Търсене в този блог

четвъртък, 28 април 2016 г.

ПЪРВИ МАЙ – ВЕЛИК ДЕН ЗА БЪЛГАРИЯ – доц. д-р Димитър Генчев

 

 


Празникът е дълбоко вкоренен в 125 – годишната история на българския социализъм.
Първият подтик идва от Париж през 1889 г. когато на първия конгрес на социалистическия интернационал се взема решението първи май да се обяви и чества като международен пролетарски ден на труда. Сред гостите на конгреса е Никола Габровски - един от първоапостолите и първосъздателите на нашата партия. Веднага след това – през 1990 г. „чучулигите” от работническото дружество „Братство” за първи път правят опит за масово честване на празника, а една година след създаването на партията Никола Габровски – главният редактор на вестник „ Работник” отбелязва със подчертана гордост, че на 1 май 1892 г. манифестациите в София, Габрово, Търново, Пловдив и Казанлък, където другарите, заедно с работниците, които са членове на местните ни дружинки, се събраха да демонстрират както в западна Европа.” От тази дата поколения социалисти,синдикалисти и работници си предават щафетата на празника като червеното знаме на труда.

Днес за 125 –ти път сме се събрали на поредното първомайско шествие за да си припомним Кирковото

„Повдигнете си челата,
о, герои на труда,
вий творци сте на благата,
да живей, живей труда!”

И Продевото „ ГОРЕ ГЛАВИТЕ ДРУГАРИ” !

Да се закичим с червените лентички и пролетни цветя! Да си спомни откъде идем, да поменем направеното и да решим накъде да вървим!

Защото ние помним: че промишлената продукция на България от 1939 до 1989 г. беше нараснала 104 пъти; селското стопанство – 263 %; реалните доходи на населението - с 600 %; обществените фондове за потребление са 787 %; брутният вътрешен продукт – 26 %; националният доход – 16 %. Безработица нямаше, неграмотни нямаше. Имахме безплатно, общодостъпно здравеопазване и образование. Основните производствени фондове през 1990 г. се оценяваха на 134 млрд. долара и че 98% от тях бяха създадени от трудовите хора в Народна република България. И ако в това, което казвам има носталгия това е, защото днес 43 % от населението на РБ живее в тежки материални условия, 48 са в риск от социално изключване, 30 % от заетите българи са бедни.
Носталгия, примесена с гняв и повик за борба. Защото Светът от 2015 година е отрицание на надеждите и мечтите на човечеството след края на студената война. Днешният капиталистически свят се раздира от системни вътрешни противоречия. За първи път от 1945 година насам политици си позволяват да дрънкат ядрено оръжие. Тази криза не е просто поредната циклична криза на системата, а свидетелство за гибелно изостряне на нейните противоречия. Това вече е не само противоречие между труда и капитала, а до голяма степен и конфликт между финансовия, в това число и спекулативен капитал, от една страна, и индустриалния и производителния капитал, от друга. Днес най-видните теоретици на общественото развитие от  Стиглиц през Жижек до Чомски напомнят за гениалните догадки на Маркс и неговите предвиждания за самоизяждането на капитализма. Аз ще приведа едно друго още по разгърнато проникновение в бъдещето на капитализма, разбира се само в едно изречение: „Някакви си три-пет най-големи банки на всяка от най-напредналите капиталистически нации осъществиха „личната уния" на промишления и банковия капитал, съсредоточиха в ръцете си разпореждането с милиарди и милиарди, съставляващи по-голямата част от капиталите и паричните доходи на света. Финансовата олигархия, която налага гъста мрежа от отношения на зависимост на всички без изключение икономически и политически учреждения на съвременното буржоазно общество – ето най-релефната проява на този монопол.”  Няма да спомена кой е авторът. Но ще посоча книгата му -„Империализмът като най-висок стадий на капитализма“

След няколко дни ще се съберем на поредния конгрес на БСП. Той трябва да реши три въпроса:
Първият – опасността от авторитарно израждане на демократичната държавна политическа система.
Вторият – необходимостта от изработване на дългосрочна социално- икономическа програма за намаляване и ликвидиране на бедността. Икономическата криза продължава, но социалният упадък не може да продължи. Необходими са политика и правителство, които могат да намерят път за по-добър живот на хората.
Третият – създаването на национална дългосрочна програма за спиране на топенето на българския народ и нормализиране на демографския процес у нас. България не може повече да остане в сегашното положение. България може да изчезне.
Това е същността на „левия курс”. Останалото е от „лукавого” - дъвка за претенденти с безмислена претенция за лявост.

Преди повече от 120 години бащите на социалистическата партия Димитър Благоев и Никола Габровски се обърнаха с манифест към българския народ - цитирам :
„…Всички партии говорят от името на народа, но само социалистическата партия работи за този народ.”
Това трябва на България днес – ДА ГО ДОКАЖЕМ КАТО ГО НАПРАВИМ !

Още веднъж - ЧЕСТИТ ПЪРВИ МАЙ !

 

 

 

 

 

 

 

1 май - празник на ДУМА и левия печат

 

 


Един по-добър свят е възможен !

Хората, които изкарват прехраната си с честен труд, са достойни! Хората, които са солидарни с борбата за социална справедливост, са достойни!

 


 

 

 

 

Студени и дъждовни дни ни доведоха до Първи май тази година. Студени и дъждовни не просто по волята на природата, а заради все по-видимия мерак на една самозабравила се власт да смаже народ и държава, да стъпче хората на труда и да направи живота им невъзможен. В името на собственото си добруване и недосегаемост, прикрити зад неолибералните клишета за "по-малко държава" във всичко - в икономиката, в образованието, в здравеопазването, в пенсионните и социалните дела, в културата и дори в експлоатацията на културното ни наследство. Власт, която ликвидира всички големи проекти, с чиято помощ България можеше да си възвърне енергийната сигурност, работните места, индустрията. Власт, която като никоя друга опоска държавните ресурси и парите на българите така, че вече не може да скрие зейналите пропасти и се опитва да ги пълни с ново и ново финансово дране на кожи от оголелите и обоселите, хващайки се хаотично за какви ли не инцидентни хрумки и некомпетентни решения. Власт, която превърна лъжата в политически инструмент и параван за безогледното грабене по всички високи етажи. Която раболепно се стеле пред задокеанския си покровител и все повече натиква България в опасния сокак на чужди военни интереси. Която отродява българите, разпродава живота им и превръща страната в територия, лишавайки я от национално бъдеще. 

Ето затова го има левия печат - да вади на показ тези пороци, за които присъдружните десни медии не смеят да гъкнат или ги размиват до неузнаваемост, манипулирайки умовете на хората и съобразявайки се с корпоративните и политическите интереси на собствениците си. Затова го има левия печат - да анализира всяка ситуация и да предлага решенията, които са в полза на слабите и беззащитните, на мнозинството българи. Смисълът на лявата журналистика намираме отчетливо в думите на големия български публицист Йосиф Хербст, зверски убит в кървавата касапница, устроена от фашисткото правителство над хиляди леви интелектуалци през 1925 г.:

"Да се спасява страната е едно, а да се спасява правителството е друго. За спасяването на страната може да се пожертва едно правителство. За спасяването на което и да е правителство обаче не може и не бива да се жертва страната".

Единствено левият печат говори днес за проблемите на държавния суверенитет, за икономическите, социалните, етническите и останалите сериозни обществени проблеми през призмата на справедливостта и солидарността. Не са на почит сериозните вестници в днешното ни все по-бездуховно общество, но флагманът на левия печат, вестникът, свързан с политиката на БСП - вестник ДУМА, винаги ще има своята аудитория. По простата причина, че слабите и беззащитните българи продължават да се множат. А от самото си създаване и до днес ДУМА е орисана не просто да бъде пълнокръвен национален всекидневник, а да бъде именно техен глас, да говори истината и да дава интелектуален хляб на онези, които искат да мислят. Прави го не с интриги, а с истината, с ум и душа.     

Сигурно не сме безгрешни, но по самото си призвание и същност левият печат е територия на свободата като алтернатива на заблудата, обозначавана с изтърканата вече щампа "демокрация". ДУМА е защитник на идеята за справедливост, равенство пред закона и взаимопомощ между хората, т.е на социалистическата идея. Нея още Дядо Благоев ни завеща в своите статии за "социалистическата демокрация", която повечето историци и анализатори отъждествяват неправилно с термина "социалдемокрация". Да не забравяме, че исторически именно левият печат винаги е бил мястото, където е "ферментирала" социалистическата идея.

