Търсене в този блог

вторник, 31 октомври 2023 г.

Повратната 1923. Дискусионно за септември 23 – Николай Шопов

    Темата за Септемврийското въстание през 1923 година е била изучавана и обсъждана многократно. Много често това е ставало конюнктурно, в зависимост от времето. Независимо от това продължават споровете, различните мнения. Ще представя мои , може би спорни размисли по темата.

Въстанието е предхождано от много събития, които предизвикват неговото избухване. Едно от най-съществените е поражението във войните.  Особено пробивът на Добро поле и Войнишкото въстание ужасяват едрата българска буржоазия. Разорена и ограбена, страната е хвърлена в прегръдките на нищетата и бедността. Положението се изостря от страшната продоволствена криза след голямата суша през 1918 година. Друга съществена причина е управлението на БЗНС. То провежда редица реформи, които засягат интересите на едрите земевладелци и едрата буржоазия. И докато народът приема с радост решението да се съдят виновниците за националната катастрофа, идеята се приема негативно и се посреща с недоволство и ропот от опозицията. Тези мерки предизвикват силно недоволство сред буржоазията и военните, които се замислят как да се премахне управлението на БЗНС. Стамболийски допуска грешка като разгромява народното недоволство през 1919 година в това число и Транспортната стачка.

През 1922 и1923 година земеделската партия печели мнозинство в Народното събрание. Успокоила се, опиянила се от властта започва да управлява диктаторски. Тук Стамболийски допуска огромна грешка като съсредоточава вниманието и действията си срещу БКП/тесни социалисти/. В тези години комунистическата партия е втора политическа сила след БЗНС и земеделците виждат в нея основен противник.

Недоволството се засилва и от несправедливия Ньойски договор, който накърнява националната ни гордост.

Преди да продължим нататък идва първият въпрос. Защо партията не оглавява Войнишкото въстание? Та нали тя работи на фронта против войната, организира войнишки комитети. В този момент има силно народно недоволство, революционна вълна. Недоволните от властта са въоръжени, свикнали са да воюват и са готови да се сражават не само за отмъщение, но и за по-добро бъдеще. Моментът е пропуснат. Налага се изводът, че партията не е готова за такава стъпка, не е готова да отиде до край и да оглави борбата на въстаналите войнишки маси. Но не само това, а да я разшири с привличането на недоволните вътре в страната.

Но да се върнем на властта на земеделците. Диктаторското и корумпирано управление на БЗНС довежда до силно недоволство. Буржоазията разбира, че с избори няма да спечели. БЗНС и особено БКП в този период имат много силно влияние и подкрепа. На буржоазията и военните остава един единствен вариант-преврат. Военните и определени кръгове от буржоазните политици започват подготовката на преврата. Както се знае той е осъществен на 9 юни 1923 година с неочаквано голяма лекота. Земеделците правят опити за съпротива и бойни действия в Пазарджишко, Плевенско, Карловско, като в тези райони се включват и комунисти. В тези решаващи 2-3 дни се разбира, че Оранжевата гвардия не е способна да окаже съпротива. Водачът на БЗНС Александър Стамболийски е убит и това съвсем сломява съпротивата на земеделците.

Тук дискусионният въпрос е за позицията на БКП/тесни социалисти/ по отношение на извършения преврат. Ръководството на комунистическата партия взема решение за неутралитет . Мотивът за това решение е, че едни срещу други воюват представители на градската буржоазия и селската буржоазия. Решението се одобрява от окръжните партийни комитети с изключение на отделни партийни активисти. Различна е позицията на партийната организация в село Дълбоки, Старозагорско, която счита, че решението за неутралитет е грешно. И тогава, през 1923-24 година се спори по този въпрос. През годините  и до сега въпросът остава дискусионен. Преди да дадем отговор трябва да поставим  други въпроси. Готова ли е била БКП да вземе участие в борбата срещу превратаджиите? Имало ли е подготовка и организация за участие? Имало ли е достатъчно оръжие? Колко силна и устойчива е била Оранжевата гвардия? Независимо, че има програмна декларация на БКП от януари 1919 година за вземане на властта чрез революция, партията не е била подготвена за бойни действия. И още едно противоречие между думи и дела. Преди юнските събития 1923 година темата за необходимостта за единния фронт е обсъждана през месец септември 1921 година. Възниква въпросът защо тогава БКП  взема решение за неутралитет и не участва в Юнското въстание?

В историческата наука, поне в по-голямата част от публикациите, се приема, че решението за неутралитет е грешно. Това впечатление се засилва и от позицията на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал, който определя като грешка позицията на ЦК на БКП. И в днешно време решението за неутралитет се приема за грешно. Но така ли е?  Позицията на ИК на Комунистическия интернационал е формирана от хора, които не са в страната и не знаят фактическото положение. Дори след решението на Комунистическия интернационал партията не признава грешката си при  формулировката за двете крила на буржоазията и за неутралитет. Трябва да кажем, че в организациите на БКП в страната решението на Интернационала не се приема еднозначно – то има и поддръжници и опоненти. По-горе поставихме някои въпроси за готовността на БКП за участие в Юнското въстание. От днешна гледна точка можем да отговорим, че БКП не е имала готовност за участие във въстанието. Юнското въстание от 1923 година заварва партията неподготвена. Тя е изненадана и объркана. И затова се стига до коментираното по-горе решение.

Извършеният през юни 1923 година преврат освен че има за цел да свали БЗНС от власт, има и друга цел – да смаже БКП като политически фактор в обществения живот на страната. По това време, както отбелязахме, БКП е втора политическа сила в България. Тя все повече засилва позициите си и това става нетърпимо и опасно за превратаджиите. Страхът на Цанков и компания се вижда от телеграмата на вътрешния министър  от 6 септември 1923 година до окръжните управители.

Какво става вътре в БКП в месеците след Юнското въстание? След критиката на ИК на Комунистическия интернационал постепенно в партията се забелязва промяна в нейната позиция. Това става особено видимо след идването на Васил Коларов в България. Тогава той е Генерален секретар на Интернационала. Той взема активно участие в заседанието на ЦК на БКП през август 1923 година, на което се приема решение за подготовка на всенародно антифашистко въстание. В ръководството на партията също има разногласия по този въпрос.  Димитър Благоев е скептичен. Има и други дейци, които са против.

От днешна дата мисля, че Комунистическият интернационал погрешно и неправилно оценява обстановката в България. Революционният подем в Европа, а и в България е минал своя апогей. Разгромени са революциите в Германия и Унгария. В България превратаджиите са успели да овладеят армията. Извършени са кадрови промени в полицията и в службите за сигурност.

Административната власт в София и страната е в подчинение на новата власт. Внедрени са много агенти в ръководствата на редица партийни организации. По този начин се знаят всички стъпки и решения на БКП. В този период вече няма условия за широко, всенародно въстание. И то избухва в няколко района. Народът е уморен от войната. Проблемите на хората вече са други.

Трябва да отбележим още, че БКП замисля въстанието като операция, която ще се подготви и проведе, когато настъпи подходящият момент, който тя самата ще определи. Не е ли това подценяване на врага и надценяване на собствените възможности? Обстановката вече коренно се е променила. Инициативата вече е в ръцете на превратаджиите. Всичко е на тяхна страна-армия, централна и местна власт, полиция, внедрени агенти. Властта знае почти всяка стъпка и решение на БКП. Това се вижда от телеграмата на министъра на вътрешните работи от 6 септември 1923 година до окръжните управители. В нея се казва, че на 12 септември в шест часа сутринта трябва да бъдат задържани всички комунистически водачи и леви интелектуалци. Да се обискират и затворят всички комунистически клубове. От телеграмата става ясно, че властите са знаели за организацията на въстанието и вземат мерки предварително да обезглавят ръководните партийни и военни фактори на комунистическата партия. И наистина на много места са арестувани партийните ръководители и е ударено военно-техническото ръководство на въстанието. Така в Пловдив с арестуването на Йордан Божилов пловдивската организация изпада в тежко положение, защото не знае плана за въстанието и къде е скрито подготвеното оръжие. Затова в Пловдив въстанието не избухва. Така става и в много други окръзи, в които партията е обезглавена. Това дава обяснение и защо само в няколко района има въстание, и то не се превръща във всенародно. Това е и причината да не се проведе едновременно във всички окръзи. Знаем с каква жестокост е разгромено въстанието, колко жертви са дадени. След разгрома на въстанието партията изпада в много тежко положение. Много партийни дейци се убити и арестувани, което довежда до разстройване на партийната работа, разпад на партийни организации. Всички партийни клубове са затворени, печатни издания забранени и партията минава в нелегалност. И отново се поставя въпроса за  стратегията и тактиката на  БКП. Отново се чуват гласове против организацията на въстанието и решението на ЦК на БКП за въставане. Може би тук трябва да поставим въпроса за ролята на Комунистическия интернационал в това решение. Знаем, че Интернационалът критикува партията за неутралитета по отношение на Юнското въстание и необходимостта да промени курса си подготовка на всенародно въстание. Както отбелязахме ръководителите на Комунистическият интернационал не са запознати с вътрешното положение. Също така в част от ръководството на Интернационала има разбиране за извършване на постоянни революции, които ще доведат до победа на световният пролетариат. Една постановка дълбоко погрешна, която не отговаря на фактическото положение и не отчита факта, че революционният подем в Европа е спаднал.

