Търсене в този блог

петък, 20 юли 2018 г.

Погубената държава на духа – Панко Анчев

Преди години руският учен акад. Дмитрий Лихачов написа, че по време на петвековното турско робство ние българите, след като изгубихме нашата държава, успяхме да запазим непобедена и още по-укрепена държавата на духа – езика. И така се спасихме! Спасихме се във вярата и в езика. Те поддържаха нашата вътрешна устойчивост и съхраниха надеждата ни за свобода.

Един народ може да живее и оцелява без държава. Политическото робство е тежко и страшно, защото е унизително и съкрушава поривите за развитие, образование и култура, но то е поносимо, когато народът осъзнае, че може да се пренесе в друга своя държава и там да укрепва и се възвеличава. Възможно е, и без царе и управници, без боляри, министри, президенти и държавни чиновници, народът дори и в материална мизерия, насилия, безправно и мъчително да благоденства и се възвеличава. Възможно е, само ако вярата му е крепка, а езикът му - чист, красив и непоруган.

Езикът ни е приютил и спасил тогава, когато почти не сме имали хора, които да го изучават и пишат на него; малцина са били грамотните, образованите, учените. Но каква святост във всичко: към книгите и буквите, към думите и мислите. Защото са дадени от Бога оскверняването им е грях и престъпление. Уважението към думите е било уважение към Божествения смисъл и истината за човека. Затова и литературата е свят, в който се общува по възвишен начин, със страхопочитание и молба за милост, с осъзнаване на дързостта да държиш перото и пресъздаваш с думи живота. Да напишеш думи е означавало да кажеш истина. Лъжата, измамата, пошлостта са били недопустими и невъзможни – буквите и думите не ги понасят, понеже са грозни, скверни, противни. Писателят се е срамувал от тях, а читателите и слушателите са ги ненавиждали и отвращавали.

В такъв свят езикът е величава държава на духа, а не на сквернословието, езиковата небрежност, грубия и брутален изказ, пошлостта, безнравствената мисъл. Ако българската литература и българският писател през години на робството бяха такива, каквито са днес, как щеше българската история да достигне до днешния ден!

Езикът е „държава на духа”, негово убежище, проявление на духовното здраве и равнището на образованост и култура на народа, на степента на развитост на общественото съзнание и на начина на общественото мислене. Той е най-важният знак за наличието на национално съзнание.
Езикът – това е съвестта на народа и нацията!

Биха ли ни били позволени подобни високи и тържествени думи за езика на днешната българска литература и за този, който се говори на улицата? Не вярвам, че той би издържал тяхната тежест, а и не му подхождат; твърде ниско под тях стои той твърде чужди са те на неговата нова природа. Аз не съм сигурен, че днешният език би могъл да отново българската „държава на духа”, ако се наложи, не дай, Боже, да търсим спасение и упование в нея.

Нека бъдем честни и признаем: българският език днес е проскубан, омършавял, разбит, опошлен и съкрушен. В него едва ли ще намерим онази сила и крепост, която в страшните векове на политическо и физическо насилие, обругаване на православната вяра и на народностното съзнание, вдъхваше надежда, крепеше духа и отваряше очите за бъдещата свобода. В говоримата и писаната реч са напълно заличени границите между позволеното и непозволеното, възвишеното и низкото, срамното и безсрамното, между красивото и грозното.

Защото преди това са изтрити в съзнанието на човека, в неговия морал и поведение, в ума и начина му на мислене. Днес свободно дори на официални места се чуват мръсотии, дори ругатни и псувни. Онова, което по-рано бе неприлично и срамно да се произнася пред хора, сега е обичайна лексика. Нима би могло да е друго - нали както живеем, така ще говорим и пишем. Но да не забравяме, че както говорим и пишем, така и ще живеем.

През 60-те години на миналия век големият наш литературовед, философ, писател и преводач Цветан Стоянов написа есето „Невидимият салон”, в което с тревожно разсъждаваше за обедняването и залиняването на нашия книжовен език, за неговото откъсване от живия език на улицата и превръщането му в своеобразен „салон” на недотам културно и продуктивно малцинство, което го изсушава и лишава от естествената му красота и живот.

Как ли би нарекъл големият мислител евентуалните си размишления за днешния български книжовен език, ако можеше да чуе как пише българският писател или как говорят на улицата и по телевизията? Сигурно би бил ужасен от звуците, които ще чуе, и отвратен от лексиката, граматиката и стила на това, което би прочел в книгите и вестниците. Той искаше литературата да се вслушва повече в живото говорене – особено от диалектите, защото е просто, естествено, звучно, умно и красиво, а не предвзето, книжно, еднообразно, както е все повече в книгите. Дали би разбрал нещо от този език или щеше да се ужаси от ???

Днес мнозина справедливо се възмущават от замяната на кирилицата с латиница в рекламните и търговските надписи по улиците и пътищата. Но аз мисля, че не тук е най-голямата беда. Донякъде това дори е необходимо и наложително, тъй като държавата ни се посещава от милиони чужди граждани, а те не са длъжни да познават нашите букви, за да ги четат лесно, бързо и спокойно.

Ако се прекалява, при наличието на реална държава и на власт в нея, явлението би могло лесно да се контролира и се вкара в допустими граници. Не е толкова страшно и навлизането на чужди думи в езика. Както винаги, така и днес отвореният свят отваря неизбежно и вратите на езика за нови понятия и термини. Въпрос на умения, езиков усет, грамотност, писателска дарба и абсолютен слух е да се притвори малко тази врата или пък се прогонят онези думи, които замърсяват смисловата и звуковата среда.

Тревожното обаче е, че българският писател днес няма такъв авторитет, какъвто са имали големите ни автори, създали нови думи, които да заместят чуждите. И са успявали да ги наложат. Тях са ги слушали и са им вярвали, питали са ги, а и те са си заслужили авторитета.
За съжаление всеобщото оглупяване направи употребата на чужди думи белег на образованост, светски такт, приобщаване към европейските ценности, а и критерий, по който чуждите фондации те финансират и обявяват за велик.

На изкушенията са поддават тези, чиято езикова немощ и глупост трудно се прикрива. И точно срещу тази немощ и глупост трябва да се воюва непримиримо и постоянно. Българският писател не бива да се уморява да изобличава „криворазбрана цивилизация”, кипреща се под маските на „европейски ценности”, „глобализация”, „цивилизационен избор”, „прагматичност”, „толерантност” и прочее простотии и гадости – дори и да не го признават, хвалят и почитат.

Дори и да не го възнаграждават и порицават за неговата „изостаналост”, консерватизъм и национализъм. Българският език заслужава подобни жертви!

Българският ум катастрофално обедня, а бедният ум е неспособен да поддържа живи националното съзнание и чувството за принадлежност към българския род и българската култура. Казано накратко, европеецът тероризира и убива българина. Общественото съзнание е все по-безродно, а заедно с него и на индивидуалното съзнание на повечето българи – особено на интелигенцията. Българското се отстоява не с езика, а със заклинания и бунтарски пози. Защото майчиният езикът за днешния българин не е повече от средство за пренасяне на информация и начин за битово общуване.

Какво значение има на какъв език общуваш, щом с разбираш. Българският език не е вече свещен и затова подло и предателски го изоставят, не го бранят истински, не говорят и пишат на него с блясък и в цялото му богатство, а ей така - колкото да бъдат разпространени бедните им мисли.

Ама това се отнася и до българския писател. Писателят е този, който създава, развива, съхранява и развива националния език. Нему е вменен този свещен дълг. Ако писателят нехае за собствения си език, с който пресъздава живота, ако е небрежен към словото, ако се поддава на инерцията и руши традиционния синтаксис, не търси звучност и красота на слога, а просто каканиже думи и изречения, как да искаме това да го правят другите?

Езикът е богатство от слова, но и на красота и звучност, на разнообразие от значения, фонетични и смислови звучения, нежни мелодии и могъщи маршове. Езикът на литературата е съзвучие, симфония! Но в българската литература изреченията се изкривиха и заскърцаха; твърде много англосаксонски конструкции ги скрепват и поддържат. Стигна се дотам, че езикът на Ботев, Вазов, Елин Пелин, Йовков, а и на по-новите ни класици, високомерно е заклеймяван от новоизлюпилите се постмодернистки „учени” и „специалисти” като архаичен и недостоен за новата култура, която толкова иска да прилича на американската. Кого от нашите днешни писатели бихме определили като стилист, за да се възхищаваме от богатия и изящен негов език?

Литература, която не държи на езика, когато е немарлива към него и не прилага строги критерии към автори, които не го владеят и не го обогатяват, поощрява посредствеността, ниското равнище, бездарието. А когато на вълната на славата се въздигнат бездарният и посредственият, словото се задушава и умира. При такава литература всичко потъва в безнравственост и отчаяние. Бедният и пошъл език ражда пошлост навсякъде, поради което е проблем на морала и етиката, а не само на естетиката. От него покълва онова прословуто, страшно и безнадеждно „всичко е позволено”, което унищожа света и го доближава до фаталния му край. Сегашният език е като отрова, умъртвяваща народа и нацията.

Критиката, доколкото все още я има, не се занимава с езика на писателя. Може би защото самата тя се пише безобразно и отвратително, наукообразно и на ужасяващ език, в който почти няма нищо българско.

Езикът ни ще загине, ако литературата и писателите не възвърнат съзнанието за огромната опасност и за своята отговорност пред народа, историята и вечността.

Българският писател не бива повече да е бездушен свидетел и наблюдател, пред чиито очи тъмните сили разрушават най-святата негова държава – държавата на българския дух!

 

 

Източник: Епицентър

 

 

 

 

Памет за Стратега ! – Димитър Генчев


Александър Лилов беше ключова фигура в историята на българския реален социализъм. А след началото на демократичните промени в България името му ще остане като символ на дълбоката радикална промяна, на модернизацията и на бъдещето на българския социализъм.

Той беше решителен човек, политик с характер. С неговото име е свързана радикалната промяна на Българската комунистическа партия в съвременна модерна лява партия на демократичния социализъм. Манифестът за демократичен социализъм и неговата програма "Нови времена, нова България, нова БСП" положиха основите на решителната трансформация, която интегрира Българската социалистическа партия към новите реалности на информационната епоха. И ако днес партията ни е най-голямата политическа сила в България, политическа формация в истинския смисъл на думата, заслугата е на Александър Лилов – на председателя на БСП, на Стратега, на интелектуалеца и твореца.

