Един задочен спор с Адам Михник
Съвсем наскоро във вестник "Култура" (срам, цинизъм и рухване на последната крепост на по-смислени четива е фактът, че вестникът ще изчезне само след няколко броя, защото богаташът, който доскоро ги финансираше е решил да прави списание на което да настани психодесния Тони Николов, известен като Господаря на абсолютната скука и така да закрие последната плуралистична интелектуална трибуна) попаднах на едно много интересно интервю на Адам Михник. Името на Михник е световно известно - дисидент, политик, журналист, главен редактор на "Газета Виборча". Изявен ляв интелектуалец, който в последните години е активен противник на клана Качински в полската политика. Хареса ми заглавието на интервюто: "Едната, единствената истина е заплаха". В интервюто дадено за италианския вестник "Република" открих много интересни неща, но най-много ме притесни края му в който Михник говори за бъдещето на левицата. Открих, че съм абсолютно несъгласен с него в основния му извод. Дори ми се стори, че заключенията на Михник могат да бъдат разгледани не като рецепта за справяне с болестта, а като част от диагнозата на заболяването и заради това ми се струва, че трябва да бъдат казани няколко думи по темата, въпреки че съзнавам колко изтощителни и скучни могат да бъдат идеологическите спорове.
"Бъдещето на лявото е борбата за свобода", казва убедено Михник. Това е поезия, чиста политическа лирика. И като всяка красива поезия в нея безспорно има късче истина, малък диамант от смисъл. Но като цяло подобно твърдение е като меланхолична въздишка в свят, който се тресе от бури и е разтърсван от земетресения. Най-малкото, защото полякът дълго и убедително разказва какво е свободата за него, но тотално се проваля, когато се опитва през своите емоционални разсъждения да обори Маркс. Маркс цени свободата и точно в това е основата на неговата критика. Че пролетарият притиснат от необходимостта да работи, да търгува със своето време по същество не е свободен. Социално угнетеният няма свобода или го подхранват единствено с илюзията за такава. Михник отхвърля този икономически поглед и предлага стар романтичен възглед за свободата - че всеки работник може да откаже да прави компромиси. Тоест свободата се измерва с цената, която трябва да платиш за нея. Работникът може да е угнетен, но това не означава, че не може да възприема света като свободен човек, казва Михник. И е стопроцентово прав. Но според мен автентичната левица никога не е конфронтирала тези два възгледа, а дори напротив. Тя се стремеше да ги обедини - да съчетае свободата на мисълта и свободата на съществуването. Това е политическата сплав на левицата и в мига в който тръгнеш да я срязваш, ти не помагаш за търсенето на нов път. А дори разрушаваш и стария. Полският интелектуалец ще се върне още един път към тази теза, поднесена като абсолютно заключение заради това не забравяйте тази част от дискусията.
Михник твърде лесно и фриволно подарява социалният език и теми на десницата. По какъв друг начин да тълкуваме това: "Дали са леви Ердоган, Орбан, Качински – политици, които използват езика на социалните искания? А къде е едновремешната работническа класа? Тя вече не съществува в Европа".
По същество това е радикален отказ левицата да се занимава със социалните искания. Михник дори не се замисля по темата. Да, Ердоган, Орбан и Качински не са леви. Но нима техните имена са аргумент социалната тема да бъде подарена на десницата? Липсата на работническа класа в нейния марксистки вид съвсем не е аргумент левицата да се откаже от основната си битка, която ярко я различаваше в политическия пейзаж. А Михник според мен подценява и нещо друго. Именно социалните искания, които тримата посочени от него удовлетворяват (как го правят и дали е достатъчно е обект на отделна тема) позволява те да инжектират идеологическата си отрова в своите избиратели. Цялата антируска и консервативна истерика на Качински едва ли щеше да стигне до широките маси, ако той целенасочено не даваше много по-високи помощи за деца например. Антиемигрантската реторика на Орбан едва ли щеше да го паркира в ролята на европейски-лидер дисидент, ако не беше битката му срещу чужди монополи и даването на по-високи пенсии. Но и Ердоган, и Орбан, и Качински бяха доброволно оставени да мракобесуват върху традиционен за левицата терен, без да бъдат обезкопокоявани по никакъв начин, защото левицата се отдръпна от тези борби и застина в безвремието.