Какви изводи могат да се направят от провеждането, развоя и поражението на въстанието? Трябва да отбележим, че времето от два месеца за подготовка на въстанието е малко. Не решен добре въпросът с оръжието, което се оказва недостатъчно, както знаем от историята. Въстаниците се изправят срещу добре въоръжена и подготвена армия и злостни шпицкоманди. Революционният подем е спаднал. Властта за тези няколко месеца е укрепнала, овладяла е всички лостове на управлението. Имала е добро разузнаване и е знаела почти всичко за подготовката. Въстанието не избухва едновременно и не става всенародно, не обхваща цялата страна.

Както казахме след въстанието партията се намира в крайно лошо кадрово и организационно състояние. След погрома трябва да се започне тежка, къртовска организационна работа по възстановяване на партийните организации. Това трябва да стане в нелегални условия, без партийни клубове, без легални печатни издания. Още не успяла да се възстанови ЦК на БКП взема решение на Витошката конференция провела се на 17 и 18 май 1924 година за подготовка на ново въстание, защото според ръководството кризата на властта в страната не е приключила. Не се отчита, че революционният подем е стихнал, че партията все още не е възстановена, че хората са уморени и още преживяват погрома на Септемврийското въстание. Преценката за ново въстание е дълбоко погрешна. Вместо да се снеме курса за въоръжено въстание, да се възстанови партията, да се запазят кадрите, този курс продължава до пролетта на 1925 година, което се оказва пагубно за комунистическата партия. В този период са избити много комунисти и леви земеделци. Погромът завършва с атентата през април в църквата „Свети Крал“. Нанесен е жесток удар върху Комунистическата партия и върху левицата в България.

Защо завършвам с 1925 година? Защото с неправилни оценки, с грешни решения се нанасят огромни вреди. А те се отстраняват трудно и за продължително време. Искам да завърша с това, че не критикувам с днешна дата решенията взети в онези напрегнати, тежки времена. Само се опитвам да ги разбера и поставя за дискусия.

 

 

Източник: списание „ Ново време“, октомври 2023 г.

 

 

Повратната 1923. Етапи на капитализма, фашизма, марксизма и Септемврийското въстание

 

 1.   Идеологии, философии на историята и интерпретации на Септемврийското въстание

 

Историята е една от най-идеологическите дисциплини, поради което и различните политически партии, социални групи, историци, философи, политици, интелектуалци я виждат по различен начин, подбират различни факти, откриват и отдават значение, позитивна или негативна оценка на различни исторически личности, дават  различни оценки и значимост на събитията. Добре е известно, че който владее миналото, владее и настоящето и бъдещето, затова и властовата битка в обществата е и жестока битка за миналото. Това е валидно особено силно в периоди на нарастващи противоречия и кризи на обществата. Ярък пример в това отношение виждаме в момента в тежката криза на американския капитализъм, при който имаме коренно различни интерпретации на американската история от  републиканци и демократи, от консерватори и либерали  – едните са за нейното съхранение, другите рушат паметниците на Христофор Колумб и Джордж Вашингтон. Това в момента в САЩ и Западна Европа се характеризира от либералните мислители като „културни войни“. По-точният термин е идеологически войни, а зад тези идеологически войни стоят различни философии на историята, свързани не само със закономерностите, факторите и посоките на развитие, но и с алтернативни нормативни и оценъчни системи, през призмата на които се виждат събитията и фактите в историческия процес. Класическите марксистки философии на историята, за разлика от либералните и консервативните са свързани с визията за социалноикономически закономерности, които водят до етап на обществото отвъд капитализма.

Реставрацията на капитализма в България се превърна в разрушаване на предходното разделение на обществената реалност на сакрална и профанна, и създаване и реставрация на сакралното във версиите до 1944 г., което означаваше както цялостно пренаписване на историята и десакрализация на огромно количество личности, паметници, артефакти и събития, така и нова сакрализация на различни личности, паметници, артефакти и събития. Това стана част от идеологията и политическата стратегия на политическите партии, реставриращи капитализма, които налагаха своята идеологическа визия за миналото, настоящето и бъдещето и чрез промяната на имена на градове, улици, училища и други обекти, разрушаването например на паметниците на Ленин и Димитров и издигането на паметници на Рейгън и Борис III, налагането на нови  национални празници на мястото на предходните. Предходният период бе стигматизиран като погрешно отклонение от историята и характеризиран като зловещия „комунизъм“, а истинската посока на историята бе открита в реставрацията на капитализма, представена под маската на „преход към демокрацията“. Затова и започна битка за заклеймяване и изличаване на предходния период с множество измерения – битки за паметта, битки за паметниците, битки за цифрите, битки за празниците и т.н. Пренаписани бяха учебниците по история, финансирани от външни сили бяха неправителствени организации за налагане на нови интерпретации за българското минало, създадени бяха мощни идеологически апарати за диаболизиране на предходния период и сакрализиране на това, което последва. Това го виждаме в момента дори в битката между президента и премиера на сегашното правителство, които се обвиняват един друг в изкривяването на историята

Това се отнася и до Септемврийското въстание. 23 септември 1923 г. до 1989 г. се възприема като сакрална дата на подвиг и саможертва, възпята в изучаваната в продължение на десетилетия по времето на социализма поема „Септември“ на знаменит поет  като Гео Милев, свързана с един период, за който друг знаменит български творец – Антон Страшимиров бе написал: „клаха народа си, както и турчин не го е клал“. В нашата историография до 10 ноември 1989 г. този период се разглежда като начало на борбата срещу монархофашизма, който наказва инакомислието и инакодействието със смърт. След 1989 г. сред левите интелектуалци и общности имаме разделение в интерпретацията му. За една част от левите интелектуалци и историци това е позитивно оценявано събитие, но се казва, че преди 1944 г.  у нас не е имало фашизъм, докато друга част, включително и организации като Българския антифашистки съюз, Движение „23 септември“ и комунистическите партии се придържат към предходната концепция за  Септемврийското въстание като начало на борбата срещу фашизма, чието начало е било поставено с Деветоюнския преврат през 1923 г.

След реставрацията на капитализма тази дата не се чества официално, а само от част от ляво ориентираните хора у нас. Голямата част от имената на градове,  улици, училища и други обекти, които са били назовани на видни участници във въстанието са подменени. Михайловград например, назован на името на участника в Септемврийското въстание Христо Михайлов, още в началото на реставрацията на капитализма през 1993 г. бе преименуван с указ на президента Жельо Желев в Монтана. Всичко свързано с дейността на бившата комунистическа партия се оценява крайно негативно и в момента в контекста на развиващата се криза на капитализма това става все по-налагащо се в публичното пространство, в което доминират контролирани от представителите на днешния капитал медии. В контекста на антикомунистическото пренаписване на историята възникват различия в разказа за Септемврийското въстание в три основни отношения.

Първото е по отношение на цифрите на участниците и на загиналите във въстанието. В предаването „История.бг“ на 25 септември т.г. по БНТ  антикомунистически ориентиран историк говореше за това, че Александър Цанков бил заявил, че загиналите общо при деветоюнския преврат и при „антидържавния метеж“ през септември 1923 г. са били 1000-1400 души. Друг от тях каза,  че изследване на музейни работници било показало, че жертвите от 9 юни до ноември 1923 г. били 793. На това са противопоставени  алтернативните цифри от страна на антифашистите, които говорят за 10 000-15 000, а някои дори и за 45 000 души.

Второто е по отношение на едни или други личности или факти, които или се измислят, коригират или се вадят от контекста, наричат се с противоположни имена, предполагащи противоположни оценки, от които се правят и съответни обобщения. Характерен пример в това отношение е начинът, по който се назовава Александър Цанков и до днес у нас. За левите идеологически политици и интелектуалци това е „кръволокът Цанков“, за десните – „демократът Цанков“.

Третото е в интерпретацията на въстанието, неговите причини, характер, следствия и моралните оценки на станалото. Това предполага различни дискурси при обяснение на въстанието. Организаторите го наричат антифашистко въстание, докато участниците в антикомунистическото предаване, посветено на него в „История.бг“ на БНТ на 25 септември го наричаха  „антидържавен метеж“. В същото време Деветоюнският преврат бе характеризиран от тях като „опит за завръщане на демокрацията“, независимо от това, че малко преди него през април 1923 г. са проведени избори, спечелени от БЗНС, който има две трети от депутатите в парламента. И всъщност превратаджиите вършат своята дейност не заради „демокрацията“, а защото са уплашени от проведения от БЗНС референдум за съдене на виновниците за националните катастрофи и искат да предотвратят очакващия ги според Стамболийски  „народен съд“. Това, което днешните антикомунистически ориентирани историци наричат „завръщане на демокрацията“ става с множество убийства и зверства, каквито не е имало и през Османското робство – знаем как е клан и какви части са рязани от тялото на Александър Стамболийски. Моят собствен дядо е каран на разстрел, защото е активист на БЗНС, а баща ми така и не завършва средното си образование, заради преврата. Свързани с реставрацията и антикомунистическата интерпретация на историята интелектуалци като проф. Кирил Топалов говорят например, че това е едно „незначително събитие“, а други като проф. Веселин Янчев пишат книги, в които наричат това едно „Поръчано въстание“ от Съветския съюз, подчинение на БКП на указанията на чужда държава, давайки му морално силно негативни оценки. Трети казват, че това не е въстание, а отвън организиран опит за сваляне на правителството. Имаме различни интерпретации на Септемврийското въстание.