ДУМА е нужен на хората с изострено социално чувство за справедливост, които не са безразлични към недъзите в обществото - независимо дали става дума за макроикономика, за свиване на публичните разходи за образование, наука, здравеопазване и за тотално разпродаване на България на концесия, или за поредната пребита с пръти баба в селцето Х. Никой друг вестник не живее в такава степен чрез своите читатели и не зависи в такава степен от тях. Те са силата на ДУМА. Вестникът е нужен на онази огромна част от народа, която Гео Милев нарича "всичката оная маса, която стои потисната под игото на труда". ДУМА не е вестник на "ония, които - алчно настървени към благата на узаконения грабеж - запазват само за себе си привилегията да представят българския народ, ония няколко стотици, които със силата на капитала и владението потискат под игото на труда народната маса; ония, които заграбват за себе си всички права, свободи и блага; ония, които избират и крепят върху престола на властта свои министри и управници..."

Гео Милев пише тези думи през 1924 г., но връщането към тях е не романтика, а е вглеждане в днешното битие на страната ни, едно от родилните петна, с които са закърмени ДУМА и целият ляв печат, в. "Земя", в. "Нова зора", в. "Жарава", левите регионални вестници. Да, ДУМА - създаден с таланта и интелекта на Стефан Продев, е вестник волнодумец. Когато се налага, указва кривици и на хора от БСП, но в това е мисията му - да бие камбаната и да тревожи. Винаги добронамерено и винаги с убедеността, че не може заради някое сухо дърво да страда и да се обявява за негодна и нежизнена самата социалистическа идея. ДУМА не го прави за себе си, защото няма с какво да се облажи, напротив - левият всекидневник винаги е бил беден вестник. Но това е съдбата на всички леви журналисти в цялата нова история на България. И в днешно време човек сам прави своя избор - или свободния дух и свободата на словото с цената на недоимъка, или добре възнаграденото властоугодно слово, погребването на съвестта и на истината. Нека перефразирам пак Гео Милев: когато стеснявате журналиста, убивате журналистиката!

 

Затова, да ни е честит празникът на левия печат и на в. ДУМА - на нас, на всички колеги лявомислещи журналисти в страната и на нашите читатели! Трудно ни е, защото ние търсим коректива и алтернативата на сегашното нерадостно битие на България, опитваме се да покажем на хората, че властимащите ги манипулират, прикриват и замазват последиците от десните политически действия. Алтернатива има, защото виждаме как дори западни европейски държави днес прилагат на практика социалната идея. 

А силата на левия печат и на левите журналисти идва от вярата, която много точно изрази големият френски интелектуалец и журналист Игнасио Рамоне:


"Един друг свят е възможен!"

 

-----------------------------------------       

 

Един материал на Велиана Христова във вестник ДУМА от 28 април 2016 г.

 

 

 

 

 

 

неделя, 24 април 2016 г.

Началото на нашето освобождение – Емилия Лазарова

 

 

 

На днешния ден преди 139 г. Александър ІІ подписва Манифеста за обявяването на Руско-турската война

 

Забвението и неблагодарността не са добри качества, особено днес, когато все по-често изпускаме оръжието, наречено история. Забравяме, или някои въобще отричат, събития и дати, които ни превръщат в свободен народ и държава!

24 април 1877 г. остава завинаги паметна дата за нас, българите, за България! Това е денят (по нов стил), когато преди 139 години руският император Александър ІІ оповестява Манифеста за обявяване на Руско-турската война (1877-1878). Събитието е величаво и се превръща в начало на нашето Освобождение от петвековното турско робство! И нека си припомним, макар и част от този текст, изпълнен с благородство, величие, съпричастност и грижа за братята православни славяни на Балканите:
"На всички наши любезни верноподаници е известно онова живо участие, което Ние винаги сме вземали в съдбата на угнетеното християнско население в Турция. Желанието да се подобри и осигури неговото положение е споделял с Нас и целият руски народ, който изразява сега своята готовност за нови жертви за облекчаване участта на християните на Балканския полуостров... Ние първоначално си поставихме за цел да постигнем подобрение на положението на източните християни по пътя на мирни преговори и съглашения със съюзните и приятелски Нам велики европейски държави... Нашите усилия, поддържани от съвкупните дипломатически настоявания на другите правителства, не доведоха обаче до желаната цел. Изчерпвайки докрай Нашето миролюбие, Ние сме принудени от високомерното упорство на Портата да пристъпим към по-решителни действия. Това го изисква и чувството ни на справедливост, и чувството на нашето собствено достойнство. Турция със своя отказ Ни принуди да се обърнем към силата на оръжието. Дълбоко проникнати от убеждението в правотата на Нашето дело, Ние в смирено упование за помощ и милосърдие от всевишния обявяваме на всички Наши верноподаници, че настъпи времето, предвидено в тези Наши думи, на които единодушно се отзова цяла Русия. Ние  изразихме намерението си да действаме самостоятелно, когато ние счетем това за нужно и когато честта на Русия изисква това.
 Александър ІІ, император всерусийски"
Манифестът за началото на поредната десета война, която Русия води с Османската империя през последните повече от две столетия, се превръща в освободителна за нас, българите, и началото на възстановяването на Българската държава. А по думите на забравения днес голям родолюбец, борец за национално освобождение, учен, общественик, русофил, проф. Стефан Бобчев, "това е едно велико кърваво събитие, без което не щеше да имаме Свободна България".
За началото на войната срещу Турция става известно в руското общество още през март 1877 г. и след категоричното, преди около двадесет години, тогава решение на руския император, на 24 април 1877 г., когато Александър ІІ пристига от Петербург в Кишинев. А по думите на очевидците тогава "светлите цветове на мундирите; блясъкът на безбройното множество щикове, които лъщели на слънцето... всичко това обиколено от прясната зеленина на околните хълмове, съставлява великолепна и поразителна картина".
На всички участници и присъстващи тогава е известно, че това не е празничен парад на руската армия, а преглед на войските, "подир което ще започне война". В един миг настъпва "мъртва тишина... и Кишиневският епископ Павел чете военния Манифест, подаден му от ръката на самия император". След което следват напътствията и благословията на владиката.
Обявяването на войната е посрещнато с удовлетворение и подкрепа от руската общественост. По думите на съвременниците тогава в Русия "никоя война не е бивала толкова популярна", макар никой да не може да си представи нейния край и нейните предели, нейните герои и жертви, нейните истински поддръжници и врагове. На Балканите, в защита на православието, на принципи и ценности, на които по думите на Ф. М. Достоевски "Европа гледа с недоумение" и въобще "за Европа Русия е недоумение и всяко нейно действие е недоумение и така ще бъде докрай".
Освободителната война се случва, когато Източният въпрос се превръща до голяма степен в Български въпрос, когато българската освободителна кауза успешно се интернационализира (според освободителните планове на Васил Левски) и става широко достояние в цяла Европа. Всичко това се случва след героичния подвиг на българите за тяхната свобода по време на Априлското въстание, подготвяно и съзрявало още от зората на Българското възраждане; след 30 000 жертви по време на въстанието, стотиците опожарени селища и окървавена българска земя. Отчаяната дързост, безнадеждност и гибел на предците ни се превръща в мощен призив за хуманност и помощ. В тези дни сред горящите пламъци главният герой на въстанието Георги Бенковски възкликва: "Моята цел е постигната! В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, от която той никога не ще оздравее. А Русия - нека тя заповяда!" А Тодор Каблешков признава: "Не в куршума на кремъклийката се надявах, а в гърмежа й, който трябваше да стигне до ушите на Европа, на братска Русия."
В защита на въстаналите за свобода българи са: ученият Чарлз Дарвин, писателите Чарлз Дикенс, Виктор Юго, Джузепе Гарибалди, Макгахан и цялата плеяда от велики руски писатели, творци и учени - Ф. М.  Достоевски, Ив. С. Тургенев, Л. Н. Толстой, Д. П. Полонски, Вс. Гаршин, Вл. И. Немирович-Данченко, Дм. Менделеев, В. Верешчагин, Аксакови и безкрайният списък от славянофили и обществени дейци на Русия.
Отзвукът на Априлското въстание е потвърждение на многогодишното твърдение и кауза на граф Николай Павлович Игнатиев за това, че българският народ е реален политически субект на Балканите и трябва да му се даде правото на свобода и независимост.
И тогава, преди 139 години, острите противоречия между Великите сили изправят Русия пред въпроса: или да действа сама, като приема всички рискове, или да загуби престижа си на Велика сила, особено сред поражението в Кримската война и последвалите я събития. Още повече че в навечерието на войната английският консул в Русе заявява пред българи в Сливен: "... На вас ви остава една надежда - да се обърнете към Англия, която, както знаете, е силна. Англия ще ви даде всичко, но при условие че веднъж завинаги се откажете от Русия."!
А още първите дни след обявяването на войната народният поет Иван Вазов се обръща към своите сънародници от името на Българския революционен централен комитет в Букурещ: "Братя, народ, който се бори за своята свобода и независимост, рано или късно ще тържествува. Без жертви няма свобода!..."
Така започва Освободителната Руско-турска война (1877-1878) като една "възвишена идея", без която по думите на Ф.М. Достоевски "не може да съществува нито отделният човек, нито нацията", в името на чиито жертви и герои днес и во веки ние искрено ще свеждаме чела пред близо 500-те паметника по българската земя в чест на подвига и героизма за нашата свобода.