Александър Лилов вярваше в едно по-добро бъдеще на България, Европа и света. Книгите му "Диалогът на цивилизациите", теоретичната трилогия "Информационната епоха", "Преходът" и стотиците му статии в лявата преса излъчваха вярата в неограничените възможности на съвременната човешка цивилизация и кредото му, че мирът, а не войната е алтернативата на съвременния свят. Затова зовеше левите хора в България към непримиримост срещу расовите, националните и социалните недъзи на обществото – в Отечеството и във всички отечества.

Стратега беше модернизатор. Не плащаше никакъв дан на стари догми и на нови заблуждения. Още през 1990 година той изведе вярната посока за развитието на българския социализъм: отвъд традиционната социалдемокрация и социаллиберализма – по пътя на модерната лява партия. "Бъдещето на социализма е социализмът на бъдещето" – в това вярваше другарят Александър Лилов и беше сигурен, че пътят на човечеството минава през дълбоки социални и политически трансформации, които неминуемо ще преодолеят капитализма и ще доведат до едно ново, справедливо и солидарно общество – обществото на демократичния социализъм. И искрено се радваше, че Българската социалистическа партия като член на Социалистическия интернационал и на Партията на европейските социалисти допринася за изпълнението на тази мисия. И се тревожеше от деформацията на партията, от обвързването й с олигархически зависимости, от безпринципния вождизъм, от безсмислените разцепления и безотговорното политическо поведение на хора, които поставят собствената си кариера над каузата на партията.

След него остават непрочетени книги, стотици статии и списанието му "Понеделник". Александър Лилов искаше да направи от него фар: да свети в мрака и винаги да показва вярната посока.

Между многото идеи той ни завеща:

"Сблъсъкът (противопоставянето, войната, агресията) в условията на ядреното оръжие, способно да сложи край на света, и в условията на глобализацията, събираща човечеството все повече и повече в единно цяло, вече не може да изпълнява функциите на позитивна основа на съвременната световна политика. Новата парадигма на геополитиката е ДИАЛОГ между цивилизациите и държавите."

"Преодоляването на бедността в европейска България, това е първият въпрос в дневния ред на страната сега. Всичко останало е след него. Защото там, където има бедност, там няма свобода, няма демокрация, няма права и развитие на човека... ликвидацията на бедността в България трябва да се разглежда не като последица от икономическото развитие на страната в бъдеще, а като непосредствена цел на сегашното й икономическо развитие."

"Процесът на модернизация не трябва да спира... Ние трябва да създадем новия български социализъм на българска почва. Ние трябва да намерим отговорите на неговите проблеми и предизвикателства. Но в конкретните решения на нашите проблеми да бъдат сплетени нашите традиции, нашите особености, нашата култура и религия, нашият национален характер."

Това ни говореше Стратега, в това вярваше непоколебимо Александър Лилов.

Време е най-после да го чуем, прочетем и разберем!

 

 

23 юли 2013 г.








 

неделя, 8 юли 2018 г.

Готова ли е България за еврозоната? - проф. Иван Ангелов

 

В "А" отбора на ЕС не се влиза с административно решение, а с развита икономика, висока производителност, добро качество на живота, от които ние сме далече

 

Какво е eврозоната? Това е групата страни членки на ЕС, способни за най-бърза и мащабна икономическа, финансова, социална и всякаква друга интеграция. Това е икономическото и политическото ядро на ЕС, неговият интеграционен елит. Всички страни членки на ЕС би трябвало да са готови за такава интеграция. Това беше казано и на България на 1 януари 2007 г. То обаче е възможно само ако ЕС беше икономически еднородна общност. С други думи, еднакво развити и конкурентоспособни икономики, функциониращи в условията на общия европейски пазар.
    ЕС беше такава общност, докато обединяваше 12-15 европейски страни. С присъединяването на източноевропейските страни, на Кипър и Малта ЕС престана да е еднородна общност. Превърна се в разнородно механично обединение на

бедни и богати държави

с различни икономически и други интереси, функциониращи в условията на единен общ пазар. Различните интереси обаче пораждат икономически и други противоречия, които прерастват в конфликти. Тези конфликти водят в крайна сметка до разпадането на подобни изкуствени обединения.
Рано или късно това ще се случи и с ЕС. Нищо не може да спаси такава крехка общност, защото липсва най-важната спойка - общността на интереси. Известно е, че и в икономиката, и в политиката няма вечни приятели и вечни врагове. Има само вечни интереси. А интересите са трайни, само ако имат стабилна икономическа основа. В настоящия си състав ЕС няма такава основа.
Напоследък се заговори усилено за присъединяването на страните от Западните Балкани към ЕС и НАТО. Нашето правителство дори го превърна в свой приоритет по време на ротационното си председателство. Тези страни са още по-изостанали в икономическо, финансово, социално и институционално отношение и от най-изостаналите сегашни членки на ЕС - България и Румъния. Това означава внасяне на допълнителни проблеми, противоречия и бедност в обедняващия ЕС.
Между страните от Западните Балкани има остри политически, национални, териториални, религиозни и други конфликти от много десетилетия и дори от векове. Правени са много опити за разрешаване на тези конфликти. И все безуспешни, защото корените им са дълбоки. Те бяха обявени сега за приоритет на ротационното българско председателство на Европейския съвет. А България се опита да ги превърне в приоритет на Европейския съюз. Нашето правителство не може да разреши собствените си все по-остри икономически, социални и други проблеми, но се опитва да направи непосилното - да разреши балканските и дори европейските проблеми. Една страна на хаоса, корупцията и беззаконието се опитва да въведе ред и законност в съседните си страни!
Как се случи това чудо! Как една малка, слаба, периферна държава, като нашата, успя да убеди ръководителите на тези страни за няколко месеца да се ръкуват и прегръщат! И произтича ли нещо реално от ръкостисканията и прегръдките? Щеше ли да стане това,

ако не се дирижираше зад сцената от американските власти

за да блокират традиционното влияние на Русия, а сега и опитите на Китай, за влияние в този регион. И въпреки американската помощ и голямата медийна шумотевица не е постигнат реален прогрес в икономическата интеграция на тези страни, освен форсираното набутване на някои от тях в НАТО. Достойно за съжаление е, че главният местен изпълнител на този антируски и антибългарски стратегически сценарий се оказа Бойко Борисов!
Ускореното приемане на тези неподготвени и бедни страни в ЕС ще увеличи още повече разнородността на общността. Ще прибави нови различия в интересите, нови конфликти и нови центробежни сили. Защото слабите икономики на западнобалканските страни няма да устоят на конкуренцията на силните западноевропейски икономики.
Ще последват много фалити на предприятия в Македония, Албания и други страни от региона, увеличение на безработицата, масова емиграция, още по-голямо обедняване. С други думи - това, което се случи в България и други източноевропейски страни през последните десетилетия. Силните западни икономики ще успеят да се защитят, дори ще спечелят.

България обаче ще загуби

залята от десетки хиляди търсещи тук работа отчаяни бедни хора от съседните страни. То ще направи ЕС още по-крехък и нетраен. Ще ускори неговото разпадане. Това ще се дължи частично и на приноса на българското правителство през последните 6 месеца.
Не знаеха ли ръководителите на ЕС в 2004, 2007 и следващите години, че източноевропейските кандидати не бяха готови и че с приемането им се нарушават критериите от Копенхаген? Знаеха, разбира се - и тогава, и сега, че се допускат такива нарушения, че икономическите критерии за приемане в ЕС се подменят с политическа целесъобразност, но целта на правителствата на Америка и техните западноевропейски съюзници е да блокират влиянието на Русия и Китай на Балканите и да продължат военно-политическото ограничаване на Русия. Освен че създава допълнителни икономически противоречия в ЕС, тази политика на Запада усложнява още повече политическия климат в Европа, и с това дестабилизира допълнително ЕС. Тази дестабилизация ще се отрази и върху нас.
През последните 2-3 години се заговори с още повече тревога за различните интереси в ЕС, за бъдещото развитие на общността, за необходимостта всички страни членки да се движат с еднаква скорост в интеграционния процес.
Движение на страните членки в ЕС с една скорост никога не е имало и не може да има при сегашния икономически разнороден състав на общността. Развитите и слабо развитите; бедните и богатите; конкурентоспособните и неконкурентоспособните страни не могат да се интегрират успешно с еднаква скорост. Това не се е случвало никъде в Европа и в други региони на света. Доказателство за това е и формирането на различни икономически, финансови, институционални и други образования в рамките на ЕС за смекчаване на негативните последствия от предишни грешки при приемането на нови членове. Такива са еврозоната, Банковият съюз, споразумението от Шенген, механизмът за контролно наблюдение (мониторинг) на България и Румъния и т.н.
Самото наличие на еврозоната с по-строги икономически, финансови и други правила на функциониране и допускането в нея само на най-подготвените членки на ЕС е потвърждение за това. Признава се официално способността на едни страни членки да се интегрират по-бързо и по-дълбоко и неспособността на други да го правят.