Зад интерпретациите стоят съзнато или неосъзнато различни виждания за развитието на историческия процес, неговите закономерности, участници, фактори, наративи, дискурси, които най-общо могат да бъдат разграничени идеологически на консервативни, либерални, социалдемократически, комунистически, фашистки. Тези идеологически различни картини от своя страна предполагат различни философии на историята. У нас сега например антикомунистическите интерпретации са свързани с неолибералното възприятие за това, че днешния капитализъм с неговата либерална интерпретация и така нар. „евроатлантически ценности“ в развитите страни е най-висшето и най-позитивното състояние на историята. В същото време в тези интерпретации имаме увеличаване на цифрите, свързани със загинали и пострадали по времето на социализма и  намаляване на тези, които са загинали от действията на капиталистически сили, политици, държави, както и  промени на езика, на наратива, чрез който се описват различните събития. От ляво участниците в Септемврийското въстание се наричат антифашисти, партизани, герои, от дясно те са наричани разбойници, крадци. От ляво се говори за деветосептемврийска революция, от дясно – за комунистически преврат. От ляво се говори, че преди 1989 г. сме живели при държавен социализъм, от дясно  това се нарича комунизъм и тоталитаризъм. От ляво се говори за това, че в България преди 1944 г. е имало прояви на фашизъм, макар и в специфични форми, от дясно това се отрича..

Така обществото ни е отново разделено за станалото преди сто години, както е било разделено тогава. Очевидно имаме реалност, която в някои отношения повтаря станалото тогава. Същата реалност на разделено общество след национална катастрофа. Националната катастрофа днес е свързана с реставрацията на капитализма и унищожаването на национално богатство и човешки капитал в размери много по-големи отколкото при предишните две национални катастрофи. Това именно противопоставя и две коренно противоположни виждания за света и днес, както тогава. Очевидно, както и тогава имаме предпоставка за алтернативни идеологии и за страхове, рискове и опасности от нови форми и етапи на фашизма.

 

 2.   Етапи на капитализма и марксизма, през призмата на които можем да оценяваме Септемврийското въстание

 

Лявата интерпретация, свързана с марксизма също не е еднозначна, тъй като знаем, че съществуват множество различни марксизми, че идеите на Маркс се развиват и променят през неговия живот с появата на нови данни или нови събития и неслучайно той непрекъснато  допълва своите работи и огромната част от неговите съчинения не са публикувани, докато е жив. Същото е и с развитието на неговите идеи след смъртта му, които са свързани с различни етапи на капитализма, съответно на марксизма и можем да ги характеризираме като Марксизъм 1.0, Марксизъм 2.0, Марксизъм 3.0, Марксизъм 4.0

Можем да разграничим четири етапа на марксизма, който се променя с етапите на развитието на капитализма, което е предпоставка и за създаване на различни философии на историята, през които може да се интерпретира Септемврийското въстание

Първият етап на капитализма е свързан с Първата индустриална революция и появата на Марксизъм 1.0. Това са идеите на Маркс и Енгелс във времето, когато те създават своята философия на историята, според която революцията ще избухне най-напред в най-развитите страни и от там ще се разпространи в останалия свят. Известно е, че те пишат „Комунистическия манифест“ през 1848 г., в който говорят за световна революция под влияние на революциите по това време  в цяла Европа, създаващи очаквания, че това е само началото на бъдеща световна революция. От тази гледна точка създаденият от представители на развитите западни страни през 1864 г. Първи интернационал не очаква революцията да започне в страни като България или Русия, макар че подкрепя създаването на социалистически организации там.

Вторият етап на капитализма идва след смъртта на Маркс и Енгелс, когато след Дългата депресия през 1873-1876 г. започва Втората индустриална революция, появяват се теориите за империализма и в трите части на световната система възникват различни типове марксизми, от които основните са: (а) Марксистко-ленински в полупериферията на световната система;  (б) Западен на Грамши, Лукач, Уолърстейн в центъра на световната система; (в) Маоистки в периферията на световната система. През призмата на тези марксизми са възможни революции и в по-изостанали страни, в които се изострят противоречията на капитализма и те получават подкрепа и от световната социалистическа система, както става например в Куба.

Третият етап е свързан с Третата индустриална революция и началото на неолибералния капитализъм от 1980-те години на ХХ век насам. Това е времето на кризата на марксизма-ленинизма и на разпада на източноевропейския държавен социализъм. Тогава на Запад се налага така нар. културен марксизъм и постмодернизма под контрола на американските разузнавателни служби, които заменят класовите противоречия с расови, джендър, етнически противоречия и това се интегрира в лявата версия на възхождащата неолиберална идеология. Същевременно това е времето на китайския цивилизационен марксизъм и социализъм с китайски характеристики, основаващ се на идеята за дългосрочност на изграждането на социализма, използващ опита на ускорено икономическо развитие на така нар. „азиатски тигри“ (Сингапур, Хонконг, Южна Корея и Тайван), емпирически насочен и свързан с конвергенция с капиталистическия пазар и хегемонната икономика на САЩ. Това е времето, когато САЩ решават, че така ще отделят от СССР и интегрират Китай в световния капитализъм, а в същото време са се насочили към глобализация на индустриалното производство в търсене на по-евтина работна ръка и нови пазари.

Четвъртият етап възникна през последното десетилетие след кризата през 2008-2009 г. с началото на новия цикъл на икономическа и геополитическа криза на неолибералния капитализъм от капиталистическия център. Той е свързан с Четвъртата индустриална революция, възхода на дигиталните технологии и икономики и новите версии на дигитален марксизъм и кибермарксизъм, с развитието на марксистки версии на екосоциализъм, свързани с противоречията между капиталистическия начин на производство и природата, отразени в множеството книги и статии, в които се търсят отговори на противоречията и посоките на развитие на дигиталния капитализъм.

 

 3.   Цикличните кризи на капитализма, промените във формите на фашизма и Септемврийското въстание

 

Капитализмът в своята история минава различни технологични етапи, опира се на различни доминиращи политически икономии, ускорено натрупва и унищожава чрез войни обществено богатство и това е свързано с множество форми и промени на различните идеологии и форми на управление. От ляво може да имаме множество различни форми на марксизъм и социализъм, както и на леви либерални и леви консервативни версии, а от дясно може да имаме множество различни форми на десен консерватизъм и либерализъм, включително и на фашизъм. Неслучайно в цялата история на капитализма се водят идеологически спорове за това кое е автентично „ляво“, що е „социализъм“, „либерализъм“, „консерватизъм“. Същото се отнася и до фашизма като крайно дясна форма на идеология. Самият термин фашизъм се превръща в обобщаващо понятие за множество различни идеологии, политики, които не са се наричали такива. Хитлер например не смята себе си за фашист, а за нацист. Същото е при употребата на термина социализъм. Известно е например, че той се появява през 30-те години на ХІХ век, но започва да се прилага още от Маркс и Енгелс и за явления много преди това, когато те говорят например за „утопичен социализъм“, а след тях се говори за много други форми на социализъм дори хилядолетия преди това – например „християнски социализъм“. Същото това многообразие и промени във формите имаме и при фашизма, който може да се отнася до множество явления, а пропагандно да се употребява и в наши дни за виктимизация на политическия противник, независимо дали той е такъв или не. Виждаме например, че сега при войната в Украйна и от едната, и от другата страна имаме обвинения във фашизъм.

Капитализмът при определени условия ражда либералната демокрация, а при други условия, когато  изпада в системна криза и либералната демокрация и нейните институции все по-малко работят, води до различни авторитарни форми на управление и до фашизма. Големите циклични кризи на капитализма, свързани с деглобализация, мултиполяризация, войни и преразпределение на света, с последователни технологични революции и нови версии на марксизма, когато се раждат нови радикални леви и десни идеологии, са свързани и с различни етапи на фашизма, който не е локален времеви феномен от първата половина на ХХ век, както обикновено се смята, а в различни форми и степени присъства на всеки от етапите на капитализма. Във възходящи цикли на капитализма той може да има маргинални измерения в обществата, докато в условия на кризи и войни рязко увеличава своята роля и се превръща в доминираща сила, макар и по различен начин и в различна степен в различните страни. Във всички случаи негова същностна характеристика е, че той е политическа и идеологическа форма на господство на капитала, т.е. характеризира капитализма като икономическа система, предполага диктатура, цензура от страна на представителите на капитала, променящи се форми на експлоатация на държавите от периферията и полупериферията на световната система от държавите от центъра, подчинено положение на класови, расови и етнически групи. Става дума за крайно десни форми на идеология в множество различни версии на фашизма и в този смисъл имаме множество етапи и форми на фашизма, съответстващи на различните етапи на капитализма – от робовладелския фашизъм на доиндустриалната епоха, през колониалния фашизъм на Първата индустриална революция, класическия фашизъм на Мусолини, Франко и Хитлер по времето на Втората индустриална революция, неолибералния фашизъм по време на Третата индустриална революция до постнеолибералния дигитализиран фашизъм в епохата на Четвъртата индустриална революция, към който вървим в момента.

 

Ако тръгнем от ситуацията, при която се появява фашизмът през ХХ век, кои са водещите системни характеристики в една негова дефиниция?

 

(1) Олигархизация и финансилизация на капитализма, каквато е ситуацията около Първата световна война и след това между двете световни войни. Процесът на производство е подчинен на акумулирането на печалба във финансовата сфера, където и степента на интернационализация е най-голяма. В периода след Първата световна война имаме разпадане на предходния златен стандарт и в най-висока степен криза именно на банковия капитал, който се нуждае от засилване и стабилизиране на държавата, за да оцелее. Това става паралелно с възхода на мощни монополи, свързани с индустриалния капитал, който започва да търси реализация също чрез държавата, подкрепяйки ускорена милитаризация, чрез която в САЩ и Германия се опитват да излязат от кризата през 1929-1933 г.

