От съществуващите около 400 политически партии у нас само автентичната левица има устойчива идеологическа идентичност
В глобален план началото на ХХI век е белязано с ново възраждане на социалистическата идея в съчетание с патриотизма. В бившите социалистически страни след 90-те години на миналия век борбата на левите сили срещу реставрацията на капиталистическите порядки все повече се съчетава със защита на националното достойнство и отечеството. Така се формира нов тип класова идеология, за чието ядро се утвърждава патриотизмът, доказал своята могъща обединяваща сила през вековете.
Засилващото се разочарование на излъганите и онеправданите е последица от организирането на "пустинни бури", "цветни революции", чиято основна цел са въоръжени погроми, завършващи с насилствено сваляне на законно избрани правителства и обезглавяване чрез физическо ликвидиране на неудобни за САЩ лидери в редица страни. Всичко това се извършва под лозунгите за "демократизация", "модернизация", "европеизация", "деидеологизация" и т.н. С лъжливи внушения и обещания претендентите за световно господство им наложиха
реставрация на дивия капитализъм
и начин на управление, характерен за колониалния режим. За четвърт век бе унищожено, разграбено, разпродадено сътвореното от народите. Това не е обикновен сблъсък, а насилствено налагане на една порочна цивилизация, която е в пълен контраст не само с автентичните местни културни традиции и с цивилизационния избор на народите, но и с духа на Европа на Ренесанса и Просвещението, т.е. на Европейската мечта.
Истинските защитници на социалистическата идея имат ясна представа за необходимостта от замяна на порочната цивилизация с цивилизацията на социалната справедливост. Те защищават и "европейската мечта", която е принесена в жертва на "Американската мечта". В отговор на това световната олигархия прилага подход, чиито характерни черти са предпочитанието на лъжата пред истината, двойните стандарти, манипулирането на общественото съзнание, тоталното развращаване на цели поколения чрез лумпенизиране и морална деградация. Целта е притъпяване на изострящите се противоречия между труда и капитала с краен резултат постоянното задълбочаване на
пропастта между богатството и бедността
Успоредно с това вътрешната конфронтация в страните, станали жертва на тази контрареволюция, придобива тревожни размери. Социалният модел, който се внедрява в тях, узаконява социалното разединение, намалява възможността за национално единство. Днес огромна и постоянно увеличаваща се част от човечеството живее при условия, поставящи мнозинството от населението под социалния минимум, а някои категории от него са на границата на нищетата и социалната резигнация. Продължава разграбването на националното богатство, създавано от поколенията.
При тези условия в средите на политическия елит се наблюдават опасни за националната идея тенденции. Тя се използва за извличане на егоистични и корпоративни изгоди. Надеждите на народа отново се оказват измамени. Тази разложителна и дезинтегрираща дейност на държавници и политици намира пълна подкрепа от външни сили, заинтересовани от подкопаването на националната държава и националното достойнство. Главната опасност се състои в това, че сериозно е застрашено оцеляването на нацията като исторически феномен с огромен интегративен потенциал.
Същите предизвикателства съпътстват и живота в България вече четвърт век. Всичко това налага мобилизация на национално-патриотичните сили в страната. Целта е
да се обединят
национално мислещите членове на българското общество, признаващи върховенството на националното достойнство като фактор за оцеляването и по-нататъшното развитие на българската държава, за пресичане на опитите за нейното духовно обезличаване, за съхраняване на цивилизационната идентичност на нацията, за осигуряване на достойно бъдеще за поколенията.
Призвани сме да отстояваме своята национална идентичност, националните си интереси, националната сигурност, националните идеали, и да се противопоставим на опитите за подкопаване на националното съгласие.
Съвременното човечество е свидетел на рухването на десните политически проекти от средата на ХIX век насам. Началото е ознаменувано с постепенното намаляване на ролята на десните политически партии поради постоянното им отдалечаване от националните интереси, заменени в продължение на 200 години с тясно корпоративните интереси на една плутокрация, състояща се от ренегати и отчуждени от чувството за национално достойнство мафиотски групировки. Заблужденията относно тяхната престъпна роля в обществения живот често улесняват тяхната разрушителна агресивност. Успоредно с това процесът на преоценка на порочните последици от този ход на събитията неизбежно води до възраждането на принципа за доминиращото значение на националните ценности.