Ние сме поставени в най-слабата периферна група

И не без основание.
В самото начало бяха определени няколко номинални критерия за допускане до ERM II - т.нар. чакалня. Тези критерии са: ниска инфлация до 1,5-2,0%, бюджетен дефицит до 3% от БВП, публичен дълг до 60% от БВП, стабилен валутен курс, ниски лихви. Страната кандидат би трябвало да престои в чакалнята поне две години, за проверка на способността й да спазва критериите. Едва след това може да бъде допусната до пълноправно членство в еврозоната.
Дългогодишният опит показа, че номиналните критерии се постигат по-лесно, но не са доказателство за стабилна и силна икономика, способна за бързо развитие и интегриране. Междувременно условията в Европа се промениха след приемането на договора от Маастрихт през февруари 1992 г. Ръководството на Европейската централна банка се убеди, че е необходимо предварително членство в Банковия съюз, в рамките на който да се проверява действителната стабилност на банковата система на страните кандидати. Фалитът на КТБ у нас и настоящата комедия с така наречения съдебен процес срещу виновниците го потвърждава.
Дори и банковите среди на ЕС и Европейската комисия се убедиха, че наред с номиналната е необходима и реална конвергенция: по БВП на човек от населението, по средно равнище на доходите и потреблението, по умерено доходно разслоение, по достатъчно висока производителност и конкурентоспособност и т.н. Ръководните среди в ЕС и в Западна Европа бяха разтревожени от мащабите на престъпността и корупцията в повечето страни кандидати, от неефикасността на съдебните им системи и т.н. България спазва номиналните критерии, но е все още много далече по реалната конвергенция, която сега се счита за най-важна. И това е основателно.
Ако трябва да бъдем строго обективни, българската икономика и страната ни като цяло не отговаря на изискванията за присъединяване към еврозоната. Най-бедната и най-дезорганизирана държава, с най-остри социални и други конфликти, с най-голяма престъпност и корупция, не може и няма право да поучава другите на ред и законност като член на елитната група, наричана еврозона. Ако можеше, тя трябваше да въведе ред в собствения си дом през изминалите 28 години.
При сегашната ситуация

шансовете ни за присъединяване клонят към нулата

Ръководството на еврозоната не ни приема дори в чакалнята. Желателно е българските власти да разберат това и засега да не подават молба за приемане в ERM II. В Европейската централна банка, в самата eврозона и в Европейската комисия ще оценят сегашно кандидатстване от наша страна като недостатъчно премислено, като неспособност да оценяваме реалната обстановка. Това ще навреди на професионалния и на политическия престиж на България, който и без това не е много висок в тези среди. Той се разминава силно с куртоазните театрални прегръдки и целувки на някои политици. Продължаващият мониторинг е доказателство за това.
Европейският съюз е изправен пред големи реформи през следващите години. Назрели са остри противоречия, които налагат такива реформи. На тази тема има различни публични изявления от ръководители на ЕС и на големите западноевропейски държави. През идущата година предстоят избори за нов Европейски парламент, които се очаква да променят съществено неговата политическа физиономия. Засега никой не може да опише бъдещата институционална структура  на ЕС, в това число и на еврозоната.
Може с увереност да се каже, че бъдещият ЕС ще бъде различен от настоящия. Сигурно е, че интеграцията на две или повече скорости ще се признае като неизбежна реалност и ще се институционализира във вътрешната структура на ЕС. Може да се предполага, че най-развитите 8-10 страни членки от Западна Европа и Скандинавието ще формират елитната група, способна за най-бърза и мащабна интеграция. Част от настоящите членки на еврозоната навярно ще отпаднат от тази група. Няколко други средно развити страни членки може би ще формират втора група, способна за интеграция със средни възможности по скорост и мащаби. Това ще са страните със втората скорост. И накрая, няколко най-изостанали страни членки, предимно от Източна Европа, ще формират групата с най-ограничен потенциал за интеграция. Това ще са страните с трета скорост. Ние сигурно ще бъдем в тази група.
Ако тези предположения се потвърдят, евентуална българска кандидатура за еврозоната

сега ще звучи несериозно

Първо, защото никой не знае какъв ще е характерът на групата елитни страни, нейните функции, права, отговорности, скорост, мащаби на интеграция и т.н. Това би означавало да скачаме със затворени очи в неизвестността. Да влизаме в елитна общност, която още сега заявява, че не ни желае в своите редове. Второ, би граничило с авантюра, която би учудила нашите партньори в ЕС. Ако наистина ни поставят в третата група, което е много вероятно, настоящите ни претенции за първата група биха предизвикали раздразнение от странното поведение на нашите власти. Такива претенции биха демонстрирали нашата неспособност за що-годе реална самооценка, при положение че все още сме под режима на контролно наблюдение (мониторинг) от Европейската комисия вече 11 години. Те не ни вярват и затова ни контролират, а ние ще претендираме за техния елит!
 Странно е да се чува от хора като Сергей Станишев, че "с приемането на еврото влизаме в "А" отбора на ЕС". В "А" отбора на ЕС се влиза с по-развита икономика, по-висока производителност, по-добро качество на живота, а не с административно решение.

 

Източник: вестник ДУМА, 9 юли 2018 г.

 

 

 

 

 


 

 

 

петък, 6 юли 2018 г.

Христо Чернопеев

 

 

150 години от рождението на забравения македонски войвода, един от романтиците в освободителното ни движение, поругания посмъртно идеалист с кауза

 

Една 100-годишна къща на разбита и почти обезлюдена улица в ловешкото село Дерманци бавно се руши. Това е домът на големия македонски комита Христо Чернопеев, оцелял в 16-годишни битки за свободата на останалите под турско робство българи от Македония и Тракия и загинал геройски във войните през 1915 г. при Криволак, днешна Македония. Някога най-голямата и хубава къща в селото сега е необитаема и някак нелепо на фона на разрухата от нея стърчи телевизионна чиния. Покривът й е пропаднал, а опитът огромната пробойна да бъде запушена с найлон е неуспешен. Къщата буквално е изтърбушена от мародерски набези - няма ги мебелите и вещите на няколко поколения Чернопееви. Няма ги и старите снимки и портрети по стените, които помня от времето на учителката баба Станка - най-малката дъщеря на Чернопеев. По земята на двора са разпръснати парцаляци от стари дрехи и завивки, пробита тава и битови джунджурии - явно непотребни и за апашите. Вятърът е отворил прозорец и развява черчеветата при по-силен порив. Просторният двор е в тръни и треволяк, колкото човешки бой.

Тъжна картина

Само паметната бронзова плоча, която също вече се разпада, напомня, че от тук Черньо Пеев, каквото е рожденото му име, е тръгнал да освобождава македонските братя, изоставяйки цели 16 години родители, жена и четири деца. Спас Спасов правдиво го нарича "един от най-романтичните представители на нашето националноосвободително движение след 1878 г.". Дерманският комита се е сражавал десетки години срещу турците рамо до рамо с Яне Сандански и Гоце Делчев. На тях обаче днес са именувани градове, къщите им са музеи, възпети са от народа в песни. А домът на Чернопеев се руши въпреки многото наследници, сред които има лекари, военни, дори и известен генерал.
Още по-тъжното е, че тази къща е построена за осиротялото семейство на Чернопеев с дарения от благодарните българи в Македония. След гибелта му на фронта те плащат и за образованието на четирите му деца в Солун. Огромна е жертвата, която Чернопеев прави в името на патриотичната кауза. През тези 16 години на активно участие в националноосвободителното движение семейството му едва е преживявало. Дерманчани са го укорявали и са го наричали хайдук, който е изоставил деца и жена на произвола на съдбата. Съселяните му нямали представа къде се е запилял Черньо и какво прави, виждали са само мъката на близките му. През тези години Чернопеев се е връщал няколко пъти у дома, само за да зърне децата и да отпердаши отново. И понеже е бил издирван за терористична дейност от властите, се е появявал в село предрешен я като жена, я като кюмюрджия, за да не не бъде разпознат и предаден.
Черньо Пеев е роден на 18 юли 1868 г. в Дерманци - два дни след героичната гибел на Хаджи Димитър на Бузлуджа. Преди да се включи в освободителното движение през 1999 г. 10 години е бил на военна служба в Плевен, където попада под влиянието на военния с голямо сърце и харизма Борис Сарафов. Новото име пък му е дал бойният му другар Михаил Апостолов - Попето. "Абе, Черньо, що са те нарекли тъй, като си толкова бел? Какъв Черньо си ти? Вече си Христо Чернопеев", рекъл му Попето и

името му залепнало

В днешните комерсиални времена, при ширещата се корупция, е трудно да си представим, че е имало българи, изцяло посветени на Родината, безкористни и себеотдайни на святата мисия, отдали живота си на обществото, без да преследват облаги, пари, постове и слава. В спомените си пред проф. Любомир Милетич войводата от Дерманци казва, че е прочел във вестниците за тежкото положение на българите в Македония и Тракия, останали под турско робство и това го е мотивирало да зареже всичко и да хване планините. В първите десетилетия на следосвобожденска България е било силно развито патриотичното чувство сред хората, особено военнослужещите. Черньо Пеев се причислява към първите големи дейци на ВМРО - простодушни идеалисти и романтици, привлечени към делото заради военното им майсторство. За него чистотата и правотата на каузата е достатъчен стимул, пише в днешно време за него Спас Спасов. Чернопеев се отказва от депутатския си имунитет през 1915 г., за да се включи в боевете по време на Първата световна война и малко след това да загине геройски на бойното поле при Криволак, където е погребан заедно с още 10 войници от неговия отряд.
"Посветил се е на освобождението на Македония, не от лична амбиция да се прочуе с подвизи в опасното революционно поле, а от силен патриотичен усет и благоговейно отношение към тогавашните ръководители на делото, между които пръв му е повлиял Борис Сарафов", пише за него Милетич. Борис Сарафов е брат на големия драматичен актьор Кръстю Сарафов, магнетична личност, чието обаяние покорява сърцата и душите на мнозина, човек на действието, страстта и авантюрата. Сарафов привързва завинаги - от 1898 г. до края на живота му, фелдфебела Черньо Пеев от Северна България към каузата за свободна Македония. От 1899 г. до смъртта си при Криволак Чернопеев служи на святата идея така, както намери за добре. Ръководи го единствено стремежът му към правдата. Затова и толкова се лута - сътрудничи безкористно ту в едното крило на македонската организация, ту във второто, ту в третото.

Той е сред участниците в аферата "Мис Стоун"

(1901-1902 г.), когато за нуждите на организацията е похитена американската мисионерка Елън Стоун, за която е поискан и получен откуп, равен днес на милиони. Парите отиват за въоръжаване на четите, а Чернопеев и останалите участници в похищението не вземат нищо. Самата мис Стоун в крайна сметка остава очарована от похитителите си, разбирайки, че го правят безкористно и единствено за ползу роду. Връщайки се в Америка, тя е продължила да подпомага каузата за освобождение на българите в Македония.
Малко след края на аферата Чернопеев решава да посети семейството си в Дерманци и другарите му събират пари за чувал брашно, защото войводата го е обещал на жена си. После организацията му отпуска и 5 турски лири за семейството му. "Той беше много видял и много научил, но човек, върху който по-умни и по-хитри от него лесно са могли да влияят, понеже желанието му да работи е било непреклонно, а не се е ръководил от лични амбиции. При все това честно сложи живота си в жертва на отечествения идеал", написа проф. Милетич. 
Точно 85 години след героичната смърт на Чернопеев и другарите му на бойното поле при Криволаг варвари разкопаха 11-те военни гроба в двора на новоселската църква "Света Богородица" в Щип. Мародерите унищожиха тленните останки на българските войници и ги разхвърляха в различни посоки. Костите на загиналите за България останаха без гроб, поругани от днешните македонски националисти. Как се забравя такава гавра?