(2) Открито терористична форма на капитализма, свързана с войни и преразпределение на сфери на влияние, крайни форми на репресивност, за разлика от периоди, през които капиталът властва, но скрит зад либералната демокрация. Самото понятие за тероризъм няма международно дефиниране, но в случая се има предвид не просто смачкване на всяка вътрешна опозиция, а на първо място милитаризация и външна агресия за овладяване и подчиняване на страни и територии, за разширяване на „жизненото пространство”. Факт е, че капитализмът чак до ХІХ век господства чрез различни форми на нелибералнодемократични режими – от абсолютни монархии до различни видове авторитаризми, в които може да има парламент, но право да гласуват имат няколко процента от населението. Открито терористичната форма на капитализма е нещо различно от тях, тя се ражда в резултат на кризата на либералната демокрация, която не може да поддържа повече господството на капитала чрез външно изглеждащи нерепресивни форми, поради което прави това чрез открито налагана репресия, за която през ХХ век се използват рязко увеличените благодарение на технологиите на Втората индустриална революции възможности на държавата да централизира властта.

(3) Човекът е схванат като част от някаква расова, национална, религиозна, цивилизационна и пр. цялост, и от тук расизъм, шовинизъм, национализъм, антисемитизъм, образ на врага, който по природа има някакви негативни характеристики, но е именно онзи, спрямо който директно се налага в най-висока степен откритата терористична диктатура и милитаризъм.

(4) Представлява крайно дясна версия на идеология на капитализма. Враждебен  е към марксизма, либерализма и умерения консерватизъм, макар че може да заема елементи от  тях.

(5) Антикомунизмът е важна характеристика на фашизма от ХХ век насам. Робърт Пакстън от Колумбийския университет, един от най-известните изследователи на фашизма специално отбелязва, че фашистите са „единствената ефективна бариера на другото политическо движение, което е във възход в резултат от Първата световна война: комунизмът.”[1] Фашизмът вижда като главен свой враг комунистите и затова веднага след идването на власт на Хитлер на 27 февруари 1933 г. се извършва провокацията  с подпалването на Райхстага, арестувани са и вкарани в лагери единадесет хиляди комунисти и социалисти,  през април 1933 г. е забранена Германската комунистическа  партия. Комунистическата партия е забранена и в България от 1923 до 1944 г.

(6) Израз е на криза на Просвещението, за което говорят теоретиците на Франкфуртската школа и на обръщане за легитимация към миналото, за разлика от марксизма и социализма, които се легитимират чрез модернисткото бъдеще.

(7) Социалната база на немския нацизъм са дребните собственици, дребната буржоазия, включително и големи маси от работническата класа, намиращата се в условия на криза средна класа, а при италианския фашизъм от значение са и селските маси. На по-ранни етапи във всички случаи социалната основа на фашизма е свързана с частния капитал и насилствената експлоатация на определени социални, расови, етнически групи – от експлоатацията на роби, през експлоатацията на колонии до различни версии на неолиберална експлоатация.

 

Тези характеристики могат да се разглеждат като свързани с идеалния модел на фашизма, проявяващ се в обществото като цяло и реализиращ се като държавна политика. От него можем да разграничим най-различни версии на криптофашизъм, протофашизъм и микрофашизъм. Понятието за криптофашизъм е въведено от Теодоро Адорно и означава негласна подкрепа или възхищение от фашизма от отделни индивиди или социални групи. Понятието за микрофашизъм е въведено от Жил Дельоз. При микрофашизма характеристиките на фашизма се проявавят не в обществото като цяло, не и чрез държавните структури, а чрез поведението на отделни индивиди, групи, обществени сили, партии, движения. Факт е например, че проявления на микрофашизъм преди Втората световна война имаме и в САЩ, и в почти цяла Европа, включително и в България. При протофашизма може да имаме относително слабо проявление на споменатите характеристики, той може да характеризира различни радикално десни партии, движения, режими, които имат предпоставки при определени условия да прераснат във фашизъм, но в дадения момент са неразвит, начален негов стадий.

В този смисъл трябва да правим разлика между фашизма като официална държавна политика и идеология и като политика и идеология на отделни партии, организации, движения, медии. Типичен пример в това отношение са голяма част от появяващите се дяснорадикални партии и движения през последните години в Европа. Така например, при неолибералния фашизъм официално нямаме наратив за фашистка идеология, той е скрит зад маската на либералната демокрация и „евроатлантическите ценности“, но по същество се оказва диктатура на глобализирания капитал, който оказва структурно насилие върху държавите и хората.[2] Този тип неолиберален фашизъм доведе до ситуацията на геноцид, каквато наблюдаваме в България през последните 33 години, когато бе извършен най-големият грабеж на обществено богатство в страната в цялата ни над 1300 годишна история, българите бяха превърнати в най-умиращата нация в света, най-неравната в ЕС и загубила повече население за този период отколкото за всеки друг период в своята история.

 

4.    Кои са причините на Септемврийското въстание и дали то е поръчано?

 

Когато анализираме станалото през септември 1923 г., неговото обяснение най-адекватно може да бъде открито чрез промените в марксизма в процеса на обосноваване от Ленин на Октомврийската революция. Да си спомним как той доразвива идеите на Маркс за да обоснове тази революция в Русия, която според класическия марксизъм не би могла да се случи като революция, водеща към социализъм, защото според него предпоставки за революция ще възникнат най-напред в най-развитите капиталистически страни, в които капитализмът е с най-изострени противоречия и те са с най-развити производителни сили, които ги правят най-готови за бъдещото общество. Промяната на тези идеи започва най-напред с издадената през 1916 г. Ленинова работа за империализма като най-висш и последен стадий на капитализма, изпълнен с войни и революции. Той очаква революцията да започне навсякъде като резултат на войните. Затова и заминава за Русия да участва във вдигането на революцията там. Така тя започва не в най-развитата, а в по-слаборазвита страна, но Ленин очаква това да стане и в развитите страни, а станалото в Русия да бъде като фитил с барут, който да подпомогне избухването там и разпространението й след това и в  останалия свят. При това тя се извършва в една доминиращо селска страна с ограничено количество работническа класа, поради което се говори за работническо-селска власт. Ленин обяснява, че капитализмът се е развил и е създал в развитите капиталистически страни много по-силни полиция, армия, институции, които пречат за избухването на революцията, а тя  по-лесно може да бъде извършена в по-слабо развита държава като Русия, но тъй като това е предимно селска страна и не е готова за новото общество, то там революцията ще бъде началото, което да даде тласък на световната революция, включително и в развитите западни страни. Затова и след завземането на властта в Русия през следващите години до смъртта на Ленин създаденият Комунистически интернационал възприема тази идея и действа навсякъде, където е възможно за избухване на революции. Едва след неуспеха на Хамбургското въстание начело с Ернст Телман през ноември 1923 г. в Германия, която е разглеждана като една от водещите капиталистически страни, в които да избухне революция и да се съчетае с руската, а малко по-късно и след смъртта на Ленин на 21 януари 1924 г., когато отново стои въпросът „Какво да се прави“, в СССР се появяват три различни отговора на това – на Троцки, който продължава да говори за световната революция и невъзможността да се изгражда социализъм в една отделно взета страна, на Бухарин, който говори за НЕП-а и един продължителен период на преход към социализма, и на Сталин – за изграждане на социализъм в една отделно взета страна.

 

Как можем да обясним Септемврийското въстание и неговите причини през този ленинов етап на марксизма? Обяснението може да бъде само чрез обхващане на съвкупността от всички фактори, които можем да разделим най-общо  на външни и вътрешни.

 

Първо. Съществуват външни за страната ни фактори, които можем да открием  почти при всяка революция, въстание, преврат. Навсякъде в Европа разпадните процеси след Първата световна война, в която са убити 10 милиона души и ранени 20 милиона, водят до граждански сблъсъци, бунтове, криза на либералната демокрация и противопоставяния на радикални леви и десни сили. Това води до появата и на версиите на фашизма и до възход на комунистически партии. Води до Октомврийската революция през 1917 г. и гражданската война там след това. В Германия на 3 ноември 1918 г. започва Ноемврийската революция, довела до падането на монархията и създаване на социалдемократическо правителство начело с Фридрих Еберт, след това продължава с Януарското въстание през 1919 г., извършено от радикално левия съюз „Спартак“, който иска да прави преход отвъд капитализма, но то е смазано от социалдемократическото правителство,  неговите лидери Роза Люксембург и Карл Либкнехт са убити, а Комунистическата партия е забранена. Тогава се появява  Коминтернът, в който водеща роля имат болшевиките.  Той ще подкрепя Септемврийското въстание у нас и Хамбургското въстание в Германия през октомври 1923 г., защото се очаква световната революция. За това от значение е и фактът, че между 1922 и 1924 г. генерален секретар на Коминтерна е Васил Коларов, който лично пристига в България, за да съдейства за въстанието. Когато анализираме обаче причините за избухването на Септемврийското въстание, в никакъв случай не трябва да ги свеждаме до дейността на Коминтерна и СССР, както прави Веселин Янчев в неговата монография „Армия, обществен ред и вътрешна сигурност. Септември 1923 г. Провалът на поръчаното въстание“.[3]

Не трябва и да ги пренебрегваме, но когато се опитваме да анализираме  външните фактори, следва да имаме предвид и идеите на един следващ трети етап на развитие на марксизма след този на марксизма-ленинизма – този на теорията на световните системи. През призмата на тази теория причините за Септемврийското въстание биха могли да бъдат видени допълнително чрез идеите, че експлоатацията е не само между работници и капиталисти, но между държави от центъра, полупериферията и периферията на световната система, което е и обяснение защо революциите възникват по-лесно в държавите от полупериферията и периферията на световната система,  тъй като там експлоатацията има както вътрешно, така и външно измерение. Нейното равнище там е много по-високо, създавайки и по-силни противоречия.