За нашата страна времето от
четвърт век "преход"
недвусмислено потвърждава неспособността на възникващите една след друга нови и стари десни партии, коалиции, алианси, чийто брой поставя България на първо място по "демократичност", щом като броят на партиите се провъзгласява за един от най-важните критерии за степента на функциониране на демокрацията. От регистрираните около 400 политически партии само автентичната левица разполага с устойчива идеологическа, политическа и цивилизационна идентичност. Всъщност коя дясна партия у нас има последователно осъществявана национална и социална платформа? Главна тяхна грижа е жонглирането с основните ценности на демокрацията и социалната справедливост, повтаряйки ги до втръсване. Затова те най-много разчитат на крещенето, антикомунизма, байганьовската арогантност, манипулацията чрез корупция, рекета, компроматите и шантажирането, надпреварата в лъжливи обещания и просташко самочувствие. Разчитат повече на хвалбите на чуждите си благодетели, отколкото на народното доверие. Поради това остават еднакво чужди на демокрацията и на националния манталитет на българския народ.
Част от електората е лумпенизирана. Няма обединяваща национална и социална идея.
Всеки отрича всеки
Печели онази партийна (политическа) формация, която успява да обещава по-дръзко и по-арогантно, да провокира с по-шокиращи компромати и заплахи. За всичко това електоратът плаща от джоба си, без да съзнава парадоксалността на ситуацията, в която сам се поставя.
След 90-те години на ХХ век до днес страната ни е въвлечена във водовъртежа на хаос и разруха. Всъщност народът има нужда от устойчива и осъществима цел с ясно формулирани принципи. Нужно ни е широко движение за национален консенсус, в което патриотичните и национално мислещите българи са готови да влеят своята енергия и трайна солидарност, насочена към обществото на справедливостта и всеобщото благоденствие. Социалната база на това движение е гражданското общество.
Тези принципи и пътищата за тяхното осъществяване предполагат формиране на модерна политическа идеология, представляваща синтез на социално-класовото и национално-патриотичното начало, обединявайки ги в патриотизма и спасението на човечеството от апокалипсиса на порочната капиталистическа цивилизация. Противно на това, десните политици наричат комунистическа реминисценция всяко начинание, насочено към защита на интересите на онеправданите, отрудените, творците на благата, а са обречени да страдат, живеейки в лишения и недоимък. Историята показва, че защитата на техните права и човешко достойнство съдбата винаги възлага на последователите на лявата алтернатива.
Дълг на модерната левица
е да се издигне до висотата на тази истина.
Идеолозите на десницата не могат или не искат да забележат едно ново явление в социалната практика през последните десетилетия на ХХ век, което се състои в превръщане на цели нации с изключение на олигархията, съставяща едно незначително малцинство, но притежаващо огромната част от националното богатство, в класа, ограбена, потисната, обречена от това малцинство да живее в недоимък, унижение и лишена от възможността за свободен достъп до плодовете на своя труд.
Не винаги част от представящи се за симпатизанти на лявата идея разбират същността на тази модерна политическа идеология. Твърде често те са в плен на опортюнистични увлечения. Всъщност тази
нова политическа идеология
съдържа в себе си различното между времето на "Комунистическия манифест" от средата на ХIХ век и съвременните реалности в света от средата на ХХ век насам. Тя ни разкрива и още една съществена разлика. Тя се състои в това, че пролетариатът, макар и при много тежки условия, е разполагал с повече основание да намери работа, за да осигури препитанието на семейството си, докато съвременният негов аналог, въпреки по-високата си образователна и професионална подготовка, не разполага с шансове за оцеляване поради липсата на каквато и да е държавна защита на неговите жизнени интереси и грубото погазване на елементарни човешки права на труд, свободен и гарантиран от законите достъп до образование, здравеопазване и човешка сигурност. Мафиотската олигархия и нейното вездесъщо господство, което се нарича политическа власт, от една страна, и от друга 90% от нацията представляват две класи, чиито интереси са непримиримо противоположни. Именно тази обективна истина налага автентичната левица да се превърне в челен отряд на огромното мнозинство от нацията, което генерира най-могъщата съзидателна енергия като залог за спасението на нея самата и на нейната държавност.
Източник: вестник ДУМА, 20 април 2016 г.