Дерманци подготвя голямо честване на своя герой

Дерманци почита паметта на именития си съгражданин Христо Чернопеев от около 40 години насам. Тогава именно са поставени бронзовата плоча в дома му и паметникът на главната улица пред селскостопанския техникум, чествана е с голям концерт 110-годишнината от рождението му с участието и на ансамбъл "Пирин". Мнозина са искали паметникът на войводата да бъде в центъра на селото, но все пак по социалистическо време надделява мнението на площада да бъде издигнат паметник на разсреляните без съд и присъда дни преди 9 септември 1944 г. младежи от Дерманци, обвинени в подпомагане на партизаните. В крайна сметка паметник на антифашистите и до днес няма, разказа пред ДУМА кметът на Дерманци Николай Зашев. Разпадащата се къща на най-именития му съгражданин е и негова драма. Според кмета обаче общината няма право да се меси, защото имотът е частна собственост. Проблем били и многото наследници на къщата, които, макар и незаинтересовани, не могат да бъдат открити, за да дадат съгласие за поддръжка на имота. Преди години Зашев имал идея къщата на Чернопеев да стане музей и да привлича туристи, но заради многото частни интереси и тя била неосъществима.
В Дерманци се гордеят с най-именития си съгражданин, казва кметът. През 2018 г. селото ще чества тържествено 150 години от рождението на Чернопеев. Идеята на Зашев е да има вечерно факелно шествие, затова честването ще бъде отложено за септември. Дотогава той се надява да успее да събере необходимите около 6000 лв. за празника, колкото е струвало последното честване през 2015 г. за 100-годишнината от гибелта на Чернопеев. Тогава финансово рамо е ударила община Луковит. ВМРО на Красимир Каракачанов също е помогнала за подобаващо отбелязване на събитието, включително и с участието на ансамбъл "Българе". "И сега сме в преговори с ВМРО. Този път честването да бъде най-голямо", обясни Зашев и допълни, че води разговори с депутата от ВМРО-"Обединени патриоти" Юлиан Ангелов. Пред ДУМА военният министър Красимир Каракачанов също даде обещание партията му отново да помогне за честването на Чернопеев в Дерманци. "Чернопеев е революционер от наднационална величина. Няма такава самоотверженост, може би е сравнима единствено с тази на Левски", категоричен е кметът и се зарича обезателно да докара президента Румен Радев на честването на Чернопеев.

 

Статия на Ростислава Иванова за вестник ДУМА, 6 юли 2018 г.

 

 

 

 

четвъртък, 5 юли 2018 г.

Социализмът и неолибералният капитализъм – къде държавата е по-бюрократизирана и неефективна? - Васил Проданов

През 2012 г. Франсис Фукуяма, гуруто на нашенските и на всички източноевропейски „демократи“, наложили неолибералната държава през 1990-те години, се оплака, че китайската система „може да взема бързо големи, сложни икономически решения, сравнена с агонизиращата политическа парализа, овладяла САЩ и Европа през последните години“ (1). Какво се оказа? Лидерите на еднопартийната държава, управлявана от 90-милионна комунистическа партия вземат по-рационални икономически решения от лидерите на неолибералната демокрация в САЩ, които даваха наставления на политиците ни, извършващи преход към капитализъм, каква държава да изградят. Е, изградиха я – по- нерационална и по-неефективна от управляваната от комунистическа партия, както се жалва и вайка горкият Франсис Фукуяма, пишейки пет години по-късно в януарския брой от списание „Проспект“ от 2017, че „Америка е провалена държава“  (2). Е, ако гуруто на американската демокрация казва, че световната хегемонна сила е провалена държава, а еднопартийна държава с комунистическа партия взема по-рационални икономически решения, какво да кажем ние с нашата периферна, разрушена и разграбена българска капиталистическа неолиберална държава, създадена с крясъци „кой не скача е червен“?

Една от най-големите перестроечни измами, с които бе ликвидиран социализмът у нас бе, че той е бюрократизиран, има много чиновници, които струват изключително скъпо, а държавата не е достатъчно ефективна. Така нар. български „демократи“, преродили се от перестройчици в неолиберали, започнаха да ни обясняват, че „държавата е лош стопанин“, сиреч трябва да се ликвидира. И почнаха – от ликвидацията на селското стопанство до ликвидацията на хиляди индустриални предприятия, училища, селища и какво ли още не. Е, ликвидираха я. Ликвидираха държавата, като прогониха от държавните институции  голяма част от добрите експерти, напълниха ги с партийни храненици, които са повече, по-некадърни и не вършещи работа от тези по времето на социализма.

Ликвидираха я, дрънкайки лъжи, че имало голяма бюрокрация, която трябвало да бъде намалена и така парите за нея щели да отидат у хората, щели сме да живеем в едно по-справедливо общество, изобщо в „демократичния“ рай на земята. Навсякъде обаче в бившите социалистически страни се случи обратното, защото всички бяха лъгали като се почне от Горбачов и Елцин и се  стигне до нашенските новопоявили се десни и леви „демократи“ и либерали, празнословещи за „правата на човека“, докато техният капитализъм създава хиляди бездомни, безпризорни, безработни, изхвърлени от обществото.

По статистически данни през 1985 година, когато Горбачов реши да ни „преустройва“, вдигна мерника на Живков и организира свалянето му четири години след това, в отрасъл “Управление” в България са работели 54 123 души или 1.4 на сто от общия брой на населението  (3).Този отрасъл обаче по това време включва едно огромно количество стопански ръководители на различни равнища и близо три четвърти от управленските кадри са заети в тази област. Какво става след прехода към неолиберален периферен капитализъм и разрушаване на “бюрократичния” държавен социализъм? През 2003 г., когато преобладаващата част от предходната собственост вече е частна и се ръководи от частния бизнес,  според доклад за състоянието на администрацията, общата щатна численост на персонала в държавната администрация е 81 062, от които в централната администрация – 61 372, в териториалната администрация (областна и общинска) – 19 690 души (4). При това неефективността и корумпираността на тези хора е неизмеримо по-висока. Непрекъснато гърмят скандали за роднинско-баджанашки назначения и некадърни „калинки“.

Този процес на неолиберална бюрократизация, при която нямаш предходната държавна собственост, която се управлява чрез нея и имаш степен на приватизация на всичко по-голяма от всякога в 1300 годишната ни история, продължава обаче с бързи темпове и след това. За последното десетилетие българското население намаля с половин милион, но централната администрация се увеличи с 20 000 души и според НСИ в сектора „Държавно управление“ през декември 2017 г. в централната администрация работят 98 229 човека, а в териториалната администрация – 41 751 или общо около 140 000 човека. Голяма част от тях с компютри, а не с химикалки и писалки, инвентарни книги и книжна документация, както при социализма. И въпреки това са много повече. Ефективността на тази администрация е много по-ниска, компетентността и опитът й – неизмеримо по-слаби, независимо от по-голямата й техническа въоръженост. Затова и тя е много по-податлива на административни патологии.  Това пряко е свързано не само с начина на назначаване, но и с липсата на длъжностна сигурност, поради непрекъснатите политически чистки, с недобре гарантираните възможности за административно развитие, недостатъчното поощряване на административна лоялност и спазване на законите, недоброто заплащане, наличието на различни предпоставки за неправомерна дейност. В тази ситуация се разгръща дейност на приватизация на административните услуги с цел освобождаване на държавата от едни или други функции, но факт е, че това не решава проблемите, защото заетите със съответните функции се преместват просто от една сфера в друга сфера и на тях също се налага да се плаща.

Така имаме един неолиберален капитализъм, който  заграби от 9 милиона българи цялата тяхна собственост и я даде на наши и чужди капиталисти, дерегулира огромни територии и му позволи да излезе от границите на националната държава, измъквайки така от нея заграбеното. Според проф. Гарабед Минасян от Института за икономически изследвания към БАН само през  2016 и 2017 г. средно годишно по над 3 милиарда евро български капитали, изработени у нас, са заминали зад граница – сума, равна на около една трета от инвестициите, които годишно са реализирани в държавата. Ако направим само най-груба сметка и умножим тези цифри за целия период на прехода към капитализъм от страната са заграбени 52 милиарда евро с неолиберални лозунги за свободен пазар. Отделно заграбеният човешки капитал от капитализма в Западна Европа и САЩ за времето на прехода към капитализъм, според Асоциацията за индустриален капитал е за 25 милиарда лева или за около 12.5 милиарда евро. Общо само по този начин от нас са задигнали 64.5 милиарда евро или 129 милиарда лева. А нашите политици възторжено повтарят колко са щастливи от консумацията на „европейски ценности“. Все едно някой на улицата го ограбят, свалят му и му вземат даже и гащите, а той възторжено повтаря „щастлив съм“, „щастлив съм“. Такава е ситуацията в една безпомощна държава, в която от три десетилетия в грамадни размери се разграбват от капиталистическия център материални, финансови и човешки ресурси. В същото време имаме една много  по-скъпа държавна администрация, по-страшна бюрокрация отколкото по времето на социализма. Кажете тогава коя система е по-ефективна?

Броят на чиновниците при днешния неолиберален периферен капитализъм в България е по-голям отколкото през 80-те години, в последното десетилетие на социализма, а нейната управленска система е много по-корумпирана и неефективна. Това се вижда от факта, че във всички социални сфери – от икономиката през здравеопазването, образованието, дейността на полицията и административното обслужване по най-различни критерии ефективността на управленските структури пада. Цели региони на страната са се превърнали в Дивия Запад, в тях непрекъснато има насилие, кражби, побоища, несигурност. В някогашния Парк на свободата в София младите влюбени двойки наистина по цяла нощ можеха да се мотаят и по алеите без и да им дойде на ума, че някой ще ги нападне, пребие, убие. В сегашния му наследник Борисовата градина от времето, за което либералните мошеници разправят, че дошли „свободата“ и „демокрацията“, по всяко време можеш да бъдеш нападнат,пребит и убит, въпреки че броят на полицаите и охранителите на човек от населението при днешната неолиберална държава е няколко пъти по-голям от този при някогашната социалистическа. Създадена бе една много по-многолюдна по служителите си полицейска държава, в която степента на сигурност е много по-малка. Къде сме по-сигурни – в някогашната социалистическа или в днешната неолиберална полицейска държава, в която всеки ден нападат, убиват  и пребиват някого?