 

 

Източник: вестник ДУМА, 25 април 2016 г.

 

 

 

 

събота, 23 април 2016 г.

Людмил Янков или приятелство като Еверест - Иво Атанасов

 

 

 

 

Статия  от 20 април 2013 г.


Някога, преди интернет и мобилните телефони, научавахме новините - и добрите, и особено лошите - от радиото. Помня как се вцепених от съобщението, че в Рила са загинали алпинистите Людмил Янков и Стоян Наков. Оттогава изминаха 25 години. Когато си връстник с някого, който вече е влязъл в историята, а ти продължаваш не просто да живееш, но и да минаваш покрай училището, в което и той е учил, да гледаш цъфналите дървета, на които и той се е радвал, и да се прибираш по улицата, която вече носи неговото име, не може да не се връщаш отново и отново към онова, което го прави незабравим. Без съмнение Людмил Янков е сред най-добрите ни алпинисти за всички времена. Вгради таланта си и в няколко книги, макар да нямаше самочувствие на творец и с присъщата си скромност да наричаше своите стихове и разкази "моите опити". Но онова, което най-точно го характеризира и което изпълва целия му, макар и кратък, живот, е приятелството и другарството.
 Някому това може да се стори банално и дори незначимо. Подобно отношение е обяснимо, защото повечето от нас дори не можем да си представим какво направи Людмил в Хималаите, камо ли да осъзнаем и оценим мащаба на неговата постъпка. Когато Христо Проданов, първият български покорител на Еверест, изпадна в критична ситуация на слизане от върха, кюстендилският катерач предприе безпрецедентна в историята на "Покрива на света" спасителна акция. Подобно нещо не се беше случвало преди това, не се и повтори. За денонощие той изкачи близо километър и половина, до кота 8500, а може би и стотина метра по-нагоре, в опит да помогне на другаря си. Сняг, лед, студ, виелици, мъгла - това алпинистите са свикнали да преодоляват, тренирали са го, калявали са волята си. Людмил обаче направи много повече - преодоля и себе си. Въпросът не е толкова в това, че можеше и той като Христо да остане завинаги там, на Западния гребен. Както всеки в този спорт, и кюстендилецът беше приел смъртта. В книгите си дори беше написал: "Искам да се преродя в бляскав леден връх. Завинаги". Има нещо по-силно от живота и това е мечтата. Людмил не само беше с реални шансове да постигне своята, но и той като повечето алпинисти нямаше да се поколебае да плати най-високата цена, за да стъпи на Еверест. С постъпката си обаче доказа, че и от мечтата има нещо по-силно и това е приятелството. Той пожертва собствения връх, но изкачи кота, много по-висока от първенеца на света.
 Другарство и приятелство като неговото вече почти не се срещат. От година на година те не само стават все по-голяма рядкост, но и когато тук-там се появят, се сблъскват не с одобрение, а с учудване, пренебрежение и дори присмех. Тези процеси, разбира се, не са от вчера. "Избрах планините за бягство от хората, понеже ги обичам идеални", пишеше Людмил Янков. И още: "В планината отношенията между човеците се избистрят като планински извор". При нас, в ниското, избистрянето е по-трудно, случва се само в дни на проверка. Тогава разбираш, че и да си рискувал много за някого, ако събитията се завъртят така, че той трябва да ти докаже приятелството си, няма да го стори, нищо, че му е напълно във възможностите. Ще гледа дори да те елиминира, да те смачка, даже да те унищожи.
   Доколко темата за приятелството вече се приема като анахронизъм, личи и по неприличната честота, с която спрягаме фразата на Хенри Палмерстън, че няма вечни приятели, има само вечни интереси. Малкият проблем е, че я приписваме на Чърчил, големият е, че сме я приели за свое верую. Вместо приятелството да е принцип, принцип стана предателството. С други думи, вместо да се сприятеляваме с онези, с които споделяме еднакви принципи, превръщаме в принцип  налагането на хора, които са ни приятели. И с които сближаването всъщност е на база на интереса и в ущърб на критериите и правилата, на ценностите и традициите. Дефицитът на истинско приятелство обаче е опасен за обществото, а за партиите е почти гибелен. Онези от тях, в които е налице другарско рамо за озовалите се в беда, успяват да мобилизират гласоподавателите си. А в които това липсва, вкопчването в постовете е толкова силно и така демотивиращо, че сами се бият на изборите.
  Ако приятелството беше празна дума, Обама едва ли щеше да го подчертае в речта си в Бостън, превърнат тези дни в Бомбстън. Срещу жестокостта ще изберем съчувствието, приятелството и любовта, каза американският президент. Това е изключително важно както за спояване на обществото, така и в живота на отделните му членове. Доказа го и Людмил Янков с подвига си под Еверест и от чийто пример особено много се нуждаем днес.
  
  

Други текстове от автора на: ivoatanasov.info

 

 

 


 

 

сряда, 20 април 2016 г.

Неолиберализмът – митове и реалности в България - проф. Нако Стефанов


 

 

 

 Вече повече от четвърт век, започвайки с приемането на т.нар. „Програма Ран-Ът“ като ръководство за действие, т.е. за трансформация на българското общество, страната ни е доминирана от неолиберализма като идеология и практика. Ето защо нека да се опитаме, макар и накратко да погледнем на реалността, създавана от неолибералното действие, но също така и на идеологията и митологията на неолиберализма.

Трудно е накратко да се покаже в цялостен вид философията на неолиберализма. Но все пак ще се опитаме да представим някои ключови понятия от митологията на това зародило се на Запад интелектуално движение. То в политико-идеологически план до голяма степен се явява реакция на държавната намеса в икономиката.Т.е. в някакъв смисъл е плод на въвеждането на кейнсианството в реалната стопанска практика в САЩ, а по-късно и в Западна Европа.

Тук ще припомним, че държавният интервенционизъм в САЩ като ядро на т.нар. “New Deal” , т.е. “Новия курс” на президента Франклин Делано Рузвелт, е ключов механизъм за преодоляване на “Великата депресия” от 1929-33 година. Самата “Велика депресия” по своята същност се явява криза на доминиращия Запада по онова време либерален модел на капитализма. Засилването на ролята на държавата в управлението на стопанските процеси като инструмент на преодоляване на „Великата депресия“ дава възможност чрез определени структурни решения да се преодолее сериозната системна криза на капитализма в края на 20-те и началото на 30-те години на ХХ век.

„Новият курс“ стартира, това което по-късно ще се нарече кейнсиански модел на стопанско функциониране. Този модел по своята същност създава т.нар. „платформа на държавно-монополистически или по-точно „държавно-олигополистически капитализъм“.

Своят интелектуален разцвет неолиберализмът бележи през 60-те години на ХХ век, когато определени икономисти в Лондон, а най-вече в Чикаго формират теоретично ядро, критикуващо използването на кейнсианските методи в стопанската практика на Запада. Именно така се създава известната Чикагска школа, дала няколко Нобелови лауреата по икономика. Сред ключовите и представители са М. Фридмън, Ф.Найт, Дж.Стиглер и други. На кейнсианството като съвкупност от регулативни мерки, провеждани от държавата с цел стимулиране на стопанските процеси, те противопоставят “чистия” пазарен механизъм. Икономическите кризи т.нар. “монетаристи” свързват не с противоречия на възпроизводството, а с нарушения в парично-кредитната сфера. Затова те разглеждат като най-главен инструмент за въздействие върху икономиката варирането на размерите на паричната маса.

Политическият “връх” в развитието на неолиберализма стават края на 70-те и началото на 80-те години на ХХ век. Тогава в синтез с друго идейно течение – неоконсерватизма те идват на власт чрез президента Роналд Рейгън в САЩ, както и премиера на Великобритания Маргарет Тачър.

Тук ще добавим, че неоконсерватизмът е по своята същност политическа проява със силна “закваска” на пропагандистки миш-маш, съставен от традиционни ценностни установки - семейство, държава и т.н., но погледнати от позициите на англосаксонските общества. Той по-нататък „избледнява“ за да „даде път“ на чисто неолиберални установки по въпросите на политиката и културата, отговарящи на поръчките на глобализиращия се западен капитал, най-вече такъв с американски корени. В интелектуален план в неолиберализма се утвърждава класикът - Фридрих фон Хайек – британски икономист и социолог от австрийски произход.