Второ. Има и вътрешни фактори за Септемврийското въстание и те именно в Германия, Унгария и България са особено силни, което се проявява във въстанията там. В Унгария се създава дори Унгарска съветска република. В Германия те са силни, защото тя не само е разгромена като държава през Първата световна война, но и с нея е сключен така нар. Версайски мирен договор, с който не само рязко намалява количеството и ролята на нейната армия, но той води до тежка криза и делегитимация на правителството и там са силни и въстаническите и революционни настроения, както и лявото комунистическо крило, което се опитва да вдигне въстание. То е силно влиятелно и в Коминтерна. Това ляво политическо крило от комунисти в България по това време е процентно едно от най-силните в Европа и неслучайно БКП е втора политическа сила, която в изборите преди Деветоюнския преврат печели около 20 % от избирателите. На тези избори БЗНС и БСП – две антисистемни партии, които са били срещу войната печелят изборите, а загубилите изборите системни партии, виновни за националната катастрофа търсят начин да се спасят от съд и да се върнат на власт. България е другата страна след Германия с изключително силна кризисна ситуация, претърпяла в резултат на действията на управляващите политици последователно две национални катастрофи, довели до загуба на територии, на около 200 000 убити войници, стотици хиляди бежанци от Западна и Източна Тракия, Македония, Добруджа и Западните покрайнини, геноцид на около 60 000 българи от Одринска Тракия през 1913 г., разкъсване на българската територия между съседните държави, окончателно рухване на националния идеал за обединение на българите в една държава. Паралелно с това между 1915 и 1918 г. у нас има суша и това рязко увеличава недостига на храна. Възникват предпоставки за вътрешна студена, но и гореща гражданска война.

Затова още през септември 1918 г. под влияние и на Октомврийската революция и недоволството от кървавата война, неуспехите, нарастващото количество убити, глада и мизерията избухва Войнишкото (Владайското) въстание. Неговите лозунги са „Край на войната!“, „Долу буржоазията!“, „Да живее Републиката!“. Стотици хиляди българи в продължение на три последователни войни между 1912 и 1918 са били с оръжие, имат боен опит, сражавали са се и са с нагласи да се решават проблемите със сила. В страната има засилващи се революционни нагласи, а  в същото време полицията и армията рязко са намалени.  Според Ньойският мирен договор през 1919 г.  силно е ограничен броят на въоръжените сили на страната – до 20 000 доброволци в армията, 10 000 за жандармерията и 3000 погранична стража. На България са наложени репарации в размер на 2 250 000 златни франка, над 2 милиона българи остават извън пределите на страната.

Известно е, че след подписването на Ньойския договор хиляди българи са загубили вяра във всичко и отчаяни се отправят към дома на Иван Вазов в София, единственият човек на когото все още вярват с надежда той да излезе на балкона и да им каже нещо за успокоение. Той се появява на прозореца на дома си, казва няколко думи, навежда глава и заплаква. Множеството заплаква с него. Това е ситуацията след две национални катастрофи. Ужасяваща криза. Тя води на власт правителството на Стамболийски, което започва реформи, които ограничават едрата поземлена собственост, провежда референдум за признаване вината на старите буржоазни партии за националните катастрофи. Под съдебна отговорност са подведени и осъдени бивши министри. Това ражда реакция на партиите и политиците, отговорни за националните катастрофи и води до Деветоюнския преврат, в който очевидно омразата и ненавистта са толкова големи, че наблюдаваме масови убийства без съд не само на обикновени хора, но и на депутати и министри. Начинът, по който са зверски измъчвани, заклани и рязани Александър Стамболийски и неговия брат от отряди на ВМРО трудно можем да открием и по времето на Османското робство, а по-късно това фашизоидното озверяване ще доведе до убийство на деца, до рязане на глави и носенето им на кол, за което държавата дори заплаща награди от хиляди левове на съответните главорези. Документално например е известно, че държавата плаща по 50 000 лева на убийците на 178 партизани от отряда „Антон Иванов“ – общо 8.9 млн. лева.

Вярно е, че самата комунистическа партия заема неутрални позиции по времето на Деветоюнския преврат, поради изострените й отношения с БЗНС и затова интерпретира преврата като битка между градската и селска буржоазия, независимо от това, че Стамболийски демонстрира ориентация на лява земеделска партия като приема законодателство за ограничаване на едрата поземлена собственост до 300 декара, създава държавен поземлен фонд за безимотни и малоимотни,  повишава данъците за градската буржоазия, реформира и масовизира образованието, за да стигне то до всяко село.

Има различия и в позициите между лидерите на комунистическата партия. Благоев, който е възрастен и тежко болен, няма възможност да следи достатъчно активно процесите в глобален план, а е осъзнал още по време на войната, че у нас нещата зависят три четвърти от външни и една четвърт от вътрешни сили, поради което не виждайки още революция в развитите западни държави е скептичен към вдигането на въстание на наша територия. В същото време Георги Димитров и Васил Коларов  активно се застъпват за въстание и обявяват началото му. Виждайки обаче, че то няма да успее, напускат страната преди края му и то избухва главно в селските райони. Това вътрешно разделение в партията не е случайно. Аргументите на Благоев и другите, които са против въстанието в много отношения са свързани с класическия марксизъм, според който революцията трябва да започне в най-развитите страни, в които най-напред възникват предпоставки за това, а в по-слаборазвитите няма достатъчно условия. Васил Коларов, който е начело на Коминтерна, готвещ въстание в Германия,  водещата икономически страна в Европа, но претърпяла поражение в Първата световна война, изхожда по-скоро от лениновата теза, че революцията може да започне в по-слаборазвитите държави, където се натрупват повече противоречия и от там да се пренесе в останалия свят. Конкретно, идеята е въстанието у нас да подпомогне готвената от германските комунисти с помощта на Комунистическия интернационал и СССР през ноември революция в Германия, която трябва да започне от Саксония и Тюрингия и да създаде революционна република в Берлин. Става дума за алтернативни марксистки интерпретации на въстанието – класическа марксистка и марксистко-ленинска. В крайна сметка Димитров и Коларов налагат маркистко-ленинската интерпретация и на 5 август 1923 г. БКП (т.с.) се отказва от неутралитета и се ориентира към въстание. Нещо повече, Деветоюнският преврат ражда стихийна съпротива от страна на селяните, проявяваща се най-силно в Юнското въстание през 1923 г. Независимо, че властта вече се е намесила да възпрепятства въстанието на БКП, арестувайки на 12 септември над 2000 души, очевидно масовите нагласи са такива, че това не успява да го спре и още на 13 и 14 септември то започва в село Мъглиж. Няколко дни по-късно въстание избухва и в Стара и Нова Загора. На 23 септември се надига цяла Северозападна България. Тъй като България е доминиращо аграрна страна и голяма част от членската маса на БКП (т.с.) идва от селата,  въстаниците са от различни социални групи. В него се включват членове на БКП, леви земеделци и анархисти. Говори се за работническо-селска власт и се поставя началото на идеята за създаване на единен фронт със земеделците. Сред интелигенцията най-силно е участието сред учителите, които са и най-масовата интелигентска група по това време в страната. Въстание има в 806 населени места, а работническо-селска власт е установена в 518 села и  градове като днешна Монтана, Берковица, Оряхово, Бяла Слатина, Лом, Вършец.

В същото време и в Германия и в България противоречията и разделенията между отделните социални групи и партии са толкова големи, че социалдемократи и комунисти застават на различни страни на барикадата. В Германия ГСДП, начело с Фридрих Еберт гласува за влизането на страната в Първата световна война и законите за финансиране  войната, а в края на войната, когато на власт идва правителството на Фридрих Еберт, то смазва въстанието на спартакистите през януари 1919 г. и нарежда убийството на Роза Люксембург и Карл Либкнехт, с което завършва Ноемврийската революция в Германия. В Райхстага след това Германската комунистическа партия е забранена. В България, с участието си в правителството на Александър Цанков, дошло на власт с Деветоюнския преврат, БРСДП (о) минава на ясно антикомунистически позиции и на изборите през ноември 1923 г. участва в коалицията, водена от Сговора.

Септемврийското въстание възниква в условията на кризата на либералната демокрация и капитализма, започнала няколко десетилетия по рано по времето на Дългата депресия през последните десетилетия на предишния век, когато се поставя началото на ново глобално преразпределение на силите. Този процес е засилен рязко с края на Първата световна война най-напред в държавите, които са разгромени от войната, а след това в различна степен и в други страни с икономическата криза през 1929-1933 г., което дава тласък на възхода на криптофашизми, протофашизми, микрофашизми навсякъде в капиталистическия център и зависимите от него периферии и полупериферии – от САЩ, Великобритания и Германия до България и другите страни от Централна и Източна Европа. Тази криза е особено тежка в Германия, Италия и Испания, където идват на власт съответните партии, но същевременно в цяла Европа, включително и в САЩ имаме възхождащи тенденции на фашизация, появата на фашистки организации, групи от хора, идеологии, налагане на диктаторски правителства, преврати и граждански войни, които маргинализират системните партии и раждат радикални десни сили, които налагат своята власт чрез сила, убийства, преследвания, концентрационни лагери. Между тях има значителни различия, включително и между германската версия с нейния расизъм, италианската и испанската версии, но всички те са власт на капитала, свързани са с диктатура, създаване на образ на враг, който трябва да бъде унищожен. Това ускорява разгръщането на протофашизми, криптофашизми, микрофашизми.