Неслучайно и доверието към държавните институции у нас днес е по-ниско от всякога преди това в историята. Специално проучване след като вече бе наложен неолибералният капитализъм показва, че ефективното време на българските чиновници е само 15 на сто, а времето, което отделят за пряката работа с хората е едва 6 на сто. Социологическите изследвания показват, че липсват надеждни механизми за контрол на обществото над държавните институции, 88 на сто от анкетираните смятат, че в България вероятността държавен чиновник да бъде осъден и да получи законно възмездие за злоупотреба със служебното си положение е никаква или малка (5).

За 28 години преход към неолиберален капитализъм българските депутати са стрували между 20 и 50 пъти повече на всички нас отколкото депутатите за 28 години преди това по времето на социализма. Отнемали са така от нашите заплати и от нашия джоб. Произвели са поне десет пъти повече закони, законодателни промени, нормативни актове отколкото по времето на социализма, които обаче не са направили страната ни по-управляема, а по-неуправляема. Коя държава е по-бюрократична, която променя един закон стотици пъти и той не се спазва или тази, която има устойчиво законодателство и то се спазва? Очевидно е, че експертността на днешните депутати е десетки пъти по-ниска, защото след като приемат един закон, веднага почват да го поправят и то десетки пъти, което означава, че или не е бил направен както трябва или лобистки натиск иска промяна. И в единия, и в другия случай имаме некадърна и неефективна държава.

Някога  управленските структури на държавния социализъм построиха над 2000 язовира, сегашната неолиберална корумпирана и клиентeлистка държавна администрация се оказва неспособна дори да ги поддържа и контролира и това води до тежки наводнения и бедствия за населението. Напоителни системи за стотици милиони долари бяха унищожени, разграбени за скрап и държавата няма нито средствата, нито административния капацитет не просто да ги възстанови, а да ги поддържа. През 1988 г. в последните години на социализма 67 % от обработваемата земя е поливни площи. През 2012 г. поливните площи са между 1 и 2 %. С помощта на много по-бюрократизираната и неефективна неолиберална държава.

По времето на социализма строежът на АЕЦ «Козлодуй» отнема малко повече от четири години – между 6 април 1970 г.  и официалното откриване е на 4 септември 1974 г. След 1989 г. в условията на неолиберализиралата се държава в продължение на повече от седем пъти по-дълго време – почти близо три десетилетия имаме започване и спиране да се строи ядрена централа и пълна неспособност да се направи каквото и да е от една напълно неефективна институционална система на неолибералния периферизиран български капитализъм. За три десетилетия днешните неолиберални некадърници не могат да започнат дори да правят това, което онези построиха за 4 години. Ако използваме само този критерий можем да кажем, че са повече от седем пъти по-некадърни, некомпетентни, неефективни и повече слуги на чужди господари.

(1)  Fukuyama, Francis. The Future of History, In: Foreign Affairs, January/February 2012, p. 6

(2)   Fukuyama, Francis. America: the failed state, In: Prospect Magazine, January 2017

(3) Статистически справочник, С., ЦСУ, 1989, с. 58-59.

(4) Доклад за състоянието на администрацията през 2003 година, Република България, Министър на държавната администрация, www.strategy.bg/FileHandler.ashx?fileId=2070

(5) Вж. Михалев, Иван. Хомо чиновникус, в. Капитал, 12-18 август 2000, бр. 32, с. 27-29.

 

 

Източник: сайтът 24 май

 

 

 

 

 

вторник, 3 юли 2018 г.

Кой взе решение България да се откаже от националната си валута, когато съдбата на еврото не е сигурна ?


Решението за отдаването на националния монетарен суверенитет на Република България – е голям, фундаментален национален въпрос; въпрос на националната икономическа сигурност.

Искам да попитам – кой взе това фундаментално решение?

Министерски съвет!? – даже и там решението е взето само на едно заседание, където финансовият министър е представил позицията на финансовото министерство без никакъв сериозен дебат на плюсовете и минусите от това решение.

Народното Събрание!? – този въпрос там не е разглеждан.

Основната опозиционна партия БСП!? – Няма огласена официална позиция на БСП по този въпрос.

Президентът!? – Не е огласил своя позиция.

Национален Референдум!? – няма.

Питам, как при демократичната структура на институциите в България – бе взето това решение.

След като всички в своите дълбоко “патриотични” речи споменават по три пъти минимум думата “суверенитет”?

Как България кандидатства да се откаже от своята национална монетарна единици и от своя валутен суверенитет и да влезе в Еврозоната, когато самата Еврозона е в голям ремонт, чийто бъдеще и мащаби се решават тепърва; когато самият МВФ заявява официално, че “покривът на къщата, наречена Еврозона, трябва да се поправи”, когато именно на днешната Среща на Върха се дискутират мащабите и разходите за този ремонт?

Как ние чукаме да влезем в тази къща, която се ремонтира?

Когато съдбата на тази наднационална валутна единица не е сигурна?

Когато една Италия (страна-членка на Еврозоната) от стартът на еврото в 2001 г. досега (при инфлационно коригирани и съпоставими показатели) има днес един немръднал от 2001 г. до 2016 г. БВП.

Когато самата Еврозона като цяло не показва никак добри резултати. От 2008 до 2016 г. реалният БВП на цялата еврозона е нараснал общо за 8 години само с 3%.

Когато в 2000 г. при въвеждането на Еврото, американската икономика бе само с 13% по-голяма от европейската (и то даже преди присъединяването на редица други европейски страни), то в 2016 г. американската икономика е вече с 26.3% по-голяма от европейската.

Когато при растеж от 2.4% в 2017 г. далеч не достатъчен да компенсира щетите от кризата, днес в 2018 г. Еврозоната отново е болна и й се търси подходяща терапия.

Даваме ли си сериозна сметка за това – готова ли е днешна България да отдаде своят монетарен суверенитет на Еврозоната и на ЕЦБ?

Всички мълчат. Но, дано това мълчание не ни струва прескъпо – да не е утре цената за една още по-бедна България.

Десетки пъти предупредих за това!

 

 

Проф. Димитър М. Иванов
Доктор на икономическите науки
29 юни 2018 г.

 

Източник: фейсбук

 

 

 

 

 

понеделник, 2 юли 2018 г.

Къде е бъдещето на лявото? – Александър Симов

Един задочен спор с Адам Михник

 

 

Съвсем наскоро във вестник "Култура" (срам, цинизъм и рухване на последната крепост на по-смислени четива е фактът, че вестникът ще изчезне само след няколко броя, защото богаташът, който доскоро ги финансираше е решил да прави списание на което да настани психодесния Тони Николов, известен като Господаря на абсолютната скука и така да закрие последната плуралистична интелектуална трибуна) попаднах на едно много интересно интервю на Адам Михник. Името на Михник е световно известно - дисидент, политик, журналист, главен редактор на "Газета Виборча". Изявен ляв интелектуалец, който в последните години е активен противник на клана Качински в полската политика. Хареса ми заглавието на интервюто: "Едната, единствената истина е заплаха". В интервюто дадено за италианския вестник "Република" открих много интересни неща, но най-много ме притесни края му в който Михник говори за бъдещето на левицата. Открих, че съм абсолютно несъгласен с него в основния му извод. Дори ми се стори, че заключенията на Михник могат да бъдат разгледани не като рецепта за справяне с болестта, а като част от диагнозата на заболяването и заради това ми се струва, че трябва да бъдат казани няколко думи по темата, въпреки че съзнавам колко изтощителни и скучни могат да бъдат идеологическите спорове.

 

"Бъдещето на лявото е борбата за свобода", казва убедено Михник. Това е поезия, чиста политическа лирика. И като всяка красива поезия в нея безспорно има късче истина, малък диамант от смисъл. Но като цяло подобно твърдение е като меланхолична въздишка в свят, който се тресе от бури и е разтърсван от земетресения. Най-малкото, защото полякът дълго и убедително разказва какво е свободата за него, но тотално се проваля, когато се опитва през своите емоционални разсъждения да обори Маркс. Маркс цени свободата и точно в това е основата на неговата критика. Че пролетарият притиснат от необходимостта да работи, да търгува със своето време по същество не е свободен. Социално угнетеният няма свобода или го подхранват единствено с илюзията за такава. Михник отхвърля този икономически поглед и предлага стар романтичен възглед за свободата - че всеки работник може да откаже да прави компромиси. Тоест свободата се измерва с цената, която трябва да платиш за нея. Работникът може да е угнетен, но това не означава, че не може да възприема света като свободен човек, казва Михник. И е стопроцентово прав. Но според мен автентичната левица никога не е конфронтирала тези два възгледа, а дори напротив. Тя се стремеше да ги обедини - да съчетае свободата на мисълта и свободата на съществуването. Това е политическата сплав на левицата и в мига в който тръгнеш да я срязваш, ти не помагаш за търсенето на нов път. А дори разрушаваш и стария. Полският интелектуалец ще се върне още един път към тази теза, поднесена като абсолютно заключение заради това не забравяйте тази част от дискусията.

 

Михник твърде лесно и фриволно подарява социалният език и теми на десницата. По какъв друг начин да тълкуваме това: "Дали са леви Ердоган, Орбан, Качински – политици, които използват езика на социалните искания? А къде е едновремешната работническа класа? Тя вече не съществува в Европа". 

 

По същество това е радикален отказ левицата да се занимава със социалните искания. Михник дори не се замисля по темата. Да, Ердоган, Орбан и Качински не са леви. Но нима техните имена са аргумент социалната тема да бъде подарена на десницата? Липсата на работническа класа в нейния марксистки вид съвсем не е аргумент левицата да се откаже от основната си битка, която ярко я различаваше в политическия пейзаж. А Михник според мен подценява и нещо друго. Именно социалните искания, които тримата посочени от него удовлетворяват (как го правят и дали е достатъчно е обект на отделна тема) позволява те да инжектират идеологическата си отрова в своите избиратели. Цялата антируска и консервативна истерика на Качински едва ли щеше да стигне до широките маси, ако той целенасочено не даваше много по-високи помощи за деца например. Антиемигрантската реторика на Орбан едва ли щеше да го паркира в ролята на европейски-лидер дисидент, ако не беше битката му срещу чужди монополи и даването на по-високи пенсии. Но и Ердоган, и Орбан, и Качински бяха доброволно оставени да мракобесуват върху традиционен за левицата терен, без да бъдат обезкопокоявани по никакъв начин, защото левицата се отдръпна от тези борби и застина в безвремието.

