крайно влошено. Наред с продоволствената криза и скъпотията се засилва и експлоатацията на трудещите се. Тази обществено-икономическа и политическа обстановка създава предпоставки за революционен подем на масите. В края на 1918 и  началото на 1919 г. започва бързо да се увеличава числения състав на БРСДП (т.с.). От фронта се завръщат старите партийни членове, възстановяват се и укрепват партийните организации и групи. Това поражда нови задачи пред Кюстендилската партийна организация – да организира и ръководи умело революционните борби на трудещите се маси. В авангарда са най подготвените – Станке Димитров, Тодор Цеков, Коста Петров, Никола Въжаров, Христо Димитров, Павел Петров и др. дейци, които произнасят често пламенни речи на публични събрания, изобличават буржоазията и военната лига, сплотяват трудещите се около партията.

Още в края на 1918 г. местният партиен комитет в Кюстендил организира протестно събрание на работниците и бедните граждани, на което оратори са Станке Димитров и Тодор Цеков. Гласува се резолюция до председателя на Народното събрание против съществуващата скъпотия, отнемането на конституционните свободи, за поевтиняване на живота, за увеличаване на дневната дажба до 1 кг. дневно и редовно снабдяване с продукти от първа необходимост. Настоява се за незабавна конфискация на всички незаконно натрупани печалби и храни по време на войната, за наказване виновниците за националната катастрофа, за незабавна амнистия на всички жертви от войната.

На 26 януари 1919 г. кюстендилската партийна организация на  БРСДП (т.с.) се включва в протестната акция срещу спиране от правителството на печата и разпространението на „Работнически вестник“. Акцията е в цялата страна, тя дава резултат и властите са принудени да отменят това свое позорно решение.

На 15 и 16 февруари 1919 г. се провежда околийска конференция на партията в Кюстендил с присъствието на партийните групи от селата Жиленци, Гърбино, Граница, Коняво, Ръждавица и др. В работата и взема участие и Георги Димитров, който изнася реферат на тема „Днешният политически момент и нашите искания“, който изиграва огромна роля за развитието на кюстендилската партийна организация по пътя на нейната болшевизация. Засягайки въпроса за мястото на буржоазната община, той казва, че „тя е била гнездо на корупция и разбойничество, място за кражби и гешефти, средство за ограбване на работническите маси. В своята общинска политика всички буржоазни партии, които са вземали една след друга властта в ръцете си са били загрижени изключително за интересите и бързото забогатяване на шепа тузове и гешевтари и не са направили абсолютно нищо за запазване и подобряване здравето, живота и благосъстоянието на грамадната маса бедно работническо население, наблъскано в мръсните крайни квартали на града, подхвърляно на хиляди несгоди и лишения…“

Ярък израз на революционния подем на трудещите се маси по това време е отпразнуването на бойния празник на труда – Първи май през 1919 г. Въпреки дъждовното време в Кюстендил манифестират около 700 души. Масовото участие на трудещите се признава и местната буржоазия чрез вестника на Демократическата партия в Кюстендил.

Изключително голяма роля за по-нататъшното разгръщане на партийната дейност има Първия конгрес на БКП (т.с.) на 25 –27 май 1919 година, на който Тодор Цеков е делегат от Кюстендилско.

В хода на предизборната борба за парламентарните избори за XVIII Обикновено народно събрание насрочени на 17 август 1919 г., комунистите издигат лозунги за народен съд над виновниците за националната катастрофа, за конфискация на богатствата, спечелени по време на войната, за национализация на имотите на едрите земевладелци и на предприятията от хранителната промишленост. Наред с това се иска благоустройство на населените места, откриване на нови болници и аптеки, въвеждане на безплатно лечение и др.

 

                              Раждането на Първата кюстендилска комуна

 

Първите следвоенни общински избори са насрочени за 7 декември 1919 година. По това време в страната продължава да съществува напрегната политическа обстановка. Коалиционното правителство начело с Ал. Стамболийски не премахва военното положение и цензурата. Това възпрепятства политическата агитация на Комунистическата партия. При такива вътрешнополитически условия започва предизборната борба и Кюстендилската партийна организация.

Още в началото на подготовката за изборите партийната организация в Кюстендил започва активна дейност, като се ръководи от временната общинска програма на партията. Затова тя не се коалира с други политически организации в града и предприема самостоятелни действия, но поради посочените условия е лишена от възможността да води по-широка агитация сред трудещите се маси. Въпреки това партийната организация успява да организира две публични събрания. Първото е проведено на 20 ноември във връзка с прехраната на населението и търговията със зърнени храни и произведенията от тях. Присъстващите се обявяват против противонародната политика на едрите земевладелци, които чрез износа на зърнени храни трупат  огромни печалби за сметка на трудещите се. Издигнат е лозунг за завоюване на общинския съвет от комунистите, с което може да се реши въпросът за прехраната на бедните и малоимотните маси. Няколко дни по-късно, на 23 ноември, е свикано второ публично събрание. За оратор  е поканен комунистическият народен представител от Пловдив д-р Александър Пеев, който говори на тема „Нашата дума по предстоящите избори".

Буржоазните партии в града си поставят за главна задача да не допуснат завладяването на градския общински съвет от комунистите. В навечерието на изборите на 7 декември 1919 г. вестникът на Демократическата партия в Кюстендил "Борба" призовава градската буржоазия да "удари своя изборен шамар" на тесняците ! Буржоазните партии пускат в ход всички изпитани средства — от клеветите и подкупите до полицейския терор. В деня на самите избори кандидатите на Комунистическата партия и голяма част от избирателите в града са лишени от възможността да упражнят въобще своите избирателни права. Под различни предлози градските власти не им дават избирателни книжки и съдебни решения.  На буржоазните машинации пригласяха и местните широки социалисти. В своя предизборен позив те се опитаха да сплашат кюстендилските граждани да не гласуват за Комунистическата партия.

В изборите на 7 декември 1919 г. в града участват пет политически сили: комунисти, гражданска коалиция (демократи, народняци и радикали), широки социалисти, стамболовисти и радослависти, които получават съответно 952 гласа (признати за действителни 884), 629 за буржоазната коалиция, 334 гласа за широките социалисти, 300 за стамболовистите и 124 гласа за радославистите. Блестящ успех за Комунистическата партия, въпреки обявеното военно положение и бесния полицейски терор.

Комунистическата партия в Кюстендил побеждава и в изборите за общински съвет. От 14 общински мандата тя получи 6. За общински съветници са избрани  комунистите Никола Въжаров, Христо Димитров, Павел Петров, Трифон Кръстев, Нисим X. Лазаров и Александър Иванов. Останалите 8  разпределени така: двама широки социалисти – Йордан Левков и Евтим Бояджиев, двама стамболовисти и по един съветник от радикалите, народняците, цанковистите и демократите. Наистина нито една от политическите партии няма необходимото болшинство за установяването на свое постоянно присъствие.

Новоизбраният градски общински съвет е утвърден от Кюстендилския окръжен съд и на 20 януари 1920 г. съветниците са свикани на първо заседание, за да се конституират и изберат постоянно присъствие от кмет и двама помощник-кметове. Поради отсъствието на Н. Въжаров общинските съветници-комунисти настояват  заседанието да бъде отложено и то се провежда на 27 януари. Преди избора на постоянно присъствие от името на комунистическите общински съветници Н. Въжаров прочита декларация, с която се изобличаваха изборните машинации на буржоазните партии в града.

Интересни са ходът и перипетите при самото гласуване  в общинския съвет. При първото гласуване в избор на постоянно присъствие общинските съветници-комунисти, разбирайки че нямат достатъчно болшинство мандати, бойкотират и гласуват с лозунга „Цялата власт в ръцете на трудещия се народ".  Въпреки категоричната позиция на общинските съветници-комунисти, при избора на кмет Н. Въжаров получава 5 гласа, а Трифон Кръстев — 2. Оказва се, за тях са  гласували не представителите на БКП, а на другите политически партии. По всяка вероятност това е умишлен опит от тяхна страна да бъде предизвикано разцепление сред самите общински съветници-комунисти. Но този опит на останалите политически партии излиза безуспешен, тъй като веднага след избора Никола Въжаров прави изявление, че подкрепя прочетената от него декларация на партийната организация и че не приема избора. При това положение се налага да бъде произведен нов избор. Този път буржоазните общински съветници променят своята тактика — гласуваха против представителите на Комунистическата партия. Но и комунистите променят своето предишно решение, като  се отказват да бойкотират избора. При второто гласуване са получени следните резултати: Никола Въжаров — 8 гласа, Васил Янакиев (от гражданската коалиция) — 3, и 2 бели бюлетини. Този път за кандидатурата на Н. Въжаров гласуват общинските съветници-комунисти и двамата представители на широкосоциалистическата партия. Получил най-много гласове, Никола Въжаров става кмет на общинския съвет. За помощник-кметове бяха избрани също представители на Комунистическата партия — Христо Димитров Велинов (Ризе)  и Павел Петров Велков, получили съответно 11 и 10 гласа.