Следва да се каже, че въпреки провъзгласената политика на “рейгъномика” и “тачеризъм”, никъде на Запад не бе формиран неолиберален, респективно неоконсервативен модел в чистия му вид. Фактически неоконсерватизмът, тъй като през 80-те години на Запад по-скоро може да се говори за неоконсерватизъм, отколко за неолиберализъм като политическа тенденция, спомогна за преодоляването на кейнсианските подходи, доминиращи дотогава стопанските процеси в западните общества.

Навярно едно от най-важните неща, които се случиха във втората половина на 80-те години с неолиберализма бе сформирането му като “модел за експорт”. Това се реализира чрез т.нар. “Вашингтонски консенсус”. Става дума за това, че по това време редица лидери на страни от т.нар. “Трети свят”, т.е. бившите колонии на Запада, разочаровани от неумението на държавата да реши проблемите на догонващото развитие (тук може да бъдат споменати както така наречените квази-социалистически модели на некапиталистически път на развитие, но също и тези, които от самото начало на постигане на политическа независимост твърдо следваха капиталистическа ориентация), се обърнаха към лидерите на предишните си метрополии за помощ.

Тук само ще отбележим, че трудно беше да се очаква държавата във вида, в който тя бе създадена в немалко общества в Африка, Латинска Америка и Азия – трайбалистка(на племенен принцип) и/или доминирана от кланови интереси, да реши сложните въпроси на необходимостта от ускорена стопанска динамика от догонващ тип, особено когато те продължаваха чрез множество канали да бъдат вързани в качеството на неоколонии към бившите си метрополии.

Но в случая за нас по-важно е да коментираме помощта, която Западът оказа. Тя се състоеше в това, че на “Третия свят” бе предложен (по принципа на приказката за това, че не трябва да се дава на бедния риба, а е нужно той да бъде научен да лови риба) неолиберален модел като начин за “процъфтяване” на “Третия свят”. Ключовите понятия на този модел бяха “край на държавната собственост и приватизация на всяка цена навсякъде и във всичко”, “прекратяване на държавната намеса в икономическия живот по всякакъв начин” и “безгранична свобода на частната инициатива”.

Когато в края на 80-те и началото на 90-те години в резултат на “перестройката” на Горбачов системата на “държавния социализъм” в бившия СССР и Източна Европа бе съзнателно и целенасочено разрушена „отвътре“, от Запад бе предложен като база за социално-икономическо развитие на бившите социалистически страни именно този експортен вариант на неолиберализма.

Неолибералният модел се оказа за преродилите се номенклатурни елити примамлив механизъм за решаване на проблема с прехвърлянето на собствеността, която от общонародна бързо да се трансформира в частна. Не по-малко важен бе той и за Запада, който чрез него решаваше както ключов геополитически проблем – стопанската разруха на вече бившия противник, така и прагматичната задача за неоколонизирането на ресурсите на Изтока.

Така България бе вкарана в „коловозите” на неолиберализма, възлюбен от всички парламентарно представени политически сили в страната, независимо от техния цвят. Фактически въпреки смените на различни правителства, въпреки различни полутонове – “жълт”, “син”, “розов”, “турскосин” над всички и всичко грееше само на една ярка звезда – неолибералната.

Митът за пазарната свобода

Неолиберализмът по стара либерална традиция, изхождаща още от Адам Смит с неговото произведение “Богатството на народите”(The Wealth of the Nations) поставя в центъра на своите представи “икономическия човек” – рационално пресмятащ, прогнозиращ и знаеш своя икономически интерес. На основата на това виждане за “икономическия човек” се формира и постулата за необходимостта от пълна свобода на действие на този “икономически човек” като ключово условие за човешкия прогрес.

Като изхожда от това неолиберализмът съзнателно свързва свободата на действие на “икономическия човек”с неограничените от нищо механизми на пазарна игра. Важният момент тук е, че тези пазарни механизми се хиперболизират и абсолютизират, довеждат се до крайност.

От механизми, които да подпомагат процесите на възпроизводство на материалния живот на човека във важна, но относително тясна област – производството на материални блага и услуги “пазарната игра” става квинтесенция на развитието въобще, ключово понятие, което заменя, инкорпорира и обхваща всичко. Няма нещо, което да не може да се продаде и всичко може да се купи. Въпросът зависи само от това да има търсене, а също така и от сумата на паричните знаци.

По този начин на “кантара” на човешките ценности “пазарната игра”, пазарът надхвърлят по своята значимост общата съвкупност на всички останали човешки ценности. Всякакъв опит да се търси обединяваща човешкото общество етика се разглежда от теоретиците на неолиберализма като “път към робството”(Фридрих фон Хайек).

Подобна парадигма преобръща човешкото съществуване “с краката нагоре”. В резултат на това се поставя по един изключително ограничен начин въпроса за човешката нравственост – “всичко, което е пазарно неефективно, т.е. не носи максимизация на печалбата, е безнравствено”. По този начин измерител на човешкото и човека става пазарът. Ако не дай боже, пазарът не те приема, а казано по друг начин не създаваш максимум печалба, то ти нямаш право на съществуване.

Такива възгледи следва да кажем, че взривяват цялата конструкция на човешкото съществуване. Основен принцип на която, потвърден от хилядолетната човешка практика е, че “всичко, което е нравствено, т.е. предполага социална справедливост като условие за социална солидарност, е социално-ефективно”.

Затова до появата на неолиберализма с неговата постмодернистка културна парадигма, всеки тип култура, включително до неолибералната буржоазна такава, се е стараела да ограничи свободата в смисъла на „слободията“ в определени рамки. Всякакви опити да се нарушат тези ограничения изразени не само чрез етиката, но често пъти официализирани и чрез закон, са водели до хаос и разрушения. А различните видове спекулации по повод на абсолютната човешка свобода е явен признак за демагогия.

Трябва да се каже, че едномерно разбраната пазарна свобода, демек слободия, въпреки външната си рационалистичност, се базира на механистични и безкрайно примитивни възгледи за Човека и неговото общество. В крайна сметка, както потвърждава и нашата неолиберална практика през последния вече четвърт век, тръгвайки от мита за пазарната свобода се стига до реалността на пазарното робство намерило днес израз в “тихия геноцид” над българския народ.

Но нека да погледнем по-конкретно каква е практиката от прилагането на неолибералния модел на “Вашингтонския консенус” в нашата страна.

Неолибералната реалност в България

Пораженията на неолибералното мислене, завладяло т.нар. “български политически елит”, като се почне от небезизвестния Луканов, мине се през Желев, Костов, Царя, Станишев и се стигне до Борисов, са една безкрайна поредица, която трудно ще бъде да опишем. Затова навярно ще бъде нужна “Черна книга на неолиберализма в България”. Но все пак най-фрапантните случаи заслужават да бъдат споменати.

Първи такъв пример, безспорно е “Програмата Ран-Ът”, където съвсем съзнателно и целенасочено се приема мрачно бъдеще за България, лишено от всякакъв социален момент в името на бързото въвеждане на “пазарна свобода”. По този начин се залага българската икономика да бъде удавена в неолибералното море на “шоковите терапии”, където определено имаше шок, но както виждаме добре днес, терапия липсваше.

Следващата значителна стъпка на неолибералния поход бе пропагандираното от бившия президент Желев “връщане на земята в реални граници”, което съсипа едно напълно конкурентоспособно на световни аграрни пазари едро земелно селско стопанство.

Следваха всякакви други моменти, свързани с касови, масови и РМД приватизации, разрушили и разрушаващи индустриалната основа на страната. Те в крайна сметка формираха едно дисбалансирано общество, състоящо се от няколко процента олигархия и маса обеднели, обедняващи, измиращи и трябва да кажем абсолютно несвободни люде. Всичко това бе съпроводено като с мощна антикомунистическа пропаганда, демонизиране на социалистическото минало, но и със значителна доза социална демагогия за да може горчивото хапче да бъде по-лесно преглътнато.

Днес вече сме свидетели на неолибералната колонизация, водеща до геноцид над българските трудещи се и унищожаване на Родината ни, провеждана под определени „бодряшки“ лозунги за това, че сме член на ЕС и НАТО. И ни остава само да кажем като Поета “О, бедний народе, кой в тази робска люлка те е залюлял”.

Ако отговорим, че в основата на това унищожение е неолибералното мислене на българските “нотабили”, няма да сме много далече от истината.