 

Михник опитва да види този застой като посока. "За мен лявото е културен проект, то е определено отношение към чужденците, към имигрантите. Лявото – това е феминизмът. Истинският въпрос за бъдещето е борбата между тези, които се стремят към отворено общество и държава, и онези, които искат затвореност. Бъдещето на лявото е борбата за свобода", казва той. Талантливият човек знае как да говори красиво. Опасявам се обаче, че ако разкостим тези негови думи ще видим, че те нямат реални основи, а се крепят на добри пожелания и романтични въжделения. Ако сведем лявото единствено и само до културен проект, то значи ние предварително отказваме левицата от битката за властта. Управлението това е преди всичко регулиране на икономически отношения, а според Михник левицата не трябва да предлага нищо в тази посока. Къде например е битката с тежките финансови машинации и големи капитали? Няма я. Къде е борбата за по-високи заплати? Напълно отсъства. Къде е съпротивата за по-добри условия на труд? Пратена е в подземието на историята. Левицата може да не се отказва от битката за свобода и все пак да търси своето място в битката за социални и икономически права. Обратното превръща лявото в самотния маргинал на Европа, дори в кварталния луд на ЕС. Защото днес с очите си виждаме яростен спор между Меркел и вишеградците, където за левицата не е отредено никакво място. Тя се самопостави  встрани от този спор и започна да изпада от политическите класации. Резултатите от изборите в много европейски страни го доказват - положението на традиционната левица е трагично. Трагикомично дори.

Това, което Михник не иска да види и отказва да признае, че е въпросът отворено или затворено общество е фалшив. Това е дилема-мюре. Не ми се вярва дори и най-фанатичните консервативни биячи на тъпани да си представят държавите си изолирани и затворени. Просто днес въпросът е изместен по съвсем друг начин. Не отворено срещу затворено общество. А национално срещу глобално. Глобалното мислене по никакъв начин не изключва националното самосъзнание, но въпросът беше поставен или-или, защото той по същество е икономически. И болезнено ляв.

Всъщност атаката срещу националната държава беше инструмент за разправата със социалната справедливост. В глобалния бульон е много по-лесно да поставиш работещите на колене, да им отнемеш социалните придобивки и да разградиш социалните системи, които между другото правеха Европа не обикновен континент, а политическа мечта. Превръщането на ЕС в свръхдържава, която унищожава националната политика се случи в името на големите пари и банки, а не като начин за реално решаване на проблеми. Кризата от 2008 година го доказа на всички и именно след нея започна политическата криза в самата Европа, а тя не може да излезе от нея вече 10 години.

 

Идеята за "отворено общество" също звучи прекрасно и либерално възвишено, но когато се освободим от поезията можем да се попитаме - приложена ли някъде докрай тя. Както казва Имануел Уолърстейн по тази логика изобщо не трябва да има паспорти и граници и правото на придвижване да е абсолютно. Виждаме, че това никога не се е случвало дори и в съзнанията на крайните либерали. Европа е изправена пред миграционна криза, която наистина се случва и в културната сфера, но засяга и основни икономически устои на отделните държави. Толерантността към мигрантите е ключов въпрос, но как да подценим факта, че това е и евтина работна ръка, която подбива заплати. Именно в това ключово поле между несигурност, култура, икономика и неизвестност за бъдещето раснат прото-орбановците, които не са леви и никога няма да бъдат, но които не се вписват и в традиционните представи за дясно. Това е възникването на изцяло нов политически дебат в който левицата отказва да присъства или поне да разбере основанията му.

 

Така се получава един влудяващ парадокс - левицата се отказва от нейните традиционни идеи, изоставя основните си идеологически опори и според Михник трябва да тръгне да търси изцяло и само културна основа на собственото си съществуване, подчинено на защитата на свободата. Ще се изразя цинично обаче. Свободата е върховна ценност, но нейната защита не може да бъде определена единствено и само като лява. Левицата трудно ще се отличи с нещо ново и различно и по същество тази трансформация гони стари подръжници без да намира нови такива. Така се създава един политически вакуум, който бе пренаселен с десни пирани, които никога не са следвали стриктна идеологическа рамка, а търсят всеки начин да получат власт. И състоянието на света след 2008 година им даде идеалната възможност да се прояват. Това състояние е правопропорционално на слабостта на левицата. Левицата се отказа без отговори, битки и нови идеи, а това е другото име на клиничната смърт.

Не ме разбирайте погрешно. Михник е много прав в други свои заключения. Той не е талибан. Прави важен извод като казва, че има времена в които свободата е по-важна, но в други трябва да се внимава с ценноста равенство. Което показва едно - че левицата във всички нейни разклонения все още не е загубила способността да диагностицира основните системни проблеми, но просто няма куража да даде радикалния отговор. Битката с неравенството всъщност е истинската битка за свобода. Неравенството е и политически инструмент. Колкото по-голямо става то, толкова по-лесно десните популисти купуват електорат на едро с елементарни социални инструменти. Качински и сие имат нужда от него, защото то им помага много по-добре да продават своите основни тези. И заради това водейки битка с неравенството, неотказвайки се от битката за социални права, левицата всъщност може да победи този свой враг. Всичко останало е политическа лирика, която тревожно докосва душата, но бива забравена в мига в който спреш да я слушаш.

 

 

Източник: блогът на автора

 

 

 

 

 

 

Политическата цензура в България

 

Декларация, прочетена в Парламента от Александър Симов на 29 юни 2018 г.

 

В последната седмица България става и ляга с душевните драми и емоционалните изблици на премиера Бойко Борисов – от  митичната ругатня „просто нещастни, долни лъжци жълти!“ до клетвите отправени неясно към кого, че ако се докаже, че има остров той щял да подаде оставка. Докато хрупахме пуканки пред този сапунен сериал обаче, в мрака на „стабилността“ останаха няколко много важни други новини – голяма национална телевизия спря предаване, което беше посветено на Бойко Борисов, а в друга национална медия емисарите на ГЕРБ почнаха да се саморазправят с последните останали критични журналисти и да ги водят до ситуации в които те неизбежно да хвърлят оставки и омерзени да напуснат професията. Свободното слово и журналистика в България са в очевидна криза и причините за това са изцяло политически. Време е да го кажем открито – у нас има политическа цензура и го знаехме преди да посекат предаването на Милен Цветков. Вероятно ще се наложи да го повторим поне още няколко пъти преди пред очите ни да се разиграе и друг акт на задушаване на журналистическа свобода.

 

Само преди няколко седмици тук в тази зала проведохме дебат за свободата на словото, който май ще остане единственият поне до другия отчет на Съвета за електронни медии. Тогава чухме величавата теза, че „свободата на словото е отговорност на самите журналисти“. Само че самите журналисти от година на година споделят, че се чувстват все по-заплашени. За 10 години България падна от 64 на 111 място в класацията за свобода на словото. И тук дори няма да се спираме на въпроса – вярна ли е тази класация или не. Единственото важно е, че тя се базира на мнения на журналисти. Мнения, които очевидно няма как да бъдат чути по друг начин. А това е сигурен белег за цензура.

 

Между другото – тогава тук беше отбелязано, че в България, слава богу, няма убити журналисти. Да, така е. В България има само разстреляни теми. Има теми, които не могат да бъдат излъчени. Анализи, които не могат да бъдат направени. Мнения, които няма къде да бъдат споделени.  И това вече е политически проблем. Защото добре прочетохме мнението на медията, която бе спряла предаването. Журналистическите стандарти за обективност били нарушени. Питам ви – как тези стандарти все се прилагат само, когато темата се отнася за Бойко Борисов? Как пък един път висша журналистическа съвест не реши да приложи тези стандарти и за политическа сила, вън от управляващите. Но проблемът не е дори в самата медия, а в създадената обществена среда, където всяко мнение срещу властта има икономически последствия. Където да притесниш управляващите с неудобен въпрос може да се заплати с уволнение или с отнета акредитация от парламента.

„Проблемът на свободата на словото е в собствениците на медии. Ние на тях не им се месим“, обяви преди около месец основният потребител на журналистически стандарти Бойко Борисов. С цялото ми уважение към него от първите му дни на власт в далечната 2009 година поведението му е точно обратното. Не беше ли Борисов човека, който писа писмо на главните редактори на големи вестници, за да ги пита дали ги е цензурирал някога? И, разбира се, получи единствено отговори „не“. Очевиден признак на свобода…

 

Колкото до факта, че свободата опира до „собствениците на медии“ е добре партия ГЕРБ да доведе този факт до знанието на своите евродепутати, които през май в Европейския парламент гласуват резолюция, която призовава държавите да предприемат действия, за да гарантират медийния плурализъм и независимост. Според този документ отговорността на законодатели, издатели и журналисти за свободата на словото е споделена. Всяка една политическа сила има отговорност за тази свобода и опитът за бягство от нея по същество е път към нейното стъпкване. А колкото до собствениците на медии – дано някой ден поне един от тях да се престраши да направи публично съдържанието на телефона си и есемесите. Убеден съм, че там ще научим една различна и алтернативна версия за това как се прави журналистика в България.

 

За всички, които не искат да повярват във връзката между политическата ситуация и свободата на словото ще дам пример с една цифра.  1079 „за“ и един „въздържал се“. Това е възможно най-демократичния резултат от гласуване, който успях да намеря от национален форум на партия ГЕРБ.

 

При такова единодушие за каква свобода на словото можем да говорим? При толкова вдигнати ръце „за“ можете ли изобщо да споменете думата „демокрация“ без да се изчервите от неудобство? И когато една партия не познава свободата в себе си как изобщо ще брани и цени свободното слово?

 

В партия с такова единодушие всяко различно мнение моментално ще бъде застреляно с обвинението „фалшива новина“. Eто това е тънката нишка между политиката и правото на изразяване. Когато на власт е партия, която не познава свободата, то тя не може да бъде гаранция за нито една свобода. Нито на словото, нито на мисълта. Мислещите хора имат свойството да бъдат несъгласни, а пред очите ни някои издигнаха единодушието до сектантски култ. 