У нас началото на тази тенденция е Деветоюнският преврат, тя се засилва допълнително със Септемврийското въстание и продължава до 1944 г. Приет е Законът за защита на държавата, който след това става основен правен инструмент за диктатурата, непрекъснато допълван и развиван през следващите две десетилетия.  Този закон е основание да бъдат избити интелектуалци като Гео Милев, Йосиф Хербст и много други, да бъдат създадени след това концентрационни лагери, да се разнасят на колове глави на партизани. Става дума за начален стадий на фашизма и това се вижда от факта, че през 1932 година Александър Цанков създава нова политическа формация – Народно социално движение, която споделя  идеите на Мусолини, а по-късно и на Хитлер. Следвайки модела на Мусолини през 1934 година Цанков се опитва да извърши „поход към София“ и да извърши отново преврат, но планът му е осуетен от 19-майския преврат на Кимон Георгиев. След това по време на Втората световна война страната ни приема в определена форма и антисемитски държавни решения в духа на германския нацизъм след като за всички евреи е  въведен полицейски час и забрана да напускат жилището си от 19 часа вечерта до 7 часа сутринта, а след това могат да се движат само по улиците на които живеят, минаването по главните улици на градовете е забранено. Извършва се изселване на евреите от столицата и забрана да я посещават. Както и в хитлерова Германия евреите са принуждавани да носят жълти звезди като отличителен знак. Над 11 000 евреи от Македония и Тракия, заедно с децата им са изпратени на унищожение в Германия. Въпреки тези форми на антисемитска политика на държавата у  нас обаче не се стига до унищожаване на евреите, тъй като поради определени исторически традиции няма антисемитистки нагласи, както в Германия, и в този смисъл проявленията на протофашизми, криптофашизми, микрофашизми у нас имат повече сходства с италианската версия на фашизъм, чието начало е поставено през 1919 г.

У нас началото на проявления на такива форми на фашизма става превратът през 1923 г. и след това смазването на участниците в Септемврийското въстание. На 9 юни властта се заема чрез преврат и терор от страна на военните и партиите на Демократичния договор, виновници за двете национални катастрофи, страхуващи се от народен съд, а зад превратаджиите стои едрият капитал, чувстващ се заплашен от доминирането на БЗНС и БКП (т.с.) след изборите в парламента. В моята детска памет ужасяващо вече много десетилетия стоят спомените на майка ми за нейния баща, участник в Септемврийското въстание в Пазарджик, който се крие на едно дърво цяла седмица, а тя, която е била на 12 години тогава, нощно време му носи храна, а след като в края на краищата е бил заловен и е трябвало да бъде удавен в Марица от така нар. Черен капитан, който по този начин се е справял с всички въстаници там.

 

 5.  Има ли общи неща между капитализма от времето на Септемврийското въстание и дигиталния капитализъм 100 години след това?

 

Наскоро на една конференция проф. Искра Баева направи аналогия между испанската гражданска война през тридесетте години, времето на възхода на фашизма и войната в Украйна днес. И едната, и другата по същество се превръщат в глобален феномен, в който са включени под някаква форма много други страни. Навсякъде има тенденции на увеличаване на разделенията в обществата и омразата или така нар. хейтърство, на различни форми на насилие – от домашното насилие до уличното насилие, от самоубийствата до масовите стрелби и убийства. Ако при испанската война битката се води между хората на Франко – франкисткия вариант на фашизма и комунистите от цяла Европа, демонстриращи интернационализъм, то в украинската война всичко започна след 2014 г., когато предходните паметници от времето на социализма бяха съборени и заменяни с паметници на националиста Степан Бандера, обявен за „Герой на Украйна“, а около 42 души, които се възпротивиха на Майдана бяха изгорени в Профсъюзния дом в Одеса, където се бяха скрили.

Ако трябва да направим аналогия с времето на Септемврийското въстание можем да кажем, че 100 години след него отново имаме циклична криза на капитализма. Началото й бе поставено праз 2008 г. с финансовата криза тогава, дала тласък на Четвъртата индустриална революция, но същевременно свързана и с промени в геополитическото съотношение на силите, с упадък на американизираната глобализация, начало на деглобализация и разделяне на глобализираните икономики, рязко ускорено от здравната криза от Ковид 19, започналата нова студена война на САЩ с Китай и Русия, ускорена милитаризация и нарастване на военните разходи навсякъде по света, прокси войната в Украйна, постепенната загуба на световната роля на долара. Кризата има системен характер, т.е. проявява се в множество форми и в множество типове конфликти, поради което напоследък при нейния анализ масово се употребява терминът „поликриза“, т.е. множество взаимодействуващи и усилващи се кризи – икономическа, политическа, ценностна, геополитическа, климатична, миграционна, военна, продоволствена, енергийна и т.н. Имаме нарастваща неустойчивост, хаотичност, фрагментизация, разпадни процеси в досегашния силно глобализиран и взаимосвързан капитализъм.

Намалява относителният дял на американската и европейска икономика в световния БВП. Засилват се разделенията в ЕС, както между държавите, така и вътре в държавите. Израз на засилващото се разделение между държавите стана Брекзит. Вътре в държавите се засилват регионални и етнически разделения. В Германия, най-мощната икономика в ЕС, разделението между бившите Източна и Западна Германия 34 години след обединението не намалява, а нараства. Проучване, направено през септември 2023 г. там показва, че според шестима от всеки десет германци различията между хората от тези две части на страната са по-големи от това, което ги обединява и те се раздалечават една от друга, а не се сближават. Цифрите показват значителна разлика с предишно проучване през 2019 г., когато около 51% виждат страната да се развива заедно, в сравнение с 45%, убедени, че има повече разделение.[4]

Имаме рязко увеличаване през първата половина на 2023 г.  на федералния дълг на САЩ до 33 трил. дол. или до 127 % от техния БВП, а на световния дълг изобщо до 307 трил. дол. или до 336 % от световния БВП. Засилва се поляризацията на обществото в САЩ, в целия Запад, включително и у нас, нарастват кризата и упадъкът на либералната демокрация, във възход са национализми във всички страни. В САЩ либералният наратив на тази тенденция се характеризира като „културни войни“. Във възход са различните форми на фобии, омраза, насилие. Броят на самоубийствата и масовите стрелби и убийства в САЩ нарастват. Изследванията показват, че голяма част от американците очакват нова гражданска война. Навсякъде от САЩ до България доверието в парламентите като основен инструмент на либералната демокрация е на рекордно ниско равнище. В САЩ през август 2023 г. само 19 % от американците одобряват дейността на Конгреса.[5] У нас, според изследване на Галъп, доверието в българския парламент в началото на юли 2023 г. е 15.3 %.[6]  В световния Индекс на демокрацията САЩ вече са класирани назад като „дефектна демокрация“ и това е характерно и за основните западноевропейски държави. Публикувано през този месец социологическо изследване на американската социологическа агенция Расмусен констатира, че над две трети от американците смятат, че страната им се превръща в „полицейска държава“.[7] Друго проучване на изследователски екип на LAPOP Lab към университета Вандербилт показва, че делът на американците, които са готови да подкрепят военен преврат и военно управление в страната е нараснал от 28 % през 2017 г. до над 40 % през 2023 г., а делът на подкрепящите военния преврат само сред привържениците на Републиканската партия е нараснал до 54 %.[8] През 1923 г. и 1934 г., когато стават преврати у нас няма социологически изследвания, но ако имаше вероятно резултатите щяха да бъдат сходни. В скорошна статия под заглавие „Американската омраза става глобална“ известното американско списание „Форин ъфеърс“ говори за масовото разпространение в САЩ на конспиративни теории, убеденост в расово превъзходство, прояви на омраза и нетолерантност. Изтъква се, че идеологията за превъзходство на бялата раса придобива нарастваща популярност в Америка през последните години. Крайно дясното насилие е във възход и масово се изнася от САЩ към други страни. Казва се „Съединените щати се превърнаха в пример за крайно десен екстремизъм“.[9] Ако вземем академичната сфера например в САЩ големи американски учени се оплакват от това, че са цензурирани. Ноам Чомски говори, че не е допускан до основните американски телевизионни канали и вестници. Пред мен такъв голям американски икономист като Джеймс Гълбрейт, син на известния икономист и дипломат Джон Гълбрейт се е оплаквал, че не е допускан да работи в катедри по икономикс в университетите, защото е с леви възгледи.

За подобни ситуации се оплакват и мои колеги в български университети. И това очевидно ще се засилва. След етапа на опростачване и чалгаризиране на населението, след срутването на равнището на образование и израстване на две поколения в българските училища с променена памет и представа какво е станало в нашата история възникват нови форми на протофашизъм и криптофашизъм. Това е криза на дигиталния капитализъм, който притежава много по-големи възможности за събиране на данни, контрол и санкции върху отделните хора, води до така нар. „надзираваща държава“, която може да контролира всяка стъпка на всеки човек много по-лесно, отколкото това е ставало при предходни форми на фашизма. Американската изследователка Шошана Зубов има дебело изследване, преведено и на български, озаглавено „Епоха на надзорен капитализъм“. Отново във възход е цензурата по водещите телевизии, в социалните медии. В предаванията по дискусионни въпроси обичайно се канят хора с една позиция. В предаването за Септемврийското въстание на „История.бг“ на 25 септември 2023 г. бяха поканени трима историци с антикомунистически позиции – Веселин Янчев, Даниел Вачков и Милко Палангурски и нито един с различно от тях мнение, за да коментират станалото през септември 1923 г.. Според Милко Палангурски приетият от извършилите преврата на 9 юни Закон за защита на държавата е най-доброто, което е можело да се приеме. Тяхната интерпретация съответстваше на тази на ръководителя на Деветоюнския преврат Александър Цанков, който смазва въстанието.