 

С поемане водачеството на постоянното присъствие Комунистическата партия поема в действителност фактическата власт в общинския съвет. По такъв начин в Кюстендил е основана първата комуна в окръга, наред със Самоков, Сливен, Бургас, Варна, Русе, Плевен, Шумен, Ямбол, Троян, Ловеч, Нова Загора и други градове и над Кюстендилския градски общински съвет се развя червеното знаме на партията. Това е голяма победа на окръжната и местната партийна организация. Червеното знаме за пръв път се развява над общината.

Кюстендилската комуна се ражда в изключително тежки условия. Трудностите не се изчерпват само с враждебната позиция на буржоазните партии в града. Общинските средства са прахосани от управлявалите я до този момент буржоазни партии. Необходими са незабавни мерки за финансово стабилизиране на общината, без което е немислимо каквото и да било нейно мероприятие.

Комуната е инициатор и вдъхновител на цяла поредица от революционни преобразования: безплатни дрехи и помагала за децата на бедните, реконструкция на органите на общината, създаване на земеделско стопанство и др. Уредени са незабавно отпусканите помощи за крайно нуждаещите се, вземат се бързи мерки за подобряване продоволствието на населението. Предвижда се направата на водопровод, средства за осветление и др.

Характерна черта в работата на комуната е нейния стремеж за непрекъснат контакт с хората. По настояване на съветниците комунисти повечето заседания на съвета се провеждат публично, на което се противопоставят  буржоазните общински съветници.    Комуната разгръща огромна дейност за превръщането на общината от орган за потискане и експлоатация на трудещите се в истински защитник на техните интереси. Тя въвежда прогресивно-подоходна система на облагане, като натоварва богаташите с по-големи данъци и такси, защото техните богатства са създадени от кървавия пот и труд на работниците и една част от тия средства трябва да служат за благоденствието на трудовия народ. Организатор и ръководител на Кюстендилската комуна в борбата против мъчнотията и глада, за подобряване материалното и културно положение на трудещите се е местната партийна организация.

За живота на червената община през януари, февруари, март и първата половина на април данните са главно от спомените на живи комунари през годините и от други лица, свидетели на случващото се.

Запазен е протоколът от 26 април 1920 година: На това заседание на общинския съвет кметът Въжаров поставя на разглеждане проекто-бюджета на общината. Той се спира на ограниченията, правена от централната власт и анализирайки въпроса за мястото, което заема общината в буржоазната държава, заключава: „Тя е буржоазен институт и докато съществува властта на буржоазията е немислимо да бъде друг. Ясно е, че никой не си прави илюзия в такава обществено-политическа обстановка да осъществява максимална програма на партията и никои не смята дребните реформи или реформите изобщо за крайна цел. Сега се поставя въпрос какво може да се изкопчи от буржоазията за нуждите на бедните маси. По-нататък Въжаров обвинява остро виновниците за двете катастрофални войни, като рисува плачевното състояние на трудовия народ и разнебитеното народното стопанство. „Ние трябва де възстановяваме" — това е първата задача на Комуната в стопанския живот. Освен средствата за възстановяване в проекто-бюджета, Комуната предвижда 2 000 000 лв. за направата на водопровод, средства за осветление, планиране, канализация на река „Банщица“, която прави големи пакости на бедните квартали, строежи н много други.

Каква трябва да бъде данъчната политика на Комуната? Тя се изчерпва в две точки:

1.           Да се намали тежестта на данъците върху пролетариата.

2.           Да се обложат заможните и капиталистите.

Прави се облекчение на тия, които създават материалните блага, а нямат нищо. Право на комуната (общината) е да се разпорежда със своите предприятия и тя решава: нито едно от тях да не се даде на предприемачи. Таксите на банята се увеличават, но крайно бедните ще се къпят безплатно, инвалидите и работниците с работнически книжки и учениците, които не плащат училищна такса ще вземат билет с половин цена. Пералнята, която е най-редовно посещавано „предприятие" от бедняците, ще се ползува от всеки срещу 5 ст., вместо 10, а крайно бедните ще се перат безплатно. От такса „водно право“ освобождават всички живеещи под наем и малоимотните, които имат къщурки с оценка до 10 000 лв., а бедните собственици с оценка на къщите до 5 000 лв. не плащат такси за смет. Същият принцип за облагане с данъци се прокарва без изключение при всички пера от приходите на бюджета.

За нуждите на просветата се отделят 113 600 лв., в които се включват сумите за заплати на учители, за безплатна храна и пособия на бедните ученици. Тази сума е била недостатъчна за потребностите на истинската народна просвета, но до там са се простирали финансовите възможности на общината. Проблемите на обучението и възпитанието обаче се разглеждат в съвсем друга светлина. Комуната воюва за истинско народно образование, но тя има тежко наследство. „Дължа да констатирам факта – пояснява в своето обяснение кметът – че много ученици и ученички идват полуголи и гладни, а това е младеж, която ще поеме съдбините на страната, която сега се изгражда физически и духовно. Живият и най–ценен капитал на Нацията, още в крепката си възраст се разрушава. Дълбоко съжалявам, че по причина на тежкото финансово положение на общината не можем да уредим още идната учебна година забавачница и да построим игрище, особено в работническите квартали, където децата остават сами и се подлагат на порочни и лоши навици". Навсякъде буржоазната власт, която до Комуната е разпореждала, ще бъде прикована на стълба на позора. Същата власт не е дала еднакви права на Израелското училище. Защо? Всички националности трябва да имат еднакви условия и Комуната освобождава това училище от неравенство, като му дава всички права и задължения. които имат другите училища.

Грижата за човека е главна грижа на Комуната. Всички ония, които, гонени от нуждата, са ходили в общината за цепеница дърва или някои лев, за да платят брашното си от сега нататък ще получат дължимото у дома си.

По благоустрояването се предвижда 20 000 лв. След приключване дебатите по бюджета на дневен ред идва втора точка трябва ли общината да празнува 1-ви май, като официален празник. Буржоазните съветници заявяват, че това с празник на комунистическата партия и по силата на тази логика на празника на всяка партия общината ще трябва да бъде затворена. Явно това е от страх да не би революционните мерки на Комуната да се свържат с масовото проявление на улицата. Постоянното присъствие (кметът и помощниците му), подкрепени от останалите трима комунисти и със съгласие на двамата широките социалисти, решава: Първи май е празник на труда и целия трудов свят го посреща най-тържествено. Съветът приема Първи май за официален празник и на общината. Комуната е обвинена, че е извършила „беззаконие", но защитата е произнесена от трудовия народ, който празнува пред затворените врати на общината.

Записаното в протокола от  30 април 1920 година ни разкрива морала на двата свята. Случаят е конкретен, но различията по повод на този случай разкриват кой какво отношение има към човека. Девойката Люба Тасева, дошла чак от Македония, за да намери прехрана като слугиня, точно 10 дена преди заседанието на общинския съвет е родила извънбрачно дете. Далеч от роден дом, от близки и познати, девойката попада на младеж, покварен от нечистотиите на капиталистическия град. Постоянното присъствие предлага да се отпусне помощ на нещастната родилка. Шестимата „представители на справедливостта ", които добре отстояват богаташките интереси, са в недоумение: „Как може обществото да се грижи за частни лица?! „Буржоазният пратеник Й. Лазаров заключава строго: „Трябва да се внуши на въпросната, че тя е длъжна сама да се грижи за детето“.  Комуната решава да даде помощ. Човекът, който е унизен не от любовта си, а от бедността, получава искрена помощ. 