 

Източник: Поглед.Инфо

 

 

 

 

 

Глобалният фашизъм чука на вратата ни ! – проф. Нако Стефанов

 

 


 

Днес проблемът за фашизма вече не е въпрос на история. От ден на ден той става все по-важен и животрептящ предвид имащите място сега политически и икономически, геополитически и геоикономически процеси в глобален план, в които все по-ясно започват да се проявяват „кафяви тенденции“. Ето защо, макар и в един кратък материал ще се опитаме да разгледаме основните моменти, характеризиращи фашизма като същност и цели – вчера, днес и утре, както като световно явление, но също така и в неговите вчерашни и днешни прояви у нас в България.Несъмнено да се пише за фашизъм в съвременни условия не е лесно. Самото понятие „фашизъм“ стана характеристика, лепваща се, например, от неолибералните средства за масова информация на всеки политически противник, който не им се харесва. Затова ще чуем, че Путин е „руски фашист“, както и може да се сблъскаме с термина „ислямски фашизъм“. Да не говорим за това, че всяка проява на национализъм с „лека ръка“ е обявявана за фашистка, особено ако тя е насочена срещу „правилните“ политики, осъществявани от Брюксел и Вашингтон.

Що се отнася до сегашната обстановка в нашата страна, нещата, като че ли са още „по-объркани“. Даже мастити „леви“ изследователи с „апломб“ утвърждават, че в България никога не е имало фашизъм. Значи това някакво си там „Септемврийско антифашистко въстание“, да не говорим за „Антифашистка борба в периода 1941-1944 год.“, са просто инсинуации на „комунистически догматици“. А „дружбата“ на управляващия режим в същото това време с „приятеля Хитлер“ е просто една такава „купонна забава“. Няма да коментирам възгледите и позициите на тези, които стоят „вдясно“, за които същия този режим е невинен като моминска сълза. Някои на Запад и други в бившия Съветски съюз, обявиха че Сталин и Червената армия са „истинските агресори“, а не хитлеристка Германия. Май скоро у нас също официално ще се утвърждава, че именно комунистите са упражнявали терор, а не властта. Тези властници, които по думите на писателя Антон Страшимиров през септември 1923 година „Клаха народа така, както и турци не са го клали!” Тези властници, които през периода 1941-44 год. даваха по 50 000 лева за отрязана партизанска глава и които избиваха невинни деца.

Ето защо за фашизма вчера трябва да се говори и спори за да се показва и преоткрива истината. За фашизма днес е нужно да се предупреждава, с фашизма днес трябва да се борим. За да не се допусне фашизмът утре да унищожи човечеството.

Фашизмът вчера

„Фашизмът вчера“ несъмнено е комплексно явление, което в различните етапи на своето развитие във времето демонстрира понякога противоречиви прояви. Това е една от причините, които позволяват отново да се повтарят редица заблуди. Ето защо ще се опитаме да проникнем през тези митове и заблуди за да се разбере каква е същността на този трагичен за човечеството феномен.

Първата важна особеност на фашизма вчера, с което той се отличава от т.нар. „класически десноконсервативни партии и режими“, господствали във времето на неговото възникване през 20-те и 30-те години на ХХ век в Европа, е, че той е срещу статуквото. Т.е. той е в известен смисъл противник на същите тези режими. Той е „революция отдясно“. Неговата т.нар. „революционност“, а по-точно борба срещу статуквото, произтича от факта, че фашизмът е „превантивна контрареволюция“. В смисъл на това, че е създаден да се справи предварително с евентуално революционно антикапиталистическо усилие, още преди последното да се формира и да се прояви. Не бива да се забравя времето на възникване на световния фашизъм – „Великата депресия“ от 1929-32 год. Световният капитализъм вече има „опита“ на такова усилие проявено от руските болшевики и най-вече резултатът от това усилие – СССР. Затова създава инструментите за „убийство в зародиш“ на заплахата за своето господство.

Второто, което трябва да имаме предвид, е различието между „фашизма-движение”, т.е. фашизмът на етапа на неговото възникване и борба за власт, и „фашизма на власт”, т.е. „фашизмът-държава”.Фашизмът-движение като борба срещу статуквото в условията на политическия процес излиза извън рамките на буржоазния парламентаризъм. Той се старае да използва инструменти, които класическите десноконсервативни партии по онова време избягват. Той се стреми да придобие масов характер, за което се старае да имитира действията на левите партии. Но подобна имитация изисква значително по-висока степен на манипулация. Последната може да се открие в много различни прояви. Например, официалното наименование на хитлеристката партия е Национал-социалистическа немска работническа партия (Nationalsozialistische Deutsche Arbeiterpartei -NSDAP). Нацистите се обявяват срещу „плутокрацията“, макар че под плутокрация те разбират преди всичко свръхбогатите еврейски кръгове…, и т.н., и т.н.

Това измамно „левичарство“ на фашизма му позволява част от работническата класа на Германия да се превърне в компонент на масовата база на фашизма. Но веднъж фашизмът дошъл на власт маската се сваля. В деня на провокацията извършена от нацистите – подпалването на Райхстага Хитлер изрича: „Това е божият пръст. Сега нищо не ни възпрепятства да смажем комунистите с железен юмрук”. А Херман Гьоринг заявява през 1934 год.: „Ние бяхме принудени да се отнасяме безпощадно с враговете на държавата. Не трябва да се забравя, че във времето, когато взехме властта, повече от 6 милиона души гласуваха за комунизма на изборите за райхстага през март и 8 милиона – за марксизма. В резултат на това бяха създадени концентрационни лагери, където на първо място ние изпратихме хиляди функционери на комунистическата и на социал-демократическата партии”(цит. по Виктор Шапинов „Что такое фашизм?“ в http://shapinbaum.livejournal.com/36789.html).

Фашизмът става това, чиято същност най-вярно е описана от Георги Димитров в резолюцията на XIII пленум на ИККИ (Изпълнителния комитет на Комунистическия Интернационал) и повторена в известния му доклад на VII конгрес на Коминтерна, а именно: „Фашизмът на власт е открита терористична диктатура на най-реакционните, най-шовинистичните и най-империалистически елементи на финансовия капитал” (Г.Димитров «В борьбе за единый фронт против фашизма и войны. Статьи и речи 1935-1937», Партиздат , ЦК ВКП(б), 1937 г.).

Имало ли е фашизъм в България?

Предвид коментираното дотук нека да се запитаме дали е имало фашизъм в България? Българският капитализъм от появата на първите негови форми още в периода на Османската империя, минавайки през Руско-турската Освободителна война през 1876-78 год., изиграла ролята на буржоазна революция, снемаща редица от османските феодални и полуфеодални ограничения, пречещи на развитието му, до 9.9.1944 год., се проявява като закъснял, недоразвит, доиндустриален тип общество. Съответно това се изразява и в неразвитостта на социално-икономическите и съответно класовите процеси. Но дали тази недоразвитост влияе в такава степен, че да се говори за невъзможност на процеса на фашизация. Ще подчертаем, че за да има фашизъм са нужни две важни условия:

Първото условие е наличието на едра, олигархичен тип буржоазия. Такава, която е готова в името на защита на интересите си да пристъпи към упражняването на терористическа диктатура. И тук е нужно да признаем, че такава в нашата страна вече е изградена. Именно по време на Първата световна война на основата на спекулацията с военните доставки и недоимъка, причинен от военната обстановка, докато българските войници мрат по фронтовете, в тила се ражда крадливият и спекулативен български „едър капитал“. Формиран не чрез производство той е ориентиран не към създаване на богатство чрез съзидание, а обратното чрез кражба и „далавера“. Защото той никога не е знаел, не е могъл и най-вече не е искал да се научи да печели чрез производство и съзидание. Което го прави изключително опасен, тъй като всички са знаели и са осъзнавали, дори той самият, че неговото „благоденствие“ е построено чрез престъпления или действия близки до ръба на престъплението. Ето защо много скоро може да дойде възмездието. И този „едър капитал“ постоянно живее с този страх. Затова морално и физически е готов към осъществяването на терор спрямо собствения си народ, пренебрегвайки и разбивайки духа на национален солидаризъм създаден в предходните времена на национално-освободителна борба срещу османския поробител и за национално обединение, изразени в Съединението и Балканската война.

Второто условие е наличието не на реална заплаха, но просто на потенциал за такава, на потенциал на усилия, насочени срещу нашенския „едър капитал“. Да, такъв потенциал е имало в лицето на значими маси от мъже-камък, минали през огън и вода в три войни – Балканска, Междусъюзническа и Първа световна. Гневни мъже, защото техните най-искрени патриотични чувства са предадени и омърсени от „мръсната пяна“ – тогавашният „едър капитал“. И когато дошлото чрез избори на власт правителство на Александър Стамболийски тръгва, къде колебливо, а къде не, да „търси сметка“, тогава е нанесен превантивният фашистки удар.