Във водещите наши телевизии има дори списъци с хора, които трябва и които не трябва да бъдат канени. Идеологическият и политически живот у нас тотално е доминиран от представителите на стотици НПО-та, финансирани отвън, които по американското законодателство още от 30-те години на ХХ век се наричат „чужди агенти“. Степента на външна зависимост на България е по-голяма, отколкото през всеки период досега в историята на Третата българска държава. Във възход от САЩ, през Западна Европа до България са криптофашизми, микрофашизми и протофашизми. Както при предходните версии на фашизма, образът на врага като универсално обяснение на всички проблеми на обществото става доминиращ. Две са версиите на универсалния враг в това, което днес нерядко се нарича неофашизъм.

Първата е свързана с нов възход на антикомунизма и различните му проявления, която е свързана с катастрофалните резултати от реставрацията на капитализма, за които сега се обвиняват комунистите и тяхната Държавна сигурност, които били виновни за разграбването и унищожаването на държавната собственост, след като преди това бяха врагът, виновен за създаването на тази собственост при предходната система. Във възход отново са пещерният антикомунизъм, призивите и решенията за унищожаване на паметници от времето на социализма. Стогодишнината от Септемврийското въстание се превърна в събитие на изключително остра идеологическа война и противопоставяне между доминиращите в медиите и печата антикомунистически историци и привържениците на идеята за това, че то  е свързано с реакция на диктатура и начални форми на фашизъм.  Налагането на доминиращ антикомунистически дискурс на диаболизация на участниците и позитивно изказващите се за Септемврийското въстание и за всичко станало през последния един век се вижда и от факта, че в резултат на цензурата за първи път откакто съществува телевизия у нас основните фигури, които шестват по водещите български телевизии са екстремни антикомунисти, докато поддръжниците на алтернативни антикапиталистически възгледи от ляво не са допускани там, а моралните физиономии на управляващите България между 1923 и 1944 г. непрекъснато се измиват и изчистват. Водещите медии са в най-висока степен онова, което Антонио Грамши във времената на възход на италианския фашизъм нарича „идеологически апарати“ – онези идеологически апарати, които наложиха италианския фашизъм.

Втората версия на този враг са руснаците, а в САЩ и донякъде в ЕС, в нарастваща степен такива са и китайците. За всяка критика и несъгласие, за всеки проблем на управляващите се обявява, че те са  резултат на руска намеса и руска агентура или на Държавна сигурност и комунистите, като се провъзгласява, че всичко свързано с единия и другия враг трябва да бъде смачкано и унищожено. Десетки руски граждани и работещи в руското посолство в България се гонят с обвинения, че са „агенти“ без сериозни доказателства – нещо, което не е правил дори цар Борис III по времето на Втората световна война, когато съветското посолство си е работило, въпреки че страната ни официално е била член на военен съюз, водещ война със СССР. Днес всеки, който прояви позитивно отношение към Русия или критика към официалната политика е изправен пред опасността да бъде обявен за руски агент.

В същото време комунистическите партии от времето на марксизма-ленинизма са маргинализирани и без влияние и у нас и на Запад, а в упадък е и традиционната социалдемокрация. Причините за това са много – като се почне от трудностите в условията на неолиберален капитализъм и глобализиран капитал да се води социална политика с либерална демокрация, мине се през възхода на индивидуализма, роден от този капитализъм и промените в наемния труд, който е твърде разнороден, с твърде големи различия в заплащането, което пречи за обединението му и се стигне до липсата на голяма стратегическа визия за ставащото от страна на левите партии. Социалдемократическите партии, които възприеха политиките на културния марксизъм и версии на неолиберализирания капитализъм от типа на „третия път“ на Тони Блеър и „новия център“ на Герхард Шрьодер също са в упадък и криза. Опитите за заместването им чрез по-леви образования от типа на германската Лява партия и Българската левица, заедно с други подобни партии в Европейска левица в Европарламента засега не даде значими резултати, поради неолибералната глобализация и много високата зависимост на процесите във всяка отделна страна от външни фактори. Факт е например, че глобализацията на капитала рязко затрудни създаването на някогашните големи профсъюзи и организацията на наемните работници, тъй като капиталът лесно може да се мести от един регион в друг, за да избяга от по-високи данъци и натиска на организирания труд. Там, където се появиха по-леви лидери, опитващи се да възродят лявото, както във Великобритания беше Джереми Корбин, те биваха отстранени от по-десни партийни крила и фигури като Кийр Стармър. В новата ситуация на криза на неолибералния капитализъм, на тенденции на мултиполяризация и деглобализация,  на нови войни и възхождащи версии на протодигитален фашизъм, микродигитален фашизъм и криптодигитален фашизъм, засега лявото продължава да съществува във версии на виетнамски социализъм, кубински социализъм, социализъм с китайски характеристики и неговото възраждане в досегашния капиталистически център и периферни държави като България в различни версии на дигитален марксизъм и дигитален социализъм предстои, ако не бъдат смачкани от възхождащия дигитален фашизъм. В ситуация на нарастващи рискове от война и терор, актуална става отново идеята за обединен фронт на всички леви и противопоставящи се на тези рискове сили. Това е основният извод, който правят комунисти и земеделци като извод от разединението им след Деветоюнския преврат и Септемврийското въстание. Това е необходимо в още по-голяма степен днес, когато лявото навсякъде е силно фрагментирано и в отделните държави има множество социалдемократически, комунистически, ляволиберални и лявоконсервативни партии, групи, движения. Огромно значение има също и появата на силни лидери, които да разбират рисковете, пред които сме изправени и да обединяват колкото се може повече хора около себе си и да виждат по-далеч от непосредствената ситуация. Добре известно е, че в такива периоди ролята на лидерството е от огромно значение. В ситуации на нестабилност на една система това дали тя ще тръгне в една или друга посока зависи често пъти именно от това. Някой може да не е съгласен с мене, но ще кажа, че ако например Горбачов беше начело на Китай през 1980-те години Китай вероятно щеше да се разпадне, а ако Дън Сяопин беше начело на СССР по това време, вероятно той щеше да претърпи бурен възход.

В това отношение светът навлиза в нарастваща степен в бифуркационна точка, от която може да се премине  към дигитален фашизъм или дигитален неофеодализъм, както говорят някои автори, или към неговата алтернатива на дигитален социализъм, в който новите технологии ще бъдат средство за нарастващо богатство, даващо възможности за реализация на принципа „всеки според способностите, всекиму според потребностите“, като способностите на максимално количество хора ще бъдат така формирани, че да бъдат с висока квалификация, умения, креативност, съответстващи на новите технологии, а потребностите в най-висока степен ще съответстват на изискванията за устойчиво развитие, преодоляване на противоречията между природа и общество, равенство във възможностите на всеки.

 

Позовавания:

[1] Вж. Paxton, Robert O. Is Fascism Back?, In: Project Syndicate, https://www.project-syndicate.org/commentary/is-fascism-back-by-robert-o–paxton-2016-01#fLvcWHV75UhqRRDq.99 , January 7, 2016

[2] Проданов, Васил. Неолибералният фашизъм, В: Ново време, https://novovreme.com/istoriq/140-godini-ot-rojdenieto-na-georgi-dimitrov/neoliberalnia-fashizam/ , 15 юли 2022

[3] Янчев, Веселин. Армия, обществен ред и вътрешна сигурност. Септември 1923 г. Провалът на едно поръчано въстание, С., Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1923

[4] Connor, Richard. Germany: Study shows former East and West growing apart, In: https://www.dw.com/en/germany-study-shows-former-east-and-west-growing-apart/a-66923914?fbclid=IwAR2Vb2dbK29L4gV-3KooSVTIu2fDJd_2xHBfiuua84-Tyues6ajfXxbL7Qs , September 26, 2023

[5] Do you approve or disapprove of the way Congress is handling its job?, In: Statista, https://www.statista.com/statistics/207579/public-approval-rating-of-the-us-congress/ , September 27, 2023

[6] Моментна картина в началото на юли, В: https://www.gallup-international.bg/47505/snapshot-after-the-beginning-of-july/ , 14 юли 2023

[7] Is America Becoming a Police State?, In: Rasmussen Reports, https://www.rasmussenreports.com/public_content/politics/biden_administration/is_america_becoming_a_police_state?fbclid=IwAR248_XIsLWdDOV1JRa56arbuRBB0KD6V-H5ZwPOjgVbfF9By1O24bCsdXg , September 21, 2023

[8] Lupu, Noam and Luke Plutowski, Elizabeth J. Zechmeister. Would Americans ever support a coup? 40 percent now say yes, In: The Washington Post, January 6 , 2022

[9] Hoffman, Bruce  and Jacob Ware. American Hatred Goes Global, In: Foreign Affairs, https://www.foreignaffairs.com/united-states/american-hatred-goes-global?utm_medium=social&utm_campaign=fb_daily_soc&utm_source=facebook_posts&fbclid=IwAR3XnCd-9Hr9VWr_zjLMvrFFCyGXlZO2wLLga4zSSxJzz302w6u3m_Ju6x8 , September 19, 2023

 

 

Автор: проф. д.ф.н. Васил Проданов

Източник: списание „ Ново време“, октомври 2023 г.

 

 

 

Бележка на Георги Пирински:

Статията на професор Васил Проданов по същество е концентриран анализ на основните идейни течения, философии на историята и политически събития от ХІХ век до наши дни по повод на Септемврийското въстание, а не обратното, което личи и от нейното заглавие. От тази гледна точка възникват поне следните три дискусионни въпроса.