По едно куриозно стечение на обстоятелствата в същия протокол четем словоизлияния за справедливост, правени от буржоазиите съветници. „С прогресивния данък заявява буржоазния представител Лекарски се приравняваме към бедната класа и се убива стремежът към богатството". Явно коментариите са излишни.

Последният протокол на Първата кюстендилска комуна е от 27 май 1920 година. Той е един от най-дългите протоколи. В него се съобщава за снабдяване на жителите с хляб и други продукти по намалени цени – докладва помощник кмета Христо Димитров. Записани са имената на 3455 души, които ще се ползват от това решение на Комуната. С техните имена завършват протоколите на Първата кюстендилска комуна.

Действията на комуната в защита интересите на работниците и градската беднота предизвикват остра реакция от страна на буржоазните среди, които си служат с различни непочтени средства. Още в самото начало комуната среща остро противодействие на място и от централната власт. Представителите на широките социалисти също спъват постоянно работата и започнат да гласуват с буржоазните представители. Главната цел на противниците на Комуната е да създадат сред градското население впечатление за бездействие на Комунистическата партия и за неумението на нейните представители да управляват общинския съвет. По такъв начин те се стремят да подронят престижа на комунистите, за да вземат ръководството на общината в свои ръце.  След като се изчерпват всички възможности за по-активни действия и при липсата на болшинство, съветниците комунисти, независимо че са най-много, подават оставка на 10 юни 1920 г. и общинския съвет в Кюстендил прекратява дейността си.

Една революционна страница от борбите на кюстендилския пролетариат е изписана.

 

 

                  Спомен на Никола Въжаров – кмет на Първата Кюстендилска комуна

 

Наследството, което наследихме и ни бе оставила буржоазията в общината, бе плачевно. Всички параграфи по бюджета бяха изразходвани. Нямаше с какво да посрещнем и най-обикновените разход. Умря един бедняк. Трябваше да го погребе общината. Наредих да му сковат погребален ковчег. От пожарната команда ми заявиха, че нямат гвоздеи да сноват ковчега. Пратих ги в магазина на братя Мицакови да вземат за сметка на общината гвоздеи. Не им дали, понеже общината имала доста много да им дължи и не била почтен платец.

И при това положение не отпуснахме ръце. Започнахме нашата работа. Най-напред премахнахме бюрократизма в общинския дом, в който достъпът на работниците и бедните бе мъчно достъпен. Залепихме на кметския кабинет обява: „Влизай, без да чукаш". Всеки ден беше приемен в кметския кабинет и в кабинета на помощниците при едно условие: всеки без разлика на ранг и материално положение, като влезе в кабинета, трябва да се нареди на опашка и да чака своя ред. Това допадна много на градската беднота и работниците. Почувстваха общината като свой дом, а управлението й като действително народно управление. Всеки бе приеман любезно и изпращан също любезно. Това, което можеше да се извърши, веднага се извършваше без разтакаване и формалности. Това даде много благоприятно отражение сред народните маси.

Още в началото на управлението ни бидоха удвоени паричните помощи на признатите от общината бедни граждани и гражданки, между които имаше българи, евреи, цигани и турци. Мнозина от тях се явиха лично при мен: благодареха ми и ме благославяха, както знае да благославя благодарният народ. Фактът се коментираше от трудовия народ в целия град.

За да облекчим продоволствието на гражданите със зеленчук, обзаведохме общинска зеленчукова градина в общинската мера под Стамбол калия Тя даде изобилен и доброкачествен плод, който се продаваше в общински дюкянчета от общински служители на половина цена от онази, на която продаваха частните търговци. Това бе събитие за града, всички граждани бяха доволни. Негодуваха само частниците зеленчукопродавци: стоката им оставаше непродадена . . .

Приготвихме проекто-бюджета на общината за 1920 год. въз  основа на прогресивно-подоходния данък и го сложихме на публично обсъждане в салона на детската трапезария, където при пълен салон присъстващи граждани всеки съветник трябваше да се изкаже по бюджета. Това беше нововъведение, което събуди жив интерес в гражданите.

Работата ни в комуната се развиваше правилно и динамично, докато двамата съветници — широки социалисти, подкрепяха безусловно нашите начинания. Обаче, когато забелязахме, че те искат да играят ролята на езичето във везните, да не ни подкрепят в някои наши начинания и да ги провалят, нашите другари съветници и партийната организация решихме да поднесем нашата оставка пред правителството. То я прие. В края на месец юни напуснахме общината. Беше назначена тричленка. . .

Какво извърши комуната и какви впечатления остави в кюстендилските работници и трудещи се граждани през своя кратък период на съществуване показва обстоятелство то, че в следващите общински избори нашите гласове се увеличиха от 885 на над 1000, вместо 6 наши съветници се избраха имахме вече пълно болшинство. Втората Кюстендилска комуна продължи живота на първата — по-самоуверена, по-стабилна, разчитайки на свое пълно болшинство.

 

 

                                                Из спомените на Тодор Цеков

 

На 27 януари 1920 год. стана избор на постоянното присъствие на кюстендилската община. Преди да стане избора, нашата комунистическа група от общински съветници депозира една декларация, в която заяви, че както до сега комунистическата партия е действала самостоятелно, без компромиси и пазарлъци с други партии, тъй и сега ще действа самостоятелно. Тя не желае подкрепа от никоя буржоазна и дребнобуржоазна партия и не очаква властта от горе, но винаги е готова да управлява, щом народът й гласува доверие. Понеже сега кюстендилското гражданство даде доверието си на  коалиралите буржоазни партии, които в общината са представени с осем мандата срещу нашите шест, то реда е на тях сега да се коалират и да поемат управлението на общината.  Нашата група  не желае дори подкрепата на общоделците, които в деня на изборите бяха издали позив, в който се четеше следното: „Който гласува за комунистите е по-добре да си окачи въжето на шията“. Огласяването на тази декларация падна като гръм върху главите на общоделците и другите съветници.

На първото гласуване стана нашите съветници пуснаха  бели бюлетини с лозунг „Всичката власт в ръцете на трудещия се народ“.

Стана ново гласуване с резултат: 8 за кмет Никола Въжаров (наши 6 и 2 на широките социалисти).

РОДИ СЕ КОМУНАТА, в най-тежките времена и при най-трудните условия. Военното положение и цензурата не позволяват никакви събрания и нищо печатно, за да се разясни на гражданството положението. Стачката на железничарите спира вноса на храните, при това общината поема прехраната на населението, а на лице нищо не съществува. Зимата е люта, дърва няма и в тези критични условия комуната трябва да задоволи бедстващите и бедни граждани, и да укрепва управлението си. Но въпреки трудните условия, комуната продължи да живее. Нейните събрания на общинския съвет ставаха публично, за да могат гражданите да знаят истинското положение.

По-късно, същата година, Окръжният  съд разтури общинския съвет. Буржоазията постигна своите цели, но не се отърва от комунистите. Когато тя викаше „комуна е умряла", ние още по-високо викахме: „ДА ЖИВЕЕ КОМУНАТА !".

 

 *             *            *

 

На 22 ноември 1920 г., след победата на БКП на общинските избори в града на 3 октомври 1920 г. е обявена Втората кюстендилска комуна. За неин кмет е избран Никола Грънчаров. За общински съветници са избрани  Тодор Цеков, Александър Иванов, Павел Петров, Трифон Кръстев, Давид Алфандари и Димитър К. Христов.

 

 

Източници:

-          История на Кюстендилската окръжна организация на БКП,  Партиздат, 1984 г.

-          Никола Въжаров, вестник „Звезда“, 29 май 1973 г.

-          Комуните в Кюстендилски окръг, Любомир Трайков, 1965 г. с. 9

-          Тодор Цеков, вестник „Кюстендилска комуна“, януари 1970 г.

-          Тихомир Зарев, вестник „Кюстендилска комуна“,  януари 1970 г.

-          Тодор Гогов, вестник „Кюстендилска комуна“, януари 1970 г.

 


Изготви: Николай Ковачев, 20 януари 2025 г.


 

 

 

 

понеделник, 13 януари 2025 г.

Гео Милев и духът на историята – акад. Иван Гранитски

 

1.

Днес, когато нашата култура, а и целият ни живот са подхвърлени на разтерзание от жалки политически вихрушки, когато естетически ценното и непреходното се подменя безпардонно с всякакви ерзаци и художествени мутанти, трябва да извикаме на помощ духа на Гео Милев. Той ще бъде нашият Вергилий, който ще ни изведе към брода на надеждата.