Да, фашизацията в България, поради особеностите на българският капитализъм, не може да не протече в различни от „класическия фашизъм и нацизъм“ политически форми. Така например у нас никога не се създава масово фашистко движение, както това става в Италия и Германия. Българското общество, което през 20-те до началото на 40-те години, пък и по-късно, е основно селско. То с неговото патриархално съзнание трудно се подава на въздействието на фашистките идеи, лесно проникващи сред лумпенизираните градски маси. Да, такива има и в нашата страна, но те са малко по брой. Те са достатъчни за отрядите на „шпицкомандите“ през 1923-та година и за жандармерията през първата половина на 40-те години. Но абсолютно не стигат за дълги колони с факли и фанатизиран блясък в очите. Съответно в такава обстановка трудно е да се излъчи „национален водач“ – личност стояща над Бога и морала. Цар Борис е просто „хитра лисица“, стараеща се да запази короната и монархическата институция за поколенията си.

И така на въпроса имало ли е фашизъм в България и откога започва той, мисля, че може да се отговори утвърдително. Да, имало е. Още на 9 юни 1923 година се започва първата вълна на фашизация, която по-нататък се развива по една „колебателна крива”. Докато се стигне до зрялата, пиковата фаза в историята на българския фашизъм в първата половина на 40-те години на ХХ век. Макар че даже и тогава при него липсват някои от ключовите черти на класическите примери в лицето на италианския фашизъм и германския национал-социализъм. Но въпреки тази си „непълнота” даже в пиковата си фаза режимът на монархо-фашистката власт напълно се вписва като един от отрядите на световния фашизъм в най-важни свои черти.

Той определено е терористическа диктатура, ярък пример на държавен тероризъм спрямо своя народ и съседни такива, когато в подкрепа на „приятеля Хитлер“ действа като окупационна сила в територии, за които България има моралното и национално право да претендира. Но когато това „национално обединение“ е извършено с помощта на хитлеристка Германия и в нейна поддръжка, страната ни загубва това си морално право. Получава се точно обратното. Срамният съюз с Хитлер довежда България до ръба на поредната национална катастрофа, изразена в откъсване не само на „новите земи“, но и в опасността от отнемане на територии от „Стара България“. От която опасност Родината ни е спасена от „проклетия Сталин и Съветския съюз“.

Фашизмът днес“

Когато говорим за „фашизма днес“ трябва да имаме предвид, че става дума за една нова обстановка на т.нар. „глобализация“. Несъмнено глобализацията е процес древен, колкото човечеството.В случая става дума за един нов етап на глобализация, който следва да наречем „етап на глобализма по американски“. По своята същност представлява опит от страна на най-едрия глобален американски капитал за създаване на моноформатен, т.е. монополизиран свят в ключови измерения на международното развитие, а именно:

  • В геополитически план – еднополярен свят ръководен от единствената останала свръхсила – САЩ, при което само последната има правото и „задължението” на използване на военна мощ, както и други форми на натиск и намеса – дипломатически, информационни и т.н. Безспорно САЩ се опират и на определени многонационални механизми като блока НАТО в зоната на Атлантическия океан или Договорът за сигурност с Япония в зоната на Тихия океан, чрез които да диверсифицират тежестта на носените финансови, човешки и прочее разходи за поддръжката на еднополярния свят;
  • В геоикономически план – като специфична структура, на върха на която са глобалните финансови институции най-вече със североамерикански, но отчасти и западноевропейски, и японски произход, доминиращи производствените мощности, разположени по целия свят, а най-вече в страни с благоприятен климат и ниска цена на работната ръка, каквито несъмнено са страните от Източна и Югоизточна Азия. Като ключов оператор на финансови потоци се разглеждат глобалистичните структури като МВФ и Световната банка, контролирани от САЩ, по-точно от глобализирания американски финансов капитал, а основна световна резервна валута – доларът на САЩ. Значим елемент в този геоикономически план е създаването на ЕС(Европейския съюз) като съюзна и доминирана от САЩ структура, която, обаче, в никакъв случай не следва да се допуска да придобива позицията на самостоятелен фактор;
  • В общополитически план – тенденция на „размиване на националната държава” и на създаване на глобална система на т.нар. „демокрация без граници”, при която всяка страна в света дръзнала по един или друг начин да се противопостави на САЩ, може да бъде обвинена в нарушаване на „демокрацията” и „човешките права” и съответно да бъде „наказана” за това;
  • В икономически план – въздействие върху страните в света в посока на формиране на т.нар. „неолиберални модели на стопанска динамика”. Последните се опират на „три слона” – пълна или почти пълна приватизация на цялото стопанско пространство и даже социалната сфера, квазипазарна конкуренция (тъй като е трудно да се говори за „честна пазарна игра” в условията на свръхмонополизираното световно стопанство, като се изключат ниските етажи на същото) и чуждите инвестиции като базов източник на развитие;
  • В общокултурен план – разработката, разпространението и пропагандирането на ценностите на пазарното общество – развитие на мултикултурализма, свръхпотребителството и свръхиндивидуализма, както и на крайните форми на хедонизма в лицето на т.нар. „джендърна или гендерна теория“, и други.

Предвид гореуказания глобализъм геополитическите и геоикономическите процеси на световно равнище е невъзможно да се разглеждат без да се има предвид ключовата роля на САЩ и по-точно на глобалния американски капитал. Проблемът, обаче, е в това, че, особено от времето на т.нар. „Глобална криза“, започнала през 2008 година, ставаме свидетели на пропукването на изгражданата система на „американски глобализъм“.

В геоикономически план от ноември 2014 година КНР стана по размер на БВП изчислен по паритет на покупателната способност първа икономическа сила в света. В геополитически план междувременно Руската федерация успя почти незабелязано да осъществи изпреварващо превъоръжаване в рамките на днешната спирала на военна надпревара. Като с изстрелването на крилатите ракети „Калибър-НК“ на 7 октомври 2015 година от Каспийско море по цели на ИДИЛ в Сирия Русия заяви за своето завръщане като ключов военно-политически и заедно с това геополитически фактор в международната политика.

На практика от 2008 година насам може да се говори, че глобалният капитализъм навлезе в състояние на системна криза. В отговор на същата се наблюдават превантивните действия, започнати от американският глобален капитал чрез т.нар. „стратегия на хаоса“. Последната включи поредица от разрушителни събития – „Арабска пролет“, Майдана в Украйна, войните в Сирия и Източна Украйна и т.н.

Може да се предполага, че целта е същата като преди Втората световна война, когато „Великата депресия от 1929-33 год.“, възникнала в САЩ е преодоляна чрез този най-страшен в историята на човечеството военен конфликт, основно разразил се на просторите на Европа и най-вече на Източна Европа след нападението на хитлеристка Германия над СССР. Именно в резултат на тази война Щатите, запазвайки се невредими от бурите на военните действия, успяват да се превърнат в глобална сила от първа величина.

Като звено от „стратегията на хаоса“ е и инициирането на вълната на т.нар. „бежанци“ от Близкия Изток и Северна Африка в ЕС. При което съзнателно се цели предизвикването на сблъсък с местното население, прекрасен пример за което е случаят в Кьолн. Подобни сблъсъци не могат да не родят защитни рефлекси, но наред с това и ксенофобия.

На фона на глобалистката позиция на Брюксел и на редица европейски правителства и лидери – както такива от либерално-консервативния лагер, но също и тези от ПЕС, вярно слугуващи на интересите на глобализиращия се европейски едър капитал, и на курса на „размиване на националната държава”, осъществяван от Вашингтон, ставаме свидетели на формирането на нов конфликт с разширяващи се размери. Последният формира питателна среда за онези кълнове на неофашизъм, които и без това присъстват в западното общество. Но при такава благоприятна среда тези кълнове бързо могат да се разраснат, като при това ксенофобските фашизоидни движения да се превърнат в една или друга превърната форма на „посткласически фашизъм“.

Относно глобалния фашизъм на бъдещето

В днешният глобализиран свят следва да се признае, че човечеството е доминирано от глобалния капитал. Следователно каквито и фашистки формати да се появят, то доминиращ ще бъде този на глобалния фашизъм. Казано по друг начин либералната система на капитализма в нейните национални форми роди нацизмът и други видове фашизъм на националните държави. Съответно може да се прогнозира, че неолибералната система на капитализма, доколкото тя съществува в глобален формат с най-висока вероятност ще роди именно глобален фашизъм.

Но доколко може да се говори, че съществуват факти потвърждаващи хипотезата за глобална фашизация. За съжаление трябва да признаем, че в сегашната обстановка на системна криза на неолибералния капитализъм корпусът от такива факти за начеваща фашизация на глобално равнище става повече от показателен. Както и при класическия фашизъм целта на тази фашизация е превантивна контрареволюция, т.е. да не се позволи смяна на системата чрез нанасяне на изпреварващи удари от различно естество.