    В края на статията се констатира, че „светът навлиза в нарастваща степен в бифуркационна точка, от която може да се премине към дигитален фашизъм или дигитален неофеодализъм, както говорят някои автори, или към неговата алтернатива на дигитален социализъм, в който новите технологии ще бъдат средство за нарастващо богатство“. Остава напълно неясно, как при „бифуркацията“ ще настъпи дигитален социализъм, а не дигитален фашизъм/неофеодализъм?.

Ако се разчита на дигитален марксизъм, той още не е известен.

Ако се разчита на „идеята за обединен фронт на всички леви и противопоставящи се на тези рискове сили“, маркирана в текста, то такъв е възможен само като борба за народовластие, т.е., за политическа власт с програма и политика за социализиране на собствеността върху дигиталните технологии в интерес на наемния АйТи труд, а не на капитала. Инак, без всякаква обосновка, проекцията за дигитално социалистическо бъдеще, реализация на принципа „всеки според способностите, всекиму според потребностите“ остава просто пожелание.

    Социалдемокрацията се разглежда в крайна сметка като една от идейните и политически формации, носители на капитализма, в т.ч. и на съвременния, преминаващ в един или друг вид фашизъм. Този възглед пренебрегва истината, че са съществували и днес са налице два принципно различни вида социалдемокрация. В периода преди и по време на Първата световна война дясната социалдемокрация подкрепя войната и отхвърля Октомврийската революция, докато лявата обратно – категорично се противопоставя на войната и възторжено приветства раждането на Съветска Русия, както го прави и БСРДП/тесни социалисти/. Днес това деление се откроява по разделителната линия „социалдемокрация – демократичен социализъм“.

    Изтъква се, че след 1989 г. у нас е настъпила реставрация на капитализма – причината за третата национална катастрофа, определена като безпрецедентно разрушителна. Само мимоходом се споменава, че „това е времето на кризата на марксизма-ленинизма и на разпада на източноевропейския държавен социализъм.“ Остава открит въпросът, защо в разглеждания пост-държавносоциалистически период надделя периферния неолиберален турбокапитализъм, а не демократична социална алтернатива, възможна дори и в реалностите на пост-1989-ия свят?

Напълно основателна е констатацията в самото начало на текста, че „който владее миналото, владее и настоящето и бъдещето, затова и властовата битка в обществата е и жестока битка за миналото.“ В определена степен това важи и за принципния спор в средите на левицата у нас за станалото от 1989 г. насам, който далеч не е приключил. Трибуната на „Ново време“ е естественото място, където той да намери своето отговорно развитие.

 

 

 

петък, 27 октомври 2023 г.

Николай Хрелков – с перо за великото дело

С Николай Хрелков се запознах в началото на 1932 година. Той минаваше често по ул. „Солун" (после „Васил Коларов"). Една лятна сутрин той се отби в книгоиздателство „Нов свят" на ул. „Солун" 50.

След като ми се представи, той живо се заинтересува от тиража и пласмента на току-що излезлите две книги „Империализмът като най-висок стадий на капитализма" от В. И. Ленин и „Пет години, които променят света" от М. Илин. „Империализмът…беше втората книга на В. И. Ленин след „Материализъм и емпириокритицизъм", която излизаше у нас след деветоюнския фашистки преврат от 1923 година. Почти цяло десетилетие фашистките мракобесници забраняваха да се печата каквато и да е книга от Ленин. В „Пет години, които променят света" авторът в чудно хубава художествена форма описва патоса на социалистическото строителство в Съветския съюз.

— Много добре! Така, трябва! — каза той, като рязко отсече с дясната си ръка във въздуха. — Повече такива книги трябва да се издават. Трябва младежта да се учи от Ленин. Ние трябва да разбием — натъртено каза той — буржоазните лъжи за социализма в Съветския съюз! Гледай ги сега, цялата преса в един глас реве за някакъв си съветски дъмпинг в Европа. Лошо било в Русия, а защо не пуснат делегация от работници и селяни да отиде там и с очите си да види положението ...

Той така пламенно, повелително и убедено товареше за социализма, че у тоя, който го слушаше, не оставаше никакво съмнение, че говори истината.

След тава от дума на дума той разказа, че до неотдавна бил политически емигрант в Югославия, Австрия, Франция, къде ли не ходил, какви ли не работи видял, прекарал много страдания, участвал в много борби...

В течение на времето Николай Хрелков  ми стана не само любим поет, който, както всички пролетарски писатели, нямаше други интереси освен интересите на комунистическата партия и благото на народа, но и много приятен събеседник и напътстващ другар.

След като излезе „Среднощен конгрес", един ден той се отби към „Нов свят", за да види как читателите посрещат книгата. Разказах му, че поемата се посреща много добре и че бързо се пласира.

–              Ще пратим в село — казваха другарите, — да позапали и младежите там.

—           Другарю Хрелков, как ви дойде идеята да напишете „Среднощен конгрес"? — запитах го аз.

Тогава той ми разказа, че като емигрант присъствал на някаква международна антивоенна конференция в Германия (или Франция, не мога точно да си спомня). На конференцията участвали много хора от различни страни на света. Делегатите в своите изказвания изнесли страшни данни за мъките и жертвите от Първата световна война, за нечовешките страдания на работниците от всички страни. Остро били критикувани социалдемократическите партии на II Интернационал, които се обявиха „в защита на своето отечество", като по тоя начин предадоха интересите на работническата класа. Пламенни речи били произнесени в защита на Съветския съюз и против подготовката на нова империалистическа война. Още тогава му хрумнала идеята да напише антивоенна поема.

—           Много мислих и премислих — добави той, — докато дойдох до сегашния вариант на „Среднощен конгрес". Възкресих жертвите на войната, за да говорят на живите. „Конгресът" стана среднощ, защото трябваше да се съобразявам с народните поверия. Мъртвите „стават" през нощта, естествено и „конгрес" тогава могат да „правят".

Макар и тежко болен от коварна болест, Хрелков винаги живееше и гореше със задачите на партията и според  силите си работеше с перо и меч за тържеството на великото комунистическо дело, непрекъснато окуражаваше хората, подтикваше ги на борба, агитираше, пропагандираше. Не един път съм слушал след 9. IX. 1944 г. на партийни и младежки конференции, не едно сведение съм чел за комунисти, за които се съобщава, че са минали през „Горнобанската школа на Хрелков“, „участвал в групата на Хрелков“, „близък приятел и другар на Хрелков“.

Дейността на Хрелков не е останала незабелязана и от полицията, и от военното разузнаване.

Още през 1925 г. Дирекцията на полицията нарежда с окръжно до окръжните полицейски следователи и паспортни бюра в царството да запишат „в запретителната книга за непущане в страната Николай Хрелков, студент в Мюнхен, отчаян комунист".

През 1928 и 1929 г. той е разпитван  в Дирекцията на полицията. През март 1936 г. е обискиран и арестуван. Положението му е било тежко, защото в него намират партийни материали, за които Хрелков здраво държи, че ги е получил „по пощата“.

През време на антисъветската война полицейският и военният обръч силно се стеснява около него.

През май 1942 г. болният писател е арестуван и интерниран с неопределен срок в село Лъджене (Велинград). Същевременно Дирекцията на полицията нарежда на околийския началник в Пещера Хрелков „да бъде поставен под наблюдение, като се разписва по три пъти на ден, а така също да се следи за неговата кореспонденция и не му се позволяват телефонни разговори".

През това време с прикования на легло писател се случва нова, още по-страшна беда. По време на следствието на задържаните през пролетта на 1942 г. членове и сътрудници на ЦК на БКП полицията се добира до сведение, че Хрелков чрез Никола Вапцаров е получил от ЦК на БКП парична помощ от 10 000 лв. Тежки полицейски разпити, мъки и страдания. На 7 август 1942 г, Хрелков дава показания в Дирекцията на полицията, като прави всичко възможно да се измъкне от тежкото обвинение. „През пролетта (кой ден не помня) — пише той в показанията си — взех от Никола Йонков 10 000 лв. Предложи ми ги с голямо увещание, че ми помага сам. И подчерта  сам. Аз повярвах, защото знам, че те са богати люде в Банско."

Все в тоя дух се брани той, нищо не признава и по други обвинения, които му се предявяват. Следствието завършва с ново интерниране на Хрелков, вече изпаднал в тежко здравословно състояние.

Но макар и тежко болен, Хрелков крачеше с твърда крачка в тежката антифашистка борба.

 

                                        *            *             *

 

От много страни още преди победата се повдигаше въпросът да се съберат и издадат творенията на Хрелков. Много другари лично пред него не един път са настоявали за това. Още повече това бе необходимо, защото „Среднощен конгрес" беше напълно изчерпан и оплячкосан от полицията, а ново издание полицейско-фашистката цензура по никой начин не позволяваше. През лятото на  1940 г. ние се договорихме „Нов свят" да събере и издаде негови избрани произведения в един том. Започнахме работа. Много трудно се събираха работите му, защото бяха отпечатани в различни вестници, които трябваше да се търсят в Народната и други библиотеки, а и не всичко сам той помнеше кое къде е поместено. В началото на  1941 г. вече беше събран доста материал. Започналото обаче през юни същата година вероломно хитлеристко нападение над Съветския съюз и станалите по това време арести попречиха за издаването на сборника.

Това наше съкровено намерение, тази мечта на Хрелков се осъществи в свободна България след 9 септември 1944 година.

 

Автор: Стоян  Стоименов, Страници из техния живот, изд. БКП, 1970 г.

 


Виж още: Николай Хрелков - певец на борбата за социална справедливост

https://probuzhdane.wordpress.com/2022/12/16/nikolai-hrelkov/