Разбира се, яростният натиск за преоценка на изконни ценности в нашата култура, на който сме свидетели днес, покушенията срещу Ботев, Вазов, З. Стоянов, Гео Милев, Смирненски, Вапцаров, които имат колкото политически, толкова и нихилистичен подтекст, опитите да се разгради храмът на българската душевност са безнадеждно обречени. Ругателите и преоценителите, чиито имена няма да споменем тук поради омерзение, имат една-единствена перспектива – презрението на нацията. И участта на Цеко – грамадата на народната ненавист расте и за техните деца ще се говори: аха, това са несретните деца на ония хаджииванчопенчовци, които посегнаха на Ботева, Гео Милева, Вапцарова.

Важно е обаче да си зададем въпроса: защо точно сега, в началото на ХХI век, се полагат толкова усилия да се ерозират проверени художествени и естетически ценности, да се подкопае постепенно и в перспектива да се обяви за архаизирано и безнадеждно остаряло литературното наследство на големите български писатели? При това атаката върви по няколко линии. От една страна, системно се подравя присъствието на българската класика в учебно-образователните програми – намаляват се часовете за българска литература, за да се редуцират изучаваните произведения на автори като Добри Чинтулов, Георги Раковски, Захарий Стоянов, Христо Ботев, Пенчо Славейков, Иван Вазов, Алеко Константинов, Любен Каравелов, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Гео Милев, Христо Смирненски, Никола Вапцаров, Йордан Йовков, Елин Пелин…

От друга страна, се правят опити да се внуши, че приобщаването на България към европейския дом изисквало друга, по-различна ценностна ориентация. Лека-полека дори думи като Отечество, патриотично, национално, национализъм, родолюбие, майчин език, бащино огнище стават едва ли не осъдителни или натоварени с някакъв архаичен смисъл и значение. В някои вестници и списания или поръчкови издания систематично чевръсти литературни ибрикчии изпробват перата си върху големите имена на класическите български писатели.

В крайна сметка, ако се опитаме да обобщим главната цел на тези атаки, ще видим, че това е покушение срещу националната идентичност и националното самочувствие, срещу самобитността на българския национален характер, чиито въплътители и най-ярки художествени защитници и изразители са споменатите отечествени писатели.

Но не само литературното наследство е обект на яростна словесна артилерийска канонада. И най-значимите съвременни български писатели са под прицела на отродителите. Най-емблематичният пример.

Вестник „Литературен форум” повече от 10 години се бе специализирал в ролята на флагман при обругаването на значителни съвременни български писатели. Покойният акад. Петър Динеков беше преброил до лятото на 1993 г. 163 литературни покушения на страниците на в. „Литературен форум”. Става дума за статии, рецензии, бележки, филипики, антрефилета, писма или просто доноси срещу Христо Ботев, Иван Вазов, Христо Смирненски, Гео Милев, Никола Вапцаров, Георги Джагаров, Любомир Левчев, Андрей Гуляшки, Павел Матев, Дамян Дамянов, Младен Исаев, Камен Калчев и т.н. В по-ново време отродителите нападат главно Антон Дончев. „Литературен вестник“ посвещава цели свои броеве в опити да го обругаят…

Естествено, систематичните опити за подравяне на българската национална идентичност, маскирани неумело и доста често даже глуповато като разграждане на тоталитарната система в областта на културата (какво плоско определение!), предизвикваха задоволство и възторг сред колониалните наместници на Джордж Сорос в България. Чевръстите литературни ибрикчии получаваха и получават не само благосклонно потупване по рамото от господаря, но и зашеметяващи за българските мащаби финансови инжекции като награда за пъкленото им отродителско дело. Може би си заслужава да бъде извършена своеобразна „инвентаризация” на обруганите имена, на фалшифицираните тенденции в развойния литературен процес, на подменените елементи на ценностната координатна система на българската литература за последните 100 години.

Естествено, времето не може да бъде излъгано. Истинската оценка на българската литература от Освобождението насам (а специално трябва да бъде анализиран периодът от 1945 до 1990 година) ще бъде направена от времето. Никакъв шанс нямат фалшификаторите и соросоидите – те могат да излъжат отделни индивиди, но не и цели поколения, а още по-малко да разчитат на успех при подмяната на историческата литературна памет. Това не означава обаче, че ние не трябва пос­тоянно да полемизираме с наемните автори на отродителските фалшивки. Освен тази благородна и така необходима полемика наш дълг пред историята и пред съдбините на Отечеството е непрестанно да се връщаме към творчеството на големите български писатели, да го подлагаме на преоценка и нов прочит, тъй като то е единственият непреходен критерий за добро и зло, низко и възвишено, грозно и красиво, както и най-силното оръжие за защита на българската национална идентичност.

 

2.

Колкото повече времето ни отдалечава от Гео Милев, от онази „далечна, трагична безконечност”, която е всъщност неговият кратък – едва трийсетгодишен – живот, виждаме до каква степен е единна и цялостна тази личност. Дълго време критиката се опитваше да осмисли различните периоди в творчеството на Гео Милев. Субективистичната критика предпочиташе т.нар. експресионистичен период, догматичната критика му противопоставяше т.нар. революционно-реалистичен период. Трагично заблуждение, разбира се. По този начин се делеше и цепеше сътвореното от Яворов, Пенчо Славейков, Вазов дори. И се навлизаше в един омагьосан кръг, който пречеше да се разбере както логиката на индивидуалното поетическо движение на споменатите творци, така и фактът, че тъкмо в тази противоречива, парадоксална понякога логика се оглеждат социалните и нравствените пулсации на българската душа.

Трудно ще разберем Гео Милев извън контекста на социокултурната ситуация на 20-те години от началото на ХХ век. Колосалните обществени трусове, войните, революциите в Русия, Германия и Унгария рушат основите на стария свят. Рухват уж непоклатими идоли, преоценяват се традиционни ценности, тревожният вятър на промяната помита скрижалите на стара, патриархална Европа. Мощни новаторски енергии нахлуват в изкуството. Хармонията е атакувана от дисхармонията. Фрагментът става главно изразително средство. Човекът е с разкъсано, насечено, раздробено съзнание.

Общественото съзнание и индивидуалното съзнание се превръщат в калейдоскоп на борещи се и взаимно отричащи се ценности, принципи, формули, търсещи адекватна на хаоса естетическа и философска форма. Човечеството открива нови пътища за социалната си организация. Мирогледният радикализъм на творците води и до трескаво търсене на радикални изразни средства. Ето защо годините след Първата световна война и Октомврийската революция в Русия носят такъв взрив на новаторски естетически и философски идеи, заредени са с такова евристично проникновение и мащабност.

Социалната революция предпоставя естетическата революция – взривяването на старите канони и шаблони в изобразителното изкуство от Кандински, Малевич, Врубел, Шагал, конструктивизмът на Лисицки, Татлин, Родченко, геният на Майерхолд и Айзенщайн, Стравински, Прокофиев и Рахманинов; колажът, фрагментарността, кинематографичният подход концептуализират новите художествени експерименти. Руската религиозна философска мисъл в лицето на Владимир Соловьов, Николай Фьодоров, Николай Бердяев, Лев Шестов, Сергий Булгаков, Василий Розанов, Семьон Франк, Павел Флоренски, Дмитрий Мережковски и др. оплодява болната за нови идеи мисъл на стара Европа.

Към общоевропейските социални потресения за България се прибавят Балканската и Междусъюзническата война, Войнишкото и Септемврийското въстание, огромни жертви и колосални страдания на стотици хиляди хора, пълна катастрофа на идеалите и мечтите за национално обединение.

Катастрофа, която отеква не само в творчеството на българските творци, но и в личния им живот.

Яворов е прекършен от краха на идеята за освобождение на Македония и отвратен от парвенюшко-интригантското битие на столичния елит, от демагогията на т.нар. висше общество.

Нежната душа на Дебелянов въпие безутешна над бойните полета, изтънченият Лилиев се затваря омерзен в кулата си от слонова кост.

Главата на Гео Милев е взривена на фронта и в буквалния смисъл. Провидението запазва живота му, но решава да го натовари не само с огромното вътрешно страдание по изгубените национални идеали, но и с ужасяваща физическа болка като изкупление на лични и колективни вини.