При наличието на ядрено и термоядрено оръжие, което може да гарантира небитие на цялото човечество в случай, че се тръгне към неговото използване, ставаме свидетели на нови форми на управление на осъществяването и решаването на конфликти като т.нар. „хибридна война“. Последната включва разнообразен арсенал от средства за налагане на своята воля над противника – като се започне от организационно-психологически, информационни, кибервойни, икономически санкции, дипломатически инструменти и се стигне до създаване на всякакъв род и вид саботажни и военни действия с ниска интензивност. При което, обаче, не се прекрачва червената линия на влизане във взаимноунищожителен термоядрен конфликт. Например, базови оръдия на хибридната война стават такива споразумения, налагани от глобалния капитал като Транс-Тихоокеанското партньорство – ТТП(Trans-Pacific Partnership –TPP), Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство – ТТИП(TransatlanticTradeandInvestmentPartnership–TTIP), които ще налагат волята на глобалния капитал над националната държава, а също така и Споразумение за търговия с услуги – СТУ(Trade in Services Agreement – TiSA). Въвеждането, например, на последното означава прекратяване на социалните функции на държавата и приватизация от глобалния капитал на такива „държавни услуги“ като здравеопазване, транспорт, финанси и т.н.

Фактически реализацията на тези споразумения означават начало на създаване на Оруеловски свят ръководен от глобална върховна власт на най-едрия капитал. Редовият трудов човек ще бъде лишен от всякакви права. За народовластие просто трябва да се забрави. Народите ще бъдат подложени на въздействието на най-съвременни средства за манипулация на индивидуалното и масовото съзнание, които ще позволяват осъществяването на ефективен контрол върху индивидите и обществото. Това на практика означава изграждане на системата на глобален фашизъм.

Вместо заключение

Вместо заключение ще повторим това, с което започнахме, а именно, че с фашизма днес трябва да се борим. За да не се допусне фашизмът утре да унищожи човечеството. Но как да се борим, на какви каузи трябва да се основе антифашистката позиция днес. И трябва ясно и открито да се каже, че днес антифашистката кауза освен хуманистичния си заряд, който несъмнено е интернационален, трябва да бъде проникната от ценностите на социална справедливост и социална солидарност, наред със силното чувство на патриотизъм. Само такова обединение ще даде на антифашизма силата, която ще му позволи да вземе връх над антихуманизма на глобалния фашизъм.

 

 

Източник: Поглед.Инфо

 

 

 

 

 

Бъдещето е на съюза между лявата идея и патриотизма - проф. Орлин Загоров

 

 

 

 

От съществуващите около 400 политически партии у нас само автентичната левица има устойчива идеологическа идентичност

 

В глобален план началото на ХХI век е белязано с ново възраждане на социалистическата идея в съчетание с патриотизма. В бившите социалистически страни след 90-те години на миналия век борбата на левите сили срещу реставрацията на капиталистическите порядки все повече се съчетава със защита на националното достойнство и отечеството. Така се формира нов тип класова идеология, за чието ядро се утвърждава патриотизмът, доказал своята могъща обединяваща сила през вековете.
Засилващото се разочарование на излъганите и онеправданите е последица от организирането на "пустинни бури", "цветни революции", чиято основна цел са въоръжени погроми, завършващи с насилствено сваляне на законно избрани правителства и обезглавяване чрез физическо ликвидиране на неудобни за САЩ лидери в редица страни. Всичко това се извършва под лозунгите за "демократизация", "модернизация", "европеизация", "деидеологизация" и т.н. С лъжливи внушения и обещания претендентите за световно господство им наложиха

реставрация на дивия капитализъм

и начин на управление, характерен за колониалния режим. За четвърт век бе унищожено, разграбено, разпродадено сътвореното от народите. Това не е обикновен сблъсък, а насилствено налагане на една порочна цивилизация, която е в пълен контраст не само с автентичните местни културни традиции и с цивилизационния избор на народите, но и с духа на Европа на Ренесанса и Просвещението, т.е. на Европейската мечта. 
Истинските защитници на социалистическата идея имат ясна представа за необходимостта от замяна на порочната цивилизация с цивилизацията на социалната справедливост. Те защищават и "европейската мечта", която е принесена в жертва на "Американската мечта". В отговор на това световната олигархия прилага подход, чиито характерни черти са предпочитанието на лъжата пред истината, двойните стандарти, манипулирането на общественото съзнание, тоталното развращаване на цели поколения чрез лумпенизиране и морална деградация. Целта е притъпяване на изострящите се противоречия между труда и капитала с краен резултат постоянното задълбочаване на

пропастта между богатството и бедността

Успоредно с това вътрешната конфронтация в страните, станали жертва на тази контрареволюция, придобива тревожни размери. Социалният модел, който се внедрява в тях, узаконява социалното разединение, намалява възможността за национално единство. Днес огромна и постоянно увеличаваща се част от човечеството живее при условия, поставящи мнозинството от населението под социалния минимум, а някои категории от него са на границата на нищетата и социалната резигнация. Продължава разграбването на националното богатство, създавано от поколенията.
При тези условия в средите на политическия елит се наблюдават опасни за националната идея тенденции. Тя се използва за извличане на егоистични и корпоративни изгоди. Надеждите на народа отново се оказват измамени. Тази разложителна и дезинтегрираща дейност на държавници и политици намира пълна подкрепа от външни сили, заинтересовани от подкопаването на националната държава и националното достойнство. Главната опасност се състои в това, че сериозно е застрашено оцеляването на нацията като исторически феномен с огромен интегративен потенциал.
Същите предизвикателства съпътстват и живота в България вече четвърт век. Всичко това налага мобилизация на национално-патриотичните сили в страната. Целта е

да се обединят

национално мислещите членове на българското общество, признаващи върховенството на националното достойнство като фактор за оцеляването и по-нататъшното развитие на българската държава, за пресичане на опитите за нейното духовно обезличаване, за съхраняване на цивилизационната идентичност на нацията, за осигуряване на достойно бъдеще за поколенията.
 Призвани сме да отстояваме своята национална идентичност, националните си интереси, националната сигурност, националните идеали, и да се противопоставим на опитите за подкопаване на националното съгласие.
Съвременното човечество е свидетел на рухването на десните политически проекти от средата на ХIX век насам. Началото е ознаменувано с постепенното намаляване на ролята на десните политически партии поради постоянното им отдалечаване от националните интереси, заменени в продължение на 200 години с тясно корпоративните интереси на една плутокрация, състояща се от ренегати и отчуждени от чувството за национално достойнство мафиотски групировки. Заблужденията относно тяхната престъпна роля в обществения живот често улесняват тяхната разрушителна агресивност. Успоредно с това процесът на преоценка на порочните последици от този ход на събитията неизбежно води до възраждането на принципа за доминиращото значение на националните ценности.
За нашата страна времето от

четвърт век "преход"

недвусмислено потвърждава неспособността на възникващите една след друга нови и стари десни партии, коалиции, алианси, чийто брой поставя България на първо място по "демократичност", щом като броят на партиите се провъзгласява за един от най-важните критерии за степента на функциониране на демокрацията. От регистрираните около 400 политически партии само автентичната левица разполага с устойчива идеологическа, политическа и цивилизационна идентичност. Всъщност коя дясна партия у нас има последователно осъществявана национална и социална платформа? Главна тяхна грижа е жонглирането с основните ценности на демокрацията и социалната справедливост, повтаряйки ги до втръсване. Затова те най-много разчитат на крещенето, антикомунизма, байганьовската арогантност, манипулацията чрез корупция, рекета, компроматите и шантажирането, надпреварата в лъжливи обещания и просташко самочувствие. Разчитат повече на хвалбите на чуждите си благодетели, отколкото на народното доверие. Поради това остават еднакво чужди на демокрацията и на националния манталитет на българския народ.
Част от електората е лумпенизирана. Няма обединяваща национална и социална идея.

Всеки отрича всеки

Печели онази партийна (политическа) формация, която успява да обещава по-дръзко и по-арогантно, да провокира с по-шокиращи компромати и заплахи. За всичко това електоратът плаща от джоба си, без да съзнава парадоксалността на ситуацията, в която сам се поставя.
След 90-те години на ХХ век до днес страната ни е въвлечена във водовъртежа на хаос и разруха. Всъщност народът има нужда от устойчива и осъществима цел с ясно формулирани принципи. Нужно ни е широко движение за национален консенсус, в което патриотичните и национално мислещите българи са готови да влеят своята енергия и трайна солидарност, насочена към обществото на справедливостта и всеобщото благоденствие. Социалната база на това движение е гражданското общество.
Тези принципи и пътищата за тяхното осъществяване предполагат формиране на модерна политическа идеология, представляваща синтез на социално-класовото и национално-патриотичното начало, обединявайки ги в патриотизма и спасението на човечеството от апокалипсиса на порочната капиталистическа цивилизация. Противно на това, десните политици наричат комунистическа реминисценция всяко начинание, насочено към защита на интересите на онеправданите, отрудените, творците на благата, а са обречени да страдат, живеейки в лишения и недоимък. Историята показва, че защитата на техните права и човешко достойнство съдбата винаги възлага на последователите на лявата алтернатива.