 

По времето на социализма се разказваше един анекдот за румънската телевизия. Как говорителката се обръщала към публиката не с „Добър вечер, уважаеми зрители“, а с „Добър вечер, другарю Чаушеску“. Опасявам се, че България се е превърнала в държава, където старите вицове се сбъдват като проклятие. Всичко, което се случва в последните дни ни води точно до такава ситуация. Всички медии колективно да почват новините с „Добър вечер, господин Борисов“ и тогава въпросът със свободата на словото ще бъде окончателно приключен. Направо ще се разкара от главата на премиера. 

Като толкова други досадни неща…

 

Източник: блогът на автора

Виж записът тук:

https://www.youtube.com/watch?time_continue=1&v=z5MKWqUQaHs 

 

 

 

 

 

неделя, 1 юли 2018 г.

Четвъртата световна война вече е в ход – проф. Васил Проданов

 

В масовата слово употреба  на думите досега е имало две световни войни и има нарастващи страхове от трета световна война. Опирайки се на идеята за промените в природата на войните и на това, че войните не са само въоръжен конфликт на въоръжени сили, а нещо повече от тях, в тази работа основната ми теза е, че третата световна война вече се е състояла и че четвъртата вече се води. Най-напред следва да се има предвид, че още в античността от времето на Сун Дзъ на войните се гледа не само като симетричен военен сблъсък, а като на изкуство, в което можеш да спечелиш и с по-малка войска и без значими загуби, използвайки множество други инструменти на изтощаване на противника. Днес това е валидно с по-голяма сила от всеки друг предходен етап в историята на човечеството. Въоръженият сблъсък на недържавни формирования и използването на военна сила от държавите са само два от инструментите на войната.

Ускореното развитие на технологиите през последния век потвърждава тезата, че с това се променят възможностите да се въздейства върху евентуален противник и да се подчини насилствено той на чужда воля. Променя се и природата на войните. Първата и Втората световна война са войните на индустриалната епоха. Едната е в края на първата и началото на втората индустриална революция, а втората е в зрелия етап на втората индустриална  революция. Носят характеристиките на втората индустриална революция, в тях се ангажират масови армии на масовите общества и водеща роля играе физическото насилие, опиращо се на индустриалните технологии. Такива са доминиращо войните до Виетнамската война през 70-те години на ХХ век, когато в световен план се говори за студена война и върви надпревара във въоръжаването. През 70-те години започва разведряване, отслабване на надпреварата във въоръжаването, развитие на икономическите връзки на бившите социалистически страни със Запада и се поставя началото на война, в която водеща роля играят технологиите на третата индустриална революция, символният капитал, социологическата пропаганда, информационното въздействие, които преди това също са били значими, но не с водеща роля.

Третата световна война носи със себе си характеристиките на това, което Даниел Бел ще нарече в началото на 70-те години постиндустриално общество, а серия от икономисти и философи въвеждат куп нови понятия, за да опишат богатството на обществото – човешки, интелектуален, символен, социален капитал. Сега чисто военните действия от страна на държавите идват на второ място за сметка на комплекс от нови фактори – свръхнадпревара във въоръжаването, технологична, енергийна и валутна война, пропагандна война. На първо място е въздействието върху съзнанието, чрез което ще се постигне в крайна сметка и победата през втората половина на 90-те години не чрез атомни бомби и сблъсък на традиционни армии, а чрез делегитимация и информационно-пропагандна победа над бившите социалистически страни.

Тази война завърши с победа на едната страна, а загубилата претърпя човешки и материални поражения, които в много отношения са по-големи в сравнение със загубите, претърпени от нея по време на Втората световна война. Загубилите тази война са принудени да направят радикални промени в своята икономическа и политическа системи, в мащаби по-големи отколкото дори Германия след края на Втората световна война.

Днес можем да говорим за Четвърта световна война, която се опира на нов етап в технологиите, тези на четвъртата индустриална революция и опитите на САЩ да запазят своята глобална хегемония в един все по-мултиполярен свят. Искам да обърна внимание на

десет основни характеристики

на започналата от началото на нашето хилядолетие четвърта световна война, която обаче  ще се разгръща все по-интензивно през следващите години в условията на нарастваща мултиполяризация, невиждано неравенство, олигархизация и дестабилизация на националните държави.

Първата основна характеристика на четвъртата световна война е заличаването на границите между мира и войната, които все повече ще бъдат не алтернативи, а своеобразен хибрид помежду си, в който новите технологии ще играят нарастваща роля. Ако на предходни етапи центърът на атаките е врагът, то днес център става цялото население. Ако по-рано водещо е било физическото му унищожаване, то сега първостепенно значение се отдава на идеологическото, интелектуалното, информационното, дигиталното въздействие и обработка на съзнанието на противника, защото както стана ясно и от края на държавния социализъм в Източна Европа, можеш да имаш ядрено оръжие да унищожиш цялото човечество, но по-силен да се окаже този, който може да промени съзнанието, самовъзприятията, оценките, интерпретациите на миналото, настоящето и бъдещето и на твоите елити, и на твоето население, съчетавайки това, разбира се със серия други фронтове. Битката за омаломощаване на противника протича във финансовите, информационни, комуникационни мрежи, икономически заплахи, радиоелектронни манипулации, кибер атаки, психологическа обработка. В този смисъл се говори за дифузни войни, размити конфликти.

Четвъртата световна война няма ясно очертани фронтове като  Първата и Втората световни войни. Днес обаче всяка война става световна, защото поради глобализацията и компресията на пространството в глобалното рисково общество, всяко военно действие, включително и терористичен акт в някоя част на света, става водещо събитие и влияе и върху останалите части. Това е война в епохата на Четвъртата индустриална революция: отново студена война и енергийна война, война на валутите, икономически санкции, война чрез НПО-та; без масови наборни армии, активно участие на частни военни структури, разузнавателни агенции; технологична; кибервойна; мигрантска война, чрез създаване и насочване на мигрантските потоци. При това едновременно между две страни може да има дори сътрудничество в някаква област, но паралелно да върви война помежду им в друга област. Типичен пример в това отношение са САЩ и Русия, където върви икономическа и информационна война, но същевременно Тръмп се обажда на Путин да предупреди за терористично нападение в Русия или съвместните космически полети между американци и руснаци продължават. Същото виждаме в поведението на много други страни в света.

В прогнозата за глобалните тенденции до 2035 г. на американския Национален съвет по разузнаване  се отбелязва, че основна тенденция през следващите 30 години ще бъде заличаването на границите между военни и невоенни инструменти, между войната и мира, между юридически норми, използвани в мирния и военния живот, между въстаници, престъпници и терористи. Това ще дава възможност за много повече асиметрии и ще включва много повече субекти, които вместо традиционни военни действия ще действат по множество други начини и много често този, който предизвиква конфликта, трудно ще бъде идентифициран.  Войната ще се води вече не само по суша и вода, но и в космоса, както и в киберпространството. Модел на този тип войни стана през последните години конфликтът в Сирия. Той показва и тенденцията за появата на „сиви зони“, които се превръщат в център на войните и биват постепенно опустошавани в максимална степен. Такива са определени части например на Украйна, като Донецката и Луганската република, а също и Нагорни Карабах, Приднестровската република и множество други официално непризнати от голямата част от държавите в света териториални образувания.

Втората характеристика е външното мотивиране в контекста на това, което пръв Хънтингтън нарече „сблъсък на цивилизациите“ и конфликти на основата на формално религиозна и цивилизационна мотивация, която стана наистина доминираща, независимо че зад това могат да стоят икономически, енергийни, геополитически интереси. От времето на средните векове и кръстоносните походи, в които се освобождава Ерусалим от мюсюлманите, толкова хора в Близкия Изток не са водили такива войни и не са трепали хора с религиозна мотивация, а и в момента светът се тресе от разправията, подета от Тръмп дали Йерусалим е еврейски или мюсюлмански, т.е. във връзка с историческа, религиозна и цивилизационна в смисъла на Хънтингтън интерпретация. Подобни битки започват и между православните църкви, особено сега в контекста на признаването на Македонската църква. По подобен начин Китай говори, че прави своя цивилизационна форма на развитие и не иска отвън да му се месят в нея.

Трета основна  характеристика бе формулирана от Джордж Буш след нападението на Световния търговски център в Ню Йорк, когато той започна да говори за новата глобална война, но с тероризма, защото ставаше дума за качествени промени на феномена тероризъм в сравнение с предходни явления, наричани по този начин. Едната от тези промени е, че благодарение на новите технологии и възможността всяко такова събитие да придобие публичност в очите на милиони хора и да ги сплаши тази символна, невоенна страна придоби особено значение. Другата особеност е свързана с асиметричния характер на въздействието, благодарение на новите технологии, при което малки групи от хора може да предизвикат гигантски следствия.

Четвърта характеристика е приватизацията на войната. За първи път от 30 годишната религиозна война в Европа между 1618 и 1648 г. имаме такова масово участие на частни и доброволчески структури, зад които, разбира се, може да стоят държави. Да вземем Афганистан. През 2017 г. там е имало 8 700 американски войници, 13 322 души от останалите държави на НАТО и същевременно 23 525 войници от частни формирования (което е повече от всички натовски войски), които са били платени от САЩ с 2.6 млрд. долара годишно. Така на всеки американски войник в Афганистан се падат 2.7 войници от частни армии (1).

Основна част от директните участници в конфликтите са неправителствени субекти – неправителствени организации, използвани като пропагандни, идеологически и аналитични структури, частни военни формирования, различни терористични и престъпни организации, хакерски групи, използващи нарастващо количество инструменти, родени от Четвъртата индустриална революция – безпилотни летателни апарати, химическо и биологическо оръжие, информационни атаки, ракети, кибератаки.

Пета характеристика на четвъртата световна война е, че тя е и икономическа война, при което ползва нарастващата обвързаност в резултат на глобализацията, глобалното разделение на труда и развитието на дигиталните икономики за икономически атаки. над противника. В момента вървят в различни форми енергийни, търговски, технологически, валутни, финансови войни, икономически санкции във всички възможни форми и версии. България е между тежко пострадалите в икономическата война, като загубите само от спирането на АЕЦ Белене са над 3 милиарда, да не говорим за загубите от санкциите срещу Русия или натискът отвън, изпълняван от нашите политици, довел до това, че китайските инвестиции отиват в Гърция, Сърбия и други страни, а нас ни заобикалят.