Между неколкократните мъчителни операции Гео Милев преосмисля трагичния жребий на Европа, на Отечеството, своя собствен вътрешен ад:

 

ГЛАВАТА МИ –

кървав фенер с разтрошени стъкла,

загубен през вятър и дъжд, и мъгла

в полунощни поля.

Аз умирам под кота 506

и възкръсвам в Берлин и Париж.

Няма век, няма час – има Днес!

Над последната пролет ти жадно и страшно пищиш,

о шпага! разкъсала мрежа от кървави капки

сред мрака –

и в мрака

бог сляп ги

събира и мълком повежда към прежния призрак…

О Сфинкс! с безпощадна гримаса на присмех

– замръзнала, каменна, вечна и зла –

изправен в безкрайния, страшен, всемирен Египет:

пред тъмния просек Едип –

загубен през вятър и дъжд, и мъгла.

 

Едно писмо на Гео Милев до Николай Лилиев от 21 май 1917 г. много ярко показва не само физическите страдания на поета, но и драматичното му духовно състояние след раняването:

Тъй се миря и аз на свой ред с реалността, върховна, нелепа и сурова, която е даже повече от сурова: свирепа, и ме мачка безмилостно! Онези големи идеалисти, които бягат от реалността и искат да държат душата си постоянно пияна, да убият смисъла, съзнанието – нека дойдат тук: пълнейшо убийство на съзнанието: не с вино, не с абсент, не с хашиш, не с думи – а по най-прост и груб физически начин, тъй както беше с мене – 6 дена без съзнание! Никакви изкуствени раеве – просто естествени адове… И сега лежа в немска болница с едно око и връзка на глава и гледам над себе си сивото скучно платнище на палатката – пфу! скука… И скучно, и грустно, и некому ебино мать… Реалността излезе много по-мощна, отколкото можеше да се вярва: тя е превърнала мене на реалност, аз съм ореализиран или просто – орезилен… Пък впрочем всичко друго е фраза – по дяволите! Реалността фрази не търпи и на най-големите фразьори най-зле отмъщава: избалаква им очите… Нерадостно!…

 

3.

През 1922 г. в издателството на Т. Ф. Чипев Гео Милев публикува една от най-зрелите си поетични творби – цикъла „Иконите спят“. Това са пет вариации на народни песни с показателните заглавия: „Змей“, „Стон“, „Кръст“, „Гроб“, „Край“. Още в първото стихотворение „Змей“ отново се натъкваме на емблематичното и натоварено с дълбок смисъл словосъчетание „Ти си Той!“. Още по-ярко тук е непрестанното диалектическо превъплъщение, огледалното отразяване на различните същности. И онова особено движение, като в кресчендо, на саморазгръщащата се поетическа визия – лирическият герой се преобразява в демон, демонът в ангел, ангелът в змей, змеят в поета, поетът в смъртта, смъртта в живота. При цялата условност на очертаването на това превъплъщение не може да не ни порази вътрешното единство и цялостност на лирическата философия на Гео Милев.

Вътрешната хармония и последователност същевременно е облечена във фрагментарно-дисонансна външна поетическа форма.

В „Иконите спят“ Гео Милев извършва своеобразно втурване в естетическите обеми на народната песен. Тук ние виждаме особения живот на модерното в недрата на традиционното. Изконният гений на националното изкуство тъкмо като такъв се утвърждава като съществена част и принос в световното изкуство. Вечните, непреходните ценности на българската душа се вливат като огнен поток в световната душа. И никак не е случайно на пръв поглед стихийното, подсъзнателно, имплицитно втъкаване на народната песен, на нейните творящи пулсации в модерната лирика, която изгражда Гео Милев.

Божан Ангелов проницателно посочва, че авторът на „Иконите спят“ „не пресъздава просто наивните идеи и тяхното развитие в известни сюжети, а взима известни образи и мотиви от тях, анализира ги и създава от тях символистически средства за израз на своеобразните изключителни и дълбоки конвулсии на една модерна страст“.

Действително Гео Милев съзнателно търси и постига лирическата диалектика между енергията на народната песен и модернистичната чувствителност, между вековните послания на народното творчество и мъдрост и фрагментарно-синкопната художествена форма, която адекватно отразява духа на новото време.

Литературният критик и изследовател Васил Пундев, който, както посочихме по-горе, посреща „Жестокият пръстен“ с доста сурови думи, след появата на „Иконите спят“ вече откроява „лирическа дарба у смелия автор“.

Дълбок и продуктивен е анализът на Васил Пундев на втората книга на Гео Милев. В няколко реда той е успял да улови най-същественото за „Иконите спят“: „Фрагментът се е преобразил, макар не навсякъде, в художествена икономия на средствата, мотивът създава лирическа цялост и на места почти налага стил и композиция. Гео Милев е избрал за свободни лирически вариации пет наистина хубави мотива от народните песни, в които вариации е вляно проникване и национално чувство. При тях не можем да не си спомним простите перифразирания на народни песни у някои наши поети, у които интересът към образите и мотивите беше книжен и не даде художествени резултати в своето явно, наивно и неискрено приспособяване към похватите на народния певец. От него Гео Милев взима само мотива. Прочувственото му развитие е оригинално – изразено в пламенни образи и силни чувствени движения или в стихнал лиризъм, наситен с настроение и скрита мъка. Стихът диша темперамент, вътрешен живот, смели пориви на въображението; слага се и за душата, която му се доверява вече поради съдържателния и поетичен мотив. Размахът на страстта, пиянството на любовната жажда, запалена от змея любовник, намира думи с особена сила на внушение“.

В народната песен чрез вариации, импровизации и естетически трансформации проглежда модерното съзнание, фрагментарният духовен поглед на модерния човек. А в крайните дори естетико-художествени експерименти, в експресионистичните пароксични „взривове“ откриваме бисера на народната песен, неизтощимата, вечно новаторската енергия на творческия народен дух:

 

О знам:

Ти си Той!

Не отхвърляй едничката моя молба,

изпълни ми едничкото искане –

ах… стой! –

подир знойна и страшна борба,

в безсъзнание, няма да знам –

и ще чезна – аз гола –

в скверната сладост на твойто притискане

– не, не, не! –

аз падам надолу

– с мене ти –

летим

през огън и дим, и звезди,

зелени въртопи змии,

настръхнали копия,

– по невидими стръмни пътеки –

:трясък и прах,

кисък и звън,

не, не, не! –

 

Ах!

 

– пробуда:

камбанният звън.

 

В зората на местност безлюда

оплаквам връх своите меки

колене

 

чудовищния труп на моя сън.

(„Змей“)

 

След Пенчо Славейков и Яворов Гео Милев е третият велик български поет, който не само пренася в началото на ХХ век енергията на духовните послания на народната песен, но разгръща нейните вътрешни социални и естетико-художествени потенции. А след Яворов тъкмо Гео Милев е поетът, който най-остро и болезнено усеща трагиката на националната съдба, закодирана в българската народна песен. Това също има своя дълбок смисъл. Безименният народен певец през столетията на трагични национални изпитания е бил една от опорите (другата е православната вяра) за оцеляването на българина и българския род. От Възраждането насам българските поети поемат ролята на безименния рапсод или народен певец, огромната нравствена и социална отговорност и тежест на духовни водачи на нацията.

По правило те са и националреволюционери, и учители (дори в житейския смисъл на думата), и певци. Затова в собствената съдба на тези певци се оглежда и националната съдба, а националната съдба е трагичен мартиролог на тези духовни водачи – Ботев, Алеко Константинов, Яворов, Дебелянов, Пенчо Славейков, Гео Милев, Вапцаров.

 

4.

Движението на Гео Милев към поемите „Септември“, „Ад“ и „Ден на гнева“ е многопосочно мотивирано. От една страна, имаме натрупване на трагични социални разломи, колизии и баталии: три войни – Балканска, Междусъюзническа и Първа световна, две национални катастрофи, в които не по-малко страшно от разрушението на държавата и стотиците хиляди жертви е крушението на българския дух, пречупен в неговия порив към постигане на националния идеал; Войнишкото въстание от 1918 г., брутално удавено в кръв, Деветоюнския преврат от 1923 г. и отрязването главата на Стамболийски, легитимния министър-председател на България, Септемврийското въстание от 1923 г. и още по-кървавото му потушаване.