Дълг на модерната левица

е да се издигне до висотата на тази истина.
Идеолозите на десницата не могат или не искат да забележат едно ново явление в социалната практика през последните десетилетия на ХХ век, което се състои в превръщане на цели нации с изключение на олигархията, съставяща едно незначително малцинство, но притежаващо огромната част от националното богатство, в класа, ограбена, потисната, обречена от това малцинство да живее в недоимък, унижение и лишена от възможността за свободен достъп до плодовете на своя труд.
Не винаги част от представящи се за симпатизанти на лявата идея разбират същността на тази модерна политическа идеология. Твърде често те са в плен на опортюнистични увлечения. Всъщност тази

нова политическа идеология

съдържа в себе си различното между времето на "Комунистическия манифест" от средата на ХIХ век и съвременните реалности в света от средата на ХХ век насам. Тя ни разкрива и още една съществена разлика. Тя се състои в това, че пролетариатът, макар и при много тежки условия, е разполагал с повече основание да намери работа, за да осигури препитанието на семейството си, докато съвременният негов аналог, въпреки по-високата си образователна и професионална подготовка, не разполага с шансове за оцеляване поради липсата на каквато и да е държавна защита на неговите жизнени интереси и грубото погазване на елементарни човешки права на труд, свободен и гарантиран от законите достъп до образование, здравеопазване и човешка сигурност. Мафиотската олигархия и нейното вездесъщо господство, което се нарича политическа власт, от една страна, и от друга 90% от нацията представляват две класи, чиито интереси са непримиримо противоположни. Именно тази обективна истина налага автентичната левица да се превърне в челен отряд на огромното мнозинство от нацията, което генерира най-могъщата съзидателна енергия като залог за спасението на нея самата и на нейната държавност.

 

 

Източник: вестник ДУМА, 20 април 2016 г.




 

понеделник, 18 април 2016 г.

Проф. Васил Проданов: Неофеодализмът - висш и последен стадий на неолибералния капитализъм

 

 

 

 

Децата на бедните са все по-необразовани, богатите плащат по-малко данъци и живеят зад огради, религията и суеверията доминират като в Средновековието

Над 700 частни армии по света воюват в 110 държави с 5 милиона бойци, годишният им бизнес е за над $240 млрд.

Напоследък редица автори говорят за появата на нефеодален капитализъм, при който дали си богат или беден, умен или глупав, с перспективи или не е наследствена характеристика, както при феодалната аристокрация. У нас новопръкналите се „демократични” идеолози и досега ни лъжат с идеологическото клише „преход към демокрация и пазарна икономика”, но се оказва, че сме вървели заедно с останалия свят към неофеодализъм. Кои са неговите характеристики?

Първо. Намаляват възможностите да се издигнеш в обществото по заслуги и се увеличават шансовете да получиш позиция в него по наследство. Използвайки термина „класа”, който е табу за българските политици и водещите медии у нас, в. „Ню Йорк таймс” публикува статията „Класовите различия в отглеждането на деца са във възход”. Различията в образованието и постиженията на децата от бедни и богати семейства, родени през 2001 г. са с 30-40% по-големи, отколкото на родените четвърт век по-рано. Децата на бедните не ходят по школи и курсове, за тях се полагат по-малко грижи, те езиково и интелектуално закъсняват с развитието, имат по-малък речников запас, по-ниска култура и това става съдба за целия им живот.

Дисбалансът между децата на богатите и на бедните, които завършват колеж в САЩ, е нараснал с 50% от 1980 г. насам. Но тенденцията у нас е по-силна - в първи клас 20% от всички деца са циганчета, в седми клас - само 7%, а в 12 клас - 1%. Другите отпадат и това не е просто от липсата на средства да ходят на училище, както едностранно се тълкува понякога, а поради недостатъчно знаене на езика, по-трудно възприемане на предавания материал, по-ниска мотивация, по-слабо развити способности и достижения, и в крайна степен и по-нисък успех. Но същото става след това и с техните деца и всеки е замразен в определена социална класа.

Обедняването обяснява деинтелектуализацията и рухналите образователни достижения и когнитивно развитие на младите поколения след 1989 г. в България. Нещо повече, поради това, че децата с по-високи образователни и когнитивни достижения на едно забогатяло малцинство или на смалилата се средна класа в основната си част заминават за чужбина, страната се превръща в интелектуално гето на държавите от капиталистическия център.

Второ. Така както при феодализма имаме различия в данъчното облагане на аристокрацията, крепостните селяни и гражданите, сега имаме същата тенденция - представителите на глобализирания капитал не плащат данъци на държавите, скрили своите средства по офшорки и различни данъчни убежища, а основната част от бюджета на държавата се попълва чрез косвени данъци, плащани от всички граждани в държавата през потреблението им. Паралелно с това рязко бе намален навсякъде данък наследство, което дава възможност придобитото от едно поколение да бъде предавано в голямата си част на следващото и така да се унаследява определена класова и съсловна принадлежност - нещо типично за феодалната епоха.

Трето. Днес повече хора отвсякога в историята живеят в гета, по улиците, докато богатите се крият в затворени зони и градове, натъпкани с камери, електронно заключващи се врати, частна охрана, както аристокрацията се е крила зад крепостни стени във феодалната епоха. През 2001 г. около 7 милиона домакинства в САЩ живеят в региони, защитени със стени, а четири милиона са с врати с кодове, специални карти и частна охрана. През 2009 г. те са вече 20 млн. Изследванията показват нарастващите социални дистанции и засилващият се процес на сегрегация между тези, които са вътре, скрити от опасности зад стените и онези, които са извън тях. „От Буенос Айрес до Беер Шева, от Киев до Кабул затворените селища се увеличават в безпрецедентни мащаби, за да държат богатите обитатели на градовете отделно от останалите”, пише британският в. „Гардиън”. В София по данни от 2013 г. тези затворени селища, квартали, региони, в които сигурно и в безопасност от външни рискове живеят богатите, са между 50 и 60.

В същото време милиони закрепостени в бедността и отхвърлеността от обществото живеят отвъд стените, в един паралелен свят, така както крепостните селяни живеят из своите селища извън стените на замъците и именията на аристокрацията. През 2005 г. в света има 100 млн. бездомници и около 1,6 млрд. човека без адекватно за водене на нормален живот жилище. Техният брой нараства паралелно с ускорения растеж на затворените градове за богатите. Във Франция между 2001 и 2011 г. е нараснал с 50%, в Дания от 2009 до 2013 г. - с 16%, в Германия - с 21%, в Швеция - с 29%.

През 2011 г. в света има около 200 000 гета и бедняшки квартали с порутени къщи. Очаква се броят на живеещите в тях да нарасне с 1 млрд. до 2030 г.

Четвърто. Важна черта на неофеодализирането е приватизацията на сигурността и на войната, характерна за времето на феодалната епоха преди Вестфалския мир, дал началото на модерната държава. В света съществуват над 700 частни армии, които воюват в 110 държави, разполагайки с 5 милиона бойци, годишният им бизнес е над 240 млрд. долара. У нас работещите в частния охранителен бизнес са няколко пъти повече отколкото в МВР, а вече се завръщат и доброволните отряди. Държавата изглежда загубила най-важната си характеристика, която я прави модерна държава - монополът върху легитимното насилие и грижата за сигурността на гражданите. В САЩ 23% от американците отговарят, че те или член на семейството са купили оръжие през изминалата година; 66% твърдят, че основната причина е да се самозащитават.

Пето. В една и съща година - 1979-а, във Великобритания идва на власт Тачър, един от двамата политици, дали начален тласък на неолибералния капитализъм, а в Иран се извършва „религиозна революция”. Започва да се говори за „край на модерната епоха”, на движението на света към просвещение, знание, наука. Имаме обръщане към миналото и завръщане на религията като мотив на поведение и на религиозните войни от края на феодалната епоха. В Афганистан религиозните талибани не бяха победени нито от СССР, нито от САЩ. Този, с чието име на уста отиват хиляди на смърт, се нарича Аллах. На Балканите се строят повече джамии, отколкото във всеки друг период от времето на Танзимата. А в началото на 2016 г. Борисов започна първото заседание на Министерския съвет с думите: „Да изгоним таласъмите и дяволите” и покани отец Никанор да направи водосвет за тази цел. Както са правели средновековните монарси.

Май наистина неолибералният капитализъм е достигнал своя най-висш и вероятно последен стадий - на неофеодализма.

 

 

 

Източник: вестник Труд, 16 април 2016 г.