Шеста характеристика е битката за въздействие върху идентичността, религиозността, самоидентификацията, а от тук и историята. Ако при предходни войни битката е за бъдещето, сега е за миналото. Целенасочено се разделят и противопоставят различни групи от населението и държавите на основата на множество различия – етнически, религиозни, икономически, политически и това ще води до разпад на обществена солидарност. Пренаписват се истории и разрушват колективни идентичности и социален капитал. Ако по-рано водещо е било физическото му унищожаване, то сега първостепенно значение се отдава на идеологическото, интелектуалното, информационното, дигиталното въздействие и обработка на съзнанието на противника.     Основна част от директните участници в конфликтите са неправителствени субекти – неправителствени организации, използвани като пропагандни, идеологически и аналитични структури. Това от своя страна поражда реакцията срещу един от основните инструменти на тази война – НПО-тата, агентурата за влияние, медиите и цветните революции.

Седма характеристика стана нарастващата битка във дигиталното пространство на новите дигитални икономики, дигитални общности, политика и маркетинг, където се разгърна от една страна кражба на гигантска информация, която видяхме в това, което направиха Джулиан Асандж и Едуард Сноудан с техните разкрития. От друга страна, започна кражба на информация с цел компромат от офшорките и се появиха така нар. Панама пейпърс и Райски книжа. От трета страна, дигиталното пространство с огромна скорост се превръща в бойно поле на икономическа война. Така например по данни на Европейската комисия през 2016 г. е имало по 4000 кибер атаки на ден в киберпространството на ЕС и 80 % от европейските компании са преживяли поне един инцидент, свързан с тяхната кибер сигурност. Икономическият резултат от киберпрестъпленията е нарастнал пет пъти само за последните четири години (2). И очевидно мащабите на този процес тепърва ще се разгръщат. От четвърта страна, в САЩ се разгърна истерията, че руски хакери са се намесили в техните избори. Започна така нар. битка с фалшиви новини и пост-истина. Решаваща цел на атаката ще става дигиталната инфраструктура на държавите, в които тенденцията е на разгръщане навсякъде на е-правителства и е-управление.

Осма характеристика на четвъртата световна война е постнеоколониалното заграбване с помощта на световния пазар и специално създадени мрежи от фирми на гигантски количества човешки капитал, контролираното технологично изоставане и дебилизацията и рухването на големи територии в резултат на това. В епохата, в която човешкият капитал и иновативните възможности на една страна са водещи за перспективите и за позициите й, това се превръща в основен инструмент за смачкване и ограничаване на едни, за сметка на други държави. Става дума за своеобразни интелектуални войни, чрез които се следи дори индивидуалното развитие на млади учени в различни страни и се прави всичко възможно те да бъдат заграбени и използвани, ако са в математиката и природните науки, така да обезсилят противника и да се възползват от тях, ако са в социалната и хуманитарна сфера да бъдат използвани като агентура за влияние или анализатори. Основна сфера на въздействие са интелектуалната и познавателна сфера и потенциал на различните страни. Още по време на Втората световна война и в нейния край основното, което заграбват САЩ от Германия са водещите учени и интелектуалци, за което е създадена специална програма. Същото става и в резултат на победата на САЩ в третата световна война, след която бившия СССР и източноевропейски държави бе завлечен човешки капитал от милиони водещи учени, инженери, перспективни млади хора за трилиони долари. Така в България бяха заграбени през последните 28 години ресурси за десетки милиарди долари и държавата безсилно наблюдава този процес, идеологически легитимиран с неолибералните идеологеми за свобода на движение на хора. Тези, които не могат да заграбят, а са много важни за САЩ, биват просто убивани. Това наблюдаваме в резултат на такива действия в Русия, където в последните години са избити чрез съответна агентура десетки водещи учени в ракетостроенето и други сфери на новите технологии (3).

 Девета характеристика на четвъртата световна война е директното военно насилие, което днес е глобализирано и се води в мащаби по-големи от всякога в историята. Да вземем така нар. специални операции на САЩ на „морски котки“ и армейски „зелени барети“ по света. През 2017 г. такива операции, без съгласието и знанието на съответните правителства са проведени в 149 държави в света. Това е около 75 % от всички държави в света. За сравнение, през 2016 г. при администрацията на Обама силите със специално предназначение са действали в 138 държави. Ако се сравни тяхното увеличаване с това, което имаме по времето на президенстването на Джорд-Буш син, те сега са нараснали със 150 %. (4) Потребността и мащаба на използването на въоръжени сили нараства. Но това е само едно от многото измерения на използване на въоръжените сили.

Въоръжените конфликти на Земята през 2014 година са стрували около 14 трилиона долара, което е 13,4% от световния брутен вътрешен продукт. В сравнение с 2008 година, разходите за война са се увеличили с 15,3%. (5) Общо световните разходи за армии и въоръжаване през 2016 г. са били 1 трлн. 686 млрд. долара като десетте страни, даващи най-големи суми, общо са похарчили 1 трлн. 242.8 млрд. долара (6).

По времето на осемгодишното президентстване на Обама САЩ са продали два пъти повече оръжия на различни държави, отколкото за осемте години по времето на предходния президент Джордж Буш. Голяма част от него е отишла в Близкия Изток, превръщайки го в барутен погреб на света (7).

Публикуваният през 2017 годишен доклад на Стокхолмския институт SIPRI показва нарастване на разходите за въоръжаване в световен план в периода 2007-2016 г. като най-висок е той в Източна Европа, където това нарастване е със 78 %. Очевидно това се очертава като новото бойно поле (8).

Десета характеристика на четвъртата световна война придобива популярност от 2010 г. насам е чрез термините „Втора студена война“, „Студена война 2“, „Нова студена война“, „Студена война Redux“ . Те започнаха ускорено да навлизат в международния речник с активността на Русия по създаване на Евразийски съюз, за което й бе спретнат Майдана в Украйна. Върви икономическа, технологическа, енергийна, валутна, пропагандна война между Русия и Запада.

В приетата през декември 2017 г. нова стратегия за национална сигурност на САЩ като водещи страни, разглеждани като оспорващи американската мощ и в този смисъл рискови за националната им сигурност, са посочени Русия и Китай. Особено внимание се обръща на кибервойната, информационната война, публичната дипломация. За първи път след разпадането на СССР в американска стратегия за сигурност се говори толкова много за „студена война“ – седем пъти, докато в предходната, приета по времето на Обама през 2015 стратегия, когато бе започнала конфронтацията между САЩ и СССР този термин се спомената само 2 пъти (9). В бюджета на Пентагона за 2018 г. бяха заложени над 200 милиона за разширяване на военновъздушните бази в източноевропейските държави и разполагане в тях на най-модерните невидими изтребители.

В България бяха разположени безплатно американски бази. Според анализ на авторитетното американско списание „Форин полиси“ американската военно-въздушна база в Безмер е една от шестте най-важни военни бази на САЩ в света.  От всички тези шест бази единствената, която е в Източна Европа и изобщо в бивша социалистическа страна от Варшавския договор е тази в България, което говори за стратегическото значение на страната ни като военен плацдарм. „Форин полиси“ оценява нейната значимост по следния начин: „Сравнена с американските бази в стара Европа, Безмер и нейните източноевропейски еквиваленти са по-евтини за опериране и по-близко до потенциалните горещи точки в Средния Изток и Централна Азия. Във времена на конфликт военните ще използват тези съоръжения, за да придвижват хора и ресурси. Надеждата е, че държавите-домакини от бившия съветски блок ще бъдат по-послушни отколкото други страни с американски бази в стара Европа и ще бъде по-малко вероятно да блокират тяхната употреба във време на конфликт.“ (10)

 _______________________

Бележки

(1) Stanley, Bruce and Dan Cox. Substituting U.S. Troops for Private Military Contractors in Afghanistan, In: E-International Relations, Available from: <http://www.e-ir.info/2017/07/29/substituting-u-s-troops-for-private-military-contractors-in-afghanistan/>, [July 29, 2017]

(2) State of the Union 2017 – Cybersecurity: Commission scales up EU’s response to cyber-attacks, In: European Commission – Press release, Brussels, Available from: <http://europa.eu/rapid/press-release_IP-17-3193_en.htm> [19.09.2017]

(3) Самарин, А.Н. и Е.В. Семёнова, Л.К. Фионова. Убийства настоящих русских учёных, Достъпен от: <https://www.kramola.info/vesti/metody-genocida/216> [28.05.2015]

(4) Turse, Nick. Donald Trump’s First Year Sets Record for U.S. Special Ops, Available from:  <http://www.tomdispatch.com/post/176363/> [14.12.2017]

(5) Копатко, Евгени. Миграцията: тайните лостове и цели, Достъпен от: <http://www.memoriabg.com/2015/12/07/migraciata-tainite-lostove-i-celi/> [07.12.2015]

(6) World Military Expenditure, Available from:  <http://valdaiclub.com/multimedia/infographics/world-military-expenditure/> [16.05.2016]

(7) Weigerber, Marcus and Houck, Caroline. Obama’s Final Arms-Export Tally More than Doubles Bush’s, In: Defense One, Available from:  <http://www.defenseone.com/business/2016/11/obamas-final-arms-export-tally-more-doubles-bushs/133014/?oref=DefenseOneFB> [08.12.2016]

(8) Bershidsky, Leonid. The New Global Arms Race Is Scarier Than the Last, In: Bloomberg, Available from:  <https://www.bloomberg.com/view/articles/2017-12-12/the-new-global-arms-race-is-scarier-than-the-last?cmpid=socialflow-facebook-view&utm_content=view&utm_campaign=socialflow-organic&utm_source=facebook&utm_medium=social>, [12.12.2017

(9) Кравченко, Илья. Национальная безопасность по Трампу, В: Российский совет по международным делам, Достъпен от: <http://russiancouncil.ru/analytics-and-comments/columns/political-life-of-usa/natsionalnaya-bezopasnost-po-trampu/> [19.12.2017]

(10) Widome, Daniel, 2006, The List: The Six Most Important U.S. Military Bases, In: Foreign Policy, Available from: http://foreignpolicy.com/2006/05/13/the-list-the-six-most-important-u-s-military-bases/ [13.05.2016]

 

Статията е публикувана в сборника „Европейският съюз, България и конфликтите на 21 век“ – издание на Балканския институт за стратегически прогнози и управление на риска София, 2018 г.

 

Източник: Клуб 24 май