Това са десет години на ужас, насилие, погроми, страдания – истински апокалипсис за българското общество. Невъзможно е свръхчувствителната душа на поет като Гео Милев да не откликне на тези събития. От друга страна, за авангардното съзнание на Гео Милев, когото иначе съдбата е предопределила да бъде пионер на новаторски световни тенденции и тяхното практическо разгръщане в българското изкуство, споменатите събития са тържество на посредствеността над таланта, злокобен шабаш на парвенюшко-дебелашкото над ангелски извисеното.

Така че освен социалните мотиви Гео Милев има и мощни естетико-художествени подтици не само за отрицание, но и за погнуса и омерзение от събитията в България. Най-сетне трябва да посочим и чисто духовните мотиви.

Споменахме, че големите български поети са и духовни водачи на нацията. Те са учители по нравственост, по целеустременост и воля за развитието на вътрешната енергия на нацията. Ето защо Гео Милев, като един от духовните пастири на своя народ, не може да има друга реакция освен крайното отрицание, осъждане, противопоставяне.

Поемите „Септември“ и „Ад“ са най-мощната, най-ярката илюстрация за единство и последователност на Геовите социално-нравствени и естетико-художествени терзания и търсения. Няма противоречие между експресионистичните експерименти и социално ангажираната тенденция. Формата е съдържателна, твърди Хегел. У Гео Милев трагедията на народната съдба приема тъкмо такава форма – експресивна, динамична, синкопно насечена, задъхана, на естетико-художествено претворение. Екстазният естетически експресионизъм отразява жестокия етически реализъм.

Не само неаргументирано и контрапродуктивно, но и направо нелепо е твърдението, че Гео се движи от безцелен формализъм към осмислен реализъм. Можем да направим великолепен паралел между гениалната поема на Александър Блок „Дванадесетте“ и „Септември“ на Гео Милев. И в двете откриваме пределна експресивност на стиха, своеобразна естетизация на насеченото слово, графически контрастно изграждане на строфата, кресчендо на визуализираните баталии, скулптиране на лирическия сюжет, експресивна звукова оркестрация, алитерационен и асонансен рисунък, използване на т. нар. ядрени рими, натоварване на метафорите и сравненията с трагически, почти Микеланджелов блясък, кондензиране на епическата поетична фраза, взривност, екстатичност, вътрешни поетични параболи, елипси и прескоци.

 

Есента

полетя

диво разкъсана

в писъци, вихър и нощ.

Буря изви се

над тъмни балкани

– мрак и блясък

и гракащи гарвани ято –

 

Кървава пот

изби по гърба на земята.

В ужас и трепет сниши се

всяка хижа и дом.

Погром!

Трясък

продъни небесния свод.

(„Септември“)

 

И в поемите на Гео Милев отново се откроява неговото амбивалентно отношение към традицията. От една страна – уважение, възторг, пренос на неумиращия ѝ естетически дух, превъплъщение, осмисляне, продължение, развитие. От друга – взривяване, разкъсване, насичане, раздробяване, отхвърляне, отричане, несъгласие, полемика, агресия. Но зад крайнорадикалните модернистични експерименти, както вече посочихме, наднича новото съдържание на епохата, разчупваща и провокираща старите форми. Ето и началото на поемата „Ад“:

 

„Оставете тук всяка надежда!“ –

писа нявга ръката на Данте

над вратата на ада.

Данте беше andante

– и разнищваше мъдра пророческа прежда

през цялата древна и нова световна история.

Данте беше andante:

страх и терор без надежда.

 

Ний сме presto.

Галоп.

Първия скок

изпреварен от втория

(злочесто

салтомортале

на вси грехове

раздрали

жестоко

с отрова

плътта и душата).

Ний се раждаме в ада

– готово –

там.

Ний не идем отвън

като Данте през сън –

живота ни цял е

там:

жупел и плам.

 

Всъщност авангардизмът и експресионизмът на Гео са невидимо художествено проявление на олевяващите настроения и идеи в Европа и в България. Неслучайно Гео Милев и като поет, и като критик и публицист, и като художник иска да усети излъчването на епохата и художествените превъплъщения на нейните послания у поети и преводачи като: Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Николай Райнов, Людмил Стоянов, Георги Михайлов, както и у Стефан Маларме, Пол Верлен, Рихард Демел, Емил Верхарн, Фридрих Ницше… Дори и насочвайки своя проницателен взор към себе си – великолепната поредица от автопортрети – Гео Милев изследва не само психологическите бездни на собственото самосъзнание, но и трагичните знаци на времето и епохата.

Финалите и на двете поеми – „Септември“ и „Ад“, насочват вниманието ни и към друга особеност на Гео-Милевата поетика. Словото, отделната дума, образ, сравнение, метафора се натоварва не само със собствената си смислова енергия, но придобива и своеобразна пластическа обемност. Стихът зазвучава като гигантска фреска и заедно с това напомня мощни финални акорди на музикално произведение. Тема на отделно изследване би могло да бъде странното и екзотично, но заедно с това и дълбоко осмислено невидимо присъствие на пластическите и музикалните решения в контекста на Гео-Милевата поезия. Тук само ще отбележим, че тъкмо това полифонично звучене на образ, пластическо решение и звук, или музикална инвенция, изгражда величествения храм на двете поеми:

 

Кръз дима на пожарите

се издига и бие ушите ти

вика на убитите,

рева

на мъченици безброй

върху клади горящи дърва:

– Кой

излъга нашата вяра? –

 

Отговаряй!

Ти мълчиш?

Не знаеш?

– Ний знаем!

Ето виж:

с един скок

ний скачаме право в небето:

ДОЛУ БОГ!

 

– хвърляме бомба в сърцето ти,

превземаме с щурм небето:

 

ДОЛУ БОГ!

 

и от твоя престол

те запращаме мъртъв надолу

вдън вселенските бездни

беззвездни,

железни –

 

ДОЛУ БОГ!

 

По небесните мостове

високи без край

с въжета и лостове

ще снемем блажения рай

долу

върху печалния

в кърви обляния

земен шар.

Всичко писано от философи, поети –

ще се сбъдне!

– Без бог! без господар!

Септември ще бъде май.

Човешкия живот

ще бъде един безконечен възход

– нагоре! нагоре!

Земята ще бъде рай –

ще бъде!

 

(„Септември“)

 

5.

 

Мястото и ролята на Гео Милев в българската поезия са особени. Двайсетте години на миналия век са своеобразен национален, социален и духовен Рубикон за българското общество.

Гео Милев е една от най-ярките личности, в чиято собствена съдба и творчество намира отражение изключително драматичното и преломно време. Отива си една епоха, която носи огъня на възрожденския български дух, отиват си и духовните водачи на нацията, които са и носители на този възрожденски морал – Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Гео Милев. Съкрушени са и последните надежди за постигането на националния идеал за обединена България, идеал, който осмисля живота и творчеството не само на споменатите автори, но и на две поколения българи след Освобождението от османско робство.

Заветите на националреволюционерите са напълно забравени и изоставени, хоругвите на националната чест са стъпкани и опозорени. В живота на българското общество нахлува нещо страшно и зловещо – започва епохата на вътрешнонационалния разлом, на противопоставянето брат против брата, на политическата конфронтация и партизанщина. Трагичните събития от 1923 – 1925 година бележат върха на безумието – една част от народа се противопоставя на друга част. Българското общество вече е непоправимо разделено. Това разделение и противопоставяне продължава, както виждаме, до края на века и няма никакви изгледи да намалее и в началото на ХХI век.

Тъкмо тази особеност на времето от 20-те години на ХХ в., тъкмо специфичните социални (естествено, и художествено-естетически, и интелектуални) негови отражения улавя гениалният дух на Гео Милев. В такъв план невъзможно би било да си представим българската литература през 20-те години без гигантската интегрална културна фигура на поета, както е невъзможно да разберем редица от по-сетнешните развойни тенденции в българската литература, критика (музикална, литературна и театрална) без автора на „Железният пръстен“ и „Иконите спят“, на „Септември“ и „Ад“. Като поет Гео Милев е важен за нас и с още едно изключително качество – хармонията между талант, национална отговорност и граждански морал. Подобно на Ботев, Яворов, Пенчо Славейков, Дебелянов, Вапцаров, и Гео Милев въпреки изключителната си вътрешна противоречивост е удивително последователен и единен в преследването на главната цел – разгръщането на собствената поетическа и естетическа енергия като своеобразно отражение на националната драма. Ето защо Гео Милев свети в пантеона на голямата българска поезия с ослепително ярка и благородна светлина.