Михник опитва да види този застой като посока. "За мен лявото е културен проект, то е определено отношение към чужденците, към имигрантите. Лявото – това е феминизмът. Истинският въпрос за бъдещето е борбата между тези, които се стремят към отворено общество и държава, и онези, които искат затвореност. Бъдещето на лявото е борбата за свобода", казва той. Талантливият човек знае как да говори красиво. Опасявам се обаче, че ако разкостим тези негови думи ще видим, че те нямат реални основи, а се крепят на добри пожелания и романтични въжделения. Ако сведем лявото единствено и само до културен проект, то значи ние предварително отказваме левицата от битката за властта. Управлението това е преди всичко регулиране на икономически отношения, а според Михник левицата не трябва да предлага нищо в тази посока. Къде например е битката с тежките финансови машинации и големи капитали? Няма я. Къде е борбата за по-високи заплати? Напълно отсъства. Къде е съпротивата за по-добри условия на труд? Пратена е в подземието на историята. Левицата може да не се отказва от битката за свобода и все пак да търси своето място в битката за социални и икономически права. Обратното превръща лявото в самотния маргинал на Европа, дори в кварталния луд на ЕС. Защото днес с очите си виждаме яростен спор между Меркел и вишеградците, където за левицата не е отредено никакво място. Тя се самопостави встрани от този спор и започна да изпада от политическите класации. Резултатите от изборите в много европейски страни го доказват - положението на традиционната левица е трагично. Трагикомично дори.
Това, което Михник не иска да види и отказва да признае, че е въпросът отворено или затворено общество е фалшив. Това е дилема-мюре. Не ми се вярва дори и най-фанатичните консервативни биячи на тъпани да си представят държавите си изолирани и затворени. Просто днес въпросът е изместен по съвсем друг начин. Не отворено срещу затворено общество. А национално срещу глобално. Глобалното мислене по никакъв начин не изключва националното самосъзнание, но въпросът беше поставен или-или, защото той по същество е икономически. И болезнено ляв.
Всъщност атаката срещу националната държава беше инструмент за разправата със социалната справедливост. В глобалния бульон е много по-лесно да поставиш работещите на колене, да им отнемеш социалните придобивки и да разградиш социалните системи, които между другото правеха Европа не обикновен континент, а политическа мечта. Превръщането на ЕС в свръхдържава, която унищожава националната политика се случи в името на големите пари и банки, а не като начин за реално решаване на проблеми. Кризата от 2008 година го доказа на всички и именно след нея започна политическата криза в самата Европа, а тя не може да излезе от нея вече 10 години.
Идеята за "отворено общество" също звучи прекрасно и либерално възвишено, но когато се освободим от поезията можем да се попитаме - приложена ли някъде докрай тя. Както казва Имануел Уолърстейн по тази логика изобщо не трябва да има паспорти и граници и правото на придвижване да е абсолютно. Виждаме, че това никога не се е случвало дори и в съзнанията на крайните либерали. Европа е изправена пред миграционна криза, която наистина се случва и в културната сфера, но засяга и основни икономически устои на отделните държави. Толерантността към мигрантите е ключов въпрос, но как да подценим факта, че това е и евтина работна ръка, която подбива заплати. Именно в това ключово поле между несигурност, култура, икономика и неизвестност за бъдещето раснат прото-орбановците, които не са леви и никога няма да бъдат, но които не се вписват и в традиционните представи за дясно. Това е възникването на изцяло нов политически дебат в който левицата отказва да присъства или поне да разбере основанията му.
Така се получава един влудяващ парадокс - левицата се отказва от нейните традиционни идеи, изоставя основните си идеологически опори и според Михник трябва да тръгне да търси изцяло и само културна основа на собственото си съществуване, подчинено на защитата на свободата. Ще се изразя цинично обаче. Свободата е върховна ценност, но нейната защита не може да бъде определена единствено и само като лява. Левицата трудно ще се отличи с нещо ново и различно и по същество тази трансформация гони стари подръжници без да намира нови такива. Така се създава един политически вакуум, който бе пренаселен с десни пирани, които никога не са следвали стриктна идеологическа рамка, а търсят всеки начин да получат власт. И състоянието на света след 2008 година им даде идеалната възможност да се прояват. Това състояние е правопропорционално на слабостта на левицата. Левицата се отказа без отговори, битки и нови идеи, а това е другото име на клиничната смърт.
Не ме разбирайте погрешно. Михник е много прав в други свои заключения. Той не е талибан. Прави важен извод като казва, че има времена в които свободата е по-важна, но в други трябва да се внимава с ценноста равенство. Което показва едно - че левицата във всички нейни разклонения все още не е загубила способността да диагностицира основните системни проблеми, но просто няма куража да даде радикалния отговор. Битката с неравенството всъщност е истинската битка за свобода. Неравенството е и политически инструмент. Колкото по-голямо става то, толкова по-лесно десните популисти купуват електорат на едро с елементарни социални инструменти. Качински и сие имат нужда от него, защото то им помага много по-добре да продават своите основни тези. И заради това водейки битка с неравенството, неотказвайки се от битката за социални права, левицата всъщност може да победи този свой враг. Всичко останало е политическа лирика, която тревожно докосва душата, но бива забравена в мига в който спреш да я слушаш.
Източник: блогът на автора