 

6.

Стъкленото око на Гео Милев и днес ни гледа от зейналите и незатворени в духовната и физическата снага на България страшни гробове. То предупреждава, че човешкият дух е неподвластен на изстъпленията на грубата сила. То напомня Вазовото „Не се гаси туй, що не гасне“. То заявява, че поезията е неунищожима, когато е вопъл и екстаз, буря и славеева песен на народната душа. Това страшно Геово око е символ на българската трагическа национална съдба и чрез нея то е и своеобразен бездънен прозорец към безсмъртната българска поетическа традиция. Великата, страшна и същевременно слънчева традиция, която тръгва от Добри Чинтулов и Христо Ботев, минава през Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Христо Смирненски, Гео Милев, Никола Вапцаров и стига до наши дни в лицето на сътвореното от поети като Александър Геров, Валери Петров, Павел Матев, Дамян Дамянов, Христо Фотев. Тази велика традиция не може да бъде унищожена и точно тя ще пренесе в новото хилядолетие жив пламъка на българската национална идентичност, чест и достойнство.

 

Източник: вестник „ЗЕМЯ“,  13 януари 2025 г.

 

 

 

 

 

 

вторник, 7 януари 2025 г.

ВКС против Църквата и Държавата – Велислава Дърева

 

1.

„Даниил не е наш патриарх ! Да спасим Православието от руските узурпатори !“, възкликна атлантически Атлантическият съвет след решението на ВКС да регистрира неканоничната „Българска православна старостилна църква“. „Падна монополът на БПЦ върху православието !“, изтържествува „Фактор“ в стил „Сбылась мечта идиота“. Инак рубриката е „Вяра и демони“. Много подходяща рубрика за атлантическите демони, които изпаднаха в бяс безподобен подир избора на патриарх Даниил. То бе плач и скърцане на зъби !

Толкова усилия хвърлиха вартоломейците, тъй се стараха поклонниците на укронацистите, до ръба на разкола докараха Светата ни Църква, такова хубавко сценарио списаха, техните покровители и поръчители вече виждаха как пада първата духовна крепост на целия славянски свят, как се превръща в едно зло американско прокси, в едно подобие на „пцу“, обаче…

 

Крепостта не падна.

 

И настанаха вой неистов и ридания безутешни.

Но ето – коледно подаръче долетя откъм ВКС…

 

2.

 

Кратка справка от най-ново време:

А) След 1989 г. неканоничната БПСЦ се отделя от БПЦ поради несъгласие с новоюлианския календар. Ето как става това.

Синодът на противостоящите“, неканонична гръцка старостилна църква, създава в България своя „епархия“, наречена „Триадицка“ (по едно от древните имена на София). Прочетете внимателно това изречение – гръцка старостилна неканонична църква създава своя епархия на каноничната територия на автокефалната поместна БПЦ. Следователно БПСЦ възниква като епархия на чужда неканонична църква.

Само този факт е достатъчен, за да бъде отказана регистрация на БПСЦ.

Има и още факти.

 

Б) 1993 г. „Синодът на противостоящите“ дава автокефалия (!) на БПСЦ и на 17.01.1993 г. в старостилния манастир „Св. св. Киприан и Юстина“ край Атина йеромонах Фотий (Росен Сиромахов) е ръкоположен за „Триадицки епископ“ от трима „противостоящи“ и един представител на неканоничната Румънска старостилна църква. 10 години преди това в същия манастир Сиромахов е ръкоположен тайно за свещеник от митрополит Киприан от „Синода на противостоящите“; в България служи тайно в старостилния Княжевски манастир. Постриган е за монах с името Фотий. До епископската хиротония се подвизава като „таен йеромонах“.

 

В) 27.07.2014 г. „Синодът на противостоящите“ предлага „Триадицка епархия“ да бъде въздигната в митрополия. За целта с указ № 0001 на Фотий от 18.12.2014 г. БПСЦ се сдобива с „архиерейски Синод“, с председател Фотий и временни членове Георгий и Никон от неканоничната Руска православна задгранична църква (РПЗЦ). Като видите в текста „РПЗЦ“, да знаете, че иде реч за неканоничната РПЗЦ, която злоупотребява с името на каноничната. От март 2016 г. „епархията“ вече е „митрополия“, а Фотий – „митрополит“.

 

През 2019 г. и 2020 г. са ръкоположени още двама „епископи“: Виктор (покойният Константин Тодоров), който през 1997-2001 г., в разгара на разкола, е съветник на Петър Стоянов по националната сигурност; и Серафим (Бранимир Орманов). И двете ръкоположения са извършени от цял сонм представители на РПЗЦ, „Синода на противостоящите“ и старостилната румънска църква.

 

Г) 13.06.2022 г. Учредителен събор на БПСЦ с четирима участници взема решение за учредяване на вероизповедание. Предстоятел: Фотий. Архиерейски синод: Фотий, Серафим и временен член – споменатият по-горе Георгий (РПЗЦ), гражданин на Украйна, с паспорт FE427792, изд. на 26.04.2016 г. от под. на МВР на Украйна; Църковен съвет: Серафим, двама свещеници и секретар. Приет е устав. Никъде не открих нито ред за този учредителен събор, нито пък самия Устав.

 

Д) От БПСЦ казват, че не са напускали БПЦ, за да не ги „хване“ Законът за вероизповеданията. В същото време казват, че учредяват вероизповедание (какво – не казват). Казват, че имат доктринални различия с БПЦ (какви – не казват).Календарът не е доктрина. Ако да беше доктрина, би трябвало БПСЦ да има евхаристийно общение с някоя от поместните православни църкви (Руска, Сръбска, Йерусалимска и др.), които служат по стария календар. Но не би. БПСЦ си общува с три неканонични старостилни „църкви-сестри“: гръцката „Църква на истинските православни християни/Синод на противостоящите”, Румънската старостилна църква и една от фракциите, отделили се от Руската православна задгранична църква след подписването на Акта за каноническо общение с Московската патриаршия.

И най-сетне – БПСЦ има интернет-домейн с името „Българска православна църква“ (Bulgarian-Orthodox-Church.org). Думата „старостилна“ е изпаднала нейде по невнимание или разсеяност, ах!

 

3.

 

Изброените факти известни ли са на ВКС? Ако не – защо? Ако да – с кой акъл ВКС регистрира неканонична църква, създадена като паралелна структура, като чужда епархия на чужда неканонична църква върху каноничната територия на автокефалната поместна Българска православна църква, което е абсолютно забранено от канона? С кой акъл и по чия воля? Ами – с чужд акъл и по чужда воля. Очевидно.

ВКС създаде прецедент. И този прецедент ще повлече след себе си предълъг шлейф от канонични, политически и геополитически проблеми, крамоли и страсти с далечни, стратегически измерения и последици.

ВКС казва, че не му е работа да се произнася по канонични въпроси, но пък издаде „входна виза“ на всякакви самозвани, неканонични, разколнически „църкви“ и им гарантира правото да нахлуят в каноничната територия на БПЦ, да се обзаведат с епархии, да раздават автокефалии, да произвеждат на ишлеме „епископи“ и „митрополити“, а защо не и „патриарси“, и – разбира се – да претендират за регистрация!

Знае ли ВКС кого и какво регистрира всъщност?! Защото „старостилците“ уж са против политиката на Вартоломей, но станаха съучастници в неговата разрушителна мисия. Неоценима услуга за главния рушител на Светото Православие! Услужлив се оказа ВКС – неговото решение си е кристална вартоломейщина.

Разумява ли ВКС, че това е посегателство върху суверенитета на Българската православна църква, което значи – върху суверенитета и националната сигурност на българската държава?!

Не разумява.

 

4.

 

ВКС отвори широко портите на разкола, та кой отде завърне, по свой каприз и мерак, по чужда воля и ради чужди интереси, да си завъди „църква“, па да прикачи към достолепното име на БПЦ някой и друг пискюл – „БПЦ на праведните“, „на мъдрите“, „на верните“, „на умнокрасивите“, но най-добре – „на евроатлантическите ценности“.

Радост велика! Сбъдна се отколешното желание на Българския хелзински комитет „да имаме десетина синода”. Няма съмнение – като мухоморки ще никнат под благодатния дъжд на беззаконието и безотговорността и ще дефилират по телевизорите лъжепатриарси, накичени с фалшиви инсигнии и регалии (телевизорите обичат такива дефилета, друго си е да има екшън!), едни ще ни „спасяват от руското имперско православие“, други ще ни освобождават от „монопола на БПЦ“, трети ще разправят, че „единната църква не е ценност за държавата“, както проповядваше нявга един Ф.Д. И всички ще напинят за регистрация, щото регистрираните вероизповедания не плащат местни данъци и такси, получават държавно финансиране и т.н. И всички те ще рецитират решението на ВКС като да е словото Божие.

Напомням. И винаги ще напомням, защото човешката памет е избирателна, а обществената – къса.

Разколът започна на 19.10.1988 г. Начинател – Христофор Събев.

През 1998 г. разколът завърши канонически – с решенията на Светия Разширен Всеправославен Надюрисдикционен събор.

През 2002 г. завърши юридически – с приемането на Закона за вероизповеданията.

През 2004 г. завърши фактически – с отстраняването на разколниците от похитените храмове и манастири.

На 16.09.2010 г. разколът приключи на международноправно равнище благодарение на компетентната позиция на българската държава.

 

Разколът продължи 22 години.

Жестоко изпитание.

Крепостта не падна.

 

Оттогава изминаха 14 години. През тези 14 годинивсякакви лицемерци, фарисеи и велзевули не спряха да интригантстват и зловредстват срещу БПЦ заради чужда изгода и заради своя ползица. Войната срещу Православието е все по-коварна и свирепа. И кървава. За да бъде изтрита Православната цивилизация от лицето на земята. За това става дума. И за нищо по-малко.

 

А БПЦ пречи. Крепостта не пада.

 

На 16 декември 2024 г. разколът получи своя реванш.

ВКС му го поднесе на тепсия, като баница с късметчета.

 

5.

 

Някога, на 18 октомври 2000 г., с определение № 6300 ВАС прогласи някаква друга, несъществуваща в правния мир БПЦ. Съдебен състав – Николай Урумов, Андрей Икономов, Антоанета Арнаудова. Председател на ВАС – Владислав Славов. Беше кулминацията на разкола. „БПЦ е разпъната от злонамерени чиновници, амбициозни разколници, послушни магистрати и недалновидни политици” – това обръщение на Св. Синод към православния български народ и към целия клир не попадна в емисиите нито на БНТ, нито на БНР, нито на БТА. Излезе в „Труд“ и „24 часа“ като платено съобщение помежду малките обяви, телефони за „запознанства“, некролози, реклами на гадателки, ясновидци и астролози…

 

24 години след този срамотен акт на ВАС, на 16 декември 2024 г., посред Рождественските пости с решение № 214 ВКС вписа в регистъра на вероизповеданията неканоничната „БПСЦ“. Съдебен състав – Боян Балевски, Анна Баева, Анна Наенова. Председател на ВКС – Галина Захарова.

 

Послушните магистрати са все така послушни.

 

Решението на ВКС не е решение на ВКС. А на ЕСПЧ. Самият ВКС призна този факт в прессъобщение на своя официален сайт. Текстът е нещо средно между информация и покъртителен опит за самооправдание. Няма оправдание.

 

ВКС изпълни стриктно и покорно разпорежданията на ЕСПЧ.

 

ЕСПЧ съставите си мени, но нравът – не. Нито реториката, нито „аргументите“. Няма аргументи. Има едни същи клишета, формулировки, препоръки, заключения, мантри, предубеждения и фриволни тълкувания, които преминават от решение в решение. Особено и най-вече когато става дума за Българската православна църква, за българската държава и държавност.

Няма да ви хвърлям в тези дебри.

Резюмирам:

ЕСПЧ неизменно припознава „аргументите“ срещу БПЦ, приема ги като свои, отстоява ги и ги брани; пренебрегва Конституцията и като дявола Евангелието я чете; обявява Закона за вероизповеданията (ЗВ) за нелигитимен, а решенията на СГС и САС за незаконни; че и на каноните посяга, което пък изобщо не му е работа. Знае, че не му е работа, обаче мишкува в каноничната територия, не го сдържа.

Трън в дебелото око на ЕСПЧ е изключителната роля на БПЦ в живота на българската държава и българската нация. Защото Православието е суверенитет, Православието е основното градиво на българската държава. БПЦ е стожерът на българската държава, на българската национална и духовна идентичност.

И ПАСЕ, и ЕСПЧ, и Комитетът на министрите на СЕ дружно отричат и отхвърлят признанието на БПЦ ex lege, щото нарушавало Европейската конвенция за правата на човека, но и през ум не им минава да оспорват признатите за официални или държавни църкви на Дания, Швеция, Норвегия, Гърция, Ирландия, Италия, Кипър и Малта, нито отричат техните закони и конституции; порицават ЗВ, настояват да бъде отменен, „изтрит“, заличен или да бъде приведен във вид, удобен за „минимизиране“ на БПЦ, за да се плодят и множат „църкви“, „синоди“ и пискюли всякакви, които най-сетне да разбият „монопола“ на БПЦ. В името на демокрацията и плурализма, естествено.

Сякаш ЕСПЧ не знае и не разбира, че всяко посегателство срещу БПЦ е посегателство срещу националната сигурност и суверенитет на България. А може би много добре знае и тъкмо затова е толкова встрастен, а неговите решения – така политизирани и преднамерени. Във всякакъв смисъл – юридически, канонически и правозащитен.

Знае ЕСПЧ, не е като да не знае, че за да погубиш един човек, един народ, първом трябва да погубиш душата му, да убиеш вярата му, да го лишиш от памет, от история, да приспиш неговия разум, да похитиш и поругаеш неговите светци и първоапостоли, да оскверниш олтара на народната свяст, да угасиш неговия светилник, за да го оставиш без надежда и упование, без опора и смисъл, за да влачи този човек и този народ някакво жалко, несмислено съществование, да го превърнеш в празен съсъд, в който да налееш целия мрак и цялата ледена пустота на света.

 

6.

 

И какво направи ВКС?

Подчини се.

ВКС, на когото Конституцията (чл. 124) е възложила да „осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища“, извърши нещо недопустимо и немислимо – наруши Конституцията и Закона за вероизповеданията. Второ – възкреси разкола. Трето – създаде прецедент в целия Православен свят, прецедент с непредвидими, стратегически последици и провокира разкол в Светото Православие. Четвърто – посегна на суверенитета на Българската православна църква. Пето – застраши националната сигурност на българската държава. И най-сетне – абдикира от своите правомощия и задължения на най-висша съдебна инстанция в страната. Що? От едната любезност? Поради незнание? Или престараване? Или поради правоверна „европейскост“?

 

Как се нарича това? Отказ от суверенитет се нарича.

 

ВКС се превърна в изпълнител на чужда воля и чужди интереси, както, прочее, ЕС, ЕК, ЕП, ПАСЕ, ЕСПЧ са изпълнители на чужда воля и чужди интереси, неевропейски и антиевропейски по своя същност, цел и замисъл. И антиправославни! Защото ЕС и всичките „Е“-та вкупом отдавна не са европейски, предадоха и продадоха европейската цивилизация, обявиха за световни ценности укронацистите и ислямските терористи, назначиха ги за „пазители на свободата и демокрацията“, обсипаха ги с аплодисменти и комплименти, малко остава да ги канонизират. Европа се самоуби спектакуларно във всякакъв смисъл – политически, икономически, военно, духовно. Няма европейски ценности, които са християнски, които са общочовешки – има перверзна политкоректност и лицемерен словесен „дрескод“.

Какво следва, когато ВКС нарушава Конституцията и закона? Когато се произнася във вреда на Църквата и Държавата? Когато провокира разделение и смут в обществото? Когато застрашава националната сигурност и суверенитет? Когато абдикира от своите правомощия и задължения?

Какво следва?

 

7.

 

За сведение на ВКС.

На 4 март 870 г. на извънреден събор в Константинопол е прогласена Българската православна църква. Първият духовен светилник на всички славяни, първата духовна крепост. Тази година се навършват 1155 години, откак съществува Светата ни Църква.

И портите адови няма да й надделеят.

Крепостта не пада.

 

 

Източник: вестник „ЗЕМЯ“,  6 януари 2025 г.